Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (9) (Само си мислиш, че знаеш…)

Пространствено мислене

Когато хората трябва да разсъждават върху нещо абстрактно, те са склонни да си представят нещо конкретно, на което абстрактното прилича, и да разсъждават върху него.^[3] За повече от нас пространство е конкретно нещо, на което прилича времето.^[4] Проучвания показват, че хората по целия свят си представят времето сякаш е пространствено измерение и именно поради това казваме, че миналото е зад нас, а бъдещето е пред нас, че вървим напред към старостта и гледаме назад към детството и че дните минават покрай нас горе-долу по същия начин, по който и летящото уинибего би го направило. Мислим и говорим така, сякаш наистина се отдалечаваме от вчера, което се намира ей там и се приближаваме към утре, което се намира на 180 градуса. Когато теглим линията на времето, тези от нас, които говорят английски поставят миналото отляво, тези от нас, които говорят арабски, поставят миналото отдясно^[5], а тези от нас, които говорят китайски, поставят миналото отдолу.^[6] Независимо от родния си език, всички ние поставяме миналото на едно място — а бъдещето на друго място. И наистина, когато искаме да решим проблем, свързан с време, например: „Ако съм изял закуската си, преди да съм разходил кучето, но след като съм прочел вестника, тогава какво съм направил най-напред?“ — повечето от нас си представят как нареждат три обекта (закуска, куче, вестник) подред на една линия и после проверяват да видят, кой е най-вляво (или дясно, или отдолу, в зависимост от езика). Разсъждаването с помощта на метафора е гениална техника, която ни позволява да поправим слабостите си, като извлечем полза от силните си страни — използваме неща, които можем да онагледим във въображението си, за да мислим, говорим и разсъждаваме за неща, които не можем.

За жалост, метафорите могат да ни подведат, както и да ни просветлят, и склонността ни да си представяме времето като пространствено измерение прави и двете неща. Например представете си, че вие и ваш приятел успеете да си резервирате маса в нов шикозен ресторант, за който са нужни три месеца в листата на чакащите и след като прегледате менюто откриете, че и двамата искате яребица в кора от уасаби, но вместо това решавате единият да поръча еленски наденички с бамя и да си ги поделите, както е модерно да се прави. Правите го не само за да не ви помислят за туристи, но и защото вярвате, че разнообразието е солта на живота. Има много малко проповеди за солта в живота и тази е толкова добра, колкото и останалите. Настина, ако бяхме измерили удоволствието след храненето, вероятно щяхме да открием, че вие с приятеля ви сте по-щастливи от размяната, отколкото щяхте да бъдете, ако и двамата си бяхте поръчали по една порция яребици.

Но нещо странно се случва, когато разтеглим този проблем във времето. Представете си, че салонният управител е толкова впечатлен от изискания ви външен вид, че ви покани (но уви, без приятеля ви, който се нуждае от нов имидж) да идвате всеки първи понеделник на месеца в продължение на една година, за да се радвате на безплатен обяд на най-хубавата му маса. Понеже от време на време продуктите в кухнята свършват, ви кара да решите на часа какво бихте искали да ядете по време на всяко идване, така че да бъде напълно подготвен да ви глези по начин, към който вие много бързо привиквате. Прелиствате отново менюто. Мразите заек, телешкото е подозрително, отнасяте се подобаващо апатично към зеленчуковата лазаня и след като преглеждате списъка, решавате, че има само четири блюда, които пасват на вашата бързо набъбваща фантазия: яребица, еленски наденички с бамя, пушена спара и ризото с шафран и морски дарове. Яребицата определено ви е любима, дори и без крушово дърво, и сте изкушени да си поръчате дванайсет. Но това би било толкова просташко, същинско падение и още повече ще пропуснете солта на живота. Затова карате салонният управител да приготвя яребица през месец и попълвате останалите шест хранения с равни епизоди: бамя, спара и ризото.

Може да сте много шик облечени, мон ами, но стане ли дума за храна, ще трябва да сърбате това, което сам сте си надробили.^[7] Изследователи изучавали това преживяване, като поканили доброволци да идват на закуска в лабораторията веднъж седмично в продължение на няколко седмици^[8] Накарали част от доброволците (избиращи) да изберат всичките си закуски предварително и — точно както и вие направихте — избиращите се спрели на здравословна доза разнообразие. След това изследователите накарали друга група доброволци да идват на закуска в лабораторията веднъж седмично в продължение на няколко седмици. На някои от тези доброволци давали любимата им закуска всеки път (неразнообразна група), а на други любимата им закуска в повечето от случаите и втората им любима закуска през останалите (разнообразна група). Когато измерили задоволството на доброволците по време на проучването, открили, че доброволците в неразнообразната група били по-доволни от доброволците в разнообразната група. С други думи, разнообразието прави хората по-малко щастливи, а не повече. Почакайте за момент — тук има нещо гнило и това не е бамята. Как може разнообразието да бъде солта на живота, когато човек седи с приятел в изискан ресторант, но отрова в нечие съществуване, когато си поръчва какви закуски да консумира през следващите седмици?

Една от най-жестоките истини в живота е следната: чудесните неща са особено чудесни, когато се случват за пръв път, но чудесията им избледнява с повторението.^[9] Просто сравнете първия и последния път, когато детето ви е казало „мамо“ или партньорът ви „обичам те“ и ще разберете какво точно имам предвид. Когато преживяваме нещо — слушаме дадена соната, правим любов с даден човек, гледаме как слънцето залязва от даден прозорец на дадена стая — и когато това се случи повторно са две различни неща: ние бързо започваме да свикваме с него и преживяването ни носи все по-малко удоволствие с всеки изминал път. Психолозите наричат това привикване, икономистите го наричат намаляваща пределна полезност, а останалите му викаме брак. Но човешките същества са открили две средства, които им позволяват да се борят с тази склонност: разнообразието и времето. Единият начин да се пребориш с привикването е да увеличиш разнообразието на преживяванията си („Хей, скъпа, хрумна ми една извратена идея, дай да гледаме залеза от кухнята този път!“).^[10] Друг начин да се преборим с привикването е да увеличим времето между повторенията на преживяването. Чукането с шампанско и целуването на половинката, щом удари полунощ, би било сравнително тъпо упражнение, ако се повтаря всяка нощ, но когато се случва в новогодишната вечер и минава цяла година, преди да го повторим отново, преживяването ще ни предложи безкраен букет от наслади, защото една година е доста дълъг период, за да могат ефектите на привикването да изчезнат. Важното тук е, че времето и разнообразието са два начина да се избегне привикването и ако разполагате с единия, нямате нужда от другия. В действителност (и това наистина е много важен момент, затова моля оставете вилицата и слушайте), когато епизодите са достатъчно отдалечени във времето, разнообразието е не само излишно, но може и да ни излезе през носа.

Мога да илюстрирам този факт с известна прецизност, ако ми позволите да направя някои логични предположения. Първо, представете си, че можем да използваме машина, наречена хедониметър, за да измерваме индивидуалното удоволствие в хедони. Да започнем с едно предположение за предпочитание. Да приемем, че първата хапка от яребицата ви осигурява, да кажем, петдесет хедона, докато първата хапка от бамята ви дава четирийсет хедона. Второ, да направим едно предположение за скорост на привикване. Да приемем, че след като опитате първата хапка от блюдото, всяка следваща хапка от същото блюдо, която поемате, да кажем, през десет минути, ви доставя един хедон по-малко от предишната. Накрая, да направим предположение за скорост на консумация. Да предположим, че обикновено ядете бързо, със скорост една хапка на всеки трийсет секунди. Фигура 13 показва какво става с удоволствието ви, ако направим всички тези предположения за предпочитанията, скоростта на привикване и скоростта на консумация. Както виждате, най-добрият начин да увеличим максимално удоволствието в този случай е да започнем с яребица и след десет хапки да преминем на бамя (което ще рече след пет минути). Защо да сменяме? Защото, както линиите показват, единайсетата хапка от яребицата (поета в 5,5-тата минута) ще ви донесе само 39 хедона, докато хапката от все още неопитаната бамя ще ви осигури четирийсет. Това е точният момент от обяда, в който вие и приятелят ви трябва да си смените чиниите или поне местата. Но сега погледнете на фигура 14 и забележете колко радикално се променят нещата, когато разтеглим този гастрономически епизод във времето, като променим скоростта на консумация. Когато хапките ви са отделени от повече от десет минути (в случая петнайсет минути), тогава вече не се стига до привикване, което означава, че всяка хапка е толкова добра, колкото и първата и една хапка бамя никога не е по-добра от една хапка яребица. С други думи, ако можете да се храните достатъчно бавно, тогава разнообразието не само ще е излишно, а реално скъпо струващо, защото една хапка бамя винаги ще ви дава по-малко удоволствие от още една хапка яребица.

Фигура 13. Разнообразието увеличава удоволствието, когато консумацията се извършва бързо.

Фигура 14. Разнообразието намалява удоволствието, когато консумацията се извършва бавно.

Значи вие и вашият приятел сте седнали заедно във въображаемия ресторант и сте си поръчали два специалитета, които да изядете едновременно. Знаели сте, че няма да имате много време между хапките, затова сте поръчали разнообразие, за да направите нещата по-пикантни. Браво на вас. Но когато салонният управител ви е помолил да си поръчате поредица от блюда предварително, вие пак сте си поръчали разнообразни неща. Защо сте си поръчали разнообразни неща, когато вече разполагате с време? Виновна е пространствената метафора (вж. фигура 15). Защото сте си представили раздалечените във времето блюда като блюда на разстояние от по няколко сантиметра върху една маса и сте решили, че това, което е вярно за раздалечени в пространството блюда, ще е вярно и за раздалечени във времето блюда. Когато блюдата са разделени от пространство, е напълно логично да търсите разнообразие. В крайна сметка, кой би искал да седне на маса с дванайсет еднакви порции яребица? Обичаме хапки, плата и шведски маси, защото искаме — и би трябвало да искаме — разнообразни възможности за избор, от които да се възползваме в един епизод. Проблемът е, че когато разсъждаваме чрез метафори и си представяме дванайсет последователни яденета в дванайсет последователни месеци, сякаш са дванайсет блюда, подредени на дълга маса пред нас, погрешно приемаме последователните възможности за избор като едновременни възможности за избор. Това е грешка, понеже последователните възможности за избор вече имат времето на своя страна, следователно разнообразието намалява от удоволствието им, вместо да го увеличава.

Фигура 15. Едновременна консумация (ляво) и последователна консумация (дясно).

Да започнем сега

Понеже е толкова трудно да си представим времето, понякога си го представяме като пространствено измерение. А понякога изобщо не си го представяме. Например, когато си представяме бъдещи събития въображаемите ни образи обикновено са свързани с определени хора, места, думи и действия, но рядко включват ясно означаване на времето, в което тези хора по тези места говорят и действат. Когато си представяме как откриваме за изневярата на съпруга/съпругата си в новогодишната вечер, въображаемият ни образ изглежда горе-долу по същия начин, по който би изглеждал, ако откриехме за изневярата по време на Пурим, в деня на Вси светии или на православния Великден. Но въображаемият образ на това как заварвате половинката си в леглото с пощальона в новогодишната нощ се променя драматично, когато замените половинката с бръснаря си или на мястото на легло сложите спор, но изобщо не се променя, ако заместите новогодишната нощ с Деня на благодарността. В действителност дори е безсмислено да правим подобна замяна, защото, уви, нищо във въображаемата представа няма да се промени. Можем да я разгледаме внимателно и да видим кой какво прави и къде го прави, но не и кога го прави. По принцип въображаемите образи са безвремеви.^[11]

Тогава по какъв начин решаваме как ще се чувстваме за неща, които ще се случат в бъдещето? Отговорът е, че сме склонни да си представяме какво бихме изпитали, ако тези неща се случат сега и после допускаме факта, че сега и после не са съвсем едно и също. Например попитайте хетеросексуално момче в пубертета как би се почувствало, ако някоя от мацките на „Бъдуайзър“ цъфне на вратата му точно сега, по бикини, чуруликаща и отчаяно нуждаеща се от масаж. Реакцията му ще е очевидна. Той ще се усмихне, очите му ще се уголемят, зениците му ще се разширят, бузите му ще пламнат и останалите системи ще реагират по начина, определен от природата. Сега, ако зададете на друго момче в пубертета абсолютно същия въпрос, като замените точно сега със след петдесет години. Ще забележите почти същата първоначална реакция. Даже за миг може и да ви се стори, че вторият пубертет се е съсредоточил изцяло върху въображаемия образ на босата богиня с ужилени от пчели устни и пропуска да отбележи факта, че това въображаемо събитие трябва да се случи след половин век. Но дайте му малко време — да кажем, неколкостотин милисекунди. Когато милисекундите минат, ще забележите, че първоначалният му прилив на ентусиазъм отслабва, докато обмисля датата на въображаемото събитие и осъзнава, че подрастващите мъже имат едни нужди, а дядовците — други и стига до верния извод, че епизодичната поява на напъпилата нимфетка вероятно няма да е толкова възбуждащо в златните му години, колкото би било в зареденото му с тестостерон настояще. Първоначалното му нагоре и последвалото надолу са доста показателни, защото предполагат, че когато го накарат да си представи бъдещето събитие, той започва да си го представя, все едно се случва в настоящето и чак тогава взима под внимание факта, че събитието би трябвало да се случи в бъдещето, когато възрастта неминуемо ще е взела своето от зрението и либидото му.

Защо това има значение? В крайна сметка в окончателния анализ момчето все пак взема под внимание, че сега и пет десетилетия по-късно не са едно и също нещо, така че на кого му пука, че се сеща за този факт чак след като за миг вниманието му е приковано от въображаемия образ на нарисуваната със спрей мадама? На мен ми пука. И на вас би трябвало да ви пука. Като си представя, че събитието се случва сега и после се коригира в резултата на факта, че в действителност би трябвало да се случи после, момчето използва метод за правене на преценки, който е доста разпространен, но неизбежно води до грешка.^[12] За да разберем същността на тази грешка, ще разгледаме едно проучване, в което накарали доброволци да отгатнат колко африкански страни членуват в ООН.^[13] Вместо да отговорят направо на въпроса, доброволците били накарани да направят преценката си по метода на превключването. Част от доброволците били помолени да отговорят, като кажат колко по-голям или по-малък от десет е броят им, а друга част от доброволците трябвало да отговорят колко повече или по-малко от шейсет е броят им. С други думи, на доброволците била дадена условна отправна точка и ги накарали да я коригират, докато стигнат до съответна крайна точка — точно както момчето използвало образа на красива жена в настоящето като начална точка за преценката си („Страшно съм възбуден!“) и после я коригирал, за да стигне до крайната точка на преценката си („Но понеже ще бъда на шейсет и седем години, когато това се случи, вероятно няма да съм толкова възбуден, колкото сега“).

Проблемът с този метод на правене на преценки е, че началните точки оказват огромно влияние върху крайните точки. Доброволците, които започнали от десет, предположили, че в ООН има около двайсет африкански държави, докато доброволците, които започнали от шейсет, предположили, че са около четирийсет и пет. Защо толкова различни отговори? Защото доброволците подходили към задачата, като си задали въпроса дали отправната точка може да е верният отговор и после, след като си дали сметка, че не може, се отправили бавно към по-логична точка („Не може да са десет. Ами дванайсет? Не пак са много малко. Четиринайсет? Може би двайсет и пет?“).^[14] Уви, понеже този процес изисква време и внимание, групата, която започнала от десет и групата, която започнала с шейсет се уморили и се отказали, преди да се срещнат по средата. Това всъщност не е толкова странно. Ако накарате някое дете да брои нагоре от нула, а друго дете надолу от милион, можете да сте доста сигурни, че когато накрая се уморят, откажат се и се юрнат да търсят яйца, с които да замерят вратата на гаража ви, ще са стигнали до много различни числа. Отправната точка има значение, защото често свършваме близо дотам, откъдето сме започнали.

Когато хората правят предвиждания за бъдещето като си представят бъдещо събитие, сякаш се случва в настоящето и после се коригират с оглед на това къде във времето се намира то, те правят същата грешка. Например накарали доброволци в едно проучване да предвидят дали повече ще им хареса да хапнат малко спагети със сос от кайма на следващата сутрин или на следващия следобед.^[15] Някои от доброволците били гладни, когато направили предвиждането си, а някои не били. Когато доброволци направили предвижданията при идеални обстоятелства, те предвидили, че ще харесат спагетите повече следобед, отколкото сутринта и гладът, който изпитвали в момента, оказал малко влияние върху прогнозата им. Но други доброволци направили предвижданията си при не чак толкова идеални обстоятелства. По-специално те били накарани да направят предвижданията, докато едновременно с това трябвало да изпълнят второ задание, в което трябвало да разпознават музикални тонове. Изследователите показали, че едновременното изпълнение на подобна задача кара хората да се придържат много близо до отправната си точка. И наистина, когато доброволци направили предвиждания, докато разпознавали музикални тонове, те прогнозирали, че спагетите ще им харесат еднакво и сутринта, и следобеда. Освен това гладът, който изпитвали в момента, оказал силно влияние върху предвижданията им, така че гладните доброволци очаквали да им харесат спагетите на следващия ден (независимо кога ще ги изядат), а ситите доброволци очаквали да не им харесат спагетите на следващия ден (независимо кога ще ги изядат). Тези примерни резултати показват, че всички доброволци са направили предвижданията си по метода на превключването. Първо са си представили колко ще им хареса да хапнат спагети в момента („Ам-ам!“, ако са гладни и „Пфу!“, ако са сити) и са използвали предчувствието си като отправна точка за предвиждането на утрешното удоволствие. После, точно както хипотетичният пубертет коригира преценката си, когато обмисли факта, че сегашните му мераци към кръшната кокетка вероятно ще са по-различни сред петдесетина години, доброволците коригират оценките си, като се замислят за времето през деня, в което ще бъдат изядени спагетите („Спагети за вечеря е супер, но спагети за закуска? Пфу!“). Въпреки това доброволците, които направили предвижданията си, докато разпознавали музикални тонове, не успели да коригират преценките си и затова крайната им точка била доста близо до отправната им точка. Понеже обикновено използваме настоящите си чувства за отправна точка, когато се опитваме да предвидим бъдещите си чувства, очакваме бъдещето ни да прилича на настоящето малко повече, отколкото се получава в действителност.

Почти нищо

Ако не притежавате специални таланти или интигуващи деформации, но въпреки това храните тайно желание да влезете в Книгата на световните рекорди, ето какво можете да опитате. Влезте с бодра стъпка в кабинета на началника си в понеделник сутрин и кажете: „Работя в компанията вече доста време, убеден съм, че работата ми е перфектна и искам да ми отрежете 15 процента от заплатата… макар че и десет биха ме устройвали, ако компанията не може да си позволи повече в момента.“ Хората от „Гинес“ ще обърнат специално внимание, защото в дългата и често пъти напрегната история на трудовите взаимоотношения едва ли някой преди вас е поискал да му отрежат от заплатата. В действителност хората мразят да им режат от заплатите, но изследвания показват, че причината, поради която го мразят има много малко общо с частта със заплатата и е свързана най-вече с частта с рязането. Например, когато попитат хора дали предпочитат да имат работа, с която да печелят 30 000 долара първата година, 40 000 долара втората година и 50 000 долара третата година, или работа, с която да печелят 60 000 долара първата година, 50 000 долара втората година и 40 000 долара третата година, обикновено те биха предпочели тази, при която заплатата се увеличава, въпреки че ще спечелят по-малко пари в течение на трите години.^[16] Това е доста любопитно. Защо хората биха желали да намалят общия си доход, за да избегнат рязането на заплатата?

В сравнение с миналото

Ако някога сте заспивали на включен телевизор, а друг път сте се събуждали от една-единствена стъпка, тогава вече знаете отговора. Човешкият мозък не е особено чувствителен към абсолютния магнитуд на стимулация, но е изключително чувствителен към разлики и промени — иначе казано към относителния магнитуд на стимулация. Например ако ви сложа превръзка на очите и ви накарам да хванете дървено кубче в ръка, ще можете ли да познаете, ако отгоре му сложа пакетче дъвки? Правилният отговор е „Зависи“ и това, от което зависи, е тежестта на кубчето. Ако кубчето тежи само 30 грама, веднага ще забележите 500-процентното увеличение в теглото, когато добавя 150-грамовото пакетче дъвки. Но ако кубчето тежи пет килограма, тогава никога няма да забележите 0,03 процентното увеличение в теглото. Няма отговор на въпроса „Могат ли хората да забележат 150 грама?“, защото мозъците не долавят грамове, те долавят промени в грамовете и различия в килограмите, същото се отнася за всяко друго физично свойство на даден обект. Нашата сетивност към относителни, а не към абсолютни магнитуди не се ограничава до физични свойства като тегло, яркост или обем. Тя се простира до субективни свойства като стойност, доброта и ценност.^[17] Например повечето от нас с желание ще прекосят с колата целия град, за да си спестят 50 долара при покупката на радио за 100 долара, но не и на кола за 100 000 долара, защото 50 долара изглеждат цяло състояние, когато си купуваме радио („Леле, купил си е радио на половин цена!“), но истинско подаяние, когато си купуваме кола („Да бе, ще мина през целия град, за да си спестя 0,05 процента от стойността й!“).^[18]

Икономистите ще поклатят глава при подобен род поведение и с право ще ви кажат, че банковата ви сметка има абсолютна стойност в долари, а не „проценти по-малко“. Ако си заслужава да прекосите града заради 50 долара, тогава е без значение от какво ги спестявате, защото когато похарчите тези долари за бензин и храна, те няма да знаят откъде идват.^[19] Но тези икономически аргументи минават през ушите ни, защото човешките същества не мислят в абсолютни величини. Те мислят в относителни величини и 50 са или не са много в зависимост от това, към което се отнасят (именно поради тази причина хората, които не се тревожат дали борсовият им посредник увеличава с 0,5 или 0,6 процента инвестициите им, ще прекарат часове над неделния вестник, за да търсят талони за 40% намаление на паста за зъби.) Маркетолози, политици и други важни дейци знаят за нашата мания към относителните величини и редовно се възползват от нея. Например един древен номер да накарате някого да плати нереално висока цена („Ще дойдете ли на събирането ни за спасяването на мечките другия петък и после в събота на протестен митинг в зоопарка?“), преди да го накарате да платят по-малка цена („Добре, тогава можете ли поне да дадете пет долара в подкрепа на нашата организация?“). Проучвания показват, че хората са много по-склонни да се съгласят да платят по-ниската цена, след като първо са обмислили високата, отчасти защото по този начин малката цена изглежда толкова… ами, поносима.^[20]

Понеже субективната стойност на дадена стока е относителна, тя варира и се променя в зависимост от това с какво сравняваме стоката. Например всяка сутрин на път към работата ми се отбивам до „Старбъкс“ и давам 1,89 долара на барманката, която от своя страна ми дава 500 милилитра по-добро от средното кафе. Нямам представа какво излиза на „Старбъкс“ приготвянето на това кафе и нямам представа защо за решили да ми вземат точно тази сума, но знам, че ако някоя сутрин се отбия и открия, че цената внезапно е скочила на 2,89 долара, незабавно ще направя едно от двете: ще сравня новата цена с цената, която съм плащал преди, ще стигна до извода, че кафето в „Старбъкс“ е станало прекалено скъпо, ще инвестирам в една от онези вакуумирани преносими чаши за кафе и ще започна да си варя кафето у дома; или пък ще сравня новата цена с цената на други неща, които мога да си купя със същите пари (например два маркера, осемметрова пръчка от изкуствен бамбук или 1/100 от серията с двайсет диска „Майлс Дейвис в Монтрьо“) и ще стигна до извода, че кафето в „Старбъкс“ си струва парите. На теория мога да направя всяко едно от двете сравнения, така че кое от двете действително бих направил?

И двамата знаем отговора на въпроса: бих направил по-лесното. Когато се сблъскам със струващата 2,89 долара чаша кафе, ще ми бъде много по-лесно да си представя колко съм платил за него вчера и не толкова лесно да си представя всички останали неща, които бих могъл да си купя с тези пари.^[21] Понеже ми е много по-лесно да си спомням миналото, вместо да си измислям нови възможности, ще продължа да сравнявам настоящето с миналото дори когато би трябвало да го сравнявам с някаква възможност. А всъщност би трябвало да правя точно това, защото наистина няма значение какво е струвало кафето преди един ден, преди една седмица или по времето на управлението на Хувър. В момента трябва да похарча абсолютна стойност в долари и единственият въпрос, на който трябва да си отговоря, е как да го направя, за да увелича максимално удоволствието си. Ако международно ембарго за внос на кафе изведнъж накара цената да скочи до 10 000 долара на чаша, тогава единственият въпрос, на който ще се наложи да си отговоря, ще бъде: какво друго мога да направя с 10 000 долара и повече или по-малко задоволство ще ми донесе то от чаша кафе? Ако отговорът е „повече“, тогава трябва да си изляза. Ако отговорът е „по-малко“, тогава трябва да си взема чаша кафе. И счетоводител с камшик.

Фактът, че е много по-лесно да си спомним миналото, отколкото да създаваме възможности, ни кара да взимаме много безумни решения. Например хората са по-склонни да си купят ваканционен пакет, намален от 600 на 500 долара, вместо същия пакет, който струва 400 долара, но който предишния ден се е продавал за 300.^[22] Защото е по-лесно да се сравни цената на ваканционния пакет с предишната й цена, отколкото с цената на други неща, които могат да се купят със същите пари, накрая предпочитаме лоши сделки, които са станали прилични сделки, пред страхотни сделки, които преди са били великолепни сделки. Същата склонност ни кара да се отнасяме към стоки, които имат „запомнящо се минало“ по-различно, отколкото към тези, които нямат. Например представете си, че в портфейла имате 20-доларова банкнота и билет за концерт на стойност 20 долара, имате две двайсетдоларови хартийки, но когато отидете на концерта, установявате, че сте си загубили едната по пътя. Бихте ли си купили концертен билет? Повечето хора отговарят с „не“.^[23] Сега си представете, че вместо двайсетдоларова банкнота и билет за концерт на стойност двайсет долара, имате две двайсетдоларови банкноти в портфейла си и когато отидете на концерта, установявате, че сте загубили една от банкнотите по пътя. Бихте ли си купили билет за концерта? Повечето хора отговарят с „да“. Не е нужно да си голям логик, за да стигнеш до заключението, че двата примера са сходни във всички важни отношения. И в двата случая сте загубили парче хартия на стойност 20 долара (банкнота или билет), и в двата случая трябва да решите дали да похарчите парите, които са останали в портфейла ви, за концерт. Въпреки това упоритата ни настойчивост да сравняваме настоящето с миналото ни кара да разсъждаваме по различен начин за тези еднакви във функционално отношение случаи. Когато загубим двайсетдоларова банкнота и после се замислим дали да си купим билет за концерт за пръв път, концертът не е минал и затова вярно сравняваме цената да видим концерта с други възможности („Да дам ли двайсет долара за концерт, или да си купя ръкавици от кожа на акула?“), но когато загубим билет, който предварително сме закупили и се замислим дали да го „възстановим“, концертът е минало и затова сравняваме настоящата цена да гледаме концерта (40 долара) с предишната цена (20 долара) и предпочитаме да се откажем да гледаме представление, чиято цена изведнъж се е удвоила.

В сравнение с възможното

Правим грешка, когато сравняваме с миналото вместо с възможното. Но дори когато сравняваме с възможното, пак правим грешки. Ако сте като мен, например, всекидневната ви е малък склад на стоки за бита, като се започне от столове и лампи и се стигне до стереоуредби и телевизори. Вероятно сте обиколили магазините, преди да си купите тези неща и вероятно сте сравнили това, което в крайна сметка сте купили, с още две-три възможности — други лампи в същия каталог, други столове на втория етаж на магазина, други уредби на същия рафт, други телевизори в същия търговски център. Вместо да решите дали да похарчите парите, вие сте решили как да похарчите парите и всички възможни начини да ги похарчите са ви предложени от любезни хора, които са искали да ви ги вземат. Тези хора са ви помогнали да преодолеете естествената си склонност да сравнявате с миналото („Този телевизор наистина ли е толкова по-добър от стария?“), като изключително са ви улеснили да сравнявате с възможното („Когато ги видите, изложени един до друг в магазина, «Панасоник» има много по-кристален образ от «Сони».). Уви, прекалено лесно се лъжем от подобни «едно до друго» сравнения, и именно заради това продавачите се трудят толкова усърдно, за да се уверят, че ще ги направим.

Например хората обикновено не обичат да купуват най-скъпата стока от дадена категория, затова продавачите могат да повишат продажбите си, като предлагат няколко много скъпи стоки, които никой на практика не купува («О, боже! „Шато О-Брьон Песак-Леонян“ 1982 се продава за петстотин долара бутилката!»), но в сравнение с това превръща не толкова скъпите стоки в истинска далавера («Предпочитам да си купя зинфандел^[24] за шейсет долара»).^[25] Безскрупулни брокери на недвижимо имущество първо водят клиентите си в разнебитени дупки, които за по-удобно се намират между студио за масаж и сборище на наркомани, преди да ги заведат в обикновените домове, които всъщност се надяват да продадат, защото дупките правят обикновените домове да изглеждат изключителни («О, скъпи, няма спринцовки на моравата!»).^[26] Нашите «едно до друго» сравнения могат да бъдат повлияни от крайни възможности като екстравагантни вина и разнебитени къщи, но могат също така да бъдат повлияни и от допълнение на извънредни възможности, идентични на тези, които вече обмисляме. Например в едно проучване лекари прочели за лекарство Х и след това ги попитали дали биха предписали лекарството на пациент с остеопороза.^[27] Лекарите явно решили, че лекарството си струва, защото само 28 процента избрали да не го предпишат. Но когато попитали друга група лекари дали биха предписали лекарство Х или също толкова ефективното лекарство У на пациент със същото заболяване, 48 процента предпочели да не предписват нищо. Явно добавянето на още едно също толкова ефективно лекарство в списъка с възможностите затруднило лекарите да направят избора си между двете лекарства и накарало много от тях да не предписват нищо. Ако някога се хванете, че казвате: «Толкова ми е трудно да избера между тези два филма, че май просто ще си остана у дома и вместо това ще гледам репортажите от мача», тогава знаете защо лекарите са допуснали грешката.^[28]

Едно от най-коварните неща на сравнението «едно до друго» е, че ви кара да обръщате внимание на всяко качество, по което се различават възможностите, които сравняваме.^[29] Вероятно съм прекарал най-нещастните часове от живота си в магазини, в който съм имал намерение да се отбия за петнайсет минути. Спирам в търговския център на път за пикника, паркирам колата, втурвам се вътре и очаквам да се появя отново няколко минути по-късно с модерен цифров фотоапарат в джоба. Но когато стигам до «Супер Мега Големия Гигантски Свят на Камерите на Боб Откачалката» се натъквам на стряскащо богат избор от модерни малки цифрови фотоапарати, които се различават по всевъзможни качества. Върху някои от тези качества бих се замислил дори и на витрината да имаше изложена само една-единствена камера («Тази е достатъчно лека, за да си я нося в джоба на ризата.»), върху други изобщо не бих се замислил, ако разликите между различните фотоапарати не бяха приковали вниманието ми («Олимпус» има компенсация на светкавицата, а «Никон» няма. Между другото, какво означава компенсация на светкавицата?“). Защото сравненията „едно до друго“ ме карат да се замисля върху всички качества, по които се различават фотоапаратите и накрая започвам да се чудя за неща, за които всъщност не ми пука, но само така мога да различа един фотоапарат от друг.^[30] Например какви качества ще търсите, ако искате да си купите нов речник? В едно проучване на хора дали възможност да наддават за речник, който бил в идеално състояние и съдържал 10 000 думи, средно наддаването стигнало до 24 долара. На други хора дали възможност да наддават за речник със скъсана подвързия, който съдържал 20 000 думи и средно наддаването стигнало до 20 долара. Но когато на трета група хора било разрешено да сравнят двата речника един до друг, те дали 19 долара за малкия речник в перфектно състояние и 27 долара за скъсания голям речник. Явно хората се вълнували от състоянието на корицата и обърнали внимание на броя думи, който съдържал речника, чак когато ги сравнили един до друг и това привлякло вниманието им.

Сравнение и настоящност

Нека се отдръпнем крачка назад за миг и да се запитаме какво значение имат всички факти за сравнението относно способността ни да си представяме бъдещи чувства. Фактите са следните: (а) стойността се определя чрез сравнението на две неща едно с друго; (б) има повече от един вид сравнение, което можем да направим във всеки даден момент; (в) можем да оценим нещо повече, когато направим един вид сравнение, отколкото когато направим друг вид сравнение. Тези факти предполагат, че ако искаме да предвидим как нещо ще ни накара да се чувстваме в бъдеще, трябва да помислим какъв вид сравнение ще направим в бъдеще, а не какъв вид сравнение правим в настоящето. За жалост, понеже правим сравнения, без дори да помислим за тях („Боже, кафето е станало толкова скъпо!“ и „Няма да платя двойно, за да гледам този концерт“), рядко отчитаме факта, че сравненията, които правим в момента, може да нямат нищо общо със сравненията, които ще правим после.^[31] Накарали доброволци в едно проучване да седнат на една маса и да предвидят колко ще им хареса да ядат картофен чипс след няколко минути.^[32] Част от доброволците видели на масата плик с картофен чипс и шоколад, други видели плик с картофен чипс и консерва сардини. Повлияло ли наличието на тези допълнителни храни върху предвижданията на доброволците? Много ясно. Доброволците, естествено, сравнили картофения чипс с допълнителната храна и предвидили, че чипсът ще им хареса повече в сравнение със сардините, отколкото в сравнение с шоколада. Но сгрешили. Защото когато доброволците наистина изяли картофения чипс, сардините и шоколада, които били на масата, не оказали никакво влияние върху насладата от чипса. В края на краищата, когато устата на човек е пълна със солени, хрупкави, мазни картофки, друг хранителен продукт, който случайно се е озовал върху масата, се оказва ирелевантен — точно както човекът, с когото можете да правите любов е ирелевантен, когато сте насред любовна игра с някой друг. Това, което доброволците не осъзнали, било, че сравнението, което направили, докато си представяли как ядат чипс („Разбира се, чипсът си го бива… но шоколадът е много по-готин“), не били сравненията, които щели да направят, когато наистина дъвчели парче от него.

Повечето от нас са имали подобни преживявания. Сравняваме малките елегантни тонколони с огромни правоъгълни колони, забелязваме акустичната разлика и купуваме издутите чудовища. За съжаление, никога повече няма да забележим акустичната разлика, защото занесем ли чудовищните колони веднъж у дома, няма да сравняваме звука им със звука на колоните, които сме чули преди седмица в магазина, но ще сравняваме ужасната им ръбатост с останалото от изтънчения ни, елегантен и вече съсипан интериор. Или пък пътуваме до Франция, срещаме двойка от родния ни град и мигновено се сприятеляваме, защото в сравнение с всичките тези французи, които ни мразят, когато не се опитваме да говорим езика им и ни намразват дори още повече, когато пробваме да го говорим, съгражданите ни изглеждат изключително сърдечни и интересни. Очаровани сме, че сме открили тези нови приятели и очакваме и в бъдеще да ги харесваме толкова много, колкото и в настоящия момент. Но когато ги поканим на вечеря месец след като сме се върнали у дома, с изненада откриваме, че новите ни приятели са доста скучни и сдържани в сравнение с обичайните ни приятели и че ние дори толкова не ги харесваме, че могат спокойно да кандидатстват за френско гражданство. Грешката ни не е, че сме обикаляли Париж с двойка досадници от нашия град, а че не сме могли да осъзнаем, че сравнението, което правим в настоящето („Лиза и Уолтър се толкова по-готини от келнера в Льо Гранд Колбер“), не е сравнението, което бихме направили в бъдеще („Лиза и Уолтър не са толкова готини като Тони и Дан“). Същият принцип обяснява защо харесваме нови неща, когато ги купим и малко след това спираме да ги харесваме. Когато тръгнем да си купуваме нови слънчеви очила, естествено, сравняваме модерните стилни очила в магазина със старомодните, които стоят на носа ни. Затова си купуваме нови и пъхаме старите в чекмеджето. Но след като ги поносим няколко дни, преставаме да сравняваме новите очила със старите и — сещате се, нали? Радостта, която сравнението предизвиква, се изпарява.

Фактът, че правим различни сравнения по различно време — без изобщо да осъзнаваме, че го правим — ни помага да си обясним някои иначе озадачаващи загадки. Икономисти и психолози са доказали, че хората очакват загубата на един долар да им окаже по-голямо въздействие, отколкото спечелването на един долар, именно поради това повечето от нас биха отказали да заложат на нещо, което ни дава 85 процента шанс да удвоим спестяванията си и 15 процента да ги загубим.^[33] Твърде вероятната възможност за голяма печалба не може да компенсира малката възможност за голяма загуба, защото смятаме, че загубите са по-въздействащи от равните по големина печалби. Но това, какво мислим за загубата или печалбата, често зависи от сравнението, което правим. Например колко струва „Мазда Миата“ 1993? Според застрахователната ми компания верният отговор за тази година е около 2000 долара. Но като собственик на „Мазда Миата“ 1993 мога да ви гарантирам, че ако искате да купите моята сладка малка количка с всичките й чудни вдлъбнатинки и пакостливи тракания само за 2000 долара, ще ви се наложи да изтръгнете ключовете от вкочанените ми мъртви ръце. Освен това ви гарантирам, че ако я видите, ще си помислите, че за 2000 долара трябва да ви дам не само колата и ключовете, но трябва да метна вътре колелото, косачката и доживотния си абонамент за списание „Атлантик“. Защо се разминаваме за истинската цена на маздата ми? Защото вие бихте приели сделката като потенциална далавера („Колко по-щастлив ще бъда, ако се сдобия с тази кола в сравнение с това как се чувствам сега?“), а аз на своя страна бих мислил за потенциалната загуба („Колко по-щастлив ще се чувствам, ако загубя тази кола, в сравнение със сега?“).^[34] Аз ще искам да бъда компенсиран за това, което очаквам да бъде силно въздействаща загуба, но вие няма да искате да ме компенсирате, защото ще очаквате не толкова силно въздействаща печалба. Това, което ще пропуснете да осъзнаете, е, че когато веднъж се сдобиете с колата, нагласата ви ще се промени и ще направите същото сравнение, което аз правя в момента и тогава колата ще си струва всяко пени, което сте платили за нея. Това, което аз пропускам да осъзная, е, че когато вече не притежавам колата, моята нагласа ще се промени и аз ще правя същото сравнение, което вие правите в момента и ще бъда щастлив от сделката, защото, в края на краищата, аз никога не бих платил 2000 долара за кола подобна на тази, която току-що съм продал. Причината, поради която сме на различни мнения за цената и наум се съмняваме в акъла и бащинството на другия е, че нито един от нас не си дава сметка, че подобни сравнения, които естествено правим като продавачи и купувачи не са същите сравнения, които естествено ще направим, когато станем собственици и бивши собственици.^[35] С две думи сравненията, което правим, оказват огромно влияние върху чувствата ни и когато пропуснем да си дадем сметка, че сравненията, които правим днес не са сравненията, които ще правим утре, ние предсказуемо подценяваме колко различно ще се чувстваме в бъдещето.

Нататък

Историците използват думата настоящност, за да опишат склонността да се преценяват исторически фигури чрез прилагане на съвременни стандарти. Колкото и да ненавиждаме расизма и сексизма, тези „изми“ едва наскоро са били приети за позорни в морално отношение, и затова да осъждаме Томас Джеферсън, че имал роби или Зигмунд Фройд, че подценявал жените е малко като да арестуваме някого днес, задето е карал без колан през 1923 г. Въпреки това, изкушението да гледаме на миналото през обектива на настоящето е напълно непреодолимо. Както президентът на Американското историческо дружество отбелязва: „Няма готово решение за настоящността; оказва се, че е много трудно да се излезе от съвремието.“^[36] Добрата новина е, че повечето от нас не са историци и затова няма нужда да се тревожим и да търсим точно този изход. Лошата новина е, че всички ние сме футуристи и настоящността се превръща в още по-голям проблем, когато хората гледат напред, вместо назад. Защото предвижданията за бъдещето се правят s настоящето и неизбежно са повлияни от настоящето. Начинът, по който се чувстваме в момента („Толкова съм гладен“) и начина, по който мислим в момента („Големите тонколони звучат по-добре от малките“), оказва необичайно силно влияние върху начина, по който си мислим, че ще се чувстваме после. Тъй като времето е толкова хлъзгаво понятие, сме склонни да си представяме бъдещето като леко изкривено настояще и затова нашите въображаеми утрешни дни неизбежно изглеждат като леко изкривени варианти на днес. Реалността на момента е толкова осезаема и въздействаща, че държи въображението в неотлъчна орбита, от която то никога не може напълно да се освободи. Настоящността се случва, защото пропускаме да осъзнаем, че бъдещото ни „аз“ няма да гледа на света по начина, по който ни изглежда на нас сега. Както след малко ще научим, тази основна неспособност да погледнем през перспективата на човека, на когото ще се случи остатъка от живота ни, е най-коварният проблем, на който може да се натъкне един футурист.