Фредерик Пол
Венериански търговци (10)

Х

Когато научите действително голяма новина, трябва да я оставите да попие във вас и да се разтвори изцяло, преди да реагирате на нея. Не става дума само да се предвидят последствията. Можете да се обзаложите, че веднага ги бях разбрал. Въпросът е да позволите на съзнанието ви да се върне в състояние на равновесие. Така че, за около минута се поразтакавах. Вслушвах се в музиката на Чайковски. Проверих дали радиото е изключено, за да не консумира напразно енергия. Разгледах нарисуваното от скенера. Щеше да е хубаво да се покаже нещо, но както вървяха нещата, нямаше да се покаже и, разбира се, действително не се показа. Появиха се няколко бледи сенки на ехото. Нищо обаче, което да има формата на тунел на хичите и да е достатъчно ярко. Все още получавахме данни, но нямаше как тези бледи картини да се превърнат в мечтания залеж, който би могъл да спаси всички ни, включително разореното копеле Кочнър. Огледах, колкото можах, от небето, за да видя какво е времето. Нямаше особено значение, но част от високите бели каломелни^[1] облаци се плъзгаха сред пурпурните и жълти масиви на другите живачни халогениди. Гледката беше красива, само че в този момент аз я мразех.

Кочнър бе забравил омлета си и ме наблюдаваше замислено. Както и Дори, която все още държеше свределите, увити в хартията със смазка. Усмихнах й се.

— Хубава е — отбелязах, имайки предвид музиката. Окландската филхармония тъкмо започваше онази част, в която малките лебеди излизат ръка за ръка и танцуват бързо, скокливо па-дьо-катр. Откъсът винаги е бил един от любимите ми в „Лебедово езеро“. — По-късно ще чуем края — добавих аз и спрях музиката.

— Много хубаво — сопна се Кочнър. — Какво ти става?

Седнах върху един кашон на иглу и запалих цигара, защото една от настройките, които вътрешната ми система бе извършила, беше да реши, че не е нужно да се тревожим повече за запасите ни от кислород.

— Има един въпрос, който ме тормози, Кочнър — казах аз. — Как стигна до професор Хеграмет?

Той се усмихна и се поотпусна.

— Това ли е всичко, което те безпокои? Проверих мястото, преди да дойда тук. Не е ли редно да го сторя?

— Разбира се. Само че отначало ме подведе да мисля, че не знаеш нищо.

Кочнър вдигна рамене.

— Ако имаше малко мозък, щеше да разбереш, че не съм богат, понеже съм бил глупав. Мислиш ли, че бих пропътувал няколко милиона километра, без да знам за какво отивам?

— Не, но успя да ме накараш да мисля, че е точно така. Впрочем, няма значение. Търсил си някой, който може да ти каже какво си заслужава да се открадне от Венера, и са те насочили към Хеграмет. А после какво? Той ли ти обясни, че съм достатъчно глупав, за да ти бъда момче за всичко?

Кочнър не се бе успокоил съвсем, но не беше и нападателен.

— Хеграмет ми каза, че ти си подходящият водач за намирането на недокосван тунел — измърмори той. — Това е всичко, освен сведенията за хичите и тъй нататък. Ако не беше дошъл сам при нас, щях да те потърся. Просто ми спести усилието.

— Знаеш ли — отвърнах аз, леко изненадан, — мисля, че сега говориш истината. Само че пропусна една подробност: ти търсиш не удоволствието да откриеш нещо, което струва много пари, а просто имаш нужда от пари, така ли е? Това, което ти трябва, са пари. — Обърнах се към Дорота, която стоеше като вкаменена със свределите в ръка. — Какво ще кажеш, Дори? Знаеше ли, че старецът е разорен?

Не беше много умно от моя страна да говоря така. Предусетих какво щеше да се случи още преди тя да го е направила и скочих от иглуто. Малко позакъснях. Дорота изтърва свределите, преди да успея да ги взема от нея, но за щастие те паднаха върху плоската си страна и остриетата им не се нащърбиха. Вдигнах ги и ги прибрах.

Всъщност, тя вече бе отговорила на въпроса ми.

— Виждам, че не си знаела — рекох аз. — Тежко ти, кукло. Все още не искат да приемат чека, който той е дал на капитана на „Гагарин“, и мисля, че този, който връчи на мен, няма да има по-добра съдба. Надявам се че имаш някакви пари, вложени в кожи и бижута, и съветът ми е да ги скриеш преди кредиторите да са ги потърсили.

Тя дори не ме погледна. Гледаше само Кочнър, чието изражение бе единственото доказателство, от което се нуждаеше.

Не знам какво очаквах от нея — ярост, упреци, сълзи? Онова, което тя направи, бе да прошепне:

— О, Бойс, толкова съжалявам!

После отиде до него и го прегърна.

Обърнах гръб, защото не исках да го гледам. Стегнатият деветдесетгодишен мъжкар с Пълно Медицинска Обслужване се бе превърнал в грохнал старец. За пръв път изглеждаше на годините си, та дори и на малко повече: устата му полуотворена и трепереща, правият гръб превит, ярките сини очи насълзени. Тя го милваше и му тананикаше тихо.

Погледнах отново мрежата на сканираното изображение, тъй като нямаше какво друго да правя. Беше почти толкова ясна, колкото изобщо бе възможно да стане. И празна. Почти петдесет процента се припокриваха с предишните сканирания, така че можех да съм сигурен, че изглеждащите по-интересни очертания в единия край не заслужават никакво внимание. Вече ги бяхме проверили — само призраци. Тук нямаше спасение.

Учудващо, но се чувствах някак си отпуснат. Имаше нещо успокояващо в осъзнаването на факта, че не ми е останало какво повече да губя. Гледах на нещата от съвсем различен ъгъл. Не искам да кажа, че напълно се бях предал. Все още имаше стъпки, които можех да направя. Може би те нямаха нищо общо с удължаването на живота ми, но вкусът в устата и болката под ребрата тъй или иначе нямаше да ме оставят да се радвам още дълго на него. Можех, например, да отпиша Оди Уолтърс. След като само чудо би ме спасило да не умра през идните няколко дни, можех да се примиря с факта, че след седмица вече няма да съм жив и да използвам времето си за нещо друго. Какво друго ли? Е, Дори например бе добро дете. Щях да откарам въздухолета обратно във Вретеното, да предам Кочнър на жандармите и да прекарам последните ден-два, като я развеждам наоколо. После Вастра или Би Джи щяха да й помогнат да се оправи. Имаше вероятност да не й се наложи да попада сред проститутките или мошениците. Сезонът не бе толкова далеч и едно малко щандче за молитвени ветрила и други талисмани на хичите би свършило добра работа. Навярно това не беше изход от нейна гледна точка, но все пак бе нещо.

Колкото до самия мен, можех да се оставя и на милосърдието на Шарлатана. Би могъл да ми даде нов черен дроб на кредит. Единствената причина, която ме караше да мисля, че няма да го получа, бе, че той никога досега не е постъпвал така.

Или пък да отворя кранчетата за двете горива и да ги оставя да се смесват в продължение на десетина минути, преди да включа запалването? След експлозията от въздухолета и от нас не би останало кой знае какво, а най вече — от проблемите ни.

Или…

— О, по дяволите — рекох аз. — Стегни се, Кочнър. Все още не сме мъртви.

Той ме изгледа продължително. Потупа Дори по рамото и я бутна лекичко настрана.

— Аз съвсем скоро ще съм — отвърна той. — Съжалявам за всичко, Дорота. Съжалявам за чека ти, Уолтърс. Мисля, че имаше нужда от тези пари.

— Не можеш да си представиш каква.

— Искаш ли да ти обясня случая? — попита Кочнър след известна пауза.

— Не виждам какво би променило това. Но все пак, да. Просто от любопитство.

Оставих го да ми разказва и той го направи ясно и сбито. Можех да предположа някои неща. Човек на неговата възраст или е много, много богат, или — мъртъв. Той бе само доста богат. Беше продължил да произвежда с това, което му е останало след изплащането на разходите за трансплантанти, лечение, калцифилаксия, протези, регенериране на протеин тук, отстраняване на холестерол там, милион за това, стотина бона на седмица за онова… О, списъкът беше твърде дълъг, виждах го ясно.

— Не можеш да си представиш — каза горчиво той, — какво е нужно, за да се поддържа животът на един стогодишен старец, докато сам не го опиташ на гърба си.

— Искаш да кажеш деветдесетгодишен — поправих го автоматично.

— Не, не деветдесет, дори не и сто. Мисля, че са най-малко сто и десет, а може би и повече. Кой им държи сметка? Плащаш на докторите, за да те закърпят за месец-два. Така че, не знаеш.

О, аз ли не бих знаел, казах си, но не на глас. Оставих го да продължи, да ми разправя как федералните инспектори са го преследвали и как е напуснал Земята, за да натрупа отново богатство, само че на Венера.

По-нататък не го слушах, защото пишех върху гърба на един формуляр за полет. Когато свърших, подадох написаното на Кочнър.

— Подпиши го — рекох аз.

— Какво е това?

— Има ли значение? Нямаш избор, нали? Отменям разделът за правата по договора ни за наем на въздухолета. С него признаваш, че нямаш никакви претенции, чекът ти не струва пукната пара и че доброволно се отказваш от собствеността си върху всичко, което открием, в моя полза.

Той се намръщи.

— А тук, накрая?

— Давам ти десет процента от намереното, стига да намерим нещо.

— Това е милостиня — заяви той, обаче подписа. — Не ме е срам от милостиня, особено след като нямам, както ти подчерта, никакъв шанс. Все пак, и аз мога да разчитам тази мрежа не по-зле от теб, Уолтърс, а на нея липсва каквото и да е за откриване.

— Липсва — съгласих се веднага, сгънах хартията и я прибрах в джоба си. — Но ние няма да копаем тук. Това място е празно като банковата ти сметка. Ще се върнем да го направим на обект „В“.

Запалих нова цигара и се замислих за момент. Чудех се колко да им разкажа от онова, което бях проучвал и обмислял цели пет години, тренирайки се дори да не загатвам нищичко на никой друг. Вътрешно бях сигурен, че каквото и да кажа, то няма да промени нещата, но самите думи категорично не искаха да бъдат изречени.

Все пак, накарах се да започна:

— Спомняте ли си Събхаш Вастра, мъжът, който държи кафенето, където ви срещнах. Той дойде на Венера с военните. Беше специалист по оръжията. Тъй като няма цивилно поприще за такъв специалист, захвана се с кафенето, когато го уволниха, но в службата си бе стигнал доста високо.

— Искаш да кажеш, че в тази зона има оръжия на хичите? — попита Дорота.

— Не, Досега никой не е намирал оръжие на хичите. Но са открили мишени.

На практика изпитвах чисто физическо затруднение да изрека следващата част, ала все пак успях.

— Както и да е, Съб Вастра казва, че са мишени. По-големите началства не са сигурни и мисля, че въпросът засега е заровен в някоя военна база. Това, което са намерили, са триъгълни парчета от материала, използван от хичите за стените на тунелите — същото онова синьо, светещо вещество. Около дузина са и върху всички тях има изображения с радиални линии, разпръскващи се от една точка. Съб казва, че му приличали на мишени. Били пробити с нещо, което ги е накарало да се ронят като тебешир. Знаете ли начин, по който това може да стане върху материала от стените на хичите?

Дори щеше да отговори, че не знае, но Кочнър я прекъсна.

— Това е невъзможно — заяви той спокойно.

— Правилно, същото казват и големите началства. Решили са, че трябва да се е получило по време на изработването им с някаква цел, която никога няма да разберем. Но Вастра не е съгласен. Твърди, че те много точно наподобявали хартиените мишени от стрелбището под базата. Има свидетелства, че е прав. Не доказателства. Само свидетелства.

— И ти смяташ, че можем да намерим оръжието, правило тези дупки, на мястото, което маркирахме с „В“?

Поколебах се.

— Не бих го твърдял толкова категорично. Да кажем, че се надявам. Има обаче още нещо. Тези мишени са намерени от някакъв лабиринтен плъх преди близо четирийсет години. Той ги предал, съобщил за находката си, тръгнал да търси още и бил убит. Това се случвало често по онова време. Никой не обърнал особено внимание на предметите, докато не ги видели самите военни. Ето защо тук има забранена зона. Дошли на мястото, където според съобщението му ги е намерил, заградили всичко в диаметър хиляда километра и забранили достъпа до него. След което копали като бесни, открили около дузина тунели на хичите, но повечето от тях били празни, а останалите пропукани и отворени.

— Значи тогава тук няма нищо — изсумтя Кочнър, гледайки ме объркано.

— Няма нищо, което те да са намерили — поправих го аз. — Но през онези дни търсачите доста са лъгали. Въпросният иманяр просто е съобщил друго място за откритието си. По това време той живеел с млада жена, която по-късно се оженила за мъж на име Алеманг. Синът й ми е приятел. Той разполагаше с една карта. Истинското място, доколкото мога да го определя, защото навигационните указания са различни от днешните, е приблизително тук, тъкмо където се намираме сега. Може би с малки отклонения. На няколко пъти видях следи от разкопки и мисля, че са неговите. — Извадих от джоба си личния ми магнитен диск и го пъхнах в терминала, изобразяващ виртуалната карта. Той възпроизведе на екрана един-единствен символ — лилаво „х“. — Ето мястото, където мисля, че е възможно да намерим оръжието. Някъде около това „х“. И както можете да забележите, единственото неразкопано място тук е добре известният ни обект „В“.

Около минута изтече в мълчание. Вслушвах се в далечното виене на ветровете отвън, чакайки някой от двамата да каже нещо.

Дорота изглеждаше притеснена.

— Не знам дали бих искала да участвам в търсенето на ново оръжие — заяви тя. — Това е… това е като да върнем отново ужасните дни от миналото.

Вдигнах рамене. Кочнър, който започваше да прилича отново на себе си, каза:

— Въпросът не е дали наистина искаме да намерим оръжие, нали? Въпросът е искаме ли да открием неотварян тунел на хичите, независимо какво има в него. Но войниците предполагат, че някъде наоколо може да има оръжие, така че няма да ни оставят да копаем. Така ли е? Първо ще ни застрелят, а след това ще питат кои сме. Не се ли изрази точно тъй самият ти преди известно време?

— Да. Точно това казах.

— Тогава как предлагаш да заобиколим този малък проблем?

Ако бях здравомислещ, щях да се съглася, че не съм сигурен дали това въобще е възможно. Погледнем ли трезво на нещата, шансовете да ни открият и най-вероятно да ни застрелят бяха големи. Но Кочнър и аз имахме толкова малко да губим, че не сметнах за важно да обсъждаме подобен вариант.

— Ще се опитаме да ги заблудим — рекох аз. — Ще издигнем въздухолета във въздуха, а ние ще останем долу да копаем. Ако решат, че сме си отишли, няма да ни държат под наблюдение и единственото, от което ще трябва да се безпокоим, е да не ни открият при някое от редовните претърсвания на границата.

— Оди! — възкликна Дорота. — Ако ти и Бойс останете тук… Това означава, че аз ще трябва да съм във въздухолета, а аз не мога да пилотирам това нещо.

— Да, не можеш. Можеш обаче да го оставиш да лети сам. — След което побързах да прибавя: — О, ще изразходваш доста гориво и ще бъдеш подмятана насам-натам. Но въздухолетът ще излети на автопилот. А после ще те откара във Вретеното и ще кацне.

Което също не бе задължително да е без проблеми. Забраних си изобщо да мисля какво може да стори автоматичното кацане на единствения ми въздухолет. Тя обаче щеше да остане невредима в деветдесет и девет на сто от случаите.

— А след това? — продължи с въпросите си Кочнър. В тази точка от плана имаше големи празнини, но изключих съзнанието си за тях.

— Дори ще потърси приятеля ми Би Джи Алеманг. Ще й дам бележка с всички координати и прочее, която да му предаде, и той ще дойде да ни вземе. С допълнителните резервоари ще имаме храна и енергия може би за четирийсет и осем часа, след като тръгнеш. Дори. Това е достатъчно време да стигнеш дотам, да намериш Би Джи и да му предадеш бележката, както и той да се върне при нас. Ако закъснее, ще изпаднем, разбира се, в опасност. Ако не намерим нищо, ще сме загубили напразно времето си. Но ако открием…

Вдигнах отново рамене.

— Не казвам, че имаме гаранции. Твърдя само, че съществува някакъв шанс.

Дорота беше добро момиче, като се има предвид възрастта й и останалите обстоятелства, но едно от качествата, които определено й липсваха, бе самоувереността. Не беше свикнала да я притежава сама, получаваше я като дар от Кочнър напоследък, а преди това, предполагам, от онзи, който е заемал неговото място в живота й — любимият татко, може би.

Най-големият проблем бе да се убеди Дори да свърши нейната част от работата.

— Няма да стане — продължаваше да повтаря тя. — Съжалявам. Не че не искам да помогна. Искам, но не мога. Просто няма да стане.

Е, можеше и да стане.

Или поне аз мислех така.

В крайна сметка тъй и не се получи. Двамата с Кочнър все пак успяхме да я придумаме да опита. Прибрахме малкото неща, които бяхме оставили навън, отлетяхме обратно в посока към клисурата, кацнахме и започнахме да се приготвяме за копане. Аз се чувствах зле, главата ми тежеше и ме болеше, бях непохватен, а предполагам, че и Кочнър си имаше проблеми. Бяхме хванали корпуса на пробивната машина, докато я прекарвахме през люка, аз я наклоних надолу в същия момент, в който Кочнър я дръпна, и цялото оборудване се стовари върху му. Не го уби. Повреди обаче скафандъра му и му счупи крака, с което прати по дяволите идеята ми да разкопавам обект „В“ с него.