Джанел Тейлър
Твърде лично (15)

Четиринайсета глава

Тя седеше притихнала в тъмния хол. Алан най-сетне си бе тръгнал, като преди това наказа Роули да стои в стаята си и наруга Хънтър за всичко — от Трой до връзката с дъщеря му и за истината около смъртта на сестра му. Нареди на Хънтър да следи Трой и предупреди дъщеря си да се грижи за себе си и да не се доверява така лесно на хората.

Тръгна си само защото осъзна, че Джени вече не го слуша. Тя бе потънала в собствения си свят и Алан и Хънтър не можеха да преодолеят щита й. Хънтър стоеше до прозореца. Искаше му се да може да й помогне. Не разбираше защо Алан не й бе спестил това за Мишел. Хънтър нямаше намерение да скрива подробностите около смъртта на сестра си, но искаше да го съобщи на Джени по подходящ начин, в подходящо време. Той знаеше, че тя е уплашена.

— Не бях сигурен как да ти кажа — призна той. Пъхна ръце в джобовете и се загледа в черното небе. Дъждът бе спрял. Той се радваше на необичайното време. Надяваше се, че ще има достатъчно вода.

Джени сплете пръсти.

— Сигурен ли си, че той я е убил?

Надяваше се той да каже „не“. Искаше й се да има някаква надежда.

— Не мога да го докажа, но съм сигурен.

— Трой е груб и оня ден ме уплаши — успя да изрече тя, — но не може да е убил човек. Не и нарочно!

Лунната светлина осветяваше профила на Джени в меко синьо. Беше ужасно напрегната.

— А на теб какво ти направи?

— Моля?

— Когато се е върнал онзи ден, ти е направил нещо. Какво?

— О… — Несъзнателно докосна врата си с ръка и потрепери от ужас. — Той притисна устата си в моята толкова силно, че чак ме заболя. И после… после ме докосна, сграбчи ме… за… — тежко въздъхна и добави — за слабините…

Кръвта на Хънтър кипна. Яростта го заслепи. Въпреки всичко, което знаеше за Трой Ръсел, се надяваше, че не е посегнал на Джени.

— Стана бързо. Той не искаше Роули да го завари. Мисля, че искаше да ми докаже, че може да ме победи.

Хънтър мълчеше. Всичко, което би казал, можеше да се разглежда като отмъстителна тирада за Ръсел, а той знаеше, че Джени не се нуждае от силните му емоции, които да подхранват страха й.

— Не би ли могло да е трагична случайност? — попита тя.

— Сестра ми никога не би се самоубила. Въпреки че не ми казваше всичко, знам, че не беше толкова отчаяна. Обаче знаех, че я бие. Цялата беше в синини. Не можех да я разбера… Все още не мога.

— Аз мога. — Устните на Джени потрепериха.

Хънтър застина, беше зашеметен.

— Тя се е срамувала. — Джени се взря в него. — Срамувала се е, че е направила такъв ужасен избор, че всички са се оказали прави за него.

— Аз бих направил всичко, за да й помогна. Тя беше бременна, Джени.

Тя трепна.

— Аз също.

— Но ти остави баща ти да ти помогне.

— Той ме откупи от Трой — отговори тя кисело. — Сестра ти може би е знаела, че ще го убиеш.

Това бе толкова очевидно, че Хънтър изстина. Беше готов да удуши Трой. Само маневрите на Трой и обвиненията му срещу Хънтър в злоупотреба с власт бяха предотвратили това.

Джени затвори очи.

— Не искам да повярвам, макар да знам, че е истина.

Той прекоси стаята и стисна ръцете й. Те бяха ледени.

Докато ги разтриваше, й каза:

— Повече няма да те оставям сама.

— Страхувам се за Роули.

Той кимна.

С това сякаш силите я напуснаха. Той се изви и седна на кушетката до нея, а Джени се притисна до него.

Той искаше да й каже, че я обича. Сякаш въздухът нашепваше тези думи, но те си останаха неизречени.

— Никога, никога няма да те напусна.

Ръцете й се плъзнаха по раменете му и той я притисна още по-силно. Уверени, двамата заспаха така.

 

 

Роули се събуди в пълен мрак. Бени вдигна глава до него, стреснат от движението му. Докато галеше главата на кучето, той се сети за Хънтър Калгари и побесня отново.

Измъкна една възглавница, захвърли я отново и си легна. След това взе футболната топка и я заподхвърля.

Почти харесваше Хънтър. Той беше довел Бени от Хюстън и му разрешаваше да се разхожда с него до полицейския участък. Дори търпеше всички несправедливи упреци на сержант Ортега, което беше забавно, тъй като явно се вбесяваше.

И ето сега случката с Оби. Пфу! Какъв ужасен клошар бе този старец, но пък бе готин. Роули го харесваше донякъде. Човекът имаше достойнство. Освен това Хънтър се отнасяше към Оби с уважение.

Роули едва не изпусна топката. Задържа я и се ослуша. Не искаше да буди майка си. Тя работеше много и бе по-щастлива от обикновено. Разбира се, притесняваше се заради баща му, но така или иначе жените са малко лудички понякога. Брандън го бе уверил, че не трябва да обръща внимание на странните неща, които жените правят.

Но той не можеше да отрече, че на майка му й харесваше присъствието на Хънтър Калгари. Неприятна му беше самата мисъл, че двамата излизаха. А той знаеше, че човекът се надява да свали майка му. Досега не бе успял, но пък нямаше намерение да се отказва. И боже! Живееше в Санта Фе!

Роули бе сигурен, че тук има някакъв заговор. Искаше му се да може да се обади на баща си в този момент. Дали беше твърде късно? Може би. Родителите се побъркваха, ако им позвъниш след девет вечерта. Роули хвърли още веднъж топката и я хвана. Продължи да мисли за майка си.

Понякога тя изглеждаше, че трепетно очаква Хънтър. Друг път изглеждаше, че се притеснява и й е лошо. Като тази вечер. Нещо се бе случило и единственото утешение бе, че Хънтър изглеждаше толкова объркан от отношението на всички, колкото и Роули. Но момчето се надяваше той да си тръгне. Роули вече си имаше баща и му беше неприятно, че някой друг се меси. Наистина се дразнеше.

Пусна леко топката на земята зад Бени. Легна настрани и се вгледа в кучето. Но Бени си почиваше. Дишаше дълбоко и издаваше кучешки въздишки, които накараха Роули да се ухили.

Чудеше се дали Хънтър си е отишъл.

Усмивката изчезна от лицето му. Уплашен, Роули стана от леглото. Навлече дънките си, защото не искаше някой да го види необлечен. Промъкна се на пръсти до хола и спря. Кръвта нахлу в главата му. Те лежаха заедно на дивана!

Дъхът му секна. Изпита известно облекчение, като видя, че са облечени. Дори обувките си не бяха свалили, отбеляза той, докато се промъкваше към коридора. Върна се в стаята си, но не се съблече. Стоеше в средата на помещението и напрегнато мислеше. Трябваше да каже на баща си повече за Хънтър. Трябваше да го предупреди!

Вдигна слушалката на телефона и набра номера на баща си. Не му пукаше дали ще му се развика заради късния час. Той беше включил телефонния си секретар.

— Здрасти, татко — каза с напрегнат глас, като гледаше вратата. — Мама се вижда с онзи мъж. Помниш ли, дето ти бях казал? Той е тук и аз не искам той да е тук. — Повиши тон. — Къде си? Каза, че идваш. Татко! Моля те! Трябва да дойдеш бързо!

 

 

Трой седеше в зеления си експлорър и гледаше как зората обагря източното небе. Обземаше го гняв, докато стоеше пред решетката от ковано желязо, зад която Джени се бе скрила. Той можеше да пробие оградата, но за да вкара колата, се нуждаеше от разрешение отвътре. Той удари волана. Скърцаше със зъби, за да сдържи вика си.

Осъзнаваше, че се държи необичайно, но не можеше да се спре. Чакаше я да излезе. Можеше да я последва, ако излезе с Роули, или ако хлапето е вътре, да му позвъни.

Трой се вторачи в мобилния телефон. Беше го изключил, за да пести батерията.

Беше използвал кредитната карта на Патриша прекалено често, защото Холоуей му бе дал обидно малка сума. В резултат кредитната й карта вече беше невалидна — „достъпът отказан“.

Той хвърли поглед към оградата от ковано желязо и острите й шипове. Видът й трябваше да откаже нежеланите гости, но ако се наложеше, той щеше да прегризе решетките.

Миналата нощ не бе минала добре. Знаеше, че две жени са проблем, но това беше прекалено.

Те бяха твърде нетърпеливи — Хедър и Джесика. Беше им купил няколко питиета и се бе престорил, че трябва да си ходи. Те го бяха молили да остане и мислеха, че само е отпивал от питието си. Продължаваха с модерните мартинита, докато накрая бяха напълно пияни и задръжките им паднаха.

Той се чудеше как да ги раздели. Харесваше Хедър повече от Джесика. Харесваше кръглите й цици и задник, докато Джесика бе по-слаба и атлетична, а пък и се смееше като хиена. Те го убедиха да отиде у тях — малка, доста привлекателна къща в северната част на града. Хедър караше колата им и Трой я следваше. Той усещаше лудия ритъм в главата си и трябваше да си барабани с пръсти или да си тактува. Искаше да оправи Хедър като кучка, каквато си беше.

Но Джесика беше там и беше по-агресивна. Непрекъснато се смееше, разказваше вицове и го хващаше за ръката, сякаш бяха стари приятели. Искаше му се да я удари. Беше се сковал и тогава всичко отиде по дяволите.

Те си наляха още питиета. Водка с малко сода и кубчета лед. Трой държеше чашата си, но не отпи нито веднъж. Единственото, което виждаше, бе подскачащото дупе на Хедър. Най-накрая протегна ръка и го стисна. Тя го плесна игриво и тогава Джесика се намеси. Приближавайки се отзад, тя прилепи голямата си грозна уста на врата му, като го засмука и запъшка, докато пръстите й поеха надолу. Той лежеше отпуснат. Дори когато Хедър го целуна с език, не можа да го възбуди. Почувства се използван — като хванат в капан и покорен. Обзе го клаустрофобия.

Те направиха всичко, каквото можаха, но Трой рязко се освободи от ръцете им. По едно време хвана Джесика за гърлото, докато накрая очите й изскочиха от изненада. Едва тогава я поиска, но желаеше да е на колене пред него. Когато се опита да я блъсне на земята — тя му се опря и се развика. След това и Хедър се развика и Трой помисли, че главата му ще експлодира.

Когато излезе от къщата им, те се смееха. Смееха се!

Унижението го изгори като огън. И още не беше свършило да гори.

Знаеше, че прилича на луд. Това не бе старият Трой Ръсел. Бе изгубил нещо. Не бе сигурен какво, но знаеше, че е изгубил нещо.

Седя още час и се чуди дали да се обади на Патриша и да се опита да оправи някои рухнали мостове. Можеше да се върне в Лос Анджелис и да играе примерно момче, така че тя да го приеме отново. Обаче тя не бе чак толкова привлекателна, нито бе толкова богата. Ако наистина искаше да се прави на разкаяния любовник, можеше да се върне при Фредерика. Ако тя беше в настроение, със сигурност щеше да го приеме.

Но той не можеше да си представи да бъде вечно техният жребец. За пръв път през живота си не се довери на члена си.

Миналата нощ бе унищожила неговата самоувереност. Жените бяха такива мръсници — обожаваха да унижават мъжете. Те се смееха и сочеха с пръст.

Трябва да ги научиш на уважение. Трябва да ги биеш, така че да се научат на страх от Бога.

Трой винаги бе знаел това, но този път не се получи. Трябваше да ги накара да треперят и да плачат, и да го гледат със страх в очите.

Възбуждаше се до болка само като си помислеше как ги налага.

 

 

Джени се събуди. Ръката й бе изтръпнала. Краката й се преплитаха с нечии други — тези на Хънтър.

Тя седна и рязкото й движение го накара да се размърда. Докато тя се опитваше да разбере какво се е случило, той й каза:

— Свалих ти обувките.

Тя погледна краката си и размърда пръсти.

— Благодаря.

— Как се чувстваш тази сутрин?

— Неловко.

Като чу това, той се обърна към нея.

— Трябва да си измия зъбите — измърмори тя.

Той се ухили. Усмивката му бе чудесна. Тя стана и се отправи към банята, като изпъшка при вида на разрошената си коса и развлечения пуловер. Изми зъбите си и се среса. После отиде в стаята си, за да смени смачканите си дрехи с черен пуловер и всекидневни панталони.

Върна се в хола и видя, че Хънтър е станал. Погледна към кухнята, където той се опитваше да се справи с кафе машината. Сцената бе толкова домашна, че тя почти изгуби дъх.

„Искам това всеки ден“ — помисли си тя.

— Остави на мен — каза му и се зае с кафето. Той седна на един от столовете, купени от Хюстън, и се облакъти на кухненския плот.

Мълчанието му я изнервяше и тя попита:

— Какво?

— Добре ли си?

— Имаш предвид след вчера? — Тя се вгледа в кафе машината. — Живея като в измислен свят откакто съм дошла в Санта Фе. Не исках да мисля за проблемите си, надявах се, че няма да ме последват тук, но баща ми пристигна и каза… — Повдигна безпомощно ръка и я отпусна.

— Мисля, че Трой е готов на всичко — каза тя и се вгледа в очите му.

— И аз така смятам.

— Ти го познаваш — отбеляза тя, сякаш мисълта за това бе нова. Може и да беше. Не бе могла да я осмисли ясно предишната вечер.

Хънтър кимна.

— Ще ми се да ми беше казал.

— Трябваше да те пазя, а не да се запознавам с теб. Не мислех да ти казвам нищо.

— Но по-късно — настоя Джени. — Трябваше да ми кажеш.

— И ако го бях сторил, какво?

Тя примигна.

— Щях да те изхвърля от живота си и да ти се разкрещя, че работиш за баща ми. — Тя така го изгледа, че сърцето му се сви. — Какво да направя? Искам заповед за задържането на Трой. Не бих понесла той да се срещне с Роули! А той не би пропуснал, знам това. Ще продължи да ни преследва, докато баща ми оказва натиск върху него.

Не беше само заради парите. Хънтър го знаеше, а може би и Джени го осъзнаваше, но нищо не казаха. Трой си играеше с Роули, за да я измъчва. А тя и синът й бяха толкова раними.

Джени наля кафето. Хънтър не можеше да понесе мисълта, че Трой смята да нарани Джени.

— Ортега иска да се прибера, но още няма да тръгвам.

— Ще ти платя да стоиш с мен — каза тя бързо.

— Така или иначе оставам с теб. Ами Роули? Той как ще се почувства?

— Той няма да разбере — призна тя уморено. — Но точно в този момент това не ме интересува.

— Ръсел рано или късно ще се появи. Искам да съм тук, когато това стане. И затова няма да те изпускам от поглед.

Тя избягваше да го погледне в очите.

— Надявам се.

Хънтър протегна ръце. До този момент не осъзнаваше, че се е схванал.

— Хайде, ще те разведа из ранчото си. И аз имам нужда да си измия зъбите, и ако не смяташ да ми предложиш от тази приказна южняшка кухня, може и да закуся. Този път аз ще сготвя.

Тя му се усмихна, очарована от предложението.

— Не трябва да ходя в ресторанта скоро…

— Глория може да се оправя там и с вързани очи, със завързани зад гърба ръце и в инвалидна количка, дори и да е единствената служителка на ресторанта.

Джени се засмя.

— Тя ще побеснее.

Хънтър се зарадва на смеха й.

— Тя ме плаши.

— Охо! — Джени повдигна чашата към устните си, а очите й искряха.

— Сериозно говоря. Ето защо останах с теб миналата нощ. Сънища, нали знаеш… — Той потрепери престорено. — Нуждая се от защита.

— Да вървим към твоето ранчо — каза тя. В думите й имаше скрит смисъл, който не убягна на Хънтър. Погледна към хола и към стаята на Роули. Джени проследи погледа му, отиде до стаята на сина си и почука. Той не отговори и тя натисна дръжката.

— Роули?

— Какво има? — чу се сърдитият му отговор.

— Излизам с Хънтър. Искаш ли да дойдеш?

— Къде?

— Да се поразходим с колата. Да ни покаже ранчото си.

Момчето помълча, после заяви:

— Не искам да се натрапвам.

— Няма да се натрапваш.

— Не, ще остана тук. Имам домашно за утре.

— Добре. — Джени затвори вратата.

Роули извика:

— Колко ще се бавите?

— Няколко часа.

Тя се върна в кухнята и повдигна вежди.

— Хайде, да изчезваме — каза Хънтър и грабна мокрото си от дъжда яке.

Погледна навън. Дъждът бе спрял и най-сетне въздухът бе станал по-сух. Скоро Санта Фе щеше да се превърне отново в хладна и суха пустиня.

Джени бе сложила парфюм. Уханието му го зашеметяваше.

— Радвам се, че той предпочете да си остане вкъщи — призна тя.

— Не и колкото аз!

Те стигнаха до джипа, като шляпаха из локвите и се смееха.

 

 

Черният джип излезе от портата и пое към града. Трой така бе замислен за проблемите си, че едва му обърна внимание, но в последния момент видя Джени. Сякаш ток премина през него.

С кого бе тя?

Изведнъж се вбеси. Роули му бе казал, че някакъв мъж я ухажва, но той не бе очаквал чак такова открито съревнование. Джени бе ледената принцеса, която не приема ласки.

Изведнъж Трой не бе вече сигурен в това. Ядът го заливаше с горещите си вълни. Проклетата кучка! Тя го правеше, за да му се подиграе.

Той ругаеше яростно през зъби, извиваше се от пламъците на яростта си, докато те не изчезнаха пред простата истина. Ако Джени бе излязла с любовника си, то тогава Роули бе сам вкъщи. Включи мобилния си телефон и видя, че има съобщение. Прослуша младежкия глас на Роули, който му казваше, че майка му има връзка с друг.

Той потрепери. Нямаше време за губене. Позвъни и хлапето вдигна след първия сигнал.

— Ало.

— Здрасти, Роули! — любезно каза той, макар че му идваше да закрещи. Тръсна глава. Едва успяваше да се контролира.

— Татко! Получи ли съобщението ми?

— Да, току-що. Мислех да отскоча до вас, за да се запозная с този тип.

— Не можеш. Те току-що излязоха.

Трой стисна юмрук.

— Така ли?

— Искам просто той да си тръгне. Защо трябваше да се появява тъкмо сега?

— Ей, аз съм в квартала. Какъв е кодът за вратата? Мога да мина и да измислим нещо заедно.

— Страхотно! — Роули каза кода и Трой го записа с кървавочервени цифри в мозъка си.

— След малко ще съм при теб — въздъхна той. Изкушаваше се да тръгне след Джени. Но щеше да им покаже, че Трой Ръсел владее и играта на изчакването.

Отпусна юмрук и се вгледа в пръстите си. Искаше му се да удуши Джени със сините очи и фалшивата усмивка. Фригидната, но красива принцеса. Тя бе богата… и щеше да стане още по-богата, когато старецът й си отидеше.

Мисълта за парите охлади за момент желанието му да я убие.

 

 

Ранчото на Хънтър се бе сгушило в малка долина зад хълмовете край Санта Фе. Джени слезе от джипа и Хънтър отвори портата, направена за защита от койоти. Стигнаха до предната врата по покритата с чакъл пътека. Той отключи и й направи път.

Мястото беше доста пусто. Къщата беше малка, мебелировката бе от дърво, а камината стигаше чак до тавана. Имаше две врати и тя можеше да види извивката на кухненския плот. Беше чисто и уютно.

— Не съм правил ремонт. Нямам добитък. Взех мебелите от една жена, която заминаваше за Финикс — каза Хънтър.

— Много е хубаво — каза тя искрено.

— Мога да запаля огън — предложи той.

— А аз да приготвя закуска, ако имаш продукти.

— Казах, че аз ще я направя.

— О, хайде, остави и на мен една домакинска задача.

Хънтър повдигна вежди и се съгласи.

— Е, успех тогава. Има хляб във фризера, зърнени закуски, бекон, но няма мляко. Всичко, което е можело да се развали, сигурно вече се е развалило.

— Още кафе?

— Само нес.

— Аз го харесвам.

— О, забрави — реши той и заяви: — Ще те водя на закуска.

— След малко.

Докато Хънтър се занимаваше с огъня, Джени ровеше из кухнята. Беше забавно и донякъде опасно да опознава живота му. Ясно бе, че не е успял в Санта Фе. Къщата изглеждаше почти необитаема. Сякаш очакваше някой да се заеме с нея.

Водата завря и тя приготви кафето. Силният аромат се разнесе из помещението.

— Не е най-доброто, ако си свикнал на еспресо — каза той, след като отпи.

— Не съм съвсем съгласна.

Тя седна с доволна въздишка на дивана. Огънят се бе разгорял и припукваше уютно.

— Ще си взема душ. — Той изчезна, преди Джени да успее да отговори.

Тя чу водата да тече и си представи Хънтър гол и… мокър.

След петнайсет минути той се върна с чисти дънки и развлечен сив пуловер. Косата му беше мокра. Отново си направи кафе и я попита дали иска и тя. Джени поклати глава.

Той стоеше пред огъня. Джени кръстоса крака. Искаше й се той да я целува, да я милва, да я люби. Не можеше да мисли за нищо друго.

Хънтър я изучаваше. Тя носеше дънки и пуловер, който подчертаваше извивките на гърдите й. Ръкавите й бяха навити и той видя нежната каишка на часовника й. Тя изглеждаше перфектно дори в обикновени дрехи. Повтори си наум всички причини, поради които не трябва да си има работа с богата жена. Нито една от тях нямаше значение.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

Той сви рамене.

— За това какво трябва да направим с Трой.

— Не, не е вярно.

Той повдигна въпросително вежди. Тя преглътна и каза меко:

— Ти мислиш за същото, за което мисля и аз.

— Което е?

Тя стана и се приближи до него.

— Ами, че най-сетне сме сами.

— Аха-а! — Той я погледна. — Не позна. Не си мисля за това.

— Така ли?

— Умът ми вече е пътувал по тези пътища.

Посочи вратата на спалнята. Придърпа я към себе си. Приятен трепет мина по гърба й.

— Баща ми не би одобрил това.

Той я целуваше нежно и тя въздъхна от удоволствие.

— Нито пък синът ми.

— Може би, но аз го одобрявам — каза той, като я целуваше и рошеше косата й.

— И аз — изрече разтреперана и това бе краят на разговора им.