Джанел Тейлър
Твърде лично (4)

Трета глава

Пътят, който водеше до вилата, беше стръмен, с много завои и предлагаше изживяване, подобно на влакчето на ужасите, а откритият джип на Магда Монтгомъри приличаше на едно от вагончетата. Джени се мяташе безпомощно на седалката и щеше да продъни пода с десния си крак в опит да натисне въображаема спирачка. Пътят се виеше на сантиметри от оранжевите покриви на къщите, а далеч надолу се пенеха водите на Тихия океан.

— Не е ли страхотно! — Магда се опитваше да надвика рева на двигателя и писъка на гумите по каменната настилка.

— Страхотно е — заекна Джени.

С едната си ръка тя придържаше шапката си, а с другата стискаше ниската вратичка. По принцип не се страхуваше от високото, но не беше и безумно смела. С нетърпение очакваше да пристигнат. Опитваше се да не мисли за всички причини да си остане вкъщи. Първата и най-важната — решението на Роули да не идва. Джени бе започнала да обмисля да отмени пътуването.

Макар че се съгласи той да не идва, тя се опитва да го разубеди.

— Имаме закупени самолетни билети и резервация в къщата. Пазят ни стая.

Той само я погледна с големите си сини очи.

— Но аз никога не съм имал желание да идвам с теб. Само се преструвах, за да си доволна.

Накрая тя се предаде. Трябваше да се досети, че възражения в последната минута няма да помогнат. А и беше разбираемо, че Роули иска да прекара последните си дни в Хюстън сред приятели. Тя трябваше да бъде благодарна, че той не се противопостави на преместването им в Санта Фе.

— Пристигнахме — извика Магда и така удари спирачките, че Джени за малко не изхвърча през предното стъкло.

Тя отпусна хватката си и погледна къщата. Решетки от ковано желязо украсяваха прозорците, а едри ярки цветя се спускаха покрай стените от саксиите. С пристигането им се отвори тежката дървена врата и на прага ги посрещна с поднос с коктейли съпругът на Магда — Фил. На главата си носеше бял каскет, закачливо килнат на една страна.

— Добре дошли в Пуерто Валарта — каза той и целуна Джени по бузите.

— Привет, Евро-Фил. — Магда се отърка в него гальовно. Фил беше роден актьор, който по ирония на съдбата си изкарваше хляба с продажбата на недвижими имоти в Санта Фе. Джени ги познаваше от ресторанта. Семейство Монтгомъри винаги се хранеха в „При Рикардо“, когато минаваха през Хюстън. Подобно на Алберто, те почти бяха осиновили Джени.

Всъщност Магда беше тази, която накара Джени да се премести в Санта Фе и откри подходящо помещение за ресторанта. Тя бе много талантлив бижутер — изработваше уникати. Имаше щанд в магазинче на търговската улица на Санта Фе, известна с многото си галерии и бутици.

Семейство Монтгомъри бяха много мили с Джени още от самото начало.

Евро-Фил им поднесе запотените чаши. Джени вдигна своята „Маргарита“ за наздравица. Време беше да се отпусне, да забрави проблемите и да се наслаждава на престоя си.

— Как е шефът? — попита я Фил, докато вадеше чантите от багажника.

— Май Алберто най-после проумя, че действително напускам, когато му дадох указания да внимава с доставките. Започна да се тръшка и да умолява и този път не преиграваше.

— Ще бъде съсипан без теб — предрече Магда.

— Ами, все някак ще се оправи — усмихна се Джени. — И той като всички мъже иска да е неговото.

— О! — възкликна Фил.

— С изключение на теб, Евро-Фил!

— Tres bien.

— De nada.

Със смях те влязоха в къщата и Магда ги поведе по вита стълба към апартамента на втория етаж. Оттам далеч в ниското се виждаше заливът. Джени излезе на балкона, затвори очи и вдиша с пълни гърди. Колко е хубаво поне за малко да забрави за грижите! Може би беше по-добре, че Роули не дойде. Тя вече се виждаше как плува в басейна, пие коктейли и мързелува.

След като я оставиха да се настанява, Джени си облече бански, а на кръста си върза светлосин саронг. Лежа на терасата, отпивайки от коктейла, докато слънцето не доближи хоризонта. Когато слезе при покрития с жълти и сини керемиди бар, тъкмо поднасяха предястията. Застланата с бяла покривка маса блестеше от сребро и стъкло. Отнякъде се носеше апетитна миризма.

Фил и Магда все още се изтягаха на шезлонгите, наслаждавайки се на последните слънчеви лъчи.

— Същински рай, нали? — провикна се Магда.

— Абсолютно!

— Останалите гости ще се върнат от обиколката си малко по-късно. Вечерята е в осем.

„Останалите“ бяха приятели на Магда и Фил, които Джени не познаваше. Знаеше само, че са две семейни двойки, две жени и един мъж. Тя беше дошла на мястото на една двойка, която се отказа в последния момент. Доста се колебаеше дали да приеме, защото гледаше да не прави излишни разходи, но Монтгомъри й направиха такава отстъпка, че щеше да е лудост да им откаже.

Джени се разположи на един шезлонг, намаза се с плажно масло, отпусна се между възглавничките и моментално заспа. Стреснаха я възбудените гласове на другите гости.

Том и Алисия Саймънс бяха от Санта Фе, а Сам и Кери Брикман — от Далас. Двете жени се казваха Лиза и Джаки и бяха приятелки на Кери Брикман от колежа. Всички те познаваха или Магда, или Фил, било от работата, било чрез общи познати или по други странни пътища, които Джени на секундата забрави. Единственият самотен мъж — Мат някой си, не дойде с групата, защото бил решил да се посвети на нощния живот на Пуерто Валарта и като начало разучавал баровете. Бяха решили след вечеря да ходят на танци, но Джени нямаше желание.

— Там ходят предимно млади хора, но е много забавно — отбеляза Магда, докато останалите поглъщаха своите енчилади, тортили, порции запържен боб и ориз и всякакви други специалитети.

— Много съм изморена, няма да мога тази вечер — каза Джени, а останалите запротестираха.

— Утре ще си починеш! — настоя Магда и я сграбчи за рамото, като че ли ще избяга. — Тази нощ е за танци!

— Трябва да дойдеш с нас — възкликна Лиза, а може би беше Джаки? — Ще бъде весело!

Кери Брикман също се включи:

— Тук така се живее. По цял ден се излежаваш и се печеш на слънце, а после купон до зори!

— Да, но аз в полунощ ще се превърна в жаба — засмя се Джени.

— Няма проблеми. Нямаме нищо против жабите — вметна Том Саймънс с усмивка. Той беше започнал да оплешивява и затова си бръснеше главата. За сметка на това имаше огромни рижи мустаци.

Накрая Джени се предаде. Тя тръгна без ентусиазъм, с леко главоболие и изгаряния на места, които беше пропуснала да намаже. Докато се усети, пътуваше в претъпкано такси за града и после се озова в претъпкан клуб на крайбрежието. Дънковата й рокля бе залепнала за тялото и болезнено търкаше зачервената кожа. Беше абсолютно невъзможно да се обърне, без да се отърка в нечие тяло. Чувстваше се стара за цялото това блъскане, кълчене и крещене на тълпата.

Това беше пълна противоположност на нейното ежедневие. Купон и половина! Започна се и с традиционното пиене на текила на екс с лимонче и близване на сол от нечия ръка. Тя ясно осъзна, че отдавна е надраснала този вид забавления. Къде останаха тихите вечери на чаша вино в „При Рикардо“. Виж, ако Роули беше с пет-шест години по-голям, със сигурност щеше да е щастлив тук.

— Добре, че Роули не дойде! — изкрещя Джени в ухото на Магда.

— Че защо?

— Защото е само на петнайсет и в суматохата щеше да се изкуши от коктейлите и мексиканската бира!

— О, едва ли щяха да му сервират.

Тя сигурно се шегуваше! Беше отминало времето на добрите стари Съединени щати и Джени се съмняваше, че тук възрастовите ограничения се съблюдаваха стриктно. Както и да е — в момента се радваше, че синът й остана при семейство Фъргюсън въпреки тревогата й около появата на Трой.

Към единайсет часа Джени беше изтощена до смърт, а Магда, Фил и останалите не намаляваха темпото. Тя реши да си вземе такси, но топлият нощен бриз я примами да се разходи по брега. Баровете в Пуерто Валарта затваряха късно и навсякъде беше пълно с народ. Въпреки че леглото я зовеше, не й се прибираше сама. Имаше нужда от компания, от присъствието на хора.

Забеляза наблизо входа на привлекателен хотел. Мина през арка, покрита със сини керемиди, и се озова в уютен вътрешен двор. Посетителите обърнаха погледите си към нея, но тя не им обърна внимание. Намери си място до бара и се загледа в нощното небе. Беше твърде красиво и спокойно, за да се притеснява за каквото и да било.

Барът беше претъпкан, но за щастие липсваха шумът и блъсканицата на другите нощни клубове. Хората седяха около масите и разговаряха. Тя със задоволство отбеляза, че бяха на нейната възраст. Поръча си газирана вода и се вгледа във фирменото кибритче.

Намираше се в хотел „Роса“. Съвсем случайно бе попаднала на мястото, известно с великолепната мексиканска кухня. Тя се зачуди дали да не се възнагради с нещо по-екзотично за пиене и посегна към листа с напитките. Вниманието й привлече коктейл „Вулкан“ — кой ли би си поръчал такова нещо!? Сред съставките имаше табаско, ром и лют пипер. Тя потръпна.

Трима души й предложиха да я почерпят, но тя им отказа и накрая си поръча мексиканска бира. Традиционната „Корона“ пристигна бързо с резенче лимон. Тримата й обожатели се навъртаха наоколо. Бяха професионалисти. Това не го беше предвидила. Въздъхна и се зачуди дали все пак да не си вземе такси до вилата.

Единият ухажор се премести до нея. Джени въздъхна. Той беше млад и наперен. Притежаваше онзи подход „Аз знам какво иска една жена“, който толкова я отегчаваше.

— Често ли идвате тук? — попита той, хилейки се глупаво. Посетителят от другата му страна се изправи със сумтене, изгледа го презрително и излезе.

— Не. — Едва се сдържаше да не го отпрати грубо.

— С корабчето ли пътувате?

— Не.

— А, значи сте на почивка?

Тя кимна.

— Отседнала съм при приятели.

— О, така ли? — Той се огледа. — И къде са те?

Може и да изглеждаше добре сложен, но си личеше, че започва да оплешивява и безуспешно се опитва да го прикрие. Джени почти го съжали въпреки неприязънта, която изпитваше. Подходът на Том към този проблем изглеждаше доста по-здравомислещ.

— Ще дойдат всеки момент — отговори тя и кимна към вратата.

— Тук ли ще се срещнете?

— Надявам се.

— Имате ли нещо против да ви правя компания, докато дойдат?

Усмивката й се стопи. Искаше й се да му изкрещи да се разкара, но вместо това се чу да казва:

— Не, разбира се.

Погледна се ужасено в огледалото зад бара: „Какво правя тук?“.

 

 

„Какво, по дяволите, прави тя?“ — запита се Хънтър, разтревожен заради наивността й. За пореден път се убеждаваше, че жените си подбират мъже, както прибират бездомни кученца. Какво я привличаше в този полуплешив сваляч. А човек би си помислил, че точно Джени Холоуей се е опарила достатъчно.

Той си допи бирата и избърса уста с опакото на ръката. Не очакваше тя да се появи тук още първата вечер, вместо да купонясва с приятели.

Хънтър пристигна преди ден и имаше възможност да опознае района, особено около вила „Буена Виста“. Като се прибра в хотела, се просна в двойното легло, заслушан в шума на океана. Не се усети кога изпадна в мъртвешки дълбок сън.

Събуди се стреснат, замаян и объркан. Беше чувал, че дълбоко депресирани хора спят понякога с дни, защото искат да се скрият от проблемите на ежедневието. От друга страна, отдавна не беше спал толкова добре, така че можеше да го тълкува и като възвръщане на психичното равновесие. Имаше късмет, че не се налагаше да обяснява на някой психоаналитик нещо, за което и пет пари не даваше.

В крайна сметка се разсъни окончателно и слезе да хапне. Алан Холоуей беше напълно прав за качеството на кухнята. Ястията бяха великолепни. Той с наслада отхапа от чушката бюрек. Ако Джени се канеше да разучава специалитетите, той с радост би й помогнал. Изведнъж започна да гледа на идеята й да отвори ресторант в Санта Фе със съвсем други очи.

Но засега…

Досадният ухажор се беше приближил съвсем до нея. Седеше облегнат изцяло на барплота с глава наведена към нея.

Този жалък неудачник наистина заслужаваше да го стисне за врата и да го изхвърли навън. Тя да не би да го разсмиваше! Начинът, по който му се усмихваше и любезно му отговаряше на тъпите въпроси, го нервираше. Цялата планета беше претъпкана с такива типове! Нямаше ли да се научат тези жени най-после! Никога не би си помислил, че състоятелна дама като Холоуей би обърнала внимание на това жиголо, но тя се държеше толкова приятелски, че той не знаеше какво да мисли.

Свалячът вече неприкрито заглеждаше закръглените й гърди. Хънтър сграбчи бирата си. Бутилката се оказа празна и той стисна юмруци.

„Стой, стой, стой…“ — възпря желанието си да се нахвърли върху гнусния тип. Отпусна се и започна да брои наум. Не биваше да привлича вниманието върху себе си!

Джени изобщо не изглеждаше разтревожена. Той се вгледа по-внимателно в изражението й и безпогрешно разпозна досадата. Това го успокои — тя просто се е опитвала да се държи любезно. Личеше си, че контролира ситуацията, и ако този донжуан прекалеше, можеше да го разкара сама.

Хънтър с облекчение си поръча друга бира. Масата му беше в дъното на заведението, наполовина скрита от ствола на голямо дърво. Корените му вече бяха надигнали няколко плочки. Собствениците неминуемо щяха да си имат проблеми с него в бъдеще, но за целите на наблюдението беше идеално.

Предната вечер Хънтър се беше заел да опознава нощните клубове, пи текила и наблюдава поклащащите се в ритъм оскъдно облечени курортисти по плажа. А днес си беше наел джип „Вранглер“ — най-предпочитания от туристите, но също и негов любим модел.

С него отиде на летището да посрещне самолета на Джени. Интересно беше да се види как тръгнаха към вилата с червенокосата й и напълно откачена приятелка. Той потръпна от болка, когато колата им потегли. Нито една кола не заслужаваше подобно отношение.

Отново с интерес погледна към Джени. Тя разговаряше с ухажора си, без да го окуражава. Нямаше и нужда. Беше достатъчно привлекателна и без да прави нищо. Буйната й коса падаше на вълни покрай гладката й шия и на гърба. Имаше красива фигура — слаба, но със заоблени форми, където трябва — не като на другите богати жени, които превръщаха слабостта в мания.

Да, тя определено беше богата. Все пак беше единствената дъщеря на Алан Холоуей. Хънтър бе проучил човека, преди да поеме случая. Това, което научи, само потвърди горчивата истина: Холоуей притежаваше половината Тексас и по-голямата част от Ню Мексико.

Е, добре. Може би малко преувеличаваше. Но този човек беше изключително богат. Хънтър си беше патил от богати хора — бившата му съпруга разполагаше с твърде много пари и нейната зависимост към негово величество Долара бе една от основните причини за провала на брака им.

Е, неговото отрицателно отношение също помогна значително. Това си беше ясно, ама и Катрин бе една кучка… Поначало той се ожени за нея по три погрешни причини — секс, глупост и сантименталност.

Но… веднъж глупак — глупак завинаги!

Грешките на младостта вече бяха зад гърба му. Разочарованието му с Катрин не можеше да се сравни със смъртта на сестра му Мишел. Той почти не се беше сещал за бившата си жена през последните няколко години. Тя му се беше обаждала няколко пъти, въпреки че той не й обръщаше никакво внимание. Информацията, която достигаше до него, го караше да се радва, че се е отървал от нея. Беше се омъжила повторно, после се бе развела и накрая се бе вманиачила така на тема фитнес, че бе заприличала на скелет. Не като Джени…

Той се сепна. Дали мазникът не плъзна ръка по бедрото й? Тя сякаш го очакваше и с бързо извъртане слезе от столчето. Сбогува се с наведена глава, за да прикрие изражението си, и се отправи към изхода. Хънтър искаше да извие врата на онова нищожество, заради което пропадна такава добра възможност за наблюдение. Сега му се налагаше да мисли бързо, а това никак не беше лесно след изпитите бири.

Неочаквано съдбата се намеси в негова полза. Приятелите на Джинива, доста пийнали, се изсипаха шумно в бара. Токчето на една от жените се заклещи в разместените плочки, тя се завъртя, удари лакътя си в дървото и се стовари върху Хънтър.

— О, г-г-господ-д-ди! — изломоти тя, опитвайки се да се изправи. Хънтър с мъка се стараеше да я придържа. Не че беше тежка, но пък беше пияна.

Джени се втурна към тях.

— Магда, добре ли сте?!

Червенокосата й приятелка извика в отговор:

— Оле! — И се закиска. Хънтър само се усмихна, а Магда се извърна и се опита да го огледа: — Леле-мале! Какво имаме тук? О, небеса — колко симпатичен човек! Джени, виж какво открих! — Отново се затресе от смях.

Джени погледна Хънтър с благодарност и с леко подозрение.

— Добра реакция — каза тя меко.

Хънтър помогна на Магда да се изправи. Тя изстена отчаяно, като видя скъсаната каишка на сандалите си.

— Никога не давайте повече от сто долара за чифт обувки. Не си заслужава!

Хънтър изглеждаше шокиран. „Над сто долара за няколко кожени ремъчета!“ — помисли си той. Всъщност нямаше защо да се стряска от нещата, които вършеха богатите. За нещастие той бе доста добре запознат със странностите им.

— Познаваме ли се? — попита го Джени с любопитство и сърцето му спря за момент.

Той я погледна, като се опитваше да изглежда спокоен. Какво, по дяволите, ставаше с него? Защо изведнъж така се развълнува? Отдавна не му се беше случвало да се впечатлява и сега замря учуден за момент. Реши да пренебрегне чувствата си и отговори:

— Не мисля.

— О, така ли? Просто ми се сторихте… познат. Извинете — тя го дари с мимолетна усмивка, — не знам какво си бях въобразила.

Мазникът се възползва от момента и предложи:

— Ако имате нужда, мога да откарам цялата компания.

— Не, благодаря.

— Надявам се, че не разчитате на тях да ви закарат — каза той, като посочи приятелите й, които се заклатушкаха към бара.

— Не, ще си хванем такси — хладно отвърна тя.

Хънтър развеселен наблюдаваше промяната на отношението й. От вежлива и търпелива Джени стана рязка. Само че този тип май не разбираше.

— Ако имате нужда от шофьор, аз съм на вашите услуги.

Започна да рови из портфейла си в търсене на визитка.

Хънтър забеляза, че досадникът не е чак толкова трезвен, колкото претендираше.

— Може би и вие не бива да шофирате в това състояние.

— Така ли мислите? — предизвикателно отговори непознатият.

— Да. Извадили сте кредитната си карта.

Онзи погледна ръката си, изруга и продължи да търси.

Джени му каза твърдо:

— Благодаря ви, но ние ще се оправим. Връщам се при приятелите си.

Той изруга отново, прокара ръка през косата си и се заклатушка навън.

— Ей, хубавецо! — Магда махна на Хънтър от бара. — Ела при нас.

Той се стъписа. Имаше свободно място точно до Джени Холоуей. Взе преполовената си бира и се отправи към тях. Тайното наблюдение току-що приключи.

 

 

Джени не беше сигурна дали да извие врата на Магда, или да я разцелува. Единственият привлекателен мъж в бара беше същият този тъмнокос непознат, който помогна на приятелката й. Но Джени беше предпазлива. В момента просто й се искаше да се прибере.

И все пак този човек с ненатрапчивото си поведение успя да разпали женското й любопитство. Тя го огледа, докато той се приближаваше — имаше стройно и атлетично тяло, носеше дънки и фланелка. „Не, не, не!“ — напомни си Джени да внимава. Номерът с физическото привличане не можеше да мине втори път.

— Как се казваш, каубой? — попита Магда, като го оглеждаше съвсем безочливо.

— Хънтър.

— Това малкото ти име ли е или фамилното?

Джени потисна усмивката си — трябваше да й се признае на Магда — нямаше никакви задръжки.

— Малкото — отговори той и подаде сигнал на бармана за нова бира.

— Е, добре, Хънтър, какво те води насам?

— Разигравам филма „Нощта на игуаната“.

Джени му хвърли замислен поглед.

— Снимаха го в Пуерто Валарта, нали?

— Да. — Той отпи, завъртя се на стола към нея и я погледна така, че странни вълни се разляха по тялото й.

— Вие фен ли сте?

— Фен ли?

— На филма имам предвид. — Джени изведнъж се притесни, а сърцето й така се разтуптя, че имаше чувството, че всички ще го чуят.

— Всъщност не съм го гледал. Хубав ли е?

— Нямам представа — засмя се тя. Усети, че започва да флиртува, и сърцето й се сви тревожно. Трябваше да се махне оттук. — И аз не съм го гледала. Предполагам обаче, че е хубав. Хотелът, в който е сниман, се намира в южната част на града, нали?

Усещаше, че започва да говори празни приказки. Решително махна на келнера и посочи бирата на Хънтър:

— Може ли една и за мен, моля. — Това поне щеше да ангажира вниманието й с нещо друго.

— За какво се разказва? — попита я Хънтър.

— Моля?

— В „Нощта на игуаната“.

Тя отпи от бирата и приятно се изненада от леко горчивия пенлив вкус.

— Ами струва ми се за откровения и изгубени души.

Той въпросително повдигна вежди.

— Може би трябва да го гледам.

Тя се вгледа по-внимателно в лицето му. Реши, че е красив. Притежаваше някаква първична привлекателност, която говореше за сила и енергичност. Личеше си, че носът му е чупен — може би повече от веднъж. Имаше малък белег на брадичката, което го оприличаваше на Харисън Форд.

— И твоята душа ли е изгубена?

— Мисля, че да. — Само за миг проблесна широката му усмивка и после изчезна, но тя остана поразена.

— А как е цялото ти име?

Настъпи мълчание. Тя се зачуди дали не е решил да премълчи тази информация, когато той й протегна ръката си.

— Хънтър Калгари. А вие сте?

— Джени Холоуей — представи се и тя, останала почти без дъх след здрависването. Дланта му беше суха, силна и топла — притежаваща цялата мъжественост на света. Главата й се замая. Какво й ставаше, по дяволите! Държеше се като празноглава ученичка.

— Джени на галено ли ти казват?

— Ъ-ъ, да. Но не е от Дженифър… от Джинива. Кръстена съм на баба ми.

— Джинива — произнесе бавно той, сякаш опитваше името на вкус.

Джени хипнотизирано наблюдаваше устните му. После с мъка се съсредоточи и се обърна към Магда, която за пореден път оплакваше съсипаните си сандали.

— Трябва да си тръгвам — й каза Джени разтреперана. — Наистина! Късно е и съм много изморена.

— Сериозно ли? — Магда се обърна към нея умолително.

— Напълно.

— О, няма да те оставим да си тръгнеш — категорично заяви Фил. — Ще танцуваме!

— А, не. Съжалявам. — Джени грабна чантата си и се смъкна от столчето. Отчаяно й се искаше да си върви.

— Само един танц. — Фил я грабна в прегръдките си и я завъртя в нежния латиноритъм. Джени внимаваше да не си изкълчи глезен или да си повреди обувките в разместените плочи.

Щом свърши песента, тя поклати глава и се отдръпна.

— Продължавайте купона — каза на Магда и останалите. Хънтър Калгари не се виждаше никъде. Това я разочарова.

Прегърна Магда и Фил и едва се измъкна от всичките прегръдки, целувки и молби. Беше решила да си хване такси до вилата.

Отвън обаче я причакваше ухажорът й.

— Колата ми е ето там — каза той, сочейки надолу по улицата.

— Не, благодаря — отвърна Джени вежливо, но категорично.

— Хайде, де. Няма да ви изям.

Тя продължи да върви цялата нащрек. Усети, че той я последва.

— Ей, почакай! — извика мъжът раздразнено.

Джени ускори крачка.

Тогава от един паркиран джип слезе Хънтър Калгари, сграбчи натрапника за ръката и го разтърси.

Онзи изсумтя и наведе глава, сякаш щеше да атакува. Хънтър го чакаше подготвен — ръцете вдигнати за удар или отбрана, тежестта разпределена равномерно върху краката, готов да отскочи във всеки следващ момент. Беше му се случвало толкова пъти в миналото, че не можеше да позволи да го изненадат.

Свалячът се препъна. Беше по-пиян, отколкото си мислеше.

— Пусни ме! Махай се! — изръмжа той на Хънтър.

— Внимавай — Хънтър не сваляше поглед от очите му, — остави я на мира или ще се наложи да се обади в полицията. Не ти трябва да се забъркваш в неприятности в Мексико.

— Просто исках да я закарам! — поясни той.

— Връщай се в хотела си. Вземи си такси.

— Отседнал съм в този хотел!

„Като че ли не знам“ — помисли си Хънтър и проследи с поглед как „хубавецът“ се обърна и тръгна към бара, ругаейки под нос.

Хънтър се огледа и видя Джени, която вървеше забързана надолу по улицата. За момент се поколеба дали да я последва, но реши да не й досажда. Доста внимание й се беше насъбрало за една вечер. С въздишка се върна при джипа, но продължи да я наблюдава. На няколко пъти тя се опита да спре такси, но беше пълно с прибиращи се туристи по това време на нощта. След известно време той размисли, включи на скорост и се приближи. Тя се правеше, че не го забелязва, но после го разпозна.

— Съзнавам, че сигурно ще откажеш, но все пак да те попитам — би ли искала да те закарам? — попита той.

— О! — Джени спря объркана за момент, после рязко отвори предната врата, преди Хънтър да успее да реагира. — Всъщност много бих искала, благодаря!

— Оня тип май не приемаше „не“ за отговор — подхвърли Хънтър и плавно се включи в потока коли.

— Без майтап?! — въздъхна тя и полуусмихната отпусна глава на облегалката. — Не мога да разбера на какво се дължи това. На алкохола ли? Или просто беше твърдоглав?

— Предполагам, че и на двете.

— Не успях да си хвана такси и да спася душата си.

— Накрая все някой щеше да спре.

— Както и да е — радвам се, че беше там.

Изведнъж ужасно му се допуши. Отказа цигарите, когато стана ченге. Реши, че ще си има достатъчно други грижи на главата, въпреки че неговите колеги смятаха обратното. Но сега, когато се усещаше да навлиза в съвсем непознати територии, страшно му искаше да се скрие зад дима.

Те се задрусаха по неравната улица, после поеха по магистралата и накрая нагоре по разбитите каменни пътеки, които по време на дъждовния сезон се превръщаха във водопади. Вилата на Джени бе кацнала на ръба на скалата, както и повечето къщи в тази хълмиста местност. Хънтър внимателно отби и спря.

— Благодаря. — Тя отново побърза сама да си отвори вратата.

Той само кимна, загледан в извивката на прасеца и в съвършения й глезен, мярнали се, докато слизаше. Беше напрегнат както от сексуалното привличане, така и от задаващата се потенциална опасност.

Мислено се наруга. Чувството за предопределеност бе по-силно от всякога.

Джени се облегна на рамката на портата и го попита:

— Дълго ли ще останеш в Пуерто Валарта?

— Само за известно време.

— Тогава може би отново ще се видим? — каза тя обнадеждено.

— Отседнал съм в хотел „Роса“.

— Наистина ли? Значи не е трябвало да си тръгваш, за да ме докараш.

— Няма проблеми. Нямах желание да налитам на общия ни „познат“, особено сега, като знам, че е един от гостите.

— Може би той ще си намери друга жертва около бара. В такъв случай побързай, защото отново ще има нужда от рицарските ти способности.

— Това не е най-добрата ми роля — усмихна се той с усилие. Защо трябваше да го заговаря отново? Беше му непонятно и усещаше, че това може да провали плановете му, ако в самото начало не наложи ясна дистанция.

— Наистина ли? Изглеждаше така, сякаш често го правиш.

Тя погледна към входната врата, изпълнена с нерешителност. Той изведнъж се уплаши, че тя ще се отдаде на обзелото я увлечение и ще вземе да го покани вътре, затова бързо предложи:

— Защо не минеш през хотела утре вечер. Ще те черпя една „Маргарита“ и безплатен тортила чипс.

Тя се засмя, зарадвана, че й се предлага изход от ситуацията.

— Добре, с удоволствие ще дойда, Хънтър Калгари. Още веднъж благодаря.

С тези думи Джени се обърна и влезе през осветената от луната врата. Хънтър изчака да се увери, че нищо не я заплашва, обърна и потегли обратно. Изведнъж го обля гореща вълна. При нормални обстоятелства той би се отдал на възбудата си, но с Джени Холоуей не биваше по хиляди причини. По-добре бе да побърза да изпие една студена бира, отколкото да позволи да го завладеят мислите за това къде и как биха могли да се забавляват двамата.

Идеята с бирата беше добра. В бара той отново видя същия тип да си пробва късмета. Мъжът го изгледа с омраза, но Хънтър само го подмина и надигна бутилката си. Пенливата ледена течност трябваше да угаси сексуалния му плам. Май имаше ефект, помисли си той, когато се просна на леглото си. Втренчи се в бавно въртящите се перки на вентилатора, които едва успяваха да раздвижат лепкавия въздух.

Катрин му беше влязла под кожата по същия начин. Имаше дълги крака, идеални гърди, неосъзнат сексапил — или поне така изглеждаше, докато я опозна и разбра, че е пресметлива и лицемерка. Но вместо да мисли, се бе ориентирал по компаса между краката си. Ожени се за Катрин веднага щом установи, че сексът с нея е толкова чудесен, колкото си беше представял.

Каква грешка.

Животът с жена му беше истински ад. Той много бързо разбра, че вълшебните нощи не бяха нищо друго, освен изкусно заложен капан. Тя се оказа великолепна актриса и дори не го обичаше. Освен това беше капризна, разглезена принцеса, решена да го превърне от детектив в търговец на недвижими имоти и свой придружител. Хънтър я напусна шест месеца след сватбата, а след година и половина се разведоха. Тя така и не му прости и продължаваше да му се обажда всеки път, щом скъсаше с поредния любовник. Той обаче никога не откликна. Радваше се, че успя да се измъкне невредим от лапите й. Оттогава отдалеч разпознаваше такива жени.

Но Джени беше различна…

Затвори очи и въздъхна. Дали не си въобразяваше, че между тях се зароди нещо? Може би тя не чувстваше нищо? Може би просто му беше благодарна за помощта?

Той беше потънал дълбоко в състоянието на сладка болка, когато телефонът иззвъня. Сепна се, вдигна слушалката и остана така заслушан за момент.

— Ало — предпазливо изрече накрая.

— Как е моето момиче? — запита Алан Холоуей. — Откри ли я вече?

Гласът му подейства на Хънтър като студен душ. Ето защо не биваше да си позволява дори да мисли за нея. Това му беше работата! Такова увлечение не водеше до нищо добро.

— Аха.

— С онези глупаци Монтгомъри ли е?

Нищо чудно, че тя не приемаше намесата на баща си. Този човек, който непрекъснато слагаше етикети на хората и обиждаше всички.

— Тя е във вила „Буена Виста“ — отвърна Хънтър.

— Ръсел не се ли е появявал?

— Не съм го забелязал. — Не че го беше търсил. Не че изобщо беше правил друго, освен да си представя Джени без рокля.

— Добре, отваряй си очите.

— По-добре не ми се обаждай повече. Не искам да проличи връзка помежду ни. Аз ще те търся.

— Смяташ ли, че това е необходимо?

— Да — отговори искрено Хънтър, — за да има смисъл от парите, които харчиш.

Това, изглежда, го убеди. Холоуей би продължил да спори, но в крайна сметка резултатите бяха по-важни.

— Искам пълен доклад, като се върнеш в Щатите.

— Чувал ли си нещо повече за него?

— За Ръсел ли? Не.

— Дори и да чуеш не ми се обаждай, а изчакай.

Алан Холоуей не беше от хората, които позволяваха да им се казва какво да правят. Рязко заяви на Хънтър, че трябва да получава редовни и навременни доклади.

— Може би — промърмори Хънтър и затвори. Сексуалните фантазии се бяха изпарили напълно от съзнанието му.

А когато се загледа отново в тавана, пред погледа му изплуваха единствено студените очи на Трой Ръсел и безизразната му физиономия.