Калоян Манолов
Велики химици (6) (Том четвърти)

Рихард Вилщетер
1872 • 1942

Госпожица Елизе Шнауфер постави кристалното блюдо с току-що изпечените сладки и седна на дивана. Масата беше готова за следобедния чай. Всеки момент професорът трябваше да дойде, но в този необикновено топъл за сезона ден той вероятно не можеше да се откъсне от любимите си рози. Беше ноември, но още нямаше слана и розите продължаваха да цъфтят. Погледът на Елизе се спря на бюрото на професора, върху което се белееха листата от недовършената статия. „Нека да подиша още малко въздух! Стар е вече, не трябва да се преуморява“ — помисли тя.

Откакто проф. Рихард Вилщетер се оттегли от университета, животът им стана по-спокоен. Той отдавна мечтаеше за просторна вила с голяма градина от рози и затова, щом взе решение да напусне университета, първо се погрижи да избере новото си жилище. Изборът се оказа много добър. Разположена около Мюнхен, на брега на Изар, вилата беше прекрасно място за работа и почивка. За домакинството се грижеше госпожица Шнауфер. Тя пое грижата за професора и децата му още в Цюрих, след смъртта на неговата жена, и им служеше вярно, с голяма всеотдайност. Интересно, защо днес мислите й я връщаха в миналото?

Острият звън на звънеца я накара да трепне. Груби мъжки гласове и удари по входната врата предизвикаха неочаквана тревога!

— Полиция. Отворете!

Елизе отвори вратата, онемяла от уплаха.

— Вие коя сте? — попита я офицерът.

— Икономката на професора.

— А къде е той?

Елизе предчувствуваше надвисналата опасност, затова сви устни и решително отговори:

— Не е в къщи. Трябваше да се върне, но преди малко ми телефонира да не го чакам. Няма да си дойде.

— Ще проверим дали не сте го скрили някъде — изсъска офицерът и като я бутна грубо, влезе във вилата. — Завардете двата входа и започнете обиска. Той трябва да бъде в Дахау, там е мястото на всички евреи.

Полицаите нахлуха в стаите и започнаха да търсят навсякъде. Колко много картини по стените! Офицерът минаваше бавно край тях и неволно четеше имената. Коро, Венглайн, Ротман, Шлайх. Дали беше чувал той някога тези имена? Знаеше ли, че това са шедьоври на прочути художници?

Офицерът бутна грубо с крак една врата.

— Какво има тук?

— Оттук започва библиотеката — отговори сухо Елизе.

Офицерът влезе. Освен покрай стените дървени етажерки се издигаха в два реда и по средата на стаята и стигаха до тавана. Претъпкани до последен предел с книги, те като че ли едва издържаха тежестта им. Офицерът огледа разсеяно етажерките с книги и отправи поглед към вратата на срещуположната стена.

— А там какво има?

— Също книги — каза Елизе с безразличие.

Отново етажерки и книги, наредени до тавана. Главата на офицера се замая. Но той не предполагаше, че виденото дотук е още нищо. Другата врата го отведе в още една такава стая с книги. Седем огромни помещения, препълнени с книги! Дали професорът е прочел всичко? Офицерът се върна зашеметен от това, което видя. А той е изпратен да арестува един такъв учен! По-добре е, че не го намериха в къщи.

Отидоха си. Елизе заключи пътната врата и тичешком се върна в хола. Едва стигна до дивана и се струполи, трепереща от нервно изтощение. Малко след това влезе проф. Вилщетер и разтревожен се спусна към нея.

— Елизе, какво ти е?

Тя разтърси глава, отвори очи, стана и сконфузено заоправя диплите на дългата си пола.

— Извинете, че ме намирате в такова състояние. Нервите ми не издържаха. — Тя замълча, после се усмихна. — Закриля ви съдбата, господин професоре. Преди минута тук бяха полицаи от гестапо. Искаха да ви арестуват.

Вилщетер конвулсивно сви вежди и бавно прокара ръка по прошарената си брада.

— Нима са решили да посегнат и на мене? Не им ли стигнаха другите евреи? — той отиде бързо до прозореца, после се върна и се спря пред една от картините на Коро. Дълго я гледа, но мислите му бяха другаде. — Германия се отказва дори от собствените си учени! Фашистите не признават заслугите им към науката, тези заслуги, които призна цял свят и които бяха удостоени с най-голямата награда за наука — Нобеловата! Нима аз съм ненужен на собствената си родина? Кажете ми, госпожице Шнауфер, какво да правя, къде да отида? Та аз съм германец, моята родина е Германия. Какво значение има, че произходът ми е еврейски? Нали цял живот съм работил за Германия. Не! Аз трябва да отида при гаулайтера и да протестирам решително.

— В никакъв случай, господин професоре! Те ще ви погубят. Трябва да бягате.

Да бяга? Да напусне собствената си родина при перспективата никога вече да не я види? Това наистина е ужасно, но друг изход нямаше.

Чаят отдавна престана да ври, а сладките бяха изстинали. Елизе мълчаливо отнесе всичко обратно в кухнята.

Разстроен, изцяло завладян от противоречиви мисли и решения, проф. Вилщетер се отпусна тежко на дивана. Колко беше стоял така, не можеше да каже, но когато телефонът иззвъня, в кабинета беше съвсем тъмно. Той вдигна слушалката, откъдето долетя познатият глас на сътрудничката му госпожица д-р Маргарете Родевалд.

Откакто напусна университета и по коридорите и аудиториите започнаха да се появяват плакати, насъскващи към антисемитизъм, той престана да ходи там. Забраниха му да влиза в лабораторията, затова беше опасно и за д-р Родевалд да го посещава. А изследванията, започнати преди повече от 14 години, доведоха до толкова интересни открития. Можеше ли да спре, да се откаже от тях? Един от сътрудниците му д-р Грюс изследваше механизма на алкохолната ферментация. Д-р Родевалд работеше вече десет години в университетската лаборатория като частен изследовател под ръководството на Вилщетер. С големи усилия успяха да установят, че ензимите пепсин и трипсин съществуват в разтворима и неразтворима форма. Доказаха съществуването на четири различни вида амилаза… Вилщетер разтвори една тетрадка и се приготви да пише.

— Слушам ви, д-р Родевалд.

— Резултатите от изследването на амилазата са много интересни. Ще ви продиктувам най-напред данните от опитите за определяне на времето, необходимо за пълната хидролиза на проби от нишесте. Начертайте в тетрадката си пет графи. Ще диктувам само цифрите: количество нишесте, количество на амилазата, температура…

Гласът на д-р Родевалд го пренасяше в лабораторията. Той не беше прекрачвал прага й вече доста години, но на бюрото му лежаха куп лабораторни журнали. Всяка вечер Вилщетер приемаше по телефона стотици данни, които записваше в тетрадката и макар че не можеше да наблюдава непосредствено опитите, имаше пълна представа за хода на изследванията. След като огледаше и обмислеше всичко, той даваше съвети за бъдещите изследвания, предлагаше нови варианти, променяше предписанията. Големият опит на учен, обширните познания и изключителната експериментална опитност му позволиха да надзърне в тайната на едни от най-сложните и интересни природни вещества — ензимите. Нима можеше да се откаже да работи? Беше ли в състояние да стои затворен всред книгите и да не постави нов експеримент, с който да открие още една тайна на тези вещества, управляващи сложните процеси да живота?

Вилщетер остави писалката върху листа, на който синееха стройните колони на цифрите.

— С какво да продължа утре? — долетя гласът на госпожица Родевалд в слушалката.

— Трудно ми е да събера мислите си тази вечер. Може би ще е по-добре да ми телефонирате утре сутринта.

— Какво се е случило? Да не сте болен? — запита с тревога д-р Родевалд.

— Много по-лошо. Изглежда ще трябва да напусна Германия. Търсили са ме от гестапо.

— Но това е… — д-р Родевалд не посмя да се доизкаже.

Решението беше взето. Ще трябва да напусне Германия.

На другия ден той приготви необходимите документи и тръгна по различни учреждения. Колко безкрайни часове на унижения! Налагаше се да чака пред вратата и на най-дребния чиновник, докато благоволят да го приемат. Нали е евреин — трябва да е последен. Идваха след него, отиваха си, а той все стоеше. Ставите на коленете го боляха, краката му се подгъваха, но друг изход нямаше. Подобно отношение не беше ново за проф. Вилщетер. Та нали още в 1933 г., когато гаулайтерът държа реч в университета, всички места в аудиторията бяха запазени за полицията и студентите. Професорите стояха прави до входната врата. Когато излизаха от университета, една жена, може би посетила Мюнхен за пръв път, се обърна към него и го попита:

— Извинете, господине, това ли е университетът?

Преди да отговори, колегата му проф. Виланд се наклони към непознатата и каза:

— Това беше университетът, госпожо.

Сега проф. Вилщетер често стискаше зъби, преглъщаше обидите и си казваше: „Това беше Германия“. Веднъж само да получи паспорт и разрешение от митницата! Но чиновниците не бързаха. Те всеки ден поставяха нови и нови ограничения.

В банката отказаха да му дадат пари, защото влоговете на евреите бяха блокирани. Принудиха го да подпише декларация, че се отказва от правото си на собственост върху вилата и огромната сбирка от картини на френски, италиански и немски майстори. След дълги прегледи и молби му разрешиха да вземе със себе си само един сандък с най-необходимото, но паспортът се бавеше. А с всеки изминат ден положението ставаше наистина трагично. Всяка нощ отвличаха нови и нови еврейски семейства, ограбваха магазините и имуществото им. Властите обещаха до края на 1938 г. да уредят документите му, а вече започваше февруари 1939 г. и все още нямаше резултат.

Обхванат от отчаяние, решил да изостави всичко, Вилщетер замина за швейцарската граница. Единият бряг на голямото езеро Бодензе беше немски, а другият швейцарски. Нима не би могъл да го преплува в някоя тъмна нощ? Все ще се намери някаква лодка.

Денят беше студен и ветровит. Той крачеше бавно по брега на езерото и се взираше с надежда отвъд водката шир, където би могъл да намери спокойствие и свобода. Заваля дъжд, примесен със сняг. Вилщетер почувствува студена струйка по гърба си и тръгна към близката страноприемница. Натисна бравата с премръзнала ръка, но се спря със затаен дъх — на вратата висеше огромен надпис „Забранено за евреи“. Загърна се с мокрото палто и се отправи към другия хотел, но още отдалеч видя същия зловещ надпис. Какво да прави? Нима ще се остави да умре като куче? Нощта беше тъмна. Бурята я правеше още по-тъмна и непрогледна. С последни сили той се добра до една лодка, отвърза я и натисна веслата.

Скоро лъчите на прожекторите плъзнаха по водата и хищнически сграбиха лодката. Отведоха го в полицията.

Разпити, телефони, ругатни…

И все пак краят беше щастлив. Седмица след произшествието той получи паспорта си и замина за Швейцария.

На гарата в Базел го очакваха приятели. Там беше и проф. Артур Щол. Колко години са работили заедно! Щол му беше ученик, после асистент, сътрудник и истински приятел. И въпреки всичко, когато стъпи на спасителната швейцарска земя, мъка и сълзи премрежиха очите, замъглиха съзнанието му. Той напускаше може би завинаги Германия, където се беше родил, където отдаде живота си на науката и постигна най-големите си успехи като учен.

Всички в семейството на Щол го обсипваха с внимание и съчувствие. Проф. Щол беше радостен, че може отново да беседва с часове с Вилщетер, да обсъжда с него резултатите от изследванията си, да споделя своите мнения, хипотези, планове. Това действуваше ободряващо и на Вилщетер, но гостуването не можеше да продължи вечно. Трябваше да си намери самостоятелно жилище. Той вече беше влязъл във връзка с жилищната агенция. Направиха му много предложения, но най-привлекателна му се видя вилата Ермитаджио в малкото селище Муралто-Локарно. Нае я веднага и плати наема за цяла година.

В края на март 1939 г. в Базел пристигна и икономката му Елизе Шнауфер. Скоро след това заминаха за Ермитаджио. Вилата наистина беше прекрасна. Разположена в сърцето на Алпите, върху височината, от която се разкриваше неповторима гледка към сините води на езерото Комо, вила Ермитаджио беше истински рай за изтерзания Вилщетер. С малкото вещи, които митническите власти му позволиха да вземе, Вилщетер и Елизе подредиха кабинета и хола така, че да не се чувствува толкова остро липсата на милите и необходими неща, останали в Мюнхен. Нямаше ги картините и етажерките с книги и тъй необходимите научни списания. Затова пък градината предлагаше извънредно богато разнообразие. В сянката на палмите растяха вечнозелени храсти, чиито ароматни цветове разливаха щедро упоителния си дъх, а нощният вятър го разнасяше далече, може би чак до боровите гори, спуснали се като тъмнозелени потоци до стръмните склонове.

Скоро Вилщетер привикна с новата обстановка. Силите му се възстановиха и онзи необуздаем стремеж към творчество и изследователска дейност отново започна да напира и да го вълнува. Нима може един изследовател да скръсти ръце и да се превърне в безучастен наблюдател? Вилщетер вече получи няколко писма от госпожица Родевалд. Всички данни от проведените под негово ръководство изследвания бяха систематизирани. Резултатите водеха до много интересни заключения, които трябваше час по-скоро да се публикуват. В последното си писмо д-р Родевалд пишеше, че ще направи опит да получи разрешение и да пристигне в Швейцария. Тя се надяваше да дойде при него, за да могат обстойно да обсъдят всичко преди публикуването.

Госпожица Родевалд дойде в Ермитаджио през лятото на 1939 г. Освен лабораторните журнали, в които беше записвала данните от всички изследвания, тя донесе и десетки стъклени ампули с образци от различните продукти и ферменти. Вилщетер дълго ги разглежда.

— Това е чистият гликоген — каза д-р Родевалд, — а веществото в тази ампула глюкозата, получена при хидролизата му под действието на фермента.

— Жалко, че тук условията са съвсем неподходящи. Как ми се иска сам да наблюдавам тази хидролиза! — Вилщетер въздъхна и остави ампулите в кутията. — Хайде да продължим статията. Мислите ли, че можем да твърдим със сигурност за синтетично получаване на този въглехидрат?

— Разбира се, то би имало само теоретично значение, с цел да се докаже неговата структура — заговори д-р Родевалд. — Аз съм убедена, че това прахообразно вещество е гликоген. При създадените условия под действие на фермента молекулите на глюкозата се свързват, образува се гликоген и се отделя вода. Ето това са резултатите от анализите и от изучаването на химичните отнасяния на продукта.

Тя издърпа енергично един от лабораторните журнали и го разгърна. Вилщетер проучи внимателно цифрите и бележките срещу тях. Може би д-р Родевалд има право.

Всеки извод от изследванията се обсъждаше най-подробно. Всяко предположение трябваше да бъде потвърдено без съмнения, преди да заеме мястото си в статията и да бъде предоставено на световната научна мисъл. Така работата на д-р Родевалд беше преценена най-прецизно и резултатите от нея приготвени за публикуване.

— Ще я изпратим в „Берихте“ — каза Вилщетер. — Надявам се, че поне там все още ме ценят и не се интересуват от еврейския ми произход.

— Може би националсоциализмът ще се опита да навлезе дори и в такова списание, като…

— Ужасни новини — прекъсна думите й икономката Елизе Шнауфер. Тя се втурна в кабинета с побледняло лице и дори забрави да почука. — Германия е започнала война.

Настъпи кратко мъчително мълчание. Вилщетер се изправи и бавно тръгна към градината.

— Това е гибел за Германия. Хитлер тласка немския народ към пропаст. Ще дойде време и народите от цял свят ще дадат своята сурова присъда, но може би ще бъде късно.

Тази нощ той не можа да затвори очи. Тъгуваше за Германия, страдаше за немския народ. Нима мъдростта на един народ не може да преодолее налудничавите идеи на един фюрер, безскрупулните попълзновения на една партия?

Д-р Родевалд побърза да се върне в Мюнхен, преди да затворят границата между Германия и Швейцария. Вилщетер отново остана сам с мислите си, с тревогите, с несгодите. Безделието го убиваше. Трябваше да започне нещо голямо. И изведнъж в съзнанието му проблясна спасителната идея — ще продължи автобиографията си. Беше я започнал преди 13 години, а после я изостави. Има какво да разкаже той на света. Животът на учения е борба, низ от успехи и неуспехи, от победи и поражения. В него можеш да намериш поука, да видиш пример, да почувствуваш упование, да почерпиш смелост и надежда за бъдещето. Вилщетер извади стария семеен албум, пазител на спомените му още от най-ранно детство, отгърна корицата и се загледа в избледнялата от времето снимка. Карлсруе — родният му град. Толкова години са изминали, а той и сега вижда красивите здания, просторния площад… И ето стоят двамата с брат си Алфред край паметника и чакат да се зададе трамваят. Какво събитие беше първият трамвай — пъстроцветно боядисан вагон, пискюли на шестте коня, които го теглеха, а кочияшът — нагизден, наперен като граф. Те отдалеч разбираха, че трамваят се приближава, защото винаги след него тичаха деца и вдигаха невъобразим шум. Алфред и Рихард също се присъединяваха към децата и хукваха нагоре по улицата, за да се надбягват с трамвая. Алфред беше една година по-голям, но Рихард не му отстъпваше по сила и двамата тичаха почти до края на града, до военното училище, където трамваят правеше завой и поемаше по обратния път. Веднъж, увлечени в забавната надпревара, те не забелязаха черните облаци, надвиснали ниско над града. Внезапен пороен дъжд прогони минувачите от улиците.

— Да влезем в трамвая! Ще се върнем с него — викна Алфред и се втурна към спирката.

— Нямам никакви пари — почти проплака Рихард и затича с все сили надолу към Марктплац.

Върнаха се мокри до кости. Колко им се караха, колко ги укоряваха!

— Не си постъпил добре, Алфред! Та Рихард е едва на пет години. Ти уж си батко, а си го оставил на дъжда.

— А като нямам пари за двамата?

Майка им не отговори. Парите бяха проблем в семейството на Вилщетер.

Децата, макар и още малки, разбираха грижите на родителите си и чувствуваха много добре липсата на пари. Живееха строго, според правилата на израелтянската религия, затова, когато останеха сами, даваха воля на детската си природа и играеха до самозабрава. Какви индиански боеве устройваха в боровата гора!

Като ученици те предпочитаха да играят в гората и по поляните извън града. На улицата се чувствуваха зле. Присмиваха им се, наричаха ги с обидни думи, замерваха ги с камъни. Особено ожесточено ги нападаха децата на офицерите.

— Чифути, чифути! — викаха след тях и често някой камък профучаваше край главите им.

Рихард преглъщаше обидите и се затваряше в себе си, стремеше се да не дразни никого, да остане незабелязан.

В училище учителите наистина не го забелязваха. В клас седяха по азбучен ред и той оставаше винаги на последния чин. Погледите на учителите никога не стигаха дотам, като че ли Рихард не съществуваше за тях. А той не беше безразличен към науката. В стаята му имаше сандъчета, пълни с грижливо подредени материали. Те бяха твърде обикновени, но за него представляваха истинско съкровище. Имаше кутии с разнообразни стари монети, албуми с марки. Рихард особено много ценеше един подарък, който получи на осемгодишна възраст — „Природознание“ от Мартинс. А когато в ръцете му попадна учебникът по химия на Роско и Шорлемер, интересите му бързо се насочиха към тази чудна наука. И все пак когато дойде време да решава бъдещето си, той изпадна в колебание. Дядо му Майер харесваше своята професия и настояваше да учи медицина. Майка му одобряваше и химията, но считаше, че Рихард трябва да реши сам. И той реши.

През есента на 1890 г. Рихард се записа в Политехниката в Мюнхен. Вуйчо му Емил Улман беше студент в Мюнхен от няколко години, така че младият Рихард Вилщетер имаше покровител в непознатия град. Емил го въведе в студентските кръгове.

Жаден за знания, Рихард четеше не само всичко, което професорите препоръчваха, но и сам търсеше допълнителна литература, за да задоволи разностранните си интереси. Вълнуваха го проблемите, поставени от професора по ботаника Радлкофер, интересуваше се от теорията на Дарвин, влечеше го химията, преподавана от проф. Вилхелм фон Милер. Още по-интересно беше в лабораторията по химия. За щастие на същата лабораторна маса до него работеше Фрид Хабер. Той също беше евреин и двамата скоро станаха неразделни. Асистентът д-р Даниел беше много доволен от работата им, затова когато проф. Милер поиска да му препоръча един студент за препаратор, той без колебание предложи Рихард Вилщетер.

Сега Рихард често оставаше до късно в лабораторията, за да приготви необходимите за демонстрациите на професора вещества.

— Тази вечер пак трябва да поостана. Твоите планове какви са?

— Никакви — каза Фриц Хабер и сви рамене. — Ще постоя да си поприказваме. Пак ли ще получаващ циановодород?

— Да — отговори Рихард, като премести внимателно статива със стъкления хладник. — Изглежда професорът ще повтаря опитите.

— В същност за какво използува той циановодорода?

— Иска да получи киселините, които съответствуват на жълтата и на червената кръвна сол. Знаеш ли, Фриц, днес прочетох една статия, в която тези соли се наричат комплексни съединения. И формулите им са написани по нов, много интересен начин.

Рихард измъкна един лист и започна да пише.

— След химичния знак на калия е поставена средна скоба, а вътре в скобата са написани знаците на желязото и цианидните групи. Броят на калиевите атоми и на цианидните групи е означен със съответни индекси. Ето така.

Фриц пое листа, за да разгледа по-внимателно написаната формула. В този момент при тях влезе асистентът д-р Даниел. Той хвърли поглед върху формулата на листа и недоволно сбърчи чело.

— Това са фантазиите на Алфред Вернер. Ако сте решили да се занимавате с такива залъгалки, по-добре идете в университета при проф. Байер. Там непрекъснато измислят формули, пишат шестоъгълничета, квадратчета…

Д-р Даниел излезе. Неговата забележка разпали фантазията на Хабер. Надарен с поетични способности, той обичаше да отбелязва всеки по-особен случай с няколко римувани реда. Много често дори писмата му бяха написани в стихове. Като напрягаше ум, за да намери подходяща рима, Хабер изведнъж наруши неловкото мълчание:

— Есен, зима, пролет, лете,

при Байер формули търсете.

— Знаеш ли, Фриц, идеята не е лоша. Какво ще кажеш, да опитаме ли при Байер?

— Вярвам, че си чувал как изпитва Байер. Ако смееш, явявай се.

Решението беше окончателно. Въпреки че първият път пропадна на изпита при проф. Байер, Рихард не се отчая. Той продължи да учи с удвоено старание и втория път успя. Наложи се да чака почти цяла година, докато се освободи място в лабораторията на Байер. Тук работата беше повече от увлекателна и изискваше не само точност и акуратност, но и бързина. Елементарните анализи се провеждаха само за един ден — нещо, което преди години би изглеждало невероятна фантазия. Още по-интересни бяха синтезите на различни съединения. Всеки практикант трябваше да синтезира определен брой органични вещества. Обикновено се започваше със синтезиране на по-прости по състав и свойства вещества и се завършваше със сложни и твърде особени в отнасянията си съединения. Вилщетер работеше с необикновена лекота. Не му отстъпваше и съседът му В. Ротмунд. Двамата непрекъснато се състезаваха и често се обзалагаха не на шега.

— До довечера ще имам чисти кристали — каза уверено Рихард.

— Самохвалство — подразни го Ротмунд. — Ти до обед едва ще завършиш дестилацията с водна па̀ра.

Понякога в надпреварата печелеше единият, понякога — другият, а работата по синтезите напредваше със стремителен темп. Скоро завършиха синтеза и на последното, седемдесет и четвърто поред вещество — антипирина. Рихард приготви всички резултати, за да ги представи на Байер. Според въведения ред той трябваше да получи от него тема за докторската си дисертация. С какво ли ще го изненада Байер?

— Ще ви препоръчам на проф. Алфред Айнхорн. Предполагам, че той има свободни теми. Всъщност можете да отидете веднага при него. Аз вече съм говорил за вас.

Рихард излезе с неохота. Проф. Айнхорн работеше като частен професор и разполагаше със съвсем тясна и неудобна лаборатория. Друг избор за Рихард нямаше. Проф. Айнхорн го прие много любезно.

— Може би знаете, че изследванията ми са върху кокаина. Този алкалоид, получаван от едно южноамериканско растение, е все още загадка за химиците. Структурата на неговата молекула е все още неустановена. Засега вървим само по единия път — разпадане на кокаина и изучаване на разпаднатите продукти. Вторият път, чрез синтеза, е въпрос на бъдещето.

Проф. Айнхорн извади малка ампула с бяло прахообразно вещество.

— При мене работи един японец, Тахара. Той подложи кокаина на разпадане и получи това вещество, което не съдържа азот в молекулите си. Необходимо е да се повтори разпадането, за да се установи структурата на получения продукт. Бихте ли се заели с тази задача?

Темата беше много интересна и бързо завладя младия изследовател. Рихард започна с получаването и пречистването на кокаина, а след това го подложи на разпадане и продължи изследването на несъдържащия азот разпаден продукт. Анализите изискваха необикновена прецизност, защото предварителните изследвания показваха, че молекулата му трябва да съдържа един водороден атом по-малко в сравнение с твърдението на японеца Тахара. Вилщетер приключи успешно анализите. Защитата мина блестящо и той получи оценка „Сума кум лауде“ (Отличен — най-високата оценка при защитата на докторска дисертация).

Вилщетер отново трябваше да решава накъде — в индустрията или по пътя на науката. Предложения за работа в индустрията имаше, но него го привличаше науката. Тя е свързана с неспокойните дни и нощи на търсене, с трепетните очаквания на резултатите, които потвърждават предположенията или неочаквано навеждат мисълта на нови, непредвидени дотогава съждения.

Резултатите от изследванията, които Вилщетер започна при проф. Айнхорн, далеч още не бяха довели до разрешаване на сложния проблем за строежа на кокаина. Трябваше да продължи започнатата работа, но събитията се развиха малко по-иначе.

Тъй като нямаше изгледи за асистентско място, Вилщетер реши да се установи като частен учен. В лабораторията на Байер също нямаше място. Единственият изход беше да започне работа в студентската лаборатория. Вилщетер плати таксата и скоро получи работното място. Но тъй като студентите бяха много, той можеше да използува пещите за елементарен анализ само в извънучебно време. Налагаше му се да идва още в зори, за да може да привърши до 10 часа, когато започваше работата на студентите. С неудобствата той свикна, но това не беше всичко. Една сутрин, тъкмо беше заредил пещите и подготвяше апаратурата за екстракция, в лабораторията влезе проф. Айнхорн. Лицето му беше червено от възбуда, ноздрите потрепваха нервно:

— Вилщетер, забранявам ви да работите с кокаин. Това е моя област и ако сте работили дисертация при мене, това не означава, че имате право да продължите изследванията в тази област.

Вилщетер го погледна с недоумение. Та науката не е двор, за да се оградиш и да кажеш: „Това е мое! Никой няма да влиза!“

— Професор Айнхорн, вие забравяте, че в Бреслау проф. Ланденбург работи по същите проблеми, а в Болоня Джакомо Чиамичиан изучава също алкалоидите.

— Това не ме интересува. Тук, в Мюнхен, друг освен мене няма да работи по проблемите на кокаина.

Проф. Айнхорн се отправи с бързи крачки към изхода и почти се сблъска с проф. Байер. Разбрал причината за неочакваното посещение на Айнхорн, проф. Байер намери най-доброто разрешение:

— Не дразнете Айнхорн! Оставете засега кокаина и започнете изследвания върху атропина. Има нещо сходно между тези алкалоиди. При разпадането им се получават доста близки продукти.

— Да, но с атропина работи Мерлинг.

— Мерлинг е стар. Няма да успее да доведе изследванията си докрай.

Вилщетер реши да започне нещо, с което ще помогне за разрешаване проблемите на алкалоидите и все пак да не дразни Айнхорн и Мерлинг. При хидролиза и силно окисляване на атропина Мерлинг беше получил тропинова киселина, съдържаща осем въглеродни и един азотен атом, който затваря част от веригата в петатомен пръстен. Не би ли могъл да синтезира тази киселина? Ако обработи дийодида на пимелиновата киселина с амоняк, може би ще получи продукт, сходен по състав с тропиновата киселина.

Опитите доведоха до неочаквани резултати — получаваше се съединение с петатомен пръстен. През следващия семестър Мерлинг се оттегли и полето за работа върху атропина остана свободно. Вилщетер влезе незабавно в преговори с фирмата Мерк в Дармщат за доставка на твърде скъпите суровини. Фирмата се съгласи на по-ниски цени при условие, че резултатите от изследванията на веществата ще бъдат предоставени на нея. Основният проблем беше свързан с тропина, вторичен алкохол, който се получава в резултат на осапунване на атропина. Как да се разкрие тайната на свързване във верига на неговите осем въглеродни и един азотен атом? Броят на ампулите с новополучени разпадни продукти и производни растеше. Увеличаваше се и нетърпението на младия учен, но тропинът не бързаше да разкрие тайната си.

И все пак ученият победи. Беше топъл летен ден на 1895 г. Лабораторията беше празна, защото почти всички бяха във ваканция. Вилщетер също се готвеше да замине, но реши преди това да провери още някои предположения. Постави в епруветка метилйодид, естера на тропиновата киселина и разтвор на калиев карбонат и загря. Още преди сместа да заври, на повърхността й се отделиха масловидни капчици. „Отворила се е веригата! Това е ключът на всичко. Нима при тези условия може да се отвори веригата?“ Главата му забръмча като кошер. Мислите се гонеха в надпревара. Целият тръпнеше от вълнение и очакване. Провери разтворимостта на получения продукт — разтваря се в етер. По свойства трябва да съответствува на третичен амин.

Най-после въпросът ще бъде решен. Трябва му само време, за да може да проведе системно и последователно всички изследвания.

На другия ден Вилщетер замина при майка си в Арлберг, за да си почине. След това гостува на баща си, който беше заминал на печалба в Ню Йорк, но навсякъде мислеше само за епруветката с масловидните капчици. Та нали още никой не знае за откритието му!

Завърнал се в Мюнхен, Вилщетер започна изследванията си с необикновен ентусиазъм, като тръгна по друг път. Реши да окисли тропина до кетона тропинон, за да може по-лесно да достигне до тропинова киселина и с нея да осъществи повече реакции. Окисляването на тропина той проведе с хромов триокис и сярна киселина. След това обработи сместа с бариев хидроокис и филтрува образувалите се утайки от бариев сулфат и бариев хромат. За да може по-добре да се филтрува, трябваше сместа да се разрежда с вода, но се получаваше голямо количество филтрат. Всеки ден, когато наближаваше времето да се затвори лабораторията, Вилщетер пренасяше огромното порцеланово блюдо с филтрат в тъмното сутеренно помещение. Нагласяваше горелките и го оставяше да се изпарява през нощта. Сутринта отливаше концентрирания филтрат и започваше пречистването на тропинона.

Заредиха се нови идеи, нови изследвания, нови успехи. С всеки изминат ден настъплението срещу тайната на атропиновите алкалоиди печелеше нови завоевания. Стана ясно, че атропинът и кокаинът са с близка структура. Вилщетер успя да синтезира съединението екгонин, което дотогава се получаваше единствено като разпаден продукт на кокаина. Големите успехи в тази област му спечелиха уважението на всички. Дори проф. Айнхорн промени отношението си към Вилщетер и възвърна стария приятелски тон. Проф. Байер побърза да му предложи място на извънреден доцент и незабавно уреди хабилитацията му. За Вилщетер не беше трудно да се справи, защото проф. Байер определи темата „Изследване върху групата на тропина.“ Винаги когато искаше да привлече някой млад надежден учен при себе си, проф. Байер подбираше тема, разработена от самия избраник, по която никой друг не беше осведомен по-добре. Това означаваше несъмнен успех. Така големият учен беше постъпил навремето и с Емил Фишер.

Сега възможностите за разгръщане научната дейност на Вилщетер станаха много по-големи. При новия доцент се явиха и първите практиканти. Създадоха се възможности за разширяване на изследванията и върху други алкалоиди, амини и аминокиселини, които се образуват при разпадането им и вероятно биха могли да се използуват по обратен път — за синтез. Шест години след това, в 1901 г., проф. Йоханес Тиле беше назначен за професор по химия в Страсбург и освободеното от него място зае Вилщетер. Сериозна и отговорна задача стоеше пред младия професор. От времето на Емил Фишер лекциите по органична химия включваха големия и сложен дял за синтетичните багрила. Това изискваше сериозна и задълбочена подготовка от страна на Вилщетер. Мюнхенският университет се славеше с особено добри специалисти в тази област, затова неговите възпитаници бяха приемани с охота във фабриките за синтетични багрила. Особено полезна за Вилщетер се оказа поканата на Баденската содова и анилинова фабрика да посети Лудвигсхафен и да се запознае отблизо с производството на синтетични багрила.

Вилщетер замина за Лудвигсхафен в началото на лятото на 1901 г. Главният директор Брунк го посрещна делово. Седнал в огромното кожено кресло в кабинета си, той даде точни и прецизни нареждания:

— Това е нашият най-голям специалист по азобагрилата — д-р Паул Юлиус. Той ще ви запознае с централната лаборатория. Ще можете да посетите и останалите лаборатории. Не е необходимо да посещавате цеховете. Ще ви помоля, г-н професоре, да не влизате в разговор с другите химици. Ще живеете в Опау, а не в Лудвигсхафен. Мисля, че ме разбирате добре. Много от производствата са патентни и ние трябва да бъдем внимателни.

— Ще ми разрешите ли да подготвя малка сбирка от полупродукти, готови багрила и др., които да се използуват за демонстрации при лекциите?

— Разбира се. Всичко, което е достъпно в лабораториите, може да ви бъде на разположение.

Дните, прекарани в Лудвигсхафен, бяха истинска школа за Вилщетер. Тук той видя отблизо какво значи да се осъществи една химична реакция в индустриален мащаб. Колко важни са редица въпроси, на които в лабораторията не се обръща голямо внимание. Например за всяка нова синтеза при лабораторни условия се определя какъв е добивът, без да се държи сметка с точност до процент. А един процент в производството означава тонове вещество, печалба, която се мери с хиляди. В лабораториите на Лудвигсхафен Вилщетер се сблъска и с други проблеми, които дотогава не го вълнуваха.

— За нас и за химията въобще — заговори д-р Юлиус — все още не е ясно на какво се дължи цветът на веществата. Съществува теория, според която цветните вещества съдържат в молекулите си двойни връзки. Колкото по-голям е броят на двойните връзки в молекулите на дадено вещество, толкова по-интензивен е цветът му. От друга страна, съдържанието на определени атомни групи в молекулите също е причина за поява на цвят.

— Да, това са така наречените хромофорни групи — прекъсна го Вилщетер.

— Така е, но как влияят хромофорните групи върху изменението на цвета на веществата? Можем ли предварително да набележим какви хромофорни групи трябва да се съдържат в молекулите на дадено съединение, за да притежава то съответен цвят? На тези въпроси науката все още не е в състояние да отговори.

Това бяха наистина големи, важни проблеми на науката. Нима той можеше да остане равнодушен към тях? Учебната година започна с необикновено напрежение и жажда за работа. Изследванията върху алкалоидите не трябваше да се изоставят, а новите проблеми също налагаха да се започне работа. Много от сътрудниците на Вилщетер получиха нови задачи. Трябваше да се синтезират съединения с двойни връзки в молекулите, за да се установи дали двойните връзки са причина за цвета на веществата.

— Пфаненщил, започнете с хиноните, по-точно с орто-хинона. Знаете, че пара-хинонът притежава жълт цвят. Би трябвало при ортохинона поради по-голямо струпване на двойни връзки да се наблюдава промяна на цвета. И това ще бъде доказателство за теорията.

— По метода на Воскресенски ли ще проведем неговото получаване?

— Да опитаме. Разбира се, във всички случаи трябва да се приложи окисляване. Като изходно вещество ще използуваме пирокатехин.

Другите сътрудници също получиха подобни задачи — Л. Калб трябваше да синтезира дифенохинон, В. Майер — пара-хинонмоноимин, Р. Пумерер — хинондиимин и др.

Вилщетер работеше трескаво при голямо напрежение. Рано сутрин той изнасяше лекции, след това под негово ръководство се провеждаха лабораторните занятия със студентите. Следобедите Вилщетер посвещаваше на работата на сътрудниците си, а вечер сядаше над книгите, за да приготви следващата лекция или да прочете последните научни статии от периодичните списания.

— Пазете здравето си — казваше му понякога Байер.

— Ние химиците сме обречени да прекарваме живота си изправени пред лабораторната маса, в атмосфера, замърсена от вредни за организма изпарения. Знайте, че всички рано или късно ще се разболеем от болестта на готвачките — ще ни болят краката и гърдите.

Вилщетер наистина усещаше обща отпадналост, отпускане на мускулите, болки в краката, а беше съвсем млад. Трябваше да се погрижи за здравето си и той реши да опита с езда. Нае един кон и още в тъмно препусна из околностите на Мюнхен. Това се повтори и на следващия ден и постепенно се превърна в привичка и необходимост. Всеки ден той ставаше в зори и яздеше, докато съмне. След това се връщаше и бързаше за лекциите, които обикновено започваха в седем часа. Целият ден Вилщетер се чувствуваше необикновено бодър и работоспособен. Каква прелест е да дочакаш утрото върху някоя височина, покрита със сочна трева. Колко кристално чист е въздухът и необикновено зелена тревата!

В една такава свежа утрин, когато слънцето изпрати първите си лъчи и ливадите грейнаха с ослепителната си зеленина, у Вилщетер се роди идеята, която стана съдба за него и за сътрудниците му. „Хлорофилът е най-разпространеното в природата багрило, но неговият химичен състав и строеж са все още неизвестни. Нима не можем да разкрием тайната на това багрило?“ Вилщетер побърза да се прибере. До лекцията имаше още време. Той отиде в кабинета си и приготви писмо до фирмата Мерк. Трябваше да се достави хлорофил, а сътрудникът му В. Миг веднага да започне подготовка за изследванията.

Необходимо начало при изследването на всеки природен продукт е получаването му в чисто състояние. Едва тогава може да се пристъпи към анализ с цел да се установи химичният състав и строеж на съединението.

След няколко седмици фирмата Мерк изпълни поръчката. Вилщетер отвори стъклената банка със синьозелено восъкоподобно вещество, но видът му го разочарова.

— Вероятно хлорофилът е страшно замърсен. Чистите вещества кристализират.

— Ще го пречистим — каза Миг. Струваше му се, че това е дребна и съвсем проста работа.

Миг се лъжеше. Дори Вилщетер нямаше представа каква огромна и непосилна работа им предстоеше. Изпробваха разтворимостта на хлорофила в различни органични разтворители, приготвиха алкохолни и ацетонови разтвори и започнаха пречистването. Обработване на разтвора с активен въглен, с алуминиев окис, със силикагел, после филтруване, изпаряване на разтворителя… След обработката остатъкът отново имаше восъкоподобен вид. Всяка операция по пречистването се контролираше чрез анализ на получения продукт. А анализите даваха отчайващи резултати.

— Отново необясними скокове — каза Миг, като остави листа на масата.

— Тук са успоредните проби, а това са резултатите от анализа на жълтозеленото вещество, нали? — Вилщетер сочеше цифрите с върха на молива.

— Така е, но както виждате, процентът на азота отново се колебае във фантастично широки граници. Започвам да мисля, че по време на пречистването протичат разпадни процеси и ние получаваме винаги смес с неопределен състав.

— Изключено е — каза убедително Вилщетер. — При тези условия на работа не може да се очаква никакво разпадане. — Вилщетер се замисли. После се изправи енергично и тръгна към прозореца. — Ще започнете пречистването отново.

— Нова банка ли да отворя?

— Не ми говорете за Мерк. Погледнете! — Вилщетер протегна ръка към свежата зеленина на градината. Отдавна не бяха косили тревата и тя се полюляваше от повея на вятъра. — Ще вземете хлорофил оттам.

Миг разбра веднага намеренията на Вилщетер. Той се съмняваше в качеството на доставения от фирмата Мерк хлорофил и иска да го получат сами. Новата задача изискваше съответната подготовка. В големи съдове заливаха зелени листа с алкохол, за да се извлече хлорофилът от тях. С получения жълтозелен разтвор обработваха нови количества пресни листа, докато разтворът се насити и цветът му стане тъмнозелен. След това пречистваха разтвора с различни адсорбенти, отделяха хлорофила чрез изпаряване на разтворителя и го подлагаха на анализ. Бавна, продължителна и доста уморителна работа. Предположенията на Вилщетер се оправдаха. Доставеният от фирмата Мерк хлорофил беше силно замърсен. Оказа се, че той съдържа мед, а в получения в лабораторията хлорофил нямаше и следи от този елемент.

— По всяка вероятност причина са съдовете. Във фабриката са провеждали екстракцията в медни съдове и както изглежда, между медта и хлорофила е протекло някакво взаимодействие — заключи Вилщетер. — Отсега нататък ще работим само с хлорофил, получен в нашата лаборатория.

Изминаха няколко години. Многократните продължителни и еднообразни операции на пречистването доведоха до известен резултат, но той все още не беше задоволителен. Оказа се, че алкохолът извлича от зелените листа на растенията една сложна смес, която постепенно се разделя на няколко вещества: синьозелено и жълтозелено — нарекоха ги съответно хлорофил a и хлорофил b, и две жълти растителни багрила — каротен и ксантофил. Изследванията на състава и строежа на хлорофила не можеха да започнат, преди да се постигне съвършено пречистване. Вилщетер не се отчайваше. Сега повече от всякога за него важаха думите на Албертус Магнус, които проф. Байер обичаше често да повтаря: „Добрият химик трябва да притежава три качества: енергия, търпение и да умее да пази тайна.“

Търпение. Безкрайно и мъчително търпение…

Би трябвало човек да има безпределна вяра в силите си, в правилността на методите, във възможностите на науката, за да не позволи отчаянието и разочарованието да отклонят погледа му встрани от поставената цел. Вилщетер вярваше в близкия успех, в настъпването на деня, когато строежът на хлорофила няма да бъде тайна.

През ваканциите Вилщетер често отиваше до Висбаден, в имението на братовчед си. Той имаше хубави коне и двамата дълго яздеха из красивите околности. При него реши да прекара и великденската ваканция на 1903 г. Вилщетер замина, без да го предупреди. Когато пристигна, намери имението заключено. Братовчед му бе заминал за Англия.

„Ще се задоволя с хотел. Вярвам ще се намерят и хубави коне под наем“ — помисли си той и се отправи към хотела. Конете наистина бяха много хубави. Той язди почти до обед и не му се разделяше с черния арабски жребец. Когато се прибра и влезе във фоайето на хотела, то беше почти празно. Само възрастен господин с великолепна прошарена брада разговаряше с двама млади мъже. Имаше нещо общо в чертите на лицата и в очите им. Вероятно те му бяха синове. Възрастният господин кимна любезно на Вилщетер и го заговори:

— Извинете, не ви познавам, но ви наблюдавах, като яздехте към хотела. Вие сте великолепен ездач. Моите поздравления.

Вилщетер учтиво се поклони.

— С кого имам чест?

— Проф. Лезер — отговори господинът. — А това са синовете ми.

— Професор Вилщетер — представи се на свой ред Вилщетер.

— Радвам се, че се запознах с вас. Ако нямате нищо против, елате довечера на нашата маса. Ще си правим компания.

Когато вечерта той влезе в салона, семейството на проф. Лезер вече беше около масата. Тази среща криеше за Вилщетер нова изненада. До проф. Лезер седеше очарователна млада жена, неговата дъщеря. Тя завладя мислите на Вилщетер още от първата минута на разговора им. Високо интелигентна, запозната отлично с литературата, философията и изкуствата, София Лезер участвуваше непринудено в разговора и умееше да създава топла и уютна обстановка край себе си. Вилщетер я гледаше с възхищение и му се струваше, че я познава от години.

При раздялата след няколко дни Вилщетер беше поканен да им гостува в Хайделберг не само от проф. Лезер, но и от София.

София и Вилщетер не бяха безразлични един към друг. За една еврейка не беше много лесно да си намери другар, защото според строгите израилтянски закони той трябваше непременно да бъде също евреин. Вилщетер, един от първите асистенти на проф. Байер, а от две години извънреден професор в университета, беше подходящ избраник за нея.

В началото на август отпразнуваха сватбата и заминаха на пътешествие в Алпите. После дойде есента със задълженията в университета и изследванията…

На следващата година се роди синът им Лудвиг. Вечерите в къщи се превърнаха в низ от щастливи мигове. Често на трапезата сядаше и татко Лезер. Влюбен силно във внука си, той не можеше да издържи дълго, взимаше влака и пристигаше. Тогава веселите истории на татко Лезер до късно през нощта струяха като непресъхващ извор с неповторима свежест и оригиналност.

Неусетно изминаха две незабравими, щастливи години.

В края на летния семестър на 1905 г. на една от последните лекции Вилщетер забеляза, че на първия ред между студентите е седнал непознат възрастен мъж. Той следеше с изключително внимание лекцията и си водеше бележки в дебел, подвързан с кожа тефтер. След лекцията Вилщетер го изчака до вратата.

— Роберт Гнем — представи се непознатият, — президент на Швейцарския съвет по образованието. Идвам при вас със специална мисия.

— Моля, заповядайте в кабинета ми!

Тръгнаха бавно по коридора и продължиха разговора.

— Професор Ойген Бамбергер е тежко болен след много сложна операция. Мястото му в политехниката в Цюрих е свободно. Изборът на висшия съвет се спря на вас.

Редовна професура! Предложението беше толкова изгодно, че нямаше защо да се обмисля. Вилщетер прие веднага. Скоро след това, в края на учебната година опаковаха багажа и заминаха за Швейцария. Заедно с Вилщетер в Цюрих пристигнаха и много от сътрудниците му. Тук трябваше да продължат започнатите изследвания. Пфаненщил синтезира орто-хинона и в съответствие с очакванията той имаше червен цвят. Интересно беше свойството на това съединение да образува и безцветни кристали, които лесно се превръщат в червени.

Оставаше само да се уточнят условията на това превръщане. Миг вече беше постигнал значителни успехи в пречистването на хлорофила. Щол провеждаше първите опити за получаване на кристален хлорофил.

Условията за работа в политехниката в Цюрих превъзхождаха многократно условията в Мюнхенския университет. Сградата на политехниката, построена по проект на проф. Георг Лунге, беше снабдена с климатична инсталация, регулираща температурата и влажността на въздуха. Тя имаше две симетрични крила — едното за аналитичния отдел, а другото за техническия отдел. Изучаваше се аналитична химия, неорганична и органична химия. Лекциите и по трите раздела на химията трябваше да се четат от проф. Вилщетер. В аудиториите имаше всички удобства за провеждане и на най-сложните демонстрации. Лабораториите по химия бяха просторни и напълно обзаведени. В обширните помещения на сутеренния етаж Вилщетер нареди да се монтират инсталациите за извличане на хлорофил от листата на копривата — отлична суровина за получаване на това багрило. При работа с водно-алкохолни разтвори, престояли по-продължително време, след пречистване Артур Щол получи синьозелени кристали. Картината, наблюдавана под микроскоп, беше незабравима — зрително поле, осеяно с красиви светлозелени шестоъгълници. Повториха опитите, но този път отново остатъкът се оказа восъкоподобно вещество.

Установи се, че хлорофилът е зелено восъкоподобно вещество, а чудните шестоъгълни кристали се образуват при разпадане на хлорофила под действието на някакъв неизвестен дотогава фермент. Нарекоха го хлорофилаза. Кристалите бяха използувани за изследване структурата на хлорофила чрез сложни превръщания. Резултатите от изследванията показаха, че хлорофилът по състав е сложно органично съединение, което съдържа в молекулата си един магнезиев атом.

— Хлорофилът е сложно комплексно органично съединение — говореше проф. Алфред Вернер, преподавател по химия в университета в Цюрих.

Още с пристигането в Цюрих семействата на проф. Вилщетер и на проф. Вернер се сближиха. Те често прекарваха вечерите заедно и тогава двамата учени говореха дълго по вълнуващите ги въпроси. В компанията им почти винаги вземаше участие и Артур Щол.

Вилщетер живееше в скромна кокетна вила почти на върха на възвишението Цюрихберг. От верандата, се разкриваше великолепна гледка към езерото, а от прозореца на кабинета му се виждаше полянката, където играеха децата. Малкият Лудвиг не беше сам. В Цюрих се роди сестричката му Маргарита. Децата растяха на воля сред красивата природа, под топлите грижи на майка си. Погълната от мисли по децата, София често пренебрегваше себе си, не отделяше достатъчно внимание и на Вилщетер. Един слънчев майски ден на 1908 г. се оказа съдбоносен за семейство Вилщетер. Децата тичаха по ливадата, беряха глухарчета и закъснели теменужки. Радостните им смехове изпълваха пролетната тишина. София ги гледаше с любов и не обръщаше внимание на острите болки, които присвиваха корема й.

„Нека да потичат. Ще потърпя.“ Болките станаха непоносими, главата й се замая. Пристъпи за повръщане я задушиха и тя се свлече безсилна на земята. Прислужницата я настани в леглото и изтича незабавно за лекар.

Успокоителните капки не помогнаха. Температурата й се повиши застрашително, пристъпите за повръщане станаха страшно мъчителни. Д-р Хопф, домашен лекар и приятел на семейството, стоеше неотлъчно до болната. Много трудности му създаде определянето на диагнозата. След дълги умувания и предположения едва на другия ден той разбра, че се касае за спукване на апендикса.

Привечер приеха София в клиниката, но въпреки молбата на Вилщетер проф. Крьонлай се съгласи да я оперира едва на другия ден. Операцията беше извършена успешно, но високата температура и треската не минаваха. Вилщетер прекарваше всяка свободна минута край леглото на София. Стремеше се да й вдъхне сили и надежда. Зашеметена от високата температура, София губеше представа за времето. Вилщетер с необикновено усилие успя да й внуши, че от деня на операцията са изминали само две седмици. А течеше вече четвъртата…

Проф. Крьонлай отпътува за няколко дни. Заместваше го някакъв млад лекар. Като видя картона на болната, той смръщи вежди. Вилщетер му даваше тайно знаци да мълчи, но лекарят не ги забеляза:

— Как? Четири седмици толкова висока температура? Това е много лошо.

Болната отпусна глава, стисна ръката на Вилщетер с треперещите си парещи длани и я притисна до лицето си.

— Смърт — промълви тя с безжизнен глас.

Вилщетер се задъхваше. Пареща мъка притискаше гърлото, гърдите му. Той излезе в коридора, закри лице в длани и горчиво заплака.

В края на юни 1908 г. дойде смъртта.

Имаше ли по-голяма мъка, по-голямо нещастие от неговото? Очите му сякаш помътняха, две дълбоки бръчки прерязаха челото му. Вилщетер не беше на себе си. Лекциите четеше машинално, в лабораторията при асистентите влизаше с някакво безразличие — преглеждаше резултатите, даваше нареждания… За децата не се безпокоеше. Гувернантката имаше отличен опит и децата се привързаха към нея като към майка. Икономката Елизе поддържаше домакинството в отличен порядък.

Мъката постепенно претръпваше, измествана от жаждата за работа. Мисълта отново беше завладяна от проблемите, вълнуващи и сътрудниците му в лабораторията. Вече разполагаха с чист хлорофил. Установен беше химичният му състав — един голям успех за химичната наука.

От получените при разпадането на хлорофила продукти можеше да се добие и първата, макар и още неточна представа за строежа на това вещество. По-късно подобни изследвания върху червения пигмент на кръвта, хемоглобина, показаха, че между двете вещества съществува голямо сходство, макар че хемоглобинът е комплексно съединение на желязото, а хлорофилът — на магнезия.

Системните изследвания върху багрилото анилиново черно, което се получава при окисляване на анилин, дадоха възможност не само да се изолират редица междинни продукти на окислителния процес, но и да се изясни напълно молекулният му строеж. Статията на Вилщетер за структурата на анилиновото черно беше последвана от статии върху хиноните, върху методите за получаване и пречистване на каротените — вещества с жълт цвят, които съпътствуват хлорофила и които се съдържат в особено големи количества в морковите. Усилията на Вилщетер бяха насочени и към една друга група вещества — багрилата на цветята и плодовете. Той отдавна имаше намерение да се заеме с тяхното изследване, но времето не достигаше, а и сътрудниците не бяха довършили старите си задачи. Но изследователят не можеше да стои равнодушен пред проблемите, които сами се разкриваха пред погледа му.

Оставаше още една седмица до края на летния семестър. Беше юни 1911 г. Вилщетер тръгна за Политехниката. Винаги когато прекосяваше двора, той се спираше, за да се полюбува на розите. Сутрин полуразтворените им пъпки са най-красиви. Лехите пламтяха във всички нюанси на червения цвят. Вилщетер откъсна една разцъфнала роза и се отправи към лабораторията с намерение да започне незабавно изследванията.

Само едно леко загряване с водно-алкохолен разтвор доведе до почти пълно извличане на червеното багрило от розата. Вилщетер разпредели водно-алкохолния извлек в няколко епруветки и започна първите ориентировъчни опити. Киселините не действуваха на разтвора на багрилото, но от амонячен разтвор и от воден разтвор на основи той променяше цвета си постепенно от червен през всички оттенъци на виолетово до тъмносин.

Тъкмо Вилщетер отливаше нова проба от разтвора, когато в двора избръмча автомобил. Изненадата му беше много голяма, когато видя от автомобила да слизат проф. Е. Фишер и проф. Л. Дармщетер: „Идват при мене“ — помисли си той и се отправи да ги посрещне.

— Не мога в никакъв случай да се съглася с отказа ви — заговори Фишер непринудено. Въпреки големия пост, който заемаше в Берлинската академия на науките, той се държеше приятелски и естествено, така както Вилщетер го помнеше от срещите им в Мюнхен, в лабораторията на проф. Байер.

— Бих приел, ако предлаганото място поне е равностойно на професорско — каза Вилщетер.

— Разбира се, вие ще имате ранг на заместник-директор в Института, който ще ръководи проф. Бекман. И най-важното — ще разполагате със себе си така, както ви е удобно. Няма да четете лекции, няма да работите със студенти. Ще имате само научни сътрудници. Кайзер Вилхелмовият институт — това е в същност Академията на науките и вие ще бъдете неин редовен член.

Условията за работа бяха твърде примамливи и Вилщетер даде съгласието си. Трябваше да му бъдат осигурени три лаборатории за около дванадесет сътрудници, помещения за подготовка на опитите за измервателната апаратура, за поставяне на термостатите. Работата в новопостроената сграда на Института трябваше да започне от есента на следващата 1912 г.

Вилщетер приключи набързо работата в Политехниката в Цюрих и замина за Берлин. Трябваше да види Института, да се погрижи и за жилище. Сградата на Института беше построена в края на града, в берлинския квартал Далем. Срещуположната страна на улицата, на която се издигаха корпусите на Института, беше почти незастроена. Проф. Хабер вече беше откупил известна площ срещу сградата на Института и вилата му, макар още недовършена, издигаше снага. „Съседното място се продава. То е точно за тебе. Ще бъдем съседи“ — заговори му проф. Хабер. Така и стана.

Есенните занятия в Политехниката в Цюрих започнаха при необикновено оживление. Почти всички сътрудници се канеха също да заминат за Берлин. Трябваше да се завършат започнатите изследвания. А Вилщетер вече чертаеше планове за бъдещето. Тъкмо тогава при него в Института дойде англичанинът Артър Иврист — амбициозен младеж с богати познания в областта на химията.

— Бих искал да работя при вас докторска работа.

— Ще се съгласите ли на една продължителна, трудна, но надявам се, много интересна работа?

— Във връзка с хлорофила ли?

— Не. Нещо, което още не е проверено, и не мога да ви гарантирам дали ще излезе успешно, но ако рискувате…

Иврист прие. Тъй като вече беше късна есен и цветя за извличане на багрила не можеха да се намерят, обърнаха се към фирмата Мерк. Оказа се, че там разполагат с неограничено количество сушени цветове от метличина. Голяма част от багрилото се беше разложило по време на сушенето, но все пак имаше с какво да се започне. Многогодишният опит по екстракцията на хлорофила се оказа много полезен и в този случай. След всяка екстракция с помощта на колориметър следяха как се увеличава съдържанието на извлеченото багрило в разтвора. След концентриране и пречистване на разтвора багрилото трябваше да кристализира.

И кристалите се получиха. Тъй неочаквано и тъй бързо, че Иврист и Вилщетер не можеха да повярват на успеха си. Прибавиха етер към солнокиселия алкохолен разтвор на багрилото и изведнъж ситни блестящи кристалчета се събраха на дъното на съда. Нарекоха новото вещество цианидин от латинското наименование на метличината „центауреа цианус“. Първото антоцианово багрило беше получено в чист вид.

Иврист изучи продуктите на разпадане на багрилото и се зае да осъществи неговия синтез. В същото време Т. Нолан изучаваше антоциановите багрила на розите, Е. Болтън — на червеното мушкато, 3. Миг — на ралицата, а Н. Малисън — на боровинките.

Вилата на Вилщетер се намираше всред истинска цветна плантация — огромни лехи с рози, градинска метличина, астри, гергини, червени мушката… Няколко работнички се грижеха непрекъснато за растенията, обираха редовно цветовете им и ги отнасяха в лабораторията.

И само за около година и половина веществата, които придават красивите багри на цветята и плодовете, не представляваха тайна за науката. След цианидина Вилщетер и сътрудниците му получиха пеларгонидин и делфинидин и разгадаха структурата им. Голям успех беше осъществяването на първия синтез на багрило — синтезът на пеларгонидина.

И тъкмо в разгара на работата, в момента, когато всички бяха в творчески подем, дойде оня странен и злокобен ден.

Война. Само за няколко седмици лабораторията опустя — всички сътрудници бяха призовани в редовете на армията. Разтворителите се свършиха, а нови нямаше откъде да се купят.

— Не ни остава друго освен да чакаме по-добри времена.

— Да чакаме? Нима може да се чака? — горещеше се проф. Хабер.

Неговата експанзивна натура не можеше да се примири с безделието. Той се записа в редовете на доброволците и получи специални задачи от военното министерство във връзка с подготовката на химическо оръжие срещу френските войски. Когато се завърнеше от опасните и продължителни командировки на фронта, Хабер прекарваше вечерите при Вилщетер. Двамата приятели стояха до късно през нощта, погълнати от проблемите, които ги вълнуваха. Хабер разгръщаше току-що излязлата книга на Вилщетер „Изследванията върху хлорофила“. Те дълго и разгорещено спореха върху природата на ензимите, тези биологично активни вещества, които все повече привличаха вниманието на Вилщетер. Изследванията, които той проведе в последно време за изясняване процесите на фотосинтезата, за участието на хлорофила при усвояване на въглеродния двуокис от въздуха, все по-убедително показваха, че регулирането на жизнените процеси зависи преди всичко от ферментите системи на живите клетки. Големият учен искаше да разкрие тайната и на тези вещества. Но сега за изследвания от този род не можеше да се мечтае. Войната затягаше все по-здраво обръча си около Германия. Изгледите за бърза победа се изпариха като лятна мъгла. Във военните среди започнаха да мислят за отбрана, за спасяване на Германия. Такава беше и последната задача, поставена от военното министерство — да се създаде сигурно средство за защита от противниковото химическо нападение.

Опитите ръководеше Хабер, но активно участие в тях взе и Вилщетер. Двамата учени изпробваха десетки и стотици комбинации. Зареждаха внимателно дихателите, завинтваха ги на противогазите и влизаха в пробната камера, наситена с хлор. Само след няколко минути излизаха тичешком, хвърляха ужасната маска, която спираше дишането им, и задъхани, със зачервени от хлора очи се отпускаха на ливадата пред малката постройка, съоръжена специално за опитите.

— Твоят противогаз надминава средновековната инквизиция — заговори задъхан Вилщетер.

— Да, но без него гибелта е сигурна — противопостави се Хабер.

— Още не съм убеден в това. Само след няколко минути хлорът започва да преминава през дихателя.

— Аз вярвам, че ще успеем. Щом можем да задържаме хлора няколко минути, ще достигнем и до няколко часа, а това е достатъчно, за да може човек да се измъкне от отровната атмосфера.

Вилщетер се изправи. Взе нов дихател и го постави на противогаза.

— Ще изпробвам още веднъж.

Тъкмо той затвори вратата на камерата и при тях дойде развълнуван прислужникът на Института.

— Телеграма за проф. Вилщетер — каза той задъхано и я подаде на Хабер.

Хабер разтвори бланката, очите му блеснаха и той се втурна към камерата:

— Рихард, излизай! Честито! Ставаш лауреат на Нобелова награда!

Новината беше така неочаквана и радостна! Двамата захвърлиха противогазите и се втурнаха към къщи. Трябваше да се отпразнува това велико събитие! Но войната си е война. Поради военната обстановка тържествената церемония по връчването на Нобеловата награда се състоя едва пет години след това, през юни 1920 г. Освен на Вилщетер в Стокхолм беше връчена Нобелова награда и на проф. Фриц Хабер, на проф. Макс Планк и на проф. Макс фон Лауе. Тази година беше изпълнена и с други радостни за Вилщетер събития. Освен незабравимите дни в Стокхолм ярка следа в неговото съзнание остави и тържеството по откриване на новата аудитория. След оттеглянето на проф. Байер Вилщетер реши да се върне в Мюнхен и вече четири години беше професор в университета. По негово настояване построиха нова просторна аудитория, обзаведена отлично въпреки стопанските трудности на страната и тежката инфлация. Отново работа със студенти, отново изследвания с млади и надеждни сътрудници. Сега повечето от тях работеха върху ензимите. Извличането на тези вещества от животинските клетки, адсорбирането им върху повърхностно активни вещества с цел да се получат препарати с голяма концентрация и ензими с висока активност изискваха тънко умение и голямо експериментално майсторство. Многогодишният опит по екстракцията и пречистването на хлорофила и антоциановите багрила бяха допринесли за натрупването на огромни познания в тази насока и проф. Вилщетер решаваше новите задачи с лекота и голяма вещина.

Но спокойната и високохуманна изследователска дейност беше смутена от надигащата се черна вълна на националсоциализма и антисемитизма. В аудиторията се промъкваха лица, които говореха разпалено, образуваха групи край себе си, а по коридорите на университета започнаха да се появяват и онези нагли и подстрекателни лозунги, които донесоха позора на Германия.

Една сутрин, когато влезе в аудиторията, Вилщетер беше поразен — на черната дъска се четеше лозунг, написан с едри букви: „Вън евреите от университета!“ Асистентът, който водеше демонстрациите, грабна изтривалката и побърза да заличи срамните слова, но Вилщетер ги прочете. Той напусна аудиторията и стоя дълго затворен в кабинета си. После написа молбата за напускането си и я връчи на ректора на университета. Не го склониха никакви обещания, никакви молби. Беше 1925 г.

Тогава Вилщетер напусна служебното жилище и построи вилата на брега на Изар всред огромна градина от рози.

Но можеше ли така лесно да скъса с това, което е било негова съдба цял живот? Можеше ли да престане да се вълнува от тайните, които чакаха вещата му ръка и проницателния му ум, за да станат достижение на науката?

В лабораторията работеха върху докторските си работи Ервин Бум и Ойген Баман. Изследванията на Рихард Кун и на Волфганг Грасман не бяха довършени. Велщетер идваше само за няколко часа, преглеждаше получените резултати, даваше нови наставления и съвети и си отиваше. А по-късно, когато онзи безумен ефрейтор Хитлер взе властта и поведе Германия към пропаст, вратите на университета се затвориха за всички евреи. Айнщайн емигрира, Хабер не можа да понесе тежкия удар и умря. Само Вилщетер остана на поста си докрай. Седнал до телефонната слушалка, той записваше опитните данни, получени от д-р Маргарете Родевалд, и продължаваше да чертае нови планове, макар че вече години наред не беше прекрачвал прага на университетската лаборатория.

После дойде най-страшното. Вилщетер загуби родината си. Загуби всичко, което му беше носило радост и опора. Останаха само спомените. И ето те стоят пред него, написани и подредени в дебела папка, а при следващото посещение на Артур Щол щеше да се раздели с тях. Той трябваше да ги отнесе в издателството.

Проф. Артур Щол идваше често във вилата Ермитаджио. Срещите им ободряваха стария учен, вдъхваха му надежда за бъдещето. Двамата беседваха дълго време върху научните изследвания на Щол. Тогава Вилщетер се оживяваше, даваше съвети, правеше предположения. Понякога той дори не дочакваше следващата среща, а развиваше подробно възгледите си в писмо до Щол и отиваше сам на пощата, за да го изпрати. Напоследък сърцето му все по-упорито отказваше да работи.

Писмата отнасяше г-ца Елизе Шнауфер. Посветил значителна част от изследванията си и на лекарствените препарати, Вилщетер познаваше възможностите на дигиталиса, затова сам определяше дозите и поддържаше дейността на сърцето си. Когато Щол го видя какви количества от това лекарство сипва в чашата, едва не извика.

— Вие се погубвате, професор Вилщетер! Как е възможно да се вземат такива дози дигиталис? Трябва незабавно да постъпите в болница.

— Това ще бъде краят, приятелю — въздъхна Вилщетер с горчива усмивка.

Големият експериментатор беше изучил добре и собствения си организъм и предположението му беше безпогрешно. В болницата сърдечните кризи зачестиха. Понякога пулсът изчезваше напълно, съзнанието му се замъгляваше. Икономката Елизе Шнауфер бдеше неотлъчно до леглото му, а посещенията на проф. Щол зачестиха.

Рихард Вилщетер умря на 3 август 1942 г., десет дни преди седемдесетия си рожден ден, в чужда страна, прогонен от родината си, огорчен и измъчен от последиците на една безумна политика.