Стефан Цвайг
Мария Антоанета (10) (Портрет на един посредствен характер)

Трианон

Мария Антоанета поема короната с лекомислена и несериозна ръка — така, както се поема нечакан дар; твърде млада е и не знае, че животът не дава нищо даром — всичко, което ни поднася съдбата, има някаква скрита цена. Мария Антоанета не възнамерява да плаща тази цена. Приема само правата на кралица, а задълженията не я интересуват. Иска й се да обедини две неща, които от човешка гледна точка са несъвместими: да властвува и същевременно да се наслаждава. Иска й се всичко да се подчинява на нейната кралска воля, а самата тя необезпокоявана да се подчинява на всяка своя прищявка; иска да притежава могъществото на владетелка и свободата на жена, с една дума, да се наслаждава двойно на своя млад и буен живот.

Но във Версай свободата е невъзможна. Не остава скрита нито една стъпка, сторена в бляскавите му огледални зали. Всяко движение е регламентирано, изменнически полъх препредава всяка дума. Тук не е възможно да останеш сам или да се усамотиш с още някого, няма ни покой, ни отмора, кралят се намира в центъра на огромен часовник, който с неумолимо постоянство отмерва часовете и всяко събитие от човешкия живот, от раждането до смъртта, от ставането до лягането: в държавен акт се превръща дори часът за любов. Владетелят, комуто принадлежи всичко, тук принадлежи на всички, ала не и на себе си. Мария Антоанета обаче ненавижда всяка форма на контрол; едва станала кралица, тя иска от изпълнителния си съпруг някакво кътче, където да не й се налага да бъде кралица. И Луи XVI, донякъде от слабост, донякъде от галантност, още на следващото утро й подарява летния дворец Трианон — второ и миниатюрно, но напълно лично кралство в пределите на могъщото кралство Франция.

Мария Антоанета получава от съпруга си Трианон, но стойността на този дар не е особено голяма — той е само играчка, която трябва да пленява и запълва безделието й в продължение на повече от едно десетилетие. Строителят на малкия дворец не е имал намерение да изгражда място за постоянно пребиваване на кралското семейство, а само „maison de plaisir“^[1], подслон за временни посетители, и в този смисъл — потайно любовно гнезденце, от което богато се възползуват Луи XV със своята Дюбари и други случайни дами. Някакъв сръчен механик измайсторил потъваща маса за галантните вечери, така че приготвените ястия извънредно дискретно се издигат от подземните кухненски помещения в трапезарията и слугите нямат възможност да подслушват какво става на трапезата: за това подсилване на еротичния уют чудесният Лепорело получава извънредно възнаграждение от дванадесет хиляди ливри към седемстотин тридесет и шестте хиляди, които целият павилион струва на държавната хазна. Когато Мария Антоанета получава малкия и усамотен дворец в парка на Версай, в него все още ухае на похотлива нежност. Сега вече си има играчка, и то една от най-очарователните, които френският вкус е успял да сътвори: с нежни линии и съвършени пропорции, той е истинско украшение за елегантната млада кралица. Стилът на двореца е прост и леко напомня античния — белотата му сияе сред прелестната зеленина на градините, напълно усамотен е и все пак е близо до Версай. Дворецът на фаворитката, а сега на кралицата, не е по-просторен от еднофамилна съвременна къща и едва ли разполага с по-големи удобства и лукс: помещенията са седем или осем — вестибюл, трапезария, малък и голям салон, спалня, баня, миниатюрна библиотека (lucus a non lucendo^[2], защото според единодушното мнение на свидетелите Мария Антоанета през целия си живот не е разтворила нито една книга, с изключение на няколко бегло прелистени романа). През всичките години кралицата почти не променя вътрешния облик на малкия дворец — вкусът й е непогрешим и тя не внася никакъв разкош, никаква величавост, нищо прекалено скъпо в помещенията, замислени за най-интимен покой; напротив, стреми се да постигне нежно, лъчезарно и дискретно въздействие, опира се на онзи нов стил, който неправилно носи името на Луи XVI, както Америка — на Америго Веспучи: а би трябвало да се казва стил „Мария Антоанета“ — да носи името на тави нежна, жизнерадостна и елегантна жена, защото нищо от крехката прелест на формите не напомня за охранения, масивен Луи XVI и за грубия му вкус, а изцяло наподобява леката, очарователна женска фигура, чийто портрет до ден-днешен украсява тези помещения; с безукорно единство от леглото до пудриерата, от клавесина до ветрилото от слонова кост, от шезлонга до миниатюрата този стил използува само най-благороден материал и най-дискретни форми; привидно е крехък, но все пак траен и като съчетава античните линии с френския чар, този стил, който е понятен и за нашето съвремие, по-добре от всеки друг досега символизира победното превъзходство на дамата, на изисканата, изящна французойка, и замества с интимност и музикалност театралната пищност на Луи XV в Луи XVI. Център на къщата престават да бъдат високомерно кънтящите представителни помещения, а салонът, където се водят непринудени и задушевни разговори; резбованата и позлатена дървена обшивка измества хладния мрамор, а матовите копринени отблясъци — потискащото кадифе и тежкия брокат. На власт идват нежните бледи цветове — слонова кост, розовите оттенъци на прасковата и пролетното синьо: цялото това изкуство е създадено за жените и пролетта, за Fêtes galantes^[3] и безгрижното приятелство; тук отсъствува предизвикателният стремеж към великолепие, няма я театралната импозантност — заместват ги ненатрапчивост и смекченост; не властта на кралицата, а чарът на младата жена нежно струи от всички предмети, които я заобикалят. Едва в тази скъпоценна и кокетна рамка изящните статуетки на Клодион, картините на Вато и Патер, сребристата музика на Бокерини и останалите изискани творения на осемнадесети век намират своите истински и правилни измерения; несравнимото изкуство на блажената безгрижност в навечерието на страхотни неволи никъде не въздействува така внушително и правдоподобно. Трианон завинаги ще си остане най-изисканата, най-нежната и все пак нечуплива ваза от този разцвет: чрез този дом, чрез този образ културата на изтънчените наслади придобива съвършената форма на изкуството. И днес съзираме най-добре по стенното часовниче върху мраморната камина на Мария Антоанета изгрева и залеза на рококо, неговия разцвет и смъртния му час.

Трианон е миниатюрен и приказен свят: той въздействува символично, защото през прозорците му не се вижда нищо реално: нито градът, нито Париж, нито полето. Може да се обходи само за десет минути и все пак незначителното пространство е по-важно и по-необходимо за Мария Антоанета, отколкото цяла Франция с нейните двадесет милиона поданици. Защото тук тя не се чувствува подчинена на нищо — нито на церемониала, нито на етикета и почти никак на благоприличието. За да стане ясно на всички, че върху този къс земя се разпорежда само тя и никой друг, Мария Антоанета издава всички заповеди от свое име, а не от името на съпруга си — „de par la reine“^[4]; с това разгневява двора, който строго спазва салическите закони^[5]; прислугата носи не кралската ливрея в червено-бяло-синьо, а нейната — в червено и сребристо. Дори собственият й съпруг се появява тук само като гостенин — впрочем той е извънредно тактичен и сговорчив, защото никога не идва неканен или в неподходящо време и строго съблюдава домакинските права на своята съпруга. Ала простодушният човечец пристига с удоволствие, защото в тази къща е по-уютно, отколкото в големия дворец; „par ordre de la reine“^[6] тук няма ни строгост, ни превзетост, студенината се стопява — хората се разполагат върху моравата без шапки, в свободно, леко облекло, веселото общуване премахва различията в сана и официалностите, а понякога, за жалост, и достойнството. Тук кралицата се чувствува добре и твърде скоро така свиква със свободния начин на живот, че вечер й е много трудно да се прибере във Версай. Все повече се отчуждава от двора, след като вкусва свободата сред природата, представителните задължения й стават все по-досадни (вероятно това се отнася и до съпружеските), все по-често по цели дни се усамотява в своето гнездо на веселието. Колко хубаво би било постоянно да живее в Трианон! И понеже Мария Антоанета винаги удовлетворява желанията си, действително изцяло се установява в своя летен дворец. Обзавеждат спалня, но леглото е единично — едрият съпруг едва ли би могъл да се побере в него. Отсега нататък дори брачните интимности, подобно на всичко останало, не се осъществяват по желание на краля — както Савската царица посещава Соломон, така и Мария Антоанета ходи при своя послушен съпруг само когато й хрумне (или когато долови остри нотки в негодуванието на майката срещу „lit à part“^[7]). Нито веднъж той не спи в леглото й, защото Трианон е блаженото и недостъпното владение на Мария Антоанета, посветено единствено на любовните приключения, единствено на удоволствията, а удоволствията си тя никога не жертвува в името на задълженията и още по-малко — на брачните задължения. Копнее да прекара живота си необезпокоявана, да не бъде нищо друго, освен своенравна и обожавана млада жена, която покрай хилядите безполезни занимания забравя всичко: кралството, съпруга, двора, епохата и света, а понякога — сигурно това са най-блажените й минути — дори себе си.

Чрез Трианон бездейната душа най-сетне намира поле за действие и за игра, които постоянно се сменят. Както поръчва на шивачката си все нови и нови рокли, а на придворния бижутер — нови и по-различни накити, така и за обзавеждането на своето владение Мария Антоанета винаги има какво да поръча; заедно с шивачката, бижутера, балетмайстора, учителите по музика и танци, сега архитектът, градинарят, художникът, декораторът, сиреч новите министри на нейното малко царство, запълват свободното й време, което за жалост тече ужасно бавно, и същевременно най-безцеремонно изпразват държавната хазна. Основната грижа на Мария Антоанета е насочена към нейния парк, защото от само себе си се разбира, че той по нищо не бива да прилича на историческия парк във Версай — трябва да бъде най-модерният, най-изисканият, най-своеобразният, най-кокетният парк на всички времена: най-истинският парк в стил рококо. С това желание Мария Антоанета отново следва — съзнателно или подсъзнателно — новия вкус на своето време. Защото всички са се уморили от тревните площи, разчертани с линеал от „градинския генерал“ Ленотр, от храстите, окастрени сякаш с ножче за бръснене, от орнаментите, безстрастно изчислени върху чертожната му маса, за да изразят хвалебствието, че Кралят-слънце е подчинил на своите желания не само кралството, благородниците, отделните съсловия и нацията, но и природата. На всички е втръснала тази зелена геометрия, „природната сеч“ ги е уморила; както за цялостната културна неудовлетвореност на епохата, така и за този случай „странникът на обществото“ Жан-Жак Русо изнамира избавителното слово — в своя роман „Новата Елоиза“ той настоява за създаването на „естествен парк“.

Несъмнено Мария Антоанета никога не е чела „Новата Елоиза“; в най-добрия случай тя познава Жан-Жак Русо като композитор на музикалната токата „Селският гадател“. Ала по онова време възгледите на Жан-Жак Русо се носят навсякъде. Очите на маркизите и херцозите се навлажняват, щом им заговорят за този благороден защитник на невинността (homo perversissimus^[8] в частния си живот). Благодарни са му, защото сред множеството чувствени средства успешно им е разкрил една последна примамка: играта с наивността, перверзията на невинността, маскарадното облекло на естествеността. От само себе си се разбира, че и Мария Антоанета пожелава да има „естествен“ парк, невинен ландшафт, по-естествен от всички останали. Ето защо събира най-добрите, най-изкусните творци на своето време, за да й измислят по възможно най-изкуствен начин най-естествения парк.

Защото — нали такава е съвременната мода! — в този „англо-китайски парк“ трябва да се възпроизведе не просто природата, а цялостната природа; в микрокосмоса от няколко квадратни километра трябва да бъде отразен целият космос, смален до кукленски размери. Миниатюрното късче земя трябва да побере всичко: френски, индийски и африкански дървета, холандски лалета, магнолии от южните страни, езеро и рекичка, планина и пещера, романтични руини и селски къщи, гръцки храмове и ориенталски панорами, холандски вятърни мелници, Севера и Юга, Изтока и Запада, най-естественото и най-рядкото — всичко да бъде изкуствено и все пак възможно най-естествено; първоначално архитектът има намерение да стилизира върху тази педя земя огнедишащ вулкан и китайска пагода, но за щастие предложението му се оказва твърде скъпо. Подгонени от нетърпението на кралицата, стотици работници трескаво започват да извайват по плановете на строители и художници една местност, която е извънредно живописна, преднамерено непринудена, естествено подредена, тъй че измества действителната местност. Най-напред между поляните пускат поточе, чийто лек напевен ромон е незаменима съставка част от всяка истинска пасторална идилия; наистина водата трябва да се докара чак от Марли по тръби, дълги две хиляди стъпки, а заедно с нея по тръбите изтичат и доста пари: но най-съществено си остава лъкатушното поточе, което изглежда така лирично и естествено. Кротките му води се вливат в изкуствено езеро с изкуствено издигнат остров; то приветливо се вие под изящни мостове, прелестните му вълни донасят блестящия пух на бели лебеди. А скалата сякаш е излязла от стиховете на Анакреон^[9] — обвива я изкуствен мъх, изкуствената скрита пещера е създадена за любов, изгледът е прекрасен и романтичен; по нищо не личи, че тази трогателно наивна местност предварително е била разчертана върху безброй цветни рисунки, че за градината са изработени двадесет гипсови модела, в които езерото и поточето са отразени с изрезки от огледално стъкло, а поляните и дърветата са представени с оцветен мъх като коледни играчки. Но да не спираме дотук! Кралицата всяка година има нови приумици — все по-необикновени и по-естествени приспособления трябва да разкрасяват владението й — и няма намерение да дочаква изплащането на старите сметки: измислила си е игра и иска да я продължи. За да се подсили обаянието на градината, там се появяват малки драгоценности — пръснати уж случайно, те всъщност са планирани от романтичния архитект. Неголям храм за възхвала на тогавашния бог Ерос — храм на любовта — се издига върху едно възвишение; неговата открита антична ротонда показва една от най-красивите скулптури на Бушардон^[10]: Амур, който си изрязва от боздугана на Херкулес далекобоен лък. По-нататък следва пещера — пещерата на любовта, — изсечена в скалите с такава вещина, че флиртуващата двойка да не допуска нежелани свидетели на своите нежности. Из горичката криволичат пътеки, поляните са изпъстрени с редки цветя, не след дълго в гъстата зеленина ще блесне малък белоснежен осмоъгълник — павилионът за музика; всичко е замислено с такава вещина и вкус, че действително не можем да разберем кое е изкуственото в тази прелест.

Ала модата изисква още по-голяма достоверност. За да стане естествената природа още по-естествена, а кулисите — още по-съвършено да заприличат на живата действителност, се доставят истински фигуранти за пасторалната комедия, струвала най-скъпо от всички пасторални комедии досега: истински селяни и истински селянки, истински пастирки с истински крави, телета, свине, зайчета и овце, истински косачи, жътвари и овчари, ловци, перачи и мандраджии, за да косят, перат, торят, доят, за да нараства шеметът от тази достоверност, за да не спира играта във веселия марионетен театър. Мария Антоанета отново бръква в касата — този път още по-дълбоко — и по нейна заповед тези залисани деца получават от кутията за играчки куклен театър с естествени размери — с обори, плевни и хамбари, с гълъбарници и кокошарници: прочутото селце Хамю. Знаменитият архитект Мик и художникът Юбер Робер разчертават, проектират и построяват осем чифлика със сламени покриви, кокошарници и купища тор — осем точни копия на селски чифлици. Но чисто новите имитации в никакъв случай не бива да въздействуват неправдоподобно сред тази така скъпо сътворена природа, ето защо придават на външния им вид бедността и разрухата на истински сиромашки колиби. Очукват зидовете, романтично разкъртват мазилката, тук и там строшават по някоя дъска; опушват комините, а Юбер Робер рисува по дървото изкуствени пукнатини — нали всичко трябва да изглежда проядено и стародавно. Затова пък някои от привидно западналите къщички се обзавеждат възможно най-уютно: с огледала и печки, с билярдни маси и удобни канапета. Защото, ако на кралицата й стане скучно и пожелае да играе на „Жан-Жак Русо“ — да речем, собственоръчно поиска да избие масло със своите придворни дами, — в никакъв случай не бива да се изпоцапа. Когато посети своите крави Бланшет и Брюнет в обора, подът, естествено, предварително е полиран като паркет от невидима ръка, косъмът на животните лъщи с белоснежни и махагонови отблясъци, а разпененото мляко се поднася не в груби селски ведра, а в порцеланови кани, изработени специално за случая от фабриката в Севър и снабдени с нейния монограм. Селцето Хамю, което днес трогва посетителя със своята изостаналост, е дневният театър на Мария Антоанета: лека, почти предизвикателна със своето лекомислие Comédie champêtre^[11]. В същото време, когато селячеството в цяла Франция се бунтува, когато истинските селяни, изтощени от данъците, с въстания и метежи се стремят да извоюват дългоочакваното подобрение на непоносимия живот, в това измислено „потемкиново“^[12] селце цари лениво и лъжовно доволство. По поляните пасат овце със сини панделки; застанала под слънчобрана на някоя придворна дама, кралицата наблюдава как перачките плакнат бельото в бълбукащото поточе; ах, колко прекрасна е тази простота, колко е високонравствена и удобна; всичко в този райски свят е чисто и прелестно, животът е светъл и ясен като млякото, което блика от вимето на кравата! Обличат се в дрехи от тънък муселин — простички като селските дрехи (и с тези дрехи си правят портрети за по няколко хиляди ливри!); отдават се на невинни забавления, вричат се във вярност на „goût de la nature“^[13] с небивалата вятърничавост на преситените си души. Ловят риба, късат цветя, разхождат се — много рядко сами — по лъкатушните пътеки, тичат по поляните, наблюдават работата на послушните селски статисти, играят на топка, танцуват менуети и гавоти върху цветята вместо върху гладкия мрамор, завързват люлки между дърветата, измислят игри на китайски пръстен, губят се и се намират из къщички и зашумени лабиринти, яздят, забавляват се и следят естествения театър, докато най-сетне самите те започват да играят театър за останалите.

Това е последната страст на кралица Мария Антоанета. Първоначално тя нарежда да й построят малък частен театър, който съществува до ден-днешен и възхищава всекиго с нежните си пропорции (прищявката струва само сто четиридесет и една хиляди ливри): нали италианските и френските комедианти трябва да играят някъде! Ала внезапно взела смело решение, самата тя се озовава на сцената. Веселяците, които я заобикалят, също се въодушевяват от театралната игра: деверът й граф д’Артоа, Полиняк и кавалерите й с удоволствие играят заедно с нея; на няколко пъти пристига самият крал, за да се възхити от артистичните способности на жена си; така или иначе, веселият карнавал в Трианон продължава цяла година. Скоро се устройват празненства в чест на съпруга, на брата, а сетне и на чужди князе, на които Мария Антоанета разкрива своето вълшебно владение — тогава в цветните огледала се отразяват хиляди скрити пламъчета и те засияват в тъмнината като аметисти, рубини и топази, съскащи снопове светлина разсичат небето, невидима музика сладостно струи току до гостите. Дават се банкети със стотици ястия, за настроение и танци се строят панаирджийски павилиони, невинната местност послушно служи на лукса като изящен декор. Не, когато сме сред „природата“, скуката отсъствува. Мария Антоанета не се е оттеглила в Трианон, за да се отдаде на размисъл, а да се развлича още по-хубаво и по-всеотдайно.

Заключителната сметка за Трианон е представена едва на 31 август 1791 година. Тя възлиза на 1 649 529 ливри, а в действителност заедно с други замаскирани единични разходи — на повече от два милиона. Естествено, тази сума е само капка в морето, ако се вземе предвид всеобщото безредие и разсипничество в кралството, но все пак е прекомерно голям разход, ако се съобразим с разклатените финанси и повсеместната нищета. Дори самата „вдовица Капе“ признава пред революционния трибунал: „По всяка вероятност малкият Трианон е струвал огромни суми, сигурно дори по-големи, отколкото самата аз желаех. Постепенно се увлякох в разходите.“ Но и от политическа гледна точка прищявката струва на кралицата твърде скъпо. Защото, като обрича на безделие придворната върхушка във Версай, тя лишава двора от смисъла на неговото съществуване. Дамата, която трябва да й поднесе ръкавиците, онази, която почтително й подлага стола за телесни нужди, почетните дами и почетните кавалери, хилядите гвардейци, слуги и блюдолизци — наистина с какво да се занимават те, щом са лишени от службите си? По цели дни чакат в Œil de-Boeuf и както ръждата разяжда машината, която бездействува, така жлъчта и отровата все по-заплашително разлагат равнодушно занемарения двор. Скоро се стига дотам, че изисканото общество негласно започва да отбягва придворните празненства: нека високомерната „австрийка“ сама се забавлява в своя „малък Шьонбрун“, в своята „малка Виена“; френската аристокрация, която е древна, колкото и хабсбургската, има право на повече внимание по време на приемите — не й стига беглото хладно кимване с глава. Висшата френска аристокрация все по-неприкрито негодува срещу кралицата, която е изоставила Версай, и херцог дьо Леви твърде образно описва ситуацията: „Кралицата не обичаше да си налага нищо в годините на забавления и лекомислие — тя бе замаяна от върховната власт. Етикетът и церемониите събуждаха у нея припряност и досада. Доказаха й как в един толкова просветен век, когато хората се отърсват от всякакви предразсъдъци и владетелите трябва да отхвърлят неудобните вериги, натрапени от обичаите, било смешно да се мисли, че подчинението на народите зависи от по-големия или по-малкия брой часове, които кралското семейство прекарва сред изпълнените с досада досадни придворни… С изключение на няколко фаворити, които дължат своя избор на приумица или интрига, целият свят живее изолирано от двора. Санът, заслугите, престижът, потеклото не дават вече право на достъп в интимния кръг на кралското семейство. Единствено в неделя представените лица могат да видят владетелите за няколко мига. Ала мнозинството от тях скоро загубва интерес към това безполезно притеснение, за което не получава никаква признателност; те стигат до заключението, че е глупаво да идват от толкова далеч, а да ги приемат така зле, ето защо вече се отказват от своите намерения… Версай, този театър на великолепието на Луи XIV, в който радостно са се стичали гости от всички кътчета на Европа, за да усвоят изтънчения начин на живот и добрите обноски, вече не е нищо повече от малък провинциален град, където хората идват с нежелание и си тръгват колкото се може по-бързо.“

Мария Терезия навреме предвижда и тези опасности, макар да е далеко: „Самата аз познавам скуката и пустотата на представителните задължения, но, повярвай ми, неприятностите, които произтичат от тяхното пренебрегване, имат много по-сериозни последици от малките неудобства, особено що се отнася до вашата толкова жизнена нация.“ Ала има ли смисъл да се разяснява нещо на Мария Антоанета, след като тя не желае да го разбере! Какво пък толкова, че живее на половин час от Версай! В действителност обаче тези две или три мили завинаги са я отделили както от двора, така и от народа. Ако Мария Антоанета беше останала във Версай, заобиколена от френската аристокрация и традиционните нрави, в часа на опасността щеше да има на своя страна принцовете, князете, армията на благородниците. Освен това, ако се беше държала с народа по-демократично, както се бе опитал брат й Йосиф, стотиците хиляди парижани, милионите французи щяха да я боготворят. Ала Мария Антоанета, която е абсолютна индивидуалистка, не извършва нищо, с което да спечели одобрението на аристократите или на народа; тя мисли единствено за себе си и Трианон, а с тази своя прищявка си спечелва неодобрението едновременно както на духовенството и аристокрацията, така и на третото съсловие; тъй като твърде дълго е била насаме с щастието си, остава сама и в своето нещастие и ще заплати детинската играчка със своята корона и с живота си.