Фумико Хаяши
Токио (2)

2

От този ден Рио идваше редовно да продава чай в квартал Йотцуги. Всеки път тя се отбиваше в бараката край развалините от бомби. Научи, че името на мъжа е Цуруиши Йошио. Той почти винаги имаше някакъв малък деликатес, който поставяше в кутията й за храна: мариновани сливи, парче говеждо месо или някоя сардина. Нейната търговия се разрасна и тя си създаде няколко редовни клиенти в района.

Една седмица след първата им среща Рио доведе със себе си момченцето си, Риукичи. Цуруиши побъбра с детето и после го изведе на разходка. Когато се върнаха, Риукичи носеше голям захаросан сладкиш.

— Този твой юнак има чудесен апетит — каза Цуруиши, като погали момчето по остриганата глава.

Рио се питаше дали нейният нов приятел е женен; всъщност тя откри, че се замисля за най-различни неща от неговия живот. Сега тя беше на двадесет и девет години и се сепна, като си даде сметка, че за първи път проявява сериозен интерес към някой друг мъж освен съпруга си. Непринуденият, спокоен характер на Цуруиши някак я привличаше, при все че тя всячески се стараеше той да не го разбере.

Малко по-късно Цуруиши предложи да заведе Рио и Риукичи да видят Асакуза през следващия му почивен ден. Те се срещнаха пред гишето за информация на гара Уено. Цуруиши носеше стар сив костюм, който изглеждаше доста тесен, а Рио беше облечена в синя рокля от плат за кимоно и светлокафяво палто. Въпреки евтините си дрехи тя изглеждаше млада и елегантна на многолюдната гара. До високия, едър Цуруиши тя беше като ученичка във ваканция. В пазарската си торба тя носеше обеда им: хляб, портокали, морски водорасли с ориз.

— Дано не вали — каза Цуруиши, като леко постави ръката си около талията на Рио, за да направлява движението й през тълпата.

Те отидоха с подземната железница до гара Асакуза, след това повървяха от универсалния магазин „Мацуя“ до портата Нитен Шинто, покрай стотици малки сергийки. Кварталът Асакуза беше напълно различен от онова, което Рио си беше представлявала. Тя остана възхитена, когато Цуруиши посочи към малък храм, лакиран в червено, и й каза, че това е храмът на прочутата богиня на милосърдието, Асакуза. В далечината високоговорител разнасяше жалния вой на тромпет и саксофон; той се смесваше с воя на вятъра, който свиреше в клоните на старите сакакиеви дървета.

Преминаха през пазара за стари дрехи и достигнаха до дълга редица сергии с хранителни продукти, плътно притиснати една до друга покрай езерото Асакуза. Тук въздухът беше наситен с миризмата на прегоряла оливия. Цуруиши отиде до една сергия и купи на Риукичи жълт захарен памук на пръчка. Момчето го загриза и тримата тръгнаха по тясната улица с изрисувани американски афиши, рекламиращи ресторанти, кина, ревюта. Беше изминал едва един месец, откакто Рио срещна Цуруиши пред бараката му, но се чувствуваше така свободна с него, като че ли го беше познавала цял живот.

— Е, и все пак започна да вали — каза той, като простря напред ръка.

Рио погледна към сивото небе, от което падаха редки дъждовни капки. „Ето че чудесният им излет ще се провали“ — помисли тя.

— Я да влезем тук — каза Цуруиши, като посочи един магазин, пред който висеше пъстър фенер с букви на него, образуващи името на заведението: „Веселата чайна“.

Седнаха на една маса, над която таванът беше украсен с изкуствени вишневи Цветове. Заведението никак не беше уютно, но те бяха решени да прекарат приятно и си поръчаха чай. Рио раздели на тримата водораслите, хляба и портокалите. Когато привършваха закуската, дъждът се усили.

— Няма да е зле да почакаме, докато превали — каза Цуруиши. — После ще ви заведа у дома.

Рио се питаше дали той има пред вид нейния или неговия дом. Тя живееше в тясната квартира на приятелката си от родния й град и дори нямаше и една стая, която да може да нарече своя. Тя би предпочела да се върнат в бараката на Цуруиши, но и там едва ли биха се побрали трима души. Тя тайно извади портмоненцето си и преброи парите си под масата. Седемстотинте йени щяха да стигнат да се подслонят за няколко часа в някоя странноприемница.

— Знаеш ли какво бих желала сега? — каза тя. — Бих желала да отидем на кино, а после в някоя странноприемница да похапнем, преди да се разделим. Но се боя, че ще е доста скъпо.

— И аз мисля така — каза, смеейки се, Цуруиши. — Хайде все пак да го направим.

Той откачи горното си палто от закачалката, метна го на главата на Риукичи и се втурна през дъжда към киното. Места нямаше. Гледаха филма прави и малкото момче заспа, като се облегна на Цуруиши. С всеки момент въздухът като че ли ставаше все по-тежък и горещ. Чуваше се как дъждът бие по покрива над тях.

Мръкваше се, когато излязоха от киното и забързаха през проливния дъжд, който плющеше също като бананови листа при силен вятър. Най-сетне намериха една малка странноприемница; ханджията ги отведе в застлана с килим стая в дъното на изложен на течение коридор. Рио си събу мокрите чорапи. Момчето се намести в един ъгъл и веднага заспа отново.

— Нека да му подложа това — каза Цуруиши, като взе една стара възглавница от стола и я постави под главата на Риукичи.

От препълнения олук над прозореца водата се струеше на двора като поток. Шумът напомняше на водопад в някакво далечно планинско село.

Цуруиши извади кърпа и започна да бърше мократа коса на Рио. Като издигна поглед към него, тя изпита дълбоко чувство на щастие. Дъждът сякаш беше започнал да отмива усещането на самота, което години наред се беше натрупвало у нея.

Тя отиде да провери дали могат да получат някаква храна и в коридора срещна една прислужница в европейски дрехи, която носеше поднос с чай. Рио поръча две купи спагети и после двамата с Цуруиши седнаха един срещу друг пред празния мангал да изпият чая си. Като изпиха чая, Цуруиши дойде и седна на пода до Рио. С облегнати на стената гърбове те се загледаха в притъмняващото дъждовно небе.

— На колко си години, Рио? — попита Цуруиши. — Струва ми се, на двадесет и пет.

Рио се засмя.

— Боя се, че не позна, Цуру. Аз съм вече стара жена. На двадесет и осем съм.

— О, значи, ти си една година по-възрастна от мене.

— Боже мой, колко си млад! — каза Рио. — Мислех си, че си поне на тридесет.

Тя се взря в него, в тъмните му, нежни очи и гъсти вежди. Той като че ли леко се изчерви. После се наведе напред и събу мокрите си чорапи.

Дъждът валеше с неотслабваща сила. Най-сетне прислужницата дойде и донесе студени спагети и супа. Рио събуди момчето и му даде да яде от супата, то почти спеше, докато сърбаше.

— Виж, Рио — каза Цуруиши, — бихме могли и да преспим тук. Не можете да си идете в този дъжд, нали?

— Не — каза Рио. — Не, не, струва ми се, че не можем.

Цуруиши излезе от стаята и скоро се върна натоварен с постели, които разстла на пода. Изведнъж цялата стая заприлича на спално помещение. Рио загъна сина си в една от завивките, без той дори да се събуди. После загаси лампата, съблече се и си легна. Чуваше как Цуруиши се намества в другия край на стаята.

— Сигурно тук ни смятат за женени — каза Цуруиши след малко.

— Да, сигурно. И не е много хубаво, че ги лъжем.

Тя каза това на шега, но като лежеше разсъблечена в постелята си, за първи път почувствува смътно безпокойство и смущение. Мъжът й й изглеждаше някак си много по-близко до нея, отколкото когато и да било през последните години. „Но нали е тук само поради дъжда“ — помисли си тя. И постепенно мислите й приятно се понесоха някъде далеч и тя задряма.

Когато се събуди, беше все още тъмно. Тя чу Цуруиши да шепне името й от своя ъгъл и бързо седна в постелята.

— Рио, Рио, мога ли да дойда за малко при теб да ти кажа нещо?

— Не, Цуру — каза тя, — не бива.

Дъждът все още потракваше по покрива, но силата на бурята беше преминала; само тънка струйка се стичаше от олука на двора. При шума на дъжда й се стори, че Цуруиши тихо въздъхна.

— Слушай, Цуру — каза тя след кратка пауза, — не съм те питала досега дали си женен?

— Не. Сега не съм — отговори Цуруиши.

— Бил ли си?

— Да, бях. Когато се върнах от войната, сварих жена си да живее с друг мъж.

— А ти ядоса ли се?

— Дали съм се ядосал? Да, мисля, че да. Но не можех нищо да направя. Тя ме беше напуснала, и толкоз.

Те отново замълчаха.

— За какво искаш да си говорим? — попита Рио.

— Цуруиши се засмя.

— Всъщност няма нещо особено, за което да се говори. Тези спагети не бяха много хубави, нали?

— Не. Разбира се, че не могат да бъдат наречени хубави. А ни ги хванаха по сто йени порцията.

— Хубаво би било, ако ти и Риукичи живеехте в собствена стая, нали? — забеляза Цуруиши.

— О, да, би било чудесно! Много бих искала да живеем наблизо, Цуру.

— В днешно време е трудно да се намерят стаи, особено в търговската част на града. Но аз ще следя и ще ти обадя… Ти, Рио, си такъв прекрасен човек.

— Аз ли? — каза Рио, смеейки се. — Не ставай глупав.

— Да, да, ти си прекрасна… наистина прекрасна!

Рио легна на постелята. Изведнъж у нея се породи желание да прегърне Цуруиши, да почувствува тялото му близо до своето. Тя не посмя да проговори, за да не би гласът й да я издаде; дишането й стана почти болезнено; цялото й тяло тръпнеше. Навън изтрополи подранил камион.

— Къде са родителите ти, Цуру? — попита тя след малко.

— В провинцията близо до Фукуока.

— Но имаш сестра в Токио, нали?

— Да. И тя е сама като теб, с две малки деца, за които се грижи. Има шевна машина и шие европейски дрехи. Мъжът й загина преди няколко години — във войната в Китай. Война и все война!

През прозореца Рио вече различаваше първите проблясъци на зората. „Ето че тяхната нощ почти завършваше“ — помисли си тя с тъга. От една страна й се искаше Цуруиши да не беше отстъпил толкова лесно и все пак тя беше убедена, че така е най-добре. Ако той беше мъж, когото не познаваше или към когото не изпитваше нищо, тя би могла да му се отдаде, без да се замисли. С Цуруиши беше друго — съвсем друго.

— Рио, не мога да заспя. — Достигна пак гласът му до нея. — Съвсем се разсъних. Струва ми се, че не съм свикнал на такова нещо.

— На какво нещо?

— Е, какво, да спя в една стая с момиче!

— О, Цуру, да не искаш да кажеш, че понякога нямаш приятелки?

— Само случайни.

Рио се засмя.

— На мъжете им е лесно. Поне в някои отношения…

Тя чу Цуруиши да се размърдва. Изведнъж той се приближи и се надвеси над нея. Рио не се помръдна даже и когато усети ръцете му да я обгръщат и лицето му да се допира до нейното. Тя гледаше в тъмнината с широко отворени очи, а пред тях като че ли проблясваха ярки светлини. Горещите му устни се притиснаха до бузата й.

— Рио… Рио.

— Не е хубаво — пошепна тя. — Несправедливо е към мъжа ми.

Но почти веднага съжали за думите си. Цуруиши стоеше наведен над нея и тя различаваше профила му, проектиран на просветляващото небе. Както беше приведен напред, той като че ли се прекланяше пред някакъв бог. За момент Рио се поколеба. После обви врата му с топлите си ръце.