Харолд Робинс
Самотната лейди (50)

6

Джерили сгъна и последната риза и внимателно я сложи в куфара. Новите и скъпи куфари и чанти, подарък от Лиша, изглеждаха не на място в това жилище.

— Ето това е — въздъхна тя. — Да. Приключвай вече с обличането. Марк ще дойде всеки момент.

— Добре. — Фред закопча яката на ризата си и отиде до огледалото да си сложи вратовръзката. Когато свърши, облече си сакото и се обърна с усмивка на лицето към нея. — Е, как изглеждам?

— Страхотно.

Той се приближи и я целуна.

— Това е само началото. Когато се върна, Лиша иска да си вземем по-хубав апартамент. Толкова голям, че да можем да сложим в него и пиано.

Тя затвори и последната чанта, без да каже дума.

— Хей, не си разваляй настроението. Няма да отсъствам толкова дълго. Детройт, Нашвил и Лос Анжелис. По една седмица навсякъде.

Фред нищо не разбираше.

— Докато ме няма, започни да търсиш друго място. Така, докато се върна…

— Не — прекъсна го тя.

На лицето му се изписа озадачение.

— Какво има, мила?

— Аз няма да се местя никъде.

— Хайде де. Време е да излезем от тази дупка.

— Не се местя и това е — повтори тя.

— Можем да си го позволим, скъпа.

— Ти можеш да си го позволиш.

— Какво значение има дали аз или ти? Никога не сме правили на въпрос кой плаща сметките. — Той я прегърна. — Освен това, мила, време е да се оженим.

Тя зарови лице в рамото му.

— Не. — Гласът й прозвуча глухо в сакото му.

Той отдръпна главата й от себе си и я погледна в очите, искрено объркан.

— Защо не?

Тя преглътна сълзите си.

— Защото няма да е добре.

— Защото съм чернокож ли?

— Знаеш, че не е заради това.

— Не знам. Има момичета, които спят с черни момчета, но не искат да се омъжват за тях. — В гласа му се долови нотка на горчивина.

— Не е заради това.

— Е, какво е тогава? Знам само, че ти искаше да дойда да живея тук. Подхождахме си.

— Така е. Но това беше тогава и не е завинаги. Сега е по-различно.

— Единствената разлика е, че сега аз ще храня къщата. И ще мога да се грижа истински за теб.

Тя подбра внимателно думите. Харесваше го твърде много, за да го нарани.

— Радвам се, че успя. Ти заслужаваш всичко, което получи. Но не виждаш ли, че аз също трябва да успея. Трябва да постигна своята цел.

— Няма да ти преча. Само искам да направя живота ти по-лесен. Да не мислиш поне за пари.

Очите й вече бяха сухи, гласът й се успокои.

— Ако исках това, нямаше да се разведа с Уолтър.

— Не те разбирам.

— Понякога сама себе си не разбирам. Знам само, че искам да съм свободна.

— Ако ме обичаше, нямаше да говориш така.

— Може би нещата опират в това. Обичам те, но не така, както ти мен. Все едно сме много близки и сме приятели и всичко между нас е точно — тръпката, сексът, всичко. Хубаво е, но не е достатъчно за мен. Все още нещо ми липсва. Може би то е вътре в мен, може би е нещо, което никога няма да намеря, но докато го търся, няма да мога да се отдам изцяло на никоя връзка. Няма да съм в състояние да го направя, докато не се почувствам свободна и пълноценна.

— Ако се оженим, можем да си имаме деца. Тогава ще се оправиш.

Тя се засмя. Ето това беше окончателният мъжки отговор. Бебето оправя всичко. Може и да е така. За тях. Но тя не го желаеше.

— Не това е разбирането ми за свобода. Не знам дали някога съм искала да имам семейство.

— Но това не е естествено. Всяка жена иска да има дете.

— Аз пък не искам. Може би някой ден ще пожелая. Но не и сега.

От долу някой натисна звънеца. Фред отиде до прозореца.

— Марк е паркирал лошо.

— По-добре тръгвай — подкани го Джерили.

— Не приемам „не“ за отговор.

— Не се опитвай да ме промениш. Ти си имаш собствен живот и собствена кариера. Остави моя на мен.

Отново се чу звънецът.

— С други думи, не искаш да се връщам?

Тя сведе очи и когато вдигна глава, кимна.

— Мисля, че ще е най-добре и за двама ни.

Когато отново се чу настоятелно позвъняване, Фред избухна ядосан и объркан.

— Идвам! По дяволите! Идвам!

Застана на прага. Страданието бе променило гласа му.

— Джерили.

Тя се протегна и го целуна по бузата.

— Желая ти късмет, Фред. Радвай хората с песните си.

Той остави чантите си и пристъпи към нея. Тя се отдръпна.

Гласът му бе пълен с болка.

— Майната ти, Джерили — изруга той. — И майната й на шибаната ти честност или както там я наричаш. Използваш я, за да намериш извинение за това, че не даваш пет пари за никого, освен за себе си! — След тези думи той тръгна и остави вратата след себе си отворена.

С рязко движение тя скри лице в дланите си.

Той имаше право. Бе достатъчно умна, за да разпознае истината, когато я чуеше. Собствената й майка твърдеше същото.

Нещо с нея не беше наред. Защо не можеше да е доволна от същите неща, които задоволяваха другите? Защо винаги искаше повече и усещаше някаква празнота у себе си?

Когато на вратата се позвъни, тя изруга тихо и погледна часовника си. Оставаше един час до срещата й в кабинета на Фанън.

— Кой е? — провикна се тя.

— Господин Харди, управителят.

По дяволите, само това й трябваше. Тя съумя да изобрази недоумяващо изражение на лицето си и отвори вратата.

— Господин Харди — усмихна му се тя. — Тъкмо се канех да ви се обадя. Заповядайте.

— Дойдох за наема — съобщи й той с особения си писклив глас.

— Точно затова щях да ви се обадя — побърза да отговори тя.

— Можете ли да платите?

— Точно това исках да ви обясня. Знаете ли…

— Вече е двайсето число от месеца — прекъсна я той. — От службата ме притискат.

— Знам, но чакам един чек. Тъкмо излизах да се видя с човека, който ще постави пиесата ми. Адолф Фанън, прочутия продуцент. Чували сте за него, сигурна съм.

— Не. От службата ми наредиха да ви връча предупреждение за напускане.

— Е, господин Харди. От какво толкова са разтревожени? Имат месечна застраховка.

— Ще я използват, за да компенсират таз месечния наем, ако напуснете.

— Винаги съм плащала. Знаете го.

— Знам, госпожице Рандал, но не аз измислям правилата. От службата ми наредиха — ако не ти платят до двайсети, връчвай предупреждението. Така ако напуснете до края на месеца, никой няма да изгуби и цент.

— Ще платя до петък.

— Това са още три дни. Дотогава те ще ме побъркат.

— Ще ви компенсирам по някакъв начин. Бъдете добро момче, господин Харди.

Той огледа апартамента.

— Не съм виждал приятеля ви от няколко седмици. Скарахте ли се?

— Не, но той си отиде.

— Радвам се, госпожице Рандал. Не съм споменавал в службата, че живеете с още някого. Знаете, че наемът при вас е за един човек, а и ако бяха разбрали, че живеете с негър, щяха направо да побеснеят. Не допускат в тази сграда да живеят нито латиноси, нито негри. Не искат това място да се превръща във вертеп.

Търпението й се изчерпа.

— Господин Харди — каза тя с леден глас, — защо не си отидете и не кажете на ония от службата ви да си го начукат!

Той я изгледа шокиран.

— Госпожице Рандал, как може добро момиче като вас да говори на такъв език?

— Господин Харди, вашата служба може и да е собственик на сградата, но наемателите не са тяхно притежание. Никой няма правото да ми казва как или с кого да живея. Единственото, на което имат право, е наемът, който ви казах, че ще платя в петък.

— Добре, щом така смятате. — Той извади някаква попълнена бланка от задния си джоб и я напъха в ръката й.

Тя погледна дебело отпечатаните букви върху сгънатия лист хартия: Предупреждение за напускане.

— Защо ми давате това? — попита тя. — Казах, че ще платя в петък.

Той отиде при вратата.

— Винаги можете да дойдете при мен с наема — отвърна той. — Това е в случай, че не го направите.