Хедър Греъм
Убийствено красив (10)

Девета глава

Същата вечер Шон и Рики отидоха в клуба в Саут Бийч.

Барманката бе симпатична жена около трийсетте, малко отегчена, но все пак отзивчива, дори и към полицията. Изглеждаше доволна от това, че Рики, който оглавяваше групата за разследване на убийството, се е върнал, за да я разпита пак.

— Не се отказвате, момчета — каза тя и приглади назад кичур от тъмната си коса. — Иска ми се да ви помогна. Спомням си момичето, което бе убито, но не съм я виждала с никой по-специален… освен с германеца, но вие казахте, че той е чист.

Рики кимна.

— Остатъка от нощта е прекарал с приятели в кафене „Нюз“.

Барманката Шели се усмихна на Шон.

— Помня ви.

— Благодаря.

— Вие сте онзи писател, нали? Знаменитост.

— Само той се изживява като такъв — подразни го Рики.

— Той ревнува — каза, усмихвайки се, Шон.

— Да, признавам си — рече Рики.

— Шели — Шон се наклони към нея, — приятелите и колегите на Ели са я смятали за много добра, танцувала е с повечето от мъжете, които са я канили, а с хората като цяло е била дружелюбна. Не се мъчи да си спомниш някакъв изрод. Ако всички убийци имаха рога, щяха да бъдат лесно откриваеми. Ти забеляза ли тя да проявява особен интерес към някого, с когото евентуално си е тръгнала?

Шели сви рамене.

— Онази вечер имаше няколко симпатяги, но ние бяхме постоянно заети. Честна дума, ако можех, щях да ви помогна. Тя беше тук и после си тръгна. Приятелите й си тръгнаха малко след нея. Ако се сетя за нещо, ще ви се обадя. Искате ли още едно пиене? — обърна се тя към Рики.

— Не, той е шофьор — отвърна Шон вместо него. — Дай му сода, а на мен — една бира.

Той се усмихна, тя — също. Хубаво момиче. Рики свъси вежди, засмя се и изпи содата си.

 

 

Шон искаше да заспи, ала не можа. Рики го остави в хотела след полунощ и сега той лежеше сам в леглото си.

Към един задряма и в три часа бе отново буден.

Отиде до бюрото, където бе сложил компютъра си. Като писател от него се искаше да пише. Градът бе пълен с истории — тъжни, трагични, ужасни, забавни — нещата от живота.

Шон се взря в тъмния екран и пръстите му започнаха да се движат по клавишите.

Пишеше за Ели: за това колко красива е била приживе, за невероятния й ентусиазъм и доброта. Казваха, че никога не са я виждали в лошо настроение — едно рядко срещано качество — когато годините са минавали, когато лицето е започнало да губи нежността си, а в душата са се утаявали несбъднатите й мечти.

После писа за смъртта й, за това как я бе видял на масата за аутопсии, за последния ужас, който бе преживяла, все още стаен в прекрасните й някога очи…

С едно натискане на бутона Шон изтри написаното. Той стисна глава между дланите си и изведнъж усети безпокойство, което му се стори безпричинно.

Изкъпа се, облече се и започна да обикаля стаята.

В шест часа се обади на свой стар приятел.

— Шон? — отзова се Арни Харис, който познаваше гласа му.

Арни бе станал и пиеше кафето си. Шон си го представи седнал на верандата на къщата си върху хълма. Арни се бе пенсионирал преди пет години. По стар навик се будеше в пет и половина и пиеше кафе до шест, гледайки изгрева над фермата си във Вирджиния.

— Как си, Арни?

— Чакам да ми се обадиш.

Шон въпросително вдигна вежди.

— Чух, че при вас се е случило нещо лошо.

— Откъде разбра, че съм в Маями?

— Програмата на турнето ти беше публикувана. Маги ми разказа за плановете ти. Жена ми винаги следи внимателно твоите идвания и заминавания. Ти си нейно лично завоевание.

Шон се засмя. Маги Харис наистина имаше заслуга за старта на творческата му кариера.

При един случай, в който двамата с Арни правеха оглед на изровени кости и съчиняваха хипотези за причините на смъртта, Маги бе подхвърлила на Шон да излее въображението си върху хартия: „Превърни го в художествена измислица! Нали не искаш някой да те подведе под съдебна отговорност! Няма да ти е трудно, понеже си се занимавал с толкова много хора… хора, които някога са живели…“.

— Какво става с теб? — попита Арни. — Местната полиция допусна ли те до този сензационен случай? Имат един труп, а навсякъде тръбят, че става дума за сериен убиец.

— Да, някои от ченгетата са мои стари приятели.

— А какво са правили тогава? — изсумтя Арни.

— Арни, аз познавах момичето.

— Знам — отвърна след малко Арни.

— Откъде знаеш?

— Аз съм пенсиониран, но не и мъртъв. Все още мога да получавам информация от цялата страна. Проучих случая „Елинор Мец“, разбрах, че сте били съученици в гимназията, и прегледах вестниците от онова време.

— Тогава тя бе най-добрата приятелка на Манди — каза Шон.

— Интересно!

— Манди се удави. Бях там, когато се случи това. Присъствах на аутопсията на Елинор Мец, Арни. Беше различно. Ели е била заклана.

— Напълно различно.

— Да.

— Но… смяташ, че има връзка между случилото се преди петнайсет години и сегашното убийство?

— Не знам. Може би ме плаши самият факт, че съм отново тук. Кажи ми, Арни, възможно ли е да има някаква връзка? Минаха толкова много години. Случаите са коренно различни. Но тук нещо ме измъчва. Ти си един от първите, които са правили психопортрети, изучавал си психопати, познаваш начина им на мислене и действие. Що за убиец е този, който накълцва жена така, както този е направил с Ели? Тя е била повалена с удар по главата, но не е умряла от него. Прерязал е гърлото й, след което я е бил и мушкал. Тялото е намерено без дрехи и доказателства за самоличността й. Почти бе погребано в тинята. Можеше въобще да не я намерят, като се имат предвид почти ежедневните гръмотевични бури, които се вихрят във Флорида между пролетта и лятото. Дъждът е можел да я потопи завинаги.

— Изглежда, убиецът е много организиран — каза Арни.

— Внимавал е да не разкрият твърде лесно самоличността й, а и навярно внимателно се е освободил от трупа. За да дам наистина професионално мнение по въпроса, трябва да опозная жертвата, да прочета доклада от аутопсията и да разбера какво знае полицията по случая. Но ако жертвата е жестоко малтретирана, убиецът най-вероятно не е новак. Било ли е изнасилено момичето?

— Да.

— Може би е започнал като насилник, после е добавил физически мъчения и накрая е стигнал до убийство. На него му е необходимо да властва, да се усеща. Бих предположил, че е извършил доста големи поразии преди това убийство, вероятно го е подготвял от години.

— Така значи — каза Шон.

Той бе слушал лекциите на приятеля си и познаваше съветите му към служителите на закона, които отчаяно търсеха улики, за да стигнат до убийците.

— В действителност теб те интересува възможно ли е някой да удави момиче преди петнайсет години и да се върне, за да убие още една твоя приятелка. Докато ти случайно се намираш в града. Наистина изглеждаш уплашен. Но по-страшното е това, че ако между двата случая има връзка, хората може да помислят, че си ти.

Шон скръцна със зъби.

— Не съм убил Манди, нито пък Ели.

— Знам, че не си. Познавам те.

Шон въздъхна и с болка осъзна, че старите рани все още не бяха зараснали. Защо го избираха за изкупителна жертва? Тогава той бе аутсайдерът. Другите се сдушиха и го оставиха сам…

— Там ли си, Шон?

— Да, тук съм — тихо отвърна той. — Благодаря, Арни.

— Не трябва да ми благодариш за това, че съм ти приятел — сърдито рече Арни. — Защо не си дадеш малка почивка и не ни дойдеш на гости? Може би ще се почувстваш по-добре, ако се махнеш за известно време оттам.

— Може и да си прав, но точно сега не мога. Трябва да уредя някои неща тук.

— Звънни ми, когато и да ти потрябвам. Животът на пенсионер ми харесва, но понякога ме стяга шапката. Ако нещата се влошат, обади се. Може да съм ти от полза.

— Благодаря. Ще те имам предвид.

Шон се сбогува и затвори. Все още неспокоен, той погледна към часовника. Ама че работа! Денят полека-лека набъбваше. Шон не можеше да се отърси от безпокойството си. Чувстваше се като тигър в клетка.

Време бе да се размърда.

 

 

Лори тъкмо си бе наляла кафе, когато чу клаксона. Помисли си, че някой минава да вземе съсед за работа, но в следващия момент на вратата силно се почука и тя побърза да отвори. Погледна часовника си — беше седем и половина.

На прага стоеше Шон. Неприятно й бе, че сърцето й подскачаше още щом го зърне, дланите й се изпотяваха, а адреналинът й стремително нарастваше. Това изобщо не бе здравословно.

— Шон, знаеш ли колко е часът?

— Да. Майкъл ми каза, че си приела поканата му да гостуваш в Кийз.

Тя го гледаше втренчено. Бе по халат и държеше чаша с кафе. Косата й бе небрежно вдигната и нямаше никакъв грим.

За разлика от нея той изглеждаше добре: къси панталони, риза, сандали, тъмни очила, бейзболна шапка. Бе гладко избръснат и косата му бе още влажна от душа.

— В Кийз? Сега?

— Да. Защо да пропиляваме деня? Той ми каза, че си искала да отидеш.

— Аз… аз… — заекна Лори и направи неопределено движение с чашата — не съм казвала, че искам да отида в седем и половина днес! Майкъл ми разказа за работата си с делфините и морските крави и аз казах, че с удоволствие ще разгледам базата. Той не спомена определен ден…

— Добре. Защо да не отидем, преди да си почнала работа? — каза Шон.

— Да, но…

— Мисля, че днешният ден ще е хубав. Брендън тук ли е? Може би той ще пожелае да дойде с мен?

Тя отстъпи ядосано назад. Но нали преди години двамата бяха големи приятели, така че изобщо не биваше да я притеснява предложението му да поразходи сина й с кола. Не и при положение, че искрено вярва в неговата невинност.

— Брендън скоро тръгва на училище, нали?

— Да, реших да му дам няколко дни, за да свикне.

— И?

— И той свиква.

— Нека дойде в Кийз — и ще обикне Флорида.

— Защо е нужно да бързаме толкова? Нали в целия свят все още признават почивните дни?

Шон се усмихна.

— Откажи се. Какво му е на днешния ден? Тъкмо ще се реваншираш за петъчната вечеря, от която се измъкна.

— Ти не ме предупреди — ето това не ми харесва. Изведнъж нахлуваш и…

— Мамо, кой е тук? — извика Брендън и след малко се появи само по джинси. — Здравей! — зарадва се той на Шон. — Страхотно! Искаш ли кафе?

Лори му хвърли зъл поглед, но Брендън не го забеляза. Шон пък се престори, че не го е видял.

— С удоволствие.

Той мина покрай Лори и последва Брендън в кухнята. Лори изруга и ядно тръшна вратата.

— Отивам да се изкъпя! — извика тя.

— Сложи си банския — провикна се Шон след нея.

— Защо? — учудено го погледна Брендън.

— Ще ви водя в Кийз — обясни Шон.

— Еха, страхотно!

— Лори! — повика я Шон с любезен тон.

Тя знаеше, че може да му откаже, но щеше да се изложи пред сина си. Една разходка до Кийз щеше да му се отрази добре. Денят бе прекрасен. Животът им наистина трябваше да влезе в релсите си, а заниманията на Майкъл изглеждаха доста интересни.

— Какво пък — ще дойдем! — измърмори Лори.

 

 

След половин час тя седеше на предната седалка до Шон в наетата от него кола и тримата пътуваха по магистралата в посока юг. На Брендън му хрумна да се обади на Джен и да я помоли да разреши на Тина да пропусне училището този ден. За голяма изненада на Лори Джен се съгласи. Тя щеше да ги чака в ресторант „88-и километър“, който се намираше по пътя, водещ от Маями към Кий Уест.

Не беше трудно да поддържат разговора — децата така и не млъкнаха. Тина бе развълнувана, защото не беше на училище, а Брендън бе развълнуван от нейното присъствие. Говореха за най-новите филми, за музика, книги, за птици, растения и крокодили.

Спряха да закусят в едно фамилно ресторантче в Кий Ларго. То бе построено от неодялани греди, бе приятно и от водата го делеше само един малък плаж. Докато Шон плащаше сметката, а децата бавно поеха обратно към колата, Лори не разбра как свали обувките си и тръгна към водата. Беше прекрасно: ясното синьо небе, тюркоазният залив и вълните, които нежно се диплеха една след друга.

Тя затвори очи, попивайки топлината на слънцето. Обгърна я приятният измамен хлад на бриза. Обичаше това чувство. През всичките тези години то й бе липсвало. Ню Йорк имаше вода и най-фантастичния хоризонт. Но тук бе родният дом — тропическият балсам, солта по кожата, жаркото слънце, нежният бриз…

Отвори очи, когато почувства, че Шон стои близо зад нея и я наблюдава. Той беше свалил ризата и сандалите си. Мускулестите му рамене и гърди бяха силно загорели от слънцето. Сложил ръце на хълбоците си, Шон замислено я гледаше. Тя срещна погледа му и се изчерви.

— Чуден ден, нали?

Той кимна.

— Това ми липсваше.

— От години не си бил тук.

— Да — съгласи се Шон, а сетне сви рамене, взирайки се във водата. Очите му бяха сини като океана и небето. — Атлантическият океан е доста различен, разбира се. Толкова време мина… Та защо не искаше да излезеш с мен?

— Бях… бях изненадана — рече Лори.

— Така ли? — Той пристъпи към нея. Сега ги разделяше само една крачка. — Аз винаги съм изпитвал чувства към теб и ти го знаеше.

— Ти излизаше с Манди, аз — с Брад…

— Точно така, до онзи ден при стария изкоп. Между мен и Манди всичко бе приключило, преди да се случи трагедията. Мисля, че и ти бе приключила с Брад.

— Щяхме да продължим в различни колежи…

— И ти изпитваше чувства към мен.

— Може би, но това бе отдавна.

— Родителите ти забраниха да говориш с мен, аз бях неудачник, при това — от страната на лошите, независимо дали бях убил Манди, или не.

— Това е много жестоко — каза тя.

— Точно така. От време на време се ожесточавам.

— Тогава защо ме потърси? — тихо попита тя.

— Защото, ако не греша, ти си свободна също като мен. Няма го Брад, няма я Манди. Вдовица си повече от десет години.

— Значи смяташ, че трябва да станем гаджета.

Той ненадейно се усмихна.

— Да, смятам, че трябва да станем гаджета. Това е напълно човешко, нали?

Лори трепереше.

— Лори, ти не си ми безразлична! Да си призная, никога не си ми била безразлична, дори и тогава, когато се мъчех да те забравя. Ти си тук, аз съм тук, не виждам никаква пречка.

— Защото не знаеш къде да гледаш! — рече тя със смътна уплаха.

— Какво?

— Шон, ти просто не ме познаваш…

— Хората никога не изменят на същността си.

— Напротив!

— Не съм съгласен. Душата никога не се променя.

— Шон, аз не съм толкова добър човек. Направих някои ужасни неща…

— Какви например?

Тя го гледаше, мислейки, че точно сега е моментът да му разкрие страшната си тайна. Но не го направи и продължи да го гледа безмълвно. Той се усмихна и Лори си спомни за „оня“ Шон — още при първата им среща й се стори страхотен, а красивата му усмивка направо спираше дъха й.

— Хайде да оставим за друг път признанията! — рече той. — Ако нещата се развият…

— Към какво? — прошепна Лори. — Шон, не мисля, че идеята е добра. Имам предвид това да станем гаджета.

Изведнъж той се озова зад нея и ръцете му обгърнаха кръста й. Притегли я към себе си и дрезгавият му глас опари ухото й:

— Аха! Ти май си мислиш за секс. Жега, пясък, вода, няколко коктейла „Маргарита“… и един висок тъмен непознат, изскочил от миналото.

— Шон, децата!…

— Нямах предвид точно тук и сега! — нежно я подразни той.

Тя се размърда в ръцете му, обърна се и застана очи в очи с него. Не можа да скрие усмивката си.

— Точно така! Не тук и сега, Шон…

— Чудесно! Тогава кога?

Лори престана да се усмихва.

— Знаеш ли, аз наистина се опитах да те открия…

— Кога? — настойчиво попита той и застана нащрек.

— Баща ти ми каза, че си заминал и с никого не искаш да се чуваш. Каза, че ще ти каже, но или на теб ти е било все едно, или той не си е направил труда да ти каже. Ти винаги си твърдял, че родителите ми са предубедени, а излиза, че твоят баща е бил против мен…

— Не, не беше така.

— Сигурно е бил, защото…

— Той умря. Нямаше възможност да ми каже каквото и да е, защото умря. Аз напуснах Маями и отидох в Калифорния. Изпратих пари на татко и Майкъл, за да дойдат при мен. И двамата искаха да започнат нов живот. В самолета баща ми получил удар и изпаднал в кома. Умря в Калифорния.

— О!

Само ако пясъкът можеше да я погълне! Лори не знаеше за баща му, никой не й бе казал. Навярно никой не беше разбрал. Господин Блек, който бе работил здравата, за да осигури нормален живот на синовете си, бе тих и скромен човек. Смъртта му не бе огласена във вестниците, а Шон нямаше никого, на когото да съобщи скръбната вест. Баща му си бе отишъл тъжно и незабележимо, както бе живял.

Искаше й се да каже „Съжалявам!“, но нямаше да прозвучи искрено. Щях да обикна баща ти така, както винаги съм обичала теб. Ти така и не разбра колко болезнено бях влюбена в теб. Така и не разбра…

Шон я пусна и се обърна към паркинга. Лори нямаше защо да се притеснява от присъствието на Брендън и Тина, те бяха прекалено увлечени един от друг и се заливаха от смях, докато пиеха сода.

— Шон! — прошепна тя.

Ала той не я чу. Вече се отдалечаваше и приближаваше колата.

— Шон! — отново го повика Лори.

Този път той я чу, но я чуха и децата.

— Какво има, мамо? — попита Брендън.

— Ами… нищо — отвърна тя с усмивка. — Майкъл знае ли за нашето посещение?

— Да — бавно кимна Шон.

— Нямам търпение да стигнем — каза Брендън и отвори задната врата.

— Брат ти наистина ли ще ни пусне при животните? — развълнувано попита Тина.

— Разбира се — отговори Шон.

Тя радостно засия и влезе в колата.

Лори и Шон останаха сами отвън. Лори го погледна над покрива на колата.

— Откъде Майкъл знае, че ще ходим при него?

Шон отново бе сложил тъмните очила.

— Шон…

Той се усмихна и това я успокои.

— Наистина съжалявам за баща ти.

— Беше отдавна. Вече никой не може да го нарани. Опитвам се да вярвам в рая. Ако има рай, татко и Даниел са там.

— Да.

— Трябва да тръгваме. Децата сигурно вече се чудят какво става.

— Да, Шон…

— Да?

Той бе казал да оставят признанията за друг път. Нима можеше да говори за миналото сега, когато Брендън и Тина са с тях?

И все пак може би точно сега бе настъпил моментът. Моментът, който тя бе пропуснала, когато наистина можеше да има значение.

— Мамо, моля те! Вътре е поне сто градуса! — извика Брендън.

Шон направи гримаса.

— Идваме! — на свой ред извика Лори.

Тя се мушна в колата. Шон я последва и включи двигателя.

Лори за миг го погледна и после се вторачи в пътя пред себе си.

Моментът бе отлетял. Отново го бе изпуснала.