Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (24)

2

Пред здраво затворените порти на крепостта се тълпяха измъчени, бедно облечени жени, деца и старци с торби и вързопчета в ръце. Това бяха роднини на тукашни арестанти, надяващи се да получат свиждане със затворниците или поне да им предадат подаръци за празника. Ала предупредените от майор Древърс пазачи днес не допускаха роднините в пределите на крепостните стени. Малко встрани от портите пръхтяха и удряха крак сиви коне, впрегнати в разкошна лакирана каляска. Пазачите отблъскваха умърлушената тълпа от портите и оставаха глухи към увещанията и молбите. Кочияшът на богатата каляска завиваше конете назад, тъй като седналите в нея явно бяха загубили надежда да обърнат върху себе си вниманието на суровите пазачи.

На задното седалище на каляската седеше висока възрастна дама. Тя се държеше така изправено, сякаш гърбът й беше издялан от цяла дъбова дъска. До нея седеше духовно лице — стар монах с черно расо и кръгла шапка. И накрай предното седалище беше заето от младичка красавица с лека кожена шубка. Тя седеше с гръб към кочияша и старателно се криеше от любопитните погледи, гушейки се зад високата лакирана страна и стъклените фенери на каляската.

Към тъмничните порти приближиха двата екипажа с членовете на лондонската комисия и представителите на местните власти. Градският кмет мистър Хю Бътлър се вгледа в седящите в каляската и за свое голямо учудване позна мис Изабела Райланд. Но в този миг портите се разтвориха и половин дузина войници с алебарди се строиха под масивната арка, изблъсквайки встрани дрипавите посетители, за да направят път на екипажите на комисията. Срещу каретата закрачи, като придържаше шпагата си, самият майор Древърс.

— Какви са тези хора пред портите? — запита лондонският прокурор.

— Роднини на затворници, милорд. — Произнасяйки тези думи, майорът хвърляше наоколо заплашителни погледи.

— А тези лейди и духовното лице в каляската?

Едва сега майор Древърс видя двете дами и отец Бенедикт. Кочияшът на каляската вече поправяше юздите и се готвеше да се качи на капрата. Майорът се смути.

— Извинете, милорд, аз не знаех, че тези лейди вече са пристигнали. С ваше позволение, това е мис Изабела Райланд, дъщеря на негова светлост граф Ченсфилд… Подтиквана от милосърдие, тя възнамеряваше… тъй да се каже… да донесе утеха на някои примерни затворници.

— Но защо тези лейди си отиват? Очевидно вашата стража, майоре, не ги е допуснала да осъществят намерението си? И защо си отиват другите хора, тези роднини?

— Сър, предполагах, че на ваша светлост не ще е угодно, как да кажа, наличието на чуждо присъствие по време на вашето, така да се каже, пребиваване! — майорът заекваше, червеше се от напрежение и от служебно усърдие.

— Очевидно вие предполагате, майоре, че на кралския прокурор са му чужди разумната благотворителност и чувството за християнско милосърдие? Това е съвсем погрешна представа, мистър Древърс. Заповядайте незабавно да пуснат тука всички тези хора. Моля ви да представите мен и мистър Бленърд на тези дами.

Майорът хвърли свиреп поглед към пазачите. По негов знак кочияшът на каляската отново обърна конете към портата. След няколко мига мис Изабела слезе от екипажа на каменните плочи на тъмничния двор. Тя удостои майор Древърс с не твърде приветливо кимване и направи много мил кникс^[1] на членовете на кралската комисия.

В канцеларията на затвора прокурорът приветливо се осведоми от госпожицата за здравето на лорд-адмирала и одобрително се отзова за християнските намерения на дъщеря му. Изабела отговаряше, червеше се, правеше реверанси и се усмихваше по всички правила. Мис Тренбърн остана доволна, патер Бенедикт въздишаше умилено. Високият красив офицер, комуто бяха подчинени другите двама военни и писарят, не отмахваше очи от милата госпожица. Дори мрачният мистър Бленърд я гледаше доброжелателно. Мис Изабела явно скланяше в своя полза жреците на страшната богиня на правосъдието! Прокурорът извика при себе си високия офицер.

— Разрешете да ви представя, мис Райланд, кавалер дьо Креси, моя най-близък помощник. Ако желаете да разгледате затвора в наше общество, той ще ви служи за водач.

Руменината на Изабела още малко се засили, а кавалер дьо Креси й се поклони с подчертана учтивост.

— Моля ви, господин дьо Креси, да пристъпим към работа — разпореди се прокурорът. — Мис Райланд, предстои ви да поскучаете половин час в обществото на стари съдийски джентълмени. Седнете ей тук, в това ъгълче — тук е малко по-топло. Мистър Древърс, сега покажете ми портретите на пленените пирати.

— Но, сър, това са съвсем секретни затворници и наличието на, как да кажа, чуждо присъствие…

— Не разбирам тази тайнственост, с която ограждате тук едни обикновени морски разбойници. Защо да са секретни? В недалечно бъдеще цял Лондон ще ги види на бесилката. Единствената ви задача, мистър Древърс, е да предотвратите всякакъв опит за бягство на тези отявлени главорези. Моля, дайте тук портретите им.

Цялата свита на милорд прокурора не без любопитство започна да разглежда белите картончета. Ясно се виждаше, че рисунките са изготвени почти мигновено. Майорът поясни на джентълмените, че това са набързо направени копия от портретите, а по-старателните портрети, рисувани от натура, са дадени на разположение на лорд-адмирала и полицията.

При тези думи мис Изабела съгледа в ръцете на прокурора един от портретите. О, боже, ами че снощи тя беше видяла в бащиния си кабинет изображението на същите лица!… Значи, баща й не й е казал истината? Странно: вчера той й забрани да дойде в крепостта, а днес сам я караше да бърза и беше такъв добър, ласкав… И оказа се, че отец Бенедикт вече я чака в капелата с вързоп лакомства за бедните затворници. Човек никога не може да разбере тези стари хора!… Прокурорът учудено се взираше в няколкото леки щрихи, с които бяха изпълнени рисунките.

— Портретите са направени от ръката на истински майстор. Кому ги поръчахте, майоре?

— На нашия тъмничен портретист, мистър Джордж Бингъл.

— Тъмничен художник? — ще по-учудено запита прокурорът. — Интересно нововъведение… И отдавна ли служи у вас този художник Бингъл?

— Откак беше освободен от затвора: преди около половин година, милорд.

— От кого е бил осъден?

— От бълтънския съдия, милорд. Излежа десет години.

— Тъй ли? А обръщал ли се е той с касация към нас, в канцлерския съд?

— Право да си кажа, не си спомням, милорд. Но той имаше престъпни намерения спрямо устоите на държавата и не можеше да очаква снизхождение от канцлерския съд.

— Доведете го тук… Мистър Бленърд, искам засега да поговоря с пирата Алонсо, а също и с капитан Брентли.

Докато чакаше да доведат затворниците, прокурорът внимателно разглеждаше портретите. Най-сетне зад вратата се зачу звънтене на вериги и металическият звук от едновременния удар по пода на две пушки. Вратата се отвори и конвоиращите въведоха дон Алонсо.

Арестантът поддържаше с лявата си ръка веригата, а с дясната направи приветствен жест към присъствуващите. Той застана пред сър Холенщед — небрежно свободна поза, доколкото му позволяваха това окованите китки и глезени, и се взираше в чиновника, сякаш се учудваше наивно на неговото важно, величаво строго лице и облекло.

— Алонсо де Лас Падос, вие се намирате пред главния прокурор на канцлерския съд — рече майорът.

— Виждам — твърде лаконично отговори задържаният.

— Застанете, както подобава!

Дон Алонсо обаче не обърна внимание на укора на тъмничаря, защото едва сега забеляза в ъгъла двете големи, много красиви и състрадателни сиви очи. Той още веднъж направи малък поклон пред прокурора и значително по-продължителен — към неизвестната притежателка на сивите очи. При това арестантът без затруднение забеляза, че последните започнаха доста бързо да се обвиват в нещо прозрачно и блестящо, подобно на роса върху цветни чашки.

— Алонсо де Лас Падос, предявено ли ви е, на вас и на вашия съучастник, обвинение? — запита прокурорът.

— Не, не е предявено…

— … сър! — възмущение подсказа майор Древърс. — Алонсо де Лас Падос, вие се забравяте!

Младежът не удостои началника на затвора дори с поглед.

— Настоявате ли, че вашето име, както и името на втория ви съучастник, са същинските ви имена? — продължи прокурорът.

— Те са толкова истински, колкото и името на нашия противник, в чиято власт се намираме благодарение на едно долно предателство.

— Не разбирам… Имате предвид лорд-адмирал Ченсфилд, тъй ли?

— Да, аз подразбирам лицето, което вече много години нарича себе си с това име.

— Признавате ли, че сте един от главатарите на пиратския екипаж на кораба „Тримата идалго“ и че сте заловен при опит да ограбите брига „Орион“, принадлежащ на „Северобританската компания“?

— Не само не признавам, но отричам по най-категоричен начин, господин кралски прокурор. Нашият волен кораб под командуването на сеньор Диего Луис ел Гора, чийто пръв помощник съм аз, никога не е бил пиратски кораб. Той служи на каузата на американската революция, бори се против позора на търговията с роби, мъстеше за потъпканите човешки права… Само това пленяване ни попречи да отдадем нашия кораб под знамената на френските приятели на свободата, да се борим срещу тиранията.

В този миг в стаята въведоха капитан Брентли. Старият човек позна Изабела, притихнала в своето ъгълче, и й се поклони.

— Вашето име и звание? — запита Бленърд.

— Гай Рандолф Брентли, флотски капитан, сър.

— Какво ви подтикна, Брентли, да измените на клетвата и войнишкия си дълг?

Червенина на негодувание изби по отслабналото лице на стария воин.

— Нито с един помисъл не съм изменял на клетвата и отечеството! Възнамерявах само да спазя международния обичай и да не опетнявам флага си с убийството на невъоръжени парламентьори.

— Потвърждавате ли, че пиратският кораб „Тримата идалго“ пръв е нападнал вашия кораб с цел да го ограби?

— Напротив, господине. Капитанът на кораба „Тримата идалго“ не отговори на моя оръдеен залп и ми предложи свободно да продължа курса си.

— Потвърждавате ли, че сте се намирали в престъпен заговор с пиратите против лорд Ченсфилд?

— Не, господине. Когато чух от този млад пират думи, които петняха честта на лорд Ченсфилд, аз предложих на Алонсо де Лас Падос да напусне борда на моя кораб и да се приготви за смъртен бой.

— Добре, всичко това ще проверим. Господа, смятам, че засега чухме достатъчно. Майор Древърс, заповядайте да отведат арестуваните.

На вратата арестантите се сблъскаха със задъхалия се Джордж Бингъл. Той се спря объркано насред стаята и видя рисунките си в ръцете на един важен чиновник с много пищна и къдрава перука.

— Мистър Джордж Бингъл, художникът? — тонът на джентълмена беше доброжелателен.

— Да, сър.

Чиновникът се вглеждаше внимателно в него иззад масата. Под този поглед Джордж окончателно се обърка.

Очите на джентълмена с всеки изминат миг ставаха все по-строги.

— Я ми кажете, Бингъл… — гласа на прокурора се появиха зловещи, коварни нотки. — Я ми кажете, когато работехте върху портрета на ето този човек, вие… не намерихте ли в него… познати черти?

Прокурорът сочеше на Джордж портрета на сеньор Матео.

Художникът побеля така, че заприлича на восъчна фигура от паноптикум^[2].

— Не, не намерих, сър — промълви той с голямо усилие.

— Джордж Бингъл, в името на закона ви арестувам. Майоре, вземете този човек под стража и го затворете при двамата пирати. Отведете при тях и Брентли. По известни причини смятам за необходимо по-бързо да ги отведа в лондонския Нюгейт. Пригответе за утре вечер затворническата карета и надежден конвой. Мистър Бленърд, ние ще тръгнем едновременно с лондонския дилижанс.

Когато съвсем унищоженият Джордж Бингъл беше взет под стража и изведен от канцеларията, прокурорът се обърна към Изабела:

— Мис Райланд, извинете, че работата ни задържа и ви попречи да пристъпите към изпълнение на вашите човеколюбиви намерения. Сега ние сме готови да започнем инспекцията на затвора и ако желаете, каним вас и вашите спътници да ни придружите.

Очите на Изабела бяха сухи, побледнялото лице изразяваше гордост, гняв и болка.

— Много съм ви признателна, милорд, задето ме направихте свидетелка на вашия разговор с тези хора. Чух намеците, засягащи честта на моя баща, и не мога да остана равнодушна към тях. Извинете ме, но аз съм премного развълнувана, за да пристъпя сега към изпълнение на християнския си дълг. Ще трябва да избера за това друг ден.

— Както желаете, госпожице — ухо рече прокурорът и направи знак на свитата си да го последва.

В опустялата канцелария останаха само двете дами, патер Бенедикт и писарят на масата. Той прибираше книжата в голяма торба. Изабела погледна през решетката на прозореца, като търсеше с очи екипажа си на двора.

— Връщаме се в къщи, мис Тренбърн. Свети отче, простете ми, но нямам сили да остана повече между тези стени.

— Нито дума повече, дъще моя, нито дума! Разбирам ви. Но вашият благороден баща, Изабела, ме замоли да приготвя нещичко за тези заслепени грешници, измъчващи се в тъмницата… Там, под седалките в екипажа, аз поставих…

— Добре, свети отче, направете всичко, за което ви е молил баща ми, но не ми говорете повече за тези хора.

Двете лейди и монахът излязоха от канцеларията и седнаха в екипажа. Отец Бенедикт извика намиращия се в двора тъмничен надзирател Хирлемс, извади изпод седалките малък продълговат вързоп и го предаде на тъмничаря. Хирлемс скри вързопа под плаща си и забърза към вратата, която водеше за подземията на главния корпус на затвора.

Каляската тръгна, но стигна само до крепостните порти. Никакви увещания да отворят портите и да пуснат каляската да излезе от крепостта не подействуваха на пазачите: те искаха пропуск или лично нареждане от майор Древърс.

Ядосана, мис Райланд скочи от каляската. Тя знаеше, че майорът придружава комисията при огледа на затвора и размисляше как да го намери. Беше й неудобно да скита сама по мрачните дворове и да разпитва охраната. Дали да изпрати някого при майора?

Изабела влезе в канцеларията. Писарят още се занимаваше с книжата си, а до него стоеше младият кавалер дьо Креси. Той се учуди, като видя Изабела сама, без спътниците й, и на това отгоре с явно сърдито лице. Офицерът много вежливо запита девойката какви са причините за връщането й и сам предложи незабавно да уреди затруднението.

Те излязоха заедно. При слънчевата светлина Изабела успя по-добре да разгледа своя придружител. Той беше висок, широкоплещест, твърде млад човек с гъвкава лека фигура. Руменина на отлично здраве заливаше страните му, тъмносините очи гледаха безгрижно и весело. Силната му ръка докосваше небрежно дръжката на шпагата, другата предпазливо придържаше лакътя на мис Изабела. Във външността на кавалер дьо Креси имаше нещо толкова предразполагащо към себе си, че Изабела не можа да не се усмихне на младия мъж. Той притисна по-силно лакътя й и се спря под свода на арката, която съединяваше двата вътрешни тъмнични двора.

— Много се радвам, мис Райланд, че благодарение изпълнителността на стражата ми се представи възможност да ви кажа няколко думи насаме. Моля ви да ми повярвате, че честта на виконта… извинете, на граф Ченсфилд, е скъпа и на мене също толкова, колкото и… на всеки ваш земляк. Иска ми се от все сърце да ви уверя, че фамилната чест на името Райланд съм готов да защищавам с цената на живота си…

Изабела вдигна към него очи в пълно недоумение. Младият мъж с всяка измината минута й харесваше все повече и повече и тя не бързаше да освободи ръката си от плена, но едно несъзнателно чувство на тревога нарастваше в нея.

— Нали няма да твърдите, сър, че самонадеяните и оскърбителни намеци на този пират имат някакво основание?

— А нима не ви се струва, госпожице, че синьор Алонсо е също човек на честта?

— Аз не мога да му отрека твърде голямото чувство за собствено достойнство. Той е испанец! Но неговата самоувереност граничи с наглост. Отначало изпитах към него известно състрадание, но по-нататъшните му думи… О, ако бях мъж и чуех тези оскърбителни думи на сеньор Алонсо при по-други обстоятелства… бих знаела как да се държа с нахалника!

— Мис Райланд, разрешете ми да направя онова, което и вие бихте смятали за необходимо да се направи в защита на фамилното ви име. Говоря не за мъст срещу обезоръжения пленник, когото и без това очаква жестока участ… Но на мен ми са известни много неща… Занапред вас ви очакват не малко изпитания и огорчения… За честта и доброто име на Райландови може би ще се пролее още кръв. И когато този час настане, аз бих желал да имам правото да напиша на щита си вашето име и да пазя в сърцето си вашия лик!

— Страхувам се, сър, че вие твърде много се увлякохте в собственото си красноречие. С какво право се обръщате към мен с тези странни думи и какво означават те?

— Извинете ме, мис Райланд! Действително сбърках, като се поддадох на неволен порив… Сега сбогом и, моля ви, запазете нашия разговор в тайна.

Съвсем объркана, разстроена и смутена, Изабела седна на възглавниците в каляската срещу мис Тренбърн. Като през сън тя му властния глас на кавалера, който даваше заповеди на пазачите. Портите се отвориха, каляската мина под дългата каменна арка и се понесе покрай крепостната стена.

Изабела изложи лицето си на струята свеж вятър, идващ откъм реката. Тя не можеше да се ориентира сред многото неочаквани и противоречиви впечатления. Резките промени в настроенията на баща й… За първи път забелязаната бащина лъжа… Оскърбителният тон в думите на дон Алонсо… Странните думи на младия кавалер дьо Креси… Главата на младата лейди се замайваше!

И само на едно-единствено чувство мис Изабела безпогрешно си даде отчет: това беше бог знае защо нахлулото чувство на пълно равнодушие… към лика на мистър Уилям Блентхил!

 

 

… На главния пощенски път Изабела още отдалеч съзря идващата срещу тях карета. На вратичката й се виждаше същият онзи фамилен герб, за славата на който искаше да се бие дьо Креси. Вече разминала се с каляската, каретата спря. Дясното прозорче се отвори. Лорд-адмиралът надзърна от него и извика дъщеря си.

Много объркано, едва ли не със сълзи на очи, тя разказа на баща си всички впечатления, като избягна само да спомене за последния разговор. Лордът слушаше внимателно.

— А защо все пак прокурорът заповяда да арестуват Бингъл?

— Нищо не разбрах, папа. Това стана толкова неочаквано!

— Да, странно… А къде е отец Бенедикт?

— Откарахме го до пристанището.

— Предаде ли той на пленниците вързопа?

— Да, предаде го на тъмничния пазач… Но, папа, кажи ми, как посмя този Алонсо…

Лорд Ченсфилд се разсмя, не остави дъщеря си да се доизкаже и я потупа по порозовялата бузка. Прозорчето на каретата се затвори и екипажът тръгна.

Когато каляската се скри зад завоя на пътя, графът отново отвори прозореца и повика камериера Мърч, който съпровождаше каретата, яхнал на кон.

— Отнеси това писмо в странноприемницата „Бялата мечка“, предай го на сър Холенщед или на мистър Бленърд и почакай за отговор. След това иди на пристанището и поговори с отец Бенедикт, той ще ти предаде бележка за мен. Отговорът на сър Холенщед и бележката на патера ще ми донесеш на Сент Джейкъб стрийт. По пътя се отбий в „Утробата на кита“ и предай на Линс да намине в крепостта при Хирлемс. Нека Линс към пет-шест часа също да дойде при мен в бълтънската ми къща. Ще бъда там до вечерта. Кочияш, на Сент Джейкъб стрийт осемнадесет!

3

Надзирателят Джоб отначало вмъкна през тясната врата на тъмничното подземие обемист чувал, след който последваха дюшек, пълен с конски косми, и одеяло. Докато пазачите пропъхваха тези предмети през отвора на вратата, на затворниците в килията се стори, сякаш вещите сами им идват на гости. Вещите бяха нахвърляни в най-отдалечения ъгъл, след което в килията бе въдворен и самият собственик на тия вещи, капитан Гай Рандолф Брентли. Беловласият моряк кимна леко на двамата стари обитатели на килията. От шестфутовата височина на собствения си ръст той разгледа вещите си в ъгъла, сърдито седна на сиромашкото си ложе и като се обърна към стената, запуши с лулата си. Явно той не беше склонен да влиза в разговор със затворниците.

Двамата „стари обитатели“ се бяха разположили в противоположния ъгъл. Те си пошепнаха нещо и решиха да не безпокоят капитана с въпроси.

Тъмничните надзиратели се сменяха по пладне. Този път мистър Хирлемс не се яви самичък в ареста. Затворниците се учудиха, когато видяха редом с него тъмничния портретист. Капитан Брентли не обърна глава, а двамата бивши парламентьори гледаха художника със скрита тревога.

За разлика от капитан Брентли мистър Джордж Бингъл не носеше със себе си дори скромна торбичка. Изглеждаше съвсем съсипан. Той се спря до вратата, изчака, докато отвън затихне заключваната брава, а след това, навярно по стара арестантска привичка, седна направо на пода, защото в килията нямаше мебели. Обхванал главата си с ръце, той замря в позата на човек, сразен от последния удар на съдбата.

Когато стъпките на Хирлемс стихнаха в коридора, Алонсо направи на сеньор Матео таен знак с очи. Ала Матео отрицателно поклати глава и прошепна:

— Може би ни наблюдават. Аз не бива да се приближа вам до него. Поговори ти, Чарли.

Дон Алонсо, който се отзоваваше и на по-обикновеното име Чарли, сложи ръка на рамото на седящия.

— Види се, фортуната и на вас е обърнала гръб, сеньор живописец, а? — запита той високо. — Я се преместете в нашето ъгълче. Ще се намери място и за вас на сламеника. Ние го наричаме хвърчащото килимче… Тук духа от вратата! — добави той многозначително.

Унилият мистър Бингъл отиде в ъгъла и седна на „хвърчащото килимче“. Сеньор Матео следеше всяко негово движение с рядко състрадателен поглед, като едва скриваше обърканите си чувства. Дон Алонсо заговори шепнешком с художника:

— Какво се случи? Защо сте тук? Защо сте без вещите си? Можете да не се опасявате от чужди уши: те не могат да чуят нашия шепот…

— Неочаквано ме извика прокурорът на канцлерския съд…

— Значи, господин прокурорът ви арестува? — учудено проточи дон Алонсо.

— Да, това направи именно мистър Холенщед. Отначало той ми показа портрета на брат ми, запита ме дали познавам този човек, а след това заповяда да ме арестуват. Всички ни ще откарат в Лондон. Прокурорът заповяда да приготвят тъмничната кола още за утре вечер.

Дон Алонсо кръстоса многозначително поглед със сеньор Матео, а след това закри художника от прозорчето на вратата; използувайки гърба на Алонсо като прикритие от враждебни погледи, двамата братя, Томи и Джордж, така неочаквано хвърлени от капризната съдба в една тъмнична килия, бързо се разцелуваха след шестнадесетгодишна раздяла… Но те нямаха време да си разменят думи на поздрав, дори кратки и несвързани. Щракна бравата и мигновено двамата се отдалечиха един от друг… В килията влезе надзирателят Хирлемс. Изпитата му физиономия не беше тъй навъсена както обикновено. Под плаща си той криеше някакъв вързоп. Надзирателят извика сеньор Алонсо, сложи пръст на устните си и страхливо се огледа към „шпионката“ на вратата:

— Калугерът от католическия параклис ви изпраща, господа, пастирската си благословия. Макар че е папист като вас, но е добър човек. Колко много само ме разпитваше за вас!…

Надзирателят подаде на младия мъж вързопа. В торбичката нещо бълбукаше. Хирлемс изкриви физиономията си, което трябваше да означава усмивка.

— Само да не ме изложите, господа. Ако комисията подуши нещо… Боже опази! Е, аз се осланям на моите арестанти. Така и трябва, празнувайте Коледа, щом се е на мерил добър човек… Бесилката си е бесилка, а празникът — празник.

Непривично ласкавият тон на Хирлемс много зачуди затворниците. Дон Алонсо напипа във вързопчето бутилка, хвана я и изтегли гърлото й навън.

— Аз нищо не виждам, господа, нищо не забелязвам — завълнува се надзирателят, — но внимавайте никой да не шуми или пее… Хм! Какво ли може да има там, в този съд?

— Не желаете ли вие, мистър Хирлемс, да видите каква е на вкус пастирската благословия?

Хирлемс се изкашля доста неопределено. Трудно беше да се угади по цвета каква е напитката и лицето на надзирателя прие изражение на мъченик на науката, готов за самоотвержен експеримент. Алонсо измъкна тапата. Хирлемс подложи канчето под доста гъстата струя и направи дегустация^[3].

— Струва ми се — ром с джин — произнесе дегустаторът замислено и за да разсее окончателно съмнението си, изпи канчето до дъно. — Това е строго забранено в затвора, господа.

— Смятайте, че това е лек портър, Хирлемс, и пийте още една глътка.

Хирлемс повтори пробата в двойна доза и изтри устните си с ръкав.

— Само в „Утробата на кита“ човек може да пийне хубав ром — забеляза той убедено. — Този ром е добър, значи, е взет от мистър Линс.

След като доказа с този си силогизъм своята способност към дълбоки философски умозаключения, Хирлемс се обърна към вратата и излезе от килията. Още стъпките му не бяха затихнали в края на подземния коридор и сеньор Алонсо заразглежда предметите, извадени от вързопа. Затворниците избраха за първа трапеза едно плоско хлебче, няколко ябълки и остатъка от питието. „Вълшебното килимче“ се превърна във „вълшебна покривка“. Алонсо разчупи хлебчето и… извади от него две малки пилички, шишенце с течно масло и бележка, сгъната на четири. С печатни букви беше написано следното:

„Днес в полунощ изпилете решетката. След полунощната смяна на караулите се измъкнете от ареста. Часовите на стената ще отстраним и ще ви хвърлим въжена стълба. Зад рова ще ви чакат коне.

ПРИЯТЕЛИ“

Бележката бързо обходи тримата затворници и беше унищожена. Само Брентли остана в неведение относно смелия замисъл на тайните приятели. Лицата на пленниците от кораба се озариха от радостна надежда, но мистър Бингъл, напротив, помрачня и наведе глава. Той направи знак на брат си и на дон Алонсо. Те се изтегнаха на дюшека редом с него и като закриха лицата си с одеялото, изслушаха съображенията на Джордж Бингъл.

Младите мъже узнаха, че духовното лице, което им беше изпратило „пастирската благословия“, поддържа много близки връзки с господаря на имението Ченсфилд… Оказа се също, че по една странна случайност именно надзирателят Хирлемс беше довел някога Шарл Льоглоа при затворника в килия четиринадесет… А хлебчето, в което беше скрита бележката от „приятелите“, не беше разрязано, нито промушено за проверка…

 

 

… Беше пет часът следобед, когато членовете на лондонската комисия достигнаха, вече на края на инспекторската обиколка, до ъгловата килия.

В полутъмното подземие заблестяха пламъчетата на свещите. Килията се изпълни с мантии, перуки, мундири и ленти. Зад блестящата свита се криеше надзирателят Хирлемс. Той протягаше шията си иззад перата и еполетите, за да не пропусна забележките на прокурора, но в същото време старателно прикриваше устата си с ръка и задържаше дъха си, защото той изпускаше в атмосферата подозрителни пари. Прокурорът мълчаливо огледа килията и вече когато се готвеше да излезе, зададе с отегчен тон казионния въпрос:

— Имате ли оплаквания против администрацията на затвора?

— Сър, нас ни държат в непоносими условия. Разрешете да подадем лично на вас писмена жалба.

Веждите на прокурора учудено се вдигнаха, след това се свиха недоволно. Бузата на майор Древърс заигра. Той с удоволствие би удушил със собствените си ръце затворниците от ъгловата килия. Да се оплакват? Ех, чакайте, гълъбчета!…

— Господин дьо Креси — кисел тон процеди прокурорът, — моля ви, приемете от арестанта жалбата му. Ние се връщаме в канцеларията.

Кавалер дьо Креси остана в килията. Той заповяда на Хирлемс да донесе писмени принадлежности. Двамата конвоиращи войници застанаха зад вратата…

Задъхан, Хирлемс подаде на офицера хартия, перо и мастило. В този момент обонянието на офицера долови винените пари.

— Но вие сте пиян, любезни?

Хирлемс се вцепени и офицерът трябваше да го разтърси за яката. На всичко отгоре арестантите от килията започнаха да се държат дръзко и в жалбата си предявиха незаконни, неумерени искания.

Четвърт час по-късно в крепостта бушуваше буря. В ъгловата килия, както и в опустялото жилище на Джордж Бингъл беше направен строг обиск. У арестуваните се намери бутилка с пресни следи от силно спиртно питие и две пили, което ясно свидетелствуваше за опит за бягство. Надзирателят Хирлемс получи двадесет дена арест. Сър Холенщед наложи глоба на майор Древърс.

— Вие сте разпуснали арестантите, отучили сте ги от почтителност, Древърс! — крещеше гневно милорд прокурорът. — Те се готвеха да бягат, значи, навън имат съучастници! Заповядвам ви незабавно да поставите тези нахалници в карцер, да ги приковете към стените с вериги, да не ги изпускате из око! За най-малко разхлабване на затворническия режим вие ще отговаряте пред закона!

В гостната стая на Сент Джейкъб стрийт вече очакваха лорд-адмирала. Уудро Крейг разбутваше въглищата в камината, Джефри Макрайл си лъскаше ноктите с възглавничка от чортова кожа, Джоузеф Лорн се разхождаше из стаята. Сложената масичка пред камината напомняше артилерийска батарея от най-едър калибър. Асортиментът се отличаваше с простота и беше предвиден за чисто морски вкус. Мерило за подбора служеше главно силата на напитките.

Граф Ченсфилд, ърл Бълтънски, влезе стремително. Без да се ръкува с джентълмените, той веднага отиде до масичката, загради я с ръце и изгледа свирепо присъствуващите.

— Нито глътка, докато не чуя разумна дума! Впрочем за ваше сведение: прокурорът е заповядал да арестуват Бингъл!

— Ето ти нови двайсет! За какво?

— Засега не се знае. Ще се опитаме да си изясним чрез Хирлемс.

Уудро Крейг се размърда неспокойно на стола.

— Е, Джакомо, причината за арестуването май че и без Хирлемс е ясна. Прокурора си го бива! Не току-така муцуната на тоя Матео Велмонтес веднага ми се хвърли в очите… Аз го познах. Знаеш ли кой е този Матео?

— Не ни задавай гатанки. Кой е той? Англичанин ли е? Американец?

— Достопочтен гражданин на Бълтънските улици, роден на таваните на Чарджънт стрийт. Това е мистър Томас Бингъл, родният брат на художника Джордж. Помниш ли разказа за момченцето с маймунката?

— Света богородице! А кой го позна?

— Уилям Линс. Щом хвърли поглед на портрета, веднага позна момчето от Синята долина.

— Значи, това е станало известно и на прокурора! Работата се обърква. Изглежда, че комисията е подушила доста неща… Лорн, ти говори ли с тях?

— Още не. Но те съветвам, Джакомо: пренеси цялото си налично злато на борда на моя „Адмирал“ и дръж готова една лодка!

— Не клюмайте носове, старчета! Рано е да униваме. Алонсо още ли не е разпознат?

— Не. Изглежда, че наистина е испанец.

— Слушайте, няма ли той всъщност известна прилика с Бернардито? Дали пък не ще се окаже самият Диего Луис?

— Глупости, Джакомо. Той няма нищо общо с Бернардито. По-скоро прилича на тебе.

— На мене ли? Ех, Джузепе, след загиването на Чарли в целия свят не ще се намери някой, който да прилича на мен…

Лорд-адмиралът се приближи до масата, размеси в една чаша напитки и я изпи на един дъх.

— Днес ни предстои работа. Поканих членовете на комисията да дойдат в Ченсфилд. Ще ги задържа там до сутринта. Джузепе, бягството на пленниците ще трябва да уреждаш ти.

— А вие, ваша светлост, в това време ще се гощавате с джентълмените с шампанско и стриди, така ли? Това е по-приятно, отколкото да лазиш по крепостните стени и да колиш часовите…

Граф Ченсфилд така удари с юмрук по масата, че една от бутилките падна и всички чаши иззвънтяха жално.

Прегърбен, Лорн бавно дойде до масата, опря се на нея с двете ръце и като гледаше право в злите очи на лорд-адмирала, проговори тихо и решително:

— Не върши щуротии! След онова, което изкарах на твоето островче, трудно може някой да ме уплаши с юмруци и тропане. Няма защо да се правиш на милорд пред нас. Размахвай ръце пред носа на Холенщед! Него можеш да хванеш за копчето или дори за гърлото и да му изтърсиш крехката юридическа душица. А старите си приятели пази, Джакомо! Политна ти високо, но без нас си в гроба, приятелю! Ние много няма да загубим, ако се наложи да се прехвърлим на нова „Черна стрела“, но виж ти, Джакомо… Като паднеш, повече ще те заболи!

— Стига, Джузепе! Хайде да поговорим по работата.

Лорд-адмиралът заговори с миролюбив тон, но в дъното на разширените му зеници тлееше прикрита злоба. Уудро и Джефри Макрайл притихнаха.

Четиримата бълтънски джентълмени седнаха край масичката. Напитките бързо намаляваха. Откъм двора долетя чаткане на подкови и камериерът Мърч с ботуши и плащ влезе в гостната. След него вървеше Уилям Линс, собственикът на кръчмата „Утробата на кита“. Камериерът предаде на лорд-адмирала бележка от патер Бенедикт. Графът я прочете набързо и я хвърли в камината.

— Мърч, ти видя ли лорд Холенщед? Какъв е отговорът?

— Заповядано ми беше да кажа на ваша милост, че джентълмените са принудени да отклонят любезната ви покана за Ченсфилд. Но милорд прокурорът благоволи да помоли ваша милост днес самолично да заповядате в странноприемницата към девет часа вечерта. А един час преди това към осем, милорд прокурорът кани при себе си мистър Уудро Крейг.

— Добре, можеш да си идеш, Мърч.

Граф Ченсфилд почака, докато вратата зад камериера се затвори.

— Е, Линс, докладвайте новините.

— Работите не вървят добре, милорд. В крепостта е цяла буря. Намериха пилите. Хирлемс е арестуван. Пленниците прехвърлиха в строгия карцер. Утре всички ще бъдат откарани в лондонския Нюгейт. До Шрусбъри бълтънски конвой ще трябва да съпровожда каретата. Оттам тя ще продължи под конвой на тамошни войници. Тези сведения току-що получих от Древърс. Джентълмените ще тръгнат с утрешния дилижанс… Те поискаха да се видят с вас и мистър Крейг.

— Зная, благодаря ви. Вървете си.

Уилям Линс се поклони по военному и си отиде. Граф Ченсфилд остави чашата.

— Да, планът с бягството се провали. Крива сметка! Но, карамба, ние още ще се побием! Дявол знае какво е подушила комисията и какво още не е успяла да разкрие. Така че, Уудро, иди при тях първо ти. А ти, Лорн, бъди готов. В девет ще отида при тях аз. Ако там е устроен капан и ме сгащят, тогава вдигай с Джефри целия екипаж на „Адмирал“, дайте на момчетата повече вино и атакувайте бълтънския затвор. Щом ме освободите, ще удушим онези четиримата — Брентли, двамата Бингъл и Алонсо, — след това бързо всички на борда! И дръж се тогава, добри ми стар Бълтън, дръжте се търговски корабчета на нашия любезен крал!

— Ех, че се разпали героят! — промърмори Лорн. — Може би няма защо да се ходи и в странноприемницата? Право на борда на „Адмирал“ — фю-т, а?

— Не, ще се държим докрай! Сега е седем и половина. Уудро, време е да вървиш при лондонските джентълмени… А корабът ти, Джузепе, в ред ли е?

— Корабът е в ред, припаси има достатъчно.

— Това е добре! Дръжте се, старци! Нашата звезда още не е залязла. На добър час, Уудро!

В голямата зала на „Бялата мечка“ беше по-оживено, отколкото в обикновени предпразнични дни. Тая вечер мнозина почтени бълтънци дойдоха в гостилницата, за да видят кралските чиновници от лондонската комисия. През деня комисията успя да развие трескава дейност. Посещението на затвора беше ознаменувано с много събития, като заповедта за освобождаването на всички селяни бракониери, две старици, търгували незаконно с печени картофи, мнозина скитници и деца, осъдени за просия; само пиратските главатари джентълмените заповядаха да бъдат подложени на особено строг режим.

Ала за голямо разочарование на любопитните, лондонските жреци на Немезида^[4] не се показаха в общата зала. Скоро посетителите видяха във вестибюла само скромната, добре позната фигура на мистър Уудро Крейг, собственика на странноприемницата, който се поклони на всички гости и закуцука към втория етаж. Получил разрешение да влезе в стаята, мистър Крейг застана пред милорд прокурора.

Отначало мистър Холенщед даде възможност на ескуайър Крейг достатъчно да се налюбува на буклите на разкошната му перука, тъй като цели десет минути той писа нещо върху листа, без да вдигне глава, докато мистър Крейг през това време тихичко покашляше, поскърцваше с патериците и си потриваше носа.

Издържал посочената пауза, прокурорът прониза мистър Крейг с поглед, остър като кинжал. Накрай, като се вгледа в падналия духом съдържател на „Бялата мечка“ и го позна, лицето на прокурора доби по-приветлив израз.

— Мистър Уудро Крейг, нали?

— Да, сър! Благоволили сте да ме извикате, ваша светлост?

— Дребна работа, мистър Крейг, нищожна дреболия, но бих желал да я уточня. Ето това копие с маслени бои от някаква миниатюра… Намерено е при обиска в квартирата на Бингъл. Известен ли ви е произходът на това копие или неговият оригинал?

— За пръв път виждам тази картина, ваша светлост.

— Значи, мистър Кремпфлоу, вашият съдружник, без ваше знание я е поръчал на Бингъл? Последният твърди, че това е поръчка от вашето бюро, мистър Крейг.

— Нищо не ми е известно за тази поръчка, милорд.

— Е, значи, и вие не можете да ми помогнете да разпозная особата, изобразена на тази картинка… Много жалко. Няма да ви задържам повече, Крейг! Свободен сте.

Уудро излезе от странноприемницата леко олюлявайки се. От копието с маслени бои, чудесно изпълнено от Бингъл, току-що го беше гледала… синьора Мола, майката на Джакомо Грели…

 

 

… След половин час мистър Лорн вече се намираше на борда на фрегатата „Адмирал“. Сам собственикът на този кораб изгори някои книжа, които се пазеха във вилата на Сент Джейкъб стрийт, и прерови съдържанието на портфейла си. Едва след тези приготовления той седна в една карета и заповяда да го отведат в странноприемница „Бялата мечка“.

Граф Ченсфилд беше незабавно поканен в личните апартаменти на милорд прокурора. Двамата лондонски джентълмени — мистър Холенщед и мистър Бленърд — изразиха дълбокото си съжаление, че са се оказали принудени да обезпокоят една толкова високопоставена особа през коледните празници.

След това мистър Холенщед отвори една голяма папка, извади от нея връзка документи и замоли сър Фредрик Райланд да понапрегне малко паметта си. С приветлива усмивка прокурорът каза:

— Моля ви да си припомните не ви ли се е случвало някога да чуете такива имена: Леопард Грели, Джузепе Лорано, Черния Уудро, Мак Лисицата?

Ърл Бълтънски се учуди на тези странни фамилни имена и не си спомни нито едно от тях.

Тогава чиновникът от адмиралтейството направи сверка в своите бележки и любезно запита дали графът не си спомня за някой си капитан Бърнс, за капитана в оставка Шарл Льоглоа и за синьор Джовани Карачиола.

Мистър Райланд смътно си припомни някои от тези имена и явно достави с това голямо удоволствие на двамата джентълмени. После те учтиво изказаха своето огорчение, че служебните задължения са им попречили да дойдат в Ченсфилд и пожелаха на неговия владетел приятно прекарване на времето през празниците.

Последен посетител на прокурорската канцелария беше редакторът и издателят на опозиционния „Бълтънс Адвъртайзър“ мистър Ръби Розиниус. Този вестник от година на година увеличаваше тиража си и беше придобил солидна тежест.

— Към вас имам една съвсем неделова молба — каза мистър Холенщед на редактора и лицето на прокурора се озари от мила усмивка. — Аз дори в Лондон отделям време да чета вашия вестник и намирам вашите неделни приложения за деца прекрасни.

— Много съм поласкан, господине — промълви редакторът.

— Виждате ли, и аз самият в минути на отмора пиша приказки за деца и ги разказвам на собствените ми дечица. Мистър Шеридан^[5], у когото са съчетани държавен ум и талант на драматург, неведнъж ме е съветвал да напечатам тези приказки и аз бих желал да ги видя във вашето неделно приложение.

— Бихте ми оказали с това голяма чест, милорд.

— В такъв случай бихте ли желали да прочетете ето тази приказчица?

Редакторът прочете късичката приказка, намери я високо художествена, дълбоко нравствена, увлекателна и поучителна. Той обеща да я напечата в коледното детско приложение на своя вестник и си отиде извънредно поласкан и успокоен. След като отпрати редактора, лондонският джентълмен нареди да не приемат повече никого.

4

Късно през нощта, преди да настъпи зората на 23 декември по пътя към Бълтън крачеха двама млади селяни. Обувките им бяха изпокъсани, раниците — наполовина празни; личеше, че пешеходците идват отдалече. Зората едва-едва проблясваше, когато пътниците се добраха до глухата гора в землището на уолвсуудското имение. Тук пътят се спускаше по голяма стръмнина. Лентата на кралския пощенски път минаваше между горските гъсталаци също като между две редици зъбчати крепостни стени. В дъното на дола над плитка рекичка беше прехвърлено извито каменно мостче. Според преданието именно тук в старо време бил убит лукавият епископ от Ковънтри. Знаменитият разбойник Дик Търпин причакал епископа на този мост и оттогава не само мостчето, но и цялата тази част от пътя, а също така и граничещите със стръмнината горски площи носеха името „Търпин Бридж“.

Когато минаваха дъгата на мостето, на което едва-едва биха могли да се разминат две пощенски карети, пешеходците забелязаха някакъв човек, който се притайваше под моста. На известно разстояние от пътя се валяха търнокопи и лопати. В храстите на дъното на дола, встрани от моста, беше спряла талига, натоварена с малки буренца.

Пътниците се изкачиха на отвъдната страна на дола. На малката пощенска станция в имението на Ченсфилд те влязоха в хана „Веселият булдог“, поръчаха си по чаша бира и парче печено овнешко с лук. След като похапнаха, те запушиха лули и проседяха край масичката повече от два часа, докато не дочакаха третия си спътник, който, изглежда, беше изостанал някъде. Той беше беден старец с бели мустаци и разрошена брада. Подпираше се на груба черна тояга и едва си поемаше дъх. Подтикван от нетърпеливите си по-млади спътници, старецът похапна набързо, пожела на ханджията весели празници и уморено се затътри по-нататък след грубоватите си другари.

Скоро пътниците стигнаха до крайбрежните скали, които ограждаха малък залив. По стръмната извиваща се пътека те дойдоха до една къпалня. Край дъсчената стена имаше готова лодка, а в една вдлъбнатина между две скали се виждаха мачтите на малко корабче със спуснати платна. От тесния комин на корабната кухня излизаше дим: готвачът готвеше обяд на екипажа.

При все че във вида на тримата пешеходци нямаше нищо, което дори и отдалеч да напомня на рибари или моряци, те слязоха твърде уверено на заледения кей, седнаха в лодката и налегнаха веслата с такава сръчност, каквато рядко се среща у английските овчари или свинари.

Лодката се приближи до малката носова стълба, висяща на железни вериги. От нетърпеливо грубите обноски на двамата млади селяни към техния по-стар спътник не бе останало ни следа. Те държаха лодката край стълбата, докато старецът се изкачваше на палубата. Едър негър забърза насреща им, разтвори пред стареца вратата на капитанската каюта и започна да помага на госта да свали горната си дреха. В моряшкия кубрик се преобличаха и двамата млади селяни. Те захвърлиха шапките, куртките и обувките и приеха вид на същински моряци.

След половин час лодката отново се отправи към къпалнята. От борда на кораба тръгна към брега млад чиновник, облечен доста контешки, по последна дума на модата. Той скри веслата в къпалнята и се спусна почти бегом по бълтънския път. Един попътен екипаж го докара до рибарското предградие на Бълтън; тук чиновникът нае кеб и като потрепваше с измръзналите си нозе в дървената стена на екипажа, се отправи за странноприемницата „Бялата мечка“. Когато доложиха на прокурора за пристигането на посетителя, последва заповед чиновникът незабавно да бъде пуснат в кабинета.

 

 

Затворниците от ъгловата килия прекараха твърде неприятно денонощие. Безжалостният прокурор заповяда да ги тикнат в карцера, да поставят при тях караул и да ги приковат с вериги към масивните стенни пръстени. На следния ден преди залез-слънце желязната врата се отвори. Шестима войници, тъмничният ковач и майор Древърс влязоха в карцера. Началникът на затвора беше в топло пътническо наметало, облечено върху мундира. След това пред затворниците се появи строгият кавалер дьо Креси. Той заговори с пленниците внушително и сурово:

— Пригответе се за преместване в друг затвор. Предупреждавам, че при най-малък опит за бягство ще бъдете разстреляни на място.

След един час четиримата арестанти, които с мъка повдигаха окованите си нозе, бяха изведени на двора. Поставиха желязна стълбичка и им помогнаха един след друг да влязат в обкованата с железни обръчи затворническа кола. Четири силни белгийски коня бяха впрегнати в тежкия екипаж. Колата съпровождаха шестима конни конвоири от крепостния гарнизон.

Кавалер дьо Креси сам провери дали е сигурна заключалката на колата и даде знак за тръгване. Портите се отвориха. Майор Древърс на постал клепер^[6] препусна пред кортежа. Дьо Креси остана в ариергарда. Колата и кавалкадата, след като минаха през центъра на града, излязоха на извънградското шосе. Тук ги очакваха в дилижанса всички членове на кралската комисия, които се връщаха в Лондон, а също и бълтънският кмет Хю Бътлър и комендантът на гарнизона полковник Бартолд. Когато забеляза приближаващото шествие, милорд прокурорът се подаде през прозореца на каретата, за да се увери лично в сигурността на колата и конвоя. След това той се отпусна на седалищната възглавница, колелата и копитата затракаха, зад прозорците на дилижанса бавно се задвижиха заснежените дворчета на крайградските чифлици.

Тъй като няма по-скучно нещо на света от продължителното зимно пътуване с кола по служебно задължение, на това отгоре нощно време, и то точно пред Коледа, главата на мистър Холенщед започна да се накланя напред. Мистър Хю Бътлър сметна за необходимо да изтръгне височайшия си колега из състоянието на пътна дрямка и разтвори пътническото си сандъче. В ръцете на джентълмените се появиха чашки, по които бяха гравирани силуетите на катедралните кули на Бълтън. Въпреки клатушкането на екипажа чашчиците бяха благополучно напълнени. Питието се оказа грог, който още не бе изстинал. Милорд Холенщед предложи тост за бълтънското гостоприемство. По такъв начин първите мили на пътя джентълмените прекараха в скромни пътнически удоволствия.

След шестия тост кралският прокурор свали прозорчето и повика кавалер дьо Креси.

— Не забравяйте да ме предупредите, когато наближим ченсфилдската гора. Любезни — обърна се прокурорът към мастития колар на дилижанса, — там, където шосето завива край горичката, спрете за мъничко.

 

 

Луната вече беше изгряла, когато из гъсталаците на Уолвсуудската гора около Търпин Бридж се измъкнаха на шосето четирима души. Тримата без мъка прехвърлиха крайпътната канавка, четвъртият затъна в купчината сняг и излезе последен от канавката, като пъшкаше и псуваше. В ръцете на всички нощни джентълмени проблясваха пушки, лицата им бяха прикрити с полумаски. Кожените наметала, ниско нахлупените шапки и ботушите с широки кончови изглеждаха внушителни. Четирите коня останаха вързани в гъсталака. Най-високият от джентълмените се огледа на всички страни.

— Не се мяркайте на пътя, старчета. Време е да застанем по местата си. Ако каретата се задържи във „Веселият Булдог“, ще трябва да помръзнем някой и друг час. А ако те продължат, без да спират, скоро ще ги видим. Мушни се в своя храст, Уудро… По-предпазливо с фитила на мината, дърти дяволе!… Важното е взривът да засегне едновременно и двете карети. Половин тон добър артилерийски барут хубавичко ще раздруса господа юристите. Джузепе, заеми мястото си на шосето пред моста, в случай че една от каретите премине моста. Хвърли бомбата право вътре в каретата или под предните колела. Аз с Мак Лисицата ще отрежа отстъплението, ако втората карета или конвоят не бъдат вдигнати във въздуха заедно с моста. Мак, ти ще хвърлиш тогава бомбата, а аз ще застрелям оцелелите.

— Същински Гай Фокс! — промърмори Джоузеф Лорн. — Дано да не стане така, че бълтънци да влачат нашите чучела по катедралния площад… Ти, Джакомо, напразно не прехвърли „Адмирал“ в залива Стария крал.

— За да се сети всяко магаре кой е устроил работата на Търпин Бридж, така ли? Няма защо да бързаме с бягството. Корабът стои готов, никога не е късно да офейкаме, а с днешния удар можем още много нещо да спасим. Аз вярвам в звездата си! Вече минава полунощ; ей там, над гората, стои моят Орион… Старчета, след малко ще имаме славно увеселение.

— Нямам нищо против мъничко да подхвърлим във въздуха тези джентълмени заедно с техните мантии и перуки, но ние май загубихме играта, шефе — обади се Уудро. Той вече работеше нещо под моста. — Тези плъхове се добраха до всичко, разбирате ли, до всичко! Вчера при разпита душата ми щеше да отиде в петите, ако не бяха дървени… Откъде се е взел портретът на синьора Франческа, ще ми се да зная аз!

— Миниатюрата, от която е направено копието, помня от детство. Но нея я нямаше между вещите на моята майка. Сигурно е била открадната или пък е останала в дома на синьор Паоло д’Еляно. Оказва се, че Алекс Кремпфлоу е поръчал на Бингъл да направи копие от този емайл. Значи, миниатюрата е била в ръцете на Алекс! Може би този твой Алекс Кремпфлоу е предател, а, Уудро?

— О, не, шефе, за него гарантирам с главата си. Нас той не може да предаде, той е обвързан. И да е била миниатюрата у него, просто не е знаел чий е образът… Само че странно е, дето тъкмо сега е заминал за Италия…

— Кремпфлоу е глупак, — намеси се Лорн, — но с нас е честен. Още на кораба ми казваше, че заминава за Италия да дири сина на някакъв си синьор… Дали пък тебе не търси там, Джакомо, а?… Впрочем сега е късно да се мъдрува по това! Едно е ясно — картинката вече е попаднала в ръцете на прокурора и той сигурно не по-зле от нас знае кой е нарисуван на нея. Уудро е прав: играта е загубена. Вчера ни дадоха шах, утре очаквай мат!

— Не грачи, гарване! Рано е още да предаваме играта — каза лорд-адмиралът и скръцна със зъби. — Всичко, което прокурорът е напипал, може да го знае само от пленниците. Ако ние с един удар смажем и комисията, и арестантите, всички следи отново ще се заличат. Дано само някой от комисията не е артисал в Бълтън! Тогава действително ще ни остане само… „Адмирал“. Заради този взрив те биха изпратили на бесилката самия Уелски принц.

— Тихо! — изсъска Лорн. — Тропот! Идат от Бълтън…

Беше тиха, малко мразовита нощ. Тракането на железните шини по настилката се чуваше ясно, при все че екипажът беше още на цяла миля далеч от Търпин Бридж. Четиримата нощни джентълмени изчезнаха от пътя, сякаш вятърът ги беше издухал. Те се притаиха на своите постове и горският участък Търпин Бридж с извитото каменисто мостче в дола отново доби пуст и безлюден изглед.

Ето на пътя се показаха конници и карети… Кочияшите на двата впряга подкараха конете ходом и започнаха бавно да слизат към мостчето. Наклонът беше полегат и не особено плъзгав.

— Милорд Холенщед ни предупреждаваше за това място — каза предният конник на своя съсед.

Гласът принадлежеше на коменданта на бълтънската тъмница майор Древърс. Колелата на каретата вече прогърмяваха по моста. Кочияшът подвикна на конете и подръпна юздите. След като изминаха мостовата настилка, конете стъпиха на земята. В същото време задната кола затрополя по мостчето…

Внезапно мостът, гората, земята наоколо и дори самото звездно небе като че ли се разцепиха на две от гръмотевичен трясък. Короните на дърветата с врани гнезда и снежни възглавнички по клоните се озариха на половин миля околовръст. Над горските върхари от дъното на дола излитна разкошна огнена роза, сякаш изхвърлена от кратер на вулкан. Черно-сив облак от кълбест лютив дим изпълни целия дол. Сплъстените валма на този облак затъмниха бледото зимно небе, забулиха дърветата, звездите, пътя…

Когато светлината на луната и звездите проникна през димната мъгла, от двете страни на пътя изникнаха три промъкващи се човешки фигури. Те се приближаваха предпазливо до мястото на катастрофата. Там, където преди пет минути се движеха по моста конниците и каретите, сега се извишаваха купища разхвърляни камъни и чакъл. Далеч наоколо снегът беше замърсен от прах и пръст. Един кон риташе насред пътя и човек без шапка лежеше по очи в крайпътната канавка. Лорд Ченсфилд — Леопард Грели — обърна за косите главата на убития и позна в него майор Древърс.

— Всички ли сте цели, вълци? — гласът на Грели звучеше пресипнало. — Къде е Уудро? Славно изпълни той своята задача. Ей, Черньо!

Но Черния Уудро, пиратският боцман, не отговори. Фитилът на мината се оказа къс: отломък от камък беше размазал черепа на собственика на странноприемницата „Бялата мечка“. Тримата оцелели приятели измъкнаха тялото му на пътя. Грели въздъхна:

— Дяволски не провървя на стареца!…

С тази кратка епитафия Уудро Крейг остана да лежи на снега. Тримата хищници приближиха развалините на моста, където постепенно се разпалваше малък пожар. Горяха останките от дилижанса, станал на трески. Телата на кочияша и кондуктора се валяха пред мъртвите коне. До тях лежеше наполовина засипан с чакъл началникът на конвоя. Две разкъсани тела бяха притиснати между огъналите се железни рамки на каросерията на дилижанса. Грели ги разгледа и не без труд разпозна по мундира коменданта на гарнизона полковник Бартолд, а по познатия му кожен плащ — градския кмет. Други тела сред останките на дилижанса нямаше. Накуцвайки, Грели слезе чак до дъното на дола, където лежеше, обърната настрани, затворническата кола. Впрегнатите коне бяха разкъсани на парчета, но самата каросерия, обкована с желязо, не се беше счупила. Колата лежеше настрани, без ресори и колела, смачкала двама от конвоиращите войници. Задната вратичка беше отхвръкнала. В тясната кабина лежаха едно върху друго телата на двама пазачи. Джефри Макрайл отвори с лост втората, вътрешната врата, и освети с горяща главня арестантската килия на колата. Тя беше… съвсем празна!

— Що за дяволщина? — дочу Грели неясния говор на Макрайл. — Къде са затворниците?

Джоузеф Лорн, който стоеше до него, си смъкна полумаската и се разкикоти със злобна подигравка:

— Е, Леопарде, май че добре ни извозиха накрая! Поздравявам ви, ваша светлост! Дяволски ви помага вашият Орион!

Грели още държеше в ръцете си запънатите пищови. Обхванат от сляпа ярост, той вдигна ръка и без да се прицелва, стреля в лицето на Лорн. Джузепе Лорано рухна в нозете на Леопард Грели, без да издаде стон.

Мак Лисицата хвърли главнята. Той се хвана за пищова, но пресмятането на Грели беше мигновено; там, където бяха загинали двама съучастници, вече нямаше защо да се оставя третият!… Джефри не успя да вдигне оръжието си, Грели стреля преди него…

Леопарда постоя на пътя и се ослушваше, поемайки си дъх. Наоколо цареше тишина, само пламъкът попукваше из отломките. Целият дол сега беше залян от зеленикаво лунно сияние. Нещо безшумно, черно се мярна върху снега… Убиецът трепна и измърмори проклятие: изплашило го беше… движението на собствената му сянка!

— Вълци — мърмореше той, като се навеждаше над телата на Лорн и Мак, — ах, вълци! Тясно стана на Леопарда да върви по една пътечка с вас. Но, дявол да го вземе, вие можете да ми послужите още и като мъртви. Нека вашата гибел съвсем обърка всички следи. Щом при взрива са загинали най-близките приятели на Ченсфилд, това значи, че в тази работа самият той е безгрешен като овчица! Май че сега е по-добре да поотложим бягството с „Адмирал“: екипажът на фрегатата е голям и не е твърде сигурен; едва ли бих могъл сам, без Джузепе и Уудро, да хвана целия екипаж в желязна юзда! А в краен случай остава ми… ченсфилдското подземие! Тридесет буренца първокачествен барут… Щом настъпи и моят ред да изляза от играта, ще си отида, като тръшна гръмко вратата, карамба!

Разговаряйки полугласно сам със себе си, Леопард Грели се измъкна из развалините, навлезе в гъсталака, където напълни отново двата си пищова, притегна отпуснатия колан на коня си и го изведе на шосето. Без да се обръща назад, той препусна към Ченсфилд. Летеше в кариер, сякаш фуриите шибаха коня му отзад. Едва когато стигна границата на собственото си владение, ездачът поведе коня в тръс.

След като измина чифлика на един от своите арендатори, Грели се приближи до страничната вратичка на Мортъновия чифлик. Той поведе много предпазливо коня към конюшнята, вдигна тихо мандалото и остави коня пред празните ясли. След минута вече едва чуто чукаше на прозореца на стария Томас Мортън.

Старецът надзърна през прозореца и при светлината на залязващата луна съзря тъмната фигура на сър Фредрик в плащ и шапка. Мистър Мортън нахлузи чехлите и халата и със свещ в ръка тръгна да посрещне гостенина. По стъпалата на задната стълба, накуцвайки, се изкачваше господарят на Ченсфилд. Видът му беше такъв, че старецът изпусна ужасен дръжката на вратата и се дръпна назад.

— Мортън — дочу той пресипнал глас, — помогнете ми да се разсъблека и дайте да облека нещо по-домашно. Пригответе вода, трябва да се измия. Аз съм у вас от вчера вечер, разбрахте ли ме, Мортън? Нито вие, нито аз не сме излизали от вашата стая от снощи. Намерете някой по-оперен слуга, който през цялото време да ни е виждал заедно ей тук, в тези кабинет!… Побързайте, трябва да запалим камината, за да изгорим всички мои дрехи.

5

Северният вятър издуваше платната на малкото корабче. Зад кърмата му се проточваше пенеста пътечка от залива Стария крал. Отзад се извишаваха крайбрежните канари с петна сняг в пукнатините; луната ги озаряваше със зеленикава светлина. Напред, по островите на Ирландско море, блещукаха светлините на фарове. Със скорост от осемнадесет възли корабчето плаваше на юг, към открития океан. На мостика редом с капитана стояха прегърнати трима млади мъже. Колелото на кормилото държеше четвъртият моряк един красив италианец с живи черни очи. Всички те често се оглеждаха назад към очертанията на безлюдния скалист бряг.

Скоро след полунощ в небето над крайбрежието проблесна далечна светкавица. В глъбината на хълмовете и горите на двадесетина мили разстояние от кораба разцъфна и мигновено изчезна огнена роза. Капитанът се прекръсти, промърмори нещо като: „Съд божи!“ — заповяда да вдигнат всички допълнителни платна. Попътният вятър се усилваше и яхтата „Толоса“ призори достигна най-бързия си ход — двадесет възли. В ранно утро тя мина край Дъблин, а привечер напусна водите на Обединеното кралство.

Капитанът, който беше преседял на поста си почти без да се сменя три дежурства поред, огледа хоризонта, където вече не се виждаха нито островчета, нито платна, и предаде управлението на кораба на един от своите трима млади помощници — мургав, строен младеж. Вятърът подхвана изпод баретата непокорната къдрица от косата му и като черна лентичка тя се заблъска и затрептя на сляпото му око. По лице и фигура младият човек много приличаше на капитана. Старият моряк му каза няколко думи на испански и слезе от мостика.

Когато капитанът се приведе под горния праг на вратата и влезе в тясната каюткомпания, претъпкана с хора, беше посрещнат от бурни приветствия, оглушително „ура“ и възторжени свиркания.

— Стига, стига, другари! — молеше капитанът, но тишината не се въдвори веднага. — Моля да дойдат в моята каюта джентълмените от „лондонската комисия“ и затворниците от бълтънската тъмница. Останалите, които са свободни от дежурство, да почиват!

В капитанската каюта се бяха насъбрали толкова гости, че трябваше да се сместят не само по писалището, но дори и под него. Там се разположи луничавият „сеньор Матео Велмонтес“ — Томас Бингъл. С една ръка капитанът прегърна през рамо щастливия Чарлз — „дон Алонсо“ — с другата привлече към себе си Антонио Чени, когото току-що Дик Милс смени при кормилото на „Толоса“. Само Диего Луис не беше в каютата — капитанският мостик на яхтата сега бе поверен нему. През последните тревожни седмици Диего и Антонио бяха прекарали не една безсънна нощ на този мостик!

— Капитан Брентли — обърна се старият моряк към своя потресен колега и връстник. — Познавате ли ме, сеньор? Или още не сте се досетили кой изигра тази мъничка комедия с вашия бивш патрон Джакомо Грели?

— Господине — отвърна Гай Брентли, — още нямам сили да се опомня. Всичко това твърде много прилича на сън. А и не се осмелявам да правя предположения за това кой сте вие. Съгласете се, сеньор, че на човек не му се случва често да говори с някой, чийто гроб сам е заривал с пръст. А освен това най-отличителната черта на знаменития корсар Бернардито Луис беше тая, че той нямаше едно око.

— Моля да ме извините, сеньор Брентли, задето избрахме не съвсем деликатен начин за вашето спасяване. Що се отнася до второто ми око, това произведение на негърското изкуство ми служи вече цели тринадесет години… И тъй, вие наистина виждате пред себе си Бернардито Луис, който, с ваше позволение, не само не е мислил да ляга в земята преди петнадесет години, но твърде би желал да избегне това легло и още петнадесет години напред.

Старият капитан се обърна към другия спасен:

— А вие, мистър Джордж Бингъл, не се ли сърдите за пренощуването ви в карцера и пътешествието с окови?

— Капитане, по една странна случайност името ви беше гравирано върху кинжала, който ми подари Леопард Грели. Аз много разпитвах за вас бившия кръчмар Уудро Крейг и моряците в неговата кръчма. В тъмницата неведнъж си спомнях за тоя кинжал с името ви, защото исках да притежавам вашата непреклонност и сила. Само че… целите на борбата у двама ни са различни, сеньор Бернардито.

— Позволете да запитам, каква цел сте си поставили в живота, мистър Бингъл? В какво се състои разликата, за която говорите?

— Сеньор, вие сте отдали всички сили на вашия характер единствено на мисълта за разплата с многобройните ви врагове. Плащали сте със зло на злото, което са ви причинили, но с това само сте умножавали нещастията в нашия несправедливо устроен свят.

— А вие, мистър Джордж Бингъл, мигар сте измислили друг начин да отстранявате несправедливостите? Дали не мислите, че след като се насити на своите жертви, злото ще се свие като боа и ще заспи? Мигар лъвът, който убива леопарда, не върши благодеяние и за зайците?

— Тогава зайците ще станат храна не на леопарда, а на лъва.

— А как бихте желали да помогнете на зайците? Нима вярвате, че леопардът може да бъде превърнат в постник само с проповеди?

— Е, сеньор, аз зная, че против леопарда помага само добрият куршум. Но хората трябва да бъдат хора, а не леопарди и зайци. В тъмницата години наред аз четох съчиненията на мъдреци. Те учат как хората трябва да живеят помежду си; на обезправените и страдалците те показват пътя към Слънцето. По този път мечтая да тръгна аз; за това съм готов да се боря с леопарди и за това бих желал да притежавам силата на вашия характер, капитан Бернардито.

— Благодаря ви, мистър Бингъл! Виждам по очите на Чарлз — нашия „сеньор Алонсо“, — че вашите мисли вече са успели да повлияят и нему… Е, мое момче, скъпо можеше да ви струва този ваш самостоятелен рейс с „Тримата идалго“! Грели ви улови като кротушки с най-проста стръв! Аз мислех, че след моята школа ще се окажете по-предпазливи. Да не прозрете такъв прост капан!… А сега ми разкажи, малки мой Ли, какви са ти впечатленията от добрия стар Бълтън?

— Татко, най-силното от тамошните ми впечатления е сеньорита Изабела Райланд:

Капитан Бернардито сведе глава и сурово сви вежди. Томас Бингъл — „сеньор Матео Велмонтес“ — смутено обърна глава. Антонио Чени гледаше Чарлз с тревога и състрадание… В каютата стана много тихо.

— Чарлз — заговори накрай Бернардито, — настана часът да те посветя в една важна тайна. Когато ви пущах — нас, тримата мои любими синове, Диего, Томи и теб — в морето, да дебнете роботърговските кораби на Джакомо Грели, нито аз, нито Антонио, когото изпратих с вас като по-зрял ваш другар, не предполагахме, че съдбата ще те срещне лице с лице със самия собственик на тези кораби… Кажи ми, момчето ми, има ли случай из онези дни да видиш Джакомо Грели и да поговориш с него?

— Бегло го видях пред вратата на нашата килия. Първом аз погледнах през вратната шпионка Грели, а след това Грели през същата шпионка разглеждаше нас.

— И вие двамата, гледайки се един друг, не знаехте, не подозирахте, че в жилите ви тече една и съща кръв… Ние, майка ти и аз, дълго криехме истината, но е дошло време да я разкрием пред теб, защото с всеки изминат ден наближава последната ни схватка с Леопарда. И така знай, че ти не си ми роден син. Джакомо Грели, тоя ненаситен паяк, роботърговец и кръвопиец — ето кой е твоят роден баща!

На бледото лице на Чарлз се изписа такава мъка и главата му тъй ниско се сведе, че старият капитан с бащинска нежност прегърна младия мъж. Бернардито милваше отпуснатите му рамене и дългите завивки на копринените му къдри и се мъчеше да надзърне в очите на своя възпитаник.

— За мен щеше да е по-добре да умра, без да знам нищо за това — промълви младежът с голямо усилие. — Това е по-лошо, отколкото да бъдеш просто сирак… Не желая дори в мислите си да наричам Леопарда с думата баща…

Бернардито целуна младежа по челото. Чарлз притисна към сърцето си ръката на стария моряк:

— Цял живот ти си ме наричал син и наистина си ми бил баща. Кажи, ще ми позволиш ли да те наричам както преди с това име?

— Момче, нека сам всевишния чуе моите думи. В сърцето ми няма разлика между тебе и Диего! Твоята майка стана моя жена. Ти дойде при мене тригодишно детенце, украси моята старост и не си се отделял от мен за повече от няколко седмици. Мога ли да не виждам в теб роден син?

Капитанът пусна Чарлз от прегръдките си и протегна ръка на Томас Бингъл:

— Не се мръщи и ти, ревниви мой идалго Матео Велмонтес! Ела при мен, Томи, да те прегърна! Нима мога да забравя колко ти е задължен Диего, моят кръвен син? В годините на неговото детство ти спаси живота му от злодейски ръце. Сега и за нас с Диего и Антонио дойде ред да се притечем на помощ на сеньор Велмонтес!… Приятели мои, съдбата беше милостива към мен: на стари години тя ми изпрати не един, а трима синове — Диего, Чарли и Томас, моите благородни „трима идалго“!

— Братя! — възкликна Томас. — Отхвърлете скръбта! Ние пак сме заедно, пак сме на свобода. И я се опитайте да си представите какво е сега изражението на Леопард Грели!

Като изговори тези думи, Том се запъна и погледна смутено Чарлз Райланд. Чарлз улови погледа му, изправи се и като разтърси къдрици, каза решително и твърдо:

— Моя баща — ето го, той е тук с мен. Леопарда, който е посегнал върху честта на майка ми, ще си остане за мен един ненавистен враг, какъвто е и за всички честни люде. Аз нямам намерение да свалям шпагата, приятели!

— Добре го каза, сине! Гласът на честта трябва да бъде по-силен от гласа на кръвта. Но не забравяй този втори глас по отношение на твоята сестра Изабела. Тежки изпитания очакват тази горда, прекрасна сеньорита. Но губейки баща си, тя трябва да намери един любещ, нежен брат. А… нежен рицар тя като че ли вече си е намерила, а? Нашият кавалер дьо Креси май че нещо твърде често се озърта към английските брегове!

Младият кавалер се смути и почервеня. Чарлз буйно прегърна младежа, а капитан Брентли, взирайки се в „старшия офицер“ от комисията, се напрягаше да си припомни чии познати черти са повторени в младото, привлекателно лице на кавалера… Той сякаш прилича на… островитянина Мърей! Само че лицето му е още младежки нежно, лице на човек, незакален в упорита жизнена борба…

Ала размишленията на Брентли бяха прекъснати от Бернардито Луис.

— Сега, господа Брентли и Джордж Бингъл, благоволете по-отблизо да се запознаете с двамата важни джентълмени — милорда кралски прокурор и чиновника при първия лорд на адмиралтейството… От този миг двамата „лордове“ се освобождават от държавните пълномощия, но самият Джакомо Грели едва ли ще може да отрече, че моите ученици изиграха ролите си не по-лошо, отколкото биха сторили това актьорите от театър „Друри Лейн“! И така, позволете ми да ви помоля, мистър Брентли, да се взрете по-внимателно в милорд прокурора, в когото дори досега не можахте да откриете своя стар приятел!…

От креслото в дъното на полутъмната каюта стана почтеният на вид джентълмен с разкошна перука с огромни букли, стърчащите му бакенбарди и побелелите вежди му придаваха суров вид. Под слоя на пудрата и червилото лицето му беше малко подвижно. Златни очила украсяваха носа на джентълмена, а на копчето на камизолата висеше още и лорнетът… Брентли беше запомнил добре погледа на прокурора през тоя лорнет в следствената килия… Но в тази минута притежателят на златния лорнет се преви пред капитан Брентли в церемониален поклон, а след това започна бавно да изтрива от лицето си дебелия слой пудра и червило, използувано обикновено от старците контета… Под пудрата и червилото се откри загорялата кожа на страните, още съвсем не старчески… Ето от лицето изчезнаха очилата, бакенбардите, побелелите вежди… Цъфна познатата усмивка… Падна, отхвърлена настрана, перуката…

— Света Богородице, ами че това е… мистър Едуард Уент! Еди, моят помощник от „Орион“, който започна при мен като мичман… Каква среща!…

Слисаният старец още не беше успял да се освободи от приятелската прегръдка на бившия си помощник, когато Бернардито Луис приближи до него и „чиновника от адмиралтейството“.

— Е, капитан Брентли, вторият член от нашата „комисия“ ви е неизвестен. Нарича се Джеймс Колгрев. В цялото това предприятие отначало той ни оказа големи услуги като първокласен гравьор и калиграф, а след това се справи доста добре с ролята на мистър Бленърд. Преди шестнадесет години Колгрев беше моряк на капьора „Окриленият“, но когато през есента на 1779 година плених този кораб, бедният момък преживя силна уплаха и, както виждате, съвсем побеля. Външността на Колгрев толкова се измени, че дори Уудро Крейг и Джоузеф Лорн, които познаваха добре по-рано Джеймс Колгрев лично, съвсем не заподозряха измамата.

— Но кажете, сеньор Бернардито, по какво чудо вие успяхте да ни се притечете на помощ?

— Това чудо се нарича яхтата „Толоса“. Капитан Брентли, познавате ли нашия кораб?

— Напомня ми потъналата яхта „Ели“, но като че ли е по-тежък и с по-висока кърма.

— Това е именно яхтата „Ели“, която моряците от „Окриленият“ извадиха от подводната плитчина и престроиха. Моите момчета я нарекоха „Толоса“ — това е името на моя пръв малък кораб. Екипажът на яхтата се състои от останките на предишния екипаж на „Окриленият“, който плених в 1779 година. Те сами изказаха желание да останат на острова, в нашата малка свободна колония „Буено Рио“. Вам е известно, капитан Брентли, че през последните години нашият крайцер, престроен от „Окриленият“ от време на време тревожеше спокойния сън на лорд-адмирала. При това аз самият ръководех сраженията, но винаги стоях в сянка.

Когато моите момчета закрепнаха и свикнаха с морето, аз ги пуснах на самостоятелен рейс, като им наредих: от всички кораби на Грели да щадят както дотогава само вашия бриг „Орион“. Антонио Чени тръгна на този рейс като старши артилерист, а Дик Милс — като щурман. А как завърши това плаване, вие знаете добре.

След като ги пуснах в морето, аз също се отправих на път; с товар злато, добито в находищата на нашия остров, заминах за Америка с яхтата „Толоса“, с цел да навестя във Филаделфия моя стар приятел Алфред Мърей. Той беше напуснал Синята долина. Постигна го горчиво разочарование по отношение на миролюбието и хуманността на американските колонисти: същата 1779 година, когато измамените индианци нападнаха селището в Синята долина, а след това пуснаха кротко пленниците си, като се убедиха с моя помощ в тяхната невинност, в индианските земи беше изпратен от Пенсилвания наказателният корпус на генерал Съливан. Индианските селища на една голяма територия бяха опожарени, царевичните посеви изгазени, ябълките изсечени, добитъкът унищожен… Тогава загинаха хиляди индианци. Може да се каже, че беше унищожено цялото племе на ирокезите. Всичко това беше извършено тъй безчовечно, че потресеният Мърей не можеше да остане в основаното някога от него селище и се пресели със семейството си във Филаделфия. Там той се сдоби с нови приятели, мистър Джеферсън и мистър Франклин, знаменития учен. С тях той възобнови някои свои научни занимания, които е бил започнал още на младини, когато живеел в Индия. Мистър Мърей стана член на конгреса и страстен аболиционист^[7]. Той можеше още много нещо да направи, но силите му изневериха. Беше умрял един месец преди моето пристигане. Множеството народ, следващ ковчега му, нагледно показа колко голяма любов си беше спечелил в сърцата на обикновените хора; самият президент на Съединените щати Джордж Вашингтон изказал съжаление за смъртта на такъв голям обществен деец. Ето така стана, че във Филаделфия намерих само мисис Емили и децата й, както и семейство Уент, което също беше напуснало Синята долина. След смъртта на Мърей мистър Уент затъгува по морето и сега мисис Мери Уент го очаква да се върне от плаването: мистър Уент имаше намерение да си потърси щастието при златните находища на нашия остров.

Но не само с мистър Уент се върнах аз на острова от Филаделфия. Вдовицата на мистър Алфред Мърей, лейди Емили, пусна с мен сина си Реджиналд. Позволете ми да ви представя моя старши офицер „кавалер дьо Креси“ под истинското му име. Мистър Брентли, пред вас е Реджиналд Мърей, синът на Алфред Мърей. Погледнете този кавалер, капитане, и ще ми повярвате, че клетата мисис Емили не се раздели твърде охотно с Реджи, оставяйки го под опеката на стария скитник Бернардито. Но Реджиналд много настояваше. Той знае историята на своя баща и гори от желание да влезе в решителна схватка с Леопарда, за да измие позора от предишното бащино име, опетнено от дръзкия самозванец.

Когато ние с Уент и Реджиналд пристигнахме на острова, оказа се, че моите трима идалго не се бяха завърнали от своя поход и това ме разтревожи: капьорът трябваше да пристигне към началото на октомври. След като изчаках още една седмица, много обезпокоен, аз излязох заедно с Уент и Реджиналд в морето да ги диря. На триста мили от острова ние срещнахме повредения капьор и узнахме от Диего и Антонио за съдбата на доверчивите парламентьори.

Аз възложих на Джон Бутби, бившия боцман на „Окриленият“, да откара „Тримата идалго“ до залива на нашия остров и да подготви острова за отбрана, в случай че враговете се опитат да направят десант. Диего, Антонио, Дик Милс, Уент и Колгрев взех на борда на „Толоса“ и се спуснах да догоня ескадрата на Грели. В Капщад заварихме двата повредени кораба от тази ескадра — брига „Орион“ и фрегатата „Крал Джордж III“. Узнахме, че нашите доверчиви парламентьори са отправени за Англия с фрегатата „Адмирал Ченсфилд“. В Плимут, където пристигнахме след фрегатата, успяхме да установим, че „Адмирал“ е заминал за Бълтън. Вестниците вече бяха поместили подробности от боя на ескадрата с „пиратския крайцер“ и съобщаваха, че кралят е заповядал да се назначи в помощ на лорд Ченсфилд цяла комисия, за да бъде ускорено следствието и съденето по делото на престъпния Брентли и злодеите пирати. Според сведения на вестниците комисията се оглавяваше от новия канцлерски прокурор сър Холенщед, който неотдавна бил пристигнал в Лондон след двадесетгодишна служба в Индия. Това означаваше, че никой в Бълтън, в това число и лъже-Райланд, не познава този господин лично… За останалото, предполагам, вече се досещате. Накратко казано, реших, че моята „комисия“ трябва непременно да пристигне в Бълтън преди кралската. Отивахме на голям риск, още повече, че и ние самите нямахме никаква представа как изглежда прокурорът Холенщед.

Докарах яхтата си „Толоса“ в прикритото заливче Стария крал близо до Ченсфилд. Моята „комисия“ изпрати „от Лондон“ писма до началника на бълтънската тъмница и до коменданта на гарнизона, а на другия ден пристигна в Бълтън. Колгрев изготви такива документи, че като ги гледаше, той самият се преизпълваше с уважение към тях. Бълтънци пък легнаха пред „комисията“ в праха, защото повечето от тях имат нечиста съвест.

— Позволете — изуми се Брентли, — как ви се удаде да ни прехвърлите на „Толоса“ без да възбудите подозрение у затворническия конвой?

— О, това не беше сложно, когато цял Бълтън вече трепереше пред „жреците на правосъдието“ и у никого не се породи дори най-малко подозрение… Майор Древърс и „сър Холенщед“ получиха „от Лондон“ допълнително поверително указание, в което на комисията се съобщаваше, че съучастници на пиратите се готвят да нападнат по пътя кортежа и да освободят затворниците. Ето защо, с цел да се запази всичко в тайна, се „предписваше“ в Шрусбъри да се отправи празна затворническа карета и силен конвой, а затворниците тайно да се прехвърлят на борда на специалния „полицейски кораб“. Благодарение на Джордж Бингъл ние навреме узнахме за старанията на Грели да склони затворниците да избягат. Ясно беше, че Грели е намислил под такъв предлог да убие пленниците. Затова ние предварително започнахме да наблюдаваме пътя, а в тъмницата отстранихме от затворниците опасността, като ги прехвърлихме в карцера.

При пътуването на затворническия кортеж в Шрусбъри „комисията“ изпълни добросъвестно „поверителното указание“: каретите спряха край ченсфилдската гора, завиха към заливчето и стовариха затворниците и „джентълмените“ право на борда на „полицейския кораб“. Ако конвоят заподозреше нещо, щеше да бъде мигновено унищожен на безлюдния бряг. Но всичко мина гладко и чисто. Когато затворниците вече се намираха на борда, „сър Холенщед“ предупреди Древърс, Бартолд и кмета да бъдат предпазливи, щом наближат Търпин Бридж, тъй като ние бяхме открили подготвянето на атентата, когато наблюдавахме като пътуващи селяни бълтънското шосе. Взет ли е нашият съвет под внимание, ние с вас не знаем. От взрива над гората се вижда, че атентатът е станал, но кой именно е паднал жертва на Грели, ще се изясни по-късно…

— А накъде пътуваме, сеньор Бернардито?

— Яхтата ще се отбие в испански води и ще стовари в Кадис малък десант. Дик Милс, братята Бингъл и Антонио Чени ще трябва да направят едно пътешествие до Италия. Джордж ни откри удивителни неща за коварните замисли на някой си Кремпфлоу.

— Алекс Кремпфлоу ли? Собственикът на „Бялата мечка“? Помагачът на лъжелорда?

— Сеньор Брентли, той е май слуга на двама господари, както се казва в една добра стара комедия… В Италия моите момчета ще му стъпят на опашката… А „Толоса“ ще се отправи към известния ви остров. Там, в моя дом, сеньора Доротея с радост ще ви окаже гостоприемство, капитане. Мене, Чарлз и Реджиналд ни очаква след това дълъг път, а и мистър Уент, който махна ръка на златното находище, възнамерява да го измине заедно с нас: ние ще изстискаме от „Толоса“ нейните двадесет възли, за да пристигнем в Калкута и през лятото да се върнем в Бълтън.

— Ами… вашият син, сеньор Диего?…

— Диего ще се върне на командния мостик на „Тримата идалго“. Момчето ще намери добра работа на този кораб във Франция, където народът се е вдигнал против тираните. Вимпелът на кораба ще се украси с девиза на въстаналия народ. „Свобода! Равенство! Братство!“

6

Нощната катастрофа при Търпин Бридж предизвика голям смут в Бълтън, гражданите се мъчеха да отгатнат личността на новия Гай Фокс. Някои проповедници виждаха в това събитие нови коварства на Велзевула, под чийто черен знак протичаше краят на бунтовния, богоомразния век. Други гласове не предявяваха такива лъжливи обвинения спрямо дявола с неговия остарял арсенал от интриги. Тези гласове тълкуваха цялото произшествие по-другояче: някой, значи, е разтърсил тежка кесия, за да обърне в прах лондонските инспектори…

През изтеклите две седмици след атентата граф Ченсфилд само веднъж напусна имението: за да почете с присъствието си погребението на загиналите. Бълтънци бяха поразени от страшната промяна в неговия вид. Накуцвайки, той вървя пеша след ковчезите от катедралата до гробищата. Командата на „Адмирал“ почете погребението на своя капитан с топовен залп. Той изгърмя от фрегатата в онзи скръбен миг, когато граф Ченсфилд хвърли първата шепа пръст в гроба на Джоузеф Лорн. При изгърмяването на залпа лорд-адмиралът потръпна… След погребението се проточиха дни на затворничество. От време на време лорд-адмиралът се разхождаше из парка. В тези минути никой не смееше да се приближи до него. Лицето на графа стана жълтеникаво бледо, погледът му — пламтящ и зъл; той започна много да се прегърбва и когато вървеше, гледаше не напред, а в земята…

В края на втората седмица след Коледата, в навечерието на деня на „Тримата свети крале“, бълтънци започнаха да си шепнат за пристигането на полковник Хауерстън от Лондон, началника на тайната канцелария при военното министерство.

 

 

… Изгърбен, граф Ченсфилд седеше край огъня и слушаше воя на вятъра в комина. Купчина непрочетени вестници се валяше на масата и вече се беше покрила с прах и с пепел от лула. Господарят на имението гонеше от кабинета си прислугата, избягваше въпросите на дъщеря си. Подносите с храната камериерът носеше в кабинета; изнасяше ги почти недокоснати.

На масичката край камината лежеше дълга глинена лула. Графът се пресегна да я вземе и, без да иска, разплиска виното от сребърната чаша. Червената светлина на въглените падна върху разляната течност… Зениците на лорд Ченсфилд се разшириха. Няколко мига той гледаше тъпо петното. Струваше му се, че то расте и че под него е не бяла покривка, а почернял от сажди сняг…

Гласът на камериера изтръгна графа от неговата замисленост:

— Полковник Еймъри Хауерстън, сър.

— Какво има?

— Ще благоволи ли ваша светлост да приеме полковник Хауерстън?

— Добре. Покани го. Стой! Махни тази проклета покривка…

Лорд-адмиралът се приближи до писалището и отвори едно чекмедже; малък двуцевен пищов мълниеносно се прехвърли оттам в джоба на редингота…

С влизането си полковникът отдаде чест по военному, а след това със сърдечен, приятелски жест протегна двете си ръце към домакина.

— Графе, позволете ми да ви изкажа искрените си съболезнования. Какви тежки загуби! Негово величество скърби заедно с вас, милорд! И най-сетне тази нечувана по своята дързост история с лондонската комисия…

— Аз ще се оплача от действията на тази комисия пред негово величество и ще помоля застъпничеството му срещу долната и възмутителна клевета, с чието събиране тази ваша комисия се занимаваше в Бълтън!

— Но, моля ви се, милорд, нито един член от нашата комисия не е напускал Лондон. Цялата история с комисията е най-чиста мистификация! Тайни зломишленици, очевидно съучастници на арестуваните пирати, са измамили целия град и са освободили пленниците.

Зашеметен, граф Ченсфилд не можа да се задържи на нозе. Той почти падна в креслото. Мозъкът му още не беше в състояние да обхване случилото се. Той, лорд-адмирал Ченсфилд, измамен!… Напразно загинаха най-близките му приятели! Той е измамен! Но от кого, от кого?…

Лицето на събеседника се разливаше пред очите на Грели. Той почти нямаше сили да запази самообладание! Полковникът вдигна рамене:

— Нито един кораб нея вечер не е напускал бълтънското пристанище. Кортежът е излязъл от града и е бил вдигнат във въздуха при Търпин Бридж. А къде са затворниците и техните съучастници от мнимата комисия или поне техните трупове? Да не би да са се възнесли на небето?

Господарят на Ченсфилд не чуваше нищо повече. Той се задъхваше и беше готов да почне да си къса дрехите. Бутна лулата с лакът, тя падна и се счупи.

— Повярвайте ми, милорд, колко голямо е общото съчувствие към вас… — продължаваше полковникът. — Пред лицето на революционните трусове във Франция… Милостивото разположение на негово величество и на сър Пит към вас… Боже мой, сър, позволете ми да ви подхвана! Хора! Слуги! Ей, кой е там! По-скоро елате!

Камериерът се втурна в кабинета.

— Викайте доктор, по-бързо! Струва ми се, че графът получи удар!

 

 

Изабела седеше край леглото на болния. Нейният татко беше на оздравяване, но лявата страна на лицето му и лявата ръка бяха схванати. Консилиум от лекари от Холандия и Англия предписа на болния пълно спокойствие, успокоително четене на глас, а по-късно и продължително лекуване с бани. Изабела посвещаваше всичките си вечери на успокоително четене за болния.

— Папа, искаш ли да ти прочета една хубава детска приказчица за животни? Напечатана е в коледното приложение на „Бълтънс Адвъртайзър“. Много е смешна, малко страшна, но съвсем не е дълга.

— Чети, момичето ми — покорно се съгласи болният. Изабела разгърна цветното коледно приложение и прочете заглавието на интересната приказка:

— „Разказ за кита, който по-рано бил леопард, а после станал хиена“… Папа, какво ти стана?

Изабела изпусна вестника и бързо изтича за лейди Райланд.

— Пак му прилоша! — завика Изабела изплашено. — Лицето му пак се изкриви!…