Фредерик Пол
Венериански търговци (11)

XI

Осем или десет слоя от скафандъра бяха разкъсани, но имаше останали и достатъчно здрави, за да не позволят проникване на атмосферата и налягането.

Първото, което направих, бе да проверя дали пробивната машина не е повредена. Не беше. Заех се да натикам Кочнър обратно през люка. Това ми отне всичките останали сили, като се има предвид общата тежест на скафандрите и телата ни, обстоятелството, че трябваше да отстраня пробивната машина от пътя си и най-вече здравословното ми състояние. Но все пак успях.

Дори се държа чудесно. Никакви истерии, никакви глупави въпроси. Измъкнахме го от скафандъра и го прегледахме. Беше в безсъзнание. Кракът му бе премазан, костта стърчеше, кръв течеше от устата и носа му. Беше повърнал в шлема. С две думи, той бе най-зле изглеждащият сто и няколкогодишен старец, който някога сте виждали, но все пак жив. Не беше поел достатъчно топлина, за да му се свари мозъкът, сърцето му работеше — чието и да е било по-рано, инвестицията бе добра, защото то не преставаше да помпа. Кървенето спря само, най-лошо беше положението с крака.

По мое нареждане Дори се обади във военната база, попадна на Ева Литълнийс и бе свързана направо с хирурга на базата. Той ми обясни какво да направя. Отначало искаше да прибера всичко и да докарам Кочнър в базата, но аз отказах — заявих, че не съм във форма и пътуването ще е твърде тежко. Тогава той ми обясни стъпка по стъпка как да действам и аз просто следвах указанията му: наместих счупената кост, затворих разреза, заших раната с хирургически конци и добавих лепило за тъкани, омотах я с бинт й я гипсирах. Отне ми около час и Кочнър сигурно щеше да се свести, докато го обработвахме, ако не му бях бил инжекция с упойка.

Накрая за успокоение на хирурга трябваше само да измеря пулса, дишането и кръвното налягане, да му съобщя данните и да обещая, че ще закарам пациента във Вретеното по възможно най-бързия начин. Когато свърших, отново се обади сержант Литълнийс. Ясно ми бе за какво.

— Ало, сладур? Как стана това?

— Един огромен хичи изскочи изпод земята и го ухапа — отвърнах аз. — Знам какво си въобразяваш и че ти се въртят лоши мисли в главата. Но беше просто нещастен случай.

— Разбира се — рече тя. — Добре. Исках само да знаеш, че ни най-малко не те обвинявам. — И изключи.

Дори почистваше Кочнър, доколкото можеше, използвайки доста разточително запасите ни от вода. Оставих я да си свърши работата, аз си приготвих кафе, запалих цигара и седнах да мисля.

Докато тя направи каквото можа за Кочнър, изчисти мръсотията и започна да се занимава с една толкова важна задача, като освежаването на грима си, бях вече измислил решение.

Бих инжекция за събуждане на Кочнър и Дори взе да го тупа по бузите и да му говори, докато той се ориентира какво става. Тя не беше момиче, което може да таи злоба. Но в себе си имах малко такава. Накарах го да изпробва мускулите си по-рано, отколкото той би искал. По изражението му разбрах, че всички го боляха. Но все пак функционираха добре.

Той успя да се усмихне.

— Стари кокали — рече Кочнър. — Знаех си, че трябва да премина рекалцифилаксия. Ето какво става, когато човек реши да спести някой и друг долар.

Седна тежко, с изпънат напред крак. Смръщи нос.

— Съжалявам, че оцапах хубавия ти чист въздухолет — добави той.

— Искаш ли да се измиеш?

Погледна ме изненадан.

— Е, смятам, че ще е добре, и то по-скоро…

— Направи го веднага. Трябва да говоря с двама ви.

Кочнър не възрази, само протегна ръката си и Дори я пое. Накуцвайки и подскачайки, стигна до умивалника. Тя вече беше изчистила най-мръсното, така че той просто плисна вода на лицето си и си изжабурка устата. Все пак, доста се бе посвестил, когато се обърна към мен.

— Добре. Какво става? Отказваме ли се?

— Не — отвърнах аз. — Ще го направим другояче.

— Той не може, Оди! — извика Дорота. — Погледни го! А в състоянието, в което е скафандърът му, не би издържал и час навън, камо ли да ти помага.

— Знам. Затова ще трябва да променим плана. Ще копая сам. Вие двамата отлитате с въздухолета.

— О, смелчага — каза Кочнър спокойно. — Защо се шегуваш? Това е работа за двама.

Поколебах се.

— Не е задължително. Самотни иманяри са го вършили и преди, макар проблемите им да са били малко по-различни. Признавам, това ще са тежки четиридесет и осем часа за мен, но трябва да опитаме. По една-единствена причина. Нямаме никаква алтернатива.

— Грешиш — заяви Кочнър и потупа Дори по гърба. — Това момиче има здрави мускули. Не е едра, но е жилава. Наследила го е от баба си. Не спори, Уолтърс. Просто помисли малко. За Дори ще е също толкова безопасно, колкото и за теб. А когато сте двама, вероятността да имаме късмет нараства. Докато ако си сам, нямаш шанс.

По някакви причини отношението му към нея ме накара да се ядосам.

— Говориш, сякаш тя няма какво да каже по въпроса.

— Е — рече Дорота доста весело, — ако стигнем дотам, и ти нямаш какво да кажеш. Оценявам твоето желание да ме улесниш, Оди, но мисля, че наистина мога да помогна. Научих много. А ако искаш да знаеш цялата истина, изглеждаш доста по-зле и от мен.

Отговорих й с пълната доза насмешка, която бях в състояние да вложа в гласа си.

— Отпиши тази работа. И двамата можете да ми помогнете за около час, докато наглася нещата. После ще направим, както казвам. Без възражения. Хайде, да вървим!

С решението си направих две грешки. Първата бе, че след час настройката не беше готова — тя отне поне още два, а когато свършихме, целият бях плувнал в болнава мазна пот. Наистина се чувствах зле. Вече не ме болеше под ребрата, нито се безпокоях. Просто малко се учудвах на всяко туптене на сърцето ми. Дорота работеше повече от мен, пълна със сили и желание, както бе обещала. Кочнър провери инструментите и зададе няколко въпроса, за да се увери, че може да се справи със своята част от задачата — да пилотира въздухолета. Изпих две чашки кафе, обилно подправени с джин от личните ми запаси, и изпуших една цигара, която май щеше да ми е последната поне за известно време. После се свързах с военната база. Ева Литълнийс бе малко изненадана, макар и все така готова да флиртува.

След това аз и Дори се измъкнахме навън през люка и го затворихме след себе си, като оставихме Кочнър вързан на пилотското кресло.

Тя спря за миг на мястото, гледайки доста отчаяно, но сетне хвана ръката ми и двамата пролазихме под заслона на иглуто, което вече бях активирал. Предупредих я да се пази от ударната вълна на соплата с двойно гориво. Възприемаше добре — просна се на пода и не мръдна.

Аз бях по-невнимателен. Веднага щом по блясъка определих, че соплата вече не са наклонени към нас, подадох главата си навън, за да наблюдавам излитането на Кочнър сред облак от тежка метална прах. Не беше лошо излитане. При обстоятелства като тези под „лошо“ разбирам пълното унищожаване на въздухолета и смърт или осакатяване на един или повече пътници. Той избегна това, но апаратът започна да подскача и да се мята диво встрани, когато го подхванаха вихрите. Пътуването щеше да е тежко за него, макар че трябваше да измине само няколкостотии километра на север, за да излезе извън обхвата на радарите.

Докоснах Дори с върха на обувката си и тя се изправи на крака. Пъхнах кабела за разговор в жака на шлема й — радиото бе изключено заради възможните патрули по границата, които нямаше как да забележим.

— Още ли не си променила решението си? — попитах аз.

Въпросът бе направо досаден, но тя го прие достойно. Изхихика. Разбрах го, защото бяхме лице срещу лице и можех да видя нейното, макар и засенчено вътре в шлема. Но не чувах какво казва, докато тя не си спомни, че трябва да натисне бутона за включване на звука. А това, което чух тогава, бе:

— …романтично, само ние двамата.

Е, не беше моментът за такова бърборене.

— Хайде, да не губим време — рекох аз. — Не забравяй какво ти казах. Разполагаме с въздух, вода и енергия за четиридесет и осем часа. Не разчитай на никакви резерви. Една или две от системите могат да издържат повече, но за да оцелеем, са ни необходими и трите. Опитай се да не работиш твърде усилено. Колкото по-бавен е метаболизмът ти, толкова по-малко ще се натоварва системата за отделяне. Ако намерим тунел и влезем в него, може би ще успеем да хапнем някоя от аварийните порции — в случай, че не е отворен и че в него не се е насъбрала твърде много топлина за четвърт милион години. Иначе изобщо не мисли за храна. Колкото до спането, забрави…

— А сега кой губи време? Всичко това вече си ми го казвал. — Странно защо, тя продължаваше да е развеселена.

Пъхнахме се в иглуто и се захванахме за работа. Първото, което трябваше да направим, бе да изчистим част от изкопания материал, започнал да се събира там, където бяхме оставили да дълбаят свределите. Нормалният начин за това е да се промени посоката на дълбане. Но не можехме да действаме по него. Това означаваше да спрем да пробиваме шахтата. Затова трябваше да го направим по по-тежкия начин — ръчно.

Беше трудно, наистина. Скафандрите по начало са неудобни. Ако човек трябва да работи с тях, са направо ужасни. А когато работата е и тежка физически, и усложнена поради тясното пространство вътре в иглуто, в което вече се намират двама души и една пробивна машина, задачата става почти нерешима.

И все пак я решавахме някак си, нямайки друг избор.

Кочнър не бе излъгал. Дори работеше не по-лошо от мъж. Въпросът беше дали това ще е достатъчно. Другият въпрос, който ме безпокоеше все повече и повече, бе дали аз работя като мъж. Главата ми направо се пръскаше от болки и ми причерняваше след всяко по рязко движение. Шарлатана ми бе обещал три седмици, преди да получа остра хепатична криза, но не бе включил такъв вид работа в сметките си. Трябваше да приема, че времето е изтекло. А това, съгласете се, разстройва много.

Особено когато след десет часа установихме, че сме слезли по-ниско, отколкото — според показанията на скенерите — се намираше тунелът, а не се забелязваха никакви светещи сини отломъци сред изкопания материал.

Дълбаехме в празна дупка.

Сега, ако въздухолетът бе наблизо, това щеше да предизвика в мен раздразнение. Може би дори голямо раздразнение, но нямаше и да е толкова зле. Това, което бих направил, щеше да е да се прибера на него, да се измия, да поспя добре една нощ, да хапна и да проверя отново със сканирането. Копаехме на грешно място. Добре, следващата стъпка е да започнем да копаем на правилното. Трябва да се изследва теренът, да се определи нова точка, да се активира друго иглу, да се включат свределите и да се опита, да се опита пак!

Ето какво бихме направили. Не разполагахме обаче с никоя от тези възможности. Нямахме въздухолет. Нямаше шанс да поспим или похапнем. Нямахме повече иглута. Нямахме изображение на скенера, което да погледнем. А аз се чувствах все по-зле от минута на минута.

Изпълзях от иглуто, седнах край първото възвишение, което пазеше завет от вятъра, и се загледах в бушуващото жълто-зелено небе.

Трябваше все пак да има нещо, което можех да направя, стига да се сетех за него. Заповядах си да мисля.

Да видим. Мога ли да изкореня иглуто и да го преместя другаде?

Не. Наистина, можех да го освободя с помощта на свределите, но в мига, в който го сторех, ветровете щяха да го подхванат и… сбогом, Чарли. Никога нямаше да го видя отново. Освен това, нямаше начин отново да го затворя херметически.

Е, добре, ами ако копая без иглу?

Възможно е. Обаче е безсмислено. Да предположим, че имаме късмет и пробием дупка. Без иглуто, при тези двадесет хиляди милибара горещ газ, щяхме да унищожим всичко в тунела.

Усетих докосване до рамото си и видях, че Дори бе седнала до мен. Тя не зададе никакъв въпрос, нито се опита да каже каквото и да било. Мисля, че и така всичко бе пределно ясно.

Според хронометъра на скафандъра ми бяха изминали петнайсет часа. Оставаха още около трийсет, докато Кочнър се върне да ни прибере. Не виждах смисъл да прекарваме времето си в седене тук, но от друга страна, не виждах никаква полза да правим каквото и да е друго.

Помислих си, че винаги мога, разбира се, да поспя известно време… и едва когато се събудих установих, че именно това съм направил.

Дори все още спеше до мен.

Сигурно се учудвате как е възможно човек да спи между зъбите на южния горещ полярен вихър. Изобщо не е толкова трудно. Необходимо е само да сте напълно изтощен и съвсем отчаян. Спането не е като да се зашие отпран ръкав, то е начин да се изключи светът, когато е твърде неприятен за гледане. Какъвто бе и нашият.

Венера обаче е последното убежище, подходящо за пуританска етика. Знаех, че мога да се смятам за умрял, но чувствах, че трябва да върша нещо. Отдръпнах се от Дори, уверих се, че скафандърът й е вързан за предпазните перила в основата на иглуто, и се изправих. Необходимо ми бе пълно съсредоточаване, за да мога да стана, и това изключи мислите ми почти толкова успешно, колкото и съня.

Хрумна ми, че в тунела може все още да има осем или десет живи хичи, които навярно са чули чукането ми и са отворили дъното на шахтата, за да ни помогнат. Така че, пропълзях в иглуто, за да проверя.

Погледнах надолу в шахтата. Не. Нямаше отвор. Беше си все същата сляпа дупка, която изчезваше в мръсното, тъмно, невидимо пространство отвъд обхвата на лампата върху шлема ми. Проклех хичите, които не ни бяха помогнали, и ритнах малко изровена пръст в шахтата, за да падне върху несъществуващите им глави…

Пуританската етика ме човъркаше и аз се чудех какво да сторя. Да умра ли? Е, да, но това така и така го правех достатъчно бързо. Нещо по-конструктивно?

Спомних си, че човек винаги трябва да оставя нещата по местата им, както ги е заварил, тъй че свалих свределите и ги прибрах в кутията им. После сритах още пръст в безполезната дупка, за да си направя място, седнах и се замислих.

Питах се къде бяхме сгрешили толкова спокойно, сякаш всичко това бе просто игра на шах.

В съзнанието си все още виждах изображението на скенера. Беше ярко и отчетливо, така че тук определено имаше нещо. Направо бе нелепо, че не бяхме сполучили.

Защо не бяхме сполучили?

След известно време реших, че знам отговора на този въпрос.

Хора като Дори и Кочнър си представят, че сеизмичното сканиране е нещо като подземна карта на Далас, където всички канализационни тунели, шахти и тръби на водоснабдяването са маркирани, тъй че копаеш, където ти сочи картата, и намираш онова, което търсиш.

Тук обаче не е точно така. Сканирането дава мъглява и приблизителна картина. Тя се изгражда в продължение на часове, като се измерва ехото от терена. Прилича на плетеница от сенки на паяжина, много по-широка от действителен тунел и неясна по границите. Когато я погледнете, си давате сметка, че някъде сред сенките има нещо, дето ги предизвиква. Граничен пласт между скали или джоб с пясък. Надявате се да е тунел на хичите. Каквото и да е, то е някъде там, но не знаете точно къде. Ако е тунел, широк двайсетина метра, което е горе-долу нормалният размер за свързващ проход на хичите, при сканирането той ще изглежда широк петдесет, а може би и сто метра.

Така че, къде да копаете?

Ето защо е нужно изкуството на търсачите. Трябва да направите добре обосновано предположение.

Можете да копаете в точния геометричен център — стига да имате късмета да видите къде е той. Това е най-лесният начин. Можете да копаете там, където плетеницата е най-гъста, както правят средноинтелигентните иманяри и което води до резултат приблизително в половината от случаите. Можете да направите и това, което направих аз, тоест да се опитате да мислите като хичите. Разглеждате сканираното изображение като цяла система и се опитвате да отгатнете кои точки са искали да свържат. После си изграждате въображаема схема, в която определяте къде бихте прокарали тунела, ако сте хичи-инженер, и копаете някъде по трасето.

Това и бях направил, но очевидно грешах.

Струваше ми се обаче, че със замъгления си мозък започвах да разбирам къде съм сбъркал.

Представих си изображението на скенера. Правилното място за копане се намираше точно където бях кацнал, но аз, естествено, не можех да поставя иглуто там, защото въздухолетът пречеше. Така че го инсталирах десетина метра по-нагоре. Сигурен бях, че не сме сполучили заради тези десет метра.

Останах доволен от себе си, загдето го проумях, въпреки че не виждах какво променя това на практика. Ако разполагах с още едно иглу, с удоволствие щях да опитам отново, при условие, че издържа дотогава. Но в момента беше без особено значение, защото нямах друго иглу.

Така че, седях на ръба на тъмната шахта, кимах мъдро над умението си да решавам проблеми и клатех от време на време краката си, сипейки надолу буци от изкопаното. Мисля, че това бе частица от някакво самоубийствено желание, защото сегиз-тогиз ми се струваше, че най-доброто, което можех да сторя, е да скоча в шахтата и да срина пръстта върху себе си.

Но пуританската етика не ми позволяваше да го сторя. Това би решило само собствения ми проблем. Нямаше да помогне с нищо на Дори Кийфър, която спеше навън сред горещия вихър.

Тогава се запитах защо се тревожа за Дори. Темата бе приятна за размисъл, но и някак тъжна.

Мислите ми се върнаха към тунела.

Дъното на шахтата не можеше да е на повече от няколко метра от мястото, където бяхме пробивали. Помислих си дали да не скоча долу и да продължа да рия с ръкавици. Изглеждаше ми добра идея. Не съм сигурен доколко това бе прищявка и доколко фантазия на един болен човек, но продължих да си въобразявам колко хубаво би било, ако там все още имаше хичи, и когато стигнех до синия скален материал, щях да почукам възпитано, а те щяха да отворят и да ме пуснат да вляза. Дори си представях как изглеждат — дружелюбни и богоподобни. Много бих се радвал да срещна някоя жив хичи, който може да говори английски. "Хичи, за какво в действителност използвате онези неща, които наричаме „молитвени ветрила“, бих могъл да го запитам аз. Или: „Хичи, имате ли нещо в аптечката си, което може да ме спаси от смъртта?“ Или: „Хичи, съжалявам, че оплескахме предния ви двор, но ще се опитам да го изчистя.“

Бутнах още от изкопаните буци в шахтата. Нямаше какво друго да върша, а и кой можеше да каже дали те не биха ги забелязали. След известно време запълних шахтата до половината и не остана друга пръст, освен изкараната извън иглуто, но за нея нямах сили. Огледах се какво още мога да направя. Приготвих отново свределите, смених тъпите им остриета с последните резервни, които имахме, насочих ги под ъгъл двайсетина градуса спрямо наклона и ги включих.

Едва когато забелязах, че Дори стои край мен и ми помага да стабилизирам свределите, докато пробият първите няколко метра, си дадох сметка, че съм намислил нов план.

Защо да не опитаме да копаем под наклон? Оставаше ли ни по-добър избор? Не ни оставаше. Така че, копаехме. Когато пробивната машина престана да подскача и започна да задълбава в скалата, изчистих едната половина на иглуто и известно време изхвърлях изкопаното. После седнахме просто да наблюдаваме как свределите изплюват скални парчета в старата шахта. Тя се пълнеше добре. Не говорехме. Накрая заспах отново.

Събудих се чак когато Дори почука по шлема ми. Бяхме зарити в отломки, но не от каквато и да е скала. Блестяха в синьо — толкова ярко, че почти ме заболяха очите.

Свределите сигурно драскаха по стената на хичите от часове. Даже бяха издълбали ямичка в нея.

Погледнахме надолу и видяхме кръглото синьо око на стената на тунела, светещо насреща ни. Сякаш бе на красавица, влюбена в нас.

Но и тогава не проговорихме.

Успях някак си да проправя път през издигналия се насип до входа на иглуто. Затворих люка херметически, след като изритах навън около два кубика скала. После затършувах из купчината отломки за да намеря огнеметите. Най-накрая ги открих. Справих се с пренасянето и нагласяването им. Възпламених ги и се втренчих в яркото петно светлина, идваща от шахтата и рисуваща фигури върху тавана на иглуто.

Изведнъж се чу кратко свистене на газ и тропот, когато халтавите парчета от дъното на шахтата пропаднаха.

Бяхме пробили отвор към тунела на хичите. Не беше отварян и чакаше нас. Красавицата ни бе девствена. Отнехме й девствеността с цялата любов и почит, на която бяхме способни, и влязохме в нея.