Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (21)

2

През следващите две седмици Карачиола изпи повече алкохол, отколкото през целия си изминал живот. На шхуната се появяваше сутрин, подпухнал и бледен. Но в джоба му лежаха чекове, в една кутийка се спотайваше пръстен с осемнадесеткаратов камък, а на ръката му блестеше друг пръстен, украсен с твърде солиден рубин.

През един от тези бурни дни синьор Карачиола все пак настоя да посети рудника. Всичко видяно му се мяркаше след това смътно, като насън: жълти скали и синя, огромна яма, подобна на кратер, дълбока двадесет фута, в която копаеха съвършено голи роби. Мнозина работеха с окови на краката, а някои бяха приковани с вериги към ръчните колички. Наблизо имаше барака, в която трошаха и раздробяваха синята скала, съдържаща елмази. Ямата и бараката бяха заобиколени от ров с насип, по хребета на който минаваше плътен дъсчен стобор с набити гвоздеи. Покрай стобора крачеха часови. В края на деня пред вратите се строяваше върволица голи, остригани роби. Обискирваха ги: надзирателят пъхаше пръсти в устата на всеки, надзърташе в ушите, в ноздрите — да не би хитрият роб да е скрил някое скъпоценно камъче! Непрекъснато плющяха бичове, понякога прогърмяваше пищовен или пушечен изстрел. Гърбовете На мнозина чернокожи роби гнояха…

Негрите се движеха само в общ строй; под конвой ги водеха на работа и ги отвеждаха обратно в лагера. В „синята яма“ работеха от тъмно до тъмно, но ги хранеха с вариво от ечемик или маис само в лагера — преди да отидат на работа и преди да легнат да спят. В забоите имаше само бъчвички с воняща топла вода.

Впрочем всички тези картини твърде смътно се задържаха в замъгления мозък на Карачиола, а в ушите му, заглушавайки дрънченето на веригите, ударите на търнокопите и плющенето на бичовете, неспирно звучаха напевните гласове на господарите на рудника и на двамата мисионери, които се грижеха за християнското възпитание на черните роби и им проповядваха словото божие. С църковните служители Карачиола се запозна отблизо на трапезата у мистър Брендън и се съревноваваше с тях в надпиване.

Като изминаха двете пиянски седмици, капитанът започна да забелязва признаци на пълна разруха на дисциплината на „Успех“.

На борда на кораба, който отново беше изкаран на външния рейд на Капщад, рядко минаваше ден без побоища. Мръсният, запуснат кораб се превърна в шумна кръчма и свърталище на съмнителна градска сбирщина. Най-сетне един чиновник от пристанището дойде веднъж на кораба и съобщи, че двамина моряци от „Успех“ са убили на брега чужд негър и са задържани под арест от холандеца, господар на негъра.

Тази новина накара капитана да изтрезнее. След като обсипа екипажа с енергични проклятия, той заплати на холандеца за убития негър, смаза от бой двамата моряци, забрани на всички да слизат на брега и накара екипажа да приведе кораба в ред. Пресметнал сроковете за вероятното завръщане на „Глория“ и „Доротея“ в Капщад, той разбра, че с шхуните е станало някакво нещастие. Беше изтекъл вече половината от юни. С военен кораб, пътуващ за Англия, Карачиола изпрати бързо съобщение на виконт Ченсфилд, искайки допълнителни разпореждания. Всички тези тревоги отнеха на Карачиола още две седмици. Изминал бе точно месец от деня, когато даде живия товар на „Успех“ „под наем“ на собствениците на рудника.

Синьор Карачиола се облече по-старателно от обикновено, педантично огледа екипировката на шестимата гребци, накара ги да боядисат отново лодката и се отправи за залива, където се намираха постройките на кантората.

Този път той се държеше неприветливо и посрещна студено и сдържано шеговития тон, с който го приеха Брендън и Арденфройден. Чашките останаха недокоснати. Вътрешно Карачиола се боеше, че ще чуе неприятни вести за съдбата на своите негри и дойде с твърдото намерение да ги върне отново на борда.

Но минхер ван Арденфройден беше много по-хитър отколкото предполагаше капитанът на „Успех“. Вместо очакваните извъртания и отлагания Карачиола срещна пълна готовност от страна на собствениците да изпълнят всички искания.

— Вие сам ще се уверите, капитане, доколко полезна е била за вашите негри тази малка едномесечна екскурзия. Благоволете да си получите чека за вашите седемстотин и петдесет фунта.

— Да вървим на рудника за хората — каза Карачиола.

— Каретата е на вашите услуги. Но ето че шхуните ви още не са се завърнали, а ние имаме голяма нужда от работна ръка. Готови сме да удвоим надниците. Още две кратки седмици — един също такъв чек ще влезе в джоба ви… Глътка старо рейнско вино, сър! То толкова освежава!

Те седнаха на масичката и Карачиола не отиде в рудника за негрите. Не отиде той и след изтичането на новите две седмици. Дисциплината, която с такъв труд беше възстановена сред екипажа на „Успех“, отново се срина.

Минхер ван Арденфройден взе под внимание това обстоятелство и пусна в ход някои свои връзки. Всички произшествия, скандали и грабежи в града мълвата започна да приписва на екипажа на „Успех“. И една ясна юлска утрин на шхуната дойде полицейски чиновник, който представи на Карачиола документ, че го арестува „заради нарушение на реда в пристанището от екипажа на кораба при подстрекателството от страна на самия капитан“.

Възраженията бяха безполезни; предложението „да се уреди работата с добро“, кой знае защо, не произведе никакво въздействие върху безкористната пристанищна администрация. За пръв път Карачиола изпита печалната участ на тъмничен затворник. Проточи се едно мудно следствие. Беше сложена ръка на шхуната. Работата замириса на сериозни неприятности и се затегна до септември.

Карачиола поиска свиждане със собствениците на рудника. След многократни молби такова свиждане се състоя. То стана без свидетели: собствениците явно се ползуваха с уважение пред строгите власти! Минхер ван Арденфройден съобщи угрижено на Карачиола, че холерна епидемия е отнесла всичките негри, временно прехвърлени от шхуната на работа в рудника, а също така, че капитанът може да бъде освободен само под гаранция от хиляда фунта, с които компанията в настоящия труден момент за съжаление не разполага. Предишната сговорчивост на холандеца отстъпи място на ледена неотстъпчивост. В резултат от това един от чековете беше взет, а капитанът — пуснат от затвора под строго условие: незабавно да прибере стоките си от бреговия склад и също тъй незабавно да се махне от рейда.

Вечерта на 24 септември, след като завърши натоварването, Карачиола размишляваше за онзи тъжен час, когато ще трябва да застане пред шефа на „Северобританската компания“ с отчет за резултатите от експедицията. Започнала с успешния лов на хора в Конго, експедицията завърши плачевно с изчезването на двете шхуни и със загубата на целия жив товар на „Успех“. Екипажът на кораба беше свидетел на сделката, макар и да не знаеше подробности.

Самотните размишления на Карачиола се придружаваха от бълбукащи звуци в каютата, а също така и вън от нея, защото пред капитана стоеше бутилка, а над рейда бяха надвиснали облаците на пролетен южноафрикански дъжд. През гъстата дъждовна мрежа Карачиола видя очертанията на планинското крайбрежие, плоското било на Капските планини, тъмнеещото море. Прохладен южен вятър полюшваше кораба. Наближаваше буря и океанът беше също така мрачен, както и мислите на Карачиола.

В тъмния океан Карачиола внезапно забеляза жълта звездица. Тя блещукаше над хълмистите гребени и сякаш се приближаваше към пристанището.

„Носов фенер на кораб“ — помисли си той, наметна плаща и излезе на палубата.

Той се учуди на бързината, с която се плъзгаше приближаващият се кораб. Беше малка яхта. Капитанът вече различаваше линията на корпуса с вдигнат нос и ниска кърма, изящните платна, стройните, слабо наклонени назад мачти…

— Света Богородице! Та това е „Ели“, личната яхта на виконта! О, милосърдно небе! — промърмори Карачиола ужасен и се спусна към капитанския мостик.

Дежурният хъркаше на пейката пред неподвижното кормило. Нактоузът не беше осветен.

С един ритник Карачиола събори дежурния от пейката.

— Извикай боцмана! — изрева той страшно.

Заедно с Химсуел той почти бегом обходи палубата. След три минути цялата команда беше на крак. Моряците измитаха с метли локвите, които се бяха насъбрали след дъжда, изхвърляха сметта, тичешком отнасяха от палубата парцали, бутилки, скъсани въжета.

„Нима е дошъл самият той? — мяркаха се тревожни мисли в ума на Карачиола. — Спаси душата ми, пресвета Богородице! Не е ли време да си пусна един куршум в челото? Или да си призная всичко? Не, наказанието ще бъде безпощадно. Все едно, че вече съм мъртъв. Животът ми отиде. Каква полза от оцелелите чекове за осем хиляди фунта? От дългите ръце на господин виконта не можеш се спаси и с тези пари!“

Яхтата застана на рейд и като изви нос по посока на вятъра, пусна котва. Карачиола заповяда екипажът да се махне от палубата. Само двама дежурни останаха край стълбите и кормчията замря в рубката като статуя. Една лодка от яхтата, гмуркайки се във вълните, се приближаваше и ето че спря до парадно очистения борд.

— Ей вие, на „Успех“ — разнесе се възглух бас, който зарадва Карачиола, защото той очакваше да чуе един по-страшен глас.

— Тъй вярно, на „Успех“! Привет, синьор Лорн. Дръжте към носовата.

Под масата в капитанската каюта Лорн видя такава разнокалибрена батарея, на която би завидял и трипалубен линеен кораб. Бутилките вече не можеха да зарадват с нищо друго освен с разноцветните капчици на дъното. Обстановката беше преценена от Лорн за няколко секунди.

— Твърде много се задържахте на котва — забеляза той мимоходом. — Разказвайте как стоят работите. Виконтът получи вашето писмо. Донесох ви неговите разпореждания.

Карачиола едва можа да прикрие радостната облекчителна въздишка. Значи, обяснението с виконта се отлага! Спечелено е време. Осемте хиляди ще помогнат да се покрие загубата. Трябва само Лорн нищо да не надуши… Карачиола прехвърли разговора от английски на италиански.

— Работата стои все така. Нито „Глория“, нито „Доротея“ не са се върнали от острова. С тях заминаха шестстотин и петдесет негри. Тук при мене има двеста и петдесет и целият товар за плантацията.

— Само двеста и петдесет ли? Шхуната лесно побира петстотин, защо сте натоварили толкова малко?

— След като беше пробито дъното при Заира, водата заливаше единия трюм… Сега корабът е в пълна изправност.

— Можете ли да вдигнете котва незабавно?

— Дори след един час! Какви са разпорежданията на виконта?

— Четете.

Виконтът пишеше, че „Успех“ трябва да се отправи за острова, бързо да въдвори там ред със силите на своя екипаж, а след това под командуването на Лорн да се завърне сама или заедно с другите две шхуни в Бълтън. След завършване операцията на острова на Карачиола се нареждаше да предаде командуването на експедицията на мистър О’Хири, а той самият незабавно да се отправи на „Ели“ към бреговете на Америка, за да се добере в най-кратък срок до Синята долина в долното течение на Охайо и Уобеш.

— Към това аз имам още да добавя и нещо устно — рече Лорн. — Виконтът ви дава възможност да поправите един пропуск. От Пирея ви остана един малък дълг… Чували ли сте за жителите на тази Синя долина?

— Не, не съм чувал.

— Там са си свили гнездо враговете на виконта. В тази долина вече са изпратени някои от нашите. Бърнс командува тамошния форт. В помощ му е изпратен Франк Бялката. Шелтън и Кинс отдавна са там. Навярно за там вече са се отправили Гримълс и Уенсли… Вие ще облечете униформата на английски лейтенант и ще отведете при Бърнс един малък отряд доброволци от Детройт. Фортовете на Синята долина и на Винсенс трябва да бъдат засилени срещу индианците. Това именно вие ще направите със своя отряд. А пътем ще изпълните и онази задача, за която ви споменах. Мисля, че ви е ясно?

— Не, не напълно. Чие… отстраняване се има предвид?

— Лично на вас се възлагат семействата Мърей и Уент, а главното — двете лица, които пропуснахте в Пирея.

— Синът и майката на Бернардито?

— Да. Вие стойте в сянка. Не повтаряйте пирейските грешки. Не бива без нужда да си цапате ръцете. Там нали има индиански племена… Колонистите са още слаби и малобройни.

— Ясно. Ала нашата най-близка задача е да оправим положението на острова. Затова трябва най-напред да тръгнем за там на разузнаване.

— Разузнаването поемам върху себе си. На разсъмване вдигам котва и заминавам напред, за да се промъкна до острова неочаквано. Всичките ли двеста и петдесет негри се намират на борда ви?

— Д-да-а.

— Тогава следвайте ме. Дръжте дистанция двадесет-тридесет мили между нас. Дайте картата, ще ви нанеса маршрута. Някъде около острова, па дори и ето тук, край веригата подводни скали, пуснете котва и чакайте моето завръщане от разузнаването…

 

 

Призори рейдът опустя. Когато изгря слънцето „Ели“ беше оставила зад себе си вече не по-малко от четиридесет мили. На петнадесет мили разстояние от нея пенеше вълните „Успех“. Дистанцията между двата кораба постоянно се увеличаваше и скоро върховете на мачтите на задната шхуна изчезнаха от погледа на мистър Джоузеф Лорн.

Синьор Карачиола разглеждаше на картата линията на маршрута, нанесена с червения молив на Лорн. Веригата подводни скали, о която едва не се беше разбил „Орион“, оставаше малко по̀ на изток от курса, отбелязан от Лорн.

„От скалите до острова има около осемдесет мили. По това време на годината бушуват бури. Ако разбия «Успех» в подводните рифове, всички следи ще изчезнат, а аз ще мога да се добера с лодка до острова. Парите от чековете ще трябва да си поделя с боцмана Химсуел и да го взема със себе си, защото сам трудно ще се оправя с лодката. А екипажа ще напия и ще затворя в кубрика… Пък там… извършеното с успех дело в Синята долина ще покрие всички стари грехове. И така, изходът е намерен!“

3

В едно навъсено октомврийско пладне Бернардито стоеше на капитанския мостик на кораба, в който дори покойният мистър Уилсън не би могъл сега да познае своята „Глория“.

Вместо трите мачти с гафелни^[3] съоръжения над кораба се издигаха две по-мощни, с прави платна на реите. Рангоутът и такелажът на „Глория“ наподобяваха сега напълно екипировката на бриг. Новите палубни надстройки, рубката и мостика по нищо не приличаха на предишните. Форщевенът, подсилен за сметка на останките от „Доротея“, беше нагоден за таранен удар^[4]. Над този мощен форщевен се хвърляше в очи сега надписът „Африканка“. Ето вече цяла седмица корабът извършваше малки рейсове из водите на острова. Бернардито обучаваше екипажа, състоящ се от осемдесет отбрани черни бойци. Те вече бяха овладели огнестрелното оръжие и се справяха с платната достатъчно бързо за сложните маневри.

Бернардито отдавна очакваше да пристигне на острова третата шхуна на експедицията. На билото на Скалистия връх ден и нощ дежуреха наблюдатели с далекогледи, за да доложат своевременно за появата на платно. В трюмовете на „Африканка“ вече бяха натоварени запаси за далечен рейс, а цялото население на острова работеше сега за попълването на тези запаси. Всеки ден на борда на кораба се донасяха сандъци с пушена риба, осолено месо, плодове, изсушени на слънцето, и други провизии. Семейството на капитан Бернардито сега живееше в капитанската каюта, а всички жители на острова всеки миг бяха готови за сбор.

Бернардито държеше в готовност още една команда от тридесет души. Оглавяваше я жрецът и магьосникът на племето баконго, старият Нганга, комуто Бернардито убедително разясни задълженията на тази специална команда… След тези разяснения магьосникът Нганга се затресе от злорад смях и с най-голямо усърдие пристъпи към едни необикновени приготовления. Те ставаха около гроба край брега, в който негрите бяха заровили телата на убитите роботърговци. Бернардито даде на разположение на магьосника две бъчвички сяра и фосфор, намерени в трюмовете на „Глория“, няколко намотки тел и голям запас парцали, взети от гардероба на бившите екипажи на двете шхуни. Приготовленията на магьосника доставяха голямо удоволствие и на другите жители на селището.

Обедното слънце се криеше зад облаците, духаше силен вятър и Бернардито току-що бе отпратил от палубата своите моряци. Те извънредно много се гордееха със своите важни задължения, а също и с панталоните, зюйдвестките и моряшките куртки, които бяха станали обект на известна завист у останалите мъже на баконго и предизвикваха възторг сред черните девойки. Внезапно на южния склон на Скалистия връх се показа тъничка струйка дим. Този сигнал означаваше, че някакъв кораб се е появил на хоризонта.

— Антонио, тревога! — викна Бернардито.

И цялото селище на брега се раздвижи. Антонио се затича към върха, за да провери наблюдателя. „Африканка“ взе на борда си населението на острова. Дежурната команда бързо приготви кораба за отплаване, а магьосникът Нганга, който остана на брега с тридесетте си помощници, се залови да изпълни последните указания на Бернардито. Вождът Майни-Мфуму доведе група бойци до брега на протока, където също бяха направени известни приготовления за посрещане на гостите. В това време Антонио се завърна заедно с наблюдателите: право към острова се насочваше от далечните вериги подводни рифове някакъв малък кораб, а зад него се забелязваше още едно платно. Двата кораба можеха да бъдат видени само със силния далекоглед на капитан Уилсън.

Като изслуша това съобщение, Бернардито даде команда за отплаване. На „Африканка“ проточено засвири боцманска свирка. Нгуру и Антонио — помощниците на капитана — застанаха на мостика. Когато всички островитяни се събраха на борда, старият корсар сам, без придружвачи, за последен път обходи своите островни владения. Когато видя приготовленията, изпълнени от командата на магьосника Нганга, Бернардито, въпреки сериозността на момента и предстоящите опасности, поглади брадата си и се усмихна под мустак; това беше навярно най-дяволската от всички усмивки на едноокия капитан!…

 

 

… От борда на „Африканка“ капитанът хвърли прощален поглед към заливчето, напуснатите колиби на негърското селище и познатите планински склонове. Той сам изкара кораба от протока. След това беше спусната лодка. Майни-Мфуму и група бойци много предпазливо потопиха на дъното на протока една риболовна мрежа, закачиха я за голям дънер и побързаха да се върнат на кораба. В открито море духаше студен вятър. Платната заплющяха, под форщевена забълбука разсичаната вода.

При падането на здрача корабът беше вече далеч от острова. Тъмното било на Скалистия връх и конусообразната шапка на вулкана с тъничка струйка дим се издигаха над гористите хълмове. Острият връх, наподобяващ стесняваща се колона, се опря в тежкия дъждовен облак, сякаш го подкрепяше да не падне върху настръхналата повърхност на океана. Сега платната на единия от пристигащите кораби започнаха да се виждат с далекоглед и от мостика на „Африканка“. Бернардито заповяда на всички освен дежурните да напуснат палубата. Магьосникът Нганга изнесе дълги платнища. С тях обвиха носа и кърмата на кораба. Отново външният вид на „Африканка“ претърпяваше чудни изменения, а на палубата й в мрака ставаха съвсем необикновени неща!

 

 

В сгъстилата се тъмнина, когато на фона на буреносните облаци едва се очертаваше иглата на Скалистия връх, Джоузеф Лорн забеляза от мостика на „Ели“ едно светещо сред вълните петно. Тъмнината ставаше все по-непроницаема и Лорн виждаше с далекогледа само едно слабо фосфоресциращо сияние над морето.

Тресъл и Олбърт, стари, изпитани моряци, стояха редом с Лорн. Яхтата плаваше с всичките си платна при неблагоприятен вятър на „една четвърт“. Поредният галс тя правеше тъкмо по посока към светлото петно. Кормчията изравни хода по определения курс и също се вгледа в мрака.

Петното се приближаваше, придобивайки очертанията на кораб. Скоро се показаха платната и черните реи, излъчващи зловеща зеленикава светлина. Странни зелени светлини блещукаха по върховете на мачтите. Корабът плаваше плавно, но на него не се виждаха хора. Когато кормчията на „Ели“ изви руля малко наляво, курсовете на двата кораба се оказаха паралелни. Накрая форщевените на корабите застанаха на една линия. Идващият насреща кораб безшумно премина на разстояние пищовен изстрел. Онова, което Лорн и останалите моряци успяха да различат на тайнствения кораб, беше невероятно!…

Надписът „Летящият холандец“ слабо проблясваше на носа. Шест скелета в окъсани бели савани управляваха платната. Голите черепи излъчваха сияние. Лорн съвсем ясно видя огнените им очи и ухилените озъбени челюсти. На кормилото също стоеше призрак в бял саван, поставил костеливите си пръсти върху спиците на колелото. Но най-страшна беше неподвижната фигура на капитана върху мостика. Това беше побелял висок мъж със старомодна камизола и триъгълна шапка. Черна превръзка, закриваща лявото око, пресичаше полегато лицето му. На кръста му отстрани висеше дълга шпага. Той гледаше напред с далекоглед, без да обръща никакво внимание на насрещната яхта. Когато корабът призрак прелетя, Лорн видя на кърмата думите „Пристанище Вечност“. Един от скелетите, стоящи на кърмата, вдигна заплашително след яхтата костелив пръст, след това посочи към небето. Лорн, Тресъл и Олбърт замръзнаха в нямо вцепенение. Кормчията усърдно се кръстеше. След няколко минути призракът отново се разля в смътно светло петно и скоро се изгуби в морската далнина на северозапад.

— „Летящият холандец“! — промърмори Тресъл. — Много съм слушал за него от старите, но за първи път го виждам с очите си.

— Това не е на добро — произнесе Олбърт едва чуто.

— А познахте ли капитана? — Лорн прегракна така, сякаш беше изпил бъчва ледена бира.

— Прилича на покойния Бернардито Луис! — промълви Олбърт, като се мъчеше да сподави тръпките си. — Изглежда, пиратският капитан не се е успокоил в гроба си и сега грешната му душа плава из тези води с „Летящият холандец“… Смили се над нас, отче небесни, и прости нашите грехове! Вятърът се засилва. Наближава буря. Ей на, досам водата летят два черни буревестника… Да даде бог благополучно да завърши този рейс. Но би трябвало да се върнем, додето не е късно, мистър Лорн!

 

 

Малко преди разсъмване капитан Бернардито заповяда да приберат платната. Вятърът се засилваше, а веригата подводни рифове беше вече наблизо. Антонио стоеше на мостика редом с капитана.

— Бих искал да знам, отде се е взела тази яхта? — замислено проговори капитанът. — Ти не можа ли да видиш името й, Антонио?

— Не, тя се мярна твърде бързо. Но държи курс към острова. Може би Грели я изпраща, за да изясни съдбата на двата кораба.

— Трябва да е така… Ти ясно ли видя през деня второ платно?

— Не съм съвсем сигурен, капитане. Видимостта не беше много добра, но бялото петънце в далекогледа приличаше на платно.

— Дали шхуната „Успех“ с останалите негри не идва след тази яхта? Я погледни, Антонио, какво се чернее там вляво от носа? Не е ли подводна скала?

— Не. Това прилича на кораб, капитане. Ей сега луната ще се покаже иззад облаците и ще стане по-светло… Познавате ли тези рифове пред нас, синьоре?

— Дали ги познавам? Претършувал съм ги като собствения си джоб, когато търся в него последната трошичка тютюн.

— Идвали сте от острова тука? Ами с какво, синьоре?

 

 

Със старата лодка. След като френската корвета „Бургундия“ разгроми моя екипаж и си отиде. Педро обходи острова и се натъкна на една колиба с полумъртвия мистър Фред. Педро отмъкна и мен в тази колиба. Още неуспели да се оправим от раните си, ние започнахме да си обзавеждаме стопанство. Грели ни беше оставил много малко неща! Ние прегледахме запасите си и видяхме, че с тях не можем да изкараме и две седмици… Тогава извадихме от дъното продупчената лодка, на която Педро ме спаси от французите, и предприехме едно пътуване до тези рифове. Тук още стърчеше скелетът на „Черната стрела“ и ние натоварихме лодката с всичко, което можахме. Лодката, както се казва, едва дишаше, но ние още два пъти предприехме с нея такова плаване. Инструментите и припасите, които си доставихме, ни помогнаха да преживеем няколко години, до първото пристигане на „Орион“. След това още при първата буря „Черната стрела“ се разпиля на трески, а и нашата закърпена лодка се разпадна… Но аз не си спомням да е имало тука такива високи скали! Всички тези рифове едва-едва се показват над водата при отлив. Отпреде ни май наистина има още един кораб… Сега при луна го виждам по-ясно… Това е голяма шхуна, Антонио! И дявол да ме вземе, ако не е заседнала на същите онези скали, о които се разби моята „Черна стрела“.

4

Шхуната „Успех“, блъсната от Карачиола в скалите, потъваше.

Карачиола извади от ковчежето всички ценности и пари. Към тях той прибави малък запас от сухари и бутилка вино. Всичко това напъха в здрав платнен чувал, мушна ножа в пояса и зареди пищова. След това изпрати боцмана да приготви лодката.

Отчаяните вопли, ударите и шумът, които долитаха глухо изпод палубата, докато водата заливаше трюмовете на „Успех“, сега вече затихнаха. Всички люкове, които водеха за палубата, бяха здраво затворени. Вълните бързо довършваха разрушаването на кораба, тласнат върху подводните скали. С всяка измината минута корабът слягаше и половината от палубата беше вече потънала. Вълна след вълна удряха в стената на кабината. След като завърши приготовленията си, Карачиола огледа хоризонта.

— Сигурно вече нито един жив плъх не е останал там долу… Изпонапиха се след моето угощение… Гълтайте солена вода, обесници!… Какво се мотае там Химсуел с лодката? Пак тази проклета луна! У, вещице такава, мислиш, че си също свидетелка? Толкова и ще ти повярват, муцуно!… Но какво свети там във вълните? О, сатана, сигурно Лорн се връща! Е, мистър Химсуел, в такъв случай и вие вече не сте ми нужен!

— Капитане, помогнете ми да спусна лодката! — викна боцманът, който се мъчеше нещо край борда.

Карачиола се добра до боцмана. Вълните глухо се плискаха о разбития борд. Двамата заедно спуснаха лодката откъм защитената от вятъра страна. Химсуел с мъка задържаше лодката край вирналата се високо кърмова стълба, пъхаше колчетата и наместваше веслата. Карачиола хвърли долу чувала, спусна се по стълбата и се оттласна от борда. Химсуел седеше приведен на пейката с гръб към носа и вече гребеше, като отдалечаваше лодката от кораба. Седнал на носа на лодката, Карачиола измъкна от пояса си пищова и стреля в тила на гребеца.

Капитанът на „Успех“ преметна през борда тежкото тяло на убития, извади чиста носна кърпичка, избърса ръцете си и като хвана веслата, подкара танцуващата върху вълните лодка право към петното, което светлееше на хоризонта.

 

 

На североизток небето вече сивееше, но луната, която едва-едва беше започнала да се нащърбява, стоеше високо, заливайки с бяло сияние платната на „Африканка“ и мержелеещия се напред кораб. По наклонените мачти се виждаше, че неизвестната шхуна е заседнала на риф. Вглеждайки се в далечината, Бернардито забеляза на два кабелтови отпред мяркаща се лодка.

— Всички по местата! — тихо заповяда Бернардито. — Никой да не се показва!

Фосфоресциращият кораб бавно се плъзгаше напред само с кливера и фока^[5]. Лодката се приближаваше към него. Самотният гребец се различаваше съвсем ясно.

Той често се озърташе през рамо към странния кораб, на който не можеха да се видят нито дежурни, нито пък командири на мостика.

Най-после лодката глухо се чукна о борда, някой бързо спусна стълба и веднага пак се отдръпна в сянка. Карачиола привърза лодката към стълбата, вдигна от дъното своя чувал и се изкачи с него на палубата. Той беше разбрал вече, че това е непознат кораб и няма нищо общо с яхтата на Джоузеф Лорн.

— Синьор Бернардито, вижте чудеса! Дошъл ни е на гости самият Джовани Карачиола — прошепна Антонио.

Бернардито скръцна със зъби и лицето му пребледня от ненавист.

Пристигналият остави чувала с парите на палубата и сега се оглеждаше с безкрайно учудване.

— Ей, кой е тук, обади се! — никна той високо. — Дежурен, какъв е този кораб? Дявол да го вземе, къде отиде морякът от стълбата? — гробна тишина цареше на борда. Само вълните шумяха при форщевена. Луната светеше право в очите. Най-после от капитанския мостик безшумно започна да слиза някакво същество, голямо, бяло, с пламтящи очи. Дъхът на Карачиола секна. Той измъкна пищова, но като си спомни, че не беше успял да го напълни, хвърли безполезното оръжие на палубата. Тракването на пистолета о дъските на пода беше единственият звук, който отговори на капитана на „Успех“. Призракът в бяло вече вървеше по палубата с протегнати напред ръце, сякаш искаше да затвори Карачиола в страшните си обятия.

Обхванат от неизразим ужас, италианецът отстъпи назад и изведнъж почувствува, че зад него са се появили и други някакви сенки. Той се обърна… От глъбините на мъртвите си очни кухини бяха втренчили в него червените си зеници няколко скелета с бели савани. А пред тези скелети стоеше неподвижно високо привидение — моряк със старомодна триъгълна шапка, с превръзка на окото и дълга шпага в ръка. Устните на страшния призрак се разтвориха. Проехтя глух глас, приличащ на звука на пукната гробищна камбана:

— Добре дошъл на кораба на мъртвите, Джовани Карачиола! Отдавна търся случай да се срещна с теб. Припомни си малкото заливче в Пирея, детеубиецо!

— Духът на Бернардито! — прошепна Карачиола и губейки съзнание, грохна на палубата…

 

 

… Той не усети как го пренесоха в трюмния карцер. Корабът вече лавираше между рифовете; Бернардито сам го направляваше между скалите. „Страшните призраци“ безшумно и ловко се плъзгаха по реите и корабът предпазливо се приближи до мястото, където преди един час още се виждаше разбитият кораб. Сега само мачтите и вирнатата кърма с надпис „Успех Бълтън“ стърчеше сред островърхите камъни, прилични на счупени зъби на някакъв великан. Една полупотопена лодка се удряше о кърмата.

— Синьор, може би там има още някои живи хора? — прошепна Антонио.

— Там няма живи хора, Антонио, иначе лодката не би останала на мястото си. Иди да разбереш свестил ли се е онзи негодник в трюма.

Внезапно някъде на дъното на корабния трюм се разнесе креслив истеричен смях, подобен на нощен вик на хиена. Антонио трепна. С поглед Бернардито го изпрати долу. Самият той не можеше да напусне капитанския мостик. Слънцето се издигаше в мъглата, вятърът гонеше високите вълни, които с устрем се хвърляха върху подводните камъни. Корабът минаваше през най-опасното място.

След половин час Антонио се върна на мостика.

— Синьор — каза той тихо, — Карачиола е полудял.

Болният бълнуваше несвързано. Припадъците на буйна ярост се сменяха с цели часове мълчалива съсредоточеност. Карачиола замираше на колене в един ъгъл, престояваше с часове неподвижно и изпадаше в полусънно вцепенение. Бернардито заповяда да не го пущат навън от карцера.

Към обяд корабът премина опасните скали и опънал всички платна, полетя като птица на северозапад, гонен от попътен вятър. Антонио смени капитана на мостика.

— Приберете сега цялата тая дяволщина, но я дръжте в пълна готовност. Тя има да ни върши още добра работа — разпореди се Бернардито. — През това време аз ще се заема с лекуването на този болен! Необходимо ми е с негова помощ да си изясня някои неща.

Негрите прибраха от реите парцалите и завивките със светещото вещество, оставиха в трюмовете белите си одежди, празните тикви с очни отвърстия, маските, костите и другите ужасяващи атрибути. Платнищата със зловещото име на кораба и пристанището също бяха свалени от носа и кърмата. На гафела се изви английско знаме.

Карачиола се кикотеше и беснееше в трюма. Свъсил вежди, Бернардито извика магьосника Нганга и поиска да донесат в карцера лед и вода. Освен стария магьосник никой друг не узна подробностите от мрачната сцена, която се разигра в корабния трюм. Едва на залез-слънце негрите отново видяха на мостика капитан Бернардито. Тъпчейки лулата си, той погледна поусмихнат двамата си млади помощници Нгуру и Антонио.

— Аз си имам свои начини да изтръгвам признания дори от умопобъркани — проговори той. — Старият пират в расо отец Симон на времето си ми беше разказвал за своите братя, севилските доминиканци… Сега техният опит ми послужи… Вече зная главното. Шхуната „Успех“ е била празна, като не се смята екипажът, удавен от Карачиола, за да укрие във водата следите на някои свои машинации, извършени в Капщад. Негрите той продал на собственици на диамантени мини. Парите са тук, в този чувал. Назова имената на собствениците на мините. Яхтата принадлежи на Грели. Джузепе Лорано или както сега се нарича Джоузеф Лорн, я кара към острова. Капитанът се нарича Тресъл. Не им завиждам, приятели!… Моят син и майка ми са живи и са се заселили заедно с Мърей и Уент в някаква си Синя долина, намираща се в долното течение на Охайо. Грели възложил на Карачиола да убие колонистите на долината, но едва ли на сеньора ще се представи подходящ за това случай! Обаче ние трябва дяволски да бързаме, защото Грели вече е изпратил в долината половин дузина убийци, които очакват своя главатар — сеньор Карачиола. Ние имаме извънредно малко време! Трябва пътем да направим една визита на африканските диамантени крале, а след това да отведем в домовете им в Конго нашите негри; кълна се в прабаба си, черните юнаци заслужиха това! А после ще заминем за Америка… Не скърби, приятелю мой Нгуру, и не завиждай на Тоопи, който отвежда у дома своята Нгава. Може би там на рудника ще имаме късмет да избавим от неволя и твоята черноока Лаони! А сега, Антонио, слез долу и отвори карцера. Пусни негодника на палубата. Може би той ще ни избави от труда да го обесим на реята.

Не бяха минали и пет минути от връщането на Антонио на мостика, когато отдолу долетя странен шум. Разчорлен, страшен, Карачиола изскочи на палубата по долни дрехи, целите на парцали. Неговите трескави резки движения приличаха на скокове на голяма гола маймуна. Той забеляза моряците негри и нещо смислено, прилично на страх, се появи в пламтящия му поглед. Карачиола постоя една минута, сякаш в размисъл, след това ловко се преметна върху дъските на пода, закикоти се и като подскочи, започна с маймунска бързина да се катери по бизанмачтата. Един от моряците запълзя след него. На височина тридесет фута Карачиола застана на края на реята, вдигна заплашително юмрук към негъра, подви колена и с рев се хвърли в морето. Високият гребен на вълната скри давещия се. Антонио се залови за кормилото.

— Може би все пак трябва да го потърсим? — прошепна той несмело.

Зад кърмата бавно се търкаляха водните хълмове, зааленели от лъчите на залязващото слънце.

— Ей сега ще го намерят — хладнокръвно отвърна Бернардито.

Той извади лулата от устата си и посочи с мундщука триъгълната перка на една акула, която се мярна сред разпенените талази.

 

 

В котиджа на мистър Брендън завършваха последните приготовления за празнуване рождения ден на мис Ирена. Всички служещи в кантората се събраха в дома на господаря.

Минхер ван Арденфройден изпрати тук, за да бъдат в услуга, своята нова камериерка, негърката Лаони, и лакея Хамилкар. Мис Ирена намери, че Лаони е много мила в европейските дрехи. През време на молитвата, когато никой не обръщаше внимание на Лаони, тя се приближи до тоалетната масичка, грабна едно малко фарфорово слонче и го мушна в пазвата си. Мис Ирена забеляза това. Тя повика Хамилкар, единствения човек, който можеше как да е да се разбере с Лаони, и с негова помощ подхвърли крадлата на строг разпит.

— Защо взе слона, Лаони?

Изплашена, негърката клекна и притисна своето съкровище под блузата към гърдите си. Хамилкар я накара да отговори на господарката.

— Тя казва, че нейният годеник Нгуру е велик ловец на слонове. Белият слон ще й донесе щастие.

Мис Ирена махна с ръка и остави засега талисмана на изплашената Лаони. И мис тази вечер получи един талисман като подарък и мащабът на щастието, което той й носеше, беше точно измерен в карати.

На празничната трапеза минхер ван Арденфройден стана с чаша вино в ръка. Изготвената от него празнична реч трябваше да послужи като образец на изящен хумор. В момента, когато започна тази блестяща реч, Хамилкар вкара във вестибюла някакъв нов гост с плащ и моряшка камизола. Без да се съблича, гостът отстрани негъра и сложи ръка на бравата на вратата, която водеше за трапезарията, отдето долиташе гласът на минхер.

— Ние живеем, господа — лееше мислите си той в изтънчено холандско остроумие, — в гореща страна, където крокодилите са повече от джентълмените…

— … и където крокодилите отлично запълват недостига на джентълмени — прозвуча металически глас.

Вратата широко се отвори. Всички видяха един висок моряк с наполовина превързано лице. След него се появи млад човек също в униформено облекло.

— С кого имам честта? — запита мистър Айвънс Брендън, който веднага подуши нещо недобро.

— Представител на „Северобританската компания“ Джоузеф Лорн с правителствени пълномощия от Лондон. Мистър Брендън и мистър ван Арденфройден, моля, елате в кабинета!

Веселието на гостите в залата отстъпи място на униние. В кабинета морякът погледна през прозореца и спусна щората. След тези манипулации той каза:

— Постарайте се незабавно да доведете тук от рудника незаконно задържаните от вас четиристотин и петдесет роби, взети от шхуната „Успех“. Тези хора трябва да бъдат закарани на плантацията на сър Фредрик Райланд. След три часа те трябва да бъдат натоварени. Ще благоволите ли да дадете съответното нареждане?

— Мистър Лорн, моля да представите вашите пълномощия.

— Моля — отговори гостът с готовност и мистър Айвънс Брендън видя под носа си дулото на пищов. — Мистър Тресъл, дайте сигнал!

Младият спътник на превързания моряк изби прозореца с един ритник на ботуша си и изсвири пронизително. Из тъмната дълбочина на градината прозвуча ответно изсвирване и внезапно по всички прозорци на дома се появиха пушечни цеви, дула на пищови и английски моряшки шапки. Същият металически глас прогърмя из цялата къща:

— Първият, който мръдне, ще изживее последния си час. Господа — обърна се морякът към собствениците на рудника, — имате на разположение две минути, за да обсъдите моето искане. След изтичането на този срок ще дам заповед на две роти морска пехота да атакуват рудника и да доведат на брега всички чернокожи.

— Но, мистър Лорн, двеста души ни бяха продадени от представител на вашата компания!

— Парите си можете да получите обратно… от синьор Карачиола. Аз не възразявам… Двете минути изтекоха. Мистър Тресъл, сигнал за атака!

— Стойте, мистър Лорн! Под натиска на грубата сила аз съм принуден да отстъпя. Но болестта отнесе по-голямата част от негрите. Тук имаме… неблагоприятен климат.

— Моят представител ще провери на самото място истинността на вашето твърдение. След три часа хората трябва да бъдат на брега. Мистър Тресъл, благоволете да отидете на рудника заедно с пратениците на мистър Брендън. Упълномощавам ви да действувате решително.

След няколко минути присъствуващите в дома дочуха тропот на коне. Точно след три часа, когато участниците във вечерята, измъчени под черните зеници на дулата, трижди проучеха безгласно фаталната сделка с капитана на „Успех“, иззад оградата се зачу сдържаната глъчка на много гласове. Младият „мистър Тресъл“ влезе в приемната с оживено лице.

— Пристигнаха триста души, всички до един от ония, които са оцелели от партидата на Карачиола. Ще разрешите ли да започнем товаренето, капитане?

— Няма ли измежду тях една девойка на име Лаони? — осведоми се старшият моряк.

Новата камериерка на минхер ван Арденфройден, която се беше сгушила в един ъгъл на приемната и не разбираше абсолютно нищо от странното поведение на белите хора, направи бърз опит да се измъкне зад завесата, но морякът забеляза младата особа.

— Извикайте тука Нгуру — заповяда той.

При това име негърката замръзна от учудване; следния миг тя видя своя любим, въоръжен с дълъг пищов. Лаони не припадна при тая гледка, но очите й заблестяха.

— Аз знаех, че белият слон ще те доведе при мен! — възкликна радостно тя.

Нгуру я грабна през кръста и се втурна навън от стаята, без дори да погледне наредбата на европейското жилище.

— Предупреждавам господата, — заяви старият моряк на сбогуване, — че на всеки опит да бъдем преследвани в морето по нареждане на министъра на флота ще отговоря с топовете на моята фрегата.

Един час по-късно, когато изплашените служащи на мистър Брендън се осмелиха да излязат на брега на малкия залив, те видяха в далечината само смътните очертания на платна. Впоследствие служещите в един глас твърдяха, че никога не са били виждали край тези брегове по-страшна британска фрегата.

5

Моряците, застанали на капитанския мостик на „Ели“, дълго обсъждаха странното и зловещо видение, което изчезна на северозапад.

Бурният вятър подмяташе лекия кораб и го хвърляше в дълбоките ями между вълните. През нощта корабът наближи острова, обкръжен от всички страни с високата стена на океанския прибой. Лорн, Тресъл и Олбърт се вглеждаха в картата на острова, която на времето си бяха съставили Брентли и Уент. Яхтата беше вече на една миля от устието на протока.

— Ако негрите наистина са въстанали, могат да ни обстрелват в протока и да ни отрежат излаза от залива — каза Лорн.

— Но Заливът на корсаря е единственото място на острова, подходящо за престой на кораб — забеляза Тресъл. — Не мисля, че там ще ни заплашва някаква опасност. Островът изглежда съвсем безлюден. Никъде не се вижда светлинна.

— Ето това именно не ми харесва. Заедно с екипажите на двете шхуни тук сега трябва да има повече от седемстотин души. Ще дочакаме зората.

Скоро сивите очертания на каменните носове станаха по-ясни; далнината се разшири, луната помръкна и утринният вятър измени посоката си. Той погна над острова ниски буреносни облаци. Вдясно от каменния нос те видяха останките на разбита шхуна. Джоузеф Лорн разпозна кърмата на „Доротея“.

— Дълго щеше да чака Карачиола в Капщад завръщането на корабите! — извика Лорн. — Картината се изяснява. Станало е корабокрушение. Предположението, че негрите са се разбунтували, по всичко изглежда, отпада. Вкарайте кораба в залива, капитане!

Послушен на кормилото, корабът навлезе в устието на протока. Тук между високите скалисти брегове още цареше утринен здрач. Яхтата бавно се придвижваше по фарватера и благополучно достигна завоя наляво. На това място корабът едва не се блъсна в препречващия дънер, който оставяше само един тесен ръкав отдясно под самите брегови скали. Кормчията едва успя да завие и яхтата се оказа почти притисната до брега, над който на височина от около тридесет фута висеше каменна издатина.

Оттласквайки се с канджи от скалата, моряците предпазливо прекараха кораба през неудобното място. Яхтата вече излизаше от тесния ръкав, когато стоящият на капитанския мостик Лорн изведнъж усети силен тласък. Килът на яхтата се закачи за риболовната мрежа, прикрепена към полупотопения дънер. Преди още Лорн да предупреди Тресъл, мрежата се изпъна и бавно издърпа дънера настрана. В същия миг някъде отгоре се раздаде глух взрив, скалата на брега се обви в барутен дим и надвисналата каменна издатина рухна надолу. Разтърсвайки кораба от кила до върховете на мачтите, скалата заедно с цяла лавина дребни камъни се стовари върху кърмата. Подът на палубата беше разтрошен с такава сила, че оцелелите краища на дъските изхвърчаха нагоре заедно с изтръгнатите болтове. Задната част на корпуса на яхтата се спука като орехова черупка, стисната в клещи; водата нахлу в кърмовата дупка, разтроши преградите и „Ели“ потъна във водата до фалшборда. От страшния тласък в кърмата корабът полетя напред. Преди още екипажът да е успял да спусне лодка, яхтата тихо полегна на дъното. На крайбрежната плитчина вече не беше дълбоко, но всички моряци се оказаха до шия във водата, а лодката, закачена на макарата и покрита със запасно платно, се залюшка по вълните. Почти гмуркайки се, моряците освободиха лодката, прехвърлиха се в нея и след като напуснаха кораба, стигнаха до плитчината. Шест крокодила проявиха признаци на любопитство, като видяха лодката почти до себе си. През плитчината можеше да се излезе на брега само като се мине покрай техните челюсти, ето защо беше решено с лодката да пресекат залива в диагонал до отвъдния бряг. Капанът в пролива показа, че островът се намира във властта на коварен и опасен враг.

Олбърт, щурманът на „Ели“, свит на кърмата, всяка секунда очакваше или залп в гърба, или появяването на лодки с врагове. Той отдавна се чудеше на лекомислието, с което Лорн тръгна на този рейс. Яхтата бе излязла от Капщад в понеделник. Заедно с Лорн екипажът наброяваше тринадесет души. Рейсът продължи след страшното нощно появяване на „Летящият холандец“, въпреки че Олбърт беше посъветвал да се върнат. И какво би могло сега да се очаква при едно такова пренебрежение спрямо тъй явни прокоби?

Царящата наоколо тишина действуваше потискащо. Зад всяко дърво сякаш се криеше зъл неприятел. Островът изглеждаше обезлюден; но съвсем ясно беше, че врагът се е притаил и стои нащрек.

Моряците приготвиха ножовете си и докараха лодката до брега. Джоузеф Лорн стъпи на пясъчната ивица. Пред него се издигаше девствена гъста гора. Той се обърна към моряците, даде команда и пръв изтича към гъсталаците, като очакваше изстрели. Привеждайки се към земята, екипажът бързаше след него.

Единствено птиците нарушаваха горското безмълвие. В далечината ясно се виждаше островният вулкан. Той пушеше — по всичко изглеждаше, че беше единственото димящо огнище.

Промъквайки се покрай брега през бодливия храсталак, моряците достигнаха разчистения участък от гората. Тук се виждаха няколко десетки плетени къщурки и колиби. Вляво стърчаха скелетите на две постройки, по-нататък се извишаваха камари трупи, останки от дъсчени възвишения и грамадни купища вършина.

— Селището е необитаемо — тихо проговори Джоузеф Лорн.

— По какво съдите? — полюбопитствува Тресъл.

— Вгледайте се и сам ще видите.

Тресъл забеляза, че много птици се разхождаха безпрепятствено сред постройките и прелитаха от стряха на стряха. Никой не безпокоеше пернатите в това безлюдно селище.

— Прав сте. Но започва да вали. Дали да потърсим убежище в селището? Там е по-лесно и за отбраняване в случай на неочаквано нападение.

Най-близката до брега колиба, най-просторната, се издигаше на открито на едно малко възвишение. Тя изглеждаше най-удобна за отбрана. Ято диви гълъби шумно излитна изпод нозете на моряците, когато те се приближиха до тази колиба. Лорн надзърна вътре. Голямата колиба беше празна, край огнището с отдавна застинала пепел имаше нацепени дърва. Моряците запалиха огън. Дъждът вече барабанеше по покрива.

— Но къде се е дянала „Глория“? В залива я няма. Може би се е разбила в подводните скали? Ала къде е екипажът на „Доротея“? Мигар всички са загинали?

Накрая Лорн не можа да издържи потискащата тишина. Той сложи ръцете си пред устата като рупор:

— Е-хей, О’Хири! Хятчинсън! Ало, Уилсън! Къде пропаднахте, по дяволите? Е-хей!

Сега вече целият екипаж на „Ели“, следвайки примера на Лорн, проточено завика „ало“ и „ехей“ на различни гласове.

Само шумоленето на дърветата и ромонът на дъждовните струи бяха отговорът на тези викове.

— Чума да го смете тоя остров! — промърмори пресипналият Лорн.

Той постави двама часови, заповяда на корабния готвач да потърси някакви провизии в най-близките колиби и заедно с Тресъл и Олбърт тръгна да изследва селището.

— Колибите са негърски — каза той на своите спътници, — но взривът при входа на залива е европейско изобретение. Възможно е тук да се крият и някакви бели островитяни. Но дяволски е тихо. Това действува на нервите, сакраменто!

Колибите се издигаха на двадесет-тридесет ярда една от друга. Моряците надзърнаха в една, във втора… Всички бяха празни.

Изведнъж Олбърт хвана Лорн за ръкава:

— Какво значи това, мистър Лорн? Май че в гората се появи дим! И ей там над онази колиба също се извива струйка дим!

Те се запромъкваха предпазливо покрай постройките и стоборите на селището. Сега поне ще срещнат живи същества! Лорн повдигна рогозката, прикриваща входа на ниската колиба, над която моряците бяха забелязали дим. В колибата цареше полумрак. Разтревожените моряци не обърнаха внимание на странната неприятна миризма. За фосфора, който се възпламенява, оставен на въздуха, те не си спомниха, сега не им беше до химия…

Покривът на хижата беше паянтов, отгоре падаха дъждовни капки, но в огнището мъждукаше синкаво пламъче. Пред огнището… четири скелета кладяха огън! Привели голите си черепи, те като че ли раздухваха главните. Единият от скелетите беше застинал в неподвижна поза с наръч клони в костеливите ръце, но… краищата на клоните тлееха в синкав пламък. Скелетите се грееха край огъня!

Олбърт изскочи като попарен от колибата и с вик на ужас се втурна между постройките. Преодолявайки страха си, Тресъл грабна една цепеница и я запрати в странната компания край огнището. Двата скелета се разпаднаха със сух трясък, един от черепите се търколи до нозете на Лорн. Напущайки колибата, той го ритна с проклятие.

Внезапно оглушителен грохот разтърси цялото крайбрежие на залива и като бич шибна напрегнатите нерви на Лорн. Той изтича навън и видя черен облак пръст, излитаща към небето от мястото на колибата, в която се бяха приютили моряците. През димната завеса Лорн успя да забележи как Олбърт, преди да стигне до колибата, падна по гръб, отхвърлен от силната въздушна струя.

Лорн изтича заедно с Тресъл към мястото на взрива. Зашеметен, Олбърт вече се изправяше на краката си и се озърташе като обезумял на всички страни. На мястото на колибата се чернееше дълбока яма. Наоколо се валяха отломки, изровени камъни и деветте мъртви моряци на „Ели“. Случайно избягна гибелта само корабният готвач, който беше напуснал колибата точно преди взрива, за да търси наблизо провизии.

Четиримата почти обезоръжени мъже, гладни, обзети от ужас и обкръжени с тайнствени опасности, решиха да напуснат селището на мъртвите.

Отдавна забелязаният от Олбърт огън в гората се разгаряше все по-ярко. Над дърветата бавно като утринна заря се разливаше алено зарево.

Готвачът и Олбърт излязоха на една пътека, Лорн и Тресъл вървяха след тях. Пътечката криволичеше между гъсти шубраци и отвеждаше навътре в гората.

Насред пътечката лежеше напряко изкъртен корен. Готвачът настъпи корена, но преди да успее дори да прехвърли другия си крак, нещо пронизително изсвистя във въздуха. Морякът рухна по гръб, като едва не събори Олбърт. От гърдите на мъртвия готвач се подаваше дълга стрела, която го беше пронизала. Лорн огледа корена и разтвори храстите: досам пътеката беше прикрепен вертикално дълъг лък с отхлабена тетива…

— Негърска майстория… — промърмори Олбърт. — Слушал съм за такива капани, поставяни в африканските дебри. Дано бог ни помогне да се измъкнем оттук!… Вижте, мистър Лорн, ние от всички страни сме обкръжени от горски пожар! Гората е подпалена, хванали са ни в огнен пръстен.

Лорн се огледа наоколо. С тревожни крясъци птиците летяха над облаци дим. Из гъсталака току изскачаха бегом кози, чакали, маймуни. Трябваше да се търси спасение в планината, но как да се стигне до нея по тези проклети пътечки?

Тримата оцелели моряци започнаха да се промъкват след бягащите животни. Няколко часа те вървяха през гората и накрая стигнаха до полите на планината. Една клисура с каменливи склонове, постепенно извишавайки се, водеше към Скалистия връх.

Денят си отиваше. Дъждът секна и силен вятър раздухваше горския пожар.

Моряците се изкачиха още една миля нагоре по клисурата, видяха залязващото слънце, гората, обхваната от пожара, и ниските облаци. В залива близо до жълтата крайбрежна плитчина се виждаха мачтите на потъналата „Ели“.

— Да си потърсим убежище за нощуване — предложи Лорн. — Ако през нощта се опитат да припълзят към нас, ще се бием. Но освен тези проклети мъртъвци по целия остров не се вижда нито едно човешко същество. Ами че нали в края на краищата не скелети се разпореждат в селището, устройват взривове и подпалват гората? Всичко това ми прилича на някаква дяволщина!

Те се покатериха по стръмния склон. Слънцето осветяваше с последните си лъчи обраслата с мъх повърхност на една скала, върху която едва личаха някакви ивици и знаци. Лорн с мъка разчете дългия надгробен надпис.

— Гробът на Бернардито!… — прошепна той.

И тримата, останали почти без сили от умора, преодоляха последното нанагорнище и видяха площадката. Но тя се оказа вече заета. Странни гости се бяха настанили тук! Сред площадката, под самия надпис, се издигаше надгробен насип, покрит с гранитна плоча. Около тази плоча беше устроен странен пир: единадесет мъртъвци седяха в най-причудливи пози над мястото на вечното упокоение на Бернардито Луис. Голите черепи доверително се скланяха един към друг, сякаш мъртъвците нещо се съвещаваха. А върху самата надгробна плоча бяха поставени бутилки и калаени канчета.

Косите на Олбърт щръкнаха. Джоузеф Лорн се отдръпна, Тресъл чувствуваше, че ще загуби ума си. Бързо-бързо те напуснаха площадката с веселите покойници и се прехвърлиха на издатината, откъдето се хвърляше водопадът. Наоколо мъглата се сгъстяваше. Краищата на облаците бяха озарени от кървавочервеното зарево на пожара. А в далечината, зад облаците дим, се чернееха крайбрежните носове и глухо ревеше океанът, разбивайки вълна след вълна о канарите на „Острова на мъртвите“.

На сутринта мистър Джоузеф Лорн, мистър Хю Олбърт и мистър Робърт Тресъл сами се учудиха на обстоятелството, че все още са живи и че страшната нощ е преминала благополучно.

При утринните лъчи на слънцето те видяха на дъното на клисурата стадо диви кози. Прогонени от склоновете на планината от пожара, те се бяха събрали на купчина край брега на ручея. Лорн се промъкна крадешком и с удар на ножа си уби едно ранено козле. Моряците запалиха огън. Това беше първото им ядене след гибелта на яхтата. След като се подкрепиха, те се измъкнаха от коритото на ручея по посока към залива и привечер се добраха до лодката си. Тя се оказа напълно запазена. Моряците дълго я оглеждаха, опасявайки се от нови коварства на враговете, и най-сетне пресякоха залива. Обезпокоени от ниско стелещия се дим от пожара, крокодилите бяха напуснали пясъчната плитчина. По пясъка имаше много яйца от костенурки. Моряците ги изпекоха и ядоха до насита.

Те се съблякоха и без да изпускат от ръце ножовете си, започнаха да оглеждат полузатъналата „Ели“. Беше при отлив и капакът на затворения люк се показваше над водата. Моряците строшиха люка с канджа и се спуснаха в трюма. Тук те намериха провизии.

— Слушай, Джо, какво мислиш ти за цялата тая дяволщина? Спим ли, или сме се отровили с ром?

Думите на Тресъл глухо проехтяха в трюма. Лорн се прекръсти.

— Бих искал да се намирам на хиляда мили оттук! Види се, адът е изпратил на този остров всичките си изчадия. Трябва да си плюем на петите. Предлагам да отплаваме с лодката. Ще отидем да пресрещнем шхуната на Карачиола и ще я обърнем на шестнадесет румба. Нека дяволът има грижата за плантацията на острова на Райланд. Аз тук не съм му слуга! Според мен по-добре е десет пъти да се удавим, отколкото да прекараме още един такъв ден.

Тресъл и Олбърт с радост се съгласиха. Шхуната на Карачиола, както те предполагаха, бе спряла недалеч от подводната верига рифове. Това значи шестдесет осемдесет мили разстояние. Имаше шансове за спасение.

Пратениците на виконт Ченсфилд съоръжиха лодката с платно, взеха продукти и бъчвичка с вода, направиха на кърмата платнен навес и седнаха на местата на гребците. От кабината на кормилното колело на „Ели“ Лорн донесе дневника на кораба и ковчежето с парите. Както и преди моряците нямаха никакво оръжие. Лорн се прекръсти и оттласна лодката от пясъчната плитчина. Те благополучно преминаха протока, разпънаха платното и се понесоха напред, борейки се с вълните и течението. Скоро обзетият от дима на пожара остров остана далеч и малката черупка с тримата бегълци се оказа във властта на мрачния пустинен океан…

След две денонощия плаване лодката се приближи до подводните скали. Тук, за свой ужас, моряците видяха останките на разбитата шхуна „Успех“. Като разгледаха разрушения кораб, те успяха само с много малко неща да попълнят своите запаси, но затова пък се прехвърлиха в друга една лодка, по-устойчива и по-голяма. По-нататъшното пътешествие с лодката на „Успех“ продължи почти три седмици. Запасите вече се бяха свършили, а бъчвичката с водата беше от три денонощия празна, когато на двеста мили от Игления нос един кораб, пътуващ за Западна Индия, прибра моряците.

Добрали се дотам, без никакви пари, те трябваше да се наемат на един каботажен кораб на Западноиндийската компания и да плават още два месеца. При попътен рейс един британски кораб ги докара до Гибралтар. Едва през зимата на 1779 година и тримата моряци стъпиха най-после на английска земя в Бристол и като пасажери на пощенската карета пристигнаха в бълтънската странноприемница „Бялата мечка“. За голямо свое учудване Джоузеф Лорн позна в лицето на новия собственик на странноприемницата мистър Уудро Крейг, доста понапълнял и станал още по-величествен.

Докато Хю Олбърт и Робърт Тресъл отпушваха първата бутилка, мистър Джоузеф Лорн, след като беше изслушал от Крейг новините, нае кеб и се отправи при своя високоблагороден патрон сър Райланд, граф Ченсфилд, адмирал на родния флот.

6

Невъзможна теснотия цареше на борда на „Африканка“. Над седемстотин спасени от робство негри се завръщаха в Конго. Чернокожите моряци на капитан Бернардито буквално прескачаха по палубата телата на своите съплеменници, когато маневрираха с платната. През целия свой път от Капщад корабът направи само две отбивания в островни заливчета, за да попълни запасите си с прясна вода. В началото на ноември 1778 година „Африканка“ взе на борда си един туземен лоцман и като премина португалските фактории в делтата, се изкачи на стотина мили нагоре по свещената река Конго. Корабът плаваше, обкръжен от цяла флотилия негърски члунове и лодки със своеобразно скроени платна. По бреговете се простираха блатисти храсталаци и зеленееха тропически гори. От капитанския мостик се виждаха гъстолистите гори, обвити с пълзящи растения.

Самият Нгуди Мянге, властителят на обширна област, вождът на баконго, бащата на военачалника Майни-Мфуму, тръгна от резиденцията си да посрещне кораба. Под ударите на барабани, звуците на тръби и тръстикови флейти, под струнната музика на маримбо и оглушителните приветствени викове старият Нгуди Мянге прегърна преди сина си високия капитан с изтъркана триъгълна шапка. Бернардито, Антонио и Доротея слязоха на брега и съпроводени от стотици хора, предприеха на слонове малко пътешествие до свещеното езеро близо до Мбанза Конго, където се издигаше храм, посветен на царя на боговете и на всички прадеди на народа баконго.

Жреците въведоха едноокия капитан в този храм и тържествено го провъзгласиха за велик Чембу, божествен пратеник на земята, всевиждащо светло око, съкрушаващо копие, мълния на божествения гняв, могъщ баобаб и палма на пустинята.

Измъчен от продължителните почести, „великият Чембу“ се вглеждаше в тълпата черни люде със своето „всевиждащо светло око“. В края на церемонията той произнесе кратка реч, която Антонио преведе на бойците и жените. Бернардито подари на чернокожото племе част от трофейното оръжие и припасите, а след това се осведоми дали новият екипаж на „Африканка“ е съгласен да следва „великия Чембу“, докато се сдобие с други моряци. Антонио преведе на капитана, че жреците са задължили екипажа да не напуска кораба.

Най-сетне настана час на раздяла. Към бреговете на Конго се проточи дълга процесия. В трюмовете на „Африканка“ бяха натоварени слонови зъби, скъпоценно черно и червено дърво, много изделия от злато, сребро и слонова кост. Но най-чудния подарък направи на „великия Чембу“ владетелят Нгуди Мянге. По негово нареждане най-изкусните негърски майстори, които бяха изработили украшенията на царския дворец и храма, изрязаха от скъпоценни минерали изкуствено око — очно подобие на здравото око на Бернардито. Капитанът с учудване разглеждаше подаръка: като го постави в очната си кухина, той се удиви на майсторството на негърските златари: изкуственото око изглеждаше на лицето на капитана съвсем естествено.

— Хубава работа — каза капитанът.

И той се раздели с черната си превръзка на лицето.

Когато „Африканка“ изви по фарватера, разпъна част от платната и тихо се отправи в обратен път надолу по реката, Бернардито видя една лодка, която пресичаше напряко пътя на кораба. Шестима гребци докараха лодката до стълбата.

На носа стоеше вождът Майни-Мфуму. Той се поклони пред Бернардито:

— Старейшините на племето решиха, че първите люде от баконго, които видяха на острова твоето прозорливо око и бяха спасени от робство от теб, трябва винаги да ти помагат във великите твои подвизи. Народът на баконго иска тези смели бойци да не се отлъчват от теб, да не знаят други вождове освен теб, да те придружават навсякъде и да изпълняват твоята воля.

Нгуру, Тоопи, Мгамбо, Нгано, Тимбу и Нори — шестимата първи бегълци от „Доротея“ — се изкачиха на борда. Бернардито отдавна се чудеше, че не видя на прощалната церемония приятелите си и сега се зарадва на тяхното пристигане.

— Вие сте решили да оставите Нгава и Лаони, приятели, за да ме придружите? — запита той трогнат.

Сянка на печал се мярна в очите на Нгуру, но той отговори, че и шестимата бойци се гордеят с оказаната им чест, а Лаони и Нгава ще трябва да си потърсят нови годеници.

— Не, приятели — каза Бернардито, — със себе си мога да взема само онези, чиито сърца изцяло ми принадлежат. Нека Нгуру и Тоопи останат при племето си и не забравят на какво съм ги учил аз. Те ще станат големи бойци и вождове. Лаони и Нгава няма защо да си търсят нови годеници. А останалите четирима храбри синове на племето аз с радост приемам под своите платна, защото сърцата им са свободни.

Двамата млади бойци, които „великият Чембу“ освободи от наложеното им задължение, се сбогуваха с „всевиждащото око“ твърде доволни от мъдрото решение, а четиримата телохранители на „великия Чембу“ се присъединиха към останалите осемдесет души от корабния екипаж. В този си състав корабът напусна сладките води на Конго и взе курс към Нова Англия.

През януари 1779 година „Африканка“ се приближи до бреговете на Америка и пусна котва в пристанището на Филаделфия. Екипажът се състоеше от негри. Капитанът на този кораб, мистър Тобиас Чембей, нае в града живописна къщичка за жена си и малкия си син Чарлз.

Синьора Доротея Чембей, една много красива италианка, обърна внимание върху себе си дори на суровите пуритани от Нова Англия. Тя сама наблюдаваше разтоварването на кораба и ръководеше всички преговори с търговците, които бяха пожелали да закупят редки колониални стоки. А капитан Чембей прекара във Филаделфия не повече от два дни. След като си купи топли дрехи и коне и без да си почине нито един ден повече, той тръгна на запад, отправяйки се към прохода през Апалачките планини; дори наетите от него водачи индианци се учудваха на бързината на пътуването му: индианците още не бяха срещали такъв издръжлив и неуморим бял пътешественик. Освен от индианските водачи капитанът бе придружен още от четирима негри атлети, един млад италианец, синьор Антонио, а така също и от свирепото сиво овчарско куче, прилично на необикновено едър вълк.

Към средата на януари, като премина по военни пътища и пътеки над триста мили, експедицията на мистър Чембей достигна горното течение на река Охайо. Оттук пътят им минаваше през заснежени дебри, покрай брега на замръзналата река, по следите на неотдавна миналия оттук отряд на американската милиция под командуването на подполковник Джордж Роджър Кларк^[6].