Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (3) (Само си мислиш, че знаеш…)

Свещениците дават обет за безбрачие, лекарите се кълнат, че вече няма да навредят никому, пощальоните обещават бързо да обикалят разпределения район въпреки снега, лапавицата и правописните грешки. Малко хора си дават сметка, че психолозите също дават обет в определен момент от професионалния си живот да публикуват книга, глава или поне статия, която съдържа изречението: „Човекът е единственото живо същество, което…“ Изречението можем да завършим, както си пожелаем, но трябва да съдържа тези шест думи. Повечето от нас изчакват сравнително късен момент от кариерата си, за да изпълнят това скромно обещание, защото знаят, че идните поколения психолози ще пренебрегнат всички останали думи, които сме успели да опаковаме в един живот на добросъвестно натрупана ерудиция и ще ни запомнят главно с това как сме завършили изречението. Знаем също така, че колкото по-зле се справим, толкова по-добре ще ни запомнят. Например психолозите, които довършили изречението с „може да използва език“, били много добре запомнени, когато шимпанзетата били научени да общуват помежду си чрез жестикулиране. Когато пък изследователите открили, че дивите шимпанзета използват пръчки, за да вадят вкусни термити от термитниците (и да се удрят едно друго по главата от време на време), светът изведнъж си спомнил трите имена и пощенския адрес на всеки психолог, довършвал някога изречението с „използва сечива“. Така че съвсем основателно повечето психолози отлагат колкото се може по-дълго довършването на изречението с надеждата, че ако изчакат достатъчно, може да умрат навреме и да избегнат публично да бъдат унижени от една маймуна.

Никога преди не съм писал изречението, но сега бих искал да го направя пред вас като свидетели. Човекът е единственото живо същество, което мисли за бъдещето. Нека най-напред да кажа, че съм имал котки, кучета, хомяци, мишки, златни рибки и раци и наистина признавам, че нечовешките същества често се държат така, сякаш могат да мислят за бъдещето. Но подобно на плешивците с евтини тупета, които сякаш забравят за тях, да се държиш все едно, че имаш нещо, и това да го имаш не е едно и също и вгледа ли се отблизо, всеки може да забележи разликата. Аз например живея в градски квартал и всяка есен катериците в двора ми (който побира горе-долу две на брой) се държат така, сякаш знаят, че после няма да могат да ядат, освен ако сега не си заровят малко храна. Градът ми има сравнително добре образовано гражданство, но според общото мнение катериците му не блестят с кой знае какъв интелект. По-скоро имат нормални катеричи мозъци, които подкарват програми за заравяне на храната, щом количеството слънчева светлина, което влиза в нормалните им катеричи очи, спадне до критичния минимум. По-кратките дни активират заравящото поведение без намесата на мисълта за утрешния ден и катерицата, която складира орех в двора ми, „знае“ за бъдещето горе-долу толкова, колкото падаща скала „знае“ за закона на гравитацията — иначе казано, нищо не знае. Докато някое шимпанзе не вземе да подсмърча при мисълта, че може да остане само на стари години или да се усмихва, докато си мисли за лятната ваканция, или да отказва сладолед на клечка, защото видиш ли, изглеждало прекалено дебело по къси панталони, ще държа на моята версия на изречението. Мислим за бъдещето по начин, по който нито едно друго живо същество не може, не прави или някога е правило и това просто, вездесъщо, обикновено действие е отличителна черта на нашата човешка същност.

Радостта от „следва“

Ако ви накарат да назовете най-голямото постижение на човешкия мозък, най-вероятно първо ще се сетите за впечатляващите артефакти, създадени от него — Хеопсовата пирамида в Гиза, Международната космическа станция или пък моста „Голдън Гейт“. Това наистина са велики постижения и мозъкът ни заслужава своето тържествено шествие, при което ще го приветстват с хвърлени от прозорците хартиени ленти затова, че ги е създал. Но те не са най-великото. Сложна машина може да проектира и построи всяко едно от тях, защото проектирането и построяването изисква познание, логика и търпение, а сложните машини ги имат в изобилие. В действителност съществува само едно постижение — толкова забележително, че дори и най-сложните машини не могат да претендират, че се способни на него, и това постижение е съзнателното преживяване. Да видиш Хеопсовата пирамида в Гиза, да запомниш „Голдън Гейт“ или да си представиш космическата станция са действия много по-забележителни от това да построиш, което и да е от тях. Нещо повече, едно от тези забележителни действия е дори още по-забележително от останалите. Да видиш означава да преживееш света такъв, какъвто е, да си спомниш означава да преживееш света такъв, какъвто е бил, но да си представиш — ах, да си представиш, — означава да преживееш света такъв, какъвто не е и никога не е бил, но може да бъде. Най-голямото постижение на човешкия мозък е способността да си представя предмети и епизоди, които не съществуват в царството на реалното и именно тази способност ни позволява да мислим за бъдещето. Както беше отбелязал един философ, човешкият мозък е „машина за очаквания“ и „производството на бъдеще“ е най-важното нещо, което той прави.^[3]

Но какво точно означава „създаване на бъдеще“? Съществуват поне два начина, по които мозъкът създава бъдеще, единият делим с още много други животни, другият не делим с никого. Всички мозъци — човешкият, на шимпанзето, дори нормалният заравящ храна мозък на катерицата — правят предвиждания относно непосредственото, местно, лично бъдеще. Правят го, като използват информация за текущи събития („Надушвам нещо“) и минали събития („Последния път, когато надуших тази миризма, едно голямо същество се опита да ме изяде“), за да предвидят събитието, което най-вероятно ще им се случи в следващия момент („Голямо същество се кани да…“)^[4]. Но обърнете внимание на две особености на това така наречено „предвиждане“. Първо, въпреки саркастичните забележки в скобите, то не изисква от мозъка, който го прави, да притежава нещо дори далечно наподобяващо съзнателна мисъл. Както сметалото може да събере две плюс две и да получи четири, без да мисли за аритметика, така и мозъкът може да добави миналото към настоящето, за да създаде бъдеще, без изобщо да помисли за едното или за другото. В действителност дори няма нужда от мозък, който да прави подобни предвиждания. С малко тренировки гигантският морски охлюв, известен като Aplysia parvula, може да се научи да предвижда и избягва електрически шок върху хрилете си, а както всеки със скалпел в ръка лесно може да демонстрира, морските охлюви са безспорно безмозъчни. Компютрите също са безмозъчни, но използват същия трик като охлюва, когато отказват кредитната ви карта, защото се опитвате да си платите вечерята в Париж, след като сте обядвали в Хобокен, Ню Джърси. С две думи машините и безгръбначните доказват, че няма нужда от умен, буден, съзнателен мозък за направата на прости предвиждания за бъдещето.

Второто, което трябва да отбележим, е, че подобни предвиждания не са много дългосрочни. Не са предвиждания в смисъл, че можем да предскажем годишната стойност на инфлацията, интелектуалното въздействие на постмодернизма, топлинната смърт на Вселената или следващия цвят на косата на Мадона. По-скоро предвиждаме какво ще се случи точно на това място, точно в следващия момент, точно на мен и ги наричаме предвиждания само защото за тях не съществува по-точна дума в английския език. Но използването на този термин — с неизбежните му отсенки на пресметнат внимателен размисъл за събития, които могат да се случат навсякъде, на всекиго, по всяко време — рискува да замъгли факта, че мозъците постоянно правят предвиждания за непосредственото, местно, лично бъдеще на техните притежатели, без самите им притежатели да го осъзнават. Вместо да казваме, че такива мозъци предвиждат, нека кажем, че те „следват?“, „следвиждат?“, „послевиждат?“.

Вашият следва в момента. Например в момента може съзнателно да си мислите за току-що прочетеното изречение или за връзката с ключове в джоба, която ви убива на бедрото, или дали войната през 1812 г. наистина си е заслужавала да се води. За каквото и да мислите, мислите ви със сигурност са свързани с нещо друго, а не с коя дума ще свърши това изречение. Но дори когато чувате същите тези думи да отекват в главата ви и в същата тази глава минат мислите, предизвикани от тях, мозъкът ви използва думата, която чете в момента и думите, които е прочел преди малко, за да направи основателно предположение коя дума ще прочете в следващия миг, именно това ви позволява да четете толкова гладко.^[5] Всеки мозък, отгледан на постоянна диета от криминални филми и евтини детективски романи, напълно очаква думата „нощ“ да последва фразата „Беше тъмна и буреносна“ и така, когато срещне думата „нощ“ е съвсем подготвен да я смели. Докато предположенията на мозъка ви за следващата дума се оказват верни, вие щастливо продължавате напред, от ляво на дясно, от ляво на дясно, обръщате черните заврънкулки в идеи, сцени, герои и понятия, блажено неведоми, че мозъкът ви следва и предвижда бъдещето на изречението с фантастична скорост. Само когато предвиждането му не се сбъдне, вие изведнъж се чувствате… авокадо.

Изненада. Нещо да кажете?

Сега помислете върху значението на този кратък миг на изненада. Изненадата е емоция, която изпитваме, когато се сблъскаме с неочакваното — например трийсет и пет познати с картонени шапки, които стоят във всекидневната ни и крещят „Честит рожден ден!“, докато влизаме през входната врата с торба покупки и пълен мехур — и осъществяването на изненадата разкрива същността на нашите очаквания. Изненадата, която почувствахте в края на последния абзац, разкрива, че докато четяхте изречението „Само когато предвиждането му не се сбъдне, вие изведнъж се чувствате…“, мозъкът ви едновременно прави основателно предположение за това какво би следвало. Предвижда, че по някое време в следващите няколко милисекунди очите ви ще се натъкнат на поредица заврънкулки, които обозначават дума, която описва чувство като „натъжен“ или „объркан“, или дори „изненадан“. Вместо това се натъква на плод, който ви събужда от догматичния унес и разкрива същността на вашите очаквания на всеки, който ви е наблюдавал. Изненадата ни показва, че очакваме нещо различно от онова, което сме получили, дори когато не подозираме, че изобщо очакваме нещо.

Понеже чувството на изненада обикновено е придружено от реакции, които могат да бъдат наблюдавани и измерени — повдигане на вежди, ококорване на очи, увисване на челюстта и звуци, последвани от поредица удивителни знаци — психолозите могат да използват изненадата, за да разберат кога мозъкът следва. Например, когато маймуни видят изследовател да пуска топка надолу по един от няколкото улея, те бързо поглеждат към долния край на улея и чакат топката да се появи отново. Щом някакъв експериментален трик накара топката да се появи от друг улей, а не от този, в който е била пусната, маймуните демонстрират изненада, вероятно защото мозъците им са следвиждали.^[6] Бебетата имат подобни реакции към странната физика. Например, когато покажат на бебета видео с голям червен куб, който се блъска в малък жълт куб, те реагират с безразличие, щом малкият жълт куб се килне и изчезне от екрана. Но когато малкото жълто кубче се забави миг или два, преди да се килне и изчезне, бебетата зяпват като свидетели на железопътна катастрофа — сякаш забавянето е нарушило някакво предвиждане, направено от следвиждащите им умове.^[7] Подобни изследвания показват, че маймунските мозъци „знаят“ за гравитацията (предметите падат надолу, а не настрани) и бебешките мозъци „знаят“ за кинетиката (движещите се предмети предават енергия на неподвижните предмети в мига, в който се допрат до тях, а не няколко секунди по-късно). По-важното обаче е, че те ни показват, че маймунските мозъци и бебешките мозъци добавят това, което вече знаят (миналото) към това, което виждат в момента (настоящето), за да предвидят какво ще последва (бъдещето). Когато действителното следващо нещо се различава от предвиденото следващо нещо, маймуните и бебетата преживяват изненада.

Мозъците ни са създадени да следват и те правят тъкмо това. Тръгнем ли на разходка по брега, мозъците ни предвиждат колко стабилен ще бъде пясъка, когато кракът ни стъпи върху него и според това нагласят колко да се разтегне коляното ни. Когато подскочим да хванем фризби, мозъкът ни предвижда къде ще бъде диска, когато пресечем траекторията му на летене и тогава вдига ръцете ни точно в тази точка. Когато видим пясъчен рак да се носи зад парче дърво във водата, мозъкът ни предвижда кога и къде ще се появи отново и насочва очите ни към точната точка на повторната му поява. Тези предвиждания са забележителни както със скоростта, така и с точността, с която се правят и е трудно да си представим какъв щеше да бъде животът ни, ако мозъците ни престанат да ги правят и ни оставят изцяло в „настоящия момент“, без да сме в състояние да предприемем следващата крачка. Но въпреки че тези автоматични, непрекъснати, несъзнателни предвиждания на непосредственото, местно, лично бъдеще са едновременно удивителни и вездесъщи, те не са предвижданията, свалили нашия вид от дърветата в панталоните. В действителност това са предвиждания, които правят жабите, без изобщо да напускат гьоловете си и следователно не спадат към типа, който изречението има за цел да опише. Не, многообразието на бъдещето, което ние, човешките същества, създаваме — и то само ние създаваме — е съвсем друг тип.

Човекоподобната маймуна, която гледала напред

Възрастните обичаме да задаваме идиотски въпроси на децата, така че да можем да се посмеем, когато ни дадат идиотски отговори. Един много идиотски въпрос, който обичаме да задаваме на децата е: „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ Малките деца изглеждат подобаващо озадачени, дори може би поразтревожени, дали пък няма някакъв риск да се смалят. Ако изобщо отговорят, обикновено казват неща от сорта: „продавач на бонбони“ или „катерач на дървета“. Смеем им се, защото вероятността детето някога да стане продавач на бонбони или катерач на дървета е почти нулева и е почти нулева, защото това не са неща, които повечето деца биха желали, пораснат ли веднъж достатъчно, за да започнат самите те да задават идиотски въпроси. Но забележете, че макар отговорите на нашия въпрос да са грешни, те са верните отговори на друг въпрос, а именно: „Какво искаш да бъдеш сега?“ Малките деца не могат да кажат какви искат да станат после, защото не разбират напълно значението на после^[8]. Така че подобно на хитрите политици те пренебрегват въпроса, който им задаваме, и отговорят на въпроса, на който могат да отговорят. Възрастните се справят много по-добре, разбира се. Ако попитат някоя трийсетинагодишна манхатанка къде евентуално смята да живее, след като се пенсионира, тя ще спомене Маями, Феникс или някое друго топло място. В момента може и да й харесва забързания градски начин на живот, но тя е в състояние да си представи, че след няколко десетилетия ще цени бинго залите и подобаващите медицински грижи повече от музеите за изящно изкуство и мъжете, които чистят прозорците на колите на кръстовищата. За разлика от детето, което може да мисли само за това какви са нещата, възрастният може да мисли и за това какви ще бъдат. В определен момент между високите ни столчета и люлеещите се столове научаваме за после.^[9]

После! Каква удивителна идея. Какво въздействащо понятие. Какво митично откритие. Как човешките същества изобщо са се научили да предвиждат във въображението си поредица от събития, които още не са се случили? Какъв праисторически гений пръв е осъзнал, че би могъл да избяга от днешния ден, като затвори очи и мълчаливо се пренесе в утрешния? За съжаление, великите идеи не оставят вкаменелости, за да бъдат датирани с оглед съдържанието на въглерод и естествената история на „после“ остава завинаги изгубена за нас. Но палеонтолозите и невроанатомиите ни уверяват, че този повратен момент в драматичната човешка еволюция се е случил някъде през последните 3 милиона години и е станал доста внезапно. Първите мозъци са се появили на земята преди около 500 милиона години и са прекарали в безделие около 430 милиона години, докато еволюират в мозъците на най-ранните примати, и още 70 милиона години, докато еволюират в мозъците на първите прачовеци. После нещо се случило — никой не знае точно какво, но спекулациите започват от рязко застудяване на времето и стигат до изобретяване на готварството — и бъдещият човешки мозък претърпял безпрецедентен бурен растеж, като увеличил повече от двойно масата си за малко над два милиона години и се превърнал от половинкилограмовия мозък на Homo habilis в тежащия близо килограм и половина мозък на Homo sapiens^[10].

Ако ви сложат на диета от течен шоколад и успеете да удвоите масата си за много кратко време, едва ли различните части на тялото ви ще наддадат еднакво. Коремът и задникът ви вероятно ще бъдат основните приемници на новопридобитите тлъстини, докато езикът и пръстите на краката ви ще останат сравнително слаби и незасегнати. По същия начин драматичното увеличение на размера на човешкия мозък не удвоило демократично масата на всяка част от него, та модерните хора накрая да се сдобият с нови мозъци, структурно идентични на старите, само че по-големи. Вместо това непропорционален дял от увеличението се съсредоточил върху конкретна част от мозъка, известна като челен дял, който — както загатва и названието му — се намира в предната част на главата, точно над очите (фигура 2). Ниското полегато чело на най-раншните ни предшественици било избутано напред, за да се превърне в скосеното и вертикално чело, на което носим шапките си. Промяната в структурата на главата станала главно, за да може да се побере нашият внезапно променил размера си мозък. Какво е направил този нов мозъчен апарат, за да оправдае архитектурното преустройство на човешкия череп? Какво толкова специално има в него, че природата се постарала всеки от нас да получи голям дял? За какво служи челният дял?

До неотдавна учените смятали, че е почти безполезен, защото хора с увреждания на челния дял явно се справяли доста добре и без него. Финеас Гейдж бил майстор в „Рутланд Рейлроуд“. През един чудесен есенен ден на 1848 г. той предизвикал малка експлозия близо до краката си, като изстрелял еднометров метален прът във въздуха и предвидливо го уловил с лицето си. Прътът влязъл точно под лявата буза и пробил главата му отгоре, като прокопал тунел през черепа и отнесъл голямо парче от челния дял на мозъка със себе си (фиг. 3). Финеас се проснал на земята, където полежал няколко минути. После, за удивление на всички, се изправил и помолил един колега да го придружи до лекаря, като през цялото време настоявал, че няма нужда да го карат, той можел да иде пеш, много благодаря.

Фигура 2.Челният дял е скорошната добавка към човешкия мозък, която ни позволява да си представяме бъдещето

Лекарят изчистил мръсотията от раната, колегата изчистил мозъка от пръта и не след дълго Финеас и прътът му се заловили отново за работа.^[11] Въпреки че нравът му решително се влошил — именно на този факт дължи славата си и до ден-днешен, — най-шокиращото било колко нормален си останал Финеас иначе. Ако прътът бил направил на кюфте друга част от мозъка — мозъчната кора, зоната на Брока, мозъчния ствол — тогава Финеас можел да умре, да ослепее, да загуби говорните си способности или да прекара остатъка от живота си, създавайки убедителното впечатление, че е зелка. Вместо това през следващите дванайсет години той живял, гледал, говорил, работил и пътувал, за разлика от зелките, така че невролозите могли да стигнат до единственото заключение, че челният дял на мозъка не върши кой знае каква работа и човек спокойно може да мине и без него.^[12] Както писал един от тях през 1884 г.: „От прочутия американски случай с пръта насам се знае, че унищожаването на тези дялове не води задължително до появата на симптоми“.^[13]

Фигура 3.Някогашна медицинска скица, която показва къде пръстът-тампон е влязъл и излязъл от мозъка на Финеас Гейдж

Но невролозите грешали. През деветнайсети век познанията за функциите на мозъка се основавали най-вече на наблюдения върху хора, които подобно на Финеас Гейдж били станали злощастни обекти на случайните и неточни експерименти на природата. През двайсети век хирурзите продължили работата, оставена им от природата, и започнали да правят по-точни експерименти, чиито резултати обрисували много по-различна картина на дейността на челния дял. През 30-те години на XX в., докато търсел начин да укроти буйстващите си психичноболни пациенти, един португалски лекар на име Антониу Егаш Мониз научил за нова хирургическа процедура, наречена „фронтална лоботомия“, свързана с химичното или механично отстраняване на части от челния дял. Тази процедура била извършвана върху маймуни, които обикновено ставали доста раздразнителни, щом ги оставели без храна, но които реагирали с непоклатимо търпение на подобна обида, веднъж подложени на операцията. Егаш Мониз изпробвал процедурата върху своите пациенти и открил, че оказва подобен успокояващ ефект. (Другият успокояващ ефект бил, че спечелила на Егаш Мониз Нобелова награда за медицина през 1949 г.) През следващите няколко десетилетия хирургическите техники се развили (процедурата можела да бъде извършвана под местна упойка с никел) и нежеланите странични ефекти (като снижаване на интелигентността и подмокряне) били намалени. Унищожаването на някои части от челния дял се превърнало в стандартно решение за случаи на нервно напрежение и депресия, които не се поддавали на лечение с други форми на терапия.^[14] Противно на общоприетата, век по-рано медицинска мъдрост, челният дял имал значение. И то било, че някои хора се чувствали по-добре без него.

Но докато някои хирурзи наблягали на ползите от увреждането на челния дял, други отбелязвали пораженията. Макар че пациенти с увреждания на челния дял често се справяли добре със стандартните тестове за интелигентност, за запаметяване и тем подобни, способностите им рязко намалявали при всеки тест — дори и най-простия — свързан с планиране. Например, когато им дадели лабиринт или пъзел, чието решаване изисквало да обмислят цяла поредица от ходове, преди да направят първия, тези иначе интелигенти хора се запъвали.^[15] Неспособността им да правят планове не се ограничавала само до лабораторията. Тези пациенти можели да реагират сравнително добре в нормални ситуации: да пият чай, без да го разливат и да си бъбрят за пердета, но на практика им било невъзможно да кажат какво ще правят по-късно следобед. За да обобщи научното знание по въпроса, един изтъкнат учен заключил: „Няма друг симптом, свързан с предния мозък, за който да се докладва толкова често, колкото за невъзможността за планиране… Симптомът изглежда уникален при нефункциониране на префронталната кора… (и) не е свързан с клинично увреждане на друга нервна структура“^[16]

Тези две наблюдения — че увреждането на определени части на челния дял могат да накарат хората да се успокоят, но могат също така да ги лишат от способността да съставят планове — явно водят до един извод. Какво е общото между вътрешното безпокойство и планирането? И двете, разбира се, са тясно свързани с мисълта за бъдещето. Чувстваме безпокойство, когато очакваме да ни се случи нещо лошо, и правим планове, като си представяме как действията ни ще се развият в бъдеще. Планирането изисква да надникнем в бъдещето си и безпокойството е една от реакциите, които може да изпитаме, когато го направим.^[17] Фактът, че увреждането на челния дял намалява по такъв уникален и точен начин способността за планиране и чувството на безпокойство означава, че челният дял е жизненоважната част от мозъчната машина, която позволява на нормалните модерни възрастни хора да се проектират в бъдещето. Без него сме уловени в мига, неспособни да си представим утрешния ден и следователно необезпокоени от това, което може да ни донесе той. Както учените днес признават, челният дял на мозъка „дава възможност на здравите възрастни индивиди да мислят за изтегленото напред във времето съществуване на тяхното Аз“.^[18] В този смисъл хората с увреден челен дял са описвани от онези, които ги изучават, като „вързани към стимулите на настоящето“^[19] или „заключени в непосредственото пространство и време“^[20], или показващи „наклонност към ограничена във времето конкретност“^[21]. С други думи, подобно на продавачите на бонбони и катерачите на дървета, те живеят в свят без после.

Тъжният случай на пациента, известен с инициалите Н. Н. е прозорец към този свят. Н. Н. получил черепно-мозъчна травма на главата при автомобилна катастрофа през 1981 г., когато бил на трийсет години. Изследванията показали, че има значително увреждане на челния дял. Психолог разпитал Н. Н. няколко години след инцидента и записал разговора им:

ПСИХОЛОГ: Какво ще правите утре?

Н. Н.: Не знам.

ПСИХОЛОГ: Спомняте ли си въпроса?

Н. Н.: Какво ще правя утре ли?

ПСИХОЛОГ: Да, бихте ли описали какво става в ума ви, когато се опитате да мислите за това?

Н. Н.: Умът ми е празен… Сякаш е заспал… сякаш се намираш в празна стая и някакъв човек ти казва да идеш да намериш стол, а вътре няма нищо… сякаш плувам по средата на езеро. Нямаш нищо, което да те държи на повърхността или с което да направиш нещо^[22].

Неспособността на Н. Н. да мисли за собственото си бъдеще е характерна за пациенти с увреждане на челния дял. За Н. Н. утре винаги ще си остане празна стая и когато се опита да си представи после, винаги ще се чувства така, както се чувстваме всички останали, когато се опитаме да си представим несъществуването или безкрайността. Въпреки това, ако заговорите Н. Н. в метрото или се заприказване на опашката в пощата, може и да не разберете, че му липсва нещо толкова общочовешко. В крайна сметка той възприема времето и бъдещето като абстрактни понятия. Знае какво са часове и минути, колко от последните има в първите и какво означават преди и след. Както психологът, който разпитвал Н. Н. отбелязал: „Той знае много неща за света, съзнава знанието си и може лесно да намери точния му израз. В този смисъл не се различава особено от нормалните възрастни хора. Но явно няма възможност да преживява изтеглено напред субективно време… Изглежда живее в «постоянно сегашно време».“^[23]

Постоянно сегашно време — какъв натрапчив израз. Колко странно и сюрреалистично ще да е да излежаваш доживотна присъда, затворен в мига, завинаги в капана на вечното сега, свят без край, време без после. Повечето от нас трудно биха си представили подобно съществуване, толкова чуждо на нормалния ни житейски опит, че се изкушаваме да го отминем като малшанс — злощастно, рядко и ненормално отклонение, предизвикано от травма на главата. Но в интерес на истината, това странно съществуване е правилото, а ние сме изключението. През първите неколкостотин милиона години след началната си поява на нашата планета всички мозъци били заклещени в постоянното настояще и повечето и досега си стоят там. Но не и вашият, нито пък моят, защото преди два-три милиона години нашите предци стартирали великото бягство от тук и сега, като спасителното им средство било силно модифицирана маса от сива тъкан, крехка, сбръчкана, с придатък. Така челният дял — образувал се последен, развил се най-бавно и пръв развалящ се на стари години — се явява машина на времето, която позволява на всеки от нас да напуска настоящето и да преживява бъдещето, преди да се е случило. Никое друго животно няма челен дял подобен на нашия, именно поради това ние сме единственото живо същество, което мисли за бъдещето по такъв начин. Историята за челния дял ни разкрива как хората извикват въображаемото си утре, но от нея не става ясно защо.

Обрат на съдбата

В края на шейсетте години на миналия век един преподавател по психология в Харвард взел ЛСД, отказал се от поста си (с известна подкрепа от страна на ръководството), заминал за Индия, срещнал един гуру и се върнал, за да напише популярната книга, наречена „Бъди тук сега“, чието основно послание е сбито предадено от императива в заглавието.^[24] Ключът към щастието, удовлетворението и просветлението, твърдял бившият преподавател, бил да престанем да мислим толкова много за бъдещето.

Защо някой ще бие толкова път до Индия и ще изразходва време, пари и мозъчни клетки само за да научи как да не мисли за бъдещето? Защото всеки, който някога се е опитвал да се научи да медитира, знае, че да не мислиш за бъдещето е много по-голямо предизвикателство, отколкото да бъдеш преподавател по психология. Да не мислиш за бъдещето изисква да убедиш челния си дял да не прави това, за което е предназначен, и подобно на сърце, на което е заповядано да спре да бие, той естествено се съпротивлява на внушението. За разлика от Н. Н. повечето от нас не се мъчат да мислят за бъдещето, защото мисловни симулации на бъдещето редовно и безпрепятствено се появяват в съзнанието ни и заемат всяко ъгълче от духовния ни живот. Направи ли се допитване до хората колко мислят за миналото, настоящето и бъдещето, излиза, че най-много мислят за бъдещето.^[25] Когато изследователите преброят наистина темите, които преминават през потока на съзнанието на един средностатистически човек, те откриват, че близо 12 процента от всекидневните ни мисли засягат бъдещето.^[26] С други думи, на всеки осем часа размисъл се пада по един час за неща, които тепърва ще се случват. Ако прекарвате по един на всеки осем часа в моя щат, ще ви накарат да плащате данъци, което значи, че реално погледнато, всеки от нас е почасов жител в утрешния ден.

Защо не можем да бъдем тук сега? Защо не можем да направим нещо, което изглежда толкова просто на златната ни рибка? Защо мозъците ни упорито настояват да ни пренасят в бъдещето, когато има толкова много неща за мислене тук днес?

Очакване и чувство

Най-очевидният отговор на този въпрос е, че мисленето за бъдещето може да доставя удоволствие. Представяме си как тръшваме отбелязващия точка бейзболен играч на служебния пикник, как позираме с човек от лотарията и голям колкото вратата чек или как си говорим задушевно с привлекателната касиерка в банката — не защото очакваме, нито дори, защото искаме всичко това да се случи, а защото самото представяне на възможностите е източник на радост. Подозренията ви са научно обосновани: когато хората си мечтаят за бъдещето, те обикновено си представят, че постигат целите си и успяват, а не че объркват всичко и се провалят.^[27]

И наистина, мисълта за бъдещето може да носи толкова голяма наслада, че понякога предпочитаме просто да си го представим, вместо да го преживеем. По време на едно изследване на група доброволци било съобщено, че печелят безплатна вечеря в прочут френски ресторант, като ги попитали кога искат да я изядат. Веднага? Довечера? Утре? Макар че насладата от храната била явна и изкусителна, повечето доброволци избрали да отложат вечерята малко, в основни линии до следващата седмица.^[28] Защо сами си налагат да отлагат? Защото, изчаквайки една седмица, не само ще хапват стриди и ще пият „Шато Шевал Блан“ от 1947 г., но също така ще се наслаждават на очакването на хапването и пиенето цели седем дни предварително. Отлагането на удоволствието е находчив способ за двойно повече сок от половин плод. И наистина някои неща носят повече наслада, когато си ги представяме, отколкото когато ги преживяваме (повечето от нас могат да си спомнят момент, в който сме правили любов с желан партньор или сме похапвали ужасно калоричен десерт само за да открием, че действието изглежда по-добре в представите ни, отколкото наяве), и в такива случаи хората могат да решат да отложат преживяването завинаги. Например накарали доброволни участници в едно проучване да си представят как канят на среща човека, по когото най-много си падат, и се оказало, че тези, които имали най-развинтени и пикантни фантазии относно това как да свалят голямата си тръпка, едва ли щели да предприемат нещо в близките няколко месеца.^[29]

Обичаме да се забавляваме в най-добрите ни въображаеми утрешни дни — и защо пък не? В крайна сметка пълним фотоалбумите си със снимки от рождени дни и тропически ваканции, а не с автомобилни катастрофи и свиждания в спешното отделение, защото искаме да сме щастливи, когато се връщаме назад по Алеята на спомените, така че защо да не подходим по същия начин към разходките по Алеята на мечтите? Макар че представата за щастливи бъднини може да ни накара да се чувстваме щастливи, тя може също така да доведе и до обезпокояващи последици. Учените установили, че щом хората открият колко лесно е да си представиш нещо, те надценяват вероятността то действително да се случи.^[30] Тъй като повечето от нас се упражняват да си представят повече хубави, отколкото лоши неща, склонни сме да надценяваме вероятността, че действително ще ни се случат хубави неща, което ни кара да бъдем нереалистично оптимистични относно бъдещето.

Например американските колежани очакват да живеят повече, да задържат брака си по-дълго и да пътуват до Европа по-често от средното.^[31] Вярват, че е много по-вероятно да имат надарени деца, да притежават собствен дом и да се появят във вестниците и много по-малко вероятно да преживеят инфаркт, венерическа болест, проблем с пиенето, автомобилна катастрофа, счупване на кост или пародонтоза. Американците от всички възрасти очакват бъдещето им да е по-добро от настоящето^[32] и въпреки че представителите на други народности не са чак толкова оптимистични, колкото американците, те също са склонни да си представят, че бъдещето им ще е по-светло от това на техните връстници.^[33] Тези преобладаващо оптимистични очаквания относно личното ни бъдеще трудно могат да бъдат разрушени: преживяването на земетресение кара хората да станат временно реалисти и да приемат риска да умрат при бедствие в бъдещето, но след няколко седмици дори и оцелелите при земетресение се връщат към нормалното си ниво на неоснователен оптимизъм.^[34] В действителност събития, които поставят под съмнение оптимистичните ни виждания, могат понякога да ни направят повече, вместо по-малко оптимисти. Едно изследване показало, че болните от рак пациенти са по-големи оптимисти за бъдещето си от здравите им партньори.^[35]

Естествено бъдещето, което умът ни държи да симулира, не е само вино, целувки и апетитни стриди. То често е делнично, дразнещо, глупаво, неприятно или направо стряскащо и хората, които търсят лек за неспособността си да спрат да мислят за бъдещето, обикновено се тревожат за него, вместо да се веселят из него. Точно както разклатеният зъб сякаш плаче да го разклатим още повече, така явно и ние напук се принуждаваме сами да си представяме нещастия и трагедии от време на време. На път към летището си представяме бъдещ сценарий, в който самолетът излита без нас и ние изпускаме важна среща с клиент. Тръгваме на вечеря и си представяме бъдещ сценарий, в който всеки носи на домакинята бутилка вино, само ние отиваме с празни ръце и се излагаме. На път за болницата си представяме бъдещ сценарий, в който лекарят ни свъсено разглежда рентгенова снимка на гърдите ни и казва нещо зловещо от сорта на: „Да поговорим за това какви са възможностите ви.“ Тези представи ни карат да се чувстваме ужасно — и то буквално — защо тогава си правим целия този труд да ги създаваме?

Причините са две. Първо, очакването на неприятни неща може да намали въздействието им. Например доброволци в едно научно изследване били подлагани на серия от двайсет електрошока и били предупреждавани три секунди преди началото на всеки.^[36] Част от доброволците (високошоковата група) получила по двайсет високоволтови електрошока в десния глезен. Останалата част (ниско шоковата група) получила по три високоволтови и седемнайсет нисковолтови шока. Макар че ниско шоковата получила по-малко волтове от високо шоковата, сърдечният ритъм на участниците в нея бил по-ускорен, те се потели по-обилно и се самоопределили като по-уплашени. Защо? Защото доброволците в ниско шоковата група получавали шокове с различен волтаж по различно време, при което било невъзможно да предугадят бъдещето си. Явно три големи раздрусвания, които човек не може да предвиди, са по-болезнени от двайсет големи раздрусвания, които може.^[37]

Втората причина, поради която полагаме такива неимоверни усилия да си представяме неприятни събития, е, че страхът, тревогата и безпокойството играят ползотворна роля в живота ни. Мотивираме служителите, децата, съпрузите и домашните животни да постъпват както трябва, като драматизираме неприятните последици от лошото им поведение, по същия начин мотивираме и себе си, като си представяме мрачното бъдеще, което ни очаква, ако решим да минем метър с крема против изгаряне и наблегнем на еклерите. Предвижданията могат да бъдат „страховиждания“^[38], чиято цел е не толкова да предскажат бъдещето, колкото да го предотвратят и изследванията доказват, че подобна стратегия често се явява ефективен начин за мотивиране на хората да се държат благоразумно и предпазливо.^[39] С две думи, понякога си представяме бъдещето в черни краски само за да ни се разтреперят гащите от страх.

Проспекция и контрол

Проспекцията може да достави удоволствие и да предотврати болка и това е една от причините, поради която мозъците ни упорито държат да бълват мисли за бъдещето. Но не е най-важната причина. Американците охотно плащат милиони — дори милиарди — долари всяка година на лекари, инвестиционни съветници, духовни водачи, метеоролози и всякакви други търгаши, които твърдят, че могат да предсказват бъдещето. Онези от нас, които субсидират ясновидската индустрия, не искат да разберат какво евентуално ще се случи заради едничката радост от очакването. Искаме да знаем какво вероятно ще стане, за да можем да направим нещо по въпроса. Ако лихвите ще хвръкнат до небето другия месец, ще искаме да обърнем облигациите си в пари още сега. Ако ще вали следобед, ще искаме да си вземем чадър сутринта. Знанието е сила и най-важната причина, поради която мозъкът ни държи да симулира бъдещето, дори когато ни се иска да сме тук сега и да не мислим за нищо, е, че нашите мозъци искат да контролират преживяванията, които ще имаме.

Но защо искаме да упражняваме контрол над бъдещите си преживявания? На пръв поглед въпросът изглежда напълно безсмислен, все едно да попитаме защо искаме да контролираме телевизорите си или автомобилите. Имаме голям челен дял, за да можем да гледаме в бъдещето, гледаме в бъдещето, за да можем да правим предвиждания, правим предвиждания за него, за да можем да го контролираме — но защо изобщо искаме да го контролираме? Защо не оставим бъдещето да се развива, както си иска и да го живеем такова, каквото е? Защо да не бъдем тук сега и там тогава? Има два отговора на този въпрос, единият е изненадващо верен, а другият — изненадващо грешен.

Изненадващо верният отговор е, че на хората им доставя удоволствие да упражняват контрол — не само заради бъдещето, което той им осигурява, но и заради самото упражняване. Да въздействаш — да променяш нещата, да им влияеш, да ги караш да се случват — е една от основните потребности, с която човешкият мозък изглежда е надарен по природа. И голяма част от поведението ни от детството насетне е просто израз на склонността ни към контрол.^[40] Преди дупетата ни да се наврат в първата пелена, вече имаме неудържимото желание да сучем, спим, пълним гащите и караме да се случват разни неща. Трябва ни малко време, за да се ориентираме, преди да изпълним последното от желанията си, само защото ни трябва малко време, за да осъзнаем, че имаме пръсти, но направим ли го, светът да внимава. Едва проходилите деца крещят от радост, когато съборят подредените кубчета, бутнат топката или размажат кексчето по челото си. Защо? Защото те са го направили, ето защо. Виж, мамо, ръката ми го стори. Стаята е различна, защото аз се намирам в нея. Реших да бутна кубчетата и пуф, те паднаха. Олеле! Просто го направих!

Факт е, че човешките същества се появяват на този свят със стремеж към контрол, напускат го по същия начин и изследванията показват, че ако загубят способността си да контролират нещата в определен момент между влизането и излизането, стават нещастни, безпомощни, отчаяни и потиснати.^[41] И накрая умират. По време на едно изследване предоставили на възрастните обитатели на местния старчески дом саксия с цвете. Казали на половината от тях, че те контролират грижите и поливането на цветето (група с висока степен на контрол), а на останалите, че човек от персонала ще се грижи за благополучието на растението (група с ниска степен на контрол).^[42] Шест месеца по-късно 30 процента от обитателите в групата с ниска степен на контрол били умрели в сравнение с едва 15 процента от обитателите от групата с висока степен на контрол. Ново изследване потвърдило значението на чувството за контрол за доброто състояние на обитателите на старческия дом, но довело до неочакван и нещастен край.^[43] Изследователи уредили доброволци студенти да посещават редовно обитателите на старческия дом. На обитателите от групата с висока степен на контрол било разрешено да контролират времето и продължителността на визитите на студентите („Моля, елате да ме видите следващия четвъртък за един час“), а на обитателите от групата с ниска степен на контрол — не („Ще дойда да ви видя следващия четвъртък за един час“). След два месеца обитателите от групата с висока степен на контрол били по-щастливи, по-здрави, по-дейни и взимали по-малко лекарства от обитателите в групата с ниска степен на контрол. На този етап изследователите приключили с изследването си и прекратили посещенията на студентите. Няколко месеца по-късно с огорчение научили, че голяма част от обитателите, които се числели към групата с висока степен на контрол, били починали. Причината за тази трагедия можела да се види ясно само в ретроспекция. Обитателите, на които бил даден контрол и които били извлекли значителна полза от него, докато го упражнявали, с лека ръка били лишени от него, щом изследването приключило. Явно придобиването на контрол може да упражни благотворно влияние върху здравето и доброто състояние на човек, докато загубата на контрол може да се окаже дори по-лоша от липсата му по принцип.

Желанието ни да контролираме, е толкова силно и усещането да упражняваме контрол — толкова възнаграждаващо, че често се държим така, сякаш можем да контролираме неконтролируемото. Например хората залагат повече пари на хазартни игри, когато съперниците им изглеждат по-скоро слаби, отколкото силни, сякаш вярват, че могат да контролират случайното теглене на картите от колодата и така да се възползват от слабия съперник.^[44] Хората се чувстват по-сигурни, че ще спечелят от лотарията, ако могат да изберат номера на билета си и са много по-уверени, че ще им се падне печелившо число, ако могат сами да хвърлят заровете.^[45] Залагат повече пари на зарове, които още не са хвърлени, отколкото на такива, които вече са хвърлени, но резултатът им още не е известен^[46] и ще заложат повече, ако те самите, а не някой друг, имат право да определят печелившото число.^[47] Във всеки един от тези случаи хората се държат по начин, който щеше да бъде абсолютно абсурден, ако те вярват, че нямат контрол над неконтролируемо събитие. Но ако някъде дълбоко в себе си са убедени, че могат да упражнят контрол — дори частица от йотата контрол — тогава поведението им е напълно разумно. Дълбоко в себе си явно повечето от нас вярват точно в това. Защо не ни е забавно да гледаме видеозапис на снощния футболен мач, дори и да не знаем кой е спечелил? Защото фактът, че мачът вече е свършил, изключва възможността възгласите ни по някакъв начин да проникнат в телевизора, да минат по кабелната система, да стигнат до стадиона и да повлияят на траекторията на топката, докато лети към головата линия! Може би най-странното нещо на тази илюзия за контрол е не, че се сбъдва, а че явно носи много от психологичните ползи на истинския контрол. Единствената група хора, напълно имунизирани срещу тази илюзия, са страдащите от клинична депресия^[48], които често съвсем точно оценяват степента, до която могат да контролират случващото се в дадена ситуация.^[49] Тези и други открития водят някои изследователи до извода, че усещането за контрол — било то действителен или илюзорен — е един от източниците на душевно здраве.^[50] Така че ако въпросът е: „Защо искаме да контролираме бъдещето си?“, тогава изненадващо верният отговор е: защото се чувстваме добре, когато го правим — точка. Въздействието е удовлетворяващо. Нашата собствена значимост ни прави щастливи. Самото действие да направляваме лодката си надолу по реката на времето е източник на удоволствие, независимо до кое пристанище ще стигнем.

До този момент вероятно вече сте убедени в две неща. Първо, сигурни сте, че не искате никога повече да чувате израза „реката на времето“. Амин. Второ, вероятно сте убедени, че дори актът на насочване на метафорична лодка надолу по реката-клише да е източник на удоволствие и добруване, много, ама много по-важно е накъде върви лодката. Да си играем на капитани е голяма веселба, но истинската причина, поради която искаме да управляваме корабите си е, че желаем да стигнем с тях до Ханалей на Хаваите, а не до Джърси Сити. Естеството на мястото определя как се чувстваме при пристигането си и уникалната ни човешка способност да мислим за далечното бъдеще ни позволява да избираме най-добрите дестинации и да избягваме най-лошите. Ние сме маймуните, които са се научили да гледат напред във времето, защото по този начин можем да си избираме измежду много съдби, които могат да ни сполетят и да предпочетем най-добрата то тях. Другите животни трябва да преживеят дадено събитие, за да разберат дали носи наслада или болка, но нашата способност да предвиждаме ни позволява да си представяме онова, което още не се е случило и по този начин да си спестим суровите уроци на опита. Няма нужда да се пресегнем и да пипнем жив въглен, за да разберем, че ще ни заболи и няма нужда да преживяваме изоставяне, подигравка, изгонване, понижение, болест или развод, за да разберем, че всички те са нежелан край, които трябва на всяка цена да избегнем. Ние искаме — и трябва да искаме — да контролираме посоката на нашите лодки, защото някои бъднини са по-добри от други и дори от разстояние би трябвало да можем да направим разлика между тях.

Тази идея е толкова очевидна, че едва ли си струва да се говори за нея, но аз все пак ще го направя. Всъщност ще я споменавам непрекъснато в книгата, защото вероятно ще са нужни не един и два пъти, за да ви убедя, че тази на пръв поглед толкова очевидна идея е всъщност изненадващо погрешен отговор на нашия въпрос. Държим да направляваме лодките си, защото си мислим, че много добре знаем къде трябва да идем, но истината е, че голяма част от навигацията ни е напразна — не защото лодката не ни се подчинява и не защото не можем да намерим посоката си, а защото бъдещето е напълно различно от това как ни изглежда през перспективоскопа. Както се поддавахме на зрителни илюзии („Не е ли странно как едната линия изглежда по-дълга от другата?“) и ретроспективни илюзии („Не е ли странно, че не мога да се сетя да съм изхвърлял боклука, макар че съм го направил?“), така също се поддавахме и на илюзорни предвиждания — и трите типа илюзии се обясняват от едни и същи основни принципи на човешката психология.

По-нататък

За да бъда напълно откровен, няма просто да споменавам изненадващо грешния отговор; ще го блъскам и удрям, докато не се предаде и не си отиде. Изненадващо грешният отговор явно е толкова осезаем и толкова широко разпространен, че само непрекъснатият бой може евентуално да го заличи от общоприетите ни представи. Така че преди началото на яростния мач, искам да споделя с вас моя план за атака:

Във втора част, „Субективност“, ще ви запозная с науката на щастието. Всички ние сме се насочили към бъднини, които си мислим, че ще ни направят щастливи, но какво всъщност означава тази дума? И как изобщо се надяваме да постигнем солидни, научни отговори на въпроси за толкова ефимерно чувство?

Използваме очите си, за да гледаме в пространството и въображението си, за да гледаме във времето. Както очите понякога ни карат да виждахме нещата такива, каквито не са, по същия начин и въображението от време на време ни кара да предвиждаме нещата такива, каквито няма да бъдат. Въображението има три недостатъка, които предизвикват илюзорни предвиждания, тази книга е посветена преди всичко на тях. В трета част, „Реализъм“, ще ви разкажа за първия недостатък: въображението работи толкова бързо, тихо и ефективно, че не проявяваме достатъчно скептицизъм към плодовете му.

В четвърта част, „Настоящност“ ще ви разкрия втория недостатък: Плодовете на въображението са… ами, не точно въображаеми, именно поради това въображаемото бъдеще често прилича толкова много на истинското настояще.

В пета част, „Обяснение“, ще ви покажа третия недостатък: на въображението ни му е много трудно да ни каже как ще мислим за бъдещето, когато се озовем в него. Щом ни е трудно да предвидим бъдещи събития, значи ни е два пъти по-трудно да предвидим как ще ги приемем, когато ни се случат.

Накрая, в шеста част, „Поправимост“, ще ви разкажа защо илюзорните представи не се оправят лесно чрез личен опит или чрез мъдростта, която сме наследили от бабите си. Ще завърша, като ви разкрия един прост лек за тези илюзии, който почти със сигурност вие няма да приемете.

Когато прочетете и последната глава, надявам се, ще разберете защо повечето от нас прекарват голяма част от живота си да въртят руля и да вдигат платната само за да открият, че Шангрила не е това, за което сме го мислили, нито се намира там, където сме смятали, че ще бъде.