Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (2) (Само си мислиш, че знаеш…)

Предговор

„Че по-добре е в пазвата да топлиш усойница, отколкото да имаш неблагодарно чедо!“

Шекспир, „Крал Лир“^[1]

Какво бихте направили, ако разберете, че ще умрете след десет минути? Ще се втурнете ли на горния етаж, за да запалите цигара от кутията „Марлборо“, която криете още от времето на президента Форд в чекмеджето с чорапи? Ще влезете ли с танцова стъпка в кабинета на шефа, за да му представите подробен списък с всичките му лични недостатъци? Ще отидете ли с колата до ресторанта в новия търговски център да си поръчате вратна пържола, недопечена, с гарнитура от много лош холестерол? Разбира се, трудно е да се каже, но със сигурност днес сте направили много малко от нещата, които бихте направили в последните десет минути от живота си.

Някои хора ще се възмутят от този факт, ще ви размахат пръст и строго ще ви кажат, че трябва да изживявате всеки миг от живота си така, сякаш е последен, което показва единствено, че някои хора биха прекарали последните си десет минути да дават тъпи съвети на другите. Нещата, които правим, когато очакваме животът ни да продължи, съвсем естествено и нормално се различават от нещата, които бихме направили, ако очаквахме да свърши всеки миг. Отказваме мазнините и цигарите, усмихваме се по задължение на тъпите шеги на шефа, четем книги като тази — вместо да си сложим хартиена шапка и да ядем ореховки във ваната — и правим всичко това като великодушна услуга на хората, които скоро ще станем. Отнасяме се към бъдещото си „аз“, сякаш е дете, прекарваме по-голяма част от времето на по-голяма част от дните си, за да градим неговото утре с надеждата, че ще го направим щастливо. Вместо да задоволяваме моментните си прищевки, поемаме отговорност за добруването на бъдещото си „аз“, отделяме част от заплатата си всеки месец, така че да се пенсионираме на игрището за голф, редовно тичаме и си чистим зъбите с конец, за да няма сърдечно-съдови заболявания и коронки, сменяме мръсни пелени и повтаряме до затъпяване детски стихчета, за да може някой ден то да има дебелобузи внучета, които да дундурка на коленете си. Дори пускаме по някой долар в денонощния магазин като акт на благотворителност, за да сме сигурни, че нашето бъдещо „аз“ ще се наслади на сладкиша, който му купуваме в момента. Всъщност почти всеки път, когато желаем нещо — повишение, сватба, кола, чийзбургер — очакваме, че ако го получим, човекът, носещ нашите пръстови отпечатъци след секунда, минута, ден или десетилетие, ще се радва на света, който е наследил от нас, и ще оцени жертвите ни, когато прибере урожая от мъдрите ни инвестиционни решения и диетичното ни хранене.

Да, да. Не сдържайте дъха си. Също като собствените ни деца, бъдещето ни „аз“ често е неблагодарно. Ние се бъхтим и потим, за да му дадем това, което си мислим, че ще му хареса, а то си напуска работата, пуска си дълга коса, мести се в или напуска Сан Франциско и се чуди как сме могли да бъдем толкова глупави и да си мислим, че това ще му хареса. Не успяваме да получим признанието и благодарността за това че сме мислили най-вече за неговото благоденствие — вместо това накрая бъдещото ни „аз“ благодари на Бога, че нещата не са се развили според нашия недалновиден и погрешен план.

Дори човекът, дето отхапва от сладкиша, който сме купили преди броени минути, може да направи кисела физиономия и да ни обвини, че сме взели не това, което е трябвало. Никой не обича да го критикуват, но ако нещата, които се мъчим да постигнем успешно — или нещата, които безуспешно се мъчим да избегнем — не ощастливят бъдещото ни „аз“, тогава изглежда напълно основателно (макар и доста неблагодарно) то да хвърли един пренебрежителен поглед назад и да се почуди какво, по дяволите, сме си мислили, че правим. Може да оцени добрите ни намерения и неохотно да се съгласи, че сме се постарали максимално, но неизбежно ще се жалва пред терапевтите си, че старанията ни не са били достатъчни.

Защо става така? Нима не би трябвало да знаем вкусовете, предпочитанията, нуждите и желанията на хората, които ще бъдем догодина — или поне днес следобед? Нима не би трябвало да разбираме нашето бъдещо „аз“ достатъчно добре, за да устроим живота му — да намерим професията и любимия човек, когото ще цени, да купим калъфи за канапето, които ще пази с години? Защо накрая свършва с таван и живот, пълен с неща, които ние сме смятали за необходими, а то намира за болезнени, объркващи или безполезни? Защо критикува избора ни на партньори, поставя под съмнение стратегиите ни за професионален напредък и плаща сума пари, за да махне татуировките, при положение, че ние сме платили сума пари да ни ги направят? Защо изпитва съжаление и облекчение, когато си мисли за нас, вместо гордост и благодарност? Щяхме да разберем всичко това, ако сме го изоставяли, пренебрегвали или малтретирали по някакъв начин — но, дявол да го вземе, ние сме му посветили най-хубавите години от живота си! Как може да е разочаровано, когато сме постигнали заветните си цели и защо е толкова лекомислено, когато накрая се озове точно на мястото, на което толкова сме се бъхтили да го докараме? Какво не му е наред? Или пък нещо не е наред с нас?

Когато бях на десет, най-магическият предмет у дома беше книга с оптически илюзии. На нейните страници научих за линиите на Мюлер-Лайер — стрелките в краищата им ги правеха да изглеждат така, сякаш бяха с различна дължина, макар че линийката показваше, че са еднакви; за кубът на Некер, който веднъж ти се струва отворен отстрани, а в следващия миг — отгоре; за бокала, който се превръща в силуети на лица и след миг пак става на бокал.

Седях на пода в кабинета на баща си и с часове не откъсвах очи от книгата, хипнотизиран от факта, че тези прости рисунки могат да принудят мозъка ми да вярва в неща, които със сигурност знае, че не са верни. Тогава научих, че грешките са интересни и започнах да планирам живот, който съдържа доста от тях. Но оптическите илюзии са интересни не само защото карат всеки да греши, а защото карат всеки да прави една и съща грешка. Ако „аз“ съм видял бокал, вие сте видели Елвис, а наш приятел е видял картонена кутия с китайска храна, тогава рисунката, която сме гледали, вероятно е била чудесно мастилено петно, но ужасна оптическа илюзия. Най-привлекателното в оптическите илюзии е, че всеки вижда първо граала, после лицата и после — едно мигване, второ мигване — отново граала. Грешките, които оптическите илюзии предизвикват във възприятията ни, са закономерни, постоянни и систематични. Не са глупави грешки, а умни грешки — грешки, които позволяват на тези, които ги разбират, да оценят изкусния модел и начин на действие на зрителната система.

Грешките, които правим, когато се опитваме да си представим нашето собствено бъдеще, също са закономерни, редовни и систематични. И те имат модел, който ни разкрива възможностите и границите на прозрението, горе-долу по същия начин, по който оптическата илюзия ни разкрива възможностите и границите на зрението. Точно на това е посветена тази книга. Въпреки третата дума в заглавието, това не е ръководство с полезни инструкции как да бъдете щастливи. Тези книги се намират в раздела „Помогни си сам“, два реда по-нагоре. И когато си купите някоя от тях, изпълните всичко, което пише в нея, и откриете, че пак сте нещастни, винаги можете да се върнете и да разберете защо. Настоящата книга описва казаното от науката за това как и доколко човешкият мозък може да си представи собственото ни бъдеще и как и доколко може да предвиди кое точно бъдеще ще му хареса най-много впоследствие. Тази книга е за пъзела, над който много мислители са си блъскали главите през последните две хилядолетия, и в нея са използвани техни идеи (и някои лично мои), които обясняват защо явно знаем толкова малко за сърцата и умовете на хората, в които ще се превърнем. Изложението ни прилича малко на река, която прекосява граници, без да й трябва паспорт, защото нито една наука досега не е намерила задоволително обяснение на пъзела. Като вплита факти и теории от психологията, когнитивната неврология, философията и поведенческата икономика, книгата позволява да се направи равносметка, която лично „аз“ смятам за убедителна, но в чиито достойнства вие сами ще трябва да се убедите.

Писането на книга възнаграждава автора само по себе си, но четенето на книга означава да отделите време и пари, от които трябва да получите дивиденти. Ако не се образовате или забавлявате, заслужавате да ви върнат и времето, и парите. Това, разбира се, няма как да стане, затова аз написах книга, която се надявам да ви заинтригува и увлече, да ви накара да не се взимате прекалено на сериозно и да си оставяте поне десет минути живот. Никой не може да каже как ще се почувствате, когато стигнете до края на книгата, включително и вие, които сега започвате. Но ако бъдещото ви „аз“ не остане доволно, когато прочете последната страница, поне ще разбере защо погрешно е смятало, че ще бъде.^[2]