Фредерик Пол
Венериански търговци (2)

II

Името на мъжа, наел „Гагарин“, бе Бойс Кочнър. Изглеждаше около четирийсетгодишен. Висок два метра. От ирландско-американско-френски произход.

Беше от типа хора, свикнали да командват. Наблюдавах го как излезе от Вретеното, сякаш то му принадлежеше и се готвеше да го продаде. Седна в хичи-заведението на Съб Вастра, имитиращо кафене върху тротоара на парижки булевард.

— Уиски — отсече той и Вастра побърза да налее „Джон Бег“ върху свръхизстуден лед и да му поднесе чашата с питието, което пращеше от студ и караше устните да изтръпват. — Цигара — поиска той и младата жена, която пътуваше с него, мигновено запали цигара и му я подаде. — Местенцето изглежда хубаво — каза той и Вастра взе така да кима в знак на съгласие, че за малко щеше да падне.

Седях до тях — е, искам да кажа не на същата маса, дори не гледах натам. Но можех да чувам какво си говорят. Вастра също не ме поглеждаше, но ме бе забелязал, естествено, и знаеше, че ги наблюдавам. Трябваше обаче да почакам третата му жена да вземе поръчката ми, тъй като той нямаше да си губи времето с мен, когато на масата му имаше теранци, пристигнали с чартърен полет.

— Както обикновено — казах аз, имайки предвид откровен разговор над чаша безалкохолно питие. — И копие от инструктажа — добавих по-меко. Очите й затрептяха над кокетната воалетка. Хитра малка лисица. Потупах приятелски ръката й и пъхнах в нея свита банкнота. Тя се отдалечи.

Теранецът изучаваше заобикалящата го среда, включително и мен. Отвърнах на погледа му учтиво, но дистанцирано. Той ми кимна едва-едва и се обърна отново към Събхаш Вастра.

— Понеже съм дошъл тук — рече той, — бих могъл да участвам в каквито мероприятия имате. Какво може да се прави тук?

Съб се усмихна широко, подобно на дълга и кльощава жаба.

— О, каквото пожелаете! Забавления? В нашите заведения са най-добрите артисти от три планети, професионални танцьори, музиканти, чудесни комици…

— Такива имаме достатъчно и в Цинцинати. Не съм пристигнал на Венера, за да гледам програмата на нощни клубове.

Не би могъл да го знае, но това бе добър ход от негова страна. Заведенията на Съб бяха далеч надолу в класацията на нощните барове, а и първите в списъка не струваха много.

— Да, разбира се! Тогава може би ще пожелаете да направите една обиколка?

— Уф! — Кочнър поклати глава. — Какъв е смисълът? Има ли нещо, което да изглежда по-различно от площадката над главите ни, където кацнахме?

Вастра се поколеба. Виждах го как пресмята наум възможните последици, оценявайки шанса теранецът да се включи в някоя обиколка на повърхността срещу комисионната, която би получил от мен. Изобщо не погледна към масата ми. Честността спечели — тоест, честността, подсилена от бързата преценка за лековерността на Кочнър.

— Е, не е особено различно — съгласи се Съб. — На повърхността всичко е доста горещо и сухо, поне в радиус няколко хиляди километра. Аз обаче нямах предвид повърхността.

— А какво тогава?

— Ами, лабиринтите на хичите! Те се простират на много километри под това селище. Може да се намери водач…

— Не ме вълнуват — изръмжа Кочнър. — Не ме вълнува нищо, което е толкова близко.

— Ъ?

— Ако някой водач може да ни преведе през тях — обясни Кочнър, — това означава, че всички те са вече изследвани. Което пък значи, че са плячкосани. Има ли нещо интересно в това?

— Естествено, че не — отвърна незабавно Вастра. — Тогава, разбирам какво търсите. — Изглеждаше значително по-доволен и аз можах да доловя радара му, проверяващ дали слушам, въпреки че пак не се обърна към мен. — Виждате ли, винаги има шанс да се изкопае нещо ново — каза той, — при положение, че човек знае къде да търси. Правилно ли предполагам, че това би ви заинтересувало? Третата жена на Вастра ми донесе питието и тънко листче хартия от прахофакс.

— Трийсет процента — прошепнах й аз. — Кажи на Съб. Само че без никакъв пазарлък и други предложения…

Тя кимна и ми намигна. Също бе слушала и беше не по-малко сигурна от мен, че този теранец е захапал здраво въдицата. Имах намерение да сръбвам колкото се може по-бавно от напитката, но при очертаващото се пред мен благополучие бях готов да празнувам, така че отпих дълга и самодоволна глътка.

Куката на въдицата обаче нямаше острие. Неизвестно защо теранецът сви рамене.

— Чиста загуба на време — измърмори той. — Наистина. Ако знаехте къде да търсите, защо не сте го сторили вече?

— О, господине — извика Събхаш Вастра, — има стотици тунели, които не са изследвани. Хиляди! А в тях, кой знае… несметни съкровища!

Кочнър поклати глава.

— Оставете това — каза той. — Донесете ми още едно. И гледайте този път ледът да е студен.

Малко поразтърсен, обърнах се леко настрана, скривайки дланта си от теранеца, и прочетох копието от доклада на Съб относно гостите, за да видя дали той няма да ми подскаже защо Кочнър загуби интерес.

Не можа да ми подскаже, но все пак научих доста неща. Младата жена с Кочнър се казваше Дорота Кийфър. Пътуваше с него от две-три години, сега за първи път напускаха Земята. Нямаше сведения за сключен брак, нито за подобни намерения, поне от негова страна. Тя беше в началото на двайсетте — действителна възраст, а не симулирана с лекарства и трансплантанти. Самият Кочнър минаваше деветдесетте.

Той, разбира се, съвсем не изглеждаше на толкова. Бях го наблюдавал, докато се приближаваше към масата си — движеше се леко и свободно за човек с неговия ръст. Парите му идваха от земи и петрохрани. Според справката, бил е един от първите петролни милионери, прехвърлили се от продажбата на този продукт като гориво за коли и пароцентрали към производството на храни, отглеждайки водорасли в суровия нефт и продавайки ги в годен за консумация от хора вид. Така че вече не бе просто милионер, а нещо доста по-едро.

Това обясняваше и външния му вид. Извършено му е било подмладяване в рамките на Пълното Медицинско Обслужване, и то с допълнения. В доклада се казваше, че сърцето му е от титан и пластмаса. Белите дробове са били присадени от двайсетгодишен младеж, загинал при катастрофа с хеликоптер. Кожата, мускулите и количеството тлъстини — без да се броят различните жлези — се поддържаха от хормони и вещества, регенериращи клетките, за които сигурно отиваха по над хиляда долара дневно. Но ако се съди по начина, по който галеше жената, седнала до него, всичко това си заслужаваше парите. Той изглеждаше и се държеше така, сякаш бе на не повече от четирийсет, с изключение може би на погледа на бледосините му, ярки като диаманти, уморени и разочаровани очи.

Каква чудесна „клечка“! Гаврътнах остатъка от питието си и кимнах на третата за друго. Сигурно имаше начин да го накарам да наеме въздухолета ми.

Единственото, което трябваше да направя, бе да открия този начин.

Отвъд оградата на кафенето на Вастра, разбира се, половината Вретено мислеше за абсолютно същото. Това бе най-лошото време от лошия сезон, когато до пристигането на хомановите тълпи оставаха още цели три месеца. Парите започваха да не достигат на всички ни. Трансплантантът за черния ми дроб беше допълнителен стимул. От стотината скитници из лабиринтите, които можех да забележа с периферното си зрение, деветдесет и девет имаха нужда да се докопат до този богат турист не по-малко от мен, просто за да оцелеят.

Не можехме да успеем всички. Двама сред нас, трима, може би дори половин дузина щяха да припечелят достатъчно, за да имат реални шансове. Не повече. И аз трябваше да съм един от тях.

Отпих голяма глътка, платих щедро на третата жена на Вастра и — очебийно — се извърнах небрежно, така че да погледна теранците право в лицата.

Младата жена говореше с групичка продавачи на сувенири. Изглеждаше заинтригувана и несигурна.

— Бойс? — повика го тя през рамо.

— Да?

— Това за какво е?

Мъжът се наведе през перилото на оградата и се вгледа.

— Прилича на ветрило — отвърна той.

— Молитвено ветрило на хичите, правилно — извика търговецът. Познавах го, Букър Алеманг, стар вълк във Вретеното. — Аз лично го намерих, госпожице! То ще изпълни всяко ваше желание, всеки ден ще получавате писма от хора, които ви съобщават чудни събития…

— Ама че лапни-шаран — промърмори Кочнър. — Купи го, ако искаш.

— А за какво служи?

Той се засмя дрезгаво.

— За каквото и всяко друго ветрило. Разхлажда те. — И ухилено ме погледна.

Допих си питието, кимнах, изправих се и отидох до масата им.

— Добре дошли на Венера — казах. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Момичето погледна Кочнър за одобрение, преди да проговори:

— Помислих си, че това е много красиво.

— Много е красиво — съгласих се аз. — Познавате ли историята на хичите?

Кочнър посочи един празен стол. Седнах и продължих:

— Те са построили тези тунели преди около четвърт милион години. Тук са живели два-три века. После са си заминали. Оставили са много боклуци след себе си, но и доста неща, които не са боклук. Между другото са оставили доста от тези ветрила. На някой от местните търговци, като Би Джи например, им хрумна да ги нарекат „молитвени“ и да ги продават на туристите, за да свързват желанията си с тях.

Алеманг следеше всяка моя дума, като се опитваше да разбере накъде бия.

— Знаете ли, точно така е — обади се той.

— Но вие двамата сте твърде интелигентни за такива измишльотини — добавих аз. — Все пак, погледнете ги. Достатъчно са хубави, за да си заслужават да ги купите дори без исторически справки.

— Абсолютно! — викна Алеманг. — Вижте как искри това, госпожице! А кристалното в черно и сиво, колко много отива на светлата ви коса!

Младата жена разтвори кристалното ветрило. Приличаше на свитък с форма на конус. Необходимо бе съвсем слабо натискане с пръст, за да стои разгънато, и наистина бе много красиво, когато тя го размаха леко. Като всички ветрила на хичите, то тежеше едва десетина грама, а кристалната му мрежеста структура сякаш бе уловила блясъка от светещите стени, както и от флуоресцентните и газовите лампи, които ние, скитниците из лабиринтите, бяхме инсталирали, и сега го връщаше под формата на искри с всички цветове на дъгата.

— Името на този човек е Букър Гари Алеманг — представих го аз. — Той ще ви продаде същите неща като останалите търговци, но няма да ви измами толкова, колкото повечето от тях.

Кочнър ме изгледа строго, после извика Съб Вастра и поръча още пиене за всички.

— Добре — каза той. — Ако решим да купим, ще купим от вас, Букър Гари Алеманг. Но не сега. — После се обърна към мен.

— А вие какво искате да ми продадете?

— Себе си и въздухолета, ако желаете да потърсите някои нови тунели. Ние двамата сме най-доброто, което можете да намерите.

— Колко ще струва?

— Един милион долара — отвърнах аз начаса. — В брой.

Той не отговори веднага, макар с известно задоволство да забелязах, че цената не го изплаши. Изглеждаше все така доволен или по-скоро отегчен, но без да се ядосва.

— Да пием — рече той, след като Вастра и третата му ни сервираха, и посочи с чашата си към Вретеното. — Знаете ли това за какво е?

— Имате предвид защо хичите са го построили? Не знам. Те са били твърде дребни, така че едва ли им е служило за тронна зала. А когато беше открито, бе вече съвсем празно.

Кочнър оглеждаше невъзмутимо движението по улицата, балконите, изсечени в наклонените стени на Вретеното, където имаше заведения за ядене и пиене като това на Вастра, редиците сувенирни павилиони, повечето от които бяха празни през този мъртъв сезон. Но наоколо все още се навъртаха стотина-двеста плъхове от лабиринтите, като броят им незабележимо се бе увеличавал през цялото време, докато Кочнър и момичето седяха тук.

— Няма какво да се види чак толкова, нали? — каза той. — Просто една дупка в земята, а виж колко много хора се опитват да ми вземат парите.

Вдигнах рамене.

— Тогава защо съм дошъл, а? — ухили се той отново. — Е, това е добър въпрос, но тъй като не го зададохте, не е нужно да ви давам отговор. Искате един милион долара. Сто бона за наема на въздухолета. Сто и осемдесет седмично или там някъде за заемане на необходимото оборудване. Най-малко за десет дни, но по-вероятно за три седмици. Храна, припаси, разрешителни — още петдесет бона. Излизат близо седемстотин хилядарки, без да броим заплатата ви и това, което ще дадете на нашия домакин тук като негов дял, загдето не ви е изхвърлил от заведението. Така ли е, Уолтърс?

Трудно ми беше да преглътна питието, което държах в устата си, но успях да отговоря:

— Доста точно, господин Кочнър. — Не виждах смисъл да му казвам, че вече притежавах оборудването, както и въздухолета, макар че нямаше да се изненадам, ако той знаеше и това.

— Значи, сделката е ваша. Искам да тръгнем колкото се може по-бързо, което ще е, хм, утре по това време.

— Много добре — отвърнах аз и станах, като избягвах да гледам към поразеното сякаш от гръм изражение на Съб Вастра. Трябваше да свърша разни работи и да помисля малко. Хванал ме бе на тясно, което е лошо, когато на човек не му е позволена никаква грешка. Знаех, че не е пропуснал факта, че го нарекох по име. Това беше в реда на нещата — ясно, че веднага съм го проверил. Малко учудващо бе обаче, че знаеше моето.