Фумико Хаяши
Токио (3)

3

След два дни Рио радостно тръгна с момчето си да посети Цуруиши. Когато стигна до разрушените от бомби къщи, тя остана много изненадана, че не го вижда пред бараката му — с червената кърпа, вързана около главата. Риукичи изтича напред да види дали не е вътре, но бързо се върна.

— Там има чужди хора, мамо!

Обхваната от силна тревога, Рио забърза към бараката и надзърна вътре. Двама работници събираха вещите на Цуруиши в единия ъгъл на стаята.

— Какво има, госпожо? — попита единият от тях, като се обърна към нея.

— Търся Цуруиши.

— О, не знаете ли? Цуруиши умря вчера.

— Умря ли? — каза тя. Искаше да каже още нещо, но думите не излизаха.

Тя беше забелязала малка свещ да гори на полицата за домашни богове и сега разбра печалния й смисъл.

— Да — продължи мъжът, — той загина снощи около осем часа. Придружи с камион един от работниците да откарат желязо в Омийя и на връщане камионът се преобърнал на едно тясно мостче. Той и шофьорът били убити. Днес сестра му отиде в Омийя с един от служителите на компанията, за да се погрижи за изгарянето на тялото.

Рио гледаше безучастно пред себе си. Безучастно наблюдаваше двамата мъже да събират вещите на Цуруиши. До свещта на полицата тя зърна двете торбички чай, които той беше купил от нея през онзи първи ден — нима беше само преди две седмици? Едната от тях беше прегъната наполовина; другата стоеше все още неотворена.

— Вие трябва да сте негова приятелка, госпожо? Цуру беше прекрасен човек! Колко глупаво стана — изобщо не беше нужно той да ходи в Омийя. Шофьорът не се чувствуваше добре и Цуру каза, че ще отиде с него в Омийя да му помогне в разтоварването. Не е ли дивотия да изкара цялата война, и Сибир, и какво ли още не, за да загине така!

Един от мъжете свали картичката с петдесетте камбани от Ямада и издуха прахта от нея. Рио стоеше и гледаше вещите на Цуруиши, натрупани на пода — чайника, тигана, гумените ботуши. Когато погледна към черната дъска до прозореца, тя за първи път забеляза съобщението, надраскано несръчно с червен тебешир: „Рио, чаках те до два часа. Връщам се довечера“

Тя се поклони машинално на двамата мъже и метна раницата на гърба си. Докато напускаше бараката, тя се чувствуваше като вцепенена, стиснала силно ръката на Риукичи, но когато минаха край разрушените от бомбите къщи, парещи сълзи напълниха очите й.

— Мамо, умрял ли е този човек?

— Да, умрял е — каза Рио.

— Защо е умрял?

— Паднал в реката.

Сега вече сълзите се стичаха по бузите й; те се лееха неудържимо, докато тя бързаше из улиците. Стигнаха до един сводест мост над река Сумида, пресякоха го и тръгнаха по брега по посока на Хакухо.

„Не се тревожи, ако забременееш — беше й казал Цуруиши през онова ранно утро в Асакуза. — Ще се грижа за теб, Рио, каквото и да се случи!“ А по-късно, тъкмо преди да се разделят, той беше казал: „Аз нямам много пари, но трябва да ми позволиш да ти помогна малко. Всеки месец мога да ти давам по две хиляди йени от моята заплата.“ Той беше завел Риукичи в един магазин, където продаваха чуждестранни стоки, и му беше купил шапка за бейзбол с името му, написано на нея. След това и тримата бяха вървели радостно по трамвайните релси, като заобикаляха големите локви, останали от дъжда. Когато стигнаха до един млечен бар, Цуруиши ги въведе вътре и им поръча по една голяма чаша мляко…

Сега като че ли леден вятър лъхаше от тъмната река. На отсрещния бряг стоеше ято водни птици — премръзнали и жалки. Шлепове се движеха бавно нагоре и надолу по реката.

— Мамо, искам блокче. Нали каза, че ще ми купиш блокче?

— Не сега — отвърна Рио. — По-после ще ти купя.

— Но, мамо, ние минахме край сергия със стотици блокчета. Гладен съм, мамо. Не може ли да хапнем нещо?

— След малко. Почакай.

Те вървяха покрай дълга редица постройки като бараки. „Трябва да са частни къщи — помисли си Рио. — Сигурно всички хора, които живеят тук, си имат собствени стаи.“ На един от прозорците беше разстлан юрган да се проветрява, а вътре се виждаше една жена да чисти стаята.

— Продава се чай! — тихо подвикна Рио. — Най-добро качество шизуокски чай!

Отговор не последва и Рио повтори малко по-високо.

— Не желая чай — каза жената. Тя издърпа юргана и трасна прозореца.

Рио тръгна от къща на къща да предлага стоката си, но никой не искаше чай. Риукичи я следваше и хленчеше, че е гладен и уморен. Раницата се впиваше болезнено в раменете й и от време на време тя се спираше да намества ремъците. Обаче за нея физическата болка беше добре дошла.