Роберт Щилмарк
Наследникът от Калкута (20)

2

Мистър Уилсън, капитанът на „Глория“, командуваше с пресипнал глас разтоварването. Шхуната бе хвърлила котва в Залива на корсаря. Три лодки непрекъснато сновяха между брега и кораба. Вечерното слънце позлатяваше водата, вятърът стихна и само вълните на мъртвото вълнение се удряха в каменната гръд на носовете. Стана горещо. Рояци москити кацаха по лицата и ръцете на моряците.

Всички негри от трюмовете на „Глория“ бяха стоварени на брега и сечаха дървета под охраната на двадесетина моряци. Малко по-настрани работеха спасените от „Доротея“. Между работещите се разхождаха надзирателите, судански араби и берберийски туареги, с бичове в ръце. В големи черни котли, закачени на върлини, се вареше храната.

Една лодка откара от брега на борда на „Глория“ сухия капитан Хятчинсън, червенокосия американски ирландец О’Хири и още неколцина моряци, от разбитата шхуна. Уилсън ги покани в каютата на своя помощник, датчанина Оге Йензен.

— Големи ли са повредите на „Доротея“? — запита капитан Уилсън своя колега.

Хятчинсън въздъхна.

— Голяма ли е дупката на счупена бутилка? — сърдито изръмжа О’Хири. — Отопихме печалбите си, дявол да го вземе! Какво ви хрумна да се катерите по скалите, Хятчинсън! Всички ония негри в повече, които бяхме решили да скрием от Райланд, сега са на дъното… А и тази французойка, която избяга… За нея можеше да се вземат добри пари…

— Не си струва да се карате, джентълмени — помирително каза Уилсън. — Французойката няма къде да ни избяга от това островче, ако само не е потънала. Преброихте ли негрите на брега, мистър О’Хири?

— От двете шхуни стоварихме сто и двадесет мъже, триста жени и около стотина деца. Оцелелият дребосък не съм броил, не останаха много. Хятчинсън удави онези деца в трюма като палета, а на това отгоре още седемдесет майки и толкова мъже. Около сто и петдесет парчета потънаха, а може и да са избягали… Отвратително!

— Е, брате, в нашата работа — някъде ще спечелиш, някъде ще загубиш… Неприятно е само, че удавихме негрите на мистър Райланд, онези, които бяха изпратени тук за островната плантация, а нашите двеста останаха при Карачиола в Капщад… Сега с „Доротея“ се свърши, а моята „Глория“ ще поправяме цял месец. Дано в това време Карачиола не отплава с негрите за Америка. Виж, тогава ще плачат нашите парички за всички онези чернокожи, които имахме в повече! Какво е вашето мнение, мистър О’Хири.

— Без нас той никъде няма да отиде! Закупен е голям товар за островната плантация. Няма да зареже той всичко в Капщад я! Ще не ще, трябва да чака да се върнем ние с корабите от острова или да дойде тука след нас.

— В Капщад собствениците на диамантените мини даваха по тридесет фунта за парче. Всички излишни чернокожи трябваше да продадем там, на място, и веднага да си поделим парите. Нямаше защо да слушаме Карачиола… В Америка, казва, ще ги продадем двойно… Ето, продадохме ги на… рибите! — мистър Уилсън кимна ядосано към лъскавата вода на залива.

— Изпратихте ли потеря за бегълците? — запита О’Хири, като помълча малко.

— Да. По обяд шестима души с боцмана Браун отидоха в гората на лов. До довечера ще изловят всички.

Съмнявам се… — възрази О’Хири. — Нищо не ще може да ги изкара от гъсталаците. Островът е доста голям и ще успеят да се скрият и да си намерят храна. Мисля, че утре ще трябва да организираме хайка от целия екипаж. Ще се наложи да претършуваме целия остров. Трябва да заловим и французите. Колко е неприятно, че избягаха! Видяхте ли ги, Уилсън?

— Не, аз едва тук разбрах, че на вашия борд е имало двамина бели от загиналата експедиция на „Свети Антоан“. Защо не ги показахте на Карачиола в Капщад, мистър О’Хири?

— Разбирате ли, Уилсън, самият аз ги открих едва по пътя от Капщад за насам. Спомняте ли си как товарехме в Заира? Нощ, суматоха… „Доротея“ прие около двеста мъже за острова и всички жени с дребосъка. Тези двама при товаренето се били мушнали между чернокожите; през цялото време са се криели в трюма сред най-гъстата тълпа. В Капщад ние не престояхме и едно денонощие, а по пътя за насам, когато моряците започнаха да закачат черните красавици, измъкнаха на палубата французойката. Тогава и нейният спътник се показа. Дотогава и двамата омотавали лицата си с парцали. Оказа се, че са попаднали в плен у негрите и са прекарали четири години сред племената на Конго. Заедно с негрите и те попаднаха в наши ръце. Тя се нарече Марта Сабу, а той — Франсоа Пише. Този Франсоа, Пише и шестима здрави негри аз накарах да работят горе; той е ловък моряк, знае всички онези неразбираеми негърски езици и научи негрите да работят с платната. Ние нямахме достатъчно моряци. А жената бях решил да запазя за себе си. Тя е била милосърдна сестра в болничната каюта на „Свети Антоан“. Красива особа, но… с характер, проклетница! В коя и да е част на света биха се намерили купувачи за нея. Надявах се да взема за нея добри пари. Хятчинсън развали всичко с тази авария!

— Ами тези ваши моряци негри… напуснаха ли ви, мистър О’Хири?

— Да, напуснаха ме, дявол да го вземе! Заедно с французите. Хятчинсън стреля, ама струва ми се, че не ги улучи.

— Тази несполука на мистър Хятчинсън навярно ще трябва да коригираме, след като ги заловим — рече замислено Уилсън с пресипналия си глас. — Мистър Райланд не обича излишни свидетели.

— Ако са живи и двамата, французинът ще бъде полезен в плантацията като преводач. Трудно ще избяга оттук. Е, а пък ако свърне насам някой чужд кораб, тогава този мосю Франсоа… ще си получи порцията. Обаче затова трябва най-първо да го върнем.

Оге Йензен потъна в своите спомени. Припомни си една не много отдавнашна пролет, пътуването към Атина, прикритото заливче, шхуната на Каридас и лодката с малкия син на онзи човек, чийто гроб се намира на този остров… Той, Оге Йензен, стреля от лодката по онези хора, защото така му беше заповядал Карачиола… Някой извика по лодката… После се появи лейтенант Уент с гемията… Неуспешно излезе всичко тогава…

В каютата се втурна боцманът на „Доротея“.

— Залови ли бегълците, Браун? — подигравателно запита О’Хири.

— Още не — пробуча боцманът със смирен тон. — Но в гората намерих една къщурка. По всичко се вижда, че обитателите й са я напуснали само преди няколко часа. Докато оглеждахме къщичката, в двора се втурна едно черно куче с парче връв на шията. Ние го заловихме и доведохме с нас.

— Значи, островчето е обитаемо, джентълмени? — с недоумение запита О’Хири.

Йензен излезе на палубата. Ненадейно всички, които бяха в каютата, дочуха от палубата радостен кучи лай и възгласите на Йензен:

— Нерон, Нерон!

Черното куче на неизвестните островитяни скимтеше и се умилкваше около датчанина.

— Та това е нашият стар Нерон, кучето от „Орион“! То се загуби тогава при разкопаването. Нерон, кучи сине, значи, ти си станал островитянин! И зверовете не са те изяли!

— Мистър Хятчинсън и мистър О’Хири — каза Браун, — мисля, че тази напусната къщурка ще ви хареса за жилище. На „Глория“ ще бъде твърде тясно за всички ни.

В пълна тишина, под потръпващите звезди се изкачваха нагоре по клисурата групичката пътници. Пред тях тичаше кучето. Подире му вървеше Антонио Чени, опипвайки пътя с тояга. Капитан Бернардито носеше безчувствената жена на ръце. Шестимата голи негри завършваха шествието.

— Добре сте запомнили този път по клисурата, Антонио — подхвърли Бернардито.

— Как не, сеньор. Ние с мистър Фред всеки ден минавахме по тази пътека при разкопаването на вашата пещера. Като че ли всичко това беше вчера, а ето минаха вече почти шест години… Кажете ми сеньор, Чарли помни ли още майка си?

— Антонио, той забрави миналото. Детето не помни баща си. А известна смътна представа за майката аз създадох отново в детския му ум. Запазих в неговата памет образа на „дойката Доротея“ и научих момченцето да го свързва с понятието „мама“. Аз отдавна бях намислил да върна момченцето на неговата майка, ако само се измъкнех оттук жив…

Но при едно условие: да не се открива на Грели тайната на спасяването на детенцето. Това момче ми е изпратено от самата съдба, за да завърша една отдавна набелязана цел. Майката няма да бъде пречка за мен, ако тя не открие на Леопарда тайната ми.

Те започнаха да се изкачват мълчаливо по каменливата горска пътечка. Ниско над клисурата висеше нащърбеният месец. Скоро гората свърши. Отдясно тъмнееше планинска ливада, обрасла с висока трева. Далече долу, отразявайки се във водите на залива, блестяха светлините на „Глория“. Бернардито седна с товара си на ствола на повалено дърво. Главата на жената лежеше на рамото му.

— Гребнете вода от извора, трябва да свестим сестра ви. Тя е съвсем без сили. Колко тежък, продължителен припадък!

Доротея отвори очи, видя звездите, мрака и приведените над нея глави на Антонио и Бернардито. Щом съзнанието й се възвърна, тя се вкопчи в ръцете, които я подкрепяха. От устните й започнаха да се ронят несвързани думи, глухи като стон:

— Къде ме доведохте? Вие пак ме лъжете. Него го няма! Кажете ми истината: живо ли е моето момченце? Къде е Чарли?

Бернардито отново вдигна жената. Сега тя се блъскаше и трепереше в ръцете му.

— Успокойте се, сеньора Доротея! — вълнението на жената смути Бернардито. Дори най-близките приятели сега не биха узнали гласа на своя суров капитан. — Още няколко минути и ще видите своето момченце, пораснало и здраво. Едно малко пътешествие под земята — ще бъдем у дома. Вашето момче ми стана като собствен син. Аз никога не съм имал деца, сеньора!

Крачещият напред Антонио рязко спря.

— Стойте! — възкликна той. — Дороти, синьор капитанът не знае, че той има син!

От изненада Бернардито се препъна и едва не изпусна своя товар.

— За какво говори брат ви, сеньора? Какво означават думите ви, Антонио?

— Капитане, може би аз напразно заговорих за това в една такава минута, но на мене много добре ми е известно, че в Пирея живее вашата майка, синьора Естрела Луис, със своя внук Диего Луис ел Гора. Той сега е… на десет години. Родил се е в Пирея през есента на 1768 година. Майка му… виж ти, неприятност! Паметта ми изневерява… Едно такова звучно гръцко име… Казваше се…

— Зое… — подсказа му Бернардито.

— Да, да, Зое! Тя не е вече жива, капитане… Спи в гръцките гробища на Атина. Зое е умряла при раждането на вашия син, малкия Диего, когато вие сте били вече на този остров. На доня Естрела отдавна са разказали за вашата гибел, но тя не вярва, очаква ви и разказва на малкия Диего за вашите стари подвизи. Всичко това аз научих в Ливорно през лятото на седемдесет и четвърта година. Запомних дори адреса на синьора Естрела: Пирея, Атинския път, предградието, къщата на търговеца Каридас.

— Търговецът Каридас ли? Георги? Моят марсов моряк от „Перла“? Някога аз му подарих моята стара шхуна „Лъчезарна“. Дали не е същият онзи Каридас?

— Капитане! Всичко, което сега ви разказах, аз чух в Ливорно от юнгата на шхуната „Лъчезарна“ Томас Бингъл. Това момче е приятел на вашия малък син. Доня Естрела разказвала на двете момчета за капитан Бернардито.

— Диего Луис ел Гора! — Бавно произнесе старият корсар, вслушвайки се в тези думи. — Синът на моята Зое! С нея се разделихме през декември 1767 година… О, небе! Ти си по-щедро с милости, отколкото можех да очаквам! С какви планини от съкровища трябва да ти се отплатя за тази новина, момко?… Не бойте се, сеньора, това не е пропаст, а само вход в една скрита пещера. Дръжте се за врата ми, аз ще ви пренеса по коритото на един подземен ручей. Тук е тъмно като в гробница, но по-нататък зад завоя гори факел.

Гласът на Бернардито вече кънтеше под сводовете на тунела. Един след друг негрите боязливо навлизаха в черната паст на подземието.

Корабен фенер осветяваше сводовете на скривалището. Дълбоко безмълвие цареше в подземните коридори и тунела. Само потокът слабо ромолеше на дъното. Дупката в стената, някога пробита от капитан Бернардито, беше закрита отвътре с вълча кожа.

Момчето се ослушваше в звънката тишина, която цареше в подземието. В скривалището беше светло и топло. Бернардито отдавна беше приготвил това тайно убежище в случай, че внезапно пристигнат враговете. Стените и подът на пещерата постлаха с кожи. В един ъгъл имаше купчина одеяла. В огнището, направено от камъни, тлееха дървени въглища и едва забележимият пушек навлизаше в тунела и подземните ходове. В друг ъгъл беше струпан запас от дървени въглища и суха като барут вършина. Над огъня кипеше в котле настойка от сушени ароматни треви; тази напитка заменяше на островитяните кафето и чая. Припасите бяха поместени в ниши, издълбани в плочестата леска. Тук се намираше и оръжието, пренесено от къщичката.

Днес самотата особено тежеше на момченцето. Не му беше леко да лежи тук, връз кожата, самичко, когато на острова стават такива важни работи… Момченцето стана от леглото си, приближи се до дупката и отмахна края на завесата. Светлината падна върху противоположната стена и озари дъното на тунела. Последните летни месеци бяха горещи, малко дъждове паднаха; ручеят в тунела почти пресъхна и целият подземен път до скривалището сега не беше труден.

В далечината се зачу шум, след това човешки гласове, изменени от ехото. Една дълга сянка се метна по дъното на тунела и по познатото ръмжене момчето различи своето куче.

Иззад завоя се мярна червеникав отблясък и гласовете приближиха. Най-после в тунела се показаха хора. Колко много бяха те! Чернобрад мъж, гол до пояс, носеше факел. Той закриваше високата фигура на чичо Тоби, който носеше на ръце някакво тяло, завито в старото наметало. Отзад един след друг се промъкваха голи хора, черни като въглен. Момчето отмахна вълчата кожа и бързо спусна през дупката леката бамбукова стълбичка. С два скока Карнеро се озова в скривалището, завъртя се около момчето, като скимтеше и се мъчеше да го лизне по лицето. Но на момчето сега не му беше до остроухия! Когато напускаше скривалището, за да отиде при спасените, чичо Тоби му каза със странен глас съвсем странни неща. Той беше отмахнал от челото на момченцето една къдрица и поглеждайки го в очите, беше запитал:

— Синко, искаш ли да напуснеш този остров и да видиш големи градове и далечни страни?

— Искам да ги видя заедно с тебе, чичо Тоби. Нали няма да ме дадеш на ония чужди хора, които дойдоха с корабите?

— Не говори глупости, мой сеньорито. По-леко ще ми бъде да загубя второто си око, отколкото да се лиша от тебе. Но кажи ми, ако твоята майка изпрати да те вземат, би ли се зарадвал?

— Мама ли? Значи, тя е изпратила кораби? О, чичо Тоби, искам по-скоро да я видя! И ние винаги ще бъдем заедно, с мама и с тебе! Нали, чичо Тоби!

Бернардито беше притиснал силно момчето към гърдите си:

— Остани със здраве, мой сеньорито, дръж стълбата го това и ме чакай. Аз ще дойда, но не сам, и ще ти донеса голяма радост!

С тия думи чичо Тоби беше заминал. А ето че сега Карнеро пречеше на момчето да се приготви за важната среща. Внезапно детето трепна. Само няколко думи долетяха от тунела, но една от тях предизвика смут дълбоко в детското му сърчице. Произнесе я чичо Тоби. Това беше име, вече полузабравено…

— Дороти, ние ще постоим тук. Качете си при него, той ви чака!

Момчето стоеше насред пещерата. Беше облечено с бяло палтенце от кози кожи и къси панталони. Тъмните му къдрици се спущаха до раменете, загорелите страни бяха порозовели от вълнение. Изведнъж вълчата кожа над входа рязко отлетя настрана. Една жена с пламтящи очи падна до него на колене. Топли длани стиснаха лицето на момчето. То усети докосването на горещи, мокри страни, облени в сълзи. Като освободи ръката си, момчето смутено и неловко докосна меките коси на жената, поотдръпна се от разплаканото лице и вглеждайки се дълбоко в тия родни, безумно щастливи очи, за първи път в живота си със задъхващ шепот произнесе:

— Мамо!

3

На другия ден призори Бернардито, Антонио и най-възрастният от бегълците негри, чернокожият исполин Нгуро, предпазливо се промъкнаха до брега на залива. Непроходимият гъсталак ги прикриваше от пазачите на роботърговците.

Пред очите на съгледвачите се откри твърде непривлекателно зрелище на робски лагер. Сред храстите и ниските дръвчета, които достигаха до самия бряг на залива, беше разчистена една голяма площадка. Около двеста жени правеха стобор от колове и върлини с обгорени, заострени върхове. На двата противоположни ъгъла на тази площадка се извишаваха грозни постройки върху дълги стълбове. Това бяха наблюдателни кули за пазачите — първите образци на европейската архитектура, издигнати от колонизаторите на новата земя. Пазачите, по двама на всяка кула, се бяха разположили под палмовите листа на навесите и бяха облегнали върху плетените перила дългите цеви на пушките си. Първите фортпостове на цивилизацията в острова на Райланд бяха създадени!

До двукрилата врата вече имаше будка, изплетена от пръчки и клони, която наподобяваше висока кошница. В нея се бяха вмъкнали още двама въоръжени моряци. Стоборът около лагера още не беше завършен и двадесетина моряци бяха обкръжили площадката да не би на някой от негрите да хрумне да си търси на острова друг подслон. В ограденото пространство бързо растяха пет големи колиби. На дълга върлина висяха над разпален огън опушени чугунени котли. Няколко черни жени готвеха храната под надзора на корабния готвач на „Доротея“, който явно се стесняваше от подобни задължения.

Малко по-далеч, по левия бряг на залива, постоянно се мяркаха върховете на падащи дървета. Тука също разчистваха място за постройките и нивите на бъдещата плантация.

Притаили се в короната на едно високо дърво, съгледвачите видяха как мистър Хятчинсън поведе голяма група роби към мястото, където се бе разбил неговият кораб, за да спасява останките от товара. На края на гората отряд негри режеше с триони трупи. Слънцето безпощадно обгаряше лъсналите от пот черни гърбове на резачите. Едни стояха на възвишението, направено от дървета, а други — долу на земята. Отмерено се привеждаха телата. Нагоре-надолу, нагоре-надолу сновяха трионите, захапвайки със стоманените си зъби дебелите дънери. Вече две големи редици от току-що нарязани дъски лежаха от двете страни на издигнатата площадка. Двама надзиратели с дълги бичове се разхождаха между редиците.

Един от горните резачи, широкоплещест негър, изморено се изправи и изтри стичащата се от лицето му пот. Надзирателят Урикон, бившият жрец, викна нещо на роба, но той не обърна внимание на това, приближи се до края на площадката, загреба с един череп вода от дървената бъчвичка и отпи няколко глътки.

Урикон шибна негъра с бича по гърба, той изгуби равновесие и падна от площадката. Обхванат от гняв, негърът скочи и запрати черепа в лицето на надзирателя. Към мястото на сбиването изтича бял моряк. Негърът прескочи през купа стърготини и се втурна към близкия гъсталак. Екна изстрел, куршумът улучи беглеца в крака, но той, накуцвайки, продължаваше да тича. Урикон с разсечена вежда догони с няколко скока ранения и със свистящ удар на бича го повали. Моряците повлякоха нещастника към лагера. Не минаха и пет минути и тялото на резача увисна на клона на едно високо дърво. Под нозете на обесения пламна вършина, обгаряйки сгърчените му пети. След това моряците се разотидоха по местата си с равнодушни лица. А трионите продължаваха да се движат нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш нищо не се беше случило. Притаилият се на дървото Антонио едва не заплака от ненавист и отвращение.

Преди да настъпи вечерта, роботърговците събраха на едно място всички роби от площадката на бъдещата плантация и тия, които участвуваха при разтоварването на стоките на „Доротея“. С ритници и удари с бичове, споменавайки сатаната и всички свети угодници, моряците строиха негрите в една обща колона и три пъти преброиха тези пет-шест дузини изплашени голи хора: явно моряците бяха скарани с аритметиката!

Започна да се мръква. По върховете на мачтите на „Глория“ запалиха фенери. Плющейки с бичовете, роботърговците вкараха робите зад оградата. Като изядоха отвратителното ечемичено вариво без лъжици и чинии, полуголите хора се натъркаляха под редките навеси. Скоро детският плач и вайканията на майките започнаха да стихват. Бернардито и двамата му спътници слязоха от дървото и предпазливо тръгнаха обратно.

Внезапно на горската пътека, която водеше към жилището на островитяните, се дочуха гласове. Съгледвачите замряха в гъсталака. Антонио разпозна О’Хири, Йензен и Хятчинсън. Те отиваха с няколко моряка към къщурката, като разговаряха високо помежду си.

— Къде са се дянали тези островитяни? — казваше О’Хири. — Втори ден вече как се крият от нас. Ако се съди по домакинските съдове и броя на добитъка, тука са живели няколко души. Навярно са останки от екипаж на някакъв кораб. Не ми се харесва тяхното поведение, дявол да ги вземе!

— Какво предлагате? — запита Хятчинсън.

— Десет ловни групи да претършуват тази нощ всяко храстче на острова. Вие, Йензен, с вашите хора ще претърсите клисурата. Кучето на островитяните ще ви помогне.

Гласовете на роботърговците стихнаха. Бернардито и спътниците му още няколко минути се промъкваха много предпазливо след тях, но онези се приближиха до къщурката и нахълтаха шумно в нея. Съгледвачите свърнаха в горския гъстак.

— Нашият Нерон днес може да ни окаже лоша услуга — проговори Бернардито. — Глупаво куче, вчера избяга от Чарли и ето че е попаднало в ръцете на тази горила Йензен. Разкажете ми, Антонио, кой е този датчанин? Видях го още на лодката от „Орион“. Вързан е в езика, ама юмруците му — същински топовни гюлета.

Десет моряка, начело с Оге Йензен, се изкачваха нагоре по клисурата. Йензен държеше вързан черния пес и тихичко разговаряше с него като със стар добър познат:

— Води ни, Нерон, води… На „Орион“ ти беше много крадлив, приятелю мой, и измъкваше от моряците сирене…

— О, аз познавам това място! Някъде насам се намира един гроб…

— Какво си мърморите там, Йензен? — недоволно запита един от моряците. — За какъв гроб споменавате?

— Казвам: тука наблизо е гробът на едноокия Бернардито…

— Какво? Стойте, момчета! Ако вие, мистър Йензен, имате желание да си чупите врата, тогава пълзете след това проклето черно куче, а лък аз не съм луд нощем да отивам при гроба на Бернардито.

— Мъртвите не мъстят — успокоително каза Йензен.

— Духът на Бернардито няма да търпи нощни гости. Гледайте, Йензен, кучето се зъби! То се хили! Гръм да ме удари, ако не се хили! Да се проваля на място, ако не го е изпратил при нас мъртвия Бернардито! Виждате ли какво е черно? Кълна се в рогата на сатаната, това е таласъм! Зарежете кучето, Йензен, нека върви по дяволите! Я да обърнем кормилото, докато не е късно, да не затракат нашите кокали по дъното на тази урва.

Иззад хребета се показа червеният сърп на месеца. Мислите на Йензен мудно се въртяха в мозъка му. На него също не се харесваше много пътят, по който черното куче поведе групата. Гробът на Бернардито вдъхваше страх и в неговата суеверна душа… Та нали само преди четири години, той, Йензен, се беше прицелвал в момчето седнало на кърмата на лодката… Дали пък да се върнат на осветената „Глория“, да пропъдят страха с глътка ром? Но къде така се дърпа кучето? Скимти и се тегли нагоре, откъдето по камъните струи ручейче към дъното на клисурата. Тъкмо навреме, да се освежат с глътка студена вода… Къде беше наистина този проклет гроб? В такъв мрак нищо не може да се види.

— Тихо! — произнесе шепнешком друг моряк. — Дочу ми се кучешки лай. Жени сте вие, а не моряци! Бас държа, че черното куче ни доведе тука не току-така. По дяволите вашите страхове! Тук се крие някой. Това са или негрите, или островитяните.

Йензен се колебаеше. Желанието да отведе в лагера бегълците се бореше в него с нечистата му съвест. Накрай той надви страха.

— Останете на мястото си, пригответе оръжието… Ти, Дългия Енди, ще дойдеш с мен — каза той на смелия моряк. — Да видим накъде се тегли така песът.

Кучето за малко не изтръгна ремъка из чугунения юмрук на Оге, устремявайки се нагоре по склона. Йензен размота верижката на своята гиричка и приготви пищова.

Около стотина ярда Оге и морякът вървяха по коритото на ручея. Ето най-после някаква издатина на скала. Оттук ручеят се хвърля надолу. Ето и края на издатината.

Кучето още по-силно задърпа ремъка, като се насочваше под ниско надвисналия камък, изпод който изтичаше ручейчето.

— Навярно бегълците са се криели върху тази издатина — прошепна Дългия Енди.

Месецът вече изгуби червения си отблясък и озаряваше всичко наоколо с мъртвешко сияние. Йензен разпозна зловещото място: ето вляво се издига скалата, на която виконтът някога заповяда да издълбаят надгробния надпис. В подножието на тази скала е издигнат надгробният насип…

— Енди, ние сме дошли при гроба на Бернардито! Решителният Енди спря замислен. Черното куче продължаваше да се завира под камъка.

— Дали пък тук няма някаква пещера? Трябва да извикаме другите, Оге.

В този миг нещо голямо, бързо като нощна птица изскочи изпод надвисналия камък. От изненада Йензен седна насред плочата и изпусна ремъка от ръката си. Черното куче се шмугна под камъка. Дългият Енди стоеше на края на издатината и сивата сянка се хвърли право върху него. Той нададе вик и изчезна от края на плочата. Ужасен, Йензен погледна надолу. Оттам долиташе хриплив лай. На два-три ярда дълбочина се чернееше тялото на Енди; някакъв грамаден черен звяр го разкъсваше.

Прехвърляйки пистолета в дясната си ръка, Йензен се озърна към гроба и… замря: при светлината на нащърбената луна той видя един бял призрак, който пристъпваше бавно с протегната напред ръка. Датчанинът направи крачка назад, стъпи накриво и като размаха непохватно ръце, полетя от стръмнината право върху валчестите камъни…

 

 

… Йензен още дишаше, когато няколко ръце го вдигнаха от камъните. Гръбначният му стълб беше пречупен и главата му — разбита. Бернардито заповяда да го отнесат в тунела. Когато се свести, датчанинът видя тъмния свод на една каменна гробница, озарена от погребален факел. На фона на сивата стена той различи неподвижната фигура в бяло. Право в очите на Йензен се бе втренчило злобно пламтящото око на мъртвия Бернардито.

Йензен застена и се размърда, като искаше да отмахне от себе си видението, но един металически глас, звънко проехтял под сводовете, запита:

— Оге Йензен, защо наруши моя покой? С пресъхнали устни Йензен прошепна:

— За всичко е виновен Карачиола. Той ме накара да стрелям по твоя син, Бернардито. Ох, умирам! Не идвай, не се приближавай към мен!

Призракът до стената трепна; гласът му пресекна и захриптя:

— Вие с Карачиола сте убили моя син?

— Не, призрако, мисля, че остана жив. А ето аз умирам… Духът ти може да се успокои. Върви си, махни се от мен.

— Къде се случи това? Къде дебнахте моя син, проклетници?

— В Пирея, ох, в Малкия залив… Казвам ти, Карачиола е виновен…

— Умри, детеубиецо! — извика страшно призракът, откъсвайки се от стената.

Датчанинът потрепера и затихна. Бернардито дълго време още разтърсва безжизнените му рамене, но дори великият инквизитор Торкемада нищичко не би могъл да изтръгне от Йензен. Роботърговецът беше мъртъв.

В това време Нгуру с четиримата бойци и страшният Карнеро, подобен на злобен демон, заобиколиха безшумно откъм тила площадката на дъното на клисурата, където се бяха притаили в очакване останалите участници в потерята. Нападението беше внезапно и стремително. Ножовете на чернокожите отмъстители и зъбите на Карнеро довършиха отряда, без дори да смутят тишината на клисурата. Бернардито, който вече бе свалил от раменете си „савана“, намери на площадката девет нахвърляни тела. Той заповяда да присъединят към тях телата на Йензен и Дългия Енди и да пренесат всички трупове до подножието на скалата с надгробния надпис. Тук, при собствения си надгробен камък, Бернардито започна да нарежда с помощта на черния ловец Нгуру единадесетте мъртъвци около надгробната плоча…

След като огледа площадката с надгробния насип и живописните пози на неподвижните гости, Бернардито тихо отведе черните бойци под сводовете на подземното си убежище.

4

Още не беше се разсъмнало и робите в лагера лежаха, потънали в тежък сън, когато две тъмни сенки се спуснаха от дървото край строителната площадка на левия бряг. Изпочупен храсталак и изкоренени пънове, откъснати лиани и купища клони отрупваха цялото пространство на изсечената гора. По полегатия каменист склон се извишаваха купища пръст и камъни: предишния ден тука бяха започнали да изравняват земята за сградата на главния дом на плантацията. Едната от черните сенки, промъквайки се на площадката, бързо се шмугна под купчина изсечени клони. Вторият човек огледа мястото, където се беше скрил храбрецът, подреди над него клоните и прошепна на езика киши-конго:

— Бъди предпазлив и не мърдай, Тоопи. Ако те забележат, всичко ще пропадне.

— Върви си, маса Анту, ще бъда тих като риба — изшумоля отговор изпод клоните.

Антонио Чени безшумно напусна площадката и се покатери на едно от най-близките дървета. Тук той се скри между гъстия листак и замря неподвижно във въздушното си скривалище, извишаващо се на дванадесет ярда над земята.

В това време в лагера вече пламваха огньовете под котлите, заплющяха кожените бичове и двете лодки от „Глория“ стовариха на брега нова смяна пазачи, а също така и ръководителите на работите през деня. Скоро двукрилата врата се разтвори и пропусна цялото население на краала вън от оградата. Охраната отведе шестдесет-седемдесет измъчени роби на строителната площадка на левия бряг.

Робите грабнаха търнокопи, брадви и лопати, а пазачите с пушки и пищови седнаха по-встрани върху трупи и изгрялото слънце обжари с палещите си лъчи голите гърбове на клетниците и широкополите шапки на господарите.

 

 

… Две млади стройни жени, които събираха клони, довлякоха товарите си до голямата камара, където се беше притаил Тоопи. Върху себе си те нямаха никакво друго облекло освен една кърпа на бедрата и гердан от коралови мъниста. Въжето от товара беше оставило дълбока следа по голите им рамене. По-младата уморено приседна на донесения товар.

— Нгава, тихо, аз съм, Тоопи — прошепна изпод клоните глас, добре познат на младото момиче.

Тя се наведе и видя под камарата клони лицето на своя жених.

— Не се бой, Нгава, и прикрий ме с клончета. Къде е надзирателят?

Нгава бързо развърза своя товар и започна да разхвърля нови клонки върху камарата, като се стараеше да не обърне върху себе си вниманието на надзирателя.

— Ти си луд, Тоопи! — прошепна тя изплашено. — Защо си пропълзял тук? Урикон жив ще те одере!

— Къде е Майни-Мфуму? С вас ли е синът на вожда на племето баконго?

— Тука е, Тоопи. И него го накараха да сече дърва.

— Нгава, нека Майни-Мфуму да дойде предпазливо насам. През нощта ние се готвим да нападнем лагера и кораба. Трябва да се предупредят всички бойци. Ти, Нгава, кажи само на сигурните жени, бъди предпазлива, за да не подушат нищо надзирателят и доносниците. Пазете се от Урикон и от неговите змийчета.

Двете жени бързо се отдалечиха. Един час по-късно към същата камара довлече връзка клони висок, мускулест африканец. Той се заседя за малко време около камарата, изправи се и като стрелна минаващия надзирател с проницателен поглед, отново отиде на края на площадката, където с всеки изминат час дърветата и храстите оредяваха.

Около два часа преди залез-слънце към брега на залива се приближи отряд моряци. Той се връщаше от претърсването на гората. Начело на отряда крачеше мистър Ъруин Сайръс О’Хири. Мнозина негри зарязаха работата, гледайки с тревога приближаващите се бели. Бичовете на надзирателите заплющяха още по-често, на площадката се вдигна врява и глъч.

— Умирете тоя черен добитък! — никна О’Хири.

Той се приближи до изкопа за сградата, където негрите изриваха камъни и разчистваха пръстта. Тук се разпореждаше старшият корабен дърводелец на „Доротея“, който обичаше да се хвали с опита си „да управлява“ роби в американските плантации.

— Защо работата върви така бавно, Търлей? — недоволно го запита О’Хири.

— Вашите негри са глупави, лениви и изнежени. Вие сте ги разпуснали, мистър О’Хири — беше отговорът.

— Защото не умеете да учите негрите! — закрещя О’Хири. Той грабна бича от надзирателя и скочи в изкопа. Търнокопите и лопатите се замяркаха по-бързо. — Кой от тях днес е мързелувал, Търлей?

И без да бърза, със зловещо лице, той се приближи до веригата мъже, пръсната по дължината на изкопа.

— Ей онзи — бързо посочи Търлей първия попаднал му пред очите клетник.

Той смяташе за излишно да се мъчи да разпознава чернокожите, всички му се струваха, че имат едно и също лице.

О’Хири шибна с камшика негъра по гърба. Ударът, както се изразяваха роботърговците, беше направен „с изтегляне“. Мигновено върху черната кожа набъбна червена бразда, а робът се приведе още по-ниско и продължи усърдно да работи с лоста. Това го спаси. Изморен от скитането из гората на острова О’Хири захвърли камшика, като пощади покорния роб. Той не знаеше, че младият вожд на баконго днес беше заповядал на мъжете от племето си да бъдат търпеливи… до вечерта!

Освен това мистър О’Хири днес беше в добродушно настроение. Наистина бегълците още не бяха заловени, но моряците вече бяха претършували половината от острова и намериха много следи от островитяните: стара, порутена колиба на една миля от езерото пътека в бамбуковите гъсталаци, пепел от ловджийски огън край ручея… Групата на Йензен още не се беше върнала. Може би тя вече води изловените бегълци и жителите на острова? Но главната причина за добродушието му беше друга… Ровейки небрежно пясъка край ручея, О’Хири откри по космите на ръката си мъничко, но доста тежко жълто зрънце: на острова имаше злато и… за сега само той, мистър Ъруин Сайръс О’Хири, знаеше това!

Роботърговецът плесна с ръце. Урикон вече тичаше към него през площадката като куче, което е познало господаря си.

— Кажи на тези говеда, Урикон, че трябва да се стараят. Тука ще стане плантация. Те ще се научат да работят, да обработват земята. Ако работят усърдно, ще им дам богата храна. Те трябва да ценят доброто държане към тях. Аз ни кога не изтезавам току-тъй. Наказвам само бегълците и мързеливците. А на добрите негри ще дам тютюн за дъвчене. Кой иска тютюн?

О’Хири бръкна в джоба си и извади наченат пакет с черен евтин тютюн, който беше любима дъвка на моряците през часовете на дежурство. Няколко черни ръце плахо се протегнаха за тютюна.

„Доверчиви като мънички деца!“ — помисли си горестно Антонио, следейки отвратителната сцена.

— А, не, така няма да ви дам тютюна! Ето вижте, оставям този пакет на земята. Тука вие трябва да изкопаете изкоп за сградата. Сега сте тъкмо две групи. Пакетът слагам на средата. Дълбайте, копайте! Който пръв прокопае канавка до това място и успее да достигне пакета с ръка, той ще го получи. Разбрахте ли, черни мутри?

Антонио с болка наблюдаваше как възрастни, силни мъже се втурнаха в изкопа. Нито един бич не изплющя във въздуха. Каменистият склон се топеше като снежна буца под пролетно слънце. Измъчените роби дишаха тежко, хрипливо. Накрай една черна ръка грабна желания пакет. Обезсиленият негър, щастливият притежател на съкровището, излезе, олюлявайки се, от изкопа и като откъсна едно парче от черния тютюн, мушна го под бузата си. В същия миг двама яки надзиратели туареги затулиха щастливеца от погледите на О’Хири и Търлей. Третият надзирател с ритник повали негъра на земята и замахна с тоягата. Пакетът падна от ръката на негъра, надзирателите си го поделиха в една секунда и се пръснаха, като енергично движеха железните си челюсти.

— Ето, Търлей, научете се как трябва да се работи с калпавите негри — самодоволно говореше О’Хири, застанал насред опустелия изкоп. — Вие щяхте да изгубите три дни и да пребиете до смърт не по-малко от половин дузина чернокожи, а пък те струват пари, друже мой. Учете се от мен, Търлей, и вие никога няма да изпуснете юздите на негрите. С всяко животно, щом то ти принадлежи, трябва да се държиш умело. А, виж, с бегълците ще разговарям по друг начин. Това ще видите, като се завърне групата на Йензен със заловените. Ето и Хятчинсън се връща… Какви са вашите успехи, мистър Хятчинсън?

— Това днес ли е свършено? — възкликна Хятчинсън, приближавайки се към готовия изкоп. — За един ден? Удивително, мистър О’Хири! Нашите успехи засега трябва да ни карат да искаме нещо по-добро. Претърсихме десния бряг на ручея. Има пътеки, не е зле през нощта да поставим засади. Какво е направил Йензен?

— Мисля, че е обградил дивеча в клисурата. Те имат най-дългия маршрут. Едва ли ще успеят да се върнат днес.

— Ама чуйте, О’Хири, вие бяхте обещали да устроите едно малко развлечение за моряците. Време е момчетата да се освежат, добре да си пийнат, да полудуват и да се поразвлекат с африканските госпожички…

— Може, нека да се повеселят днес на „Глория“. А ние с вас ще си устроим един мъничък пикник в нашата къщурка. Там сред тия негритянки има една Нгава… Днеска съм в доста добро настроение, Хятчинсън.

5

Върху черната вода на залива трептяха отраженията на светлините, струящи от илюминаторите на „Глория“. Палубата изглеждаше пуста, но край четирите оръдия се бяха свили топчиите и пушеха в мрака с лулите си. Двама дежурни моряци и капитан Уилсън се разхождаха по капитанския мостик. Боцманът обходи караулните постове на кораба. От кубрика вече долитаха провиквания и тропот от моряшки ботуши. Бреговите постове бяха възложени на Браун, боцмана на „Доротея“. Четирима моряци охраняваха входа за лагера. На всяка куличка стояха по двама стрелци и още двама бели пазачи се намираха отвътре на оградата. Патрул от трима моряци обхождаше всеки половин час цялата територия, като вървеше по просеката край стобора. Втората смяна на охраната спеше в голямата колиба. Пред входа на тази колиба гореше огън и седеше боцманът Браун.

Още не беше се мръкнало, когато крайбрежните храсти лекичко се разклатиха. Бернардито, Антонио и двама негри предпазливо надзърнаха през шубраците.

— Антонио, ти с Нгано и Нори трябва да нападнеш колибата с дежурните. Карнеро вече ви слуша, вземете го със себе си. Нгуру, Тоопи и останалите двама трябва със стрелите си да свалят наблюдателите от куличките. Успяха ли негрите да пренесат оръжие в лагера?

— Да, при бъркотията в изкопа надзирателите не видяха, че част от хората взеха със себе си лопатите и търнокопите. Останалите взеха камъни и корабни гвоздеи. Около четиридесет души са въоръжени по този начин. Жените чистят рибата с ножове. Те ще ги подхвърлят на бойците.

На фона на потъмнялото небе фенерите по мачтите на „Глория“ изглеждаха като големи ниски звезди. Пламъците на огньовете ярко светеха в лагера и в нощната тишина гръмко се разнасяше съскането и пукането на суровите цепеници. От кораба долитаха пиянски песни и подвиквания. Скоро от борда се откъснаха две лодки и се насочиха към брега.

— Тръгнаха на поход за робини… В лодките има около една дузина мъже — прошепна Антонио. — Всичко върви тъй, както вие предвидихте, капитане!

— Сега ще се развеселят! — процеди през зъби корсарят.

Ловците се промъкваха през гората към лагера. До най-близката куличка оставаха петдесетина ярда. Нгуру, Тоопи и другите двама негри с изопнати лъкове залазиха към своите постове. Бернардито и Антонио започнаха да обхождат лагера откъм тила.

— Вижте, капитане, патрулът тръгна на обиколка.

— С него именно ще започнем — отвърна Бернардито и изтри с полите на дрехата своята дълга шпага. — Трябва така да ги изловим, че откъм водата да не ги забележат. Щом свършим с патрула, промъквайте се към колибите със спящите. Те трябва да се събудят в ада!…

Часовият гледаше от куличката подир патрула. Тримата патрулни вървяха край дългата задна страна на краала и свърнаха към просеката, която водеше към залива… Храстите силно се разклатиха, сигурно някой от патрулните се беше препънал в тъмнината.

— Макс — обърна се наблюдателят към своя другар, — то към вратата вече се приближават момчетата от „Глория“.

В същия миг часовите започнаха да разтварят плетените крила на вратата на краала, пропускайки пратениците от „Глория“. Внезапно нещо рязко изсвистя във въздуха. Наблюдателят изплашено запита:

— Макс, какво ти стана? О, дявол…

В гърлото на Макс стърчеше стрела. В следния миг и събеседникът на Макс изпусна пушката и увисна на перилата на куличката. Точно отправената стрела го улучи между лопатките.

След като свършиха с наблюдателите на двете кулички, черните бойци на Бернардито се прехвърлиха през оградата. При светлината на огньовете вече кипеше яростна битка пред петте плетени колиби. Предварително предупредени, негрите в лагера стояха нащрек и щом паднаха часовите на куличките, десетки роби се нахвърлиха върху моряците от „Глория“. В битката участвуваха не само мъжете. Негърките с настървение се нахвърлиха върху моряците пазачи и надзиратели. От крайната колиба изскочи гол жрецът Урикон и веднага попадна в ръцете на разярените жени от баконго. Полумъртвият жрец бе довлечен до готварските котли и хвърлен в кипящото ечемичено вариво…

 

 

… Приклекнал край огъня, осветяващ входа в колибата със спящата смяна, боцманът Браун дълго се вслушва в шума зад оградата. Вратата остана полуотворена, караулните влязоха в лагера. Какво толкова дълго се мотаят с тези женоря?

Браун стана и се отдръпна от огъня в тъмнината. Не бе направил и десет крачки, когато удар от тояга го повали на земята. В същото време Антонио и двамата черни бойци раздърпаха задната стена на колибата и се втурнаха в жилището на пазачите…

Зад оградата се чу тихо изсвирване: Бернардито свикваше своите другари. Като събраха всичкото оръжие на убитите, Антонио и двамата бойци прескочиха през оградата в лагера.

Тук вече всичко беше утихнало. Нгуру, Тоопи и Майни-Мфуму укротяваха възбудените жени. Антонио се натъкна на телата на туарегите надзиратели и видя стърчащите из котела крака на жреца. Лагерът бе завзет.

Сега Бернардито раздели черните бойци на три отряда. Около тридесет души начело с Нгуру изчезнаха по посока на къщичката на островитяните, а другите два отряда, предвождани от Антонио и Майни-Мфуму тръгнаха към брега. Част от негрите в тези два отряда намъкнаха шапките и ризите на моряците. Те „конвоираха“ към лодките въоръжените си другари, покрили главите си с палмови листа, парцали и късове платна. Бернардито им нареди да представляват процесия от оклюмали, мълчаливи робини. Той излезе след двата отряда и затвори двукрилата врата. Въоръжените бойци мълчаливо насядаха в лодките. В едната от тях вече се намираше Антонио Чени, във втората скочи Бернардито. Веслата плеснаха и се потопиха във водата.

Пресипнал дискант викна от капитанския мостик на „Глория“ към хората в лодките:

— Къде се затрихте толкова време, дяволи? Всичко наред ли е в лагера.

— Спокойният глас на Бернардито отговори из мрака:

— Всичко е наред, капитан Уилсън. Возим весели гости… Всички добри момчета ще бъдат доволни.

— Вие ли сте, Джонсън? — викна капитанът, наведен през перилата.

В този миг отдалеч долетя продължителен, отвратително рязък вик на кукумявка. Той се повтори три пъти. Нгуру сигнализираше, че бойците вече са обградили къщичката с О’Хири.

— Да, аз съм, капитане — отвърна Бернардито, като се залавяше за перилата на носовата стълба. — Ей сега ще се кача горе при вас и ще ви съобщя отлична новина.

Втората лодка приближи до кърмовата стълба. Дежурните с любопитство се струпаха край борда. Внезапно от лодките гръмна нестроен пушечен залп. Капитан Уилсън и вторият дежурен офицер рухнаха на мостика. В същия миг една сива сянка се метна нагоре по стълбата и с вой се нахвърли върху моряците, като ги разбутваше и разпръскваше подобно на вълк, втурнал се в кошара. А по двете стълби вече прелитаха на борда гъвкави черни тела.

Един изстрел счупи фенера. В непрогледната; тъма се развихри безпощадно клане. Карнеро се мяташе като адска фурия.

— Антонио! — прогърмя гласът на Бернардито. — При мен!

Из най-разгорещения бой изскочи Антонио. Прекрачвайки през, тела, той се приближи до тъмната фигура край борда. Бернардито стоеше със скръстени ръце на гърди. Беше съвсем спокоен.

— Това е тридесет и деветият абордаж в живота ми — каза той на младия човек. — И, струва ми се, доста успешен. Сега боят е стигнал до такава точка, че е невъзможно и излишно да бъде управляван. Не се намесвайте в тази битка, негрите ще минат и без вас. Наблюдавайте лодките, никой от враговете да не се измъкне жив. Във водата нека се хвърлят. Там акулите и крокодилите ще се погрижат за по-нататъшната им съдба.

Негрите вече бяха разтворили люка за кубрика. Разположението на корабните помещения беше много добре известно на бойците. В кубрика гореше ярка лампа, пияни моряци се валяха в леглата, на двете маси имаше шишета и канчета. Част от пируващите вече бяха успели да изтрезнеят и се мятаха насам-натам, търсеха оръжие. Карнеро се втурна в кубрика след озверените бойци на Майни-Мфуму. Прескачайки през масата, кучето събори лампата. Маслото се разля и пламна. Едно легло се запали, огънят се прехвърли по стената… В разгара на боя никой не отиде да гаси пожара; едва когато и последният моряк в кубрика издъхна, а пламъкът вече се издигаше до тавана, Майни-Мфуму заповяда на воините си да се спасяват от горящия люк и Бернардито видя най-сетне летящите искри и пламъци.

— Стой! — никна той с такъв глас, че целият кораб потрепера. — Прекратете битката! Антонио! Усмирете негрите и загасете пожара! Кораба трябва да спасим на всяка цена.

Пламъкът вече се прехвърли в салона. Подпалиха се дъските на палубния под.

При отблясъка на пожара Бернардито съзря, че около кораба се мяркат във водата десетки къдрави глави. По стълбите, котвените вериги и въжетата вече се изкачваха на палубата мъже, жени и деца. Всяка минута техният брой нарастваше. Антонио гледаше объркан този странен щурм и най-сетне по възгласите на жените се досети каква е работата.

— Капитане — викна той, — някой е пуснал слух, че корабът ще отплава. Почти целият лагер се е хвърлил във водата, за да не остане на проклетия остров!

— Накарайте ги тогава да ви подават вода. Вземете кофи, наредете хората във верига!

Пламъците вече бяха обхванали капитанския мостик. Стотици черни ръце бързо започнаха да си подават кофите с вода. Заработиха канджи и брадви. Огънят на палубата скоро беше загасен, но от кубрика се разнесе жален хрипкав вой. Около люка, водещ надолу, бушуваха пламъци. Бернардито смъкна от един убит дежурен моряк пелерината от корабно платно, нахлупи капишона на главата си и заповяда да го облеят с вода. В миг няколко кофи се изляха върху него. През горящото гърло на люка той изтича по стълбата в кубрика.

В дима нищо не можеше да се различи. Бернардито се блъсна в масата и шишетата със звънтене се търколиха на пода. Нещо изквича под крака на капитана; той се наведе и напипа твърдата козина на Карнеро.

С железен лост капитанът счупи прозореца. От нахлулия въздух пламъкът избухна още по-силно. Рухна дървената стълба, която служеше за изход. Съзнанието на Бернардито започна да се размътва — кубрика беше горещо като в пламтяща пещ. Но ето че спуснаха въжена стълба и Антонио се притича на помощ на корсаря. Двамата помъкнаха грамадното тяло на Карнеро към стълбата и го омотаха в огъващата се въжена стълба. Хората отгоре измъкнаха ранения и обгорен Карнеро навън, а след него изтеглиха от люка и двамата мъже. Скоро негрите загасиха и огъня в кубрика.

След като си отдъхна, Бернардито обходи кораба. Пожарът не беше причинил непоправими повреди, но за пълното възстановяване на шхуната щяха да отидат не по-малко от два-три месеца. Новият капитан на кораба се обърна към негърския вожд Майни-Мфуму:

— Събери хората си на кърмата. Ще им кажа няколко думи.

Когато стотината негри се събраха на юта, а около двадесет бойци се разположиха по реите на бизанмачтата^[1], капитанът се качи на едно буре. Младият военачалник Майни-Мфуму застана до него. Антонио донесе корабен фенер и хората видяха побелелия боец с обгорена пелерина и с черно парцалче на лицето. Настъпи пълна тишина.

— Воини на славното племе баконго, синове на басунди, майомбе, батоке и други племена на свещения Конго! — започна капитанът и Антонио дума по дума превеждаше неговата реч на езика киши-конго. — Ние воювахме и победихме, защото действувахме задружно и всеки постъпваше така, както му беше заповядано. Но това е само половината от работата. Трябва да поправим кораба и да напуснем острова. Аз ще ви отведа в родината ви. Ако останем тук, ще дойдат нови кораби с топове и белите войници пак ще ви върнат в робство. Кой от вас, воини, желае това?

Като изчака да стихне ропотът в отговор на неговите думи, Бернардито продължи:

— Аз ще ви науча как да поправим този кораб, но ще трябва да работим по-бързо, отколкото работехте вчера на брега, измамени от роботърговеца О’Хири. Сега от вашите ръце зависи да вземете не пакет тютюн, а свободата си. Разбрахте ли ме, деца мои?

Сред тълпата се раздадоха одобрителни възгласи.

— Тогава знайте, че аз съм строг и взискателен баща. Аз имам шестима изпитани приятели от вашите племена. Това са моите най-големи деца Нгуру, Тоопи, Мгомбу, Нгано, Тимбу и Нори. Младият вожд Майни-Мфуму и тези шестима мъже ще ви ръководят. Онзи, който не изпълнява техните нареждания, няма да се върне във водите на Конго. Три пълни луни са необходими, за да може корабът отново да вдигне платна. Майни-Мфуму, запитай бойците си, разбраха ли всички моите думи?

— Продължавай, татко — каза младият вожд. — Ти си приятел на черния народ. Всеки твой съвет ще бъде закон за хората от баконго.

— Нека сега хората, които бяха преплували неразумно на кораба, да се качат в лодките и да се върнат на брега. Заповядай на бойците да разрушат лагера и да си построят колиби за живеене, същите, каквито сте си правели в родината. А утре ще започнем да работим: поправянето на кораба не бива да се отлага.

— Гледай натам, татко! — извика внезапно Майни-Мфуму, като показваше към клисурата.

Там, над гората, се възземаше отблясък на пожар. Неговата червена светлина се смесваше с лъчите на зората. Гореше къщичката на островитяните.

По склона на планината, между горските гъсталаци, се спускаше по пътеката отряд бойци. Пред веригата вървеше Нгуру с чувал на рамо. Жените на брега поздравиха отряда с гръмки радостни викове.

Трите тежки лодки на „Глория“ вече бяха докарали на брега негрите от кораба. В лъчите на изгряващия ден черните хора с настървение разрушаваха куличките, изтръгваха коловете от стобора, чупеха вратата и навесите. Майни-Мфуму съобщи на капитана, че във водата нощните плувци бяха срещнали и удавили неколцина моряци, опитали се да се спасят с плуване. Но и негрите дадоха не малко жертви: няколко десетки се удавиха и станаха плячка на морските хищници.

Отрядът на Нгуру се приближи до водата. Черният великан седна в лодката и хвърли в нея своя чувал. Нгуру беше леко ранен с пищовен куршум през прозореца на колибата. Бернардито го посрещна при стълбата на „Глория“ и погледна въпросително тежкия чувал. Черният воин тържествено изтърси чувала и от него изтрополяха на палубата десетина глави… Новият капитан на „Глория“ извърна глава и за голямо разочарование на Нгуру, който възнамеряваше да изложи тези трофеи пред всички, заповяда да изхвърлят чувала през борда.

Когато чувалът с цялото му съдържание потъна в бездната, Бернардито погледна многозначително Антонио и каза с въздишка:

— Както изглежда, тези калпави негри не са могли да оценят доброто държание на мистър О’Хири, поучителните му уроци и пакета тютюн!

6

Дните на пещерното заточение на Доротея и Чарлз свършиха. Но колко необикновени бяха тези тревожни дни, прекарани в полумрака, озаряван от червената жарава на тлеещите въглени!

Момчето, приучено от своя възпитател на сурова сдържаност, не познаваше ласката. Скъпата дума „мама“ то произнасяше отначало плахо и срамежливо, сякаш преодоляваше някаква огромна вътрешна съпротива, изпитвайки смущение и дори страх. После това мина, мина бързо: преголям запас от душевна топлота и страстна нежност имаше у майката. Вълшебната дума все по-често и по-често излиташе от устните на Чарлз.

Доротея не засегна, не нарани детската срамежливост на сина си, защото самата тя носеше в себе си това чувство. Не с думи, а с очи говореше, избликваше навън нейната любов. От наблюдателните майчини очи не убягна нито една дреболия. Те веднага видяха, че синът беше израснал в грижливи, умни ръце. След първите изблици на майчина страст жената намери в себе си сили да победи ревността към възпитателя на нейния син и почти не нарушаваше привичния начин на живот на момчето. Между момчето и стария Бернардито тя зае някаква своя особена позиция — не искаше нищо друго, освен да не я разделят от детето. В редки часове, когато Бернардито идваше в пещерата и отпращаше момчето с някаква поръка, в очите на жената се появяваше израз на птица, пред чийто поглед ловец измъква птиченцата й от гнездото. И старият корсар се стараеше колкото се може по-рядко да прибягва до услугите на малкия си помощник.

Бернардито забеляза, че нито един съд, нито един предмет в пещерата не са разместени, а само са много старателно изчистени и покрити. Всички дрехи на капитана, окачени на колчета по стените бяха изкърпени и изсушени. За него и за Антонио жената уши удобни кожени обувки, докато на нозете на Чарли все още се мъдреха грубоватите изделия на самия капитан. Бернардито забелязваше всичко това и веднъж, в онзи напрегнат час, когато наблюдаваха от дървото лагера на робите, неочаквано за Антонио той рече като на себе си:

— Рядка жена е тая Доротея Чени, а Джакомо е просто едно магаре без мозък…

Антонио се обърна учудено към своя спътник, но той вече гризеше сухо стръкче и разглеждаше съсредоточено спусъка на пищова си.

Оставайки насаме с Чарлз, Доротея се мъчеше да надвие тревогата си за изхода на боевете на острова и за съдбата на брата си. С чистия си глас тя тихичко му пееше детски негърски песнички, шиеше и кърпеше дрехи, а момчето лежеше на кожата до майка си и я гледаше. То се мъчеше да си припомни нещо отдавнашно и смътно; сякаш възстановявайки в паметта си сънища, виждаше някаква зелена ливада около голяма къща с две кули… След това всичко се разливаше, в паметта му възникваха страшните приказки на Бернардито и то започваше да ги преразказва на майка си. Всички приказки преразказа момчето: за съкровищата в пещерите, за нощните сражения на пиратските кораби, за страшния Едноок дявол и за студените страни на северните крале, за рицари и злодеи.

Оказа се, че и майката знае много от тях, знае дори приказката за коварния Леопард, но самата тя не я разказва, а за Леопарда не поиска и да слуша. Тя знаеше други приказки — за черни хора край една голяма река, за техните страшни богове и отмъстителни жреци, за вождове със златни обръчи на челото и за прославени черни бойци в дълги тесни ладии с високи носове, плъзгащи се по широки речни води. Тя разказваше за жирафи, антилопи и хипопотами, за лъвове и огромни костенурки, за чудните птици и за белия слон, комуто се молят жреците на баконго… Ручеят в тунела ромолеше и шепотът му се смесваше с гласа на майката, момчето заспиваше, сложило глава на коленете й. Топли длани предпазливо докосваха лицето му. Негърската песничка дълго още звучеше… Гласът се отдалечаваше все повече и повече, разтапяше се в светла синева и накрай съвсем се губеше в сънното небитие… Да, щастливи бяха тези дълги часове, прекарани в пещерния полумрак!

 

 

Бернардито водеше Доротея и Чарлз към залива. Вече нямаше защо да се промъкват крадешком, да се крият и да шепнат. Звънливото гласче на момчето ехтеше из гората. То тичаше напред, а Бернардито помагаше на Доротея да прескача повалените дървета и каменистите насипи. Тя беше облечена в странна, необикновена дреха. Бернардито й беше донесъл от капитанската каюта на „Глория“ няколко сини копринени завеси — единствената лека тъкан, която му беше попаднала под ръка. От тях Доротея си уши нещо подобно на бурнус, какъвто носят жените на някои африкански народи. Обу се като древна спартанка със сандали, които сама си беше направила, закрепи косите си с костен гребен, загърна се в своя бурнус и излезе на слънчевата светлина заедно със сина си и високия моряк. Години наред Бернардито беше пазил своята триъгълна шапка и старата си моряшка камизола за подобно тържествено излизане.

По пътя за залива Доротея му разказа, че мистър Фред е отстъпил на Чарлз родовото си имение и титлата, а той самият под името Алфред Мърей е заминал за Америка. Благодарение на тези обстоятелства Грели беше станал господар на Ченсфилд.

— Значи, пред нас сега потичва негова светлост законният виконт Ченсфилд? — рече замислено Бернардито. — Фред е постъпил разумно. Той е спечелил време, спасил е жената и е излязъл невредим от ноктите на Леопарда. Мнимата гибел на детето тогава развърза ръцете на Грели.

— Не искам да си спомням за него — тихо промълви Доротея.

Пред пътниците се откри просторният залив с изсечените участъци от гората. Тук кипеше работа. Строяха се колиби, бащите на семействата събираха близките си и сирачетата под стрехите на новите жилища. „Глория“ стоеше до самия бряг и имаше доста жалък вид. Синята огледална повърхност на залива отразяваше почернелия корпус, изпочупените мачти, рухналия капитански мостик и сплетените въжа. Капитанът и неговата спътница бяха посрещнати с радостни приветствия. Антонио им махаше с шапка от корабния борд. При тази високотържествена обстановка Бернардито, Доротея и Чарлз стъпиха на палубата на „Глория“.

— Нашата стара къщичка изгоря — каза Бернардито. — Докато се ремонтира корабът, вие ще трябва да поживеете в палатка на брега, сеньора.

— Капитан Бернардито… — рече да заговори Антонио и изведнъж млъкна под предупреждаващия поглед на моряка: капитанът беше помолил да не го наричат пред момчето с истинското му име.

Мъх беше покрил надгробния надпис на скалата и Чарлз не знаеше за неговото съществуване; а името на момчето капитанът започна да произнася едва напоследък, когато вече не рискуваше да събуди с думата „Чарлз“ спомени от миналото…

Но укорният поглед, който капитанът хвърли на изчервилия се Антонио, закъсня! Момчето рязко се обърна и втренчено загледа „чичо Тоби“.

— Чарли — произнесе неуверено старият моряк — помниш ли, ти ми беше обещал да не се страхуваш, ако едноокият капитан дойде на острова?

— Помня — отговори момчето — не се страхувам от него. Знаеш ли, чичо Тоби, аз отдавна съм се досетил, че ти ми разказваше за себе си, но не исках да ти го кажа. Мамо, нашият чичо Тоби е самият Едноок дявол, разбираш ли, мамо?

— Да, мой мили сеньорито, ти вече проникна в моята тайна. Ами знаеш ли, че старият Бернардито си има малък син?

— Зная! — радостно извика момчето и се хвърли на шията на капитана — татко, ти защо толкова дълго време криеше това от мен?

Бернардито се отдръпна много смутен. Той никак не очакваше, че момчето така неправилно ще изтълкува думите му. А Чарлз, притиснат до гърдите му, говореше припряно и объркано:

— Аз всичко разбрах, татко, отдавна всичко съм разбрал! Хората те мразят и те смятат за злодей. Затова ти мълчеше и криеше от мен истината.

Гласът на момчето трепереше. Сълзите му капеха върху старата камизола на Бернардито. Капитанът го притискаше силно в прегръдките си и не смееше да произнесе ни дума. Той търсеше с очи Доротея и погледът на единственото му око изразяваше мъка и страдание. Антонио се наведе към сестра си и нещо бързо зашепна на ухото й. Жената погледна решително капитана в лицето и с очи му каза, че не бива да разубеждава детето…

 

 

… Един час по-късно, когато момчето, след като се наигра по кораба, вече помагаше на Антонио да сменят превръзките на тежкоранения и обгорен Карнеро, Бернардито се яви в капитанската каюта, за да се обясни с Доротея. Застана пред нея тържествен и изпънат, закопчал всички копчета на дрехата си.

— Сеньора — започна той след малка пауза, — момчето е развито не за годините си и е много умно. То много добре разбира, че съпругът, жената и тяхното дете представляват нещо единно, сиреч семейство. Вие и вашият брат пожелах те да поддържаме спасителната измама, която така ощастливи момчето. Това ви налага и занапред да играете тази роля… Трудно ми е да произнеса необходимата дума, защото зная възрастта си…

Доротея вдигна към капитана печалните си очи.

— Синьор, аз съм съвсем проста самотна жена, скъсала с човека, който, присмивайки се над моята простота, ме наричаше своя жена. На моята ли незначителна особа се пада ролята на жена на човек с толкова гръмка слава като вашата? Знам, че занапред ви очакват нови подвизи. Дори мнимата роля на ваша съпруга е премного отговорна за мен, макар че, разбира се, аз бих желала да бъда достойна за нея.

Бернардито тихо коленичи и почтително поднесе ръката й към устните си.

— А мога ли да се надявам, с товара на всичко преживяно върху плещите си, да заслужа в бъдеще вашата любов, сеньора?

— Тя ви принадлежи от оня миг, когато видях сина си такъв, какъвто сте го възпитали вие, дон Бернардито.

— Но някъде в света расте още едно момче без майка, Доротея. Моя кръв тече в жилите му. То е винаги в опасност, врагове са изпращали убийци при шестгодишното дете. Ако небето се смили над него и ми го върне, ще можете ли вие… без предубеждение да приласкаете това полусираче?

— Дали ще мога? Казвам ви от все сърце, синьор, че бих била горда и щастлива да спечеля любовта на вашия син. Кълна ви се, не бих правила разлика между Чарлз и Диего.

— Да бъде благословен часът на срещата ми с тебе, прекрасна сеньора! Бъдете благословени, ветре и море, довели кораба до скалите на тази земя!… Ти си права: ръцете ми са още силни и годни за битки. Едва ли съдбата ще ми отреди още толкова години, че да успеят те да се състарят и обезсилят. Но през целия наш живот, до последния си дъх ще те нося на ръце, Доротея!

Те излязоха на палубата. Скалистия връх се извишаваше в небето. В дълбоките му пукнатини още лежеше неразтопен сняг, но склоновете бяха тъмни и в слънчевите лъчи преливаха многоцветните отсенки на камъните. Морските бръчки искряха, сякаш хиляди късчета кристал бяха пръснати из водата. Момчето с устрем се хвърли в бурнуса на майката.

— На драго сърце бих поскитала из острова — каза жената.

Те слязоха от лодката и се отправиха към планината. Момчето ту тичаше напред по познатите му пътечки, ту се връщаше при възрастните. Бернардито разказваше на спътницата си за трудните години на отшелничество, за суровите лишения и многогодишната борба с природата. Доротея се учудваше на богатия опит на Бернардито.

От подножието на Скалистия връх тримата наблюдаваха захождащото слънце. Върху пурпурната коприна на залеза огромният златен диск, пресечен от линията на хоризонта, потъна в морето. Водата и облаците се сляха. Небето заприлича на пламтящо море, а морето — на огнени небеса. И един приказно прекрасен зелен лъч, последният лъч на залеза, ярък и неповторим, се мярна и скри в тъмнеещия небосклон.