Хедър Греъм
Убийствено красив (22)

Двайсет и първа глава

— Трябва да отида до тоалетната — каза Джен, докато се взираше в телевизора. Беше направо позеленяла.

— Добре ли си? — попита Лори. Самата тя не се чувстваше добре.

— Мисля, че… Не знам…

— Ще те придружа…

— Не… не… Веднага се връщам — рече Джен и едва-едва се усмихна. — Лори, Мъфи е мъртва.

— Да, видях. Послушай ме, нека ти помогна…

— Не, не. Ей сега се връщам.

Лори кимна и остана втренчена в телевизора, като си мислеше за Мъфи. Мъфи Флъфи — толкова хубава, сладка и учудващо невинна въпреки начина, по който си изкарваше хляба.

Тя се заслуша в новините, опитвайки се да подреди фактите. И Мъфи бе намерена в блатиста местност.

— Госпожо, искате ли още едно?

Лори погледна надолу и видя празната си чаша.

— Бих искала чаша вода, ако може.

Барманът й донесе вода. Говорителят продължаваше да говори за страшното убийство, като разкриваше нови подробности.

Андрю добре познаваше Мъфи, беше работил с нея и се държеше грубо с нея. Господи, Андрю!…

Брад.

Брад я беше използвал, за да изживее перверзните си фантазии. Ами ако в това негово увлечение имаше нещо повече, нещо, за което Джен изобщо не бе подозирала?

— Не — гласно си възрази Лори.

— Моля? — обади се барманът.

Тя тръсна глава.

Почти веднага той отново приближи до нея.

— Извинете, приятелката ви ще се върне ли?

— Какво?

— Вашата приятелка. Тръгна ли си или ще се върне? Ако ще се връща, ще й приготвя ново питие.

— О… тя само отиде до тоалетната.

— Добре ли е? Отдавна я няма.

— Така ли?

— Да, от двайсетина минути.

Лори скочи, внезапно разтревожена за Джен.

— Моля ви, запазете местата ни.

Тя се запъти бързо към тоалетната, но барманът я извика обратно. В ръката си държеше телефонната слушалка.

— Вие ли сте Лори Кели?

— Коркоран. Искам да кажа — аз съм, извинете. Аз съм Лори. Кели е моминското ми име. — Господи, какви ги плещеше!

— На телефона.

— Джен?

— Вашата приятелка? Да не би да има навик да ви се обажда от тоалетната? — пошегува се той, ала тя го изгледа безизразно. Младежът сви рамене. — Като че ли е мъж. Ако искате, преместете се по-нататък. Там не е толкова шумно.

— Благодаря. — Послуша съвета му и се премести. — Ало?

— Лори. — Гласът бе шепот с рязка нотка.

— Да?

— Внимавай, Лори Кели, внимавай от този момент нататък. Аз те наблюдавам и виждам всяко твое движение.

Само гласът бе достатъчен, за да смрази кръвта й.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Най-напред ме чуй, Лори Кели. В момента си с черни панталони, тъмносиня плетена блуза с кръгло деколте и модерни туристически обувки „Тим Бърленд“. Косата ти е пусната. Красива е. Винаги съм я харесвал така.

— Нямам нужда от комплименти — озъби се тя. Беше възвърнала напълно способността си да мисли. — Кой си ти, какво искаш?

— Силната жена! Не се изхвърляй пред мен, Лори Кели. Просто искам да знаеш, че наистина те виждам и не изпускам и най-малкото ти движение… А ето че сега се оглеждаш, но няма да ме откриеш.

— Кой си ти и какво искаш?

— Вече се сдобих с нещо много важно — каза той. Думите му бяха придружени със съскане, което я накара да настръхне така, сякаш чуваше стърженето на тебешир по черна дъска.

— Какво е това нещо?

— Твоят син.

Лори застина от страх и ужас, неизпитвани досега.

— Синът ми? Защо?

— Защо ли? Ако имам него, значи имам и теб. Нали така, Лори Кели? Така е… В случай че не пожелаеш, още сега ще го убия…

В главата й запрепускаха трескави мисли. С убиеца ли разговаряше, с истинския убиец? Или беше номер — някой, който й се подиграваше, измъчваше я, някой, който знаеше за връзката й с Шон, някой зъл човек, който просто си играеше с нея?

Не. Почувства го до мозъка на костите си.

Той беше истинският убиец, същият, който бе удавил Манди Олин и им отне младостта и невинността. Същият, който бе подмамил Ели, Мъфи и вероятно Сюзън, а може би и много други. И сега държеше Брендън.

— Къде е Джен? — попита Лори и в същия миг разбра, че той беше хванал и нея.

— Кофти, няма да се събуди известно време. И нейният ред ще дойде, но сега ще се наложи малко да почака.

— Ами Тина?

— Тина. Тина е очарователна, апетитна. Как ще й се насладя само! Очакването е толкова сладко. Но ти винаги си била номер едно, Лори Кели. Винаги, Лори.

— Какво искаш?

— Отново ще си поиграем. Помниш ли как играехме? Е, отново настъпи времето за игри.

— Кой си ти? Щом сме играли заедно, значи се познаваме. Кажи ми кой си!

— Лори, моля те, не съм толкова глупав. Вече започвам да губя търпение. А не ми се иска да бързаме. Става ми смешно, като си помисля, че се надяваш да се измъкнеш. Хубаво е човек да се надява. Аз ще угася надеждите ти. Но засега те са твои, а синът ти е при мен. Слушай и не забравяй, че съм наблизо и те наблюдавам. Когато затворя, ти плати сметката си, излез от ресторанта, тръгни на изток и иди на паркинга от другата страна на улицата. Не се обаждай на никого, не търси помощ от бармана или от някого другиго и не се опитвай да хитруваш, оставяйки някакви SOS-съобщения или нещо такова. При най-малката грешка от твоя страна ще започна да режа пръстите на сина ти един по един, после ушите му, носа му… Схвана ли идеята ми?

— Да.

— Чудесно. Чакам те, Лори Кели. Отдавна те чакам.

— Ако аз дойда, ще пуснеш ли Брендън?

— Може би. Но не дойдеш ли, наистина ще го убия. Бавно. Вярвам, че бях достатъчно убедителен по този въпрос.

Телефонът изключи. Лори отчаяно се опита да измисли някакъв изход, ала знаеше, че той я наблюдава. Не посмя да се обади на 911, нито да заговори бармана, освен за да плати сметката си. Дали убиецът се намираше достатъчно наблизо, за да я чуе? Не знаеше. Само ако можеше да позвъни на Рики…

Откъде да е сигурна, че убиецът не е Рики?

Както и да е, нямаше никакъв избор, той държеше Брендън, о, боже, не…

— Оправихте ли се? — приветливо я попита барманът. Беше около трийсетгодишен, с брада и приятни маниери.

Лори кимна, като го гледаше втренчено, мъчейки се да му каже нещо с очите си.

— Добре ли сте?

Тя рязко поклати глава.

— Колко ви дължа?

— Точно десет долара.

Тя потърси в чантата си двайсетачка с надеждата, че той ще си спомни за тлъстия бакшиш, ако някой я потърсеше.

Кой би я потърсил? Имаше ли някой дори представа къде е? Да, разбира се. Щяха да намерят Джен, дано и Тина. Той й спомена, че на Джен й е прилошало, значи сигурно я беше отвлякъл през задния вход. Каза й също така, че очаква да пипне Тина…

Някак си убиецът бе успял да раздели Брендън и Тина? Или и тя беше при него? Грозеше ли я някаква опасност?

„Шон, къде си?“ — отчаяно се запита Лори.

Прониза я някакъв странен и неясен страх. Може би той беше по-близо, отколкото предполагаше. Може би…

Невъзможно бе той да е убиецът и да иска да убие собственото си дете!

Шон си беше трогнал сърдит. Вече на никого не вярваше, защото смяташе, че тя го е предала. Но той я обичаше, каза й, че я обича… Невъзможно бе да е той!

— Задръжте рестото, благодаря — каза тя, слагайки на бара двайсетачка.

В този момент барманът връщаше обратно стъклена чаша на поставката й не видя банкнотата.

— Благодаря. Приятна вечер.

Лори излезе от ресторанта, пое надолу по улицата и пресече, за да отиде на паркинга.

Там имаше десетки коли. Лори забеляза, че оттам ресторантът се вижда без проблем, но онзи сигурно се беше поразходил дотам и обратно.

Тялото й беше изстинало. Тя обхождаше редиците паркирани коли с едри, нервни крачки. Бяха предимно микробуси и камиони — твърде големи, за да бъдат паркирани в търговския център.

Падаше нощта. Здрач и сенки изпълниха паркинга.

Лори чу шум зад гърба си. Опита се да се обърне, ала върху нея беше хвърлено някакво миризливо одеяло. Тя започна да се бори, мъчейки се да изкрещи. Една силна ръка я удари по главата и тя се простря на асфалта. Главата й кънтеше. Одеялото имаше сладникав мирис.

„Господи, Брендън, исках да те спася!“ — помисли си Лори и загуби съзнание.

 

 

Под ноктите на Мъфи откриха прашинки от чакъл.

Шон си мислеше, че това трябва да му подскаже нещо, ала в съзнанието му бе заседнало някакво безпокойство, което той не можеше точно да си обясни. Докато бяха в моргата, пристигнаха Бил Кроули и Алекс Хенсън — двете ченгета от отдел „Убийства“, с които Рики го беше запознал. Бяха решили да огледат сами трупа в търсене на някаква, макар и малка, следа.

Докато Рики Гарсиа, Кроули и Хенсън бяха вътре с Гилеспи, Шон отиде да си вземе едно кафе от автомата. Зад гърба му се приближи лейтенант. Джоузеф Трент — бившият съпруг на доктор Гилеспи.

— Жена ми май излезе права. Имаме си работа със садист.

Шон отпи от кафето и се обърна към Трент, клатейки глава.

— Жена ви смята, че мога да разреша случая, като не пиша сценарий за последните мигове от живота на жертвите.

— Жена ми смята, че вие сте умен и играете роля на катализатор.

Шон вдигна вежди.

— Този тип се е вихрел тук много преди аз да се завърна.

Джоузеф Трент кимна.

— Така е. Но когато се върнахте, той избра една от старите ви приятелки, която при това е била свидетел на станалото при изкопа. А сега… изглежда, той губи контрол. Типично е за такъв убиец. И страшно. Ще стане небрежен и може би алчен. И ще иска да убива все по-бързо. Вече засили темпото, сякаш бяга твърде бързо. Мисля, че скоро ще сгреши. Но може и да не е толкова скоро, колкото ни се иска.

— Смятам, че вие и екипът ви трябва да направите нещо, без да губите повече време.

— Какво?

— Започнете с нас — с Рики, с мен, с всички ни. Тайфата от гимназията.

Рики се беше приближил, докато той говореше. В очите му пламна гняв и бързо угасна.

— За какво си говорите? За изкопа? Шон, всички ние бяхме там. Не ние, а ченгетата тогава си помислиха, че Манди е била убита. Господи, ти беше в затвора, съдиха те и едва не те разпнаха…

— Не бях аз. Но сега знам, че Манди е била убита. И убиецът е тъкмо този, когото търсим.

Рики се усмихна.

— Значи започваме с теб и мен?

— Всеки един от нас трябва да бъде заподозрян.

— Може би той е прав — рече Трент.

Рики възмутено вдигна ръце.

— Е, лейтенант, завъртете ме на шиш, за да ощастливите този мой така наречен „приятел“.

— Ще го направя. А по-късно има среща на бойната група. Смятам да оглавя това разследване. Ще се поровим в живота на всеки един от училищната ви компания през последните петнайсет години. И една кихавица дори няма да подминем.

Рики наведе глава и после бавно вдигна тъмните си очи към Шон.

— Чао, приятелче! — възбудено рече той.

Шон кимна.

— Чао.

— Щом ти ме подозираш, и аз ще те подозирам!

— Рики, ти знаеш, че аз не те смятам… — започна Шон, но лейтенант Трент го прекъсна:

— Остави го. Аз ще оправя това.

Рики се обърна и си тръгна.

Трент тихо въздъхна.

— Мислиш ли, че е виновен? — попита Шон.

Трент го погледна мрачно.

— Не. Но мисля, че ти си прав. Това е някой от вашата компания. Трябва да разберем бързо кой е той.

След като излезе от моргата, Шон се обади на Арни. Уговориха се да се срещнат в един ресторант във Форт Лодърдейл, който се намираше между Палм Бийч и Маями.

— Скоро ще го съобщят в новините — рече Шон. — Открили са нов труп на жена, която също познавах. Доколкото знам, познавали са я и останалите ми приятели. Беше лека жена и поработваше като момиче на повикване.

— Как така са я открили толкова бързо? — замислено попита Арни. — Преди ги скриваше доста добре. В града ли са я намерили?

— Не, в блатата, както и останалите преди нея.

— Не, не е същото. Едва ли е била скрита дълбоко. Мисля, че убиецът е искал да бъде намерена.

— Защо?

— Става все по-дързък и безочлив. Навярно изживява и малко умствено раздвоение: от една страна, самочувствието му расте, а от друга — започва да става безразсъден. А това е страшно, много страшно. Освен това явно е убеден в своята непобедимост. Започва да си мисли, че е твърде умен, за да го хванат. В края на краищата това може да е от полза за полицията. Сега убиецът може да рискува открито…

— И какво?

— И това го прави по-опасен от всякога.

— Благодаря, Арни, наистина ми помогна. И Трент явно мисли по същия начин.

— Съжалявам, казвам само това, което мисля. А и ти познаваш достатъчно добре криминалната психология, за да не се съмняваш в истинността на думите ми.

— Да, така е.

На връщане Шон попадна в задръстване, което му даде възможност да помисли за Лори и Брендън. Потръпна, като си спомни, че той има дете, син, невероятно хлапе като Брендън.

И заради това си беше тръгнал сърдит. И сега, докато си седеше в колата, Шон осъзна, че се беше държал като човек, който смята себе си за морално прав. Отнесе се сурово с Лори. Но не можа да се сдържи. Може би ако Брендън не беше такова страхотно хлапе…

Озърна се за телефона. Откакто нае колата, Шон не беше си служил с него. Сега го откри в жабката и избра номера на Лори. Той си бе тръгнал вбесен — истинска проява на онази негова сприхавост, за която тя му беше говорила — и макар да се върна, Лори сигурно не го е почувствала като загриженост за нея, а само за Брендън. Тогава бе изпитал гняв, смайване и едно необяснимо усещане за загуба. Ала ето че времето изглаждаше нещата и колкото и да бе странно, сега Шон чувстваше вина. Даде си сметка, че трябва да поговорят. Той наистина бе изчезнал и по този начин не й бе оставил друг избор. Да, той беше наранен. Тя обаче също бе наранена и бе останала сама.

Изведнъж видя нещата през нейните очи. Ситуацията бе еднакво тъжна и за двамата, но все още можеха да я променят. Затворът бе ужасен, смъртта на Манди бе голяма трагедия, а кончината на баща му — толкова болезнена, но…

Той обичаше Лори. Винаги я бе обичал и винаги щеше да я обича. Сега, след като вече бе живял с нея, не можеше да си представи, че ще продължи пътя си без нея. Той навярно се бе държал отвратително, но, по дяволите, това бе истински шок за него и със сигурност тя щеше да го разбере. Сутринта, когато се вгледа в очите на мъртвата Мъфи, Шон за пореден път бе осъзнал колко крехък, непредвидим и жесток бе човешкият живот. Той нямаше повече да го пропилява. Щеше незабавно да говори с Лори. Щеше да я принуди да го изслуша.

Ала Лори не отговаряше. Шон позвъни в дома на Джен. Включи се телефонен секретар, който с енергичния глас на Джен остави за връзка номера на пейджъра й, служебния и клетъчния телефон на Брад.

Шон потърси химикалка в жабката и отново позвъни на секретаря, за да запише номерата. За щастие потокът от коли все още креташе и той оползотворяваше иначе изгубеното време. Вече приближаваше центъра на Маями, когато остави съобщение на пейджъра. След малко потърси Брад в офиса и когато отново отговори телефонен секретар, Шон прибягна до клетъчния му телефон.

— Ало? — обади се Брад. Гласът му бе рязък и тревожен.

— Брад, Шон е. Да знаеш къде е Лори?

— Да, в Гроув е, с Джен и децата. Шон, чу ли за Мъфи?

— Виждал ли си я скоро?

Брад изпъшка.

— Вчера.

— Какво?

— Аз я наех, Шон.

— За тройката?

— Да. И сега… тя е мъртва.

— Брад, извинявай, че сменям темата, но случайно да знаеш имало ли е проблеми при слагането на алармата у Лори?

— Не, всичко е минало добре.

— Сигурен ли си?

— Да, говорих с Андрю и Тед. Казаха ми, че хората на Джеф са свършили страхотна работа.

— Знаеш ли къде точно са Лори, Джен и децата?

— Не. Защо?

— Мисля, че трябва да ги потърсим.

— Звънни на пейджъра. Джен винаги го носи със себе си…

— Звъннах, но тя не ми позвъни.

— Може би номерът нищо не й говори. Джен е съвестна по отношение на пейджъра си. Господи, а пък аз все си мисля за Мъфи…

— Аз също. Косата ми се изправи, като я видях в моргата. А сега искам да намеря Лори, Джен и децата!

— Добре.

— Къде си?

Шон помисли, че Брад се колебае.

— Близо съм до Гроув — каза Брад. — Къде да се срещнем?

— Мейн Стрийт, на светофара до търговския център.

На Шон му се струваше, че Лори и Джен пазаруват с децата и са в безопасност. Джен сигурно разказваше с подробности за срещата с Мъфи. Навярно Лори също споделяше някои свои тайни. Сигурно и двете се страхуваха. За пореден път убиецът се беше прицелил учудващо близо. Може би Лори и Джен нямаше да се бавят и щяха да се приберат.

Може би не бяха чули още за Мъфи.

Брад вече го чакаше.

— Още не съм ги зърнал, но според мен са отишли да се почерпят. Сигурен съм, че искат да си поговорят. Знаеш ги жените.

— Добре, първо ще проверим баровете… чакай, не истинските барове, нали? Децата са с тях, значи ни трябват ресторанти с бар.

— Да, прав си. Първо ще отидем в любимия италиански ресторант на Джен, после — на ъгъла.

Джен и Лори не бяха стъпвали в италианския ресторант, нито в следващите два, където провериха, но когато отидоха в ресторанта на първия етаж на „Мейфеър“, барманът си спомни за двете жени.

— Да, една хубава блондинка — веднага каза той. — Тъмнокосата отиде до тоалетната и повече не я видях. После телефонът звънна, търсеха Лори Кели. Запомних го, защото тя ми каза, че се казва Лори и преди е била Кели. Докато говореше по телефона, изглеждаше разстроена. Когато свърши, беше бяла като платно.

Докато слушаше, Шон се вкопчи в бара.

— Дамата плати с двайсетдоларова банкнота десетдоларовата си сметка и отказа ресто. Хей, приятел, внимавай! Съжалявам. Там имаше счупено стъкло и ти току-що поряза ръката си.

Шон погледна ръката си. Тя наистина кървеше, но той не усещаше болката. Съвсем естествено взе една салфетка и я обви около порязаното.

— Какво стана после?

— Приятел, явно се поряза дълбоко, може би ще се наложи да те шият…

— Какво стана с блондинката?

— Набързо си тръгна.

— Накъде пое?

— Ами към паркинга от другата страна на улицата.

— Господи! — промълви Брад.

— Благодаря — каза Шон на бармана.

— Няма защо. Мога ли да направя още нещо за вас?

Шон поклати глава и тръгна след Брад, който вече крачеше към изхода.

— Почакай! — каза Шон. — Да потърсим Джен в тоалетната.

Там нямаше и следа от Джен.

Те хукнаха към паркинга, но внезапно дочуха слабо стенание, идващо иззад един контейнер с боклук.

Там лежеше Джен.

— Господи! — възкликна Брад, навеждайки се към нея.

— Тя е добре, диша, пулсът е нормален — рече Шон, приклекнал до него.

Брад вдигна Джен.

— Любима? — Леко я потупа по бузата. — Какво стана, мила? Къде са Тина, Лори… Брендън?

Джен отвори очи и примижа срещу Брад, а после и към Шон.

— Сладникаво… нещо сладникаво… О, боже, чухте ли за Мъфи? Какво правя тук? Къде е Лори? Чакай малко. Децата, Брад, къде са децата?

— Те не бяха ли с вас?

— Отидоха на разходка.

— Къде?

— Наоколо, само по главните улици, около „Кокоуок“ и „Мейфеър“. Нещо се е случило. Господи, трябва да намерим децата!

Клетъчният телефон на Брад звънна.

— Ало — припряно рече той.

Шон ясно чу гласа на Тина — силен и разстроен.

— Татко, страх ме е! Толкова ме е страх!

— Господи, Тина, къде си?

— В магазина… Но, татко, не мога да намеря мама и Лори, и… Татко, мисля, че той отвлече Брендън.

— Кой той?

— Той… мъжът с микробуса — изплака Тина.

— Олеле! — изпъшка Джен.

Шон грабна телефона.

— Тина, видя ли нещо?

— Не… но Брендън беше с мен и после изчезна. Не ме оставяйте сама. Страх ме е.

— Спокойно. Родителите ти ей сега ще дойдат да те вземат. — Шон подаде телефона на Брад.

— Закарай Джен и Тина вкъщи, Брад — каза той и ги остави.

После се втурна да обикаля редиците с паркирани коли, викайки името на Лори. Когато стигна до третата редица, забеляза нещо на земята, наведе се и позна голямата черна чанта на Лори.

До нея се виждаха следи от автомобилни гуми, сякаш колата бе потеглила рязко в желанието си да изчезне възможно най-бързо. Шон знаеше със сигурност, че тя бе отвела Лори и Брендън.

Той стисна очи. Убиецът. Убиецът беше хванал нея и техния син. Безочлив и безразсъден, смятащ себе си за невидим и непобедим, той беше отвлякъл майката и сина.

Манди беше убита, а след нея Ели, Мъфи, навярно и Сю. Разполагаха само с една улика — чакълестия пясък под ноктите на Мъфи…

Шон се изправи. Стана му неприятно, че Брад го е последвал.

— Казах ти да заведеш семейството си вкъщи.

— Джен вече е добре и отиде да вземе Тина. Обадих се на 911, ченгетата скоро ще отидат при тях. Джен наистина се съвзе. Каза ми да остана с теб, за да ти помогна да откриеш Лори…

Шон го изгледа. Неговият стар приятел от училище беше тук, с него. Брад беше тук сега.

Възможно ли бе да е отвел някъде Лори и Брендън и после да се е върнал? Когато го откри по клетъчния телефон, Брад се оказа близо до Гроув.

Шон затвори очи и си спомни пясъка, чакъла, който бяха открили под ноктите на Мъфи. Той излезе прав: всички случай водеха към миналото им. Убиецът убиваше своите жертви на едно и също място и после ги хвърляше в блатото. Арни го беше научил, че много убийци действително се връщат на мястото на престъплението. Това вече не бяха догадки. Шон беше убеден в правотата си.

— Изкопът — тихо изрече Шон. — Проклетият изкоп!

— Ще взема моята кола — по-бърза е — каза Брад.

— Чакай ме пред бара. Ще се обадя на ченгетата.

— Няма нужда! — Брад бръкна в джоба на сакото си и му хвърли клетъчния си телефон.

Шон започна да набира 911, но се спря. Ако ги алармираше, ченгетата щяха да хукнат към изкопа с виещи сирени. Ако убиецът ги чуеше, можеше да се ожесточи и да убие Лори и Брендън. Не биваше да звъни на 911.

Имаше прекия телефон на лейтенант Трент. Шон го избра, попадна на телефонен секретар и му остави съобщение. Поколеба се, скърцайки със зъби.

Звънна на Рики. Обади се женски глас.

— Рики Гарсиа, моля.

— В момента го няма. Обажда се на всеки петнайсет минути. Да му предам ли нещо?

Шон замълча за миг. Ами ако Рики бе убиецът?

— Кажете му да дойде при изкопа.

— Какъв изкоп?

— Той ще разбере — тихо каза Шон. — Той ще разбере.