Стефан Цвайг
Мария Антоанета (4) (Портрет на един посредствен характер)

Дебют във Версай

И до днес Версай се смята за най-величествения и предизвикателния жест на самодържавието; липсва каквато и да била видима причина, насред полети, встрани от столицата, върху изкуствено възвишение да кацне внушителен дворец и да се взира със стотици прозорци в пустошта зад изкуствено проправени канали и изкуствено очертани градини. Край него не тече река, ето защо няма търговци и глъчка, тук не се кръстосват широки друмища, този палат напълно случайно предлага своето безсмислено великолепие на смаяния взор, който го възприема като вкаменена прищявка на някой велик владетел.

Но тъкмо такова е било деспотичното намерение на Луи XIV: да съгради бляскав олтар на своята лична самоувереност, на склонността си към самообожествяване. Този краен самодържец и властолюбец победоносно налага на разпокъсаната страна желанието си да я обедини, той диктува реда в кралството, нравите на обществото, дворцовия етикет, единството на вярата, чистотата на езика. Стремежът към обединение изгрява от неговата личност, ето защо целият блясък озарява пак него. „Където съм аз, там е държавата“, където живея аз, там е центърът на Франция, там е пъпът на света: за да онагледи безпрекословното си пълновластие, Кралят-слънце умишлено измества своя палат вън от Париж. Тъкмо с преместването на резиденцията в самата пустош той подчертава, че кралят на Франция няма нужда от града, гражданството и масата като опора или фон за своята власт. Достатъчно е само да протегне ръка и да заповяда — и ето че дори тресавищата и пущинаците ще се превърнат в градини и гори, във водопади и пещери, в най-красивия и могъщ дворец; отсега нататък слънцето на кралството му ще изгрява и залязва от тази астрономическа точка, която той самоволно си е избрал. Версай е построен, за да бъде дадено на Франция красноречивото доказателство, че народът е нищо, а кралят — всичко.

Ала творческата мощ е притежание само на онези хора, които са изпълнени с нея; по наследство се предава единствено кралската корона, но не и свързаните с нея могъщество и величие. Луи XV и Луи XVI наследяват обширния палат и огромното кралство, но в душите им няма размах, те са тесногръди, лишени от чувства роби на удоволствията. На пръв поглед при тях всичко си е постарому: границите, езикът, нравите, религията, армията; онази решителна десница твърде здраво е изковала формата, трудно е за сто години тя да претърпи промени, ала твърде скоро губи съдържанието си, губи нажежената материя на творческия порив. При Луи XV се променя не обликът на Версай, а единствено неговата значимост: в двореца и кулоарите му все още пъплят три-четири хиляди лакеи, в конюшните все още пръхтят две хиляди коня, изкуственият механизъм на етикета, чиито колелца се смазват добре, функционира при всички балове, приеми и маскаради, из огледалните зали и блестящите от позлата апартаменти все още се разхождат кавалери и дами в дрехи от брокат и коприна, разточително обсипани със скъпоценни камъни, дворът все още е най-известният, най-изтънченият и най-изисканият от всички дворове в тогавашна Европа. Ала онова, което по-рано е било жив израз на кралската власт, отдавна вече е само празнословие и бездушна, безразсъдна суетня. Крал отново е някой Луи, но той вече не е владетел, а равнодушен роб на жените; и той привлича в двора архиепископи, министри, пълководци, архитекти, поети, музиканти, но понеже не е Луи XIV, и те не са нито Босюе^[1], нито Ришельо, Мансар^[2], Колбер^[3], Расин или Корней, а алчна за служби, безгръбначна, интригантска сган, която знае само да разхищава, но не и да съзидава, само да се наслаждава на благата, но не и да допринася с воля и дух за тяхното нарастване. В този мраморен парник вече не разцъфват смели планове, мъжествени нововъведения, поетични творби — тук бурно се множат само блатните растения на интригата и леконравието. Главна роля играе вече не постигнатото, а клюката, не заслугата, а протекцията; най-високо се изкачва онзи, който сторва най-нисък поклон пред мадам Помпадур или мадам Дюбари по време на утринния прием; вместо делата натежават думите, вместо същината — лустрото. Тези хора — с много грация, но абсолютно безсмислено — играят само един за друг порочните си роли на крал, държавник, пастор, пълководец; всички те са забравили за Франция и за действителността, мислят единствено за себе си, за кариерата и удоволствията си. Версай, замислен от Луи XIV като Forum Maximum^[4] на Европа, при Луи XV пада до равнището на публичен театър за любители благородници — най-неестествения и най-скъпия сред онези, които е виждал светът.

На тази величествена сцена сега пристъпва за пръв път като колеблива дебютантка едно петнадесетгодишно девойче. Отначало играе малка, пробна роля: тя е само престолонаследница. Но зрителите от висшето съсловие знаят, че за по-сетне на дребничката русокоса ерцхерцогиня от Австрия е отредена главната роля във Версай — ролята на кралица, — ето защо веднага след пристигането си тя привлича всички любопитни погледи. Първото впечатление е превъзходно — отдавна тук не се е явявало толкова очарователно момиче: фигурката му е пленителна и стройна, също като статуетка от Севър^[5], тенът й е като рисуван порцелан, очите й са сини и дяволити, живите и дръзки устни могат по детски да се смеят и прелестно да се цупят. Притежава безупречна осанка: лека, грациозна походка, направо възхитителна по време на танц, която въпреки всичко е твърда — не току-така е дъщеря на императрица, — крачи напето и гордо в Галерията на огледалата и свободно кима наляво и надясно. Дамите, които поради отсъствието на примадона все още играят първостепенна роля, със зле прикрито раздразнение виждат в това още неразвито момиче с тесни раменца съперница, която ще ги надвие. Но строгото дворцово общество единодушно установява един-единствен недостатък в поведението й: това петнадесетгодишно дете проявява странното желание да се движи в свещените зали с детинска непринуденост, а не бавно и тържествено; лудетина по природа, дребничката Мария Антоанета развява полите си във вихрени игри с по-малките братя на своя съпруг; все още не може да свикне със скучната отмереност на нещата, със студената сдържаност, която неизменно се изисква от съпругата на принца престолонаследник. На големи тържества умее да се държи безукорно, тъй като самата тя е отраснала сред приблизително същата помпозност на испанско-хабсбургския етикет. Ала в Хофбург и Шьонбрун маниерите придобиват такава тържественост само при наистина тържествени поводи, по време на приемите церемониалът изисква да се облича галауниформа, която се съблича с въздишка на облекчение веднага щом лакеите затворят вратата след гостите. Тогава всички се отпускат, обстановката се изпълва със задушевност и фамилиарност, на децата им се разрешава да се веселят и лудуват; и в Шьонбрун прибягват до услугите на етикета, но не му се подчиняват сляпо, като на божество. Тук обаче, в този престорен и престарял двор, хората не живеят заради самия живот, а единствено с цел да го извадят на показ — при това колкото по-висок е рангът им, толкова повече са правилата, които трябва да спазват. Тъй че: за бога, никакъв спонтанен жест, за нищо на света естествено поведение — та това е непростимо незачитане на нравите! От сутрин до вечер и от вечер да сутрин не си позволявай нищо друго, освен маниери и пак маниери; в противен случай безпощадната публика от блюдолизци ще заръмжи — нали целта на нейното съществуване се изчерпва с желанието да живее в този театър и само за него.

И като дете, и като кралица Мария Антоанета не успява да проумее тази противна тържествена строгост, това обожествяване на етикета във Версай; тя не възприема и никога няма да възприеме потресаващата важност, която тук всички отдават на едно кимване или на йерархическото степенуване. По природа своенравна, упорита и преди всичко искрена и пряма, тя ненавижда всяка проява на закостенялост; като истинска австрийка настоява да се движи, да живее, а не постоянно да търпи това непоносимо важничене, тази превзетост. Както у дома е бягала от уроците си, така и тук използува всяка възможност да се изплъзне от своята строга придворна дама мадам дьо Ноан, която подигравателно нарича „мадам Етикет“; това дете, продадено твърде рано поради политически съображения, подсъзнателно се стреми към едно-единствено нещо, което не му позволяват въпреки блясъка на неговото обществено положение: някоя и друга година истинско детство.

Ала една принцеса, която ще наследи трона, не може и не бива да бъде дете; всички обединяват усилията си, за да й напомнят нейния дълг: непоклатимо достолепие. Съществената част от възпитанието си получава от набожната главна придворна дама и трите лели — дъщерите на Луи XV, три фанатизирани и озлобени стари моми, в чиято непорочност не смее да се усъмни и най-злонамереният хлевоуст дърдорко. Тези три парки — мадам Аделаид, мадам Виктоар и мадам Софи — се заемат привидно дружелюбно с Мария Антоанета, която не получава дължимото внимание от страна на своя съпруг; с прикритите си кисели физиономии те я посвещават в цялата стратегия на дворцовите задкулисни битки, въвеждат я в изкуството на злоезичието, на вероломните хули, на подмолната интрига, на хапливите забележки. Отначало новото обучение доставя удоволствие на малката, неопитна Мария Антоанета; невинно, също като папагал, тя повтаря солените духовитости, ала вродената й чистосърдечност се противопоставя на тази злонамереност. За нещастие Мария Антоанета никога не се научава да се преструва, да прикрива чувствата си на омраза или на симпатия и много скоро, водена от своя верен усет, се освобождава от попечителството на лелите: всяко безчестие е противно на нейната пряма и волна природа. И графиня дьо Ноай постига незадоволителни резултати със своето обучение; необузданият темперамент на петнадесет-шестнадесетгодишната девойка постоянно роптае срещу „ограниченията“, срещу разпределението на деня, което е точно установено и винаги в зависимост от даден параграф. Но тези неща не подлежат на промени. Тя сама описва своя ден: „Ставам в девет и половина или десет, обличам се и казвам утринната си молитва. Сетне закусвам и отивам при лелите, където обикновено се срещам с краля. Това трае до десет и половина. После, в единадесет, отивам да ме фризират. По обед свикват моите придворни, имат право да влязат всички, с изключение на хората без ранг и име. Слагам си червило и измивам ръцете си пред събраното множество, след което мъжете се оттеглят, остават дамите и аз се обличам пред тях. В дванадесет отиваме на черква. Ако кралят е във Версай, отиваме на литургията с него, с моя съпруг и лелите. Ако отсъствува, отивам сама с господин престолонаследника, но винаги по едно и също време. След службата обядваме пред всички, но в един и половина сме готови, защото и двамата се храним много бързо. После отивам при господин престолонаследника, но ако е зает, се връщам в своята стая, чета, пиша или работя, защото правя за краля една пелерина, обаче напредвам много бавно — все пак се надявам с божия помощ да я свърша след няколко години. В три часа пак отивам при лелите, у които по това време се намира кралят; в четири при мен идва абатът, а от пет до шест — учителят по пиано или пеене. В шест и половина обикновено отивам при лелите, ако не съм на разходка. Трябва да знаеш, че съпругът ми почти винаги ме придружава при тях. От седем до девет са игрите, но ако времето е хубаво, отивам на разходка — в такъв случай играят не при мен, а при лелите. В девет часа вечеряме и ако кралят отсъствува, лелите се хранят при нас. Но ако кралят е тук, след вечеря отиваме при тях. Очакваме краля, който обикновено идва в единадесет без четвърт. През това време обаче аз лягам на някое голямо канапе и спя до пристигането на краля; но ако той отсъствува, си лягаме в единадесет. Такъв е моят ден.“

В този дневен режим няма много място за развлечения, а нетърпеливото й сърце копнее тъкмо за тях. Нейната млада и буйна кръв все още се стреми към лудории, девойчето иска да играе, да се смее, да върши пакости, ала тогава „мадам Етикет“ веднага вдига строгия си пръст и напомня, че това или онова, или всъщност всичко, което желае Мария Антоанета, не съответствува на ранга на една престолонаследница. Още по-трудно се справя с нея абатът Вермон, някогашният учител, сега неин изповедник и четец. В действителност Мария Антоанета би трябвало да усвои още неимоверно много знания, защото осведомеността й е далеч под средното равнище: на петнадесет години вече доста е позабравила немския, френски не е овладяла напълно, почеркът й е отчайващо необработен, стилът й изобилствува с невъзможни изрази и правописни грешки; все още се налага услужливият абат да съставя писмата й. Освен това всеки ден трябва да й чете по един час и да подтиква самата нея към това занимание, защото Мария Терезия в почти всяко свое писмо пита за четенето. Тя някак си не може да повярва на вестта, че всеки следобед дъщеря й действително чете или пише. „Постарай се все пак да обогатиш ума си с добри четива — предупреждава я тя, — за теб те са по-необходими, отколкото за всеки друг. Вече два месеца очаквам списъка на абата и се боя, че не си се заела с тази работа, магаретата и конете като че ли са отнели цялото време, предвидено за книгите. Недей да пренебрегваш това занимание сега, през зимата, тъй като не владееш нищо друго както трябва — нито музика, нито рисуване, нито танците, нито живописта или някое друго изящно изкуство.“ За жалост Мария Терезия има основание за подобни подозрения, понеже малката Тоанета толкова простодушно, но същевременно и ловко умее да заблуди абата Вермон — пък и кой ли може да мъмри или наказва една престолонаследница! — че часът за четене винаги се превръща в час за бъбрене; тя научава малко или нищо, а настойчивостта на майката все не успява да я подтикне към сериозни занимания. Праволинейното и здраво развитие е възпрепятствувано от прекомерно рано натрапения брак. Жена според титлата си, а в действителност още дете, Мария Антоанета трябва да представлява величествено олицетворение на достолепие и ранг, а, от друга страна, да доусвоява на ученическата скамейка основните знания от началното образование; ту се отнасят към нея като към важна дама, ту я мъмрят като маловръстно дете; придворната дама изисква от нея представителност, лелите — интриги, майката — образование; ала младото й сърце не желае нищо друго, освен да живее и да е младо. Като резултат от тези противоречия между възраст и обществено положение, между собствена и чужда воля, в инак несъмнено праволинейния характер се пораждат неудържимо вълнение и необуздан копнеж за свобода, което по-нататък ще окаже гибелно въздействие върху съдбата на Мария Антоанета.

Мария Терезия е осведомена за застрашителното и застрашено положение на дъщеря й в чуждия двор; тя знае още, че това твърде младо, несериозно и вятърничаво създание никога не ще бъде в състояние инстинктивно да заобиколи нито капаните на интригантството, нито примките на дворцовата политика. Ето защо прикрепя към нея граф Мерси, за да й служи вярно — той е най-добрият измежду дипломатите й. „Страхувам се — му пише тя с учудваща прямота — от прекомерната младост на дъщеря си, от премногото ласкателства, с които е обградена, от леността и недостатъчното желание за сериозна дейност и понеже имам пълно доверие във Вас, възлагам Ви да бдите над нея, за да не попадне в лоши ръце.“ Императрицата не би могла да направи по-сполучлив избор. По произход белгиец, ала изцяло предан на владетелката, човек на двора, но не и царедворец, с трезва, но не и студена мисъл, с ясен, макар и не гениален разсъдък, този богат и нечестолюбив ерген, който не желае от живота нищо друго, освен изцяло да служи на своята императрица, приема охранителния пост с възможно най-голяма тактичност и трогателна вярност. Официално посланик на императрицата в двора на Версай, в действителност той не е нищо друго, освен окото, ухото и отзивчивата десница на майката: благодарение на точните му доклади Мария Терезия наблюдава дъщеря си от Шьонбрун като с телескоп. Известна й е всяка дума, изречена от нея, всяка книга, която тя прочита или по-скоро не прочита, осведомена е за всяка рокля, която Мария Антоанета облича, знае как тя прекарва или пропилява всеки свой ден, с какви хора разговаря, какви грешки допуска, защото Мерси вещо е разстлал мрежата си около девойчето, над което бди. „Осигурих си три лица от прислугата на ерцхерцогинята, задължавам Вермон всекидневно да я наблюдава, освен това от маркиза Дюрфор научавам всяка дума, която тя разменя с лелите си. Разполагам и с други начини да узнавам какво става при краля, когато престолонаследницата го посещава. Към всичко това прибавям и собствените си наблюдения, така че няма нито един час от нейния ден, за който да не мога да докладвам какво е сторила, казала или чула. И винаги разследвам случилото се дотолкова, доколкото това е необходимо за успокоението Ви, Ваше величество.“ Преданият служител съобщава всичко, което е чул или узнал от другите, и то без да го омаловажава или разкрасява. Специални куриери предават тези интимни доклади, предназначени единствено за Мария Терезия — тъй като по онова време взаимните кражби на кореспонденция са основно изкуство на дипломацията, — и благодарение на запечатаните пликове с надпис „tibi soli“^[6] те са недостъпни дори за канцлера и император Йосиф. Понякога невинната Мария Антоанета се учудва колко бързо и точно са осведомени в Шьонбрун за всяка подробност от нейния живот, ала никога не допуска, че онзи по бащински дружелюбен господин с посивелите коси е тайният шпионин на майка й и че предупредителните писма от майката, където тя показва загадъчна осведоменост, всъщност са измолени от самия Мерси и са съгласувани с него. Защото освен майчиния авторитет Мерси не притежава друго средство, с което да въздействува на палавото девойче. Като посланик на чужд, макар и приятелски двор не му е позволено да отправя препоръки за добро поведение към една престолонаследница, не бива да си присвоява правото да възпитава бъдещата кралица на Франция или да й влияе. Ето защо винаги когато възнамерява да постигне нещо, той поръчва някое от онези нежно-сериозни писма, които Мария Антоанета получава и разтваря с разтуптяно сърце. Това несериозно дете, което инак не се подчинява на никой друг, изпитва свещен страх, когато до него долети гласът на майката — дори когато словата са само написани; то почтително свежда глава и пред най-суровия упрек.

Благодарение на постоянната закрила Мария Антоанета е предпазена през първите години от извънредно голяма заплаха: от собствената си необузданост. Друг, по-мощен дух, по-големият и по-далновиден интелект на майката премисля нещата вместо нея, бди с непоколебима сериозност над нейното лекомислие. Майката с невероятна грижовност се опитва да поправи онова, което императрицата е причинила на Мария Антоанета с твърде ранното обричане на младия й живот в името на държавното благо.

Детето Мария Антоанета, което е добродушно, сърдечно и не обича много-много да мисли, всъщност не изпитва никаква антипатия към хората около себе си. Много й харесва новият дядо Луи XV, който я милва дружелюбно, задоволително се разбира с възрастните госпожици и с „мадам Етикет“, изпълнена е с доверие към добрия изповедник Вермон, а към тихия и мил приятел на майка й, посланика Мерси, е привързана с детинско уважение. И все пак, и все пак! Всички тези хора са стари, всички те са сериозни, сдържани, тържествени, важни, а тя е петнадесетгодишна и толкова много й се иска непринудено да другарува с някого, да се весели и да споделя радостите и болките си; желае да има приятели в игрите, а не само учители, надзиратели и порицатели; младостта й копнее за младост. Ала с кого ли да се весели в тази ужасно тържествена къща от бял мрамор, с кого ли да играе? Всъщност привидно й е даден подходящ по възраст другар в игрите — собственият й съпруг, който е по-голям от нея само с една година. Но този намусен, притеснен, а от притеснение често дори груб момък недодялано отбягва всякаква близост с младата си жена; той също не е показал и най-малкото желание да бъде оженен толкова рано, ето защо трябва да мине доста време, докато изобщо се реши да се държи поне донякъде учтиво с чуждото момиче. Така че остават само по-малките братя на съпруга, Прованският граф и граф д’Артоа; Мария Антоанета лудува понякога като истинско дете със съответно четиринадесет и тринадесетгодишните момчета; набавят си костюми и тайно играят театър, ала зададе ли се „мадам Етикет“, бързо изпокриват всичко: една престолонаследница не бива да бъде сварвана в игра! И все пак това буйно дете има нужда от нещо, с което да се забавлява, към което да изпитва нежност; веднъж се обръща към посланика с молба да му изпратят от Виена кученце, „un chien mops“^[7], друг път строгата гувернантка открива, че престолонаследницата на Франция — о, ужас! — е завела в стаята си двете малки деца на една приходяща прислужница и без да пази красивите си дрехи, се търкаля с тях по пода и лудува. Свободната и естествена Мария Антоанета се бори от първия до последния си час с тази неестественост на обкръжението, в което е попаднала след омъжването си, с тази превзета надутост на кринолините и корсетите. Лекомислената и жизнерадостна виенчанка остава завинаги чужденка във Версай — тържествения дворец с хиляди прозорци.