Джон Холт
Как децата учат (2)

Изучаване на децата

В началото на 60-те години, когато написах голяма част от книгата „Как децата учат“, психолозите, изследващи сериозно начина, по който учат най-малките деца, се брояха на пръсти. Това не се считаше за важно изследователско поле и не бе популярно — за някои дори не беше достатъчно сериозно. По тази причина научния ръководител на един мой приятел в известен университет му заяви, че няма да може да напише докторската си теза върху работата на Пиаже. Дори самият Пиаже е работил най-вече с възрастовата група над четири-пет години, като изключим може би собствените му деца. На бебетата се гледаше като на парче месо, което времето ще превърне в хора, достойни за сериозно внимание. Днес нещата не стоят така. Изучаването на съвсем малките деца, техния поглед към света, способностите им и начина, по който учат, се превърна в много важен дял на психологията. Всички са единодушни, че трябва да знаем много повече за тях и за това как възприемат света, как живеят, растат и учат. Въпросът е по какъв начин да го постигнем.

Мнозина смятат, че най-подходящо за целта е да се изследва мозъкът. Когато написах предговора към тази книга се провеждаха няколко такива изследвания; в момента се провеждат още повече. Засега резултатите от тях не са оказали голямо влияние върху училищната система. Една от модерните съвременни теории е теорията за мозъчните полукълба. Според нея за едни видове мислене използваме дясното полукълбо на мозъка си, а за други — лявото. Хората, които искат да променят училищата, привеждат тази теория като довод в своя полза. Засега обаче нямат успех. Така например тези, които обичат или вярват в изкуството и затова са се опитвали с години да прокарат повече часове по изкуство в училище, сега твърдят, че то е необходимо, за да се развие дясното полукълбо на детския мозък. Противниците на изкуствата в училище обаче не се впечатляват ни най-малко нито от тези, нито от каквито и да било други доводи. Те продължават да не искат изкуства в програмата. Изглежда малко вероятно тази или която и да е друга теория за функционирането на ума да предизвикат съществена промяна в училищата в близко бъдеще.

Една от причините за това е фактът, че самите теории се променят с темпо, на което самите ние не смогваме. Едно скорошно издание на списание „Омни“ публикува статия, в която се казва, че все още новата теория за мозъчните полукълба вече се е оказала невярна и че на различните умствени дейности не може да се припише точно разположение в едното от двете полукълба. Според статията:

„Алан Гевинс, директор на лабораторията «ЕЕГ системи» към невропсихиатричния институт «Лангли Портър» в Медицинския департамент на Калифорнийския университет в Сан Франциско казва: В момента се опитваме да моделираме електрическата активност на мозъка по нов начин, за да открием неща, които досега са били загадка“. На електрическите потенциали на невроните в мозъка, които никога не са били наблюдавани в такива подробности, днес се гледа като на тясно съгласувани схеми… В ЕЕГ лабораторията вече усъвършенстват 64-канален записващ шлем, който дава възможност за още по-сложен анализ на сигналите, идващи от електрическата дейност на мозъка… Дългосрочните резултати от техните изследвания биха могли буквално да отворят прозорец към мозъка, позволяващ на човек за пръв път да погледне в собственото си вътрешно „окабеляване“…

Няколкото дни, прекарани в лабораторията обаче, ми дадоха да разбера, че както и с повечето науки, новите изследвания… бяха посветени на тясно специализирани и сложни експерименти, които за повечето от нас са не по-разбираеми от древни шумерски търговски закони, изсечени върху камък.

Какво стана с изконното верую, че основната задача на науката е да направи света по-разбираем? Връщаме се към лабораторията:

След внимателно планиране на условията на експеримента и с помощта на математически анализ за разпознаване на изображения от ЕЕГ сигнали те успяват да картографират бързо изменящи се, сложни взаимовръзки между електрическата активност в много различни части на мозъка… От това следва, че различните видове информация не се обработват единствено в няколко специализирани зони на мозъка, както се е смятало в продължение на десетилетия. В тази дейност са въвлечени много области на мозъка — и това важи дори за най-елементарните познавателни функции. В изследване, включващо двайсет и трима души, изследователите първоначално потвърждават хипотезата, че писането на изречения и т.н. наистина изглежда по-обвързано с едно от двете полукълба на мозъка. Но след като задълбочават изследването с помощта на математически анализ за разпознаване на изображения от ЕЕГ сигнали, те не успяват да установят значима разлика между тестовете, в които участниците пишат параграфи и тези, в които те просто драскат… Тогава започват всичко отначало и включват още трийсет и двама участника… Изследователите установяват, че разликите между спектрите на ЕЕГ, генерирани над лявото и дясното полукълбо, изчезват напълно. Вместо това се наблюдава почти еднаква по форма активност над множество области от двете полукълба. Според Гевинс „това би могло да означава, че различните задачи не се обработват в няколко специализирани области, а в различни области от мозъка, разпръснати на много места. Следователно не е правилно да се каже, че аритметичните действия са локализирани на някакво място само защото мозъчното увреждане на това място води до неспособност да се извършва събиране. Може да се каже само, че увредената област играе решаваща роля за аритметиката.“

Ако се съмнявам в стойността на този вид изследвания, а аз наистина се съмнявам, то не е защото не съм съгласен с конкретните му изводи. Напълно съм съгласен и бих бил щастлив да ги видя потвърдени от по-нататъшни изследвания. Още от началото ми се стори, че теорията за двете полукълба прекалено опростява това, което от собствен опит като потребител на мозък знам, че е доста трудно. Без съмнение всеки използва ума си по различен начин. Понякога го използваме по съвсем съзнателен, директен, линеен, аналитичен, словесен начин (както когато колата не запалва и се опитваме да разберем защо); друг път (а може би понякога едновременно с това) го използваме по-наслуки, за много неща едновременно, интуитивно, често подсъзнателно или несъзнателно. Понякога „чуваме“ звуци, „виждаме“ образи и по-скоро преживяваме въображаемата си представа за реалността, отколкото словесните или математическите й описания. В такива моменти оставяме съзнанието си да се рее свободно и се вслушваме в това, което то ни нашепва. Засега нямам противоречия с теоретиците, занимаващи се с дейността на мозъка. Приемам, че наистина е възможно част от мозъчната дейност да е концентрирана в едни зони на мозъка, а друга — в други. Би било твърде опростенческо и глупаво да се твърди обаче, че огромното разнообразие от мисловна дейност може лесно да се раздели на два вида, единият от които да се припише единствено на лявото полукълбо, а другият — на дясното. Има едно преживяване, което всички, включително и аз, споделят — понякога умът ни ни сервира изненадващи неща. Но къде в мозъка е „умът ми“, който ми говори, и къде е „азът“, който се изненадва?

Преди се смяташе, че „аз“, съзнателният наблюдател, е някъде горе, в „хола“, а „умът“ е някъде долу, в мазето (често тънещо в мрак и мръсотия). Дали теорията за мозъчните полукълба просто не премества „аз-а“ — от дневната в лявото полукълбо и „ума“ — от мазето в дясното полукълбо? Как тогава да си обясня следното преживяване, добре познато на всички ни: името, което съзнателно и безуспешно съм се опитвал да си припомня, изведнъж изскача в съзнанието ми, в осъзнатото ми „аз“, докато същото „аз“ мисли за нещо друго? Според теорията за полукълбата би трябвало лявото полукълбо да е това, което съставя списъци, разпорежда се с тях и ги помни. Как тогава да обясним факта, че често, докато мисля за нещо друго, откривам, че „умът ми“ внезапно ми сервира цяло изречение, понякога дори две или три, които „аз“ толкова харесвам, че се втурвам да ги запиша, преди да съм ги забравил? „Аз“ със сигурност не съм авторът на тези изречения в смисъла, в който съм автор на изреченията, които тракам в момента на пишещата машина, разсъждавайки какви думи да използвам и в какъв ред. От коя страна на мозъка ми е създателят на изреченията и от коя страна е техният наблюдател, критик, редактор — този, който преценява, че са добри?

Теоретиците, поддържащи идеята за мозъчните полукълба, или поне по-скромните от тях (някои са далеч от всяка скромност) вероятно биха казали: „Ние не твърдим, че всеки вид мислене може да се припише само на лявото или само дясното полукълбо. Това важи единствено за определен вид мисли. Възлагаме прости задачи на изследваните лица и наблюдаваме в кои електроди активността се променя най-много“. Проблемът е (както от години твърдя), че е почти невъзможно да отделим това, което мислим, от чувствата ни към него. Опасно опростенческо е, за който и да е изследовател на мозъка (или психолог) да предполага, че когато експериментаторът ни възлага „прости“ задачи, ние не мислим за нищо друго, освен за тези задачи. Има голяма вероятност да мислим за много други неща — защо ме карат да правя това, правилно ли го правя, дали се справям добре, ще ме извикат ли пак, какво ще стане ако сгреша, ще им проваля ли експерименталните данни, за какво изобщо е това и т.н. Проблемът с този вид изследвания и изследователи е, че дори и при наличието на 64-канални шлемове данните са прекалено сурови и непълни в сравнение с реалните характеристики на дейността. В живота умът вероятно обработва (ако използвам техния израз) стотици хиляди, вероятно милиони единици информация в секунда. Да прецениш как функционират умът или мозъкът (те не са едно и също нещо) на базата на няколко (били те и 64) драскулки върху разграфена хартия е все едно да решиш какво живее в океана, като потопиш в него петлитрова кофа и я извадиш да видиш какво има вътре. Увеличаването на вместимостта на кофата не подобрява положението. Отговорът не може да бъде открит по този начин. Изучаването на ума прилича много повече на изучаване на океана, отколкото на опит да запалиш автомобилен мотор. Единственият начин, по който бихме научили нещо за ума — като дори той е много непълен и несигурен — е като се гмуркаме, плуваме и наблюдаваме това, което се разкрива пред нас в дълбоките води на собствените ни мисли.

Във всички тези изследвания има още една изключително неправилна презумпция: че от това, което научим за хората в една ограничена, неестествена и често напрегната за тях ситуация, можем да си вадим достоверни изводи за това, как биха постъпили в много различна и по-естествена за тях ситуация.

През 60-те години един известен психолог в областта на образованието решил да проведе изследване върху това как децата виждат света и в какъв вид образи биха открили непознати структури. Един от участниците в екипа му създал „камера за очи“. Докато изследваните деца наблюдавали картините пред тях, „камерата за очи“, поставена само на няколко сантиметра от очите им, излъчвала фин лъч светлина към очните им ябълки и правела серия от снимки на неговото отражение. Целта била тези снимки на малки осветени точици да покажат на изследователите накъде са гледали очите всеки момент. Предполагало се, че така ще може да се установи алгоритъмът, по който се движели очите, докато децата наблюдават експерименталните изображения.

Тъй като било важно изследваните лица да не движат главите си по време на тези снимки, изследователите прикачили към столовете им П-образна метална рамка, в която да си мушнат главата така, че рамката да прилегне плътно до слепоочията им. Тъй като това все още позволявало леки движения нагоре и надолу, към рамката била добавена още една метална част — за захапване. След като напъхали главите си възможно най-навътре в П-образната рамка, изследваните лица трябвало да отворят уста, да поемат с нея другата метална част (покрита с картон) и силно да я захапят, за да не могат главите им да мърдат наникъде.

Всеки, който има и най-бегла представа за децата, може да се досети какво се случило. Повече от половината бъдещи изследвани лица толкова се уплашили от странния вид на експерименталната апаратура, че направо отказали да я доближат. На някои от по-смелите куражът им стигнал да си сложат главата в П-образната стяга, но половината от тях не успели да лапнат и захапят другата част без борба. Само малка част от децата, доведени за участие в експеримента, успели на практика да преминат през него. Естествено възниква въпросът (как е възможно тези „компетентни“ изследователи не са си го задали?): какво изобщо може да се научи за начина, по който децата обикновено наблюдават обекти в реалния живот от един толкова противоестествен и стряскащ експеримент?

Шотландският психиатър Р. Д. Ланг от години пише гневно и красноречиво за този вид изкривявания и извращения на „научния метод“, на които е бил свидетел през целия си живот като студент и професионалист в областта на медицината и психиатрията. В една негова книга, озаглавена „Фактите от живота“^[1], в главата „Научният метод и ние“, той пише: „Научният метод е основан на заиграването с това какво би се случило, ако не му се пречкаме. Научното вмешателство е най-разрушителното вмешателство. Само един учен знае как да се намесва най-разрушително.

Любовта разбулва факти, които са недостъпни без нейното наличие.

Безсърдечният интелект не може да направи нищо друго, освен да изследва ада на собствените си адски предположения чрез собствените си адски инструменти и методи и да опише, с езика на ада, собствените си адски заключения.“

Тези силни думи са достатъчно добре обосновани както от написаното от Ланг по-нататък в книгата, така и от разказите на други хора за това, какво пишат, казват и правят на практика съвременните лекари и психиатри. Ланг цитира твърдение на водещ американски психолог в книга, считана за изключително авторитетна: „Всичко, което научаваме за организмите, ни води до заключението, че те не само са аналог на машините, но че на практика представляват машини. Машините, направени от човека, не са мозъци, но мозъкът е една разновидност на изчислителната техника, която не е изучена достатъчно добре.“

Категорично отхвърлям това твърдение. Всичко, което лично аз научавам за организмите, включително и от казаното от тези хора, ме води до заключението, че хората изобщо не са като машините. Един известен експеримент с плъхове показва, че тяхното поведение се влошава значително в почти всяко отношение, ако са натъпкани в малко пространство. Други експерименти с плъхове показват, че способността им да се справят със задачи се влияе силно от отношението на хората, които се грижат за тях. Плъховете, които били описани като умни на гледачите им, се справяли по-добре, отколкото същите плъхове, описани на гледачите като глупави. Дали има машини, които се изнервят и престават да работят, ако ги натъпчем в една стая? Дали биха работили по-добре, ако им говорим любезно? Някой може би ще каже, че един ден ще направим точно такива компютри. Лично аз силно се съмнявам в това. Дори донякъде да успеем да доближим машините до животните, това изобщо не доказва, че живите организми са машини или дори подобни на машини.

Днес идеята, че живите организми, в това число и човекът, не са нищо повече от машини, е много популярна във водещите университети. За мен тя е една от най-грешните, глупави, вредни и опасни идеи на света. Ако злото може да се въплъти в идея, то тя би била тази. Достатъчно по темата за този порочен възглед за науката и хората. Сега нека се занимаем със стойностна наука, например с работата на американската биоложка Милисънт Уошбърн Шин, чиято книга „Биографията на едно бебе“^[2] бе публикувана от издателство „Хаутън Мифлин“ през 1900 г., и наскоро преиздадена от „Арно Прес“. Бебето е племенничката й Рут. Тя е описана в книгата изключително живо и човек трудно може да си представи, че ако е още жива, сигурно отдавна не е бебе или малко момиченце, а жена над 80 г. Авторката казва следното по отношение на това защо и как написва книгата си: „Повечето изследвания на деца са посветени на по-късната част на детството — училищната възраст. Освен това почти всички се опират на статистически методи и никое не изучава някое конкретно дете. В моята книга съм изследвала бебешката възраст, като се опирам на биографичния метод — наблюдение и записване на всекидневното развитие на едно бебе. Често ме питат дали резултатите, до които достигам по този начин, няма да са подвеждащи, тъй като всяко дете се различава изключително от останалите. Наистина, човек трябва да е много предпазлив в правенето на генерални изводи въз основа наблюденията на едно-единствено дете. В много неща обаче всички бебета си приличат и човек може да се научи да разпознава тези неща. Бебешката възраст е посветена главно на развитието на основни, всеобщи характеристики; индивидуалните особености придобиват приоритет на по-късен етап в детството. Биографичният метод за изследване на детето притежава неоценимото предимство, че разкрива процеса на развитие в движение. Той документира начина, по който различните етапи от развитието се разгръщат и надграждат, както и стъпките, чрез които настъпват промените. Не съществува сравнителна статистика, която да е достатъчно всеобхватна, че да включи тази информация. Ако прочета, че според статистиката хиляда бебета са се научили да стоят изправени на средна възраст от четиридесет и шест седмици и два дни, аз няма да разбера нищо съществено за стоенето като етап в човешкото развитие. Много повече ще науча, ако внимателно наблюдавам целия процес, през който едно бебе преминава, за да усвои пазенето на равновесие на две малки крачета. Вероятно трябва да кажа нещо за това как написах биографията на бебето, защото често ме питат как трябва да се прави това. В моя случай биографията не служеше на научни цели, защото не се чувствах квалифицирана да правя наблюдения с научна стойност. Просто бях копняла с години за възможността да присъствам на прекрасното разгръщане на човешките способности от пълната безпомощност на новороденото. Мечтаех да наблюдавам това всекидневно и ежеминутно за собствено удовлетворение и да се постарая да разбера възможно най-много за тази запленяваща драма на еволюцията…

Стотици пъти са ми задавали следния въпрос за бебешката биография: Това не вреди ли по някакъв начин на децата? Не ги ли изнервя? Не става ли причина да изгубят спонтанността си? Първоначално ми се стори, че това е странно недоразумение — хората като че ли смятаха, че да наблюдаваш децата значи да им правиш нещо. Без съмнение обаче е възможно наблюдението да се извършва толкова нескопосано, че да им навреди. Има хиляди родители, които постоянно разказват смешки за децата си в тяхно присъствие. Умът ни няма да побере бедата, която такива хора биха навлекли на децата, ако започнат да ги изследват, правейки неприкрита дисекция на детския ум, разпитвайки малчуганите за самите тях и експериментирайки с мислите и чувствата им. Такъв тип наблюдение е не само лишен от научна стойност, а и вреден за детето. Целият смисъл на наблюдението изчезва в момента, в който наблюдаваният обект или явление изгубят непринудеността и спонтанността си. Излишно е да споменавам, че никой нормален наблюдател не би се месил на детето, по какъвто и да е начин… Ако стоя до прозореца и записвам бърборенето на племенничката си, която играе на долния етаж, и след това тя се разглези, вината трябва да се припише другиму, не на мълчаливата тетрадка.“

През 1980 г. бе публикувана книга, която Милисънт Шин би се радвала да прочете не по-малко от мен — „Генийте рботиат“^[3] от Гленда Бисекс Кеймбридж: Харвард Юнивърсити Прес, 1980. В началото на предговора тя пише: „Това е разказ за едно дете, което се учи да чете и пише. Разказът започва от началото на грамотността на пет годинки и продължава до единайсетгодишна възраст. Когато започнах да си водя записки за развитието на невръстния ми син, аз не знаех, че събирам «данни» за «проучване»; бях просто майка със склонност към записване. Тъй като бях преминала курса на Кортни Касдън в Кеймбридж «Детският език», проявявах особен интерес към езиковото развитие на сина ми. Освен това, бидейки учителка по английски, която тъкмо бе завършила курс за нови начини на преподаване на четенето, исках да наблюдавам как синът ми ще се научи да чете. Когато Пол започна да разчита буквите една по една, бях удивена и очарована. Едва по-късно ми попадна изследването на измисления от децата начин за усвояване на правописа, проведено от Чарлс Рийд. Развълнувана от наученото, започнах да гледам на записките си като на «данни»… Моето изследване няма за цел да формулира обобщения, които да бъдат «прилагани» повсеместно. Желанието ми е то да се превърне в стимул за наблюдение на индивидуалното детско отиграване на процеса учене. Имам предвид именно отиграване, с цялата драма, напрежение и развръзки, които то предполага… В началото Пол не съзнаваше, че е наблюдаван и не си даваше сметка за ролята на касетофончето и тетрадката ми. Когато на около шест години за пръв път разбра какво правя, той много се зарадва от вниманието и интереса ми. На седем вече беше станал наблюдател на собствения си напредък. Когато работех върху първоначалния анализ на данните от първата година (5:1-6:1) и бях разпръснала на бюрото си ранните писания на Пол, той с удоволствие ги гледаше заедно с мен и се опитваше да ги разчете. За него те бяха както предизвикателство — да разгадае кода, който те съдържаха за него — така и източник на удовлетвореност от постигнатото, нагледно доказателство за напредъка му от времето, когато ги беше писал. «Забелязвам, че тогава не съм разбирал кога се пише „ъ“, каза той веднъж (7:8). Някъде по това време Пол беше забелязал, че си записвам един негов въпрос относно четенето буква по буква и аз се поинтересувах какво мисли по отношение на това, че си записвам. „Така знам, че като порасна, ще мога да видя какви въпроси съм задавал като малък“ — отговори той.»

На осем години той беше достатъчно осъзнат, за да се възпротиви на явните ми наблюдения и записки, и аз ги прекратих. Един ден, когато правех неформални наблюдения на неговата латералност, той надзърна в тетрадката ми и каза: «Не ми е приятно всичко, което правя, да се подрежда в таблици» (8.0). Пол продължи да ми дава писмените си неща (освен тези, които бяха от лично естество), споделяйки с мен усещането за тяхната важност. На девет години той стана участник в изследването, заинтригуван защо е писал или чел нещата по такъв начин. Когато предположих гласно, че първоначалното му четене е имало за цел да предизвика обратна връзка от възрастните и коригиране, той ме обори с думите, че е имал нужда да чуе звуците сам за себе си и да установи дали са верни. Това изследване ни сближи по особен начин — то представляваше един взаимен интерес, който проявявахме към дейността на другия, съдържаше една споделена наслада от ранното детство на Пол и неговото израстване. Започнах да оценявам определени качества на сина ми, които може би нямаше да забележа без това изследване.“

През 1960 г., когато започнах за пръв път да си водя бележки за Лиза, не се възприемах като човек, който събира данни, прави изследване или подготвя книга. Аз бях просто един очарован и запленен възрастен, който (подобно на г-жа Бисекс) има „склонност към записване“. Записвах си под формата на писма до приятели или бележки за себе си, копия, от които понякога пращах до приятели по-късно. Не възнамерявах да превръщам тези мисли и записки в книга. Когато приятелката ми Пеги Хюз каза, че не само мога, а и трябва да го направя, това ми се стори невъзможно и абсурдно.

В резултат на опита ми като учител на тийнейджъри и десетгодишни деца и на приятелството ми с множеството деца на сестрите и приятелите ми, в мен се роди надеждата, че ако наблюдавам съвсем малки деца, ще науча много интересни и важни неща за начина, по който те учат. През пролетта, в която преподавах на петокласниците, прекарах максимално време с тригодишните деца в същото училище, като ходех при тях преди часовете да започнат. Лиза обаче беше още по-малка, само на година и половина, и аз никога не бях имал шанса да съм дълго с толкова малко дете. Ето защо се интересувах пламенно от всичко, което тя правеше. Всеки ден все повече се удивлявах и възхищавах на сръчността, търпението, усърдието, интелигентността и сериозността й. Когато я наблюдавах по-отблизо, то не беше с окото и нагласата на човек, който наблюдава обект под микроскоп. Правех го по-скоро с отношението, с което цяло лято гледах покритите със сняг върхове на планината Колорадо — със смесица от интерес, удоволствие, вълнение, възхита и удивление. Аз бях свидетел и по някакъв начин участник в едно чудо. Нека обаче се върнем към света на съвременната, скъпа, „необвързана с ценности“ „обективна“ (както казват) наука, в лицето на лабораторията за изследване на мозъка, която вече споменахме. В мен звучи човечният и чувствителен глас на Милисънт Шин, убедена, че следното е толкова очевидно, че едва ли трябва да се споменава: „… хората като че ли смятаха, че да наблюдаваш децата означава да им правиш нещо“. Или: „Целият смисъл на наблюдението изчезва в момента, в който наблюдаваният обект или явление изгубят непринудеността и спонтанността си“. Или най-горчивата ирония: „Излишно е да споменавам, че никой нормален наблюдател не би се месил на детето, по какъвто и да е начин“.

Статията, описваща изследването на мозъка, продължава така: „Докато участникът, омотан до уши в жици, натиска номера и стрелки по чувствителния на натиск датчик, ЕЕГ апаратът препраща сигнала за запис към компютъра, където генерираният потенциал автоматично се усреднява, за да редуцира данните от изследването… Вниманието е концентрирано върху «времевите прозорци», определени от компонентите на усреднения потенциал, след което учените насочват всичките си усилия към взаимовръзките между изображенията на мозъчна активност при изпълнение на отделните задачи. В основата на този анализ стои изключително сложният математически метод за разпознаване на изображения, наричан SAM. Тази програма сравнява приликите между вълновите комплекси в различните области и разграничава фоновия шум от мозъчната активност, предизвикана от справянето със задачата.“

И така нататък. Наистина, както казва Ланг, това е езикът на ада; на лишения от сърце интелект, който е в стихията си. Тези изследователи не причиняват вреда на изследваните от тях лица, които поне засега изглеждат възрастни доброволци от средната класа. Това обаче лесно може да се промени, ако един ден някой реши, че ще бъде важно и полезно, или може би просто интересно, да се установи какво става с тези изображения на мозъчна активация, когато изследваното лице изпитва болка. В края на краищата не са малко учените в тази страна, които са провеждали опасни изследвания върху хора, често затворници или бедни цветнокожи, без да са получили информираното им съгласие. Наскоро бе издадена книга, посветена на една именно такава широко разгърната програма. В областта на ядрената енергия и генетичните проучвания, където се разиграват не само големи суми, но и репутации, и Нобелови награди, започна много да се говори за „приемливи рискове“ — сякаш е нормално да разболееш или умъртвиш значителен брой хора, стига да не знаеш кои са те. Това е все едно да застанеш със завързани очи в претъпкан стадион и да стреляш напосоки в тълпата. В „Дъ Ню Йоркър“ (14 декември 1891 г.) физикът Джереми Бърнстейн публикува дълга статия за професор Марвин Мински, един от водещите изследователи на т.нар. „изкуствен интелект“. Той цитира одобряващо някои от наблюденията на Мински върху свободната воля: „Всекидневните интуитивни модели на висша човешка дейност са доста несъвършени и много от неформалните ни обяснения стъпват на идеи, които не биха издържали по-задълбочен анализ. Една от тези идеи е свободната воля и проявленията й. Макар че хората не могат да обяснят какво именно различава свободната воля от каприза, те са твърдо убедени, че тя е нещо различно. Предполагам, че това разбиране се корени в някакъв мощен примитивен защитен механизъм. Накратко, в детството си се научаваме да разпознаваме различни форми на агресия и принуда и да не ги харесваме, независимо дали сме им се подчинили или съпротивили. Когато пораснем и ни кажат, че нашето поведение «се контролира» от еди-кои си закони, ние поместваме (неадекватно) този факт в модела, който сме си изградили, наред с други факти, изтълкувани от нас като принуда… Въпреки че в този случай съпротивата (напълно логично) е безсмислена, неприязънта у индивида не отпада и той я рационализира чрез погрешни обяснения. Това се дължи на факта, че алтернативата е емоционално неприемлива за него.“

Този малък подвеждащ параграф неколкократно демонстрира съвсем ясно логическата грешка, позната като „задаване на отговори“. Това означава да приемаш за доказано това, което всъщност искаш да докажеш. Например: кой е казал, че поведението ни е „контролирано“? Кой е казал, че тези „закони“ са наистина закони, да не говорим въобще какви са те? За какъв „факт“ става въпрос? Няма никакъв факт; има някакво предположение, което по подразбиране се приема за вярно; в конкретния случай говорим направо за фантасмагорична догадка. И така нататък, и така нататък. Мински продължава в същия дух: „Когато създадем интелигентни машини“, казва той, като отново „задава отговора“ дали на машината изобщо може да се припише интелигентност подобна на тази, която смятаме, че притежават хората: „… не трябва да се изненадваме, ако те са не по-малко объркани и неотстъпчиви от хората по отношение на убежденията си за естеството на ума, съзнанието, свободната воля и т.н. Това се дължи на факта, че всички тези въпроси целят да обяснят сложните взаимодействия между отделните елементи от модела на тяхното «аз». Силата на подобни убеждения по никакъв начин не е показателна за човека или машината, които ги притежават; тя разкрива единствено изградения от тях модел за собственото им «аз».“

Най-ужасното в този хладен, неангажиран, остроумен глас — защото Мински очевидно е не само блестящ, но и интересен и забавен — е презрението, с което се отнася към най-дълбоките чувства и възприятия на човек за собствената му личност. Неговите доводи са идеален пример за това, което Ланг нарича „придаване на невалидност на преживяванията“ в „Политика на преживяванията“^[4]. В цитирания параграф Мински твърди, че най-силните и ярки изживявания на собственото ни „аз“ са нереални и неистинни и не разкриват нищо друго, освен нашите самозаблуди. Той също твърди, че така или иначе с колегите му скоро ще направят машини, които „ще чувстват себе си“ точно както нас. Неговата основна идея може да бъде обобщена по следния начин: не можете да научите нищо за себе си от собствените си преживявания, а трябва да приемате на вяра онова, което ние, експертите, ви казваме за вас.

Във „Фактите от живота“ Ланг цитира една объркана студентка, която попитала ръководителя на департамента по философия „Ако не чувствам, че съществувам, защо да не се самоубия?“ Под „съществувам“ тя, естествено, имала предвид да съществува като нещо различно и повече от машина. Въпросът й бил счетен за глупав и не получил отговор. Той обаче съвсем не е глупав. Ако не чувстваме, че съществуваме и че съществуването ни е важно по някакъв начин, защо наистина не сложим край на живота си, както и на живота на всички останали, родени и неродени — нещо, което май наистина сме на път да направим.

Връщаме се за последен път към статията за изследването на мозъка. В нея е поместена снимка на едно от изследваните лица — седнала жена с шлем за снемане на електромагнитните импулси на главата, зад която стои учен в бяла престилка, който го наглася. На преден план друг учен си води записки. Жената е осветена в червена светлина, а записващият си учен — в синя. Въздействието на снимката е страховито и наподобява фантастичен филм на ужасите. Изследователите от лабораторията сигурно биха възкликнали: „Стига де, ние не работим на такова осветление. Списанието го измисли, за да направи снимката по-интересна“. Да, но защо списанието ще иска такава снимка? И при положение, че тя е бутафорна и не отговаря на реалността, защо изследователите са се съгласили да е такава? Защото по този начин тя придава на науката ореола на могъщо и вдъхващо страхопочитание тайнство, което не е за всеки. Защото внушава, че само хора със скъпи и непонятни за нас машини могат да открият истината за човешките същества или каквото и да е друго и ние трябва да вярваме на това, което ни казват. Защото превръща науката от дейност, която се извършва, в стока, която се купува. Защото възпира обикновените човешки същества да задават въпроси, да търсят и намират отговори и да бъдат учени, каквито по природа и по право са. Този имидж цели вместо това да ни превърне в потребители и поклонници на науката. Може би изглежда, че това няма никаква връзка с децата, с това как учат и как може да се поучим от тяхното учене. На практика обаче има връзка, при това огромна. Децата могат да научат всичко, на което са способни и да ни разкрият какво научават само в присъствието на любвеобилни възрастни като Милисънт Шин и Гленда Бисекс, които ги уважават и вярват в тях. Пишман експертите, манипулантите и тези, чийто единствен изследователски метод е дисекцията, могат да предизвикат у децата само престореност. В краен случай те ще ги принудят да прибегнат към измама, търсейки начин да се измъкнат или да се отдръпнат, затваряйки се в себе си. Въпросът не е толкова в метода, колкото в нагласата. За някои може би няма голяма разлика между гальовните и умилени родители, които играят със своето смеещо се бебе на „боц носленце“ и двамата натегнати бъдещи „учени“, които „стимулират осезанията“ на това носленце, за да може един ден тяхното дете да стане по-умно от другите и да влезе в най-добрия университет. Разлика обаче има и тя е от земята до небето. Трудно е да се каже кой от следните два възгледа за децата е по-лош и причинява повече вреда — дали че децата са изчадия на злото, които трябва да бъдат научени на послушание чрез бой, или че са малки двукраки ходещи компютри, които можем да програмираме така, че да станат гении. Пиша тази книга, за да се противопоставя и на двата възгледа.