Джеймс Редфийлд
Селестинското пророчество (6)

ПОТОКЪТ НА ЕВОЛЮЦИЯТА

Двамата свещеници влязоха отново в къщата, а аз останах още няколко минути, загледан в красотата на планините и се опитвах да се заредя с енергия. После загубих концентрация и съзнанието ми започнала блуждае около мисълта за Уил. Къде ли се намираше той сега? Дали беше на път да открие Деветото откровение?

Представих си го как тича през джунглата с Деветото откровение в ръка, навсякъде войници, преследват го. Себастиан ръководеше преследването. Но в моето бленуване беше ясно, че при целия си авторитет и влияние Себастиан греши, че не разбира истинското въздействие, което биха имали откровенията върху хората. Почувствах, че някой ще го убеди да промени възгледите си, ако успеем да открием онази част от Ръкописа, която толкова го плаши.

Докато прехвърлях тази мисъл, в съзнанието ми изникна Марджъри. Къде ли беше тя сега? В представите си се срещах с нея отново. Но как ли би могло да се случи това?

Трясъкът на входната врата ме върна към реалността. Отново се почувствах слаб и нервен. Санчес заобиколи къщата и приближи. Крачката му бе бърза и неотменна.

Седна до мен и попита:

— Реши ли какво да правиш? Поклатих глава.

— Не изглеждаш особено изпълнен със сили — каза той.

— Не се и чувствам изпълнен със сили.

— Може би не знаеш как точно да се заредиш с енергия.

— Какво имаш предивд?

— Нека ти предложа начина, по който аз самият придобивам енергия. Може би моят метод ще ти помогне да си създадеш собствен.

Кимнах да продължи.

— Първо се съсредоточавам върху гледката наоколо, както вероятно и ти. После се опитвам да си спомня как изглежда всичко това, когато съм изпълнен от енергията. Спомням си излъчването, което озарява всичко, уникалната красота и очертания на нещата, особено на растенията, сияйните и наситени цветове. Разбираш ме, нали?

— Да, и аз се опитвам да правя същото.

— После се опитвам да усетя чувството за близост с всичко, усещането, че колкото и отдалечено да е нещо, аз мога да го докосна, да се свържа с него. И после го вдишвам.

— Как така го вдишваш?

— Нима отец Джон не ти е обяснил?

— Не.

Санчес се смути.

— Може би е възнамерявал да те види още веднъж и да ти го каже тогава. Той е често доста маниерен. Внезапно се оттегля и оставя ученика сам да размисли, след което се явява точно в подходящия момент, за да добави нещо ново към инструкциите си. Сигурно е имал намерение да поговори още с теб, но ние напуснахме така внезапно.

— Бих искал да го чуя от теб.

— Спомняш ли си онова усещане за прилив на жизнена сила, което те е овладяло на планинската урва?

— Да — отвърнах аз.

— За да си върна чувството за тази жизнена сила, аз се опитвам да вдъхна енергията, с която току-що съм се свързал.

Попивах всяка дума, която изричаше Санчес. Дори само като слушах за неговия метод, се изпълвах с повече енергия. Наоколо ми всичко оживяваше в красота и озарение. Дори и скалите имаха сякаш едно белезникаво лъчение, а енергийното поле на Санчес беше широко и синьо. Той вдъхваше дълбоко, целенасочено, задържаше въздуха около пет секунди и после издишаше. Аз последвах неговия пример.

— Когато си представим — каза той, — че с всяко дихание приемаме енергия и се изпълваме като балон, започваме да усещаме прилив на сили и жизненост.

След няколко вдишвания, аз се почувствах именно така.

— Когато вдишам енергия — продължи Санчес, — проверявам да видя дали емоционалната ми нагласа е правилна. Както ти казах и преди, аз считам това за най-верния критерий дали съм свързан с енергията.

— Говориш за чувството на любов ли?

— Точно така. Както стана дума и в мисията, любовта не е интелектуална концепция, нито морален императив или нещо от този род. Тя е чувство, което се явява, когато човек е свързан с енергията на вселената, която, разбира се, е енергията на Бога.

Отец Санчес ме наблюдаваше с леко разфокусиран поглед.

— Ето така — каза той. — Постигна го. Това е нивото на енергия, което ти е необходимо. Аз малко ти помагам, но ти вече си готов да го поддържаш и сам.

— Как ми помагаш?

Отец Санчес поклати глава.

— Не се занимавай с това сега. По-късно ще разбереш, от Осмото откровение.

В този момент отец Карл заобиколи къщата и отправи доволен поглед към нас. Когато приближи, се обърна към мене.

— Реши ли вече?

Въпросът ме подразни. Опитах се да не загубя енергия при това раздразнение.

— Не изпадай отново в обичайната си затвореност — каза отец Карл. — В този случай няма как да не вземеш решение. Как мислиш, че е добре да постъпиш?

— Там е работата, че нищо не мисля — отвърнах аз.

— Сигурен ли си? Когато си във връзка с енергията, мислите ти могат да се явят под най-различен вид. Погледнах го напълно объркан.

— Обикновено мислите, които ти се мяркат в съзнанието при вземане на рационално решение, те напускат, щом се освободиш от властната си драма. Когато се изпълниш с вътрешна енергия, в теб нахлуват други мисли, идващи от по-висшата ти същност. Това са интуитивни мисли, които се усещат по различен начин. Те се мяркат в съзнанието ти като мигновен блян или прозрение и идват да те насочат, да ти покажат пътя.

Все още не разбирах.

— За какво мислеше, когато преди остана сам? — попита отец Карл.

— Не съм сигурен, че си спомням — отвърнах аз.

— Опитай.

Положих усилие да се съсредоточа.

— Мина ми през ума дали Уил ще открие Деветото откровение и за кръстоносния поход на Себастиан срещу Ръкописа.

— И още какво?

— Питах се какво ли е станало с Марджърй. Но не разбирам с какво ми помага всичко това да взема решение.

— Ще ти обясня — каза отец Санчес. — Когато увеличиш своята енергия, ти вече си готов да се включиш съзнателно в еволюционния процес, да предизвикаш онези закономерни случайности, които ще тласнат развитието ти напред. Човек учавства в еволюционното движение по един много специфичен начин. Първо той акумулира достатъчно енергия, след което трябва да насочи мислите си към основния еволюционен въпрос на своя живот, към своето главно предназначение, което му е завещано от неговите родители, защото този въпрос задава основните параметри на неговата еволюция. След това трябва да насочи вниманието си върху пътя, който да следва, за да може да открие непосредствените, актуални въпроси, пред които е изправен. Тези въпроси са винаги свързани с по-големия въпрос и определят конкретното ти място в момента на твоите житейски търсения.

— Когато установиш актуалните си въпроси, винаги получаваш някакво интуитивно ръководство как да постъпиш и каква посока да следваш. Получаваш намек за следващата си стъпка. Винаги. Това няма да стане само ако си формулирал неправилно въпроса си. Проблемът на живота не е да получаваш отговори. Проблемът е да можеш да определиш конкретните си въпроси. Веднъж поставиш ли въпроса правилно, отговорите идват винаги.

— След като получиш интуитивно прозрение какво предстои да се случи в следващия момент — продължи той, — ще станеш особено бдителен и с изострено внимание. Рано или късно ще възникнат онези закономерни случайности, които ще те поведат в посоката, набелязана от твоята интуиция. Разбираш ли ме?

— Да, струва ми се.

— И така, не допускаш ли, че тези мисли за Уил, Себастиан и Марджъри не са случайни? Помисли само защо те спохождат тъкмо сега, като имаш предвид хода на развитието на твоя живот. Вече знаеш, че си наследил от своето семейство стремежа да превърнеш своя живот в едно вътрешно радостно приключение, нали така?

— Да.

— После проявяваш интерес към мистика, изучаваш социология и работиш с хора, макар че още не разбираш напълно смисъла на всички тези занимания. И тогава, когато започваш да се самоосъзнаваш, чуваш за Ръкописа и идваш в Перу. Откриваш откровенията едно след друго и започваш да се доближаваш до онзи тип духовност, която си търсел. Сега си на път да постигнеш яснота и да издигнеш съзнанието си на по-високо ниво, като определиш конкретните въпроси, пред които си изправен. Тогава ще видиш как отговорите идват сами.

Гледах го, без нищо да кажа.

— Какви въпроси стоят пред тебе в момента?

— Искам да узная нещо повече за откровенията — отвърнах аз. — И особено дали Уил ще открие Деветото откровение. Иска ми се да разбера какво е станало с Марджъри. А се интересувам и от Себастиан.

— Какво ти подсказва интуицията във връзка с всичко това?

— Не зная. Представих си, че отново се срещам с Марджъри и Уил, който е преследван от полицията. Какво ли значи това?

— Къде си представи, че бяга Уил?

— В една джунгла.

— Това вероятно е знак, че трябва да тръгнеш с нас. Икитос е разположен в джунглата. Ами Марджъри?

— Представих си, че се срещаме пак.

— А Себастиан?

— фантазирах си, че причината да бъде против Ръкописа е в неговото неразбиране, и ако бъде убеден, че страховете му са неоснователни, може би ще промени своето отношение към този Ръкопис.

Двамата се спогледаха крайно удивени.

— Какво означава това?

Отец Карл отговори с друг въпрос:

— А ти как мислиш?

За първи път от онова преживяване на урвата насам се почувствах напълно проникнат от енергия и уверен в себе си. Погледнах към тях и казах:

— Предполагам, че трябва да отида в джунглата и да се опитам да открия кои аспекти на Ръкописа църквата не одобрява.

Отец Карл се усмихна:

— Точно така! Можеш да вземеш моята камионетка.

Кимнах и ние отидохме отпред пред къщата, където беше паркирана колата. Нещата ми, заедно с храна и вода, вече бяха приготвени и поставени в камионетката на отец Карл. Колата на отец Санчес също беше готова.

— Искам да ти кажа само едно — каза отец Санчес, — помни да се спираш винаги, когато е необходимо да възстановиш връзката си с енергията. Бъди изпълнен непрестанно от любовта. Когато си в състояние на любов, никой и нищо не може да те лиши от нужната ти енергия. Тогава енергията, която отдаваш, ще се връща обратно към теб в същата степен. Никога няма да почувстваш недостиг на енергия. Особено важно е да помниш това, за да го поддържаш в себе си, най-вече при срещите си с хора.

Той млъкна. В този момент отец Карл приближи на свой ред и каза:

— Ти вече познаваш откровенията без Седмото и Осмото. Седмото показва как съзнателно да еволюираш като личност, а това означава да разбираш закономерно възникващите случайности и всеки отговор, който ти дава вселената.

Той ми връчи тънък свитък.

— Това е Седмото откровение. То е доста кратко и общо, но в него се говори за това как нещата сами се подреждат и как някои мисли ни се явяват като духовно ръководство. Що се отнася до Осмото откровение, ще го откриеш сам, когато му дойде времето. От него ще узнаеш как да съдействаме на хората, чрез които ни се дават отговорите, които търсим. По-нататък се разкрива една нова междуличностна етика, която би помогнала да се ускори еволюцията на всеки отделен човек.

— Защо сега не можеш да ми дадеш това откровение? — попитах аз.

Отец Карл се усмихна и сложи ръка на рамото ми.

— Защото още не му е дошло времето. И аз трябва да следвам интуицията си. Осмото откровение ще ти се даде веднага щом поставиш правилния въпрос.

Отвърнах, че разбирам. Двамата свещеници ме прегърнаха и ми пожелаха на добър път. Отец Карл заяви, че скоро отново ще се срещнем и аз наистина ще открия отговорите, които ми са потребни.

Тъкмо се канехме да влезем в колите си, когато Санчес още веднъж се обърна към мен.

— Чувствам, че трябва да ти кажа още нещо. Може би по-късно ще го разбереш. Остави се усетът ти за красота и озарение да те води. Местата и хората, които крият отговори за тебе, ще ти изглеждат по-озарени и привлекателни.

Кимнах и се качих на камионетката на отец Карл, след което поех надолу по каменистия път. След няколко километра стигнахме до едно разклонение. Санчес ми помаха през задното стъкло и двамата с отец Карл се отправиха на изток. Аз гледах известно време подире им, след което обърнах старата камионетка на север към течението на Амазонка.

Бях обзет от тревога. След едно приятно тричасово пътуване се озовах на кръстопът и не знаех накъде да поема.

Единият път минаваше от лявата ми страна. Ако се съдеше по картата, той вървеше по планинската верига на север в продължение на стотина километра, след което рязко свърваше на изток към Икитос. Десният път минаваше през джунглата под известен източен наклон и стигаше до същата цел.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да се отпусна. Хвърлих бегъл поглед в огледалото към пътя зад мен. Не се задаваше нищо. В продължение на повече от час не бях мярвал нито кола, нито някой от местните жители. Опитах се да прогоня тревогата. Знаех, че трябва да се отпусна и да остана във връзка с енергията, ако искам да взема правилно решение.

Съсредоточих вниманието си върху пейзажа. Пътят през джунглата вдясно минаваше през огромни дървета, Тук-таме изпъкваше по някоя скала, повечето обкръжени от тропически растения. Другият път през планината изглеждаше по-еднообразен. Забелязах едно дърво от тази страна, но основно пейзажът беше скалист с рядка растителност.

Отново погледнах надясно и се опитах да се установя в състоянието си на любов. Дърветата и храстите бяха ярко зелени. По същия начин се обърнах и наляво. Наби ми се в очи една пътека с цъфнали треви край пътя. Стръкчетата на тревата бяха бледи и петнисти, но белите цветчета изглеждаха прекрасни в далечината. Защо ли не ги бях забелязал преди. Сега ми изглеждаха като обкръжени от светлина. Огледах онова, което ги обкръжаваше. Скалите и камъните бяха удивително пъстри и необикновени.

Всичко бе изпъстрено с кехлибарени, виолетови и дори тъмночервени цветове.

Обърнах се надясно към дърветата и храстите. Макар и красиви, те бледнееха в сравнение с другия пейзаж. Но как е възможно, помислих си аз. В началото този път ми се струваше по-привлекателен. Погледах още веднаж вляво и интуицията ми се засили. Богатството от форми и цветове ме порази.

Бях убеден. Запалих колата и поех вляво, сигурен, че изборът ми е правилен. Пътят бе целият в дупки и камъни. Както се друсах напред, почувствах тялото си олекнало. Теглото падаше върху задните ми части, а гърбът и вратът ми бяха изправени. Ръцете ми държаха кормилото с лекота.

Два часа пътувах, без нищо да ми се случи. Похапвах си от кошницата с храна, която отец Санчес ми беше приготвил. Все още по пътя не се задаваше нищо. Той ту се изкачваше, ту се спускаше по хълмистия терен. На върха на едно от възвишенията от дясната си страна забелязах паркирани две стари коли. Бяха доста встрани от пътя сред горичка млади дървета. Не се забелязваха пътници, тъй че реших, че са захвърлени. Пред мен пътят свърна наляво и се заспуска, правейки много завои, към обширна долина. От върха имах видимост на няколко километра наоколо.

Изведнъж рязко спрях камионетката. От двете страни на пътя посред долината се бяха спрели три-четири военни коли. Между тях се забелязваше група войници. Направо застинах на мястото си. Та това беше пътна блокада. Върнах назад, прехвърлих се оттатък билото и паркирах камионетката зад две големи скали. Слязох и се върнах на върха, от който можех да наблюдавам какво става в долината. Едната от колите потегли в обратна на моята посока.

Внезапно зад гърба ми долетя шум. Рязко се обърнах. Беше фил, екологът, с когото се бях запознал във Висиенте.

Той самият бе не по-малко изненадан от мен.

— Какво правиш тук? — извика той и се завтече към мене.

— Опитвам се да се добера до Икитос — отвърнах аз. Лицето му изразяваше тревога.

— И ние, но правителството направо се е побъркало с този Ръкопис. Тъкмо се стараем да решим дали да рискуваме да минем през пътната блокада. Четирима сме.

Той кимна вляво. Сред дърветата зърнах неколцина мъже.

— Защо си се упътил към Икитос? — попита той.

— Опитвам се да намеря Уил. Разделихме се в Кула и чух, че може би е тръгнал към Икитос да търси останалата част на Ръкописа.

Той направо се ужаси.

— Не бива да прави това! Има полицейска забрана да се притежават копия. Не чу ли какво стана във Висиенте?

— Подочух нещо. А ти какво знаеш?

— Не съм бил там, но разбрах, че властите нахлули и арестували всички, които притежават копия. Посетителите били задържани за разпит. Дейл и някои други учени били откарани и никой не знае какво е станало с тях.

— Знаеш ли защо правителството е толкова разтревожено от този Ръкопис? — попитах аз.

— Не, но щом разбрах колко опасно взе да става, реших да се върна в Икитос за резултатите от изследванията си и да напусна страната.

Аз му разказах подробно всичко, което се случи с мене и с Уил, след като си тръгнахме от Висиенте, и най-вече за стрелбата на урвата.

— Мътните да го вземат! И ти още не си се отказал от цялата тая загубена работа!

Забележката му ме накара за миг да загубя доверие в себе си, но аз отвърнах:

— Слушай, ако нищо не направим, правителството няма да остави и помен от Ръкописа. Светът ще бъде лишен от изключително важно познание.

— Чак толкова важно, че да си заложиш живота?

Вниманието ни бе привлечено от шума на коли. Камионетките прекосяваха долината и се бяха насочили към нас.

— По дяволите! — изруга той. — Ето че идват.

Преди още да помръднем, чухме и от другата страна шум на приближаващи коли.

— Обградени сме! — извика Фил. Изглеждаше много уплашен.

Втурнах се към камионетката и прехвърлих храната от кошницата в малък вързоп. Извадих свитъците с Ръкописа и също ги сложих във вързопа. Но после размислих и ги пъхнах под седалката.

Шумът се усилваше и аз побягнах, пресичайки пътя вдясно след Фил и останалите мъже се свиха зад едни големи скали на склона. Скрих се и аз при тях. Надявах се, че военните просто ще минат край нас и ще продължат нататък. Моята камионетка не се виждаше от пътя. Все си мислех, че също като мен, ще вземат другите коли за изоставени.

Първи пристигнаха камионетките от южната страна и за наш ужас спряха веднага щом се изравниха с колите. Чу се вик:

— Не мърдай! Полиция!

Замръзнахме на място, изненадани в гръб от неколцина войника. Всички бяха тежко въоръжени и действаха много внимателно. Щателно ни претърсиха, взеха всичко от нас и ни накараха да се върнем на пътя. Там десетки войници претърсваха колите, Фил и спътниците му бяха арестувани и настанени в една от военните камионетки, която бързо потегли. Успях да зърна лицето му, когато минаха покрай мен. Беше бял като платно. Изглеждаше като призрак.

Мене ме поведоха в противоположната посока и ме накараха да седна под билото на хълма. Няколко войника с автомати на рамо застанаха до мен. После дойде един офицер и захвърли свитъците с моите копия на откровенията на земята в краката ми. Върху тях захвърли ключовете от камионетката на отец Карл.

— Твои ли са тези копия? — попита той. Погледнах го, но не отговорих.

— Ключовете бяха в теб — настояваше той. — Тези копия бяха намерени в колата. Питам те отново, твои ли са?

— Нямам намерение да отговарям в отсъствие на следовател — измънках аз.

Забележката ми предизвика иронична усмивка на лицето на офицера. Той каза нещо на войниците и се оттегли. Войниците ме отведоха до един от джиповете и ме сложиха да седна на предната седалка до шофьора. На задната седалка се настаниха други двама войника със заредени пушки. Зад нас в друг джип се качиха още войници и двете коли потеглиха на север в посока към долината.

Налегнаха ме тревожни мисли. Къде ли ме караха? Защо се бях озовал в това положение? Жалко за всички препоръки, които ми дадоха свещениците. Не бях оцелял и един ден. Толкова сигурен бях там, на кръстопътя, че съм избрал правилната посока. Този път беше по-привлекателен, сигурен бях. Къде тогава ми беше грешката?

Поех си дълбоко дъх и се опитах да се отпусна, като се питах какво ли щеше да стане сега Ще се преструвам на напълно незапознат с Ръкописа и ще се представям за заблуден турист с най-невинни намерения. Просто съм попаднал на лоши хора, ще кажа. Пуснете ме да си вървя у дома.

Ръцете ми, отпуснати в скута, леко потреперваха. Един от войниците отзад ми предложи манерка с вода и аз я поех, макар че не можех да преглътна и капка вода. Войникът беше млад и когато се обърнах да му върна манерката, ми се усмихна без дори следа от неприязън. В представите ми се мерна уплашеното лице на Фил. Какво ли щяха да му сторят?

Мина ми през ума, че срещата ми с Фил на хълма не беше случайна. Какво ли трябваше да значи това? Какво ли имахме да си кажем, ако не ни бяха прекъснали? Аз успях да му напомня колко важен е този Ръкопис, а той да ме предупреди за опасността, която ме грози тук, и да ме посъветва да се махам, преди да ме заловят. Твърде късно, за жалост.

Пътувахме няколко часа, без никой да проговори. Теренът навън ставаше все по-равен. Стана по-топло. Младият войник ми подаде отворена консерва с военната си дажба, някакво говеждо готвено, но и този път аз не можах да преглътна нищо. След залез слънце бързо се мръкна.

Нищо не мислех, докато пътувахме, втренчен в светлините на фаровете, след което потънах в неспокоен сън. Сънувах, че съм преследван. Бягах отчаяно от някакъв неизвестен враг посред стотици огромни огньове, сигурен, че някъде има таен ключ, който ще ми открие пътя към познанието и спасението. Видях ключа сред един от тези огньове. И скочих в огъня да го взема!

Стреснах се, целият потънал в пот. Войниците ме погледнаха подразнени. Тръснах глава и се облегнах на вратата на камионетката. Дълго останах загледан през страничния прозорец в тъмните очертания на пейзажа, опитвайки се да преодолея надигащата се в мен паника. Бях сам под стража, пътувах в неизвестна посока и никой не се интересуваше от моите кошмари.

Към полунощ стигнахме голяма, слабо осветена каменна сграда на два етажа. Минахме по пътеката покрай главния вход и влязохме през една странична врата. Стълбите водеха в тесен коридор. Вътрешните стени също бяха каменни, а таванът от греди и грубо дялани дъски, от където висяха оголени крушки, които осветяваха пътя ни. Минахме през още една врата и стигнахме килиите. Един от войниците, който някъде беше изчезнал, ни настигна, отвори една от килиите и ме подкани с жест да влизам.

Вътре имаше три походни легла, дървена маса и ваза с цветя. За моя изненада килията беше много чиста. Когато влязох, един млад перуанец, на не повече от осемнайсет-деветнайсет години, свенливо ме погледна откъм вратата Войникът заключи след мене и се отдалечи. Седнах на едното легло, а младежът се протегна да запали газена лампа. Когато лицето му се освети, видях, че е индианец.

— Говориш ли английски? — попитах аз.

— Да, малко — каза той.

— Къде се намираме?

— Близо до Пулкупа.

— Затвор ли е това?

— Не, тук всички са доведени за разпит във връзка с Ръкописа.

— Откога си тук?

Той свенливо ме погледна с кафявите си очи.

— От два месеца.

— Какво искат от теб?

— Опитват се да ме накарат да се усъмня в Ръкописа и да издам останалите, които имат копия.

— Как се опитват?

— Като ми говорят.

— Значи само ти говорят, без да заплашват, така ли?

— Само говорят — потвърди той.

— Не ти ли казаха кога ще те освободят?

— Не.

Аз замълчах за малко и той ме погледна въпросително.

— В теб намериха ли копия на Ръкописа при залавянето? — попита ме той.

— Да. А в тебе?

— И в мене. Аз живея недалеч от тук, в едно сиропиталище. Директорът ни разясняваше откровенията и аз учех децата с негово разрешение. Той успя да избяга, но мене ме заловиха.

— Кои откровения си виждал? — попитах аз.

— Всички, които са открити — отвърна той. — Ами ти?

— Всички, с изключение на Седмото и Осмото. Имах Седмото откровение, но не успях да го прочета, защото се появиха войниците.

Младежът се прозя и попита:

— Искаш ли да поспим малко?

— Да, разбира се — отвърнах разсеяно аз.

Излегнах се на леглото, затворих очи и се оставих на вихъра на мислите си. Какво да правя сега? Как можах да се оставя да ме заловят? Дали няма начин да избягам? Скалъпих няколко стратегии и сценария, докато най-накрая потънах в сън.

Отново имах запомнящи се сънища. Пак търсех същия ключ, но този път бях изгубен в дълбока гора. Дълго се скитах без посока, копнеех да получа някакво духовно ръководство. Тогава изви страхотна буря и всичко бе заляно от порой. Потопът ме завлече в едно дълбоко дефиле и после в реката, която Течеше в обратна посока и заплашваше да ме погълне. С всички сили дни наред се борех срещу течението. Най-сетне успях да се измъкна от пороя и да се уловя за скалистия бряг. Започнах да се катеря по скалите и стръмните канари на брега, стигах все по-високи и опасни места. С всичките си сили и воля се стремях да се изкача, но изведнъж увиснах опасно на една скала и не можех повече да продължа. Погледнах надолу. За най-голяма моя изненада открих, че реката, от която едва се бях измъкнал, излизаше от гората и стигаше до едно красиво крайбрежие и поляна. Сред поляната, заобиколен от цветя, се намираше ключът. В този момент се подхлъзнах и с викове започнах да падам все по-надолу и надолу, докато цопнах в реката и потънах.

Бързо се изправих и седнах на леглото. Задушаваше ме. Младият индианец се бе събудил и дойде до мен.

— Какво има? — попита той.

Поех си дъх и се огледжах наоколо, докато осъзная къде се намирам. Освен това забелязах, че стаята имаше прозорец и навън вече бе светло.

— Сънувах лош сън — отвърнах аз. Той ми се усмихна, като че доволен от нещо и отбеляза:

— Лошите сънища крият най-важните послания.

— Послания ли? — попитах аз, докато станах да си облека ризата.

Той се почувства неловко, че трябва да обяснява.

— В Седмото откровение се говори за сънищата — каза той.

— И какво се казва там?

— Ами… как да се…

— Да се тълкуват ли?

— Да.

— И какво се казва в тази връзка?

— Да се съпостави съня с живота. Замислих се какво ли означава това.

— Как така да се съпоставят?

Младият индианец се смущаваше да вдигне очи към мен.

— Искаш ли да си изтълкуваш съня? Кимнах и му го разказах.

Той внимателно ме изслуша и каза:

— Сравни моментите на този твой сън с някои от моментите на живота си. Погледнах го.

— Откъде да започна?

— От началото. Какво правеше в началото на съня?

— Търсех ключ в една гора.

— Как се чувстваше?

— Объркан.

— Съпостави тази ситуация с реалното положение, в което се намираш.

— Като че ли наистина има връзка — казах аз. — Търся определени отговори от Ръкописа и се чувствам ужасно объркан.

— И какво друго се случва в реалния ти живот?

— Задържан съм. Оставих се да ме арестуват въпреки всичките ми усилия. Единственото, на което мога да се надявам, е да склоня някой да ме пусне да си вървя.

— Значи не искаш да се примириш с този арест?

— Разбира се.

— И какво след това стана в съня ти?

— Борих се срещу течението на една река.

— Защо? — попита той.

Започвах да разбирам накъде клонеше.

— Защото в този момент мислех, че ще се удавя.

— А ако не се беше съпротивлявал на течението?

— То щеше да ме изведе при ключа. Какво искаш да кажеш? Че ако не се съпротивлявам на ситуацията, в която съм изпаднал, може да стигна до отговора, който търся?

Той отново изпита стеснение.

— Аз нищо не казвам. Казва го сънят. Замислих се. Може пък наистина да беше така. Младият индианец вдигна очи към мен и попита:

— Ако отново се озовеш в ситуацията на съня, как би постъпил?

— Нямаше да плувам срещу течението, макар да изглежда, че отивам към гибел. Щях да зная, че това няма да се случи.

— А сега от какво се страхуваш?

— От войниците. От задържането ми.

— И какво в такъв случай идва да ти каже сънят?

— Може би смяташ, че трябва да погледна на арестуването си от позитивен ъгъл.

Той не отвърна, а само се усмихна.

Седях на леглото, облегнал гръб на стената. Това тълкуване ме развълнува. Ако беше вярно, значи не бях направил грешка на кръстопътя и всичко просто е трябвало да се случи.

— Как ти е името? — попитах аз.

— Пабло — отвърна той.

Усмихнах му се и се представих, после му разказах накратко моята история — как дойдох в Перу и какво стана по-сетне. Пабло седеше на леглото, отпуснал ръце на коленете си. Беше много слаб, с късо подстригана черна коса.

— Какво те доведе насам?

— Исках да узная нещо повече за Ръкописа.

— Какво по-точно искаше да узнаеш? — повтори въпроса си той.

— Нещо повече за Седмото откровение. А и да открия едни приятели, Уил и Марджъри… Струва ми се също, че бих искал да разбера защо църквата така яростно се противопоставя на Ръкописа.

— Тук има много свещеници, с които би могъл да поговориш — каза той.

Думите му ме накараха да се замисля, после попитах:

— Какво още се говори за сънищата в Седмото откровение?

И Пабло разказа, че сънищата идват да помогнат да разберем нещо за нашия живот. Продължаваше да говори, но аз се замислих за Марджъри и не го чувах. Виждах ясно лицето й, питах се къде ли е сега, представих си я как тича към мен и ми се усмихва.

Внезапно си дадох сметка, че Пабло бе престанал да говори. Погледнах към него.

— Извинявай, че се разсеях — казах аз. — Какво каза?

— Няма нищо — отвърна той. — За какво се беше замислил?

— За една приятелка. Нищо особено.

Изглежда той искаше да настоява на въпроса си, но някой приближи към вратата на килията. През дъските видяхме как един войник дръпна резето.

— Време за закуска — каза Пабло.

Войникът отвори вратата и ни кимна с глава да излезем в коридора. Изкачихме една стълба и се озовахме в малка столова. В ъгъла се бяха изправили четири-пет войника, а няколко цивилни — двама мъже и една жена — чакаха ред да получат дажбата си.

Заковах се на място, без да мога да повярвам на очите си. Жената беше Марджъри. Тя също ме видя на мига и затисна уста в шепите си с разширени от удивление очи. Бегло погледнах войника зад гърба ми. Беше тръгнал към другите военни в ъгъла и с безгрижна усмивка говореше нещо на испански. Последвах Пабло, който прекоси стаята и застана в края на опашката.

Марджъри получи дажбата си. Другите двама мъже отидоха с таблите си на една маса, разговаряйки помежду си. Марджъри на няколко пъти ме стрелкаше с поглед и с усилие се сдържаше да не каже нещо. Втория път Пабло се досети, че се познаваме и ме погледна въпросително. Марджъри взе храната си и се отправи към една маса, където отидохме да седнем и ние, след като бяхме обслужени. Войниците продължаваха да си говорят, без явно да забележат нашето преместване.

— Господи, толкова се радвам да те видя — каза тя. — Как се озова тук?

— Крих се известно време при едни свещеници — отвърнах аз. — После тръгнах да търся Уил и вчера ме задържаха. Ти откога си тук?

— Откакто ме арестуваха в планината — отвърна тя. Забелязах, че Пабло не отместваше поглед от нас и го представих на Марджъри.

— Досетих се, че това е Марджъри — каза той. Те си размениха няколко думи, след което аз попитах Марджъри:

— Какво ново?

— Нищо особено — отвърна тя. — Дори не зная защо съм задържана. Всеки ден ме водят при някой свещеник или офицер на разпит. Искат да знаят кои са моите познати във Висиенте и дали зная къде може да има други копия. Все едно и също!

Марджъри се усмихна и изглеждаше толкова уязвима, че аз отново изпитах влечение към нея. Тя строго ме изгледа под око. И двамата тихичко се разсмяхме. Последва период на мълчание, докато се хранехме и после вратата се отвори и влезе един свещеник в расо. Придружаваше го офицер с явно висок военен чин.

— Това е висш свещенослужител — каза Пабло.

Офицерът се обърна към войниците, които веднага отдадоха чест, и двамата със свещеника прекосиха стаята и се отправиха към кухнята Свещеникът погледна право към мене и в един дълъг миг погледите ни се срещнаха. Отместих очи и отхапах един залък, защото не исках да привличам вниимание върху себе си. Двамата мъже минаха през кухнята и излязоха от кухненската врата.

— Говорила ли си с този свещеник? — попитах Марджъри.

— Не — отвърна Марджъри. — Досега не бях го виждала.

— Аз го познавам — каза Пабло. — Пристигна вчера. Името му е кардинал Себастиан. Направо подскочих от стола си.

— Това ли беше Себастиан?

— Да не би да си чувал за него? — попита Марджъри.

— Чувал съм — отвърнах аз. — Той е главният човек, който стои зад опозицията на Ръкописа. Предполагах, че е в мисията на отец Санчес.

— Кой е този отец Санчес? — попита Марджъри.

Канех се да й обясня, когато войникът, който ни държеше под стража, приближи до масата и ни даде знак на двамата с Пабло да го последваме.

— Време е за упражненията — каза Пабло. Марджъри и аз се спогледахме. В очите й се четеше спотаена тревога.

— Не се безпокой — казах аз. — Ще поговорим при следващото хранене. Всичко ще бъде наред.

Отдалечавах се и се питах имам ли основание за подобен оптимизъм. Тук можеха да направят така, че всеки от нас да изчезне безследно по всяко време. Войникът ни преведе през тесен коридор и една врата, която водеше към външна стълба. Слязохме в страничен двор, обграден с висока каменна стена. Войникът застана до входа. Пабло ми кимна да вървя с него покрай зида. Той на няколко пъти се наведе да откъсне по някое цвете от лехите покрай зида.

— За какво друго се говори в Седмото откровение? — попитах аз.

Той се наведе да откъсне още едно цвете.

— За това, че не само сънищата ни насочват. Мислите и бляновете също могат да ни бъдат пътеводители.

— Да, и отец Карл твърдеше същото. А по какъв начин бляновете могат да ни насочват в нашия път?

— Онова, което ни се явява в представите, е знак, че е възможно да ни се случи и в живота. Ако не се отнесем небрежно към него, ще бъдем подготвени за съответния обрат в живота си.

Погледнах го.

— Виждаш ли, Пабло, аз си бях представил, че се срещам с Марджъри. И ето че това се случи.

Той се усмихна.

По гърба ме полазиха тръпки. Може би наистина се бях озовал точно където трябва. Бях предусетил нещо, което се потвърждаваше. На няколко пъти ме бе спо-хождала мисълта, че пак ще се срещна с Марджъри и ето че се беше случило. Наистина случайностите се осъществяваха. Олекна ми.

— Не ми се случва често подобни представи да се осъществяват — отбелязах аз.

Пабло погледна встрани и каза:

— В Седмото откровение се твърди, че ние не винаги си даваме сметка за тях. За да ги разпознаем, трябва да заемем позицията на наблюдатели. Когато си помислим нещо, трябва да се запитаме защо. Защо точно такава мисъл ни е споходила в момента? Как тя се отнася към въпросите на нашия живот? Позицията на наблюдател ни помага да се освободим от нуждата си да владеем рационално всички обстоятелства. Тя ни помага да се оставим на естествения ход на еволюцията.

— Ами отрицателните мисли? — попитах аз. — Например страховите представи, че може да ни се случи нещо лошо, че някой наш близък ще пострада или ще се провалим в нещо, на което държим?

— Много просто — отвърна Пабло. — В Седмото откровение се говори, че трябва да прогонваме страховите представи още щом се появят. Веднага трябва да извикаме в съзнанието си друг положителен образ. Тогава негативните представи почти напълно ще изчезнат. Интуицията ще бъде насочена към положителни неща. Ако и след това ни се явяват отрицателни представи, Ръкописът препоръчва да се отнасяме към тях като към предупреждения, за да избегнем съответните обстоятелства. Например, ако ти мине през ума, че можеш да катастрофираш и някой дойде и ти предложи да тръгнете занякъде с кола, не бива да приемаш.

Бяхме направили пълна обиколка на двора и приближихме караула. И двамата минахме мълчаливо покрай него. Пабло откъсна едно цвете, а аз си поех дълбоко дъх. Въздухът бе топъл и влажен и отвъд стената изглежда растеше буйна тропическа растителност. Бях забелязал няколко комара.

— Ела тук! — внезапно извика войникът. Той ни поведе вътре към килията. Пабло влезе преди мен, но войникът вдигна ръка и ми прегради пътя.

— Ти не — каза той и ми направи знак с глава да продължа надолу по коридора. После се изкачихме по друго стълбище и излязохме през същата врата, през която бяхме влезли миналата нощ. На паркинга отец Себас-тиан се качваше на задната седалка на голяма кола. Шофьорът затвори вратата след него. За миг Себастиан отново погледна към мен, после се обърна и каза нещо на шофьора. Колата потегли.

Войникът ме заблъска към предната част на сградата. Влязохме в един кабинет. Посочиха ми да седна на дървен стол пред бялото метално бюро. След няколко минути влезе дребен трийсетинагодишен свещеник със светло кестенява коса и седна на бюрото, без да обръща внимание на присъствието ми. Почти цяла минута се рови в някакъв архив и най-сетне вдигна поглед към мен. Носеше кръгли очила със златни рамки, които му придаваха интелигентен вид.

— Бил сте задържан с незаконно притежавани от вас държавни документи — сухо заяви той. — Ще трябва да се реши дали да бъде заведено дело срещу вас. Разчитам на съдействието ви.

Кимнах с глава.

— Откъде сте се сдобили с преводите?

— Не разбирам — казах аз. — Защо едни копия на стар ръкопис да са нещо незаконно?

— Перуанското правителство си има своите основания — отвърна той. — Моля, отговорете на въпроса ми.

— Какво общо има църквата с това? — попитах аз.

— Ръкописът противоречи на нашата традиционна религия. Той представя превратно истината за духовната същност на човека. Къде…

— Вижте — прекъснах го аз. — Не мога да разбера. Аз съм просто турист и този Ръкопис събуди любопитството ми. Не мога да бъда заплаха за никого. Не ми е ясно само защо е цялата тази тревога.

Той май се обърка. Изглежда търсеше най-добрия начин да се справи с мене, но аз съзнателно го отклонявах в друга посока.

— Според църквата този Ръкопис внася смут сред хората — каза предпазливо той. — Кара ги да мислят, че сами могат да решават своя живот, без да се съобразяват със заповедите?

— Кои заповеди?

— Ами например заповедта да почиташ баща си и майка си.

— Какво имате предвид?

— Ръкописът хвърля вината за проблемите върху родителите и по този начин подкопава семейството.

— А според мен в него се говори, че трябва да се освободим от обвиненията и да се отнасяме по нов, положителен начин към ранния си опит.

— Не — каза той. — Това е подвеждащо. По начало негативни чувства не бива да се допускат.

— Не могат ли понякога и родителите да грешат?

— Родителите правят всичко, което могат. Децата трябва да им прощават.

— Та нали тъкмо за това става дума в Ръкописа? Нима той не ни учи да прощаваме, когато започнем да гледаме в положителна светлина нашия опит от детството?

Тези думи го разгневиха.

— Що за авторитет стои зад този Ръкопис? На какво основание може да му се вярва?

Започна да се разхожда насам-натам край бюрото и да ме стрелка с поглед, все още много ядосан.

— Не знаете какво говорите — заяви той. — Да не би да сте някой богослов? Съмнявам се. Вие сте пряко доказателство за това какъв смут би внесъл този ръкопис в душите на хората. Нима не разбирате, че на този свят има законност и ред, само защото съществува власт и авторитет? Как е възможно по такъв начин да се оспорва авторитетът?

Аз нищо не отвърнах, което го раздразни още повече.

— Ето какво ще ви кажа — заяви той. — Извършили сте престъпление, за което се полагат дълги години затвор. Попадали ли сте някога в перуански затвор? Не ви ли се иска да задоволите вашето любопитство на янки, като се озовете на подобно място? Бих могъл да се погрижа за това! Разбирате ме, нали? Бих могъл да се погрижа!

Той закри очите си с ръка и си пое дълбоко дъх, очевидно опитвайки се да се успокои.

— Аз съм тук, за да узная кои притежават копия и откъде. Питам ви още веднъж. Кой ви даде преводите?

Избухването му събуди опасенията ми. С тези свои въпроси утежнявах положението си. Какво ли щеше да направи с мен, ако откажа да отговарям? И все пак, нима можех да предам отец Санчес и отец Карл?

— Имам нужда от време, за да размисля, преди да ви отговоря — казах аз.

В този момент той ме погледна така, сякаш ще избухне отново. После се отказа. Изглеждаше уморен.

— Давам ви срок до утре сутринта — каза той и даде знак на войника до вратата да ме изведе. Последвах го през коридора обратно в килията.

Влязох и се излегнах на леглото без нищо да кажа. И аз бях изтощен. Пабло се бе загледал навън през решетките.

— Говори ли с отец Себастиан? — попита той.

— Не, беше друг свещеник. Искаше да знае кой ми е дал копията.

— И ти какво му каза?

— Нищо. Помолих да ми даде време да размисля и той ме остави до утре сутринта.

— Каза ли нещо по повод Ръкописа? — попита Пабло. Погледнах го в очите и този път той не сведе, глава.

— Спомена как Ръкописът подкопавал традиционните авторитети — отвърнах аз. — После започна да беснее и да ме заплашва.

Пабло изглеждаше искрено изненадан.

— Как изглеждаше — може би с кестенява коса и кръгли очила?

— Да.

— Това е отец Костус — каза Пабло. — За какво друго говорихте?

— Казах му, че според мен Ръкописът не подкопава традицията — отвърнах аз. — И той ме заплаши със затвор. Мислиш ли, че може да изпълни заканата си?

— Не зная — отвърна Пабло.

Той се отмести от прозореца и седна на леглото срещу мене. Знаех, че има нещо да ми каже, но бях толкова изтормозен и изтощен, че затворих очи. Събуди ме разтърсването му.

— Време за е за вечеря — каза той.

Един стражар ни поведе нагоре по стълбите и получихме по порция жилаво говеждо с картофи. Двамата мъже, които бяхме видели и предишния път, застанаха на опашката пред нас. Марджъри не беше с тях.

— Къде е Марджъри? — попитах ги аз, опитвайки се да шептя. Двамата мъже се ужасиха, че ги заговорих, а войниците ме изгледаха подозрително.

— Май не разбират английски — каза Пабло.

— Къде ли е тя? — питах се аз.

Пабло отговори нещо, но аз отново бях престанал да слушам. Ненадейно си представих как съм избягал оттук, тичам по някаква улица, пъхам се в един вход и съм на свобода.

— За какво се замисли? — попита Пабло.

— Представих си, че съм избягал оттук — отвърнах аз. — Какво каза преди малко?

— Почакай малко — каза Пабло. — Обърни внимание на тази представа. Може би е важна. Как си представи това бягство?

— Ами че тичам по някаква улица или пътека и след това се скривам в някакъв вход. И като че ли успях да избягам.

— Как си обясняваш тази представа? — попита Пабло.

— Не зная какво да кажа. Нямаше никаква връзка с разговора ни.

— А помниш ли за какво говорехме?

— Да. Питах за Марджъри.

— Не допускаш ли, че може да има някаква връзка между тази твоя представа и Марджъри?

— Поне логическа връзка не виждам.

— Ами някаква скрита връзка?

— Нямам представа Как така бягството може да е свързано с Марджъри. Да не би да мислиш, че е избягала? Той се замисли.

— Каза, че си си представил как си избягал.

— Е, да, така е — казах аз. — Може да избягам и без нея. Погледнах го право в очите:

— Но може да избягам и заедно с нея.

— И аз така си помислих — отвърна той.

— Но къде ли е тя?

— Нямам представа.

Продължихме да се храним мълчаливо. Гладен бях, но храната ми се видя много тежка. Не зная защо се почувствах някак отпаднал и уморен. Вече не ми се ядеше.

Видях, че Пабло също не се храни.

— Май трябва да се връщаме в килията — каза Пабло.

Кимнах с глава и той даде знак на войника да ни води обратно. Щом се върнахме, аз се изтегнах на леглото, а Пабло седна и се загледа в мен.

— Енергията ти е отслабнала — каза той.

— Така е — отвърнах аз. — Но нямам представа защо.

— Опитваш ли се да се изпълваш с енергия? — попита той.

— По-скоро не — отвърнах аз. — А и тази храна не ми е достатъчна.

— Но човек няма нужда от много храна, ако я поглъща пълноценно.

Той непрестанно жестикулираше, за да подчертае думите си.

— Зная. Но при тези обстоятелства ми е много трудно да бъда изпълнен с любов. Той ме погледна озадачено.

— Но в противен случай сам си вредиш.

— Как по-точно?

— Тялото ти е привикнало на определено ниво на вибрация. Ако енергията ти се понижи, това се отразява на тялото. Такава е връзката между стреса и болестта Чрез любовта ние поддържаме нашето вибрационно поле. Здравето ни зависи от нея. Тя е изключително важна.

— Искам да остана за малко сам — казах аз.

Приложих метода, на който ме бе научил отец Санчес. Веднага се почувствах по-добре. Заобикалящите ме предмети сякаш оживяха. Затворих очи и се опитах да задържа това чувство.

— Така е добре — каза той.

Отворих очи. Той широко се усмихваше насреща ми. Лицето и тялото му бяха още момчешки и незрели, но в погледа му се четеше мъдрост.

— Виждам как се изпълваш с енергия — каза той.

Успях да различа лека зелена аура около тялото на Пабло. Свежите цветя, които бе поставил във вазата, излъчваха озарение.

— За да разбере Седмото откровение и да започне наистина да се развива — каза Пабло, — човек трябва да направи откровенията част от житейската си практика.

Нищо не казах.

— Можеш ли да обобщиш как откровенията са променили твоя свят? Замислих се.

— Струва ми се, че съм се събудил и виждам света като едно мистично място, където можем да имаме всичко, стига да сме наясно със себе си и да следваме своя път.

— А какво означава това? — попита той.

— Че сме готови да започнем своето еволюционно развитие.

— А как се включваме в този процес? Замислих се.

— Като помним неизменно въпросите, пред които ни изправя животът, и търсим знаци за посоката, която да следваме, в сънищата, в интуитивните си мисли или в онова, което ни се подсказва от обстоятелствата.

Отново замълчах, опитвайки се да си обобщя откровението, след което добавих:

— Изпълваме се с енергия и се концентрираме върху обстоятелствата, пред които сме изправени. Тогава ни се дава интуитивно напътствие под някаква форма — къде да отидем или как да постъпим — тогава възникват съответните закономерни случайности, които ни дават възможност да поемем желаната посока.

— Да! Точно така! — възкликна Пабло. — Това е пътят. И винаги, когато тези закономерни случайности ни тласнат към нещо ново, ние израстваме, ставаме по-пълноценни личности, съществуването ни се издига на по-високо вибрационно ниво.

Той се беше привел към мене и аз забелязах невероятната енергия, която го обкръжаваше. Той целият сияеше, беше престанал да изглежда стеснителен и млад. Бликаше от сила.

— Пабло, какво е станало с тебе? — попитах го аз. — За разлика от момента на запознанството ни, изглеждаш много по-уверен, знаещ и някак цялостен.

Той се разсмя.

— Когато се срещнахме, аз самият бях изгубил енергията си. В началото си помислих, че ти можеш да ми помогнеш да си възстановя енергийния поток, но после разбрах, че все още не можеш да го направиш. Тази способност се научава от Осмото откровение. Останах озадачен.

— А какво е трябвало да направя?

— Да знаеш, че всички отговори, които получаваме по мистичен път, всъщност ни се дават от другите хора. Помисли си само за всичко, което си научил, откакто си в Перу. Нима всички отговори за теб не са дошли чрез хора, срещнати по най-невероятен начин?

Замислих се върху думите му. Наистина бе прав. Бях се срещнал тъкмо с необходимите ми хора в точно подходящия момент: Чарлин, Добсън, Уил, Марджъри, Фил, Рино, отец Санчес и отец Карл, а сега и Пабло.

— Дори и Ръкописът е бил написан от човек — добави Пабло. — Но не всички хора, които срещаш, притежават нужната енергия и яснота, за да ти открият посланието, което са предназначени да ти дадат. Трябва сам да им помогнеш, като им вдъхнеш енергия — той замълча. — Беше ми казал, че си се научил да предаваш енергия на растенията, като насочиш вниманието си към красотата им, помниш ли?

— Да.

— Е, същото е и с хората. Когато им вдъхваш енергия, ти им помагаш да постигнат своята истина. И тогава те могат да ти предадат тази истина.

— Отец Костус е типичен пример в това отношение — продължи Пабло. — Той е имал важно послание за тебе, но ти не си му помогнал да го открие. Искал си от него отговори, а това е породило борба между вашите енергии. Той е почувствал това и неговата детска драма, взискателният тип в него, е взел превес в разговора.

— А какво трябваше да говоря? — попитах аз.

Пабло не можа да отговори. До вратата на килията отново се раздаде шум.

Влезе отец Костус.

Той кимна на Пабло с лека усмивка на лицето. Пабло му се усмихна широко, сякаш свещеникът му беше искрено симпатичен. Отец Костус отмести очи към мене и лицето му отново стана строго. Стомах ме сви от безпокойство.

— Кардинал Себастиан пожела да те види — оповестя той. — Ще бъдеш откаран в Икитос този следобед. Бих те посъветвал да отговаряш на всичките му въпроси.

— Защо иска да ме вижда? — попитах аз.

— Защото камионетката, с която си бил заловен, принадлежи на един от нашите свещеници. Предполагаме, че си получил копията на Ръкописа от него. За един наш свещеник да не съблюдава законите е много тежко обвинение.

Той ме погледна с неизменна твърдост.

Бегло погледнах към Пабло, който ми кимна в знак да продължа.

— Значи според вас Ръкописът подронва основите на вашата религия? — попитах аз много предпазливо. Той ме погледна снизходително:

— И не само на нашата, но и на религията въобще. Нима допускаш, че може да няма провидение? Бог владее напълно този свят. Той определя съдбата ни. Наш дълг е само да се подчиняваме на законите, предписани от Бога. Еволюцията е мит. Бъдещето ни е предопределено от Божията воля. Твърдението, че хората могат да еволюират по собствено желание, означава да не се признава Божията воля. Това би породило егоизъм и разделение между хората. Те ще започнат да поставят своята еволюция по-високо от Божия промисъл. Ще започнат да се отнасят помежду си дори по-зле от сега.

Не ми идваше на ум друг въпрос. Свещеникът задържа за момент поглед върху ми, после каза почти любезно:

— Надявам се, че ще постигнете разбирателство с кардинал Себастиан.

Той се обърна и погледна Пабло, едва ли не горд, че се е справил с въпросите ми. Пабло отново му се усмихна и му кимна. Свещеникът излезе и войникът заключи вратата след него. Седнал на леглото, Пабло се наведе напред и усмивка озари лицето му. Той все така излъчваше увереност.

Погледнах го и се усмихнах. Той ме попита:

— Какво ще кажеш за онова, което се случи току-що? Опитах се да проявя чувство за хумор.

— Май съм я закъсал повече, отколкото си мислех. Той се разсмя.

— А друго какво се случи?

— Нямам представа какво имаш предвид.

— Какви въпроси стояха пред тебе, когато пристигна тук?

— Исках да открия Марджъри и Уил.

— Е, във всеки случай, откри единия. И какъв беше другият ти въпрос?

— Все ми се струваше, че тези свещеници са против Ръкописа не от злост, а от неразбиране. Исках да узная как го възприемат. Имах чувството, че могат да бъдат убедени да не му се противопоставят.

След тези думи изведнъж осъзнах накъде биеше Пабло. Тъкмо тук и сега бях срещнал Костус и успях да разбера какво го безпокоеше в Ръкописа.

— И какво разбра? — попита той.

— Какво разбрах ли?

— Да. Погледнах го.

— Май че най-много ги тревожи мисълта за участие в еволюцията, така ли е?

— Да — отвърна той.

— И това е логично — добавих аз. — Достатъчно неудобна им беше мисълта за еволюцията на вселената. Но да се отнесе такава идея и до ежедневния живот, до индивидуалните решения, които вземаме, до самата история — това е вече много. Те си мислят, че еволюцията ще доведе до разпускане на нравите, че отношенията между хората ще започнат да се рушат. Нищо чудно, че искат да унищожат Ръкописа.

— Можеш ли да ги убедиш в противното? — попита Пабло.

— Не…та аз самият не го познавам достатъчно.

— Какво е нужно, за да бъдат убедени?

— Човек трябва да познава истината. Да разбира какви отношения между хората могат да доведат до съзнателна еволюция.

Пабло изглеждаше доволен.

— Какво ще кажеш? — попитах аз и се усмихнах заедно с него.

— За това какви би трябвало да бъдат отношенията между хората се говори в следващото, Осмо откровение. Твоят въпрос защо духовенството е против Ръкописа е получил отговор и на свой ред този отговор води до следващ въпрос.

— Да — казах аз, дълбоко замислен. — Трябва да намеря Осмото откровение. Трябва да се измъкна оттук.

— Недей да избързваш — предупреди Пабло. — Трябва да се увериш, че напълно си разбрал Седмото откровение, преди да продължаваш нататък.

— А според тебе разбирам ли го? — попитах аз. — Съумявам ли да се включа в потока на еволюцията?

— Ще го постигнеш — отвърна Пабло, — ако помниш винаги въпросите на живота си. Дори хора, които още не са с пробудено съзнание, могат да се натъкнат на отговори и да видят, обръщайки поглед назад, закономерните случайности. Седмото откровение се осъществява, когато съумеем да съзираме как отговорите сами идват при нас. То ни помага да изведем на по-високо ниво ежедневния си опит. Трябва да разберем, че всяко събитие има своето значение и ни носи познание, което се отнася до въпросите на живота ни. Това се отнася особено до събитията, които възприемаме като неблагоприятни. Седмото откровение твърди, че предизвикателството е да видим сребърната нишка във всяко събитие, независимо колко то е неблагоприятно. В началото ти си мислеше, че всичко се проваля с твоето задържане. Но сега ти виждаш, че е трябвало да се окажеш тук.

Той беше прав, но щом аз получавах отговори тук и се издигах на по-високо ниво на развитие, същото сигурно се отнасяше и за Пабло.

Неочаквано чухме, че някой идваше по коридора. Пабло ме погледна право в очите с напълно сериозно изражение.

— Слушай — каза той. — Добре запомни каквото ти казах.

Предстои ти да опознаеш Осмото откровение. То се отнася до междуличностната етика, до начина, по който да се отнасяме към другите хора така, че да получаваме познание чрез тях. Но помни да не избързваш. Бъди съсредоточен в твоята ситуация. Какви въпроси стоят пред теб?

— Искам да разбера къде е Уил — казах аз. — Както и да открия Осмото пророчество. Искам да намеря Марджъри.

— А имаш ли някаква връзка с Марджъри? Замислих се.

— Представих си, че ще избягам… че заедно ще избягаме.

До самата врата се чуха стъпки.

— Ами аз дадох ли ти някакво познание? — попитах бързо Пабло.

— Разбира се — отвърна той. — Когато дойде, още не разбирах защо съм попаднал тук. Предполагах, че може би е свързано с това да предам някаква информация за Седмото откровение, но се съмнявах в своите способности. Струваше ми се, че не зная достатъчно. Благодарение на тебе сега аз зная, че умея да го правя. Едно от нещата, които узнах от теб.

— Имаше ли и друго?

— Да, твоята интуиция, че духовниците могат да бъдат убедени да приемат Ръкописа. Мисля си, че съм тук, за да убедя отец Костус.

Той свърши и един войник отвори вратата и ме повика.

Погледнах към Пабло.

— Искам само да ти спомена една от идеите, за които се говори в следващото откровение — каза той.

Войникът свирепо го изгледа, хвана ме за лакътя и ме блъсна през вратата навън, после я тръшна след себе си. Докато ме отвеждаха, Пабло ме изпрати с поглед през решетките.

— В Осмото откровение има едно предупреждение — извика той. — Предупреждава се, че човек може да прекъсне своето развитие, когато изпадне в привързаност към друг човек.