Харолд Робинс
Самотната лейди (16)

16

Тя излезе от евтиния супермаркет, стигна до ъгъла и изчака смяната на светофара. До бордюра пред нея спря някаква кола.

— Мога ли да те закарам, Джерили?

Беше доктор Бейкър.

— Реших, че си тръгнала към кабинета ми — рече той, когато тя се качи в колата.

— Чувствам се добре. Не исках да ви безпокоя.

— Не ме безпокоиш. Аз съм твоят лекар.

Тя не отговори и той продължи:

— Мислех, че ще се върнеш на работа.

— Промених решението си — отвърна тя лаконично. Той спря на следващия светофар и се обърна към нея.

— Какво става, Джерили, нещо не е наред ли?

— Нищо.

Светна зелена светлина и той потегли.

— Цигара? — покани я доктор Бейкър и протегна пакета към нея, след като спряха пред дома й.

Тя поклати глава, но не понечи да излезе от колата.

— Можеш да поговориш с мен. — Доктор Бейкър запали цигара.

Тя се отмести по-далеч от него. Той се протегна и обърна лицето й към себе си. Тогава видя сълзите, които напираха в очите й.

— Можеш да поговориш с мен — повтори той внимателно. — Чух какви ли не истории.

В този момент тя се разплака. Беззвучно, само сълзите се стичаха по бузите й. Той отвори жабката, извади хартиени кърпички и й подаде една.

— Нямате представа как ме гледат.

Той дръпна от цигарата, без да каже и дума.

— Понякога ми се иска да бях оставила онези момчета да направят каквото искаха. Тогава никой нямаше да каже нищо.

— Това не е така и ти го знаеш.

— Всички смятат, че нещо се е случило. И че аз съм го искала.

— Никой, който те познава, Джерили, не би повярвал.

Тя се засмя горчиво.

— Не биха повярвали в истината, дори и да им я разкажа. Не разбирам защо. — Джерили погледна доктор Бейкър. — Какво да правя сега, докторе?

— Не им обръщай внимание. Ще отмине. Утре ще започнат да говорят за нещо друго.

— Ще ми се да ви вярвам.

— Можеш да ми вярваш — каза уверено той. — Познавам този град. Точно така ще стане.

— Майка ми казва, че татко може да си изгуби работата, ако господин Торнтън си изтегли парите от банката. Затова не искала да предприемам нищо.

— А господин Торнтън има ли такива намерения?

— Не знам. Чух само, че оттогава не е влизал в банката.

— Това нищо не означава.

— Татко е притеснен. Виждам го. Лицето му е измъчено. Всяка вечер работи до късно.

— Може би причината е друга. Питала ли си го?

— Не — отговори Джерили. — Дори да го попитам, няма да ми каже.

— Добре, не мисли тази вечер повече за това. Ела утре в кабинета ми. Искам да прегледам изгорените места. Можем и да поговорим.

— Добре. — Тя отвори вратата. — Благодаря, докторе.

Той се усмихна.

— До утре. Не забравяй.

— Няма. — Той я проследи с поглед как отива към къщата и едва след това потегли. Караше замислен. Зложелателството и глупостта на хората никога нямаше да престанат да го учудват. Изправени пред избора да мислят добро или лошо за другите, те винаги избираха лошото.

 

 

— Какво ще кажеш да изпием по една сода? — попита я Мартин, когато излязоха от киното.

— Не искам — отговори Джерили.

— Хайде де — настоя той. — Ще бъде интересно. Всички ще са там.

— Не.

— Какво става, Джерили? — попита Мартин. — Ти вече не си същата.

Тя не отговори.

— Хайде да изпием по една сода. Ще отскоча да взема. Този път аз плащам.

Джерили се усмихна неохотно.

— Внимавай, Мартин. Започваш много да харчиш.

Той се засмя.

— Не ме познаваш — щракна с пръсти той. — Десет цента тук, двайсет там.

Тя го изгледа сериозно.

— Добре — съгласи се най-сетне Джерили.

Мартин беше прав. Сладоледеният салон беше претъпкан. Джубоксът гърмеше в ъгъла, но те успяха да намерят маса в отсрещната част. Тя си пробиваше път в тълпата и гледаше право пред себе си.

На тяхната маса имаше само един стол и Мартин поиска един свободен от съседната маса, около която се бяха скупчили десетина момчета.

— Някой ще го ползва ли?

— Не. — Момчетата огледаха него, после Джерили. Настъпи неловко мълчание. После едно от тях се приведе напред и прошепна нещо на другите. Всички се засмяха и погледнаха Джерили.

Тя усети, че лицето й пламва под техните погледи, и заби очи в менюто, когато дойде сервитьорът. Беше едно пъпчасало момче, което тя познаваше от училище.

— Какво да бъде? — попита той, после я съзря. — Хей, Джерили. Напоследък май не си се навъртала наоколо, нали?

Тя чу избухналия смях на съседната маса и репликата на едно от момчетата:

— Е, въртяла се е, ама не много.

Тя погледна Мартин.

— Наистина не искам нищо.

— Вземи нещо — настояваше той. — Какво ще кажеш за ананас в шоколадов сос?

— Не — отказа тя. Смехът на съседната маса отново избухна. Тя не ги чуваше какво говорят, но усещаше погледите им.

— По-добре да тръгвам — внезапно се изправи тя. — Не се чувствам добре. — И без да даде на Мартин възможност да отговори, Джерили почти побягна от сладоледения салон.

Той успя да я стигне на половината път до пресечката и безмълвно тръгна до нея. Завиха по улицата, без да си кажат и дума.

— Съжалявам, Мартин.

— Няма нищо. Ти обаче не постъпваш добре.

— Аз… не разбирам какво искаш да кажеш.

Той спря под една улична лампа и се обърна към нея.

— Може и да нямам богат опит, но съм най-големият специалист в света, когато хората ме одумват. Израснах с клюките им.

Тя мълчеше.

— С родители като моите, хората не престават да говорят. Не е лесно да си детето на градските пияници. — Изведнъж той спря, гласът му заглъхна.

— Съжалявам, Марти.

Примигвайки, той поклати глава.

— Бях много малък, когато се научих да се справям с приказките им. Ти си знаеш какво представляваш и трябва да ходиш с вдигната глава, независимо какво говорят хората. Винаги съм постъпвал така. След време те престават да те интересуват. И бях сигурен, че постъпвам правилно.

— Когато си момиче, е различно. Никой не ти казва нищо право в очите. Нямаш възможност да отвърнеш.

— Същото е и с мен. Да не мислиш, че някой е дошъл да ми каже: „Хей, баща ти е градският пияница“. Няма такова нещо. Само шепнат и те оглеждат, а на теб ти се иска да изплюят камъчето, за да можеш да им отговориш, вместо да се правиш, че нищо не се е случило.

Тя кимна, припомняйки си какво бе казала майка й за лошия му произход първия път, когато той я потърси.

— Не мога да свикна с това. Непрекъснато имам чувството, че ме гледат с рентгенови очи. Знам точно какво си мислят.

— Ти обаче знаеш как си постъпила и това е по-важно.

— Не съм направила нищо. Ето това е ужасното.

— Не е — отговори той със зрялост, надхвърляща годините му. — Именно поради това ти си права, а останалите грешат. И когато го разбереш, никой няма да може да ти го отнеме.

 

 

Тя зави зад ъгъла и се озова пред аптеката. Момчетата бяха застанали около вратата и внезапно млъкнаха, но отстъпиха и й направиха място да мине. Тя усети как очите им я проследиха до щанда.

Док Мейхю излезе от задната стаичка.

— Добър ден, Джерили. Какво мога да направя за теб?

— Искам паста за зъби, освежаваща вода за уста, дезодорант.

Той кимна и бързо подреди опаковките пред нея.

— Предлагаме на намалени цени козметика на „Лав-Гло“. Купи си червило и следващото ще получиш срещу едно пени.

Тя поклати глава.

— Не, нямам нужда.

— Много хубаво е. Само го пробвай. Толкова е хубаво, колкото „Ревлон“ или „Хелън Рубинстайн“, или някоя друга известна марка.

— Може би друг път. — Джерили погледна списъка си. — Моля да ми дадеш и аспирин.

Той взе едно шишенце от лавицата зад себе си.

— „Лав-Гло“ предлага също сенки за очи и лак за нокти. Пак при тези условия.

— Не, благодаря ти, Док.

— Тези условия са валидни само до края на седмицата.

Тя кимна.

— Ще кажа на майка си. Може би тя ще поиска нещо.

— Добре — вежливо отговори продавачът. — По сметка ли да го пиша, или ще платиш в брой?

— По сметка, моля те. — Тя се разходи край рафтовете и докато той записваше покупката, вниманието й привлече едно холивудско списание. На корицата имаше снимка на Кларк Гейбъл. Небрежно го разлисти. С периферното си зрение забеляза, че момчетата отвън продължават да я наблюдават.

— Готово е, Джерили — обади се продавачът.

Тя върна списанието на рафта и взе опаковката от щанда. Момчетата отново отстъпиха и я пропуснаха да мине. Тя се държеше, все едно че не ги вижда. Почти бе стигнала ъгъла, когато те я настигнаха.

— Джерили — спря я едно от тях.

Тя застана на едно място и го погледна студено.

— Как си, Джерили? — попита я момчето.

— Добре, Карл — отвърна тя лаконично.

— Вече не работиш в клуба, а?

— Не.

— Добре. — Той се усмихна. — Сега може би ще имаш време да обърнеш внимание на някое местно момче.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Никога не съм могъл да разбера защо момичетата от Порт Клеър тичат след нюйоркчаните.

— Не виждам някой да се е разтичал след тях.

— Хайде, Джерили, знаеш какво имам предвид.

В очите й продължаваше да се чете спокойствие.

— Не, не знам.

— Да не би само тия от Ню Йорк да знаят как да се забавляват. И ние не го правим зле, а, момчета?

Чу се объркан хор на изразяващи съгласието си гласове. Той ги погледна усмихнат. Окуражен от подкрепата им, отново се обърна към нея.

— Та какво ще кажеш, Джерили? Да идем на едно кино довечера? А после можем да продължим към носа? Имам кола.

— Не — отвърна тя категорично.

Той я погледна, все едно че беше полят със студен душ.

— И защо не?

— Защото не те харесвам, ето защо — отвърна тя студено.

Той се ядоса.

— Какво ти става, Джерили? Да не би повече да харесваш негрите?

Шамарът й го изненада. Той хвана гневно ръката й и я стисна толкова здраво, че тя усети да я пронизва болка.

— Нямаш право да се държиш толкова високомерно, Джерили. Знаем всичко за теб.

Тя го погледна в очите, лицето й бе побеляло.

— Пусни ме да си тръгна! — просъска тя през стиснатите си устни.

Той пусна рязко ръката й.

— Ще съжаляваш за това.

Тя мина покрай тях и успя да задържи главата си изправена, докато зави зад ъгъла. После почувства как се разтреперва. Опря се с ръка на стената на сградата, за да не падне. След малко въздъхна дълбоко и продължи. Почти не виждаше обаче къде стъпва. Сълзите я заслепяваха.

Точно на следващия ден по оградите и стените край дома й се появиха надписите: „Джерили се чука. Джерили духа“.