Джанел Тейлър
Твърде лично (11)

Десета глава

Джени въздъхна и се огледа. Ръцете й бяха ледени.

— Изобщо ли не е споменавал за това? Нито дума? — попита Каролин. Джени само поклати глава и приятелката й продължи: — Толкова е странно. Той със сигурност е знаел коя си и с какво се занимаваш.

— Но тогава… тогава… онази вечер той е видял и Роули. — Страх скова сърцето й.

— Той търсеше теб, Джени. Мисля, че те е проследил!

Това дълбоко я засегна. До момента се притесняваше единствено от Трой, но сега изникваше съвсем неочаквана заплаха. Кой беше всъщност Хънтър Калгари? Какво знаеше за него?

— Какво ще правиш? — прошепна Каролин и се огледа нервно наоколо.

— Нямам представа.

— Не се връщай на масата! Тръгни си през задната врата.

— Не. — Джени се овладя. — До момента той се е държал чудесно спрямо мен. Ще се върна и ще го попитам за какво става въпрос. Просто ще попитам.

Приятелката й изпъшка:

— Ох, Джени…

— Иди да изпълняваш поръчките. Аз ще се оправя. — Чувството й за отговорност отново надделя и тя се отправи към сепарето, изпълнена със съмнения относно човека, когото обичаше, но не познаваше изобщо.

Започна направо:

— Следиш ли ме?

Един въпрос право в целта. Хънтър не можеше да не се възхити на прямотата й.

Би могъл да я излъже. Можеше да измисли хиляди неща. Но не можеше да бъде сигурен какво е научила вече от приятелката си. Ядосваше се, че не се сети, че може да са го забелязали, но вече беше късно за съжаления, затова отговори:

— Да.

Джени определено не очакваше толкова директно признание. Силите я напуснаха, тя пребледня и се отпусна на мястото си.

— Видях те тук в ресторанта — продължи той. — Разбрах, че ще заминаваш за Пуерто Валарта.

— И ме последва?

— Може и така да се каже. Бях там малко преди теб.

Това не беше достатъчно обяснение. Сигурно имаше по-добър начин да се измъкне от ситуацията. В същото време не искаше да споменава връзката си с Алан Холоуей, нито пък че Трой Ръсел е отговорен за смъртта на сестра му и че се страхува за Джени. Не знаеше как да обясни собствените си чувства.

— Защо?

Хънтър се поколеба.

— Само не ми съчинявай поредната лъжа — предупреди го тя сериозно. — Не желая да слушам как си се влюбил от пръв поглед и си последвал зова на сърцето. Искам истината.

— Истината няма да ти хареса.

— Не ми харесва и положението в момента. Не виждам как би могло да стане по-лошо.

Той се прокашля и призна:

— Баща ти ме нае да те охранявам.

В този момент нахлу Алберто с поднос, препълнен с най-отбрани специалитети.

— Bella! — Поклони се той и поднесе чиниите. — За теб, любов моя, съм приготвил най-специалното! И за теб също, щастливецо. Да бъдеш добър с дъщеря ми. Тя е същински ангел.

Джени усети сълзи да напират в очите й.

— Виж! Че тя дори плаче от радост. — Алберто се наведе към нея, прегърна я силно и я целуна. После размаха заканително пръст пред каменното лице на Хънтър. — Ако я нараниш по някакъв начин, ще си имаш работа с мен и братята ми! — С тези думи той се отдалечи, като си тананикаше някаква прочувствена ария.

Настъпи мълчание.

— Аз трябва да си тръгвам — едва промълви Джени.

— Недей. Моля те! — Той се пресегна да я задържи, но тя се отдръпна.

— Не… недей така. Баща ми те е наел значи. И аз също, така ли?

— Исках да те защитя.

— Да ме защитиш ли? Ах, ти… копеле такова!

— От Трой Ръсел. Аз го познавам.

Тя замръзна на мястото си. Погледна го през сълзи, но в очите й нямаше съчувствие и разбиране. Сърцето му се сви от мъка, като я виждаше как страда, но ако се опиташе да я докосне, тя със сигурност щеше да избяга.

— Махай се — прошепна тя.

— Не искам да те напускам.

— Да, но аз те напускам! — Джени скочи от стола. Хънтър понечи да стане, но тя го прекъсна с рязък жест.

— Искам да си в безопасност, Джени. Това е всичко.

— Името ми е Джинива — успя да изрече тя, после се обърна и излезе.

 

 

Пътуването до имението на Алан Холоуей продължи достатъчно дълго, за да може да прехвърли в ума си стотици пъти случилото се между него и Джени. Опитваше се да мисли какво да прави, но непрекъснатите самообвинения не му помагаха много.

Той позвъни от портала. Отговори му нерешителният глас на Натали. Той обясни, че иска да се види с Алан. В отговор получи продължително мълчание, но накрая портата се разтвори. Хънтър подкара към централния вход, като пътьом се полюбува на впечатляващия каменен фонтан, разположен пред къщата. Водата се спускаше от няколко нива и се събираше в красив басейн в основата.

Заключи по навик джипа, после се зачуди кой, по дяволите, би могъл да го разбие във вътрешността на тази крепост.

Натали му отвори лично вратата, измери го с поглед и го пусна вътре.

— Мъжът ми е на път за насам. Каза ми да те пусна вътре — заяви с тон, подсказващ, че тази задача далеч надхвърля обичайните й съпружески задължения и тя не е очарована.

Хънтър само кимна и високомерието й се поизпари. Поведе го към огромен кабинет с махагонови мебели и масивна камина. Дамаската беше в класическото американско тъмносиньо и златисто. Дизайнерите явно бяха избрали югозападния стил на обзавеждане. Най-вероятно предпочитаният и от Алан Холоуей. Натали сигурно предпочиташе по-друг тип дизайн — по-пищен, с много брокат, свещници и кадифе.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — малко надуто го попита тя.

Беше неделя. Явно прислугата имаше почивен ден.

— Ако може едно кафе.

— А захар или сметана?

— Не, благодаря — чисто.

Тя излезе. Хънтър се разположи на канапето и с изненада установи колко е удобно. Докато чакаше, имаше възможност да разгледа стаята. Стилът на юга прозираше във всяка вещ.

Ръцете на Натали трепереха, докато носеше кафето. Беше отблъскващо слаба. Хънтър неволно я сравни с Джени и се зачуди на какво се крепи бракът на Холоуей.

Щом се сети за Джени, сърцето му се сви отново. С мъка си наложи да остане спокоен. С нежелание я пусна сама да прибира сина си, но ако я бе последвал, само щеше да усложни още повече положението.

Натали седна срещу него с чаша кафе в ръце. Не спираше да разбърква ароматната течност.

— За какво те е наел съпругът ми? — попита го тя.

Той се изненада от въпроса й. Тя сложи чашата си на масичката, а лъжичката продължаваше да потраква зловещо. Накрая тя я остави на мира и скръсти ръце. Самоконтролът й бе достоен за уважение.

— Работя като бодигард на дъщеря му.

— Знаеш ли, аз го видях. Трой Ръсел имам предвид. Той се престори, че не ме познава, а на мен ми отне известно време да се сетя кой е. Сега е по-едър, но пак изглежда добре. Все още е прекалено хубав, за да може да му се има доверие. — Тя се усмихна иронично. — Значи ти се занимаваш с този проблем, а?

Хънтър се размърда от неудобство. Не му харесваше да го сравняват с Ръсел, по какъвто и да е повод. И сам знаеше, че и двамата са мургави и добре сложени. Мишел веднъж бе обърнала внимание на този факт. Само веднъж. Хънтър така я бе срязал, че тя не посмя повече да прави сравнения.

— Той се прехранва от заплахи, нали? Начинът, по който ме гледаше, ме накара да се сетя за тази случайна среща отново. Гледаше ме, сякаш знае нещо, за което аз нямам представа. И това сигурно е така. — Тя потръпна леко. — Какво иска той?

— Пари.

— Но това си е изнудване. — Натали дори се изчерви от възмущение.

— Иска и Джени.

Натали не помръдна. Хънтър реши, че тя няма да каже нищо повече, когато жената изрече:

— Има поглед, който те разсъблича. И трябва да ти кажа, че никак не е приятно.

Хънтър мрачно стисна зъби. Не беше виждал Трой Ръсел от години, но имаше представа за какво говори Натали. Не знаеше как би реагирал, ако го видеше да гледа Джени по този начин.

— Съпругът ми казва, че изобщо не мога да преценявам хората — продължи тя, кръстосвайки крака, — но мога да ти кажа, че Трой Ръсел се е променил, и то към по-лошо.

— Към по-лошо ли?

Тя се загледа навън.

— Не го познавам добре. Никога не съм му обръщала внимание. Той беше млад и бе съпруг на Джени. Не ми се е налагало да мисля за него. — Отново се обърна към Хънтър: — Но онзи ден…

— Продължавай — окуражи я той.

— Ти загрижен ли си за Джени? Алан спомена, че имате връзка.

Хънтър нямаше намерение да се изповядва пред Натали, но не можеше да отрече, че е дълбоко привлечен от Джени. Чувствата му към нея бяха истински. Не можеше да забрави сълзите в сините й очи и болката в гласа й.

Натали чакаше. Нейната искреност до момента изискваше взаимност и той потвърди.

— Тогава по-добре не се отделяй от нея. Беше съвсем бегло чувство, но имам усещането, че Трой Ръсел е… — тя търсеше точните думи — опасен. Да, той е опасен.

Изведнъж го обзе усещането за нещо, което вече му се е случвало — за deja vu.

Натали вдигна глава в очакване минута преди да чуят шума от приближаващ се автомобил. Вярно, че стаите бяха почти звуконепроницаеми, но тя бе привикнала с шумовете на къщата и можеше да разпознае безпогрешно всяка промяна. Мнението му за нея се подобряваше. Тя бе по-умна, отколкото човек предполагаше, и притежаваше добра интуиция. Освен това се оказа и по-задълбочена. Ако сложеше някое и друго кило отгоре, щеше да стане и привлекателна.

Алан връхлетя с гръм и трясък. Изглеждаше на ръба на нервна криза. Джени можеше да наследи милионите му по-скоро отколкото му се искаше, ако не успееше да се овладее.

И тогава Трой Ръсел щеше да има поднесено на тепсия всичко, което искаше, че и един син като награда…

— Натали… — обърна се той грубо към жена си. С влизането му тя се бе изправила и не помръдваше. Очевидно между тях вече не можеше да се говори за любов. — Бих искал да остана насаме с господин Калгари. Донеси ми бутилка бренди от бара.

Тя погледна към масичката за сервиране, на която имаше поне две отворени бутилки бренди, но нищо не каза и излезе. Алан крачеше из помещението, докато я чакаше. Не беше казал нито дума на Хънтър, но че е бесен, личеше от километри. Натали се върна със сребърен поднос с бутилка скъпо бренди и две чаши. Хънтър поклати отрицателно глава, но Алан взе подноса, наля и за двамата и му подаде пълната чаша.

„Е, какво пък, по дяволите!“ — помисли си Хънтър и за пръв път след разговора с Джени нервите му се поотпуснаха. Той отпи и веднага оцени, че му се предлага нещо изключително добро.

— Значи спиш с дъщеря ми — започна Алан, веднага щом Натали затвори вратата зад гърба си.

В първия момент Хънтър се ядоса, но после му стана забавно.

— Да не би да си очаквал да стане монахиня?

— Аз те помолих да я охраняваш! — отвърна Алан вбесено. — Тя няма да се забърква с безработно бивше ченге!

— Аз не съм безработен… или поне не бях до този момент — отговори му тихо Хънтър, извади плик от вътрешния си джоб и го хвърли на масата. Той се плъзна към Алан и се спря на ръба. — Няма да приема парите ти.

— Ти си бил по-голям глупак, отколкото си мислех. Тя със сигурност не разполага със средства, а и няма да получи нищо! — заяви бащата.

Хънтър се приближи рязко до него и го погледна в очите. Холоуей бе по-нисък и той се извиси заплашително над него, но трябваше да му се признае, че не трепна, а отвърна на погледа му.

— Ако си мислиш, че става въпрос за пари, дълбоко грешиш. И внимавай кого наричаш глупак. — С това той се обърна и си тръгна.

— Чакай!

Хънтър продължи да върви. Натали се мерна в сянката на антрето и той й кимна за довиждане. Холоуей обаче го последва навън.

— Какво правиш? Къде отиваш?

— Отивам да измисля как да пипна Ръсел. Радвай се, че вече не работя за теб, защото нещата ще загрубеят. — Той се качи в колата си и спусна стъклото.

— Какво възнамеряваш да му направиш?

— Още не знам.

Хънтър запали двигателя, но Холоуей сложи ръка на вратата. Той очевидно се бореше със себе си, а Хънтър го чакаше. Накрая той каза:

— Искам да бъдат в безопасност. Пази ги.

Хънтър разбра посланието — толкова силна бе обичта на този човек към дъщеря му и внука му.

— Това трябва да е голям удар за теб — рече Хънтър и включи на скорост.

Холоуей се отдръпна мълчаливо.

 

 

Джени беше потресена. За кого, по дяволите, се мислеше Хънтър Калгари, че да я лъже по този начин?

Да работи за баща й!

Ама каква глупачка бе да му повярва. Човекът просто е бил платен от скъпото татенце. Защо това я учудваше? Нищо ново под слънцето, само поредният ход на добре смазаната машина.

В безсилната си ярост тя заудря волана с ръка. Как само мразеше Хънтър. Такава силна ненавист бе нова за нея. Към Трой изпитваше страх, а после отчаяно желание да се отърве от него, но определено не и омраза. Тогава беше прекалено заета със собственото си оцеляване и нямаше време за силни емоции. Искаше единствено свободата си на всяка цена.

Сега беше бясна. Идеше й да му издере очите, да му изкара въздуха и хубавичко да го срита. Той я бе използвал! Всъщност не беше така. Тя му позволи да я използва. Искаше забавления, любов и секс и той изглеждаше подходящ за целта.

О, по дяволите, как й се искаше да умре!

Мразеше се! Такава глупачка! Петнайсет години да бяга от мъжете като от чума и сега да се увлече по един лъжец.

— Мамка му… — изруга на глас. — Ох… по дяволите!

Продължи да шофира. Чувстваше се направо изтощена — психически и физически. А преди нямаше търпение да разкаже на Роули за Хънтър. Така хубаво го беше измислила. Хиляди розови сценарии се въртяха в главата й. Хънтър щеше да е перфектният баща за сина й. Тези мисли неизменно я караха да се усмихва и да се чувства щастлива, а и светът изглеждаше по-добър от обикновено.

— Ти си абсолютна глупачка! — извика тя. Искаше й се да крещи.

Замислена, тя изпусна отбивката за лагера и се наложи да обърне. Когато пристигна, вече бе успяла да се успокои и да се съсредоточи. Пътуването й бе отнело два часа, които й се видяха като няколко минути. Среса се и се отправи към канцеларията.

— Добър ден, идвам да взема Роули Холоуей — каза тя на човека зад бюрото. Той бе облечен в спортен екип, но имаше закачена табелка с името му: „Тим“. Държеше футболна топка под мишница. През прозореца се чуваше шумът от разгорещен мач.

— Роули Холоуей ли? — повтори той и погледна в списъка си. — Хм, изглежда, вече са го взели.

— Моля? — Джени погледна към папката му. — Казах на Джанис, че аз ще го прибера. Рик кога успя да дойде? Рик Фъргюсън — сопна се тя на недоумяващия Тим.

— Тук е записано, че баща му го е взел. Чакайте да питам Брус — той беше ръководител на сина ви.

— Баща му ли? — повтори като ехо тя. Може би не бяха разбрали. Сигурно имаха предвид нейния баща, тоест дядо му. Или пък са помислили Рик за негов баща. Или пък са го объркали с друго момче.

Тя последва Тим. Той повика един от съдиите и го попита:

— Къде е Брус?

— Неам представа — на неговата табелка пишеше „Пол“.

Джени нетърпеливо се обърна към този мъж:

— Пол, търся сина си, Роули Холоуей. Тим каза, че негов ръководител е бил Брус.

Мъжът се почеса замислено по главата и се огледа.

— Да-а, той е…

— Вижте, сигурно е станала някаква грешка — прекъсна го тя, — защото според списъка ви Роули е бил взет от баща му.

— Ааа, да — кимна той с облекчение, — сега си спомних човека.

— Така ли? Рик Фъргюсън ли беше?

— Ъ-ъ… Бащата на Брандън ли? Не-е, това беше бащата на Роули.

Джени усети как я обзема паника.

— Роули няма баща. Не е трябвало да го пускате с никого, който твърди, че му е баща!

Мъжете изглеждаха разтревожени. Пол се оправда:

— Той носеше документи. И си показа личната карта.

— Какви документи?

— Свидетелството за раждането на Роули. — Пол вдигна рамене и погледна към Тим за подкрепа.

Джени едва събра сили да попита:

— Казахте лична карта. Помните ли името?

— Ами, май не. Брус не беше наблизо, но Роули потвърди, че това е баща му. Искаше да тръгне с него.

— Пол… — започна Тим предупредително.

— Че какво толкова. Момчето е на петнайсет и искаше да се прибере с баща си. Той дори го наричаше „тате“.

Джени го възпря с жест и изрече:

— Името на… бащата… не беше ли… Трой Ръсел?

Лицето на Пол светна.

— Ами да, разбира се. Трой — точно така се казваше човекът. Казах ви, че е баща му — обърна се доволен към Тим.

Тим гледаше разтревожено към Джени. Тя се обърна, отправи се към края на игрището и повърна.

 

 

Ако отиването й се беше сторило като един миг, то връщането беше цяла вечност. Не можеше да събере мислите си.

Роули беше при Трой!

Тя хлипаше несъзнателно. Не биваше да го пуска на този лагер! Трябваше да го накара да отиде с нея в Пуерто Валарта. Тя самата не биваше да ходи в Пуерто Валарта.

— О, господи… моля тя, господи… моля те!…

Паркира на улицата пред къщата на Фъргюсън, втурна се към вратата и я заблъска като обезумяла.

Беки отвори и каза:

— Да, моля?

— Беки! — дочу се гласът на Джанис. — Колко пъти съм ти казвала да не отваряш вратата, докато не дойда! — Тя се появи, забеляза Джени и се успокои. — Не прави повече така. Не се знае кой може да е!

— Но това е Джени — отвърна обидено Беки.

— Знам, скъпа, но можеше и да не е тя — продължи урока си майката, но забеляза изражението на Джени и възкликна: — Какво се е случило?

— Рик и Брандън върнаха ли се вече?

— Да, прибраха се преди десетина минути. Защо?

— Той не е ли… да не е взел и Роули? — Гласът й секна.

Джанис я изгледа шокирано.

— Не… о, боже, Джени! — Тя я сграбчи за ръката и я повлече към хола. Джени се спъна в едно камионче и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Ох, Джен, недей! Всичко ще се оправи. Сигурна съм, че е станала някаква грешка. Чакай малко. — Тя разчисти дивана от играчките, сложи я да седне и се развика: — Рик, Брандън, елате!

Джени сключи пръсти като за молитва и се втренчи невиждащо в тях. Не беше помръднала, когато Рик и Брандън влязоха.

— Здравей, Джени. Роули не беше ли в лагера, когато пристигна? — попита я загрижено Рик.

Тя вдигна глава, с усилие преглътна и поклати отрицателно глава.

— Но къде би могъл да бъде? Кой друг би могъл да го вземе?

— Казаха ми, че баща му го е прибрал.

— Баща му ли? Но кого имат предвид?

— Трой. — Джени се задави от плач.

— Какво?! — Рик не вярваше на ушите си — Не може да бъде! Но как така?! В това няма никакъв смисъл! — Той се обърна към Брандън, който стоеше до него с наведена глава. — Имаш ли нещо да ни кажеш?

— Ъхъ — отвърна той, без да вдига поглед.

— Знаеш ли нещо по въпроса?

— Какво да знам?

— Брандън! — Рик губеше търпение.

— Брандън, моля те, кажи ми! — Джени вдигна умолително ръце. Момчето вдигна глава и уплашеното му лице потвърди собствените й страхове. — Това… баща му ли беше?

— Той така каза. Роули искаше да се прибере с него. На мен въобще не ми хареса! — Хвърли уплашен поглед към баща си. — Наистина не ми хареса. Казах му да не тръгва с него, но Роули беше като омагьосан!

— Господи… започни от самото начало! — нареди Рик.

— Как изглеждаше — висок, мургав и красив ли? — попита го Джени с горчивина в гласа.

Брандън само кимна и се разплака.

— Ще тръгвам. Трябва да проверя дали няма съобщение вкъщи.

— Брандън, защо веднага не ми каза? — скара му се баща му и момчето се разхлипа.

— Недей, Рик, не му се карай — помоли го Джени, вървейки към вратата почти в транс. — Вината не е негова, а на Трой.

Тя остави колата си и се отправи към апартамента си със свито сърце. Едва се държеше на крака. На стълбите безсилно се подпря на парапета и сподави риданията си. Може би Трой нямаше да го нарани. Все пак Роули бе негов син!

Отгоре се дочу глухо ръмжене. Джени се изкачи по стълбите до горната площадка и завари Бени да стои пред вратата целият настръхнал.

— Бени — прошепна тя уплашено, но кучето не помръдна. Изведнъж вратата се отвори и на прага се показа Роули.

— Мамо?

Тя щеше да припадне от облекчение.

— Роули!

Сълзи се стичаха по бузите й. Грабна в прегръдката си сина си, без да обръща внимание на опитите му да я избегне.

— Здравей, Джени.

Студеният омразен глас накара сърцето й да спре. Трой Ръсел стоеше на вратата, реален като смъртта. Дори усмивката му смразяваше кръвта й. Тя усети как ужасът сковава тялото й.

Ръмженето на Бени се усилваше и той напрегнато следеше всяко движение на добре познатия му неприятел.