Джеймс Редфийлд
Селестинското пророчество (5)

ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ МИНАЛОТО

Пътят пред нас ставаше по-тесен и правеше рязък завой покрай отвесния скалист планински склон. Камионът целият се раздруса от огромните камъни, след което бавно взе завоя. Пред нас се издигаха масивните хребети на Андите над купчините белоснежни облаци.

Погледнах Санчес. Той бе съсредоточено сведен над кормилото. Почти през целия ден вземахме резки завои и се движехме по ръба на отвесни бездни, които падналите скали стесняваха още повече. Искаше ми се отново да подхвана темата за властните драми, но изглежда моментът беше не особено подходящ. Санчес шофираше с цялото си внимание, а и аз не знаех как точно да формулирам въпросите си. Бях прочел края на Петото откровение, което се занимаваше тъкмо с подхванатите от Санчес теми. Идеята да се освободя от оня стил, чрез който се налагах над останалите, ми се струваше съблазнителна, особено ако това можеше да тласне развитието ми напред, но още не ми бе съвсем ясно как се проявяваше една властна драма.

— Какво си се замислил? — попита Санчес.

— Дочетох Петото откровение и си мисля за тези драми — отвърнах аз. — Ако се имат предвид думите ти, то сигурно според теб моята драма има някакво отношение към характерната ми резервираност?

Той не отвърна. Беше се вторачил изцяло в пътя. Пред нас на около трийсетина метра някаква доста голяма камионетка задръстваше целия път. На около петнайсетина метра от колата, над една скална бездна стояха мъж и жена. Те се обърнаха към нас, когато усетиха, че ги гледаме.

Санчес спря камионетката, като един миг внимателно ги разглеждаше, след което се усмихна.

— Жената ми е позната — рече той. — Казва се Джулия. Да, тя е. Да слезем да поговорим.

Мъжът и жената бяха мургави и на вид изглеждаха перуанци. Жената беше по-възрастна, някъде към петдесетте, докато мъжът беше около трийсетгодишен. Когато излязохме от камионетката, жената се отправи насреща ни.

— Отец Санчес! — възкликна тя, когато ни доближи.

— Здравей, Джулия! — поздрави Санчес.

Двамата се прегърнаха и Санчес ме представи на Джулия. Тя на свой ред ми представи спътника си, Роландо.

Без нито дума повече, Джулия и Санчес ни обърнаха гръб и се отправиха към скалата, където преди стояха Джулия и Роландо. Роландо ме изгледа и аз инстинктивно се отправих след другите двама. Роландо ме последва, като продължаваше да ме гледа, сякаш искаше нещо. Въпреки младежките му черти и буйна коса, той бе руменичък и червендалест. Не зная защо, но изпитах някакво безпокойство.

Докато се изкачвахме по склона, той на няколко пъти правеше опит нещо да каже, но аз обръщах поглед встрани и ускорявах ход, тъй че той продължи да мълчи. Стигнахме урвата и аз седнах на една тясна издатина, за да не му дам възможност да седне до мене. Джулия и Санчес седяха заедно на огромен камък на осем метра над мен.

Роландо седна колкото можа по-близо до мен. Аз се дразнех от натрапчивия му поглед, но изпитвах и известно любопитство към него.

Той улови един от погледите, които му хвърлях, и каза:

— Ръкописът ли те води насам? Аз дълго не му отговарях.

— Да, чувал съм за този Ръкопис. Той ме погледна объркан.

— А виждал ли си го?

— Някои части — отвърнах аз. — Ами ти какво общо имаш с него?

— Интересува ме, но още не съм виждал никакви копия — отвърна той.

Последва мълчание.

— От Щатите ли си? — попита той.

Въпросът ме притесни и аз реших да не отговарям.

Вместо това на свой ред попитах:

— Дали Ръкописът е свързан по някакъв начин с руините на Мачу Пикчу?

— Струва ми се, че не — отвърна той. — Освен че може би е бил написан горе-долу по същото време, когато са били построени и те.

Продължих да мълча, загледан в невероятната гледка на Андите. Ако продължа да мълча, той все някога ще разкрие какво правеха тук с Джулия и какво отношение има то към Ръкописа. Мълчахме около двайсет минути. Най-сетне Роландо стана и тръгна към другите двама.

Аз не знаех какво да направя. Струваше ми се, че Санчес и Джулия искат да поговорят насаме, затова и не отидох при тях. Стоях на мястото си още трийсетина минути, загледан в скалистите върхове и се напрягах да чуя разговора, който се водеше над мене. Никой не ми обръщаше никакво внимание. Накрая реших да отида при тях, но преди да тръгна, тримата станаха и се отправиха към колата на Джулия. Прекосих направо през скалите и се присъединих към тях.

— Те трябва да тръгват — каза Санчес, когато приближих.

— Съжалявам, че нямахме време да си поговорим — каза Джулия. — Надявам се, че ще се срещнем отново.

Тя ме гледаше също така сърдечно, както често правеше Санчес. Когато кимнах, тя вирна леко глава и добави:

— Всъщност имам чувството, че скоро ще се видим.

Спуснахме се по каменистата пътека и на мене ми се искаше да кажа нещо в отговор, но не знаех какво. Стигнахме колата й. Джулия само леко ни кимна и бързо се сбогува. Двамата с Роландо влязоха в колата и Джулия пое на север, откъдето ние със Санчес бяхме дошли. Това преживяване остави в мен някакво безпокойство.

Когато отново се озовахме в колата, Санчес попита:

— Роландо каза ли ти за Уил?

— Не! — отвърнах аз. — Нима са го срещнали? Санчес се озадачи:

— Да, в едно село на около четирийсет километра на изток оттук.

— Споменал ли е нещо за мене?

— Споменал е, че сте се загубили, както каза Джулия. Но е говорил повече с Роландо. Ти каза ли на Роландо кой си?

— Не, не знаех доколко мога да му се доверя. Санчес ме погледна в пълно недоумение.

— Нали ти казах, че е добре да поговориш с тях. Аз се познавам с Джулия от години наред. Тя има някакъв свой бизнес в Лима, но откакто беше открит Ръкописът, се е заела да издирва Деветото откровение. Тя не би тръгнала на път с човек, на когото не може да се има доверие. Нямаше никаква опасност. Изпуснал си важна информация.

Изразът на Санчес бе сериозен.

— Ето ти един типичен пример за това как властната драма пречи на човека — каза той. — Ти си бил толкова резервиран, че си пропуснал една важна случайност.

Исках да се защитя по някакъв начин.

— Хайде, нищо — успокои ме Санчес. — Всеки играе една или друга роля. Сега поне ти е ясен механизмът на твоята.

— Нищо не разбирам! — възкликнах аз. — Какво толкова съм направил?

— За да получаваш енергия, ти си си изработил един механизъм да контролираш хората и ситуациите, като се затваряш в себе си и изглеждаш непроницаем — поясни той. — Казваш си, че просто си предпазлив, но всъщност се надяваш някой да бъде привлечен в твоята драма и да се опита да разбере истинската ти същност. И ако някой се опита, ти оставаш недосегаем и го принуждаваш да се бори и полага усилия, за да определи истинските ти чувства. При това хората те обгръщат с пълното си внимание и това изпраща тяхната енергия към теб. Колкото по-дълго поддържаш техния интерес и недоумение, толкова повече енергия получаваш. За съжаление, когато играеш ролята на недостъпен, ти забавяш темпото на своя живот, повтаряйки една и съща ситуация непрекъснато. Ако се беше разкрил пред Роландо, твоята житейска драма можеше да получи нов и смислен обрат.

Почувствах се подтиснат. Същото ми бе казал и Уил, когато видя, че не съм склонен да дам информация на Рино и очевидно то отговаряше на истината. Аз действително имах навика да крия истинските си помисли. Загледах се през прозореца, докато изкачвахме пътя към върховете. Санчес отново насочи цялото си внимание, за да избегне опасно нападналите камъни. Когато пътят стана по-прав, той погледна към мене и каза:

— Първата стъпка, която трябва да направи всеки от нас, за да се освободи от властната си драма, е да я сведе напълно до съзнанието си. Ние не можем да вървим напред, преди да погледнем в себе си и да установим манипулативния ни подход да черпим енергия. Току-що с тебе се случи тъкмо това.

— И каква е следващата стъпка?

— Всеки от нас трябва да се върне към миналото си, към ранния си живот в семейството, и да види как е бил формиран този навик. Когато разберем кое го е породило, ние можем да положим съзнателно усилие да не упражняваме власт. Трябва винаги да се помни, че всички членове на нашето семейство са участвали в една или друга властна драма, за да черпят от нашата енергия като деца. Това е наложило и ние да си изградим своята властна драма. Налагало ни се е да имаме стратегия, за да си върнем обратно отнетата енергия. Конкретната драма, която сме си изградили, винаги е във връзка с членовете на нашето семейство. Когато осъзнаем енергийната динамика в семейството си, можем да надживеем тези стратегии за упражняване на власт и да разберем истинската същност на взаимоотношенията си.

— Какво имаш предвид под истинската същност на взаимоотношенията?

— Всеки човек трябва да си обясни наново семейния си опит от еволюционна, от духовна гледна точка и да открие кой е всъщност. Направим ли това веднъж, властната ни драма отпада и животът ни взема друга посока.

— Откъде да започна тогава?

— Първо трябва да разбереш как се е формирала твоята драма. Разкажи ми нещо за баща си.

— Той е добър човек, с чувство за хумор, но… — подвоумих се какво да кажа, защото не исках да изглеждам неблагодарен към баща си.

— Но какво? — попита Санчес.

— Ами, винаги се е отнасял прекалено критично към мен. Все нещо не правех както трябва.

— По какъв начин се отнасяше критично? — попита Санчес.

Представих си моя баща — млад и силен.

— Задаваше ми въпроси и винаги намираше нещо неправилно в отговорите ми.

— И какво ставаше с енергията ти?

— Сигурно съм се чувствал изтощен, защото се опитвах да не му казвам нищо.

— Значи си станал затворен и дистанциран, за да предизвикваш вниманието му, като в същото време не му се разкриваш, за да не му даваш повод да те критикува. Той е бил взискателен тип, а ти си се изхитрил да не му даваш отговори.

— Сигурно е така. Какво разбираш под взискателен?

— Това е друг вид драма — драмата на взискателния. За да получават енергия, такива хора вечно задават въпроси и се ровят в света на другите с единствената цел да открият в тях някаква слабост. Така те постоянно отричат чуждия свят. И ако човек се поддаде на техния негативизъм, той попада в тази драма и започва да се чувства смутен в присъствието на разпитвача, да се съобразява с неговите постъпки и мисли, за да не сбърка в нещо пред него. Тази психическа зависимост дава на взискателния енергията, от която се нуждае.

— Спомни си не ти ли се е случвало да изпаднеш в ситуация, в която да съобразяваш постъпките си по такъв начин, че да не бъдеш критикуван? Това те отклонява от твоето предназначение и те лишава от енергия, защото трябва да се съобразяваш с мнението на друг човек.

Съвсем точно си спомних такова състояние и човекът, за когото си помислих, беше Йенсен.

— Значи баща ми е бил взискателен? — попитах аз.

— Така изглежда.

Замислих се за драмата на майка ми. Ако баща ми е бил взискателен, каква ли е била майка ми? Санчес ме попита за какво съм се замислил.

— Чудех се каква ли е властната драма на майка ми — отвърнах аз. — Колко типа драми съществуват?

— Ще ти обясня класификацията, за която се говори в Ръкописа — каза Санчес. — Всеки манипулира другите, за да извлича енергия или агресивно като пряко принуждава хората да му обръщат внимание, или пасивно, разчитайки на тяхното съчувствие или любопитство. Например, ако някой те заплашва, словесно или физически, ти си принуден от страх, че нещо може да ти се случи, да му обърнеш внимание и така му предаваш енергия. Човекът, който те заплашва, те въвлича в най-агресивната драма, която в Шестото откровение се нарича драма на насилника.

— От друга страна, ако някой ти разкаже всички ужаси, които е преживял, той те задължава да проявяваш съчувствие и отговорност към неговата съдба и по този начин властва над теб по най-пасивния начин, което в Ръкописа се определя като драма на „горкия аз“. Помисли само върху тази драма. Нима не ти се е случвало да бъдеш с човек, който те кара да се чувстваш виновен в негово присъствие, макар да знаеш, че няма причина за това?

— Случвало ми се е.

— Това е така, защото си бил въвлечен в дрмамата на „горкия аз“. Такъв човек прави всичко, за да те постави в ситуация да се чувстваш така, сякаш не правиш достатъчно за него. Затова изпитваш чувство на вина дори само от присъствието му. Аз кимнах.

— Драмата на всеки човек, от най-агресивната до най-пасивната, има своето обяснение — продължи Санчес. — Ако един човек е прикрито агресивен, ако се стреми да ти намери недостатъци, като постепенно подронва твоя свят, за да извлича енергия от тебе, както в случая с твоя баща, това е типът взискателен човек. От друга страна, твоята затвореност е не толкова пасивна, колкото драмата на „горкия аз“. Така че различните типове драми могат да бъдат класифицирани по следния начин: драма на насилника, драма на взискателния, драма на затворения и драма на „горкия аз“. Разбираш ли?

— Струва ми се, че да. Значи според теб всеки човек може да се открие някъде сред тези четири типа?

— Точно така. В различни обстоятелства хората могат да използват различни драми, но повечето имат една доминираща властна драма, която е била с най-голям ефект сред членовете на семейството от ранното ни детство, тъй че сме склонни да я повтаряме непрекъснато.

Изведнъж ми стана ясно. Моята майка правете с мен точно същото, каквото и моят баща. Обърнах се към Санчес.

— Моята майка. Вече разбирам каква е била. Тя също е била взискателен тип.

— Значи драмата е била удвоена — отбеляза Санчес. — Нищо чудно, че си толкова затворен. Е, поне не са оказвали насилие върху теб, не си се чувствал застрашен.

— А какво би станало при такова положение?

— Щеше да си отработиш роля на „горкия аз“. Разбираш ли принципа? Ако си дете и някой чрез заплаха с телесно насилие черпи от твоята енергия, тогава да бъдеш затворен не ти помага. Колкото и да си затворен, те не дават пукната пара за теб и по този начин няма да ги накараш да ти отдадат някаква енергия. Прекалено силни са. Ето защо си принуден да станеш още по-пасивен, да се опиташ да предизвикаш съчувствие, като играеш ролята на „горкия аз“, за да ги накараш да се смилят над теб, да събудиш у тях чувство за вина, за да ги накараш да не ти причиняват всичко онова, което ти причиняват.

— Ако и това не помогне, ти като дете се научаваш да търпиш, за да се противопоставиш на насилието с насилие, когато порастеш — той замълча. — Като онова дете от перуанското семейство, за което ми разказа.

— Човек може да стигне до всякакви крайности, само и само да получи внимание и по този начин енергия от страна на семейството си. После тази негова стратегия се превръща в изпитан начин да упражнява власт и над останалите, когато трябва да извлича енергия, и по този начин драмата непрестанно се повтаря.

— Разбирам как се формира типът на насилника, но какво ще кажеш за взискателния? — попитах аз.

— Представи си, че си дете и членовете на твоето семейство те оставят сам или пък те пренебрегват, твърде заети със своята кариера или с нещо друго — какво ще направиш?

— Не зная.

— Ако се затвориш в себе си, не би предизвикал никакво внимание от тяхна страна; те просто няма да те забележат. Тогава няма ли да започнеш да ги подлагаш на критика, да се опитваш да им намериш някакъв недостатък, да изскубнеш тайната от тези затворени хора, за да ги принудиш да ти обърнат внимание и да ти посвещават от енергията си? Това прави взискателният човек.

Постепенно започваше да ми става ясно.

— Значи затворените хора създават взискателните!

— Точно така.

— А взискателните създават затворените! Насилниците създават хората, които се стремят да предизвикват съжаление или други насилници!

— Правилно. Така властните драми се възпроизвеждат. Помни обаче, че човек е склонен да ги забелязва у другите, но да си въобразява, че той самият е чужд на подобни средства. Всеки от нас трябва да преодолее тази илюзия, за да върви напред. Всеки човек, поне в някои моменти, разиграва една или друга драма, и трябва само да се обърнем назад и да се вгледаме в себе си, за да разберем каква е тя.

Известно време мълчах. Най-сетне погледнах Санчес и попитах:

— Когато веднъж разберем нашата драма, какво следва от това?

Санчес намали скоростта, за да ме погледне в очите.

— Вече сме наистина свободни да станем нещо повече от несъзнателната роля, която играем. Както ти казах и преди, можем да открием по-висш смисъл в живота си, духовната причина да се родим тъкмо в това семейство, и така да разберем кои сме всъщност.

— Почти пристигаме — каза Санчес.

Пътят се виеше между два върха. Отминахме възвишението вдясно и аз видях пред нас една малка къщичка, сгушена под огромна скала.

— Камионетката му не е тук — каза Санчес.

Паркирахме и се отправихме към къщата. Санчес отвори вратата и влезе, а аз останах да чакам. Поех си дълбоко дъх. Въздухът беше хладен и пронизващ. Небето над нас бе тъмно сиво и облачно. Изглежда се канеше да вали.

Санчес се върна до вратата.

— Няма никой. Той сигурно е край руините.

— Как можем да стигнем дотам? Изглежда го бе оборила внезапна умора.

— Оттук са на около половин километър път — каза той и ми подаде ключовете от камионетката. — Тръгни по този път и ще ги видиш в подножието след хребета. Вземи камионетката. Аз искам да поостана тук и да медитирам.

— Добре — отвърнах аз и влязох в колата.

Поех през малка долчинка и после нагоре по склона, в очакване на гледката. Не останах разочарован. Когато отминах хребета, руините на Мачу Пикчу се изправиха пред мен в пълния си блясък: това бе комплекс от масивни, гладко издялани камъни, цели тонове тежки, разположени един върху друг сред планината. Дори и на слабата светлина на облачното небе това място покоряваше със своята красота.

Спрях камиона и десетина-петнайсет минути стоях и се изпълвах с енергия. Групи хора се разхождаха между руините. Един мъж със свещеническа огърлица се отдалечи от руините на една постройка и се отправи към наблизо паркираната кола. Поради далечината и понеже мъжът носеше кожено яке, а не свещеническо расо, не бях съвсем сигурен, че това е отец Карл.

Запалих камионетката и приближих към него. Щом чу бумтенето на мотора, той вдигна поглед и се усмихна, явно познал колата на Санчес. Изглежда остана изненадан, когато вътре откри мен и дойде по-близо. Беше нисък и пълен, със светлокестенява коса, с дълбоки сини очи и едри черти на лицето. Изглеждаше на около трийсетина години.

— Тук съм с отец Санчес — казах аз, като излязох от колата и се представих. — Той остана в къщата ви. Свещеникът ми подаде ръка.

— Аз съм отец Карл.

Погледнах покрай рамото му към руините. Отблизо огладените камъни изглеждаха още по-внушителни.

— За пържи път ли сте тук? — попита той.

— Да — отвърнах аз. — Отдавна съм чувал за това място, но то надминава всичките ми очаквания.

— Това е един от най-силните енергийни центрове в света — каза той.

Погледнах го по-отблизо. Явно той говореше за енергия в същия смисъл, в който се употребяваше в Ръкописа. Кимнах утвърдително и казах:

— Тъкмо в момента аз се стремя съзнателно да се свържа с енергията и да преодолея моята властна драма.

Усетих, че думите ми звучат малко претенциозно, но ми беше приятно да бъда искрен.

— Не изглеждаш твърде затворен — каза той. Останах поразен.

— Как разбра каква е моята властна драма? — попитах аз.

— Развил съм инстинкт за това. Ето защо съм тук.

— Значи помагаш на хората да разберат по какъв начин упражняват власт над останалите?

— Да, както и да разберат истинската си същност. В очите му блестеше искреност. Той беше напълно прям, ни най-малко не се притесняваше да разкрие себе си пред един непознат.

Аз замълчах и той попита:

— Познаваш ли първите пет откровения?

— Чел съм ги в основни линии и съм разговарял с някои хора по тези въпроси — отвърнах аз.

Още щом казах това, долових в себе си някаква прикритост.

— Мисля, че ги познавам — уточних аз. — Докато Шестото откровение още не ми е ясно. Той кимна и каза:

— Повечето хора, които срещам, не са и чули за Ръкописа. Идват тук и се изпълват с енергия. И дори само това е достатъчно, за да преосмислят живота си.

— А как се запознаваш с такива хора? Той многозначително ме изгледа.

— Ами те сами ме намират.

— Спомена, че помагаш на хората да открият истинската си същност, А как го правиш? Той си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Начинът е само един. Всеки човек трябва да се върне назад към семейния си опит, към времето и мястото на детството и да преоцени онова, което се е случило тогава. Щом си дадем сметка за нашата властна драма, вече можем да се насочим към това да открием по-висшата истина за нашето семейство, онази златна нишка, която лежи зад конфликта на енергии. Да се домогнем до тази истина, означава животът ни да стане по-пълноценен, защото тази истина ни посочва кои сме, какъв е нашият път, какво вършим.

— Същото твърди и Санчес — казах аз. — Искам да узная нещо повече за това как се стига до тази истина.

Той вдигна ципа на якето си, защото следобедът захладняваше.

— Надявам се по-късно да имаме възможност да поговорим за това — отвърна той. — Сега ми се иска да се видя с отец Санчес.

Загледах се към руините и той добави:

— Чувствай се свободен да разглеждаш колкото искаш. Ще се видим по-късно у дома.

Вървях през древните руини още час и половина. На някои места забавях ход, защото се чувствах изпълнен с жизнени сили. Мислех си прехласнат за онази цивилизация, която е могла да построи подобни храмове. Как ли са били пренесени всички тези камъни чак дотук и подредени един върху друг по този начин? Изглеждаше невероятно.

Когато удовлетворих огромния си интерес към руините, мислите ми се насочиха към личните ми проблеми. Макар и ситуацията, в която бях попаднал, да не се бе променила особено, сега вече не се страхувах толкова. Доверието на Санчес ми бе вдъхнало увереност. Колко глупаво от моя страна да се усъмня в него. А и отец Карл бе много симпатичен.

Когато се спусна мрак, взех камионетката и се върнах в къщата на отец Карл. На пристигане зърнах през прозореца двамата мъже седнали един до друг. Когато влязох, до мен долетя смях. Двамата приготвяха вечерята в кухнята. Отец Карл ме поздрави и ми предложи стол. Аз лениво се отпуснах пред буйния огън в камината и разгледах обстановката.

Стаята беше просторна, обкована с широки, леко за-цапани дъски. Оттук можеха да се видят още две стаи, вероятно спални, свързани с тесен коридор. Къщата се осветяваше от слаби електрически лампи. Стори ми се, че смътно долавям шум от генератор за ток.

Приготовленията привършиха и аз бях поканен пред една грубовата дъсчена маса. Санчес каза кратка молитва и ние започнахме да се храним, докато двамата мъже продължаваха да разговарят. После заедно седнахме пред огъня.

— Отец Карл се е виждал с Уил — каза Санчес.

— Кога? — развълнуван попитах аз.

— Беше тук преди няколко дни — каза отец Карл. — Запознахме се преди година и той се отби насам да ме информира за това как вървят работите. Каза ми, че знае кой стои зад действията на правителството срещу Ръкописа.

— И кой е той? — попитах аз.

— Кардинал Себастиан — намеси се Санчес.

— И в какво се изразяват неговите действия? — попитах аз.

— Явно използва влиянието си върху правителството, за да го накара да засили въоръжения си натиск срещу Ръкописа — каза Санчес. — Винаги е предпочитал да действа тихомълком чрез правителството, вместо да предизвиква разцепление в църквата. Сега е удвоил усилията си. И не безрезултатно, за жалост.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Като се изключат неколцина свещеници от Северното църковно настоятелство и малцината като Джулия и Уил, май никой вече няма копия на Ръкописа.

— Ами учените във Висиенте? — попитах аз. Двамата мъже не отвърнаха веднага. Най-сетне отец Карл поясни:

— Уил каза, че центърът Висиенте е бил затворен от страна на правителството. Всички учени са арестувани, а научните им данни конфискувани.

— Нима научната общност ще приеме това? — попитах аз.

— А какво да правят? — каза Санчес. — Свръх всичко останало, тези изследвания не се ползваха с особено признание от страна на повечето учени. А правителството лансира версията, че са в нарушение на закона.

— Направо не е за вярване, че едно правителство може да прибегне до подобни мерки.

— Очевидно може — каза отец Карл. — Направих някои проверки. Всичко се потвърди. Макар че действа изключително предпазливо, правителството предприема енергични мерки.

— И как ще се развият нещата според вас? — обърнах се аз към двама им.

Отец Карл сви рамене, а отец Санчес каза:

— Не зная. Вероятно зависи от онова, което ще открие Уил.

— Защо? — попитах аз.

— Той изглежда е на път да открие липсващата част на Ръкописа, Деветото откровение. Ако го открие, това би могло да събуди международен интерес и намеса.

— Той каза ли къде отива? — попитах отец Карл.

— Не беше съвсем сигурен, но интуитивно се насочи на север, към границата с Гватемала.

— На интуицията си ли разчита?

— Да, и с теб ще стане така, когато познаеш себе си и ти се разкрие и Седмото откровение.

Местех поглед от единния към другия. Те и двамата изглеждаха невероятно ведри и спокойни.

— Как можете да бъдете толкова спокойни? — попитах аз. — Ами ако нахълтат тук и ни арестуват всички? Те ме погледнаха с търпение и отец Санчес каза:

— Не бъркай спокойствието с нехайство. Нашето равновесие показва степента, в която сме свързани с енергията. Ние се стремим да съхраняваме тази връзка независимо от обстоятелствата, защото само това може да ни помогне. Ти самият знаеш това, нали?

— Да, разбира се — отвърнах аз. — Но изглежда не винаги успявам. — Двамата се усмихнаха.

— Когато разбереш истинската си същност, ще ти бъде по-лесно да поддържаш постоянна свързаност с енергията — каза отец Карл.

Отец Санчес стана и каза, че ще иде да измие съдовете.

Погледнах отец Карл.

— Добре, откъде да започна, за да разбера истинската си същност?

— Отец Санчес ми каза, че вече си разбрал каква е властната драма на твоите родители — започна отец Карл.

— Да, наистина. Те и двамата бяха взискателни натури и това направи от мен затворен човек.

— Добре. А сега трябва да се опиташ да разбереш чрез тази взаимна борба на енергии в твоето семейство причината, която те е свързала тъкмо с тези хора. Погледнах към него неразбиращо.

— За да откриеш своята духовна идентичност, трябва да разгледаш целия си живот като една дълга история, в която да се опиташ да намериш по-дълбок смисъл. В началото трябва да си поставиш следния въпрос: защо съм се родил тъкмо в това семейство? Какъв смисъл се крие зад всичко това?

— Не мога да си отговоря на такъв въпрос — отвърнах аз.

— Баща ти е бил взискателен и още какъв?

— За възгледите му ли питаш?

— Да.

След като помислих малко, започнах да му разказвам:

— Баща ми искрено вярва в радостта от живота. Според него трябва да живееш почтено, но да не пропускаш нищо, което ти се предлага, да вземеш всичко от живота.

— А самият той успяваше ли да го постигне?

— Само донякъде. Все му се случваше лош късмет точно когато трябваше най-много да се радва на живота. Отец Карл присви очи замислено.

— Значи е търсел смисъла на живота в насладата и удоволствието, но все не му се е удавало да живее така?

— Да.

— А замислял ли си се защо?

— Не, всъщност не. Все го отдавах на лошия му късмет.

— Може би още не е намерил верният начин да го постигне?

— Може би.

— Ами какво ще кажеш за майка си?

— Тя вече не е между живите.

— А можеш ли да си дадеш сметка в какво е бил смисълът на нейния живот?

— Да, смисълът на живота й бе църквата. Все се бореше за отстояване на християнските принципи.

— А как правеше това?

— Беше твърдо убедена, че трябва да се служи на хората и да се следват Божиите заповеди.

— А тя самата следваше ли Божиите заповеди?

— До последната буква, поне тези, които проповядваше църквата.

— И успя ли да убеди баща ти в това? Засмях се.

— Не успя. Искаше от него всяка неделя да ходи на църква и да взема участие в работите на църковната община. Но той, както ти казах, бе прекалено свободолюбив за подобни начинания.

— И на теб как ти се отрази всичко това?

Обърнах очи към него.

— Никога не съм се замислял.

— Не се ли случваше и двамата да търсят съучастник в твое лице, което те е поставяло пред постоянно изпитание чия страна ще вземеш? Дали не е искал всеки един да те убеди в собствената си правота?

— Ами точно така беше.

— Ами ти какво правеше в отговор на всичко това?

— Просто се опитвах да избягвам да взема страна.

— И двамата ти родители са упражнявали властта си над теб, за да те накарат да споделяш техните възгледи, и като не си можел да удовлетвориш и двамата, ти си се затворил в себе си.

— Май че е точно така — казах аз.

— А какво се е случило с майка ти? — попита той.

— Разви паркинсон и след дълго боледуване почина.

— Остана ли вярна на вярата си?

— Напълно. До край.

— И какво съзнание формира у тебе това?

— Как какво?

— Нали търсим смисъла, който е имало нейното присъствие в твоя живот, причината, поради която си се родил като неин син, какво е трябвало да научиш от нея. Всеки човек, съзнателно или не, въплъщава в живота си своите възгледи. Ти трябва да се опиташ да разбереш какво си възприел от нея и какво от това тя не е осъществила в собствения си живот. Каквото би искал да промениш в майка си, е частично онова, което трябва да развиеш в самия себе си.

— А защо само частично?

— Защото, от друга страна, трябва да се допълни от опита на баща ти.

Още не бях съвсем наясно. Той сложи ръка на рамото ми.

— Ние сме не само физически, но и духовни рожби на своите родители. Ти не само си роден от тези хора, но си и формиран от тях. За да откриеш истинската си същност, трябва да признаеш, че твоят реален аз се е изградил чрез техните две истини. Затова и си бил роден там: за да изведеш на по-високо ниво техните схващания. Твоят път е да откриеш истина, която е по-висш синтез на онова, в което са вярвали тези двама души. Кимнах с глава.

— И така, можеш ли да определиш на какво са те научили твоите родители?

— Не съм съвсем наясно — отвърнах аз.

— И все пак какво мислиш по въпроса?

— Баща ми искаше да извлече всичко от живота, да се наслаждава на съществуването. Майка ми повече вярваше в саможертвата, в това да прекараш живота си в служба на другите, да се отречеш от себе си. Тя така разбираше писанието.

— А какво е твоето мнение за едното и другото?

— Не мога точно да определя.

— Кой възглед би предпочел — този на майка си или на баща си?

— Никой от тях. Искам да кажа, че животът не е толкова прост.

Той се разсмя.

— Отговаряш притворно.

— Ами май че не зная.

— Но ако ти се наложи да избереш едното или другото? Опитах се честно да помисля и след известно колебание, отговорът като че ли дойде от само себе си.

— И двамата са прави и неправи едновременно. Той целият грейна.

— В какво отношение?

— Не мога да твърдя със сигурност, но струва ми се, че един правилен живот трябва да включва и двата възгледа.

— Въпросът за теб е: по какъв начин — вметна отец Карл. — По какъв начин човек да съвмести тези два възгледа в своя живот? От майка си ти си узнал, че животът има духовен смисъл, а от баща си — че животът е наслаждение, приключение, удоволствие.

— И моят живот трябва да обедини тези два възгледа, така ли? — попитах аз.

— Да, въпросът за теб е духовността. Смисълът на целия ти живот ще бъде да намериш духовност, която да носи удоволствие. Този въпрос родителите ти не са успели да разрешат и е останал за тебе. Това е твоят еволюционен въпрос, онова, което ще търсиш през своя живот. Тази мисъл ме накара дълбоко да се замисля. Отец Карл каза още нещо, но аз не успях да се съсредоточа върху думите му. Огънят тлееше и ме унасяше. Почувствах цялата си умора. Отец Карл стана и каза:

— Май вече не ти останаха сили. Нека свършим дотук. Ако предпочиташ, можеш да си легнеш и никога да не се връщаш към този разговор и да продължиш да живееш със старата си драма. А би могъл и да се събудиш утре и да помислиш над този нов за тебе въпрос — кой си всъщност. Тогава ще можеш да направиш и следващата крачка — да се вгледаш внимателно във всичко, което ти се е случило от раждането насам. Ако разгледаш живота си цялостно, ще разбереш как си работил върху своя основен въпрос досега. Тогава ще си обясниш какво те е довело тук, в Перу, и какво трябва да правиш занапред.

Кимнах с глава и се вгледах отблизо в него. В очите му се четеше топлота и грижовност — онзи същият израз, който толкова често бях виждал на лицето на Санчес и Уил.

— Лека нощ — каза ми отец Карл и влезе в спалнята, като затвори вратата след себе си. Аз разгънах спалния си чувал и веднага потънах в сън.

Събудих се с мисълта за Уил. Исках да разпитам отец Карл какво повече знае за намеренията му. Още лежах и мислех с вдигнат цип на спалния чувал, когато отец Карл влезе тихо и започна да стъква огъня.

Шумът привлече вниманието ми. Отворих ципа на спалния си чувал и се огледах наоколо.

— Добро утро — поздрави той. — Добре ли спа?

— Да — отвърнах аз, докато се изправях. Той сложи подпалки върху изстиналата жарава, а отгоре по-едри цепеници.

— Уил каза ли какви са му намеренията? — попитах аз. Отец Карл се изправни се обърна към мен.

— Каза, че възнамерява да отседне в дома на свой приятел, докато почака да получи информация относно Деветото откровение.

— И нищо друго ли не каза? — попитах аз.

— Ами каза още, че според него самият отец Себастиан се кани да открие последното откровение и изглежда е на път да го стори. Уил смята, че който притежава последното откровение, той ще решава дали Ръкописът да стане широко достъпен и известен или не.

— А защо?

— Не мога да кажа със сигурност. Уил е между първите, събрал и прочел откровенията. Вероятно ги разбира повече от всеки друг. Сигурно предусеща, че последното откровение ще направи по-ясни и достъпни всички останали.

— А така ли е според теб? — попитах аз.

— Не зная — отвърна той. — Не разбирам колкото него. Разбирам само от своята работа.

— И тя каква е?

Той отвърна след известно мълчание:

— Вече ти казах, че моето предназначение е да помагам на хората да познаят себе си. Разбрах това свое призвание, след като прочетох Ръкописа. Шестото откровение е специално откровение за мене. Аз сам съм преживял всичко и затова мога да помогна и на другите.

— Ами твоята властна драма каква е била? Той засмяно ме погледна.

— Бях взискателен тип.

— Значи си печелил предимство над хората като все си откривал недостатъци в начина им на живот?

— Да, така е. Баща ми бе тип „горкият аз“, а майка ми затворен човек. И двамата ме пренебрегваха напълно. Единственият начин да получа някакво внимание, а оттам и енергия, бе да си пъхам носа в техните работи и да се опитвам да откривам недостатъците им.

— И кога се освободи от тази драма?

— Преди близо осемнадесет месеца, когато се запознах с отец Санчес и започнах да изучавам Ръкописа. Тогава се вгледах в моите родители и разбрах за какво ме е подготвял опитът ми с тях. Виж, баща ми държеше на реализацията. Беше изключително целенасочен. Времето му бе планирано до минутата и го отчиташе според това какво е успял да свърши. Майка ми бе много интуитивна и мистична. Вярваше, че всеки човек има духовно предназначение и трябва да го следва.

— А как се отнасяше баща ти към тези нейни възгледи?

— Намираше ги за налудничави. Усмихнах се, но нищо не отвърнах.

— Разбираш ли какво ми е дало всичко това? Поклатих отрицателно глава. Все още не бях съвсем наясно.

— Баща ми разви у мене стремеж към реализация: към това да си поставям сериозни цели и да ги осъществявам. Но в същото време майка ми ми разкри, че животът има един вътрешен смисъл, едно духовно ръководство. Моят живот е синтез на тези две гледища. Аз се опитах да разбера как да постигнем вътрешно ръководство, което да ни изведе до онова призвание, което само ние можем да осъществим, защото съзнавах, че за да бъдем истински щастливи и раелизирани, трябва да следваме тъкмо това свое призвание.

Аз кимнах.

— Сам виждаш защо Шестото откровение ме развълнува. Щом го прочетох, разбрах, че моята работа е да помагам на хората да разберат себе си, за да развият това чувство за предназначение.

— А знаеш ли кое е накарало Уил да тръгне по този път?

— Да, той сподели с мене някои неща. Уил бил затворен в себе си също като теб. И както в твоя случай, и двамата му родители били взискателни хора, всеки със свои твърди разбирания, които искал да внуши на Уил. Баща му бил немски писател, според когото целта на човечеството е^да се усъвършенства. Баща му изповядвал най-чист хуманизъм, но нацистите използвали основната му идея за усъвършенстването, за да оправдаят безмилостното унищожение на по-нисшите раси. Злоупотребата с разбиранията му разбила този възрастен човек и го накарала да се пресели заедно с жена си и Уил в Южна Америка. Съпругата му била перуанка, израснала и получила образование в Америка. Тя също била писателка, но изповядвала възгледите на източната философия. Според нея целта на човешкия живот е била да се постигне вътрешно просветление, едно повиеше съзнание, белязано от спокойствие на духа и отстраненост от нещата на света. Тя схващала смисъла на живота не като усъвършенстване, а като освобождение от всяка потребност, от всеки стремеж да се усъвършенства каквото и да било. Разбираш ли какво е дало на Уил всичко това? Поклатих глава.

— Той се е озовал в доста трудно положение — продължи отец Карл. — Баща му защитавал западната идея за борба, за прогрес и усъвършенстване, а майка му поддържала източната вяра, че смисълът на живота е постигане на вътрешен мир и нищо повече. Тези двама души подготвили Уил за работа върху интегрирането на основните философски различия между източната и западна култура, въпреки че в началото той не съзнавал това свое предназначение. Първо станал инженер, с идеята да работи в името на прогреса, а после обикновен екскурзовод, с надеждата да намери вътрешен мир, развеждайки хората из красивите, вълнуващи места на тази страна. Откриването на Ръкописа събудило неговото истинско призвание. Откровенията пряко се отнасят към основния му проблем. Те разкриват възможността мисълта на Изтока и на Запада да се интегрират в една по-висша истина. Те показват основанията на западното убеждение, че смисълът на живота трябва да се търси в прогреса, в еволюцията към по-високи степени на развитие, но в същото време и правотата на източното схващане, че човек трябва да се освободи от властта на егото, че не можем да вървим напред, ако се основаваме само на разума. Трябва да постигнем пълнота на съзнанието, вътрешна връзка с Бога, защото само тогава еволюцията ни към нещо по-добро може да се направлява от нашата по-висша същност.

— Когато Уил започнал да открива откровенията, сякаш целият му живот се наредил от само себе си. Първо срещнал Хосе — свещеника, който пръв открил Ръкописа и го превел. Скоро след това се запознал със собственика на Висиенте и съдействал да започне изследователската работа там. Почти по същото време се запознал с Джулия която се занимавала с бизнес, но също развеждала екскурзианти из девствените гори. Уил особено се сближил с Джулия. Те двамата си допаднали веднага, защото били изправени пред сходни задачи. Джулия израснала с баща който приказвал за духовни идеи, но доста неясно и отвлечено. От своя страна майка й преподавала ораторско изкуство в колеж и умеела да спори и да изразява ясно мислите си. Джулия естествено изпитвала жажда за духовно познание, но държала то да бъде ясно и точно.

— Уил търсел синтез между Изтока и Запада, който да обясни човешката духовността Джулия се стремяла към пределна яснота в едно такова обяснение. Ръкописът предлагал и на двамата онова, което търсят.

— — Закуската е готова — извика Санчес откъм кухнята Обърнах се изненадан. Въобще не бях разбрал кога е станал. Ние с отец Карл прекъснахме разговора си и се присъединихме към Санчес, за да закусим плодове и житена питка. След това отец Карл ми предложи да се поразходим към руините. С удоволствие се съгласих, защото горях от нетърпение да ги видя отново. И двамата обърнахме очаквателно взор към отец Санчес, който любезно отклони мълчаливата ни покана, защото трябвало да слезе в подножието на планината, за да проведе няколко телефонни разговора.

Навън небето бе кристално ясно и слънцето яркс озаряваше върховете. Ние бодро крачехме.

— Нямали начин да вляза във връзка с Уил? — попитах аз.

— Не — отвърна той. — Уил не каза нищо за приятелите където смяташе да отседне. Единственият начин е да отидем с кола до Икитос, едно градче край северната граница, което в този момент ми се струва малко опасно.

— А защо тъкмо там? — попитах аз.

— Уил смяташе, че следите на Ръкописа водят някъде нататък. Наблизо има много руини. Освен това мисията на кардинал Себастиан е някъде наоколо.

— Вярваш ли, че Уил ще открие последното откровение?

— Не зная.

Няколко минути вървяхме мълчаливо, после отец Карл попита:

— А ти реши ли какво ще правиш оттук нататък?

— Какво по-точно имаш предвид?

— Отец Санчес каза, че в началото си искал да се върнеш веднага в Щатите, но после си проявил интерес към откровенията. Какво мислиш да предприеемеш сега?

— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Нещо ме кара да продължа.

— Разбрах, че пред очите ти е бил убит един човек.

— Да.

— И въпреки това си готов да останеш?

— Не — отвърнах аз. — Искам да се махна, да се спасявам, но… ето че съм тук.

— И как си обясняваш това? — попита той. Наблюдавах израза на лицето му.

— Не зная. А според тебе как?

— Помниш ли къде прекъснахме разговора си снощи? Съвсем точно си спомнях.

— Стигнахме до проблема, който ми е оставен за разрешаване от моите родители: да открия духовност, която да носи едновременно удовлетворение и наслада. А ти каза, че ако се вгледам отблизо в хода на живота си, този въпрос ще го постави в нова перспектива и ще ми даде да разбера смисъла на онова, което ми се случва в момента.

Той загадъчно се усмихна.

— Да, според Ръкописа е така.

— А как става това?

— Всеки от нас трябва да разгледа важните обрати в живота си и да ги изтълкува в светлината на нашия еволюционен въпрос.

Поклатих неразбиращо глава.

— Опитай се да си спомниш как са се развивали интересите ти, важните за теб приятелства, случайностите в живота ти. Не следва ли всичко това някаква закономерност?

Замислих се за живота си от детството си насам, но не можах да открия никаква закономерност.

— Как прекарваше времето си като юноша? — попита той.

— Не зная. Бях обикновено дете, четях много.

— Какво четеше?

— В повечето случаи детективски романи, научна фантастика, истории за призраци, подобни неща.

— Как се разви животът ти по-късно? Помислих си за влиянието, което дядо ми бе имал върху мене, и разказах на отец Карл за езерото и планините. Той кимна с глава многозначително.

— И какво се случи, след като порасна?

— Отидох в колеж. Дядо ми почина в мое отсъствие.

— Какво изучаваше в колежа?

— Социология.

— Защо?

— Запознах се с един професор, който ми допадна. Бях заинтригуван от познанието му на човешката природа. Затова реших, че ще се уча при него.

— И после?

— Завърших и започнах работа.

— Харесваше ли работата си?

— Известно време да.

— А после нещо промени ли се?

— Почувствах, че не постигам пълноценни резултати. Работех с емоционално затормозени юноши и си въобразявах, че зная как те могат да преодолеят миналото си и да се освободят от травмата си. Мислех си, че мога да им помогна да се справят със своя живот. Но накрая си дадох сметка, че нещо липсва на моя подход.

— И какво направи?

— Напуснах.

— И после?

— Точно тогава ми се обади една стара приятелка, за да ми разкаже за Ръкописа.

— Това ли те накара да дойдеш в Перу?

— Да.

— Как си обясняваш онова, което ти се случи тук?

— Мисля си, че съм луд — отвърнах аз. — Направо се излагам на риска да бъда убит.

— А що се отнася до преживяванията ти тук?

— Не те разбирам.

— Когато отец Санчес ми каза какво ти се е случило в Перу — поясни той, — бях просто удивен от всички случайности, които са ти позволили да опознаеш откровенията, и то точно в момента, когато са ти били необходими.

— Как си обясняваш това? — попитах аз. Той се спря, за да ме погледне.

— Това е знак, че си готов. Като всички нас тук. Стигнал си до онзи момент, когато се нуждаеш от Ръкописа, за да продължиш житейската си еволюция. Помисли си само как се подреждат събитията в живота. От самото начало си се интересувал от мистични теми и този интерес в крайна сметка те е накарал да се заемеш с изучаването на човешката природа. Защо според теб, си срещнал тъкмо този преподавател? Той е подтикнал интересите ти и те е накарал да се вгледащ в най-голямата мистерия: мястото на човека на тази планета, въпроса за смисъла на живота. По-нататък, на определено ниво ти си узнал, че смисълът на живота се състои в това да надмогнем предопределеността на нашето минало и да се развиваме напред. Затова и си работил с тези деца. Но както вече разбираш, откровенията са ти били потребни, за да установиш какво ти е липсвало в работата ти с младежите. За децата, преживели емоционална травма, както и за всички нас, е нужна връзка с енергията, за да разберат доминантната си властна драма, което ти би могъл да наречеш „освобождаване“, и да продължат духовното си развитие. Погледни на всички тези събития от една по-висша перспектива Всички твои интереси от миналото, цялото ти досегашно развитие те е подготвяло да бъдеш тук в този момент, за да опознаеш откровенията В процеса на цялото си еволюционно търсене ти си се стремил да постигнеш духовност, която да носи удовлетворение и енергията, която твоят дядо се е опитал да ти открие през детството на онова място на енергия, където си израснал, накрая ти е дала смелостта да дойдеш в Перу. Ти си тук, защото имаш нужда да бъдеш точно тук, за да продължиш своята еволюция. Целият ти живот е бил дълъг път, който е водил тъкмо към този момент.

Той се усмихна.

— Когато най-сетне погледнеш на живота си в тази светлина, ще постигнеш онова, което Ръкописът нарича ясно съзнание за твоя духовен път. Според Ръкописа всички ние трябва да прекараме толкова време, колкото е необходимо, за да се освободим от миналото си. Повечето измежду нас трябва да преодолеят своята властна драма, но след това ни се разкрива висшият смисъл, заради който сме свързани тъкмо с нашите родители и заради който са били всички криволици и обрати на нашата съдба. Всеки от нас има духовна задача, призвание, което е следвал, без напълно да го съзнава, и дадем ли си сметка за него, нашият живот ще се преобрази.

— Що се отнася до теб, ти си открил това призвание. Сега трябва да продължиш напред и да се оставиш на случайностите да те водят към все по-ясната представа как да осъществиш призванието си и какво друго следва да направиш. Откакто си в Перу, ти се движиш воден от енергията на Уил и отец Санчес. Ала вече е време да се научиш да се развиваш сам… съзнателно.

Той се канеше да каже още нещо, но вниманието ни бе отвлечено от камионетката на Санчес, която бързо приближаваше към нас. Санчес се дръпна встрани и свали стъклото на страничния прозорец.

— Какво се е случило? — попита отец Карл.

— Веднага трябва да се върна в мисията — каза Санчес. — Пристигнали са полицейски части на правителството… Кардинал Себастиан.

Скочихме и двамата в камионетката и Санчес пое обратно към къщата на отец Карл, като обясняваше по пътя, че полицията нападнала неговата мисия, за да конфискува всички копия на Ръкописа и вероятно да закрие мисията.

Когато пристигнахме, бързо влязохме в къщата на отец Карл и отец Санчес веднага започна да си събира нещата. Аз стоях и обмислях какво да правя. В същото време отец Карл приближи до другия свещеник и каза:

— Мисля, че трябва да дойда с теб. Санчес се извърна.

— Сигурен ли си?

— Да, убеден съм, че трябва да дойда.

— И с каква цел?

— Още не знам.

Санчес го погледна продължително, след което се обърна и продължи да прибира нещата си.

— Щом смяташ, че трябва…

Аз се облягах на рамката на вратата.

— Ами аз какво да правя? — попитах. И двамата се обърнаха към мен.

— Това зависи от теб — каза отец Карл. Аз само гледах безмислено.

— Трябва сам да решиш — намеси се Санчес.

Направо не можех да повярвам, че проявяват такова безразличие към моя избор. Да тръгна с тях, означаваше сигурното ми залавяне от перуанските власти. Но как можех да остана тук сам?

— Вижте — казах аз. — Не зная какво да правя. Вие двамата трябва да ми помогнете. Има ли някой друг, който би могъл да ме укрие?

Двамата се спогледаха.

— Като че ли не — каза отец Карл.

Погледнах ги. Стомахът ми се свиваше от притеснение.

Отец Карл ми се усмихна и каза:

— Съсредоточи се в себе си. Спомни си своето предназначение.

Санчес отиде при една от чантите и извади оттам един свитък.

— Това е копие на Шестото откровение — каза той. — Може би то ще ти помогне да решиш какво да правиш.

Взех копието, а Санчес погледна отец Карл и попита:

— След колко време ще си готов за тръгване?

— Трябва да се обадя на някои хора — каза отец Карл. — Може би след около час.

Санчес се обърна към мене.

— Прочети и помисли върху това, после можем да поговорим.

И двамата мъже се върнаха към своите приготовления, а аз излязох навън, седнах на една голяма скала и отгърнах Ръкописа. Той отразяваше точно думите на отец Санчес и отец Карл. Освобождаването от миналото е тъкмо процес на осъзнаване личните ни методи на упражняване на власт, усвоени през детството. Когато преодолеем тези навици, казваше се там, ще открием своята по-висша същност, своята идентичност от еволюционна гледна точка.

Изчетох целия текст за по-малко от трийсет минути и когато свърших, най-сетне разбрах основното му послание: преди напълно да влезем в това специално състояние на съзнанието, което се явява като проблясък на много хора — преживяването ни като хора, водени от мистичния път на случайността — трябва преди всичко да осъзнаем своята истинска същност.

В този момент отец Карл излезе от къщата, видя ме и дойде при мен.

— Свърши ли? — попита той.

Държеше се дружески и сърдечно, както обикновено.

— Да.

— Имаш ли нещо против да приседна до теб за малко?

— Бих желал.

Той седна отдясно и след минута мълчание, попита:

— Даваш ли си сметка, че си на път да поемеш към едно ново познание?

— Вероятно, но какво да правя сега?

— Сега трябва истински да повярваш в него.

— Как, когато толкова се страхувам?

— Трябва да осъзнаеш какъв е залогът. Истината, която преследваш, е толкова важна, колкото еволюцията на самата вселена, защото само чрез нея еволюцията може да продължи. Нима не разбираш? Отец Санчес ми разказа за твоето видение на планинския връх. Наблюдавал си как материята еволюира от най-простата вибрация на водорода чак до появата на човека. Питал си по какъв начин хората продължават това еволюционно развитие и вече знаеш отговора: хората се раждат в определени исторически обстоятелства, за да отстояват определени принципи. Всеки човек се свързва с друг, който също отстоява своите принципи. Децата, родени от тази връзка, са призвани да обединят тези два жизнени принципа в един по-висш синтез, водени от закона на случайностите. Както сигурно си узнал от Петото откровение, щом се изпълним с достатъчно енергия, възниква закономерна случайност, която извежда нашия живот на по-високо ниво на развитие. Нашите деца усвояват това ниво на развитие и го извеждат още по-високо. Така ние, хората, продължаваме еволюционния процес. Особеното на нашето поколение е, че вече сме готови да провеждаме този процес съзнателно и да го ускорим. Колкото и да си уплашен, вече нямаш друг избор. Познаеш ли веднъж смисъла на живота, не можеш да изличиш това познание. И ако се опиташ да поемеш в друга посока, винаги ще бъдеш преследван от някаква липса.

— Но какво да правя сега?

— Не зная. Само ти знаеш това. Но ти предлагам първо да се опиташ да се изпълниш с енергия.

Иззад ъгъла на къщата се появи отец Санчес и се присъедини към нас, като внимаваше да не ни гледа и да не вдига шум, за да не ни прекъсне. Опитах се да се съсредоточа и да насоча вниманието си към скалните върхове около къщата. Поех дълбоко дъх и внезапно осъзнах, че през цялото време, откак бях излязъл от къщата, съм бил потънал в себе си като в тунел. Бях се откъснал напълно от красотата и величествената гледка на планините.

Гледах природата наоколо, съзнателно насочвайки вниманието си към нейната красота, и усетих вече познатото ми чувство на близост. Изведнъж всичко доби по-силно излъчване и грейна с някаква вътрешна светлина. Почувствах се олекнал, тялото ми се изпълни с нов живот.

Погледнах отец Санчес и после отец Карл. Те съсредоточено ме наблюдаваха и можех да се обзаложа, че виждат енергийното ми поле.

— Как изглеждам? — попитах аз.

— Сякаш се чувстваш по-добре — каза Санчес. — Остани тук и увеличи енергията си колкото се може повече. Ние имаме още двайсетина минути да свършим с приготовленията за път.

Той се усмихна леко иронично и добави:

— После може би ти ще бъдеш готов да започнеш.