Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (19)

2

Лорд Артър Станфорд се събуди на разсъмване. Той погледна изпод завесата на леглото, видя сивеещата се зад щорите на прозореца зора и си спомни, че днес му предстои труден ден. От Ченсфилд щеше да пристигне братовчедката Елен. Това е първото й посещение в Доналд Корт, откак се бе омъжила повторно. За новия й съпруг се носят противоречиви слухове, но лицата, които изпитват удоволствие да пренасят клюки за виконта, правят това с все по-тих глас: вече не е тъй безопасно да си разваляш отношенията с господаря на Ченсфилд! Това име доби известност сред много висши среди. Впрочем братовчедката Елен пише, че ще пристигне без мъжа си, тъй като сър Фредрик тези дни тръгнал на морски поход…

Цялото затруднение е в това, че не друг, а сър Хенри Блентхил си е предложил услугите да придружи братовчедката Елен и сега срещата на двамата враждуващи джентълмени е неизбежна, защото под покрива на Доналд Корт втора седмица вече как гостува сър Хари Хартли, младият граф Елсуик.

Сър Хенри Блентхил беше стар приятел на лорд Артър, другар от детинство, а сега — добър съсед на виконт Ченсфилд и, както подмятат, твърде близък приятел на жена му. Хари Хартли е с двадесет години по-млад от лорд Артър; в неговото общество и лорд Артър се почувствува по-млад и по-безгрижен. Той почти се беше съгласил с предложението на младия си гост да направят заедно едно малко пътешествие с яхта до Норвегия, когато внезапно писмото на братовчедката Елен обърка всички карти. Да замине преди нейното пристигане би било ужасно неучтиво…

— Събуди ли се Хари? — запита лорд Артър камериера, който му помагаше да се облече.

— Графът е вече в трапезарията. До закуска остават шест минути, милорд.

Жената на лорд Артър, лейди Агнес, приветлива и величествена дама, строго съблюдаваше почти войнишкия ред на семейната трапеза. Домът живееше по часовник и гонг. „Точността е кралска добродетел“ — обичаше да повтаря лейди Агнес. Като забоде пред огледалото златната игла в разкошната си връзка, лорд Артър хвърли поглед към стенния часовник в ъгъла, поставен в червена висока дървена кутия, и точно при първия удар на гонга слезе в трапезарията.

Петнадесетгодишният му син Робърт оживено обсъждаше с младия Хари Елсуик най-добрия начин за защита против новия испански похват за нападение с лъжлив пристъп. Понастоящем Робърт взимаше уроци по фехтовка от френския капитан в оставка, който неотдавна беше предложил на лорд Артър услугите си като гуверньор и ментор на синовете му. Препоръките на мосю Шарл Льоглоа се оказаха превъзходни и френския екс капитан остана в Доналд Корт.

По лицето на мъжа си лейди Агнес забеляза, че е малко разтревожен. След закуската, когато от залата за фехтовка започнаха да се чуват звънтенето на рапирите и възбудените възгласи на Робърт, лорд Артър съобщи на жена си за писмото на братовчедката Елен, което се беше получило снощи с бързоходец от Уолвсууд.

— Никога не съм обичала Елен Грахъм — призна си лейди Агнес, — при все че всъщност не мога да я упрекна абсолютно в нищо. Но твоите опасения ми се струват съвсем напразни. Много се радвам, че Хенри ще дойде и уверявам те, в нашия дом той ще се помири с графа. Според мен Хари вече започва да скучае в Доналд Корт. Аз дори съм благодарна на братовчедката, че пристигането й ще попречи на вашата налудничава разходка в Норвегия.

— И все пак много те моля, Агнес, да не изпускаш Хари от погледа си. Колкото по-нищожни са поводите за вражда, толкова по-непримирими са противниците. Буквално всяко нещо е в състояние да ги направи съперници. Хенри Блентхил измисли неотдавна, че земите край Келсекс принадлежали незаконно на граф Елсуик и че всички права върху тях имал чичото на Хенри. А понеже Хенри е единственият наследник на този чичо, той се готви да си ги вземе чрез съд с помощта на своя адвокат Мортън. Като узна за тези комични претенции, Хари Елсуик заяви, че ще насъска кучетата си срещу първия съдийски плъх, който си навре носа в неговите земи. Не забравяй, че те са съперници и на политическо поприще: двамата поставиха кандидатурите си за единственото парламентарно кресло от нашия окръг…

— Артър — каза лейди Станфорд, — готова съм да изпълня желанието ти и да наблюдавам Хари и Хенри като Аргус^[1], но след няколко дни и тримата ще се смеете над днешните си опасения. Две седмици гледам Хари на трапезата и досега не съм чула от него нито една сериозна дума. Трудно можеш да си представиш дори, че Хари, това момче, което изпитва удоволствие в обществото на нашия Робърт, се готви за политическа дейност в близко бъдеще.

— Хенри Блентхил има повече купени гласове и повече шансове да заеме депутатското кресло; разбира се, той е и с по-зрял ум. Но щом у Хари Елсуик се е пробудил духът на съперничеството, той ще сложи на карта всичко, дори и каменовъглените си рудници, за да излезе пред противника си. Опасността се крие именно в неговата детинска избухливост… Впрочем аз най-много ще се радвам, ако ти се окажеш права и ако в резултат от неочакваната среща угасне тяхната глупава вражда.

През широко разтворените врати на замъка на графовете Станфорд влетя екипаж, съпровождан от ездачи. Ресорите на каретата, извити като цигулков ключ, плавно люлееха продълговатата каросерия. Грохотът на колелата отекна шумно по огромния, лошо настлан двор на Доналд Корт. Лакеят скочи от седалището, поместено между високите задни колела, изтича отпред и помогна на кочияша да спре пред парадния вход трите чифта сиви коне, еднакви до невероятност.

Майордомът изтича да посрещне гостите, но един от конниците, висок джентълмен с плащ, вече бе успял да скочи от коня и отвори изпъкналата вратичка; лакеят, който яздеше един от конете на впряга, ловко подложи стълбичката; опряна на ръката на високия джентълмен, лейди Елен се изкачи по стъпалата на парадния вход. Дотичалите лакеи трябваше само да измъкнат от каретата двата обемисти куфара, трите картонени кутии с различни размери, скимтящия бултериер, голям колкото юмрук, камара наметала и шалове, а така също и дебелата камериерка Бетси.

Във вестибюла високият джентълмен помогна на милейди да свали шубата си — великолепно, пухкаво творение от руски самури, пух от гага и най-нежен атлаз, почти без тегло. Шарфа си от белкови кожи, подплатени със светлорозова коприна, виконтесата свали от раменете, без дори да погледне чии услужливи ръце ще го подхванат при падането му.

Обществото в Доналд Корт, което току-що завърши традиционния си „чай в пет часа“, се беше отдало на лек брътвеж в гостната, когато главният лакей съобщи за пристигането на виконтеса Ченсфилд и маркиз Хенри Блентхил.

Хари Хартли граф Елсуик се намръщи и не напусна креслото си край масичката за игра на карти срещу лейди Агнес. Домакинът и мосю Льоглоа станаха да посрещнат гостите. Майордомът разтвори вратите. Сър Хенри Блентхил се спря на прага, давайки път на милейди. С мек пътнически костюм и малка хермелинова шапчица върху златистите си коси, порозовяла от лекия мраз и малко развълнувана от предстоящата среща, виконтесата беше просто ослепителна. Хари Елсуик втренчи в нея изумени очи и бавно прибирайки дългите си нозе, стана от мястото си. Хенри Блентхил следваше дамата с войнствен израз на лицето. Мосю Льоглоа просия и се закланя. Прикривайки вътрешното си безпокойство под приветливата усмивка, лорд Артър стисна ръката на сър Хенри. След това той представи братовчедката Елен на своя приятел граф Елсуик и накрай двамата враждуващи джентълмени си размениха надменно кратки кимвания.

— Пристигнахте при нас, братовчедке, като жива архангелска зима или самата царица Екатерина — усмихна се лорд Артър. — За колко часа прелетяхте деветдесетте мили?

— Моята най-добра приятелка, съпругата на сър Хенри, дълго ме отклоняваше от това пътуване. Тя именно настояваше сър Хенри непременно да ме придружи по зимните пътища до Доналд Корт. Казват, че сега не е съвсем спокойно да се пътува…

— Уви, това е истина — потвърди домакинът. — В последно време селяните арендатори се превърнаха в разбойници по големите пътища. Земята е необходима за пасбища на овцете, цената на вълната е много висока. А тези селяци си въобразяват, че ние сме длъжни вовеки веков да им даваме под наем нашите земи и че не можем да се разпореждаме, както си искаме, в собствените си имения…

— С тях трябва да се държим твърдо, братовчеде! Моят мъж успя да издействува присъда от мировия съдия — да се обесят трима бракониери, заловени в нашата гора… Но пътуването дотук беше чудесно! — чуруликаше виконтесата. — Съпругът ми изпрати с мен двама конни ловни надзиратели, а сър Хенри взе и грума си.

Лейди Агнес забеляза кожените ботушки на виконтесата, украсени със своеобразно везмо.

— Каква прелест са тези руски зимни обувки! — възкликна домакинята. — Много бих желала да имам такива северни ботушки, зиме в Доналд Корт е толкова студено… Те навярно също са купени от Архангелск?

— Да, разбира се. Джефри Макрайл, нашият агент, често ни изпраща руски кожи. Агнес, аз нося за вас и за братовчеда цял куфар малки руски дреболии.

Обществото се пръсна и скоро отново се събра в трапезарията. Докато гостите седяха около масата, лейди Агнес успя да прошепне на мъжа си:

— Братовчедката и виконтът ни направиха едва ли не царски подаръци. Знаеш ли, тези „мънички дреболии“… аз просто съм потресена. Ти никога не си ми подарявал такива великолепни самури, приятелю мой. Приказно богат е този наш нов роднина! А братовчедката никога не е била толкова красива… Виждаш ли брилянтите й? Тя и насън нямаше да ги види, ако беше останала жена на бедния ни Джорджи…

Въпреки старанията на домакините да създадат непринудена атмосфера на трапезата, а може би именно поради тези старания, обедът премина натегнато и вяло. Мосю Льоглоа се опитваше твърде неудачно да оживи разговора на масата с остроумие, което лорд Артър оцени като „казармен хумор“. След изречението, че си струва да се живее на света само заради красивата жена, чистокръвния кон и добрия дуел, мосю Льоглоа улови негодуващия поглед на домакинята, сепна се и помръкна.

През време на кафето граф Хари Елсуик неволно събори чашка с гръцка малвазия. Лакеят смени чашката и ловко закри със салфетка разлялото се на покривката червено петно, прилично на рана.

3

Един мургав мъж с черен плащ скочи от стъпалото на дилижанса пред странноприемницата „Бялата мечка“, като размахваше малък куфар. Той заобиколи сградата на бълтънската катедрала и подсвирквайки си една френска песничка, забърза към пристанището. На улица Пристанищен фар човекът се изкачи бързо по мръсната стълба на втория етаж на една неприветлива къща, населена с най-различни хора. В полумрака на коридора се сблъска с хазайката на жилището, у която беше наел две стаи с прозорци към улицата.

— А, мистър Алекс Кремпфлоу, най-сетне ви дочакахме да се върнете у дома!

По тона на хазайката можеше да се заключи, че тя е благосклонна към този наемател. Почтената жена последва пристигналия в неговите стаи и незабавно започна да бърше с парцалче праха, който се беше наслоил по всички предмети през време на отсъствието му.

— Непременно ще забраня на горните квартиранти да устройват такива диви танци и да тропат с крака. Виждате ли, мазилката е попадала върху всичките ви вещи, мистър Кремпфлоу… През последните два месеца почти всеки ден питаше за вас някой си мистър Гримълс.

— Да, малко закъснях със завръщането си. Нали човек живее веднъж, мадам, а пък аз се връщам от Париж… Как са вашите квартиранти? Какво ново има?

— Всичко постарому, мистър Кремпфлоу. Само мистър Франк Вилърс вече става два месеца, откак е заминал на далечно пътешествие. Добър квартирант е той, като вас. Мистър Вилърс постъпи на транспорта „Омега“ и отиде да воюва в Америка…

— Благодаря ви за новините, мадам. Изпратете ми вашето момче, трябва да запали камината…

— Тичай в кръчмата „Утробата на кита“ — каза наемателят на младия слуга на хазайката — поръчай за мен при мистър Крейг ром и канела за грог. Нека ми изпрати всичко това по свой човек.

Когато поръчката на мистър Кремпфлоу се появи на масата, той поиска от хазайката си захар и гореща вода. С приготвянето на питието се зае сам. При появяването на хазайката с горещата вода той небрежно смачка на топка сметката от кръчмата и я захвърли в камината.

Хазайката отиде да донесе обяда на наемателя.

— Уудро рядко напуща своя тезгях — промърмори мистър Кремпфлоу. — Днес в шест часа вечерта ме вика в уютната къщичка. Уенсли и Гримълс също ще бъдат там. Изпечени момчета са те. Изглежда, че старецът има за мен нещо сериозно. Без добра работа е скучничко да се живее на този свят!

След като отпрати последния си клиент, Ричард Томпсън нареди на старшия клерк Дженкинс да окачи над входа на кантората бялата табелка с надпис „Затворено“ и да заключи вратата. Беше ноемврийска съботна вечер и адвокатът имаше всички шансове да прекара остатъка й приятно.

— Числото три винаги ми е носело щастие — говореше той, обръщайки се към мраморния Меркурий върху медната поставка. — Я чакай за сбогом аз да ти избърша праха, летящи пратенико на боговете и покровителю на търговията! Сега, драго ми боже, бих искал да притежавам твоите крилати сандали! Сърцето ми подсказва, че днеска е велик ден в моя живот. Скъпият ми покоен баща от сърце би одобрил третия избор на своя Ричард. А тя… О, очите й така ясно говорят, че очаква само решителната ми дума! Днес тя ще бъде произнесена!

Тази вечер семейството на Томас Нетер, началник на бълтънската митница, също се намираше в нетърпеливо очакване. Всички погледи бяха насочени към най-голямата дъщеря, мис Люси, мома на двадесет и четири години, любителка на тъжните стихове, на риболова и на силно подправения с оцет сос. Нетърпението в къщичката на митническия чиновник беше лесно обяснимо, защото мистър Томпсън многозначително помоли за разрешение да дойде в събота за важен разговор с Люси и баща й.

Дори без крилатите сандали на римския бог адвокатът се понесе към дома си с пределна скорост и по пътя награждаваше мрачния Флетчър с шеговити потупвания по гърба. Кочияшът долови възможността за някакъв допълнителен бакшиш за още една чашка и подкарваше червената кобилка с всички сили.

С голямо неудоволствие мистър Томпсън видя на закачалката у дома си чужд черен плащ. В малката гостна седеше непознат мъж с модна парижка камизола, перука с много къса сплитка и черни чорапи. Наглото лице на клиента веднага отблъсна Ричард. Той заяви категорично, че до понеделник не може никого да приеме и придружен от стария Франсис, влезе в кабинета си.

— Сър, този човек ви очаква вече цял час и казва, че непременно ще го приемете, щом узнаете каква работа го води при вас. Казва, че е от Единбург.

Адвокатът погледна часовника си. Очакваха го в девет, сега беше седем и половина. Тоалетът, подходящ за високотържествения случай, беше предварително приготвен от Франсис и сложен на дивана.

— Покани го — изръмжа той и непознатият влезе в кабинета. — С кого имам честта да говоря?

— Името ми е Филип. Аз служа при ескуайър мистър Нетер, собственик на имението „Тихият приют“ в Тренчбъри. Благоволете да получите това писъмце.

В Тренчбъри се намираше имението на престарелия бездетен чичо на Люси.

— Значи, вие не сте от Единбург?

— Съвсем не. Роден съм в Единбург, а служа в Тренчбъри. Писъмцето ще е от една особа…

При тези думи лакеят се ухили неприятно.

Ричард взе напарфюмирания розов плик, запечатан с етикетче във формата на летящо гълъбче. Като махна околовръстния ширит, акуратно залепен по трите страни на плика, адвокатът прочете следните редове:

„Мили мистър Ричард,

Тази бележка ще ви предаде Филип, слуга на моя чичо. Той е дошъл от Тренчбъри да ни вземе, защото горкият ни чичо умира. Ние с татко и мама трябва незабавно да заминем за там.

Ако вие, мили приятелю, пожелаете по-скоро да ни утешите в тази голяма скръб и да присъствувате при отварянето на завещанието, елате в Тренчбъри. Ние тръгнахме с наемна карета в седем часа; може би с лек екипаж вие ще ни настигнете. Ако решите да тръгнете (татко също ще ви бъде много задължен за помощта при проучването на книжата), вземете Филип със себе си.

Ваша Люси“

Мистър Томпсън погледна със съжаление сложения на дивана параден костюм. Май че по-прилично ще е да пътува с всекидневно облекло… Той се обърна, бързо целуна подписа на мис Люси и скри писмото в пазвата си.

— Извикайте Флетчър! — викна той на слугата. — Мама в къщи ли е?

— Мисис е на заседание на Благотворителния комитет. Тя заръча да изпратим конете да я вземат към девет часа. Флетчър, впрегнете в кабриолета двата коня тръгваме за Тренчбъри. Кажете на Доли да доведе мама с наемна карета и да й каже, че ме викат по бърза работа вън от града. Едва ли ще се върна по-рано от понеделник. Филип, вие без кон ли сте?

— Дойдох дотук с пощенския дилижанс. Ако позволите, ще се кача във вашия екипаж.

— Добре, можете да пътувате с мен. В какво състояние оставихте болния?

— Ох, вече в несвяст! Цялата му лява половина е безчувствена. Сигурно е предал вече богу дух, царство му небесно. Добър господар беше!

— Вярно ли е, че по вашите пътища върлуват разбойници?

— Съвсем вярно! Колко, прости ме, господи, се завъдиха такива селяци убийци по пътищата! Грабят, убиват господата! Именията палят!

— Умеете ли да боравите с оръжие, Филип?

— Тъй вярно, обучен съм. Случвало ми се е дори с пищов да стрелям…

Мистър Томпсън измъкна от прашния сандък под масата чифт стари ръждясали пищови, а иззад облегалото на дивана — шпага с медна дръжка. Още покойният мистър Уилям в дните на своята младост я запасваше на парадния си мундир. Острието беше леко подгънато и оръжието едва ли би внушило уважение на един уличен крадец. Адвокатът нахлузи на краката си топли обувки за кънки, подплатени с козина, загърна се в зимния си плащ, нахлупи на главата капишон и предложи на лакея от Тренчбъри да седне в екипажа. На излизане от кабинета лакеят хвърли в кошничката под масата на адвоката няколко смачкани късчета хартия.

Готвачката проследи с поглед от парадния вход отдалечаващия се екипаж, след което раздигна от масата прибора с недокоснатото ядене.

Очертанията на храстите и дърветата се разтапяха в синьо-сивата мъгла на зимната вечер. Падна първият снежец; колелата го превърнаха по пътя в кална каша, но в канавките и под храстите снежните петна се белееха върху тъмната заледена земя. Небето се изчисти от облаците и небесният ловец Орион с елмазения си меч на тризвездния пояс стоеше точно над върховете на дърветата.

Наближаваше полунощ, когато край брода през горския ручей спряха двама пътници. Цялото разстояние от покрайнините на Бълтън до този брод пътниците бяха изминали пеша и по пътя не се отбиха нито в една кръчма. Двамата бяха облечени с куртки и шапки на прости селяни, държаха в ръцете си тежки тояги, но помежду си разговаряха на езика на гражданите.

— Тук е, Уенсли — каза по-възрастният, като се оглеждаше на всички страни. — На цяла миля околовръст е гъста гора. Алекс е избрал хубаво местенце.

— Далече ли е оттук брегът на Келсекс? — запита другарят му. — Доста е тъмнично сега и човек не можела се ориентира в непознатата гора. Трябваше да дойдем, докато беше светло.

— Алекс всичко ми обясни. Ручеят се влива в Келсекс, навярно ей там зад онези храсти… Ще отида да погледна…

По-възрастният прескочи канавката и се скри в храсталака. Спътникът му подпря тоягата си на едно дърво и се заразхожда бавно край брода. Сред голите клони се чернееха гарванови гнезда и слабо прозираше отблясъкът на северните съзвездия. Гримълс дълго време не се връщаше.

— Каква тъмница е, дявол да го вземе! — промърмори Уенсли. — Не можеш различи нито конския косъм, нито цвета на кабриолета. Дано да не се излъжем…

Той вдигна наушниците на шаячната си шапка, спуснати отстрани и отзад чак до раменете, и се ослуша. Наблизо попукваха в храстите клончетата под краката на Гримълс. Всеки шум ясно се чуваше в сухия, мразовит въздух и отекваше някъде далеч.

— Кобилка с червен косъм и шарен кон, жълт кабриолет с вдигнат гюрук. Кочияш и двама пътници. Алекс трябва да седи отдясно. Когато конете нагазят в ручея, той ще викне: „Сър, конете се боят от водата!…“ Ще нападнем, щом впрягът премине брода и започне да се изкачва… Е-хе, чаткат копита!

С тихо изсвирване Уенсли извика Гримълс. Последният прекрачи купчината слегнал се сняг в канавката.

— Средата на реката не е замръзнала. Течението е доста бързо. Край бреговете — само една тънка корица, едва ли ще удържи човек… Ти ли свирна?

— Идат… Чуваш ли?

Уенсли и Гримълс се плъзнаха зад най-близките до брода дървета. Двамата приготвиха тоягите си и опитана дръжките на ножовете под куртките.

Иззад завоя на пътя се показа екипаж. Гримълс напрегна зрението си и различи, че левият кон е по-тъмен от десния. Преди да се спуснат към брода, конете позабавиха бързия си тръст.

— Сър, конете се боят от водата! — раздаде се резкият глас на пътника отдясно, но кочияшът шибна по конските гърбове и викна! „Дий, камили!“

Чу се плисък на вода и скърцане на железни шини по каменистото дъно на ручейчето, изпод копитата полетяха буци замръзнала глина: конете понесоха екипажа по стръмнината. Гримълс се спусна напред и замахна с тоягата срещу конете. Конете се дръпнаха надясно, екипажът спря насред пътя, кочияшът падна от капрата.

— Ей, проклети лендлорд, давай парите! — ревна Уенсли, появявайки се иззад дърветата.

Внезапно седналият отдясно пътник скочи от мястото си и извади от джоба желязна гиричка. Той замахна силно и… стовари един удар на спътника си, който падна като чувал на стъпалото… Уенсли изтича и го удари с тоягата.

Гримълс и Уенсли отвлякоха трупа в храстите. Алекс Кремпфлоу разтърсваше за яката изплашения кочияш, който лежеше до предното колело натъртен и замаян. Омоталите се в хамутите коне тръгнаха и Кремпфлоу отскочи с проклятие. Той хвана поводите, като псуваше и ругаеше.

— Че помогнете ми де, дяволско семе! — изрева той на достойните си съучастници. — Инак с Флетчър е свършено! Тези проклети твари не искат да стоят на едно място! Флетчър, дяволите да те вземат, изпълзи поне настрана от колелата!

Кочияшът с пъшкане изпълзя в канавката и застана на четири крака. Лицето му бе се сгърчило от страх.

— Не се бой, Флетчър! Пълзи на четири крака в гората, направи малък завой, после пак излез на пътя и тръгни бавно за Тренчбъри. Не забравяй какво и как трябва да обясниш на помощник-шерифа.

— Много ме смазахте, момчета — с усилие проговори кочияшът, като се измъкваше от канавката. — Здраво място не ми остана…

— Върви, върви, по-бързо се измитай оттук! Ние ще трябва още малко да поработим.

— Ами конете? — плахо запита Флетчър.

— Конете ще разпрегнем без теб и с тях ще се върнем в Бълтън. Не губи време, Флетчър, и ти докато си жив ще имаш своето уиски сутрин, на обед и преди лягане!

4

На другата сутрин след пристигането си в Доналд Корт лейди Елен стана твърде рано и незабавно се зае с тайнствата на тоалета си. Седнала пред огледалото, тя се вслушваше внимателно в утринните звуци на къщата. Щом от фехтовалната зала започнаха да се чуват чести, тихи удари, милейди шепнешком извика камериерката си.

— Иди и узнай къде е Блентхил — нареди тя на своята неизменна довереница.

Бетси изчезна, но скоро се върна и увери дамата, че сър Хенри още не е излязъл от стаята си.

Лейди Елен слезе долу свежа като утринен ветрец, облечена подкупващо просто и сресана тъй изкусно, като че ли самата природа без докосването на човешки ръце беше сътворила нейната прическа.

Сред фехтовалната зала граф Хари Елсуик и мосю Льоглоа мълчаливо се биеха с тъпи шпаги. Робърт Станфорд броеше „поразяващите“ удари. Мрежи защищаваха лицата на спортистите, кожени ръкавици предпазваха ръцете им от нараняване.

— Не ви ли попречих, господа? Колко жалко, че господ ме е създал жена! От всичко на света най-много обичам спорта, лова, състезанията с лодки — всичко това за мене са полузабравени плодове! Дайте ми рапира, мосю Льоглоа, искам да видя колко секунди ще издържа срещу първата шпага на Оксфорд. Графе, моля, защищавайте се!

За свое най-голямо учудване граф Елсуик се оказа пред една изключителна фехтовачка. Първите нападения на прекрасната амазонка той отби, шегувайки се, но когато връхчето на нейната рапира за трети път докосна рамото и гърдите му, той захвърли мрежестата маска и започна да се отбранява по-внимателно. В разгара на двубоя графът не забеляза, че от острието на неговата рапира беше паднало защитното връхче.

— Милорд — подсказа му Льоглоа шеговито, — по всичко изглежда, че имате сериозен противник. Опитайте испанския похват.

Увлеклият се граф последва съвета на своя ментор, измами противницата си с лъжлив пристъп и с обърната длан нанесе мълниеносно малко убождане. Милейди извика слабо и изтърва рапирата. Малко по-горе от лявата й мишница се показа алена капчица кръв. Виконтесата се изплаши, побледня и разтревоженият Хари Елсуик я подхвана през талията.

— Как стана това? — извика Робърт. — Боже, та вашата рапира няма предпазител, Хари! Милейди, ранена ли сте?

В тази минута на вратата се показа сър Хенри Блентхил.

— Просто една драскотина — промълви виконтесата; устните й бяха побелели и трепереха. — Затова пък сега за цял живот ще запазя следа от срещата си с най-добрата шпага на Оксфорд! Благодаря ви, графе!

Продължавайки да се опира на ръката на противника си и без да погледне сър Хенри, виконтесата напусна залата. Кипнал от негодувание, сър Хенри остана на прага, а граф Елсуик придружи дамата до вратата на стаята й. Тук, когато отваряше вече вратата, тя го погледна нежно в очите и прошепна:

— Обещайте ми да се държите благоразумно, ако оня, побеснелият, намисли да играе ролята на мой защитник. За всичко съм виновна само аз и никой друг освен моя съпруг няма право…

На виконтесата й се зави свят, тя залитна и за миг обви с ръка рамото на кавалера. В следващия миг ранената амазонка изчезна зад вратата. Върху бялото си жабо Хари забеляза влажен отпечатък от алено петънце… Слисан, с опияняващо чувство на главозамайване той вървеше по коридора, без да вижда нищо пред себе си; на стълбата се сблъска лице с лице с Хенри Блентхил.

— Бихте ли желали да се уговорим относно нашата среща? — запита сър Хенри с надменен тон.

— Всяка минута съм на вашите услуги — подхвърли графът небрежно, показвайки с държанието си, че срещнатият джентълмен е за него най-незначителна и празна пречка на пътя му.

— Хлапак! — изсъска сър Хенри. Задъхан от ярост, той хвана графа за рамото, обърна го с лице към себе си и лекичко го перна по носа с кожените ръкавици, които държеше в ръка.

На езика на джентълмените това беше тежка и оглушителна плесница. Графът изрева и като ранен глиган се нахвърли върху оскърбителя. Изскочилият сякаш изпод земята мосю Льоглоа разтърва разгорещените противници.

След един час вече секундантът на граф Елсуик, мосю Шарл Льоглоа, и секундантът на маркиз Блентхил, младият Робърт Станфорд, се уединиха на неутрална почва в библиотечната зала и под най-строга тайна изработиха условията на дуела, като взеха всички мерки, за да не се засегне репутацията на дома и да не се опетни името на благородната лейди. За място на срещата беше избрана горичката край Шрусбъри. По молба на двамата противници секундантите им — младият Робърт и мосю Льоглоа — се заклеха в благородническата си чест, че какъвто и да бъде изходът на дуела, името на лейди Елен никога и при никакви обстоятелства няма да бъде споменавано.

В това време лейди Елен с голямо безпокойство пробваше твърде разголения вечерен тоалет. За свое огорчение тя се убеди, че триъгълната раничка е над деколтето на роклята. Това съвсем развали настроението на виконтесата и мислено тя от цялата си душа прокле несръчния граф. Най-после при удара на гонга лейди Елен слезе за закуска, като остави камериерката си с напляскани бузи, в сълзи и самота.

— Днес сте бледа, скъпа моя — посрещна я лейди Агнес. Графинята, като всички дами, прекрачили критическата възраст, изпитваше от подобен род състрадателни наблюдения над по-млади особи истинска християнска радост. — Добре ли спахте след пътуването?

— Измъчваха ме кошмари. Сънувах страшни селяци с тояги и пролята кръв. То е от вчерашните ни разговори за бунтовници. Аз съм толкова впечатлителна!

Лорд Артър разтвори вестника, донесен със сутрешната поща от Бълтън. Броят носеше утрешна дата.

— Боже мой! — възкликна домакинът, като хвърли поглед върху заглавията. — Какво нещастие! Близо до Бълтън е загинал от ръцете на тези негодници… Вие сте видели пророкуващ сън, братовчедке! Не, повече не може да се търпи! Ще си прекъсна отпуската, за да прокарам по-бързо в парламента бич за проклетите селяци!

— Кой е загинал, Артър? — един глас запитаха двете лейди.

— Ричард Томпсън, нашият славен млад адвокат…

Лейди Елен трепна… „О, Фреди, ти наистина си страшен противник… Падна още един твой недоброжелател… А сега, ако успея да скарам тия…“

— Прочетете на глас, Артър — замоли виконтесата тихо. — Или не, дайте ми вестника и… господа, извинете ме… ще се кача горе в стаята си. Това е… толкова ужасно…

Закуската завърши в мълчание. Всички знаеха, че милейди беше на времето си сгодена за загиналия юрист и сега мълчаливо се преклониха пред скръбта на женското сърце.

След закуската лорд Артър се оттегли в кабинета си и започна да разглежда лондонските вестници. В тях пишеше за пристигането от Бълтън в Портсмут на двете нови фрегати — „Уиндзор“ и „Уелс“. Те пристигнали точно навреме за прегледа на военноморските сили и били удостоени с личното посещение на негово кралско величество. Крал Джордж III наградил с висок орден виконт Ченсфилд и един от участниците в бляскавия подвиг на капьора „Окриленият“, капитан Блекууд. Виконт Ченсфилд бил удостоен с честта да съпровожда негово величество от Портсмут до Лондон, взел участие в заседанието на лордовете на адмиралтейството и имал продължителна аудиенция при краля, след което бил произведен в ранг контраадмирал и излязъл в морето с ескадра от пет кораба, като вдигнал своя вимпел на фрегатата „Уиндзор“.

— Виконтът прави бърза кариера — забеляза лорд Артър, като слагаше вестниците настрана. — Ако кандидатурите на двамата му съперници нямаха решаващо предимство над неговата собствена, след време той би седнал до мене в камарата.

Лейди Елен забрави и за произшествието във фехтовалната зала, и за собствената си рана дори, толкова я порази съобщението във вестника. Тя извика Бетси, заповяда й да си изтрие сълзите, да затвори вратата и да прочете цялото съобщение на глас. Бетси, която често приспиваше господарката си с четене на романи, разтвори „Бълтънс Адвъртайзър“ и прочете:

РАЗБОЙНИЧЕСКО НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ КРАЛСКИ АДВОКАТ.

МИСТЪР РИЧАРД ТОМПСЪН ПАДНА ЖЕРТВА НА РАЗБОЙНИЦИ ПО ПЪТИЩАТА

Вчера, неделя, на разсъмване един търговец от селището Тренчбъри пътувал за Бълтън и забелязал на единбургското шосе повреден кабриолет. Заскрежената трева и снегът, паднал предната вечер, запазили следите на две тела, които са били влачени през храстите към стръмния бряг на Келсекс.

Докато търговецът оглеждал мястото на нощното произшествие, от Тренчбъри пристигнали помощник-шерифът и констебълът, тъй като сутринта при тях дошъл кочияшът на адвоката Томпсън, Арнолд Флетчър, и заявил, че неизвестни селяни разбойници нападнали през нощта екипажа и убили пътниците. Самият Флетчър, пребит от разбойниците, съвсем случайно останал жив и едва се довлякъл до Тренчбъри.

Флетчър обяснил, че не е знаел за целта на пътуването на мистър Томпсън.

Прежната вечер при адвоката дошъл един от познатите му от Единбург, на име Филип Прайс, и предал на мистър Томпсън писмо, което извънредно много развълнувало адвоката; след това те тръгнали заедно за Единбург, като заявили обаче на членовете на семейството на мистър Томпсън, че отиват в Тренчбъри. Пред очите на Флетчър двамата пътници били убити с удари от тояги, а телата им — хвърлени в реката.

Благодарение на енергичните усилия на полицията привечер същия ден бил намерен под леда край брега единият от труповете, закачен за разклонен дънер. В лицето на удавника бил познат мистър Томпсън. Тялото на спътника му от Единбург засега не е намерено — силното течение очевидно го е отнесло надолу, — но един черен плащ със следи от кръв, както и шапка с надпис „Филип Прайс“ са извадени от водата. Конете, запотени и обезсилени, били открити на половин миля от Бълтън. Очевидно разбойниците са се добрали на откраднатите коне до града. Според показанията на Флетчър престъплението е било извършено от петима или шестима разбойници, което се потвърждава и от данните на полицията.

Последния час постъпиха нови сведения, които правят това произшествие още по-загадъчно. Установява се, че мистър Томпсън е възнамерявал да напусне Англия. Редакцията разполага с твърде интересни допълнителни материали, които не могат да бъдат публикувани преди завършване на следствието.

„Монитор“, излизащ във вторник, беше успял да напечата много кратка хроника за погребението на адвоката. Биеше на очи, че на погребението не са присъствували градският кмет и съдия, а също тъй и други длъжностни лица и почетни граждани на Бълтън. Целият тон на бележката беше извънредно сух.

Виконтесата отпрати Бетси и захвърли вестниците. При мисълта за страшния край на Ричард тя изтръпна: „Нощ в тъмна гора… Тояга по главата… Ледена вода… Бррр!“

Вратата се открехна. Хенри Блентхил застана на прага. Виконтесата нежно се усмихна и му протегна ръцете и устните си като малко момиче. Той затвори леко вратата, закри я с раменете си и каза с леден тон:

— Елен, дойдох да се сбогувам. Обстоятелствата ми налагат да замина.

— Напущате ли ме, приятелю мой? — тонът на виконтесата се промени. — Добре, тогава ще тръгна за Ченсфилд сама. Надявам се, че дори с ранено рамо и със страхливата прислуга при срещата с разбойници ще бъда по̀ късметлия от атърни Томпсън. Сбогом, сър!

Два часа по-късно Хенри Блентхил се сбогува с домакините. Родителите на Робърт позволиха на юношата да придружи маркиза до Шрусбъри. На следната утрин вратите на замъка Доналд Корт се затвориха след граф Хари Елсуик. Мосю Льоглоа също замоли лорд Артър да му разреши да съпроводи графа до Шрусбъри, откъдето той щеше да се върне заедно с Робърт.

5

Бълтънският главен съдия и градски кмет мистър Хю Бътлър току-що беше изслушал доклада на полицейския агент Слип. Съдията седеше в работното си кресло, облечен в черен костюм с галуни. Съдийската му перука се кипреше на една дървена поставка, а мантията висеше на вратичката на шкафа, още неприбрана след заседанието.

— Ричард Томпсън отдавна беше за нас подозрителен — сърдито измърмори съдията. — Неблагоприятни сведения за него се трупаха у нас от години. Покажете ми бележката, извадена от неговата кошничка под масата.

Слип остави на масата пред съдията един лист, върху който бяха налепени парченца от бележката. Акуратните ръце на полицейските чиновници бяха огладили и подлепили скъсаното писмо. Сега можеше без мъка да се прочете следното:

„Мистър Т.,

Приносителят на тази бележка, когото вие навярно си спомняте от 73-а година, устно ще ви съобщи подробности по нашия провал. Джордж Бингъл в Ченсфилд е разобличен. Единбургската група е в опасност. Всеки час е скъп. Постарайте се да дойдете незабавно, но дръжте заминаването си в тайна. Ако не можете да дойдете лично, изпратете инструкции по мистър Филип Прайс. В случай на провал прехвърлете се в Ирландия, а оттам — във Франция. В Нант ще намерите подслон.

Ваши единбургци“

— Бележката хвърля светлина върху много неща — каза съдията. — Тя свидетелствува за тъмните връзки между шотландските заговорници и техните ирландски и френски помощници. Нишките за ограбването на Макрайл водят към Томпсън. Обискът в квартирата му показа, че е имал много забранени, престъпни книги. Намерени са писма от Америка от някакъв си ескуайър Мърей. Има писма и от моряка дезертьор Едуард Уент… Заговорниците са отпратили в дома на виконта онзи Бингъл, когото са криели досега някъде. Следователно и пожарът на корабостроителницата, и бунтът на лудитите, и шотландският заговор — всичко това са брънки от една тайна верига. Заговорниците начело с Томпсън са конспирирали против цялото Северно графство и против най-видния му деец — виконт Ченсфилд.

— Но убийството на Томпсън?

— Това е съд божи над зломишленика! Тръгвайки тайно за Единбург, за да избяга оттам в чужбина, както свидетелствува тази бележка, Томпсън се оказа една от нощните жертви на бандите на разбунтувалите се селяни. Помагачът на негодниците сам пострада от престъпни ръце. Така става често!… Я вижте, Слип, какъв е този шум в съседната стая.

Помощник-шерифът излезе и след няколко минути просто се втурна в стаята.

— Милорд — едва промълви той, — ужасна вест! Получено е известие от Шрусбъри…

— Мълчете, Слип! — сърдито го прекъсна съдията. — Шрусбъри не е в нашия окръг, а засега ние си имаме достатъчно наши ужасни вести. Вредно е така да се вълнувате заради чужди грижи!… Е, а какво съобщават от Шрусбъри?

След като изслуша помощник-шерифа, лицето на съдията също се измени. Мърморейки проклятия, той наметна вървешком топлия си плащ и изтича от кметството към каретата си.

На малка поляна на няколко мили от Шрусбъри ставаха последните приготовления за дуела. Условията бяха категорични.

Привързаните коне на четиримата джентълмени лакомо гризяха голите клони на храстите в подножието на хълма, от чийто връх се откриваше прекрасен изглед. Утрото беше студено; мразовит скреж гъсто покриваше поръждавялата трева, изтъпкана от нозете на съперниците.

Сър Хенри Блентхил вложи в първия си натиск всичката сила на насъбралата се у него ненавист. Той беше четиридесетгодишен, на два пъти бе участвувал в сражения и още на младини беше стоял пред дулата на пищовите на известни дуелисти.

Шпагата му с тежка дръжка засвятка като мълния и граф Елсуик, който беше преживял на този свят почти два пъти по-малко от опитния си противник, започна да отстъпва. Острието на маркиза вече докосна гърдите му и кръв опръска дантелата на долната му риза.

Правилата на дуела разрешаваха на противниците да преустановят двубоя, но Хари Елсуик упорито отметна глава и отбивайки яростните удари, засегна с шпагата си рамото на своя враг. Злобата на сър Хенри нарасна още повече. Той ставаше непредвидлив.

— Испанското нападение! — дочу той гласа на чуждия секундант и отразявайки лъжливия пристъп, малко се подхлъзна на мъха.

В същата секунда граф Елсуик се заклати на дългите се крака, издаде напред цялото си тяло и острието на шпагата му прониза гърлото на противника.

Петнадесетгодишният Робърт Станфорд не издържа тази страшна гледка. Краката му се подкосиха и като подсечено дръвче той грохна на земята в тежък припадък.

Неочаквано за граф Елсуик, който, още не беше успял да си отдъхне, отстрани към него се приближи… собственият му секундант! Хари Елсуик отстъпи в недоумение, забелязал оголената шпага в ръката на французина.

— Защищавайте се, графе! — изсъска мосю Льоглоа. — Кръвта на благородника Блентхил крещи за отмъщение!

— Вие сте си изгубили ума, господин Льоглоа! Погрижете се за вашия възпитаник. Бедното момче лежи в безсъзнание и трябва да го свестите… Та стойте, дявол да ви вземе!… Ах, вие въпреки това нападате? Тогава дръжте се мосю. И бог вижда, че аз не съм искал вашата смърт!

Французинът, който си спомняше известни инструкции, сметна момента за тяхното изпълнение най-удачен: единственият свидетел беше в несвяст, а Елсуик, обезсилен от предшествуващия двубой, едва ли беше способен на сериозна съпротива!…

Зазвънтяха отново кръстосаните шпаги, изпущайки искри; закипя нов двубой. Но французинът трябваше да се убеди, че беше подценил уморения си противник: не минаха и две минути и граф Елсуик рани бившия си секундант.

Раната не беше смъртоносна, но бликна обилна кръв. Понеже не знаеше тайните намерения на французина и приписваше неочакваното му нападение на обикновена разпаленост, Хари… пожали противника си и отмахна ръка! Именно това движение очакваше мосю Шарл Льоглоа… Шпагата му блесна и предателски се заби в гърдите на Хари Елсуик. Убитият рухна, но и французинът беше отслабнал от загубата на кръв; той направи няколко крачки встрани и падна безчувствен върху къдравия мъх.

Слънцето вече залязваше, когато една стара селянка, тръгнала да краде съчки в държавната гора, зачу жално конско цвилене и забеляза четирите породисти коня, привързани в подножието на хълма. Тя се приближи, погледна към ливадата и замря от изненада. Двама мъртъвци с шпаги във вкочанените ръце лежаха на мъха и снежинките тихо се стелеха върху окървавените дантели на копринените им ризи. По костюмите и шапките, захвърлени между храстите, се виждаха галуни, разкошни пера и украшения.

Редом с окървавените трупове лежеше в несвяст красив юноша, а малко по-далеч, паднал по очи на сухия мъх, тихо стенеше още един мъж, ранен в десния хълбок. Когато старицата се наведе над него, той отвори очи и прошепна:

— Изпрати, бабо, лекар и съобщи на тукашния граф и на епископа.

Един час по-късно на войнишка талига в замъка Шрусбъри бяха докарани труповете на двамата английски благородници и раненият французин мосю Шарл Льоглоа. Тук доведоха и бледния потресен юноша, който едва се държеше на нозе. Едновременно по трите пътища, излизащи от Шрусбъри, полетяха конни вестоносци.

Нерадостна вест носеха те в замъците Солейсхолм, Доналд Корт и Уолвсууд!

Мосю Льоглоа се оправи много скоро. Благодетелната медицина възстанови силите на екс капитана, за да го премести заедно с болничното му легло на подсъдимата скамейка. Делото се разглеждаше в Шрусбъри. В залата присъствуваха само няколко благородници от най-близките окръзи. Между тях беше и деветдесетгодишният маркиз, сър Джон Блентхил, който оплакваше сина си Хенри, чиито останки заеха във фамилната гробница мястото, което старецът беше приготвил за себе си. Показания относно подробностите по фаталния двубой даваха обвиняемият, французинът Льоглоа, и един свидетел — ханджия от Шрусбъри.

Оказа се, че близо до Шрусбъри конят на Хенри Блентхил си изкълчил крака и това малко обстоятелство накарало него и Робърт да останат в крайпътния хан. На следното утро в този хан пристигнали граф Елсуик и мосю Льоглоа. Тази случайна среща между двамата отдавна враждуващи джентълмени се оказала съдбовна. Ако като гости на сър Артър те все още се сдържали, тука нищо не могло да ги обуздае. Ханджията слушал как джентълмените започнали да спорят за права върху някакви си земи покрай Келсекс и граф Елсуик нанесъл на сър Блентхил тежко оскърбление. Когато младият Робърт Станфорд и мосю Льоглоа влезли в кръчмата на хана, заварили двамата благородници вече в жестока схватка. Разтървали противниците, при което Робърт и мосю Льоглоа се опитвали да помирят враговете, като отказали категорично на молбата и на двамата да поемат върху себе си ролята на секунданти. Подозирайки, че свадата може да завърши с дуел и без секунданти, мосю Льоглоа се опитал на следното утро да проследи двамата джентълмени, които се били отправили на коне към хълма в гората. Той също оседлал коня си и слязъл при хълма, където противниците вече били изтеглили шпаги един срещу друг.

Когато мосю Льоглоа призовал джентълмените към благоразумие, разгневеният граф Елсуик го ударил с шпагата, след което бедният мосю се строполил като мъртъв и вече не видял как джентълмените са си нанесли един друг смъртоносни рани, от които и двамата загинали. След мосю Льоглоа тръгнал да дири джентълмените и Робърт Станфорд. Като видял мястото на кървавото сражение, юношата, потресен, припаднал и бил прибран от шерифа в безсъзнание. Съдът дори не сметна за нужно да го привлече като свидетел по това дело, което очевидно е било постигнато не без влиянието на граф Артър.

За скриване от властите подготвянето на дуела съдът осъди екс капитана на два месеца тъмничен затвор с последващо изгонване от Англия. След прочитане на присъдата мосю Льоглоа кимна за сбогом на лорд Артър и беше изведен от залата. Малкият кортеж от дворянска карета и чистокръвни яздитни коне веднага напусна Шрусбъри и се пръсна по трите пътя.

6

Гърмейки с веригите си, адмиралската фрегата „Уиндзор“, победоносно завърнала се от четиримесечен боен поход, хвърли котва в бълтънския рейд. В този поход ескадрата на контраадмирал Райланд срази край бреговете на Канада девет кораба на въстаналите колонисти и на техните съюзници — французите. Същата ескадра, състояща се само от пет бойни кораба, на връщане плени два френски кораба, пренасящи товари за армията на генерал Вашингтон. Контраадмирал Ченсфилд се завърна в Портсмут, без да загуби единадесет неприятелски морски съда с обща водоизместимост от тридесет хиляди тона. Самият контраадмирал беше ранен в левия крак и се отправи на доклад в Лондон на носилка.

Негово величество награди героя с Ордена на банята, произведе виконта в ранг адмирал на флота и изказа задоволството си по повод резултатите от изборите в Северното графство. Поради безсмислената смърт на двамата кандидати депутатското кресло в Камарата от това графство зае най-достойният дворянин — виконт Ченсфилд. Кралят заповяда на новия командир на „Уиндзор“ да отправи фрегатата в Бълтън, за да отнесе там ранения адмирал и новоизбран депутат.

Призори на 30 март жителите на Бълтън, осведомени предварително за пристигането на знаменития им съгражданин, чуха оръдейния салют на „Уиндзор“ от сто и един залпа. На пристанището, украсено с флагове, беше строен за среща на адмиралския катер почетен караул. Огромна тълпа заприщи кея.

Адмирал виконт Ченсфилд, накуцвайки, стъпи на пристанището и мина по фронта на почетния караул към голямата карета, украсена с герба, изобразяващ почиващ лъв и надпис „Et pacem bellum finit“. Кметът на града, комендантът на гарнизона и всички висши длъжностни лица почтително ескортираха славния бълтънец.

Развълнувана и щастлива, съпругата на виконта го очакваше в дъното на каретата и щом вратичките се затвориха, две нежни ръце се обвиха около шията на мъжа, стегната в бродираната яка на адмиралския мундир.

След първите целувки мъжът и жената се погледнаха един друг в очите.

— Знаеш ли, и аз бях ранена в тази война — прошепна му тя с гордост.

— Сигурен бях в тебе, златна моя русалко — отговори съпругът.

По случай победното завръщане на господаря целият Ченсфилд пируваше. Великолепната илюминация затъмни светлината на луната и звездите. В залите на замъка гърмеше музика, развяваха се пера, шумоляха коприни, блестяха кадифета и атлази, обсипани със скъпоценности. На долните тераси пируваха дори селяните арендатори и прислугата.

Късно през нощта, когато на една миля около Ченсфилд не можеше да се срещне нито един човек с твърда походка, виконтът се качи в кабинета си на втория етаж. Уудро Крейг, който очакваше тук домовладиката повече от два часа, скочи на сакатите си крака.

— Седни и пий, Уудро! — рече адмиралът. — Доведе ли и тримата?

— Те са долу, в стаята зад бюфета. По-добре е да не се показват сред хората.

Виконтът нареди на камериера да доведе темата мъже от тайната стая.

Гримълс и Уенсли влязоха смирено. Смутени, те застанаха на прага, като пристъпваха от крак на крак. Алекс Кремпфлоу в дантели, ленти и катарами прекрачи напред и нахално се усмихна. Той беше пийнал.

— Е, момчета — заговори виконтът, без да обръща внимание на опита на Кремпфлоу да се ръкува с него, — доволен съм от вас. Една змия издъхна под вашите токове. Златни ръце имате, мистър Кремпфлоу. (При тези думи „златните ръце“ прекратиха своите опити и се скриха зад гърба.) Вие ще станете съдружник на мистър Крейг. Ще имате квартира в „Бялата мечка“, карета и многоуважавана жена по ваш избор. Вие, Гримълс и Уенсли, вземете тези чекове и си починете един месец. След това ще се отправите за Америка, където ще бъдете на разположение на капитан Бърнс. Ако дотогава Карачиола успее да пристигне там от Капщад, Бърнс ще получи добро подкрепление. Там, в Синята долина, няма да ви липсва работа… по специалността ви. Мърч, придружете джентълмените до оградата… А ти, старче — обърна се виконтът към собственика на „Утробата на кита“, — ще получиш твоите петстотин фунта и странноприемницата „Бялата мечка“. Утре ще се разпореждаш с нея като пълен господар. Сега остава да освободим онзи юнак Льоглоа. Искам да го преместя от Шрусбъри в Бълтън и да го вкарам в килията на Бингъл, може би в минута на откровеност малкият да се разбъбри. Постъпката на Бингъл все още не ми е ясна. Вие с Джузепе здравата се излъгахте в него!

— Да, не можахме да разберем Бингъл. По-малкият му брат се мотаеше с Фернандо. Дали пък нишката не води към Меджерсън?

— Ти постъпи добре, Уудро, като шашардиса мозъците на полицията. Нека тези господа си мислят, че Бингъл е агент на Томпсън и на измислените шотландски заговорници. Тези дни съдът ще осъди Бингъл на десет години затвор. През това време ние ще успеем да напипаме какво знае от Фернандо и ще обмислим как да постъпим с него. Никога няма да бъде късно да го удушим, а може би момъкът още да ни влезе в работа. Погрижи се, Уудро, за Флетчър. Нека той по-бързо да се впиянчи. А клеркът Дженкинс е полезен човек. Той майсторски подправя почерци…

Зад портата на замъка се разнесе властно и настойчиво звук от тръба. Виконтът прекъсна разговора си с Крейг и заповяда да узнаят кой е пристигнал.

— Кралски пратеник от Лондон — доложи камериерът, като заекваше.

Виконтът слезе в долните зали. Вестта за пристигането на кралски пратеник мигновено се разнесе по целия дом. Музиката в галерията млъкна, двойките се пръснаха и се смесиха с другите зрители край стените.

В залата влезе офицер от кралската гвардия, съпровождан от двама гвардейци. Той обгърна цялото общество с внимателен поглед и като позна домакина по адмиралския мундир, бързо се отправи към него, държейки в ръка плик с пет огромни печата от син восък. Виконтът пое писмото и стисна ръката на пратеника.

Докато адмиралът, оттеглил се в кабинета си, четеше кралската заповед, веселието не се възобнови. След няколко минути извиканият в кабинета майордом се върна в залата и пришепна няколко думи на капелмайстора. Лицето на майордома сияеше. Гостите, радостно развълнувани, очакваха добри новини.

Майордомът излезе в средата на просторната зала, тропна по пода с жезъла си и провъзгласи гръмко и тържествено:

— По волята на негово кралско величество господарят на нашия дом, избраният за депутат на британския парламент, адмирал на флота Фредрик Райланд, виконт Ченсфилд, е удостоен с титлата ърл^[2] Бълтънски и званието пер на Англия. Към личния герб на лорд Ченсфилд от сега нататък се прибавя и гербът на Бълтън. Негово кралско величество благоволи да извести тази радост на лорд Ченсфилд с лично писмо, за да успее да вземе участие в предстоящото заседание на горната камара!

Далечната врата на залата се отвори и лорд Ченсфилд, новият пер на Англия и ърл Бълтънски, влезе в залата с накуцващата си походка. Оглушителен оркестров акорд гръмна насреща му, приветствия и ръкопляскания се разнасяха от всички страни и в залите на ченсфилдския дом се възобнови веселият пир.

След полунощ, разгорещен от виното, успехите и височайшите почести, лорд Ченсфилд се оттегли в кабинета си на горния етаж. Външна стъклена врата извеждаше от кабинета на мъничък, полускрит балкон. В парка вече гаснеха лампазите и фенерчетата от илюминацията. През черните клони на липите и заснежените хвойнови вейки синееше мартенското небе. През пролуките на завесите падаше лъч светлина върху снежеца, леко заскрежил клонките в парка.

Леопард Грели разкопча мундира и жадно започна да вдишва влажния въздух. В тесния светлинен лъч се мяркаха огромни и мъхнати снежинки. Отвъд реката и далечната горичка тъмнееха верига хълмове. Там започваха земите на съседното имение — Уолвсууд…

И високо над веригата хълмове, право пред погледа на Джакомо Грели, сияеше в небето огромният торс на небесния ловец Орион, с елмазен меч на тризвездния си пояс.