Хедър Греъм
Убийствено красив (4)

Трета глава

Шон. Само това й липсваше.

Лори трепереше. Сякаш не бяха минали петнайсет години. Сякаш не съществуваше онова, което имаше сега.

„Стегни се!“, насърчаваше се тя. Но все още продължаваше да стои там и спомените я обгърнаха като нощния студ.

Срещнала го бе в гимназията. Той влезе в живота й, когато бе на тринайсет, и оттогава не можа да го забрави. Бе година по-малка от Брендън, когато срещна Шон. Трудна възраст! Вече бе израснала висока и стройна и имаше оформени гърди. Повечето момчета в училището бяха недодялани, пъпчиви, с пискливи гласове. Мъчеха се да изглеждат зрели, но не им се удаваше особено. През нейния първи ден в осми клас една групичка момчета я взеха на мушка. Най-гадни бяха Рики Гарсиа и Тед Нийсън.

— Ей, новичката, искаш ли да се присъединиш към нашия клуб?

— Какъв е той? — наивно попита тя.

Рики погледна Тед, който се приближи към нея.

— „Чук и чао“! — каза й той и прихна да се смее.

Лори пламна. Почувства се унизена.

— Хайде де, не искаш ли да се позабавляваме? — нахалстваше Тед.

Постепенно двамата я притиснаха до шкафчетата. Джен Хънт я беше предупредила, че Рики и Тед са известни зевзеци. Сега Лори им беше на прицел и ако се паникьосаше от страх, цялото училище щеше да й се присмива оттук нататък. Помъчи се да каже нещо силно и умно, но гласът й изневеряваше. И тогава се появи Шон.

Беше слаб и висок, дългата му коса, разделена на път отстрани, закриваше едното му око. Той застана зад Рики, хвана го за рамото и силно го отстрани от Лори.

— Оставете момичето на мира, глупаци такива! Тя е нова и сигурно ще ни помисли за банда откачалки.

— Стига, Шон, само проверяваме чувството й за хумор.

— То си е само нейно. А сега изчезвайте.

Те подвиха опашки като натирени кутрета и се запиляха по коридора.

— Всъщност не са толкова лоши. Просто на моменти се правят на идиоти — рече Шон и й се усмихна извинително.

Точно в този момент тя се влюби. Той имаше малка трапчинка на брадичката си. Очите му бяха поразително сини. Гласът му беше възмъжал.

— Благодаря — каза му тя.

Шон я изпрати до вкъщи. Накара я да се смее и тогава й се стори обезоръжаващо хубав, но освен това Лори просто се влюби в естествената му способност да бъде сърдечен, порядъчен, забавен и силен.

Родителите й обаче го намразиха — разбира се, не заради самия него. Но веднага й беше казано, че той не е подходяща компания за нея, че не е от тяхната класа, въпреки че помежду им нямаше различия. Родителите й просто го зачеркнаха още преди онзи ужасен ден край изкопа.

Може би тогава всички по малко умряха. Независимо от това какво вземане-даване имаха с живота сега.

Живот и смърт. Ели също бе мъртва.

Но Шон беше тук. След всички тези години Лори откри, че не го е забравила. Той живееше в тъмните кътчета на съзнанието й заедно с нейната вина, че бе сгрешила, че се бе държала като страхливка, че не се бе постарала достатъчно, не беше направила достатъчно, не беше протестирала достатъчно силно… не беше разкрила цялата истина.

— Мамо?

Лори се сепна и едва сега забеляза, че стои на тротоара вцепенена и се взира в нищото. Откога ли?

Сигурно беше минало много време. Брендън — любимото й дете, за което почти беше забравила — стоеше пред нея заедно с Тина. Двамата бяха тръгнали да я търсят. Лори се опомни.

— Мамо, добре ли си? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Тя поклати глава и с мъка се усмихна. Да, един дух от миналото я преследваше.

— Не, не… Извинявайте, деца. Това спиране на тока ме уплаши. С вас всичко наред ли е?

— Разбира се — каза Тина, която търпеливо се усмихваше.

— Добре… добре. Взехте ли си книги?

— Мамо, книжарницата, изглежда, има агрегат, защото тъмнината не трая повече от секунда. И двамата получихме книги — оживи се Брендън. — Един приятел на Тина ни беше запазил два екземпляра, подписани от Майкъл Шейн. Страхотно, нали?

Като добра майка трябваше да покаже интерес към това, което бе важно за сина й. Всъщност не видя нито корицата, нито заглавието, само глупаво се усмихна в желанието си да сподели радостта на Брендън. После той обърна книгата и снимката на автора я хвърли в нов ужас.

Това беше той! Майкъл Шейн бе Шон Блек. Или Шон Блек бе Майкъл Шейн. Господи!

— Мамо! — тревожно извика Брендън.

— Много сте бледа, госпожо Коркоран — тихо каза Тина, като гледаше към Брендън. — Зле ли ви е? Мога да се обадя на мама…

— Не, не, добре съм. Добре съм! — бодро повтори Лори.

— Хайде да си ходим у дома. Стана късно, а на теб ти предстои тежък ден, нали, Тина? Хайде!

Лори се обърна и тръгна към паркинга с пълното съзнание, че децата се съмняват в психичното й здраве.

Добре че Джен не живееше далеко. Докато Брендън изпращаше Тина до вратата, Лори все още се чувстваше като залята с кофа ледена вода. Тина влезе, махна им с ръка и заключи.

Докато пътуваха, Лори усещаше погледа на сина си. След като се прибраха у дома, Брендън започна да се увърта около нея — убеден въпреки протестите й, че нещо се е случило. Накрая тя се измъкна под предлог, че просто е преуморена и трябва да се наспи.

Лори познаваше сина си. Той отиде да спи, но все още се тревожеше за нея. Тя едва не припадна, когато видя снимката на Майкъл Шейн и разбра, че любимият автор на сина й бе Шон Блек.

Лори отиде в кухнята и отвори хладилника. Мляко, портокалов сок, сода и за нейно щастие бутилка „Шабле“ — подарък от Джен за „добре дошла“. Взе една водна чаша, напълни я с бяло вино, хлопна вратата на хладилника и се върна в дневната. Седна и притисна студената чаша до челото си. Би трябвало да се радва за него. Бяха го наклеветили, оскърбили и почти го бяха разпънали на кръст. Той заслужаваше успеха си.

Но сега беше тук. Кой би помислил, че ще стане прочут писател под псевдонима Майкъл Шейн? Или че Маями ще го приеме толкова радушно и любвеобилно? Но всъщност често се говореше за Маями като за покварен град, влюбващ се във всеки шоумен, спортист или известна личност, които се отбиваха в него.

Шон Блек. Не се бяха виждали почти петнайсет години. Петнайсет години! Какво значение би могъл да има за нея сега?

Имаше значение, защото тя така и не можа да забрави. Онзи ден завинаги промени живота на всички тях. Тогава бе на седемнайсет…

Бог да й е на помощ: спомняше си всичко така ясно, сякаш беше вчера.

Изпи виното и отиде в кухнята, за да си налее още. Пресуши и тази чаша на един дъх. Виното щеше да й помогне да заспи непробудно.

Не мисли за него, не мисли, не мисли!…

Тя решително пое нагоре по стълбите. Спомни си, че Ели бе убита и че някакъв психопат броди из града. Градът бе голям и навярно в него имаше много психопати. Лори провери всички врати и прозорци, качи се в стаята си, облече памучна нощница и си легна.

Бедната Ели! Шон… Спомняше си лицето на Ели през онзи ден, когато Манди… бе умряла, бе убита. Сега убиха и Ели. А Шон се беше върнал в града…

Господи, не! Какво се въртеше в ума й!

Не, Шон не беше замесен.

Заспивай! — заповяда си. — Забрави, и не мисли, не сънувай! И, за бога, не си спомняй!…

 

 

Шон седеше в хотелската стая и вторачено гледаше в телевизора. Репортерката отново говореше за смъртта на Елинор Мец.

Какъв ужас! Ели бе мъртва. Въпреки че хубавата журналистка влагаше повече от допустимата емоция в репортажа си, тя не го шокира така, както го потресе гледката на мъртвата в моргата. От петнайсет години Шон не беше виждал Ели, но стената на времето болезнено се срути, докато той стоеше там и гледаше голото и обезобразено тяло. Шон потрепери и надигна чашата с уиски. Полази го страх, давайки си сметка защо бе посегнал към алкохола. Заради спомените. Ели го накара да мисли за Манди.

И за Лори Кели. Коркоран. Беше се омъжила, но съпругът й се бе споминал и тя живееше със сина си в Ню Йорк. Брат му го осведоми за това преди години. „Господ да я благослови!“, мислено си беше казал той. Малко бяха хората като Лори Кели в този свят, пълен с тъпанари. Тя беше истински приятел.

Само че по някаква причина след онзи ден край изкопа изпитваше по-голямо огорчение от нея, отколкото от останалите. Тъпанарите винаги си оставаха тъпанари. Лори трябваше да… Какво да?…

Тя бе свидетелствала на процеса. Говореше тихо и твърдо. Не му измени и се опита да го защити. Но прокурорът я въртеше на шиш. Призна, че Манди се е държала необуздано и че съвсем естествено е могла да предизвика у него буря от ревност. Когато процесът свърши, родителите й я изолираха от всякакъв досег с него, сякаш той бе прокажен или маниакален убиец, който щеше да я накаже за думите й. Оттогава двамата не бяха разговаряли.

Беше толкова отдавна, по дяволите! Тя не се бе променила: висока и стройна, все така красива с големите си кафяви очи и дългата рижа коса, която падаше на гърба й. Лори имаше стил. Умееше да слуша и да отговаря, да вниква зад очевидното и да вижда дори онова, което той не искаше да види. Още първия ден бяха станали приятели и си останаха такива дори когато тя започна да излиза с онзи тип от яхтклуба, а Шон се увлече по Манди. Манди не беше лошо момиче — просто се държеше така. Искаше твърде много и бързаше да го получи — една Мадона, изпреварила времето си. Той бе обичал Манди, но двамата нямаше да бъдат щастливи. И не й се беше ядосвал: връзката им се разпадна много преди деня, в който тя загуби живота си. На Манди й трябваше някой, който да се изкачи по стълба до прозореца й. Искаше да вземе всичко от живота и за да го получи, бе готова да легне с всеки.

Лори винаги беше там — като приятелка, като лъч светлина, химична реакция, страст, която обещаваше да се развихри. Той не искаше да избързва, усещаше, че тя е специална, а времето още не е дошло.

Лори беше до него, когато той страдаше. Бе облекчила най-черната нощ в живота му — въпреки Брад, родителите си и всичко, което можеше да й попречи. Ала тя се огъна и не остана с него до края… Той си замина. Тя можеше да го открие, да му пише, да се обади. Вместо това Лори също избяга. И двамата поеха по различни пътеки.

— Пия за теб, Лори Кели! — нежно рече той и вдигна чашата си.

Толкова време мина оттогава. Толкова много жени минаха през ръцете му. Изведнъж осъзна, че броят им е бил голям просто заради Лори. А може би и заради Манди. И заради твърдото му решение да избягва сериозните връзки.

Шон отпи. Страхотно! Маями щеше да го направи алкохолик. Но тук нещата бяха странни, животът бе ужасно странен. Манди отдавна бе мъртва, Ели също бе мъртва, а Лори изведнъж буквално се беше сблъскала с него.

Обзе го неизпитван досега страх и той пресуши на един дъх уискито си. Каква гадост! Ставаха лоши неща, много лоши неща в този голям град.

Не изпадай в параноя. Ти нищо не можеш да направиш, тук няма никакъв заговор. Ели водеше бурен живот, ходеше по нощни клубове, търсеше си мъже…

А защо и Лори да не живее така сега, когато се е върнала? Съвсем естествено за сама жена бе да излиза от време на време, да пийне с приятели, да се позабавлява…

Шон невъздържано изруга и стана да си налее още едно. Какво му ставаше, по дяволите? Ели бе убита, а преди петнайсетина години убиха и Манди. Той бе предполагаемият убиец.

И само той знаеше, че дори не беше доближавал Манди, преди Андрю да я извади от водата.

Не биваше да си идва у дома. Не можеш да върнеш живота назад: всеки го знаеше.

Все пак отиде до бюрото си и позвъни на Рики вкъщи.

— Да? — отзова се Рики.

— Шон е. Лори Кели е в града.

— Да, чух. Брат й Андрю каза, че ще се връща, понеже дядо й не бил добре.

— Знаеш ли номера й?

— Не, но мога да го науча. Както знаеш, Джен се омъжи за Брад. Разведоха се, но сега са приятели, а Джен е намерила къща на Лори. Ще ти звънна.

— Чудесно.

Шон остави слушалката на мястото й. Сега журналистката говореше за други неща с все същия драматизъм. През уикенда бяха станали още две престрелки и една автомобилна катастрофа с фатален край.

Трагедията бе неделима част от живота. Всеки ден той чуваше ужасни истории. Но с Ели се знаеха още от деца. Виждал я бе да се смее, да флиртува, да учи. Виждал я бе наранена, объркана, сияеща и страдаща. А когато си познавал някого и после видиш голото му бездиханно тяло върху масата за аутопсии…

Лори Кели бе тук. Оцелелите се бяха събрали отново.

 

 

Рики Гарсиа подържа слушалката в ръцете си. Ели бе мъртва, Лори Кели отново бе в града. Шон — също. Ама че завръщане!

Той поклати глава и отново се заслуша в думите на журналистката от телевизията, която не спираше да говори. Хубава жена, но с мелодраматични нотки в гласа. Къде останаха простите факти?

Той се поколеба и увеличи звука. Само какви ги плещеха за убийството! Медиите обичаха да хулят пазителите на закона. Като че ли в града открай време нямаше престъпност. Навсякъде откачалки, наркопласьори, банди, мафия от различни националности и като връх на всичко това половината население постоянно пискаше, че и ченгетата са лоши. Корумпирани. Дивотии! Тези хора нямаха ни най-малка представа за истинския смисъл на думата „лоши“.

Той гледаше говорителката, която толкова напрегнато преповтаряше ужасната история, сякаш искаше да извлече изгода за себе си.

Горката Ели! Вярно, че бе голяма флиртаджийка, и все пак…

Странно, много странно! Ако Ели бе жива, сега всички те щяха да бъдат отново заедно — цялата компания от онзи ден.

Сети се, че обеща на Шон да намери телефонния номер на Лори Кели, и се обади на Брад Джексън.

 

 

Какво ли щяха да кажат в новините?

Убиецът гледаше телевизия и усещаше, че го залива почти същото удоволствие, което изпитваше при дебненето и после при самия акт.

Медиите. Какви глупаци само! Те разваляха всичко, абсолютно всичко.

Сега половин дузина психопати щяха да си присвоят вината за престъплението и тъпите ченгета щяха да се объркат.

Най-после говорителката се скри от екрана и нейното място зае един побелял мъж. Някакъв пенсиониран дървеняк от ФБР. Той определи убийството като сексуално престъпление и отправи предупреждение към жените да бъдат много внимателни. Станело ли убийство, хората били склонни да мислят, че то е дело на изрод, едва ли не на дявол с истински рога.

Сексуалните престъпления обаче се извършвали обикновено от мъже, които принадлежали към същата раса като жертвите си, а възрастта им най-често се движела между двайсетте и трийсетте години. Ако били по-млади, те все още не били достигнали нивото на такава отявлена жестокост. А по-старите обикновено се издънвали някъде.

„Ще пия за това!“ — помисли си той.

Мъжът от телевизора продължаваше да говори.

Тези убийци често били мъже, които спечелвали от пръв поглед доверието на жените.

Средностатистически гражданин.

Средностатистически! Той напрегнато се усмихна.

Средностатистически, как не! Надигна питието си.

И отново пи за себе си. Чувстваше се страшно доволен. Скоро щяха да разберат, че в него няма нищо средностатистическо.

На вратата се почука. Някой го повика по име и той се усмихна. Тя бе дошла. Той определено знаеше как да се държи като средностатистически гражданин. Но само човек, който бе една класа над него, можеше да го прави толкова добре.

 

 

Джен Хънт стоеше на прага на Брад и се оглеждаше. Въпреки уличното осветление наоколо бе тъмно. А в жилищния квартал на Коукънат Гроув можеше да бъде тъмно като в рог. Едно от преимуществата на района бе богатата растителност — дървета, пълзящи растения, храсти, цветя. През целия си живот Джен бе живяла наблизо и въпреки че не знаеше имената на половината от тях, те винаги я радваха. Но не и тази вечер, защото новината за Ели я бе разстроила. После, когато взе подписания договор за новото владение на стария чудак, по телевизията говореха само за убийството. Обади се вкъщи и веднага щом се увери, че Тина се е прибрала и алармената система е включена, Джен потегли към къщата на Брад.

Тъп ход. Бяха се разбрали да се обаждат предварително, а тази вечер тя не го направи. Може би той не беше сам. Докато чакаше в тъмнината, кожата й настръхна от страх. Подухваше ветрец и всеки път, когато изшумоляваше лист, Джен бе сигурна, че наблизо се спотайва зажаднял за кръв масов убиец и я наблюдава… Вратата се отвори.

— Джен!

— Здрасти! — нервно каза тя.

Брад беше облечен: значи не се бе измъкнал току-що от леглото. Изглеждаше добре, с джинси и тениска, бос и със сресана руса коса.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. — Той се отмести и тя влезе.

Къщата му бе семпла и хубава, на не повече от петнайсетина години. По стените бяха аранжирани творби на съвременното изкуство, а в обзавеждането преобладаваха кожа, хром и стъкло. Подовете бяха с теракота, а кухнята бе пълна с посуда, която в по-голямата си част Брад едва ли някога щеше да ползва. Спалнята бе просторна и до нея имаше баня с басейн за подводен масаж, опасан със стъклени стени, които откриваха гледка към пищната зеленина в задния двор и високата ограда от секвоя. Къщата бе идеална за млад разведен и многообещаващ адвокат. Чудесно местенце за любовни срещи.

Все пак това беше абсурдно, защото тя му го намери.

— Трябваше да се обадя — започна Джен.

— Всичко е наред. — Той сви рамене и широко се усмихна. — Даже се радвам да те видя. Сега си нямам никого несигурно си чула за Ели. Откакто разбрах, се наливам.

— Виждал ли си я скоро?

Той поклати глава.

— Не… Срещах я от време на време. Преди около пет години тя излизаше с един колега от кантората. Но това е просто… ужасно! Когато се случи нещо такова, дори и със случаен твой познат…

— Знам, обзема те страх. Аз непрестанно се питам как е станало, как е срещнала този мъж, какво е почувствала… — Джен силно потрепери.

— Значи дойде при мен?

— Да.

— Защото те е страх?

— Може би.

— Аха! Иска ти се малко екшън, но се боиш от вълнуващите непознати, които можеш да срещнеш, и затова предпочете сигурността на домашната скука?

Джен сложи ръцете си на кръста.

— Майната ти!

— Ако ти се иска точно това… — ухили се той.

Понечи да избухне, но после се предаде. Загледа се в земята с нещастен вид, а сетне отново вдигна поглед към него.

— Никога не съм казвала, че си скучен, Брад. Тъкмо обратното: аз никога не знаех къде си.

Той я погледна, кимна и се усмихна.

— Радвам се да те видя. Спомняш ли си обаче, че миналата седмица ми бе сърдита?

— Ти отказа да ми помогнеш да платя за „зеленото училище“ на Тина, а искаха почти сто долара!

— Не бях убеден, че искам тринайсетгодишната ми дъщеря да прекарва уикенда в „зелено училище“ — каза той. — Къде е дъщеричката ми?

— Вкъщи, под ключ. Би трябвало да бъда при нея. Не бива да се застоявам…

— Да, госпожо, жребецът е на ваше разположение. Може да бъде и бърз, ако такова е вашето желание.

Тя свали дрехите си и влезе в тъмната спалня. Познаваше разположението на мебелите. Брад не запали осветлението. Когато я приближи отзад, той беше гол и вече възбуден.

Смутиха я чувствата, които я заляха, когато двамата сплетоха телата си. Беше странно, че страшната новина за убийството породи в нея нуждата не просто да поговори с Брад, а да спи с него. Когато достигна своя връх, сълзи опариха очите й. В младостта си бе имала такива мечти, а животът й поднесе нещо съвсем друго. Понякога можеше да си представя…

Той започна нова игра. Бе настървен, но не съвсем готов.

— Говори ми! — прошепна Брад.

Тя знаеше какво иска той. Неговата еротична фантазия бяха две жени. Обичаше да слуша какво би направила тя с другата, докато той оправя нея… Понякога Джен играеше добре играта. Друг път не можеше.

Изведнъж й се прииска да погледне часовника си. Трябваше да се прибере вкъщи, но не искаше да бъде груба. Бе получила това, за което дойде, ала не и той. И тя започна да говори онова, което Брад очакваше да чуе.

Получи се. Нарастващата му възбуда я опияни повече, отколкото би могла да си представи, и двамата едновременно експлодираха в сладостна отмала. След малко, както лежеше до нея, той погали косата й.

— Много жалко, че поне веднъж не се съгласи да го направиш заради мен — каза Брад. — Колко ли неприятни моменти можеха да бъдат предотвратени.

— Например? — прошепна тя.

— Разводът ни.

Той се размърда и тя усети, че я наблюдава.

— Все още можем да го направим.

— Кое? — попита тревожно Джен. — Брад, ние сме разведени. Ти си имаш свой живот, печелиш много. Ако пожелаеш, можеш да намериш пет жени наведнъж.

— Искам теб и още една жена.

— Ти си извратен!

— Не повече от всеки друг земен мъж.

— Ти си жесток към мен.

— Аз те лаская! Искам само теб и още една.

Тя нетърпеливо тръсна глава, сякаш се разправяше с дете. Сетне погали хубавата му руса коса.

— Трябва да тръгвам.

— Помисли за това: само аз, ти и още една чародейка. Само веднъж. Рожденият ми ден наближава.

Джен шеговито го удари по брадичката.

— Перверзник!

— Ей, старото ми гадже се е върнало в града. Ти и Лори Кели — какъв отбор!

— Явно Лори Кели навреме е разбрала, че си извратен. И не си фантазирай за приятелката ми, защото това ме притеснява.

— Страхотна фантазия!

— Брад…

— Добре де! Ще си я запазя само за себе си.

— Чудесно! Сега ще се притеснявам всеки път, когато сме заедно.

— Ей, недей така. Защото знаеш ли какво? — прошепна той.

— Какво?

— Аз наистина те обичам.

Джен се усмихна. Той я притисна до себе си — само това. Стана й приятно.

— Вече трябва да си вървя — с неохота рече тя.

— Ще звънна на Тина, за да се уверя, че е добре. Остани още малко, а после ще те изпратя до вкъщи. Става ли?

— Става. Благодаря ти, Брад.

Той се свърза с дъщеря си, увери се, че там всичко е наред, и я накара да се закълне, че вратата е добре заключена и алармата работи. После затвори, включи телевизора и отиде да донесе нещо за пиене.

Джен прикова погледа си в телевизора, по който тъкмо излъчваха късните новини. Отново преповтаряха историята за Ели.

— Моля те, изключи го — каза тя, когато Брад влезе в стаята и й подаде чаша с уиски.

Той бързо превключи на „Плейбой-канал“. Джен леко изпъшка, когато на екрана се появиха две жени и един мъж в гореща секс сцена.

— Значи аз съм извратен, а?

— Да — чинно каза тя.

— Стига бе, я гледай само!

След малко Брад отново я люби. Когато свършиха, той прошепна:

— Ние, перверзниците, се нуждаем от наркотика си. Направи го само веднъж, Джен. За рождения ми ден.

Тя се извърна и се скри под завивките.

— Искаш да сваля някое момиче?

— Да. Мога и аз да я сваля заради теб или да те заведа, където ще те свалят жени.

— Перверзник! Я да чуем обаче какво ще направиш, ако жена сваля дъщеря ти?

Той замълча.

— А?

— Ще я убия. Него — също.

— Ти не си способен на такова нещо.

— Всъщност мисля, че съм.