Стефан Цвайг
Мария Антоанета (36) (Портрет на един посредствен характер)

Тампл

Вече се е стъмнило, когато кралското семейство пристига пред някогашния дворец на тамплиерите — Тампл. Прозорците на главното здание са осветени с безброй лампиони — нали днешният ден е народен празник! Мария Антоанета познава този малък замък. В блажените, лекомислени години на рококо тук е живял братът на краля, граф д’Артоа — неин другар в танците и веселбите. Със звънливи камбанки, загърната в скъпи кожи, през зимата преди четиринадесет години веднъж тя спира тук с разкошно украсената си шейна, за да вечеря набързо при своя девер. Днес обаче е получила покана за постоянно пребиваване от по-нелюбезни домакини, от членовете на Комуната, а пред вратите стоят не лакеи, а бдителни стражи: гвардейци и жандарми. Голямата зала, където поднасят вечерята на затворниците, ни е позната от прочутата картина „Чай у принц дьо Конти“. Момченцето и девойчето, които забавляват със своя концерт знатното общество, са самият осемгодишен Волфганг Амадеус Моцарт и сестра му: музика и веселие са звучали в тези зали, щастливи благородници са били последните блажени обитатели на този дом.

Но Комуната е решила да подслони Мария Антоанета и Луи XVI не в елегантния замък, в чиито позлатени дърворезби навярно все още леко отеква сребристата нежна музика на Моцарт, а в двете съседни, прастари, кръгли кули с островърхи покриви. Построени през средновековието от тамплиерите, те представляват непревземаема крепост от тежки дялани камъни, която също като Бастилията поражда зловещи усещания със своята сивота и неприветливост. С внушителните си, обковани с желязо врати, с ниските си прозорци и мрачните зидове около дворовете те припомнят отдавна забравени стари балади, средновековни тайни съдилища, инквизиции, свърталища на магьосници и зали за мъчения. Парижаните плахо и без желание се взират в развалините на бруталната епоха, които стоят необитаеми в този оживен квартал на дребни граждани, а това удвоява тяхната мистериозност. И фактът, че тази стара и безполезна крепост е определена за затвор на старата кралска власт, която също е станала безполезна, се превръща в злокобен, красноречив символ.

Идните седмици са посветени на охраната на огромната тъмница. Събарят цял ред къщурки около кулите, изсичат всички дървета в двора, за да се облекчи надзорът от всички страни, освен това преграждат с каменен зид двата пусти двора около кулите от останалите сгради, така че, за да се стигне до същинската цитадела, първо трябва да се прекосят три крепостни вала. При всички изходи построяват патрулни будки, а пред всяка вътрешна входна врата на всеки етаж предвидливо спускат бариери, които принуждават всеки при влизане и излизане да се легитимира пред седемте или осемте различни поста. Общинският съвет определя всеки ден с жребий четирима комисари, които денонощно и на смени надзирават всички помещения, а вечер са длъжни да съхраняват ключовете от всички врати. Освен тях и общинските съветници никой няма право да прониква зад стените на Тампл, ако не притежава специален пропуск: никакъв Ферзен или друг услужлив приятел не може да влезе в досег с кралското семейство, категорично е пресечена възможността за контакти и писма — така поне изглежда на пръв поглед.

Друга предпазна мярка засяга още по-тежко кралското семейство. През нощта на 19 август се явяват двама служители от общинската управа със заповед да изведат всички лица, които не принадлежат към кралското семейство. За кралицата е особено болезнена разлъката с мадам дьо Ламбал, която, макар че вече се е намирала в безопасност, доброволно се е завърнала от Лондон, за да потвърди на дело своята преданост в тези мигове на опасност. И двете са обзети от предчувствия, че не ще се видят вече; навярно при това сбогуване, което става без свидетели, Мария Антоанета е дала като последен знак на своята привързаност към приятелката си онзи пръстен със затворения в него побелял кичур коси и трагичния надпис „Побеляха от нещастието“, намерен по-сетне до разкъсаното тяло на убитата принцеса. Възпитателката мадам Турзел и дъщеря й също трябва да напуснат общия затвор и да се прехвърлят в друг — във Форс; това се отнася и до свитата на краля: оставят му само един камериер за личен слуга. По този начин са заличени всички външни признаци за кралско обкръжение и дворцов живот: Луи XVI, Мария Антоанета, двете им деца и принцеса Елизабет остават съвсем сами.

Страхът от някое събитие обикновено е по-непоносим от самото събитие. Колкото и унизителен да е затворът за краля и кралицата, той все пак им предлага на първо време известна сигурност. Дебелите зидове, които ги обграждат, непристъпните дворове, стражите с постоянно заредени пушки правят невъзможен всеки опит за бягство, но същевременно пазят затворниците от всякакви нападения. Кралското семейство не трябва вече да се вслушва непрестанно дали камбаните не бият тревожно и дали барабаните не гърмят, както е правило по-рано в Тюйлери, където всеки миг е чакало подготвяното нападение; в самотната кула всеки ден се повтаря все едно и също — все същата сигурна, безметежна усамотеност, все същата отдалеченост от всякакви светски вълнения. Градската управа на първо време прави всичко възможно, за да осигури чисто физическите удобства на височайшите затворници: революцията е безкомпромисна в борбата, но в същността си не е безчовечна. След всеки удар тя винаги си позволява кратко затишие, без да подозира, че тъкмо тези прекъсвания, това привидно намаляване на напрежението кара победените още по-ясно да съзнават своето поражение. През първите дни след преместването в Тампл градската управа се стреми да пригоди затвора колкото е възможно по-добре към потребностите на пленниците. Голямата кула отново е тапицирана и мебелирана, обзавеждат цял етаж — четири стаи за краля и четири за кралицата, сестрата на краля мадам Елизабет и за децата. Позволява им се по всяко време да напускат мрачната, вмирисана на мухъл кула и да се разхождат из градината, освен това Комуната се грижи преди всичко за онова, което, уви, е най-важно за приятното настроение на краля — за добрата и обилна храна. Не по-малко от тринадесет служители се грижат за неговата трапеза — всеки обед се състои от поне три вида супи, четири предястия, два вида печено, четири леки ястия, компоти, плодове, малвоази, бордо, шампанско, така че за три и половина месеца кухненските разходи надхвърлят тридесет и пет хиляди ливри. Щедри са грижите и за бельото, облеклото и мебелировката, докато на Луи XVI не се гледа като на престъпник. По негово желание пристига цяла библиотека с 257 книги — повечето от тях латинска класика, — за да си запълва времето: в този начален, извънредно кратък период пленничеството на кралското семейство е лишено от наказателен характер и — ако изключим душевните терзания — кралят и кралицата са можели да водят спокоен, едва ли не мирен живот. Сутрин Мария Антоанета вика депата при себе си, занимава ги или играе с тях, на обед всички се хранят заедно, след това изиграват партия табла или шах. А докато кралят извежда престолонаследника на разходка в градината и пуска с него хвърчила, кралицата обикновено бродира в стаята си — твърде горда е, за да се разхожда пред погледите на стражите. Вечер сама слага децата да спят, сетне разговарят още известно време или играят карти, понякога тя се опитва да посвири на клавесина, както е правила някога, или да попее, ала откъсната от целия свят и от приятелките си, завинаги е загубила безгрижното си сърце. Говори малко, предпочита да бъде с децата или сама. Липсва й утехата на искрената набожност, която дарява с велико търпение Луи XVI и сестра му, свикнали много да се молят и строго да спазват всички празници. Нейната жизнерадост не може да се пречупи така лесно, както е станало при тези лениви създания: и зад високите зидове духът и не престава да се стреми към света; душата й, която е свикнала да побеждава, не желае да се примири, надеждите й не са угаснали — силите й, които не намират поле за действие, сега се съсредоточават в самата нея. Единствено тя не се признава за победена дори в пленничеството си; останалите едва го усещат и ако не се намират под постоянния надзор, ако не е вечният страх от утрешния ден, дребният буржоа Луи XVI и набожната мадам Елизабет биха стигнали всъщност до идеалната форма на живот, към която дълги години подсъзнателно са се стремили: бездействие, лишено от мислене и отговорност.

Но стражите са тук. На затворниците постоянно се напомня, че друга власт се разпорежда със съдбата им. Комуната е окачила на стената в трапезарията „Декларация за правата на човека“, написана в голям формат и с мъчителната за краля дата: „Година първа на републиката“. Върху месинговите плочки на камината му се чете: „Свобода, равенство, братство“; неканени гости комисари или самият комендант на крепостта се появяват по време на обеда. Всеки хляб се нарязва от чужди ръце, които проверяват дали не съдържа някое тайно съобщение, в пределите на Тампл не прониква нито един вестник, освен това всеки, който влиза или излиза от кулата, се претърсва най-добросъвестно от стражите за скрити документи и на всичко отгоре вратите на стаите се заключват отвън. Кралят и кралицата не могат да направят нито стъпка, без да бъдат проследени от стражи със заредени пушки, не могат да разговарят без свидетели, не могат да прочетат нищо, което не е минало през цензура. Само в уединените си спални те се радват на щастието и благоволението да останат сами със себе си.

Но дали този надзор е бил преднамерено мъчителен? Дали стражите и надзирателите на височайшите затворници действително са били такива инквизитори, за каквито ги представя роялистичната мартирология? Дали Мария Антоанета и близките й непрестанно и ненужно са били унижавани и измъчвани, като за целта са подбирани най-жестоките санкюлоти? Докладите на Комуната отхвърлят подобни твърдения, ала самата тя също е страна в спора…

Ебер, комуто е поверена охраната на кралското семейство, е революционер-отмъстител, и то от най-типичните и отблъскващи представители на тези революционери. Най-благородните и възвишени духове на революцията — Робеспиер, Камий Демулен, Сен Жюст — веднага изобличават този долнопробен драскач и яростен кресльо като гнойна язва върху честта на революцията: Робеспиер — наистина твърде късно! — я обгаря с нажежено желязо. Със съмнително минало, открито обвинен в обира на един театър, безработен и безскрупулен, Ебер се хвърля в революцията така, както подгоненият звяр се хвърля в река и течението го понася напред; защото според думите на Сен Жюст „той е влечуго, което ловко променя цвета си в зависимост от преобладаващото настроение и опасността“; колкото повече кръв пролива революцията, толкова по-червено става перото му в списвания или по-скоро драскания от него „Пер Дюшен“ — най-позорния булеварден вестник на революцията. По крайно вулгарен начин — „сякаш Сена се е превърнала в парижки канал“, казва Камий Демулен — той ласкае най-отвратителните страсти на най-нисшите, на възможно най-нисшите слоеве и по този начин лишава революцията от всякакво уважение в чужбина; ала освен значителните доходи тази популярност сред тълпата му носи и мястото в градския съвет, както и все по-нарастваща власт: за зла участ тъкмо нему поверяват съдбата на Мария Антоанета.

Подобен човек, определен за господар и пазител на кралското семейство, естествено се наслаждава с цялото задоволство на дребнавата си душа на възможността да сплашва и назидава една австрийска ерцхерцогиня и кралица на Франция. Когато общува с нея, той е преднамерено сдържан и вежлив — постоянно се стреми да покаже, че тъкмо той е същинският представител на новата справедливост; но затова пък с най-вулгарни сквернословия излива гнева си в „Пер Дюшен“, задето кралицата отклонявала всеки разговор с него: „Пер Дюшен“ непрестанно настоява за „удар в търбуха на шарана“ и „народен бръснач“ за „пияницата и неговата блудница“: господин градският прокурор Ебер пледира срещу същите хора, на които всяка седмица прави посещения на вежливост. Езикът му безспорно е по-зъл от сърцето, но самият избор на този най-жалък и най-неискрен представител на патриотите за началник на затвора сам по себе си представлява ненужно унижение за победените. Защото ужасът от Ебер естествено въздействува на стражите и слугите. От страх да не ги сметнат за неблагонадеждни, те са принудени да се държат по-грубо, отколкото в действителност желаят; по затова пък злобните му хули най-изненадващо помагат на пленниците. Защото порядъчните и невинни занаятчии и еснафи, които Ебер е определил за стражи, непрекъснато четат в „Пер Дюшен“ за „кръвожадния тиранин“ и „порочната и разточителна австрийка“ — а какво виждат всъщност? Някакъв безобиден шишко, който се разхожда в градината, хванал за ръка своето момченце, и измерва с него квадратната площ на двора в стъпки; виждат го, че обича да си похапва изобилно, да спи и да чете. Скоро разбират, че този ленив, добродушен семеен баща ще стори път дори на мравка; действително е трудно да мразиш такъв тирании и ако Ебер не ги следеше така строго, стражите навярно щяха да си побъбрят със симпатичния господин като с някой другар от народа, щяха да се пошегуват и да поиграят карти с него. Вярно, кралицата се държи на разстояние от тях. Мария Антоанета нито веднъж не заговорва на масата някого от надзирателите, а когато пристигне комисия, за да я попита за евентуални желания или оплаквания, тя отвръща непоколебимо, че не желае нищо и не се стреми към нищо; предпочита сама да се оправя с всичко, но не и да помоли за някоя услуга тези тъмничари. Но тъкмо нейното величие в злочестината трогва обикновените хорица; освен това всяка жена, която страда видимо, винаги събужда истинско съчувствие. Стражите, които всъщност споделят затвора на своите пленници, постепенно започват да изпитват известна симпатия към кралицата и кралското семейство — само така може да се обясни възможността за разните опити за бягство. Та ако стражите са се държали извънредно сурово и с подчертано републикански обноски, както твърдят роялистичните мемоари, ако понякога са си позволявали груби ругатни, твърде шумни песни или подсвирквания, това всъщност се дължи единствено на желанието им да прикрият своето вътрешно неудоволствие от службата си на надзиратели. Обикновеният народ е разбрал по-добре от идеолозите в Конвента, че победените заслужават уважение в нещастието, и кралицата е срещнала много по-малко омраза и злоба от страна на грубите наглед войници в Тампл, отколкото навремето в салоните на Версай.

Ала времето не спира и макар в оградения със зидове четириъгълник това много да не личи, навън то продължава да размахва огромните си криле. От границите пристигат лоши новини, най-сетне прусите и австрийците са се раздвижили и още с първия набег са разгромили въстаническите войски. Селяните във Вандеа са се разбунтували, избухнала е гражданска война, английското правителство е отзовало своя посланик, Лафайет е напуснал войската, огорчен от крайностите на една революция, която сам е предизвикал; хранителните припаси са оскъдни, народът се вълнува. Най-опасната от всички думи — предателство — както след всяко поражение се изрича от хиляди хора и причинява размирици в целия град. Дантон, най-решителният и безмилостен революционер, издига кървавото знаме на терора и взема решението да изтреби за три денонощия през септември всички подозрителни затворници. Между тези две хиляди души е и приятелката на кралицата, принцеса дьо Ламбал.

На 21 септември по улиците на Париж отново отекват крясъци. Обезпокоените пленници се ослушват. Този път обаче народът не дава воля на гнева си — този път той бурно изразява своята радост; пленниците чуват как вестникопродавците умишлено високо се провикват отдолу, че Конвентът е решил да премахне кралската власт. На следващия ден пристигат депутатите, за да съобщят на краля, че е свален, че вече не е крал. Луи Последни — така ще го наричат отсега нататък, а най-сетне ще му припишат презрителното прозвище Луи Капе — приема тази вест така невъзмутимо, както и Шекспировият крал Ричард II:

Какво е длъжен да направи кралят?

Да преклони глава? Ще го направи!

Да слезе от престола си? Със радост!

Да тегли кръст на кралската си титла?

Веднага!^[1]

Както светлината не е присъща за сянката, така и не може да бъде лишен от власт този, който вече не я притежава. Човекът, който отдавна се е примирил с всякакви унижения, не изрича нито дума в знак на протест, Мария Антоанета също. Навярно и двамата изпитват известно облекчение. Защото занапред те не се чувствуват отговорни нито за своята собствена съдба, нито за съдбата на държавата, не могат да направят никаква грешка, никакъв пропуск, не е нужно да полагат грижи за нищо, освен за краткия живот, който вероятно ще им оставят. Най-добре ще бъде да се порадват на дребните човешки занимания, да помагат на дъщерята в ръкоделието или в упражненията на клавесина, да поправят домашните на момченцето, които то пише със своя едър, необработен, детски почерк (естествено все им се налага бързо да откъснат листа, щом детето добави най-накрая и трудно усвоения си подпис „Луи-Шарл, престолонаследник“ — нима едно шестгодишно момченце може да проумее световните събития?). Решават ребуси от последния брой на „Меркюр дю Франс“, слизат до градината и отново се качват горе, наблюдават стрелките на стария часовник върху камината, които се движат необикновено бавно, виждат как димът се вие над далечните покриви, как есенните облаци довеждат зимата. И преди всичко: стараят се да забравят кои са били някога, опитват се да мислят за онова, което предстои, което неизбежно ще се случи.

Сега всички смятат, че революцията е постигнала своята цел. Кралят е свален, приел е това без възражения и кротко продължава да живее в кулата с жена си и децата си. Макар обаче да обитава същата кула, само един етаж под тях — близостта увеличава жестокостта на тази мярка! — отсега нататък той няма право да ги вижда. През съдбоносните седмици Мария Антоанета не може нито веднъж да разговаря със своя собствен съпруг, не може да се осведоми как протича процесът, какъв ще бъде неговият изход. Не й се позволява да чете вестници или да се допитва до защитниците на мъжа си. Трябва да прекара сама, в страшна неизвестност и възбуда безмерно напрегнатите часове. Чува тежките стъпки на своя съпруг от долния етаж, дели ги само една стена, но няма право да го види, няма право да разговаря с него. И когато на 20 януари при Мария Антоанета се появява някакъв общински служител и й съобщава с угнетен глас, че днес по изключение й се позволява да посети със своето семейство съпруга си на долния етаж, тя веднага проумява ужаса на това благоволение: Луи XVI е осъден на смърт, тя и децата й ще видят съпруга, бащата, за последен път. Като вземат под внимание трагичния миг и безобидността на онзи, който утре ще се качи на ешафода, четиримата общински служители за пръв път при тази последна среща оставят семейството само в стаята — съпруга, съпругата, сестрата и децата; надзирават сбогуването само през една стъклена врата.

Никой не е присъствувал на този патетичен час, в който семейството отново се среща с осъдения крал и същевременно завинаги се сбогува с него — всички печатни съобщения са свободни, романтични измислици. Същото се отнася и до сантименталните медни гравюри, които със сладникавия стил на епохата и своята сълзливост принизяват трагизма на този час. Разлъката с бащата на нейните деца е един от най-болезнените мигове в живота на Мария Антоанета — защо да се съмняваме в това, защо да се опитваме да преувеличаваме тази сърцераздирателна сцена? Всички чувствителни хора изпитват огромна мъка само при мисълта, че виждат един обречен, един осъден на смърт, в последния му час, дори ако той им е напълно непознат; и макар Мария Антоанета никога да не го е обичала страстно и отдавна да е подарила сърцето си на друг, все пак в продължение на двадесет години всекидневно е споделяла живота му, родила му е четири деца; в тези смутни времена той винаги е бил добър и всеотдаен към нея. Най-напред политически съображения са свързали двамата за цял живот, но общите страдания в кулата са ги сближили като хора, и то много по-тясно откогато и да е било. Освен това кралицата знае, че скоро ще трябва да го последва, че и тя ще слезе на последното стъпало. Изпреварил я е за кратко.

Пълната безчувственост, която през целия живот е била гибелна за краля, в този изключителен последен час се превръща в предимство за изстрадалия човек; неговата невъзмутимост, толкова непоносима в останалите случаи, в този решителен миг придава на Луи XVI известно нравствено величие. Той не проявява нито страх, нито възбуда, четиримата комисари в съседната стая не чуват нито веднъж гласа му да премине в ридание: при сбогуването със семейството си този отчайващо слаб човек, този недостоен крал показва повече сила и достолепие, отколкото през целия си живот. Както винаги спокоен, в десет часа осъденият на смърт става, с което дава знак на семейството си да го остави сам. Мария Антоанета не се осмелява да се възпротиви срещу ясно изразената му воля, освен това, ръководен от благочестиви намерения, той я излъгва, че на другия ден в седем часа ще се качи още веднъж при нея.

Сетне всичко утихва. Кралицата остава сама в своята стая на горния етаж, настъпва дълга и безсънна нощ. Най-после се зазорява, заедно с утрото се пробуждат и ужасните шумове на приготовленията. Тя чува, че отпред спира кола с тежки колелета, постоянно долавя все нови и нови стъпки, които се изкачват и слизат по стълбището: дали все още е изповедникът или общинските съветници, или вече е дошъл палачът? Отдалеч долитат звуците от барабаните на маршируващите, все повече се развиделява, вече е ден, наближава часът, който ще отнеме бащата на децата й, нейния почтен, добродушен, внимателен, дългогодишен спътник. Затворена в стаята си, пазена от неумолими стражи, изстрадалата жена няма право да слезе няколко стъпала по-надолу, забраняват й да чуе и види онова, което става; ето защо вътре в душата си тя си го представя навярно хиляди пъти по-зловещо, отколкото е в действителност. Сетне на етажа под нея внезапно става ужасно тихо. Кралят е напуснал сградата, тежката кола го откарва към мястото на екзекуцията. Мария Антоанета, някогашна австрийска ерцхерцогиня, сетне престолонаследница, а накрая кралица на Франция, само след час получава от гилотината своето ново име: вдовицата Капе.