Фредерик Пол
Гейтуей II (15)

ПО-СТАР ОТ НАЙ-ДРЕВНИЯ

Когато е бил най-зле — дори и когато се бе чувствал по-стар от Най-древния и мъртъв като Пейтър — Пол не бе изглеждал толкова зле, както когато видя жалкото същество да размахва към него пушка от люка на собствения му кораб. Под едномесечната брада лицето на мъжа приличаше на мумия. Мъжът вонеше.

— По-добре се изкъпи! — озъби му се Пол. — И махни тази глупава пушка.

Мумията се отпусна тежко до люка на кораба.

— Ти си Пол Хол — каза той, като го погледна. — За бога, имаш ли нещо за ядене?

Пол гледаше покрай него.

— Вътре няма ли достатъчно храна? — Той влезе в кораба и намери, разбира се, купищата пакети с храна „ЧОН“ да стоят точно там, където ги беше оставил. Видя също, че мумията е влизала в съдовете с вода и е разкъсала най-малко три; подът на кораба беше мокър и кален. Пол му предложи една порция. — И по-тихо — заповяда той. — Впрочем, кой си ти?

— Аз съм Робин Бродхед. Какво се прави с това?

— Отхапи си — озъби се Пол вбесен — не толкова от самия мъж, или дори от неговата воня, колкото от това, че продължаваше да трепери. Беше си помислил, че случайно се е натъкнал на някой Древен. Но… Робин Бродхед! Какво правеше той тук?

Точно тогава обаче не можеше да зададе такъв въпрос. Бродхед буквално почти умираше от глад. Той погледна гладкото парче храна, като се мръщеше и трепереше, а после отхапа малко от нея. Щом разбра, че може да се сдъвче, той го налапа цялото и от устата му се посипаха трохи. Бродхед гледаше към Пол, докато тъпчеше устата си с храна по-бързо, отколкото зъбите му смогваха да сдъвчат.

— По-полекичка — каза Пол разтревожен. Но беше много късно. Непривичната храна, след толкова продължително гладуване, стори онова, което се очакваше. Бродхед се задави, закашля се и повърна. — Дяволите да те вземат! — изруга Пол. — Ще го надушат чак от вретеното.

Задъхан, Бродхед се облегна назад.

— Извинявай — промърмори той. — Аз… мислех, че ще умра. Почти бях умрял. Ще ми дадеш ли малко вода?

Пол му даде да пийне две глътки, а после му отчупи по едно малко парченце от кафявите и от жълтите пакети — те бяха най-леки.

— Бавно! — заповяда той. — Малко по-късно ще ти дам още. — Пол вече бе започнал да разбира колко хубаво, в края на краищата, беше да има друго човешко същество… от колко време?… Трябва да бяха най-малко два месеца самотно скитане, криене и дебнене. — Не знам защо си тук — каза най-после той, — но се радвам да те видя.

Бродхед погълна и последната трошичка, залепила се на устните му и успя да се усмихне.

— Е, всичко е много просто — отговори той, а очите му гледаха останалата храна в ръцете на Пол. — Дойдох тук да те освободя.

 

 

Бродхед беше обезводнен и не му достигаше въздух. Той погълна парченцата, които му даде Пол и поиска още. Пол му даде. Погълна и тях и вече бе готов дори да помогне на Пол да почисти направената от него мръсотия. Пол му намери чисти дрехи от бедния гардероб на Уон на кораба: дрехите му бяха много дълги и тесни, но коланът не бе необходимо да бъде закопчаван. После го поведе към най-голямото корито с вода да се измие. Не го правеше от префиненост. От страх. Древните не чуваха по-добре от хората, нито пък виждаха толкова добре. Но обонянието им беше изключително остро. След две седмици, прекарани в постоянен страх да не бъде открит, след първото му ужасяващо скитане из хичиянскня рай, след пленяването на Уон и Ларви, Пол се бе научил да се къпе три пъти дневно. Научил бе и много други неща. Той застана на пост на пресечката на трите коридора, докато Бродхед смъкваше от кожата си натрупаното през трийсетте дни, прекарани на хичиянския кораб. Да ги освободи! Първо, това не беше вярно — намеренията на Бродхед бяха по-коварни и сложни. Второ, плановете на Бродхед се различаваха от онези, които кроеше Пол от два месеца. Робин имаше намерение да измъкне информация от Мъртвите и само най-мъглива идея какво да прави с нея. Надяваше се Пол да му помогне да натоварят два тона машинария от хичиянския рай, независимо от риска, независимо от намеренията на самия Пол. Неприятното когато те спасяват, е, че спасителите очакват да им помогнеш в операцията по спасяването. А от Пол се очакваше и да бъде благодарен!

Да, призна той пред себе си, като се въртеше бавно, за да държи под око всеки коридор — макар че Древните вече не бяха толкова старателни в патрулирането, както в началото — той щеше бъде благодарен, ако Бродхед се беше появил през онези дни на паника, когато тичаше, и се криеше, и не смееше нито да остане, нито да напусне; или дори две седмици по-късно, когато бе започнал да съставя план, бе дръзнал да отиде в стаята на Мъртвите и да установи контакт със Завода за храна… и бе научил, че Петер Хертер е мъртъв. Бордовият компютър не можеше да му помогне: не беше достатъчно интелигентен, беше много претоварен дори и за предаване на съобщения до Земята. Мъртвите полудяваха… бяха полудели. Беше съвсем сам. Постепенно нервите му се успокоиха и той започна да замисля плана си. Дори да действува. Когато разбра, че може да отиде съвсем близко до Древните, ако се е изкъпал добре, за да не оставя никакви следи от миризма, той започна да изпълнява плана си. Да шпионира. Да прави схеми. Да проучва. Да записва — това беше най-трудната част. Много е трудно да се прави дневник за поведението на врага, пътеките, по които най-често се движи и при какви случаи е най-вероятно там да няма никой. Трудно, защото нямаше с какво да записва. Както и часовник. Защото сред тези стени не можеше да се установи дори смяната на деня с нощта. Накрая се сети да наблюдава навиците на самите Древни и да ги използува като хронометър за тяхното поведение. Когато видеше група от тях да се връща към вретеното, в което Най-древният лежеше неподвижно, знаеше, че се готвят за сън. Когато пък видеше групата да излиза оттам, знаеше, че започва нов ден. Всичките спяха едновременно, или почти всичките, наложено им от някаква непреодолима потребност, която той не можеше да проумее. И така, имаше часове, през които той се осмеляваше да отива все по-близко и по-близко до мястото, където бяха затворени Уон, Джанин и Ларви. Дори ги видя един или два пъти, скрит зад плодните храсти, когато Древните се размърдаха, занадничаха през клоните и той затаил дъх побърза да избяга. Пол знаеше. Беше разработил всичко. Древните не бяха повече от около стотина и обикновено ходеха на групи само по двама или трима.

Оставаше въпросът как да се справи дори с група от двама или трима.

Пол Хол, по-слаб и по-изнервен от когато и да било в живота си, мислеше, че знае как да се справи. В първите дни на паника, на бягане и криене, след като останалите бяха пленени, той влезе много навътре в зелените и червените коридори на хичиянския рай. В някои от тях светлината беше слаба и оскъдна. В други въздухът беше кисел и нездравословен и когато преспиваше там, той се събуждаше с тежко главоболие. По всички тези места имаше предмети, машини, приспособления… неща; някои от тях все още бръмчаха и тихо цъкаха, други непрекъснато проблясваха с цветовете на дъгата.

Той не можеше да стои на тези места, защото там нямаше нито храна, нито вода и не можеше да намери онова, което най-много търсеше: оръжие. Може би хичиянците не се нуждаеха от оръжие. Но там имаше една машина с врата от метални ленти от едната си страна, която разглоби, без да бъде поразен от електрическа мълния, както бе очаквал. Пол имаше и копие. Половин дузина пъти беше виждал машини, които приличаха на по-малки, по-сложни версии на хичиянските машини за пробиване на тунели.

И някои от тях още работеха. Когато хичиянците строят нещо, строят го за вечно ползване.

Пол прекара три дни, изпълнени със страх, жажда, очарованието да поправя, да спира работа, за да отиде в златните коридори или в кораба за храна и вода, винаги изплашен да не би шумът на бумтящите машини да привлече Древните към него преди да бъде готов. Той се научи как да натиска бутона под вилката на шенкела, за да светнат светлините за готовност, да завърта тежките назъбени колела за движение напред или назад, да стъпва върху овалната плоча на пода, за да включи синьо-виолетовата светлина, която свети пред машината и размеква дори и хичиянския метал, когато го освети. Това беше шумната част. Пол много се страхуваше, че ако не проучи всичко, може да повреди нещо, което да разруши самия хичиянския рай. Когато дойде време да премести машината на мястото, което беше избрал, тя се движеше съвсем тихо. Пол се спря да помисли. Той знаеше къде и кога отиваха Древните.

Той имаше копие, с което можеше да убие един Древен, може би да победи двама или дори трима, ако ги изненада.

Той имаше машина, която можеше да унищожи всякакъв брой Древни, ако можеше да ги събере пред нея.

Всичко това влизаше в една стратегия, която може би щеше да се окаже успешна. Всичко беше въпрос на шанс — о, Господи, всичко беше шанс! Зависеше най-малко от цяла дузина схватки. Макар че Древните не очакваха да го намерят въоръжен, кой можеше да каже дали нямаше да научат? И какви ли бяха техните оръжия? Това означаваше да ги убива един по един, така ловко и така грижливо, че да не привлече вниманието на цялото племе, докато не е напълно готов… а после да ги събере всичките на едно място, или толкова от тях, че да може да се справи с останалите само с копието си. (Беше ли това една наистина добра стратегия?) И, преди всичко, това означаваше, че Най-древният, голямата машина, която Пол бе виждал отдалеч един или два пъти и за чийто възможности не знаеше нищо, не трябваше да се намеси. Каква ли бе вероятността за това?

Пол нямаше сигурен отговор на нито един от тези въпроси. Нямаше надежда. Най-древният беше много голям, за да може да се движи свободно в някои от коридорите, освен златните. Изглеждаше също, че не се движи често. А може и по някакъв начин да ги надхитри, преди да се задейства поглъщащата мъгла на машината за пробиване на тунели — която може би, на това място, да не бе всъщност машина за пробиване на тунели, но изглежда, работеше по същия начин. На всяка крачка рисковете бяха срещу него.

Но на всяка крачка имаше, макар и малък, шанс за успех. И във всеки случай не рискът беше този, който го спря.

Пол Хол, който се прокрадваше и правеше схеми на тунелите в хичиянския рай, беше полуобезумял от гняв, и страх, и безпокойство за жена си и за другите, но съвсем не беше полудял. Той беше същият Пол Хол, чиято нежност и търпение бяха накарали Дорема Хертер да се омъжи за него, който прие нейната жизнерадостна, понякога нахална сестричка и изхабения й стар баща като част от сделката. Той имаше голямо желание да ги спаси и им върне свободата. Дори и с риск. За него винаги съществуваше начин да избегне риска, макар и като се промъкне до кораба на Уон и се върне на Завода за храна и по този начин — бавно, самотен и опечален — да се завърне на Земята и да стане богат. Но освен рискът стоеше и въпросът за цената, Цената беше може би изтребление на цялото население от живи, интелигентни същества. Наистина те бяха отвлекли жена му, но не й бяха сторили нищо лошо. И, както и да се мъчеше, Пол не можеше да се убеди, че има право да ги изтреби.

А сега тук беше този „освободител“, този почти умрял корабокрушенец, Робин Бродхед, който слушаше разсеяно плана на Пол, усмихнат високомерно, за да каже накрая:

— Ти все още си на работа при мен, Хол. Ще действуваме по моя план.

— По дяволите, прав си.

Бродхед стоеше там любезен и дори разумен — беше учудващо какъв беше ефектът от едно изкъпване и малко храна.

— Ключът — каза той, — е да намерим онова, което търсим. Помогни ми да замъкнем този информационен процесор в стаята на Мъртвите и ние ще успеем. Това е първото нещо.

— Първото нещо е да освободим моята жена!

— Но защо, Хол? Тя е добре и там където е… ти сам каза. Не говоря завинаги. Може би само един ден. Ще научим каквото трябва от Мъртвите. Ще запишем на лента всичко, до последния бит, ако можем. После ще вземем лентите и ще ги пренесем на моя кораб, а след това…

— Не.

— Да!

— Не, и говори по-тихо с проклетия си глас!

Те стояха изправени като деца в училищен двор, едновременно зачервени и разгневени, със затворени очи. Най-после Робин Бродхед се усмихна, поклати глава и каза:

— О, по дяволите. Пол? И ти ли мислиш същото, което мисля аз?

Пол Хол се отпусна. След секунда отговори:

— Всъщност аз мисля, че двамата по-добре ще измислим какво е най-доброто, което можем да направим, вместо да спорим кой има право да реши.

Бродхед се усмихна.

— Точно това си мислех и аз. Знаеш ли какъв ми е проблемът? Толкова съм изненадан, че още съм жив, че не зная как да се адаптирам към този факт.

 

 

Отне им само шест часа да пренесат и монтират процесора РМАL-2 там, където желаеха, но това бяха шест часа уморителен труд. Бяха почти пред пълно изтощение и най-разумното щеше да е да легнат и поспят, но и двамата горяха от нетърпение. След като включиха главния захранващ източник към банката с програми, предварително записаният глас на Алберт ги инструктира, стъпка по стъпка, как да свършат останалото — самият процесор се бе разпрострял в коридора от стена до стена, а аудиотерминалите бяха вътре в стаята на Мъртвите, до радиокомуникационната апаратура. Робин погледна към Пол, Пол вдигна рамене и Робин включи програмата. Съвсем близко до вратата те можаха да чуят спокойния, придумващ глас от терминала:

— Хенриета? Хенриета, скъпа, можеш ли да ми отговориш?

Пауза. Никакъв отговор. Програмата, която Алберт беше написал заедно със Зигфрид фон Шринк, направи нов опит:

— Хенриета, аз съм Том. Моля те, обади ми се. — По-бързо щеше да се получи ако бяха въвели на перфокарта кода на Хенриета, за да привлекат вниманието й; но щеше да е по-трудно да я убедят, че това е отдавна изгубеният й съпруг, който й се обажда по радиото от някой далечен преден пост.

Гласът опита отново и отново. Пол се намръщи и прошепна:

— Не действа.

— Дай му възможност — отговори Робин не много уверено. Двамата стояха изнервени, докато мъртвият компютърен глас умоляваше. И най-после един колеблив глас прошепна:

— Том? Томасино, ти ли си?

 

 

Пол Хол беше нормално човешко същество, може би малко посмачкан след четири години затвор и сто дни летене и превозване на товари. Той обаче беше в достатъчно нормално състояние, за да изпитва непреодолимо желание за любов, а не да слуша любовни обяснения. Той се усмихна смутено на Робин Бродхед, който неспокойно вдигна рамене. Унизително е да слушаш сърдечната нежност и злобната ревност на други хора. Това чувство може да се облекчи само с присмех. Детективите по бракоразводни дела пускат тайно записани ленти с любовни обяснение в дните, когато нямат клиенти, за да се посмеят. Но това не беше комично! Хенриета, всяка Хенриета, дори и машината, наречена Хенриета, никак не беше смешна, когато в момент на разнежване бе измамена и предадена. Програмата, която я увещаваше, беше много добра. Тя се извиняваше и молеше, и дори ридаеше с истински ридания, примесени с шум от лентата, когато гласът на Хенриета избухна в план от преживяна мъка и безнадеждна радост. А после, както беше програмирана, тя се приготви за плячката. Би ли ми… скъпа Хенриета, можеш ли… Възможно ли ти е да ми кажеш как да управлявам хичиянски кораб?

Последва пауза. Колебание. След това гласът на умрялата жена каза:

— Защо… да, Томасино. — Последва друга пауза. Тя продължи, докато прoграмата-измамник не се обади да прекъсне неловката тишина.

— Защото, ако можеш, скъпа, мисля, че бих могъл да дойда при теб. Аз се намирам в нещо като кораб. В него има контролна стая. Ако зная как да го управлявам…

За Пол беше невероятно, че дори един така лошо съхранен машинен интелект може да се подаде на такова грубо подмилкване. Хенриета се подаде. На Пол му беше неприятно да участвува в такава измама, но той участвуваше и веднъж започнала, Хенриета не можеше да се спре.

— Тайната на управляване на хичиянските кораби? Разбира се, скъпи Томасино! — И мъртвата жена предупреди фалшивия си любовник да се приготви за предварително компресирано във времето предаване и избълва един машинен разговор, от който Пол не можа да различи нито един звук, да разбере дори една единствена дума; но Робин Бродхед, който с наушници на глава слушаше гласа на частния отчет за състояние на компютъра, се усмихна, кимна и вдигна два пръста в знак на успех. Пол му направи знак да мълчи и го потегли по коридора.

— Ако си го разбрал — прошепна той, — да се махаме от тук!

— О, разбрах го! — засмя се той триумфиращо. — Тя знае всичко! Получила е свободен достъп до машината, в която се съхранява тази информация, включила се е към паметта, измъкнала е данните и всичко разказа.

— Чудесно. А сега да намерим Ларви!

Бродхед го погледна, не гневно, но умоляващо.

— Само още няколко минути. Кой знае още какво друго може да разкаже.

— Не!

— Да! — После двамата се погледнаха и си стиснаха ръцете. — Компромис, — каза Робин Бродхед. — Петнайсет минути, става ли? И след това отиваме да спасим жена ти.

Те минаха отново по коридора с усмивки на задоволство на лицата; но задоволството им се изпари. Гласовете в стаята сега не бяха загадъчно тихи. Те бяха по-лоши. Почти се караха. После се чу някакво щракане и ръмжене на метален глас, който каза:

— Ти си истинско прасе, Том.

Програмата беше загубила своята убедителност.

— Но, Хенриета, скъпа, само се опитвам да разбера…

— Какво се опитваш да разбереш — изскърца гласът, — зависи какви са възможностите да се учиш. Опитвам се да ти кажа нещо по-важно! И по-рано се опитах да ти го кажа. Опитвах се да ти го кажа през цялото време, докато пътувахме, но, не, ти не искаше да го чуеш, единственото, което искаше, беше да отлетиш с обслужващия модул с онази дебела кучка…

Програмата знаеше кога да умиротворителна.

— Съжалявам, Хенриета, скъпа. Ако искаш да науча нещо от астрофизиката, ще го сторя.

— Адски прав си, искам! — Пауза. — Ужасно важно е, Том! — Пауза. После Хенриета продължи: — Връщаме се към времето на Големия взрив. Слушаш ли ме, Том?

— Разбира се, че те слушам, скъпа — отговори програмата по възможно най-скромния и гальовен начин.

— Добре! Той се отнася към възникването на Вселената, а ние знаем доста добре… с една малко неясна преходна точка, че е малко мъглив. Наречи я точка Х.

— Ще ми кажеш ли какво представлява „точка Х“, скъпа?

— Млъкни, Том! Слушай! Преди точка Х по същество цялата Вселена е била компресирана в малко кълбо, не повече от няколко километра в диаметър, свръхплътно, свръхгорещо, толкова свито, че не е имало никаква структура. После то експлодирало. Започнало да се разширява — чак до точка Х, а тази част е доста ясна. Дотук разбираш ли. Том?

— Да, скъпа. Това по същество представлява най-простата космологическа теория, нали?

Пауза.

— Само внимавай — каза най-после Хенриета. — После, след точка Х, тя продължила да се разширява. Когато се разширила, от нея започнали да се кондензират малки парчета „материя“. Първи се появили ядрените частички, хадрони и нийони, електрони и протони, неутрони и кварки. След тях „същинската“ материя. Истински водородни атоми, после дори хелиеви атоми. Разширяването на газа започнало да се забавя. В огромните му облаци възникнала турбуленция. Гравитацията събрала облаците в буци. Топлината, отделена при тяхното свиване, предизвикала възникването на ядрени реакции. Започнали да светят. Били родени първите звезди. Останалите — завърши тя. — са онова, което виждаме сега.

Програмата схвана намека.

— Разбирам това, Хенриета, да. Какво имаш пред вид под „сега“?

— А, добър въпрос — каза тя с един глас, който съвсем не звучеше ласкателно.

— От началото на големия взрив до точка Х, три секунди. От точка Х точно до сега, около осемнайсет милиарда години.

Програмата може би не беше написана да може да реагира при ирония, но дори в равния метален глас се усети сарказъм. Тя направи най-доброто, на което бе способна.

— Благодаря ти, скъпа — каза тя, — а сега ще ми кажеш ли какво й е специалното на точка Х?

— Ще ти разкажа за минутка, мой скъпи Томасино — отговори тя весело, — само дето ти не си моя скъп Томасино. Твоята магарешка глава не е в състояние да разбере нито дума от онова, което току-що разказах, а пък аз не обичам да ме лъжат.

Колкото и да се мъчеше програмата, дори и когато Робин Бродхед изостави преструвките и се обърна към нея директно, Хенриета не пожела да каже нищо повече.

— По дяволите — каза най-после Бродхед. — Научихме достатъчно, за да има за какво да се безпокоим през следващите няколко часа. Няма да се връщаме осемнайсет милиарда години назад.

Той натисна едно копче от страна на процесора за изключване на програмата и хвана онова, което той избълва: дебела, мека лента, на която беше записано всичко, казано от Хенриета. Бродхед я размаха.

— Ето за това дойдох — каза той, като се усмихна. — Сега, Пол, да се заемем с твоя малък проблем — а после ще се върнем на Земята да харчим милионите си!

 

 

В дълбокия, неспокоен сън на Най-древния нямаше сънища, но имаше раздразнения.

Раздразненията идваха все по-често, ставаха все по-настойчиви. От пристигането на първите изследователи от Гейтуей, до изтребването и на последния от тях (мислеше си той) беше минало време колкото едно мигване с око — всъщност не повече от няколко години. А откакто бяха хванати натрапниците и момчето, по-малко от един удар на сърцето: откакто бе събуден, за да му кажат, че жената е избягала, не беше изминало никакво време — никакво! Дори не беше успял да изключи сензорите и ефекторите си; и все още нямаше спокойствие.

Децата бяха изплашени и възбудени. Но не само шумът от тях бе този, който го смущаваше. Шумът не можеше да разбуди Най-древния: само физическите атаки или директно обръщение към него можеше да стори това. Най-досадното в тази врява беше, че тя не беше адресирана директно към него, но косвено го засягаше. Беше дискусия — спор; няколко изплашени гласове искаха веднага да му се каже нещо, а други, още по-изплашени, бяха против.

А това беше неправилно. От половин милион години Най-древният беше възпитавал децата си на добро държане. Ако беше необходимо, трябваше да го събудят. Не биваше да го будят по незначителни поводи и разбира се — по невнимание. Особено сега. Особено когато всяко усилие за разбуждане изтощаваше древната му тъкан и вече се виждаше времето, когато въобще нямаше да може да се събуди.

Дразнещата глъчка не спря.

Най-древният включи своите външни сензори и погледна децата си. Защо бяха толкова малко тук? Защо почти половината от тях бяха проснати на пода, очевидно заспали?

С труд той активира комуникационната си система и запита:

— Какво става?

Когато, треперещи от страх, те се опитаха да отговорят и Най-древният разбра какво казват, по обвивката му се появиха цветни ленти и засветиха със замъглена светлина. Жената не е хваната. Младата жена и момчето също са избягали. Двайсет от децата безпомощно спяха, а много други, отишли да търсят артефакта, не се бяха върнали.

Ставаше нещо ужасно.

Дори и в края на своя полезен живот Най-древният беше една превъзходна машина. В нея имаше малко използувани ресурси, източници, недокосвани в продължение на стотици хиляди години. Той се изправи на ролковите си крака над пискащите си деца и включи най-отдалечените и най-малко използувани памети за получаване на напътствия и знание. На предната му плоча, между външните рецептори за зрение две, полирани сини копчета започнаха тихичко да бръмчат, а най-отгоре върху обвивката му една плитка чиния засия със слаба синьо-виолетова светлина. Бяха минали хиляди години, откакто Най-древният не беше използувал никой от най-мощните си ефектори, но когато започна да постъпва информация от големите памети, той започна да вярва, че беше дошло време отново да ги използува. Превключи към паметта за отделните личности и веднага получи достъп, дори и към Хенриета; веднага разбра какво бе казала тя и какво бяха попитали новите натрапници. Разбра (това, което Хенриета не бе разбрала) значението на ръчното оръжие, което Робин Бродхед размахваше; в най-отдалечените си памети, онези, които датираха отпреди неговия живот от плът и кръв, съществуваше пика, която правеше неговите предшественици да заспиват и случилото се очевидно беше същото.

Беше се случила беда в мащаб, който никога по-рано не бе виждал, от вид, който той не бе готов да парира. Само ако можеше да ги хване… Но не можеше. Огромното му тяло не можеше да се движи по тесните коридори на артефакта, освен в златните; оръжията, които бяха готови да унищожават, нямаха цел. Децата? Да, може би. Може би те щяха да успеят да ги хванат и да предотвратят по-нататъшните действия на натрапниците; без съмнение си заслужаваше усилието да нареди на малкото оцелели да действат и той го направи. Но в рационалния, механичен ум на Най-древния възможностите за изчисления бяха запазени. Той добре можеше да пресметне шансовете, а те не бяха големи.

Въпросът беше — застрашен ли е неговият най-голям план?

Отговорът беше положителен. Но там, поне там можеше нещо да направи. Сърцевината на този план беше стаята, от която се контролираше артефактът. Тя беше нервният център на цялата структура; там той щеше да приведе в действие последните фази на своя план.

Преди да беше завършил с оформянето на решението, вече бе започнал да действа. Голямата метална маса се помръдна, обърна се и после бавно се понесе на ролковите си крака през вретеното към широкия тунел, който водеше до стаята с контролните уреди. Там той отново се почувства сигурен. Нека дойдат, ако посмеят!

Оръжието беше готово. Намаляващата му енергия го беше направила бавен и неустойчив, но тук имаше достатъчно енергия. Той може да се барикадира тук и тогава нека съществата от плът и кръв се опитат да направят нещо, тогава…

Той спря. Пред него една от машините за копане на тунели не беше на мястото си. Тя стоеше напреко в центъра на коридора и зад нея…

Ако беше се заредил само с малко повече енергия, части от секундата по-рано… Но не беше. Светлината от машината го обля. Беше ослепен. Беше оглушен. Почувства как външните протуберанси изгарят обвивката му, почувства как големите меки цилиндри, на които се придвижваше, се разтопяват и залепват.

Най-древният не познаваше болка. Той не знаеше как да изпита душевен страх.

Той загина.

Съществата от плът и кръв контролираха неговите артефакти и плановете му бяха осуетени завинаги.