Джон Холт
Как децата учат (8)

Въображение

Преди няколко дни една моя шестгодишна приятелка дойде в офиса заедно с брат си и майка си. Докато ние с майка й си говорехме, а брат й разглеждаше библиотеката ни, момиченцето се отправи директно към електрическата пишеща машина, на която беше работила наскоро. Дадох й малко хартия и тя веднага започна да „пише“, пробвайки колко бързо може да трака на машината. Вероятно се наслаждаваше, играейки, че знае и може много — майка й е добра машинописка и тя вероятно я бе чувала да работи. Докато говорехме, чувахме неспирното тракане на дъщеря й. В един момент то започна да се забавя и стана целенасочено — по една-две букви, тишина, после още една-две букви. Казах на майка й:

— Сега вече започна да се заглежда в това, което прави и наистина пише нещо.

След няколко минути детето дойде при нас и каза наперено:

— Първо само си играех, но после ми омръзна да правя глупости.

При тези думи тя с решително движение ни подаде няколко „формуляра“. Най-отгоре бе написала името си, пощенския си код и телефонния си номер. Отдолу на отделни линии бяха написани думите „име“, „адрес“, „код“ и „номер“. Всяка дума бе последвана от дълга линия от долни тирета (тя сама бе открила къде са), на която трябваше да се попълни необходимата информация. Като започнах да правя това, я попитах дали под „номер“ се разбира номера на социалната ми осигуровка. Не, тя искаше да попълня телефонния си номер. Когато с майка й попълнихме формулярите си, тя се захвана с направата на още, този път още по-официални и изискващи повече информация бланки. На последните две нарисува по един правоъгълник, оцветен в зелено. Майка й ми обясни, че това са банкови чекове.

По-късно тя писа до „Да пораснеш без училище“ относно тези чекове:

„Чековете правят силно впечатление на Вита. Винаги й давам старите чекове да си играе на магазин с тях и тя често ги слага на купчина върху малкото си бюро (направено от дървена кутия) в хола. Вече три-четири пъти ме е питала как действат чековете — как именно представляват парична сума. Тя иска да знае къде са парите ни и дали банката ни връща същите пари, които влагаме в нея и т.н. Вита обича да наблюдава как правя баланс на чековата ни книжка. Най-много обаче й харесва чисто физическото усещане, когато държи в ръце пачка чекове. Чувства се като възрастен.“

В тази глава ще кажа нещо съвсем просто, което рядко сме чували. Децата използват въображението си не за да избягат, а за да навлязат в истинския живот. В детската психология често се говори за „детското чувство за всемогъщество“. Има се предвид, че детската фантазия е начин за бягство от реалния живот в една създадена от детето реалност, в която то може да прави всичко. Децата обаче не се стремят към всемогъщество, поне докато не се сблъскат с телевизионните фантазии, готови за директна консумация. Те просто искат да не са безсилни; искат да са способни на нещата, които големите около тях правят — четат, пишат, ходят на различни места, използват инструменти и машини. Преди всичко, те искат — точно както и възрастните — да имат контрол над физическото си съществуване, да стоят, седят, говорят, ядат и спят, където и когато поискат.

Децата, поне в началото, ни най-малко не мечтаят да се движат със скоростта на куршум или да прескачат небостъргачи с един скок. Тези фантазии са създадени от възрастни хора. На децата са им необходими години, за да свикнат с тях и да ги вградят в собственото си въображение. Те могат да си представят големи и мощни същества, които ги гонят. Те обаче рядко си представят, че могат да накарат всички останали да правят това, което поискат, или да притежават или взривят целия свят. Разбира се, в днешно време децата много бързо стават жертва на медиите. Свидетели сме на нещо безпрецедентно в историята — едно или две поколения от деца, чиито мечти са били създадени от друг. За да наблюдаваме деца, чиито фантазии са лични, трябва да започнем от много ранна възраст. Но дори в края на четирийсетте и началото на петдесетте години, когато започнах да се интересувам от деца, въображаемите им игри бяха свързани със семейство, в което единият е майката, другият — бащата, а третият — бебето, или пък училище или доктори. Те не бягаха, крещейки, че са супермен. Тези фантазии са усвоени от възрастните, които ги създават и продават. Когато със сестра ми бяхме на пет и на шест, всяко лято ходехме при баба ми в Мейн. Около нас нямаше деца на нашата възраст и по съвременните стандарти нямаше много за правене. Така че прекарахме дълго време в щастливи въображаеми игри. Една от любимите ни игри беше играта на Влак. Пътуването към Мейн бе голямо приключение, тъй като трябваше да спим във влака, а това беше много вълнуващо. Когато бях на втория етаж беше дори малко страшно, тъй като се страхувах, че кушетката може изведнъж да хлопне и да ме притисне като в зловещ капан. Когато поотраснах и знаех как се отваря кушетката, всеки път я инспектирах много внимателно, за да се уверя, че няма да се затвори. Въпреки този страх обаче пътуването беше невероятно преживяване — хранехме се във вагон-ресторант, наблюдавахме как спалното купе се приготвя за нощта, катерехме се до тежките зелени пердета, гледахме спящите селца през прозореца. (До ден-днешен продължавам да обичам нощното пътуване с влак.) Ето защо щом пристигнехме в бабината къща нямаше нищо по-естествено от това наново да преживеем приключението от пътуването. Пред къщата имаше няколко сгъваеми шезлонга. С Джейн катурвахме столовете напред така, че да стоят на облегалките си, а гърба им оставаше във въздуха. Катурвахме ги два по два един срещу друг, така че върховете на облегалките им да се допират. След това ги покривахме с някоя от старите хавлии на баба. Покритото пространство под столовете се превръщаше в долната кушетка на влака. Пропълзявахме вътре (всеки в своята кушетка) и така прекарвахме часове. За какво си говорехме? Макар че за огромно съжаление не мога да си спомня, играехме така дни наред. Ние не се преструвахме на кондуктор или машинист. Ние играехме себе си, возещи се във влака.

Няколко години по-късно въображението ни беше завзето отчасти от радиосериалите, които родителите ни познаваха, отчасти от криминална литература, за която те не знаеха. Купувахме и четяхме тези романи тайно и ги криехме. Когато закусвахме заедно с петгодишната ни сестра (но без родителите ни), с Джейн често се вживявахме в най-различни въображаеми приключения. Понякога те се въртяха около някой епизод от радиосериала „Бък Роджърс“, който слушахме, ако баща ни се върнеше у дома с късния влак. Често обаче сутрешните ни приключения бяха свързани с любимия ни роман — „Паякът“. Паякът бе псевдонимът и алтерегото на един богат младеж на име Ричард Уентуърт — вид рицар, борещ се срещу организираните престъпни банди. Всеки месец той се изправяше срещу различна банда, въоръжена с някакво фантастично свръхоръжие — отровен газ, който убива с едно натискане на копче, експлозив (направен от змиорки!), способен да взриви цял град, зараза, способна да разболее милиони и т.н.

Още тогава, на десетгодишна възраст, аз се идентифицирах по-скоро с автора на „Паякът“, отколкото с героя му. Част от фантазията ми бе ангажирана в това да изнамери някакво оръжие за масово унищожение, което авторът не бе успял да измисли. Представях си дори как ще напиша история за него и ще видя списанието със заглавието на моята история и илюстрация на свръхоръжието ми в действие. Единственото изобретено от мен оръжие, което помня, можеше да замрази всичко, до което се докосне (тъкмо тогава бях чел за втечняването на газа, тема, която силно впечатлява повечето деца, когато за пръв път чуят за нея). Година-две по-късно бях започнал да чета едно месечно списание, наречено „Американско момче“ и често мечтаех да пиша за него. Стигнах дотам, че дори започнах няколко — измислих сюжета и напечатах десетина страници. По-далеч не стигнах, защото нямаше как да го направя, при положение, че не знаех абсолютно нищо за това, за което пишех. Аз избирах темата не защото я познавах, а защото още нямаше такава история в списанието.

Като възрастен не се замислях много за детските фантазии и тяхната роля. Така беше до началото на шейсетте, когато започнах да наблюдавам и да записвам нещата, въз основа на които съставих първото издание на тази книга. Тогава се интересувах много повече от това как децата мислят за света и как се опитват да решават проблемите в него. Веднъж обаче, три или четири години след като с Бил Хъл бяхме преподавали заедно на пети клас, той ми каза нещо, което ме накара да погледна на въображението по нов начин. Бил изследвал заедно с няколко колеги детската реакция на едни нови учебни материали, създадени от тях, с цел да ги въведат в различни видове класификация и дори в началото на символната логика. Бил използвал тези материали успешно с осем- и десетгодишни деца и сега искал да установи как ще реагират петгодишните и как ще ги използват. Когато обаче им поставили задачи, петгодишните не могли да направят нищо, независимо от допълнителните обяснения. Децата напълно блокирали. Тогава възрастните опитали нещо друго. Те дали материалите на други деца, но преди да им говорят за тях и да им поставят задачи, ги оставили да си поиграят както искат. Децата наричали материалите хора, животни или къщи, докато тази игра им омръзнала и били готови за нещо по-различно и интересно. Тогава им възложили същите задачи и те се справили без никакъв проблем. Задачите обаче трябвало да се предхождат от свободна игра. Преди децата да могат да възприемат тези неща като математически абстракции, те трябвало да им придадат реалност като ги включат в собствения си свят. Именно това постигнало въображението им и именно това е ролята му. Следващите няколко години често се замислях за тази случка. През този период започнах да разбирам по-добре ролята и важността на въображението в собствения си живот. По това време бях поканен да говоря на една конференция за подхода на Монтесори. За да се подготвя, прочетох няколко книги за теорията и практиката й. Така разбрах, че Мария Монтерсори и привържениците й не одобряват детското фантазиране. Те смятат, че децата трябва да изследват „истинския свят“ и че фантазиите им не са нищо друго, освен бягство от него. Естествено, имаше някои привърженици на Монтесори, които не приемаха това. Но дори и днес много от традиционните училища на Монтесори вероятно не поощряват детското фантазиране.

Два от специфичните учебни материали, които се използват в тези училища по цял свят, са Розовата кула и Кафявата стълба. Розовата кула представлява комплект от дървени кубчета с размер на ръба от 2,5 см до 5 см. Децата трябва да направят от тях кула, като започнат с най-голямото кубче отдолу и завършат с най-малкото отгоре. Целта е да придобият умения за сравняване на размера — по-голям и по-малък. Кафявата стълба е комплект от кафяви дървени пръчици с диаметър около 2,5 см и различна дължина. Децата трябва да направят от тях стълба, като започнат с най-дългата отдолу и стигнат до най-късата отгоре. Целта е да придобият представа за дължина. Децата обичат да строят кулата и стълбата и без съмнение научават нещо от това. Традиционните училища по системата Монтесори обаче категорично забраняват материалите да се използват за каквото и да било друго — те не могат да се превръщат във влакове, къщи или хора. Ако децата направят това, учителят трябва да им каже: „Ние не използваме така кулата и стълбата“ и да им покаже как се използват. Ако упорстват с въображаеми игри, учителят трябва да им каже: „Още не си готов да играеш с кулата и стълбата“. На практика това като че действа — скоро всички деца се научават да ползват материалите по „правилния“ начин. Те научават също, че фантазиите им влизат в конфликт с общоприетите правила и трябва да се пазят в тайна.

До каквато и степен да се прилага това в училищата на Монтесори, за мен то е сериозна грешка. Превръщайки тези кубчета и пръчици във влакове, камиони, майки и бащи, децата ни най-малко не се стремят да избягат от реалността. Напротив — те се опитват да придадат на тези кубчета максимален реализъм. Именно възрастните се стремят да ги лишат от всичко реалистично, като им приписват единствено абстрактните идеи за „размер“ и „дължина“. Възрастните са тези, които казват, че единственото важно в блокчетата е това, което може да бъде измерено — защото от децата се очаква именно да ги мерят и сравняват. Искам да бъда пределно ясен: фантазиращите деца са тези, които се стремят да придадат реалност на кубчетата, а възрастните са тези, които искат да я отнемат от тях.

Във всеки случай, както показва опитът на Бил Хъл, традиционните привърженици на Монтесори дълбоко грешат дори и от гледна точка на преподаването на размери дължина. Какво и да искат да преподадат на децата с помощта на тези блокчета, то ще стане по-бързо, ако им се позволи да играят безпрепятствено с тях.

Когато бях в Австралия през лятото на 1981 г. един приятел ми даде копие от доклада на Каролайн Уайт „Изследване на началото на усвояване на писмеността“^[1]. Той бе публикуван в изданието „Окейжънъл пейпърс“ на Центъра за езици, четене и комуникационни изследвания на Аделаидския колеж по изкуствата и образованието. Това е едно увлекателно и възхитително четиво, разкриващо друг вид фантазия в действие. Каролайн Уайт изследвала писането на осем петгодишни деца в продължение на дванайсет седмици. Ето как тя описва началото на проекта:

„В началото на август 1980 г. (децата били в училище от юни) помолих децата в класа да напишат списък на любимите си храни. След много пъшкане, криволици и бърчене на вежди, те ми дадоха списъците си и аз избрах осем от тях. Шест бяха на деца, чийто правопис се доближаваше най-много до реалния, а два — на деца, които съвсем уверено ми предадоха листа, изписани с безсмислени криволици. Тези две момичета често «пишеха» до съучениците си и като че извличаха голямо удоволствие от драсканиците си. След това обясних на децата, че имам да изпълнявам някаква задача в колежа и се нуждая от тяхната помощ. Децата се съгласиха да «пишат», за да ми помогнат. Някои проявиха нежелание, тъй като чувстваха, че не знаят да пишат и задачата им се струваше прекалено трудна. Това бяха децата, които се бяха справили най-добре. Тези, които бяха изписали само драскулки, не се почувстваха заплашени и убедиха останалите да ми помогнат!“

Каролайн Уайт включва в статията си първата история на Джулия (една от „драскачите“) озаглавена „Ръмпълстилскин“ и написана точно преди празниците през септември. Тя представлява съвкупност от букви или буквоподобни драскулки, подредени в подобие на редове, но не и на думи, т.е. групи от букви. За нас тези редове от драскулки са лишени от смисъл. Те обаче означавали много за Джулия; чрез тях тя казвала нещо и била убедена, че го прави успешно. Г-жа Уайт взела „историята“ на заем и по време на празниците я изгубила. Това силно разстроило Джулия, защото историята й „не била довършена“. Тя продължила да пише по този начин, въпреки че с повечето й символи започнали постепенно да се превръщат в истински букви и тя все по-често ги групирала в подобия на думи. Джулия обаче винаги влагала в тях някакво послание и очаквала г-жа Уайт да го разбира.

„Деца като Джулия пишеха много на лишения от отговорност етап на драскане. Следващата крачка обаче силно травмираше някои от тях, тъй като те осъзнаваха, че другите всъщност не могат да разчитат текстовете им. Пет седмици след началото на проучването си дадох сметка, че това скоро ще се случи и с Джулия и реших да предупредя майка й. Сутринта, в която планувах да говоря с нея, тя дойде с новината: «Джулия не иска да пише повече на баба си, защото тя не й разчита!»“

Колко тъжно! До края на това кратко изследване Джулия отказала да пише „наистина“, т.е. да пише, за да каже нещо. Вместо това тя изписвала редовете със случайни букви, преписани от книгите. Тя знаела, че буквите са правилни, но не казват нищо. Милата Джулия!

Вече разказах как някои тригодишни деца използваха електрическата ми пишеща машина в училище. В записките ми скоро след началото на тази моя работа с машината пише:

„Повечето деца не правят връзка между клавишите, които натискат, и отпечатъците на хартията. Отпечатъците сякаш изобщо не ги интересуват. Те знаят, че се появяват отпечатъци, но не ги интересува как изглеждат.

Някои от децата разбират донякъде, че пишещата машина е средство да се казват неща. Те обаче не се сещат да ме попитат как да кажат това, което искат. Често удрят безразборно клавишите, като твърдят, че казват едно или друго. Опитвам се внимателно да им кажа какво са написали, като им го прочитам, но те решават, че просто се държа глупаво. За тях машината работи по силата на волята. За да напишеш нещо, е достатъчно да го поискаш.

Едно момченце разбра, че когато пиша името му, започвам с буквата Д. Преди няколко дена, докато едно друго момченце пишеше, първото каза относно Д: «Това е моята буква, не я натискай». Друго дете пък удряше клавишите напосоки възможно най-бързо, когато изведнъж спря и възкликна: «Ох, направих грешка!»“

Тези деца не се занимаваха с машината, за да се научат да пишат. Те не се опитваха нищо. Въображаемата им реалност бе, че правят нещо точно като възрастните — използват пишещата машина, за да кажат нещо, като тракат бързо на клавишите. Те правеха като възрастните дотолкова, доколкото можеха. С времето на децата им „омръзва от глупости“ и се замислят как да направят или напишат нещо истинско. След като въображението им ги е придвижило по-близо до света на възрастните, пишещи на машина, на тях им се приисква да се научат да пишат още повече като възрастни — т.е. да пишат така, че да могат другите да им разчитат. Колко ли щастлива е била Джулия, когато е успяла да напише писмо, което баба й наистина можела да разчете.

В усилията си да организират и разберат света около себе си, децата използват въображението и играят най-малко по два начина. Първо, те го използват, за да изпробват реалността. Те правят това, за което възрастните използват математически модели и компютри, т.е. задават въпроса: „Какво ще стане, ако…?“ Естествено, детските модели на реалността са доста приблизителни, защото те имат съвсем малко опит. Във въображаемите си игри обаче се придържат възможно най-близко до правилата на реалността такива, каквито ги разбират. Когато малките деца играят с камиончета в пясъчника, строейки пътища или язовири, те си поставят истински проблеми — как да прекарат пътя оттук дотам — и ги решават възможно най-адекватно. С други думи, ако бутат камиончето напред-назад по пясъка и срещнат препятствие, те не го прескачат, а търсят начин да го заобиколят точно като истински камион. Те не си представят, че са супермени, които могат да повдигат камиони. Те си представят, че са истински шофьори, управляващи истински камион. Накратко, както и с всички останали игри, те се опитват да разширят обхвата на собствения си опит.

По-долу следва част от непубликуваната книга на Нанси Уолъс за домашното образование „Играта на кукли“^[2]. Това е разказ за една игра, която децата й Исмаил (на десет) и Вита (на шест) редовно играят по цял ден.

„Марджъри, майката на викторианската кукла, вади картофи в градината. Исмаил помага внимателно, без да се намесва грубо. Картофите са сини и зелени топчета за игра, които те събират в порцеланови гърненца. В края на градината са домашните животни, които се хранят с розови хартиени цветя — червена пластмасова овца, стъклено прасе и бяло метално конче. Животните са не по-големи от сантиметър, затова Марджъри се извисява като гигант със своите 15 см. Това несъответствие не ги притеснява ни най-малко. Останалите членове на викторианското куклено семейство прекарват времето си на втория етаж на къщата, която е в средата на килима в спалнята. Томас, бащата, се взира в дядовия часовник, леля-гувернантка стои до ранения войник, който лежи в легло от хартиени салфетки, а викторианските деца седят на маса, покрита с направена от Вита покривка на цветя. Сцената от другата страна на реката от синя кадифена панделка е доста по-оживена. Вита помага на дървените човечета да направят пикник. Те са до скромната си къща и седят на масата, застлана с покривка на червени карета. Там пият шампанско от малка зелена бутилка и една малко по-голяма чаша пенеста бира. Храната им се състои от голяма купа печено телешко. Изведнъж вниманието на всички е привлечено от майката. «Вижте! Имам бебе!», възкликва тя с помощта на Вита. И наистина, на пода до майката лежи малко пластмасово бебе. Вита помага на всички да се струпат възхитени около нея, а после отнася бащата нанякъде, за да търси люлка и шише за бебето. След като са се погрижили за бебето, всички се връщат към пикника си. «Бррр» казва едното човече. Връщайки се в реалността, Вита се провиква през реката и дървената вечнозелена гора към Исмаил:

— В кой сезон сме?

— Есен — отговаря той.

— Есен? — Вита е недоволна. — Още не сме играли на зима, а есента идва след зимата. Освен това щом Марджъри вади картофите, трябва да е лято, защото Нанси извади нашите през лятото.

Без да престава да движи Марджъри в градината с картофи, Исмаил й обяснява търпеливо:

— Не Вита, есента е между лятото и зимата — сещаш ли се, когато листата си сменят цвета и пада слана. Знам, че Нанси извади картофите през лятото, но това беше, защото сланата падна много рано. Тук понякога сланата пада рано. Повечето хора обаче правят това през есента и точно затова Хелоуийн, Джак О’Лантърнс и празничните обяди за Деня на благодарността са есенно време. След това идва Рождество, но тогава има много сняг и е зима.

— О… — замислено отронва Вита, докато храни бебето и помага на мама да го завие — Тогава нека играем на Халоуийн…

В градината Исмаил помага на Марджъри да натовари последните картофи в гърнета и да ги прибере в каменната къща до плевнята на Ноевия ковчег.

— Е, ако ядат по един картоф на ден, би трябвало да им стигне за зимата — казва той неуверено.

— Знам какво да направим, Исмаил — казва Вита. — Ако ни продадете малко вълна от овцете си, ние ще ви дадем нашето прасе, защото имаме достатъчно печено телешко.

— Добре, ама вашето прасе живо ли е, или е мъртво?

— Мъртво е, ще опушим месото и то ще изтрае няколко месеца. Щом дойде пролетта, стъкленото прасе пак ще има малки и няма да имаме проблем с месото.“

И играта продължава. Ако се замислим, ще разберем, че с нея децата (а много от тях играят на подобни игри) правят нещо изключително. Те едновременно пишат сценарий, режисират го и го поставят. Това би било доста трудно за възрастните, дори и да го правят самостоятелно, а тези две деца дори си партнират. Когато едното въведе някакъв елемент в играта, другото трябва да се справи с него. И както всеки сериозен създател на пиеси или новели, те трябва да играят честно. Могат да започнат както искат и с каквито искат събития. След като веднъж са го направили обаче, трябва да оставят събитията да следват естествения си ход. Както Нанси Уолъс отбелязва по-нататък в същата глава, всеки детайл от тази кукленска игра произтича от реалния живот. Децата, които я играят, живеят в провинцията в семейство, което отглежда самостоятелно по-голяма част от храната си, снабдява се с дърва за горене и трябва да планува така, че да има достатъчно за зимата. Те познават хора, които отглеждат, колят и опушват месо; те имат приятели, на които им се раждат бебета и т.н.

Децата използват въображението си, за да осмислят реалността и да структурират в съзнанието си неин действащ модел. Тъй като имат съвсем малко опит, това е доста трудна задача. Те приличат на човек, който се опитва да нареди пъзел, разполагайки само с десет процента от частите — по необходимост му се налага да изобрети въображаеми части, за да попълни празнините. Ние, възрастните, не обичаме да правим това. Ако не сме сигурни, че имаме всички или поне повечето части, въобще не се захващаме с пъзела. Малките деца обаче не могат да отлагат, докато съберат всички части, т.е. цялата информация и опит, за да създадат разбираем и задоволително обоснован модел на реалността. Те трябва да намерят някакъв смисъл точно сега. Фантазиите им се раждат от реалността, свързват се с реалността и се разрастват, за да включат още по-голяма част от реалността. Шестгодишната Вита изследва мистериозния свят на възрастните и парите, като играе с употребените чекове на майка си или печата „формуляри“ на пишещата ми машина. Други търсят връзка с реалния живот по друг начин.

Джанет Саркет от Аризона писа до „Да пораснеш без училище“ за това как четири и половина годишния й син се учил да чете:

„Отскоро е започнал да рисува сложни и детайлни рисунки на любимите си неща като хеликоптери, водолази, кораби на въздушна възглавница, пирати и полицаи. След като свърши с рисунката, го моля да ми разкаже нещо за нея. Той отговаря с кратко описание от едно изречение, например: «Пиратът Сам има меч», «Четири водолаза в подводница», «Този кораб е дълъг триста метра». С негово разрешение написвам обяснението върху рисунката или на отделно листче. Той избира с какъв цвят да го напиша. Прочитаме изречението заедно няколко пъти. Следващата крачка е да напишем отделните думи на карти с размер 8/15 см с цвят, съответстващ на цвета на рисунката. Размесвам картите и той ги съединява със съответната дума в написаните по-рано изречения. По този начин дуплицира изречението, като си представя думите като вагончета на влак. Точката винаги е служебният вагон, а главната буква — локомотивът…“

За това момче идеята, че първата буква е локомотив, а последната — служебен вагон, изпълва заниманията му с думи и изречения със смисъл. Тя му помага да усвои знанието за тях, да ги включи в тази част от света, която „е завзел“, като ги свързва силно и незабравимо с нещо, което вече познава и обича. По думите на Сиймор Папърт в „Стихията на ума“, човек може лесно да научи каквото и да е, ако успее да го интегрира в колекцията от модели на света, които вече си е изградил. Именно това правят децата, при това много умело. Те свързват новите идеи и преживявания със старите, които вече са имали. Те често го постигат с помощта на фантазията. Не можем да направим това вместо тях, колкото и да сме умни. Не можем да предскажем, планираме или контролираме фантазиите им, нито да ги моделираме, за да ги употребим. Можем само да сервираме за ума им храна, която знаем, че обичат.

Каръл Кент от Тексас ни писа за любовта на сина си към влаковете:

„За втората му Коледа му подарихме малък механичен влак, който се движеше по кръгови релси. Робърт беше толкова щастлив! Следващата Коледа пътувахме до Флорида и обратно с влак и взехме за из път малко пластмасово влакче с десет вагончета. През пролетта на третата му година му купихме още един механичен влак. Той беше на кръгови релси, с черен парен локомотив, блестящ сребърен колесен механизъм, вагонче за въглища, товарен вагон и яркочервен служебен вагон. Роберт се влюби в този влак и въпреки че скоро го разглоби, той се научи да сглобява релсите сам. Месеци наред лежеше проснат на пода, отнесен във въображаемата железопътна реалност на бездиханните изпочупени вагончета.

На 4 юли 1979 г. посетихме влаковата експозиция в Историческия и технологичен музей. Там имаше голям парен локомотив, окичен със сигнални светлини. На интервали от около десет минути помещението се изпълваше със звукови ефекти на парен локомотив, лампичките започваха да светят, чуваше се свирене, сякаш локомотивът тръгва от гарата. Робърт искаше да остане там цял ден, но останахме само за няколко повторения. Той имаше една железничарска шапка, която по случайност носеше в този момент. Оттогава започна да я слага винаги, когато излиза. Чухме, че следващия месец ще има екскурзия с истински парен влак от Александрия до Шарлотвил, така че се записахме за нея.

Това пътуване още повече запали Робърт. Всяка седмица задължително взимахме от библиотеката една от четирите или пет книги за влакове. Робърт се превърна в «Робърт железничаря» и не се появяваше без шапката и кърпата си. Той караше триколката си — неговия парен локомотив, — произвеждайки влакови звуци с такова настървение, че пешеходците често се обръщаха загрижено. След това Робърт откри, че на една от неговите грамофонни плочи има песнички за влакове. Той се сгушваше до грамофона с шапка на глава, стискайки в ръце старото черно парно влакче и ги слушаше безспир. Когато малко преди Хелоуийн намерих запис на звуците, издавани от парен влак, пожънах светкавичен успех пред него. Исках за четвъртия рожден ден на Робърт да му подарим нов механичен влак, но с изненада открих, че бяха се изчерпали по магазините. В магазина за хобисти имаше, но най-евтиният струваше седемдесет и пет долара. Естествено, очите на Робърт светнаха при вида му и когато си тръгнахме, ми даде да разбера пределно ясно: трябва да му го взема. Обясних му, че тези влакове са много скъпи и са за по-големи деца; че той разглобява влакчетата си, а тези не могат да се разглобяват и човек трябва да е много внимателен с тях. За това трябва още малко да порасне, преди да му купим такъв. Той докосна ръката ми, погледна ме много сериозно и каза: «Мама, аз вече пораснах!» За Рождество Робърт получи от баба си и дядо си чисто нова железничарска шапка, две кърпи, снимка на парен локомотив, и голям железничарски фенер. Той седна с новата си шапка и фенерче и започна да слуша записи на влакови звуци. Следващия ден получихме щедър чек за Коледа от другата му баба. Единодушно решихме да го използваме за влака. Като прибави към него спестяванията си, Робърт имаше достатъчно пари, за да си купи желания от него влак. В един голям хоби магазин в центъра той намери парен локомотив, дизелов локомотив, товарен вагон, открита платформа, червен служебен вагон и вагон за добитък заедно с осем малки крави, рампа за товарене и камион за добитък.

[След като наредихме влака и показахме на Робърт как да си го пуска] ходихме много пъти до библиотеката да взимаме «Голяма книга за истинските влакове» на Джордж Зафо. Така се случи, че тя беше у нас по коледните празници. В нея има илюстрации на двойна страница на всички видове вагони с кратко описание към тях. Един ден влязох в стаята за учене, докато Робърт разказваше на Сузи за влакове. Той ми подаде книгата и ме помоли да му подскажа, ако забрави текста. След това постави малкия парен локомотив и тендера на релсите и започна: «Локомотивът излиза от депото. Той е почистен и сервизиран. Тендерът зад локомотива носи въглища и вода. Локомотивът е готов за потегляне». След като свърши със страницата за локомотива, той закачи товарния вагон за тендера и изрецитира: «Стоманеният товарен вагон носи въглища и чакъл…» Той премина през целия текст за всеки един вагон от влака си само с няколко малки корекции. След няколко дни направихме фенер и Робърт се научи да възпроизвежда с него всички сигнали, описани в книгата. Той закачи снимките си на влакове на стените около масата за влакове. Понякога идва през нощта в учебната стая и гледа влака в тъмното на светлината на фенера си.“

Това е писано на четвъртия рожден ден на Робърт Железничаря. Сега той е вече почти на шест, така че трябва да проверя дали любовта му към влаковете продължава да е така силна и затрогваща. Фантазията ни храни не по-малко от храната. Тя разкрива света пред очите ни. Локомотивите на Робърт го теглят към действителния живот не по-малко, отколкото теглят товарните вагончета по релсите. Моите фантазии също ме придвижват напред по този начин. Преди да мога да се заема с огромната работа, свързана с написването на една книга, трябва да си я, представя завършена — и не само завършена, но и публикувана и успешна. Не мога да постигна никакъв напредък с писането на книгата, преди тя да е придобила реалност в съзнанието ми.

Сиймор Папърт, професор по математика и образование в Масачусетския технологичен институт, разказва в книгата си „Стихията на ума“ за прокарването на един от най-важните си пътища към света:

„Преди да стана на две години бях много запален по автомобили. Названията на автомобилните части съставляваха основна част от речника ми. Бях особено горд с това, че познавам частите на трансмисията — скоростната кутия и особено диференциала. Естествено, минаха години преди да разбера как работят скоростите, но след като това стана, играта с тях се превърна в любимото ми занимание. Обичах да въртя кръгли предмети един срещу друг така, сякаш са елементи на скоростен механизъм. Както може да се досетите, първото, което направих с металния конструктор, беше подобие на скоростна кутия. Станах вещ във въртенето на колела наум и създаването на поредици от причинно-следствени връзки: «Това се обръща така, следователно другото — така, а оттам и…» Доставяше ми особено удоволствие системата на диференциала. Тя не следва обикновена линейна причинно-следствена последователност, тъй като движението в трансмисионния вал може да се разпредели по най-различни начини към двете колела в зависимост от съпротивлението, което те срещат. Спомням си съвсем ясно вълнението, с което открих, че една система може да следва някакви закони и да бъде напълно разбираема, без да е праволинейно детерминистична. Убеден съм, че заниманията с диференциала направиха за развитието ми като математик повече от всичко, научено в началното училище. Скоростите бяха нещо като образец, който проправи път в съзнанието ми за много абстрактни идеи. Ясно си спомням два примера от математиката в училище. Гледах на таблицата за умножение като на скорости и първата ми схватка с уравненията с две неизвестни (напр. Зx+4y=10] веднага провокира представата ми за диференциала. Щом създадох мислен модел за взаимозависимостта между «x» и «y», пресмятайки колко зъбци са необходими за всяко колело, уравнението се превърна в добър приятел…

Един ден с изненада открих, че някои възрастни — дори повечето от тях — нито разбираха, нито се интересуваха от вълшебството на скоростите. Вече не мисля за скорости толкова много, но никога не съм изоставял въпросите, които започнаха с това откритие: как е възможно нещо, което е толкова ясно за мен, да е така неразбираемо за другите?… Аз бавно започнах да формулирам един факт, който и до ден-днешен смятам за фундаментален по отношение на ученето: човек лесно може да научи каквото и да е, стига да го интегрира в моделите, представите за света, които вече си е изградил…

Постоянно се връщам към няколко аспекта на срещата ми с диференциала. Първо, помня, че никой ни ме каза да го изучавам. Второ, помня, че във взаимоотношението ми със скоростите присъстваше силно чувство — любов. Трето, помня, че първата ми среща с тях стана, когато бях на две години. Ако някой «учен» образователен психолог бе опитал да «измери» резултатите от тази среща, той вероятно нямаше да успее. В случай, че някой съвременен привърженик на Монтесори се впечатли от моята история, той би предложил да се създаде комплект със скоростни механизми за деца. По този начин на всяко дете ще се осигури преживяването, което имах аз. Това мислене обаче не взима предвид основният елемент в моята история: аз се влюбих в скоростите.“

Нашите фантазии са най-големият източник, от който черпим материал за изграждане на първите си представи и модели за света. Почти сигурно е, че всичко започва на нивото на мечтите, романтиката и любовта. Автомобилите изглеждали на двегодишния Сиймор загадъчни и му доставяли удоволствие много преди той да разбере какво има в тях. Първият скоростен механизъм, който е видял, сигурно му се е видял невероятно красив и чуден, преди да започне да разбира начина, по който функционира и се използва. По-рано споменах, че четиригодишният Робърт бил привлечен в света от своите влакове. Но с не по-малко основание може да се твърди, че неговите влакове — реални, макети и въображаеми — постепенно са привличали все повече аспекти от реалността в неговия свят. Тези два процеса са всъщност един-единствен: когато навлизаме все по-надълбоко в света, ние поемаме все повече от него в себе си. Когато децата навлизат в света, светът навлиза в тях. Този процес започва с фантазията и именно тя поддържа неговия ход. Любовта на Робърт към влаковете и любовта на Папърт към скоростите ги провокирали да научат повече за истинските влакове и истинските скорости. Това не означава, че всички фантазии непременно водят до подобна очевидна развръзка. Любовта на Папърт към скоростния механизъм се превърнала в любов към математиката и оттам прераснала в труда на живота му. Невинаги обаче трябва да става точно така. Когато бях на четири-пет години обичах да гледам снимки на яхти, кораби и океански лайнери и да ги рисувам. Формата на една от яхтите толкова ми харесваше и удивяваше, че запазих снимката й и си я гледах от време на време просто за удоволствие. На пет или шест години нямах никакво желание да притежавам такава яхта, не можех дори да си представя какво означава това. Аз просто исках да се наслаждавам на вида й. Няколко години по-късно въображението ми бе запленено от първите влакове с аеродинамична форма — един жълт влак на Юниън Пасифик и стоманеният Бърлингтън Зефирс.

Въпреки това дори за миг не съм си помислял да стана дизайнер или строител на кораби или влакове. Не ме интересуваше ни най-малко как и къде бяха направени и как работеха. Фантазиите ми запазиха живо чувството, че светът е възхитително място, пълно с прекрасни неща (и това изобщо не е малко). И до днес формите силно ме интригуват и мога да се развълнувам от вида или чувството, създадено от някой полезен предмет с красив дизайн.

Много хора може би не правят дори такава смътна връзка между детските си фантазии и страсти и живота им като възрастни. Това не е страшно. При положение, че тези фантазии са за нещо, което децата обичат, а не което мразят и от което се страхуват, те ще ги привлекат навън, към света, и ще привлекат света навътре в тях. Ако пък това са фантазии, свързани със срам, болка и ужас, те само ще отблъснат децата от големия външен свят и ще ги накарат да се затворят в себе си, създавайки свой собствен въображаем свят. Колкото и да са важни фантазиите за децата, не можем да ги накараме да фантазират по команда, а ако се опитаме да го направим, рискуваме да им навредим сериозно. Сега разбирам ясно защо толкова дълго и така дълбоко съм се отвращавал от нещо, което е типично за предучилищното и началното образование. Става въпрос за следното: някой възрастен свири на пиано или китара, а учениците биват подканени, т.е. нарежда им се, да се преструват на дървета, птички, снежинки или цветя. Децата бързо научават, че когато някой им каже „Направете се на снежинки!“, това означава да започнат да махат с ръце и да се въртят и скачат из стаята. Тъй като в училище няма много възможности за движение, те с радост се заемат с това. Ние обаче не трябва да се заблуждаваме, че наистина фантазират. Те просто правят това, което възрастните искат от тях, преструвайки се, че им харесва и че си представят нещо, което възрастните искат да си представят. Някой виждал ли е децата да се преструват, че са снежинки, когато си играят насаме? Това, на което се преструват, е, че са възрастни, царе и царици, шофьори и лекари, майки и бащи. Ако се караме децата да си представят тези фалшиви неща, подобни на фантазиите-полуфабрикати по телевизията, ние постепенно ще прокудим повечето от истинските им фантазии, произтичащи от опита им в живота, нуждата да осмислят света и да се почувстват у дома в него.