Калоян Манолов
Велики химици (3) (Том четвърти)

Вилхелм Оствалд
1853 • 1932

В околностите на Лайпциг, там, където сочните зелени ливади се простират по ниския хълм, се гуши малкото селце Гросботен. В края на селцето, току до границата между ливадите и смесената буково-елхова гора, се намира вилата на големия изследовател професор Вилхелм Оствалд. Наричаха я „Енергия“. Това име й избра самият Оствалд още щом я купиха, така я знаеха и всички, които обичаха и уважаваха известния в цял свят Вилхелм Оствалд. От няколко дни тук всички бяха заети с необикновено трескави приготовления. Наближаваше 2 септември 1913 г., рожденият ден на Оствалд. Това беше неговият 60-ти рожден ден, затова цялата многобройна фамилия се готвеше да отпразнува по най-тържествен начин забележителния празник. Една от най-големите изненади за юбиляра подготвиха Волфганг, най-големият му син, вече професор по колоидна химия в Съединените щати, който редовно прекарваше лятната ваканция в „Енергия“, и Грете, любимата му дъщеря. С нея в дни на отдих Оствалд предприемаше дълги екскурзии, за да рисуват. Разбира се, за изненадата знаеха всички в къщи, с изключение на него.

Както обикновено, Оствалд се събуди под звуците на любимия си квартет „Изгрев“ от Хайдн. Изми се набързо и излезе на пръсти, за да направи обичайната си утринна разходка из градината, ливадите и гората на имението, което принадлежеше към „Енергия“. „Ханхен и децата още спят. Изморени са от приготовленията. Ще приема поздравителните целувки след разходката“ — помисли той и тръгна към брезовата горичка.

Нима можеха да спят в такъв ден? Щом стъпките му отекнаха по каменната стълба, жена му Нели, която той наричаше гальовно Ханхен, и дъщеря му Грете изтичаха тихо на верандата и, скрити зад зеленината на цветята, тайно го наблюдаваха. Още по-любопитни бяха внуците му. Те излязоха след него и прикривайки се зад дърветата, следяха разходката на любимия си дядо.

Оствалд вървеше бавно и вдишваше дълбоко свежия въздух на тази необикновено топла септемврийска утрин. Наслаждаваше се на кристалната небесна синева и може би за стотен път се уверяваше, че синият цвят на небето се мени — един е през септември, а друг през май или януари. И тъкмо в този момент погледът му се спря на пъстроцветното табло, окачено на единственото кестеново дърво, подарено му преди години от един познат градинар в Ерфурт. Оствалд се спря и се взря: красиво съчетание на цветовете. „Това е дело на Грете“. Между плетеницата от багри изпъкваха стройните редове на дълго стихотворение. „А това е по силите само на Волф. Ако не беше станал учен, може би щеше да бъде поет.“ Оствалд зачете внимателно. Поемата го отведе в родния му град Рига, в бъчварницата на баща му, в безупречно чистата стая, където, седнала до прозореца, майка му бродираше по модел, нарисуван от него. Как се обичаха майката и синът! Тя се радваше на многостранните интереси на детето си и му помагаше във всичко. Когато свършеше домашните си упражнения и приготвеше уроците си, той съвестно изпълняваше поставените от нея поръчки. Често помагаше и на баща си в бъчварницата. Вилхелм купуваше различни химикали от аптекаря и правеше с тях какво ли не — бенгалски огньове, бомбички… Най-интересен беше фотоапаратът, който конструира сам от няколко лещи. Първите снимки станаха обаче много по-късно, когато се научи да прави фотографски плаки и фотографска хартия. А като стана по-голям и започна да печели, главно от частни уроци, с първата по-голяма сума купи шевна машина на майка си. Такава рядкост за това време, такава радост за майка му! Тя го поощряваше да рисува и настояваше да го изпратят в Художествената академия в Петербург, но старият Оствалд беше непреклонен — Вили трябва да стане инженер. И все пак баща му даде съгласието си да учи химия. Районът на Рига спадаше към университета в Дорпат, затова Вилхелм трябваше да замине за този сравнително малък град, но с добре уреден университет. Това стана през 1872 г.

Приятелят му Ото Зек го посвети във всички тайни на безгрижния студентски живот — и безсънните нощи, и нескончаемите веселия. Но скоро младежките лудории бяха изоставени и на тяхно място се яви жаждата за знания, за наука. Усърдието и всестранните интереси на Вилхелм скоро бяха забелязани от проф. Карл Шмид и проф. Йохан Лемберг. Те ръководеха интересите му не само чрез насочване към подходяща литература, но му възложиха да проведе и самостоятелни експерименти. Резултатите от неговите изследвания „Върху химичното действие на масата на водата“ бяха приети от научния съвет на университета и публикувани в списанието „Журнал за практическа химия“. Каква радост, колко мечти и надежди събуди тази първа статия. Желанието му да стане учен експериментатор и изследовател като че ли се сбъдва. Баща му се отнесе благосклонно към перспективите за бъдещето и се съгласи да му изпраща една минимална сума и след като се дипломира. През 1875 г. Вилхелм издържа успешно и последния изпит по химия, но веднага след това реши, че знанията по физика са недостатъчни и се записа да учи при проф. Артур фон Йотинген.

Незаличими спомени оставиха годините, прекарани в лабораторията на проф. фон Йотинген. Човек с богата научна подготовка, с широки всестранни интереси и с подчертана музикалност, фон Йотинген скоро въведе младия Оствалд всред културните среди на Дорпат. За това допринесоха твърде много и големите музикални способности на Вилхелм. Отличен пианист и виолончелист, той веднага се включи в оркестъра на Дорпат, който се дирижираше от фон Йотинген. Но за пълното комплектуване на оркестъра беше необходим и фаготист. Един ден фон Йотинген влезе в лабораторията с дебел куп ноти и съвсем нов фагот.

— Вземете това и започнете системна работа — каза той на Оствалд. — Постарайте се да просвирите всичко и надявам се скоро ще бъдете готов.

— Но аз никога не съм свирил на духов инструмент — отговори Оствалд.

— Ще се справите.

Фаготът му създаде големи затруднения. Колкото и да се стараеше, понякога инструментът непослушно изхриптяваше и издаваше необикновени тонове. Целият институт ехтеше от стенанията на фагота. Веднъж един колега от по-долния етаж, където беше отделението по химия, го попита:

— Вероятно провеждате акустични опити? Доколкото знам, когато бяхте при нас, се интересувахте от електричество. Изглежда интересите ви са се променили.

Оствалд махна с ръка и не отговори.

Въпреки всичко основно и най-важно оставаше изследването по темата на магистърската му работа. Защитата й мина успешно през 1876 г. Като магистър трябваше да чете лекции и затова обяви, че ще говори два часа седмично върху проблеми на физикохимията. Името на тази нова наука беше познато отпреди 20 години от учебника на Буф, Коп и Цаминер „Учебник по физическа и теоретична химия“, но нещата се бяха променили, учебникът беше остарял, а науката вече отиде твърде много напред. Трябваше да се сложи ред в натрупания теоретичен и опитен материал, да се доразвие и усъвършенствува този нов клон от науката, който съчетава в едно успехите на двете най-развити природни науки — химията и физиката.

Освен лекциите и асистентската дейност Оствалд провеждаше системно измерванията, които станаха основа за докторската му дисертация. Цифри, логаритми, изчисления… И най-после — очакваният резултат! За членовете на комисията — Карл Шмид, Йохан Лемберг и Артур фон Йотинген — беше ясно, че кандидатът е един високо надарен млад многообещаващ учен, затова промоцията мина гладко и в края на 1878 г. Вилхелм беше вече д-р Оствалд.

Оствалд трепна, отмести поглед от грижливо изписаните стихове и отново се върна към действителността. Спомени! Колко много е преживял старият Оствалд! Той въздъхна дълбоко и закрачи по затревената пътека.

„Каква ли ще бъде втората изненада?“ — мислеше си той и внимателно оглеждаше лехите, дърветата, храстите. Пътеката изви към ливадата, където радваха окото с играта на багрите си небрежно разпилените цветни „петна.“ Всяко „петно“ беше леха, за която се полагаха специални грижи. Тук, на най-красивото място, Гретхен беше поставила нарисувания от нея портрет на майка й. „Нежният профил на Нели“. Стихове тук нямаше. Не бяха нужни думи. Оствалд се спря и се вгледа с любов в чертите на жена си.

„Милата Ханхен!“

Оствалд си припомни многобройните музикални вечери, в които той беше постоянен изпълнител като участник в оркестъра или в квартета, и забеляза една нова посетителка. Русите й къдрици придаваха особен финес на лицето й, озарено от блясъка на сините очи. Високо интелигентна и много музикална беше дъщерята на щатския съветник Карл фон Райер от Рига. В Дорпат тя гостуваше на чичо си Густав фон Райер, известен лекар. Оствалд беше представен на Нели още при първото й посещение. Нещо неописуемо се зароди в душите на двамата млади. Може би то идваше от музиката, в която намираха обща тема на разговор, а може би това беше любовта? И тогава през една топла есенна вечер на 1878 г. по време на приема в медицинския факултет той й каза съдбоносните думи: „Знам добре, че ще станеш жертва на науката, и мисля, че ти си способна на това.“ Нели не отговори, а само се притисна до него. Той се наведе и я целуна — първата целувка, с която скрепиха любовта си за цял живот. Бяха сами на терасата. После той я хвана за ръка и я поведе към рояла в малката зала. Без да продумат, разтвориха нотите и засвириха на четири ръце анданте от Петата симфония на Бетовен. Настъпил беше и техният съдбовен час!

А после — сватбата, първата семейна квартира в Дорпат, която беше толкова малка и тясна. След това първите радости от чаканата рожба и първите страдания от смъртта на първородната им дъщеря. Но Нели беше възхитителна. Едно след друго в Дорпат тя го ощастливи с четири деца — пръв беше Волф, после дойде Гретхен, след нея — Валтер, после Елизабет и в Лайпциг се роди петият, най-малкият, Ото. Колко грижи, колко всеотдайност, колко любов изпълваха дните и нощите на неуморната, на обичаната Нели! Тя и сега се грижеше за нарасналото домакинство в „Енергия“. И не само това — помагаше му и в работата: подреждаше кореспонденцията, преписваше ръкописите. С тиха всеотдайност тя бе посветила живота си на него и стопляше с обичта и грижите си сърцето му.

Вятърът разроши побелите му коси. Той прокара ръка, за да ги оправи назад и тръгна. Малко по-нататък, там, където горското поточе се разливаше и образуваше малко езерце, в огледалните води на което се отразяваше синевата на небето, го очакваше следващото табло „Музика“. Тя изпълваше целия му живот. Неповторимите вечерни концерти, в които вземаше участие цялата фамилия! Докато децата бяха малки, свиреха с Нели на четири ръце на рояла или тя акомпанираше неговото виолончело. Но после, когато децата пораснаха, в къщи се устройваха истински концерти. Гретхен беше отлична цигуларка, Волф също свиреше на цигулка и пиано, а когато Волф се ожени, нивото на концертите стана още по-високо. Жена му Пиа, прочута певица в Лайпцигската опера, имаше звънлив мек сопран, който внесе много красота и разнообразие в музикалните програми. Моцарт, Бетовен, Хайдн. Оствалд познаваше още от Дорпат осемдесет и трите струни квартета на Хайдн и участвуваше в изпълнението им. И колкото повече ги опознаваше, толкова повече те му се струваха съвършени. „Как е могъл да напише такива възвишени мелодии!“ — казваше си той неведнъж.

Оствалд отново тръгна по пътечката. Сега тя водеше към „Горската вила“. Така нарекоха къщата, която по-късно построиха за семейството на Волф. В старата „Енергия“ вече беше тясно за значително нарасналата фамилия Оствалд.

А, там в „Горската вила“, скрит зад завесите на прозореца, тайно го наблюдаваше Волфганг. Оствалд наближаваше до най-важното табло — „Химия“. То беше двойно по-голямо от другите. Оствалд се спря и зачете дългата ода:

„О химия, наука благородна,

на тебе силите си аз дарих!

За тебе нови пътища открих

и с физиката свързах те навеки…“

Дълго, твърде дълго Оствалд се застоя тук, защото главното в живота му беше химията. На нея посвети не само силите и таланта си, заради нея понасяше търпеливо горчивините, с които беше изпълнен животът му на учен. Но химията му донесе и много радости, много незабравими мигове от постигнатите успехи… И това започна още там, в Русия, в Дорпат. После, в 1882 г. дойде професорското място по химия в политехниката в Рига. Тук започна и изследванията си в областта на химичната кинетика с първите опити върху хидролизата на ацетамида и метилацетата в присъствие на различни киселини. За да поддържа постоянна температура на реакционната смес, Оствалд конструира специален термостат. Там измерванията станаха по-точни и още първите данни доведоха до неочаквани резултати: влиянието на киселините се определя главно от концентрацията на разтворите им, а не от вида им. Имаше нещо общо, характерно за разтворите на всички киселини, но все още търсенията на младия професор оставаха без отговор. И ето съвсем неочаквано от Швеция пристигна огромен плик. Оствалд не познаваше подателя — някой си Сванте Арениус.

Какъв ден беше това! Още в зори в къщата настъпи суматоха. Ханхен очакваше дете. Оствалд не беше спал цяла нощ, защото гнойно възпаление на един зъб беше обезобразило лицето му и не му даваше покой нито за минута. Към обяд болките утихнаха. Скоро след това влезе усмихната акушерката и му честити дъщеря. Точно тогава пощата донесе писмото.

Теорията на този млад изследовател била отхвърлена. Той му изпращаше копия от две статии и го молеше за мнение. Оствалд започна внимателно да проучва написаното. Там наистина имаше на пръв поглед твърде неприемливи мисли, но всичко беше толкова логично, толкова правдоподобно. Въз основа на тези нови възгледи може да се изясни дори каталитичното действие на киселините! Общото за всички киселини са водородните йони, които се съдържат във водните им разтвори.

Оствалд стана и дълго се разхожда из кабинета си. „Забележително постижение. Нова теория! Тя ще легне в основата на представите ни за разтворите.“ Изследванията на Арениус бяха оригинални. Той разглеждаше явленията по съвсем нов начин. Електропроводността на разтворите се обясняваше по ново му. Всичко това можеше да се обобщи теоретически и свойствата на електролитите да се характеризират чрез съответни математически закономерности. Изследванията трябваше да продължат още по-усилено, за да се постигне развитие и уточняване на новите идеи. Налагаше се на всяка цена да влезе във връзка с Арениус!

Въпреки умората Оствалд не можа да заспи. Дисоциация в разтворите! Това е гениално откритие. На сутринта той написа писмо на Арениус, в което изрази възхищението си от неговите изследвания и предсказа успеха на новата теория. В едно от следващите писма до Арениус Оствалд изказа горещото си желание да посети Швеция, да се срещне лично с него.

Арениус беше получил писмото и го очакваше. Оствалд се огледа. Перонът на гарата в Упсала беше почти празен. Може би посрещачът не беше дошъл. Само един пълен, червендалест младеж с необикновено руси, почти бели коси, се взираше внимателно в пътниците. Изведнъж мънистеносините му очи срещнаха погледа на Оствалд и той се отправи към него.

— Вие сте професор Оствалд, нали?

Оствалд кимна и преди да заговори, младежът му се представи.

— Сванте Арениус. Вашето посещение е от голямо значение за мене. С ваша помощ може би ще успея да преодолея съпротивата срещу моята теория.

— Но дисоциацията на електролитите е съвсем очевиден факт. Това е толкова просто и логично. Удивлявам се как досега никой не се е досетил.

— И все пак всички са против.

— За да се убедят, необходими са факти, много факти. А можем да ги имаме само ако започнем широка изследователска дейност. Какво бихте казали за едно съвместно изследване в Рига? В моята лаборатория ще имате неограничени възможности за работа. При това може отделни експерименти да се поверят на някои практиканти и дипломанти.

— Идеята е отлична и аз непременно ще се възползувам от нея — каза радостно Арениус.

— Миналата година бях на обиколка из Европа. Запознах се почти с всички знаменитости на химията: Хофман, Хелмхолц, Кекуле, Байер, Бунзен, Колбе и много други. Те бяха любезни да ми дадат някои киселини. Сега разполагам с достатъчни количества от дванадесет различни киселини. Вече започнах известни изследвания с тях — проучвам дали киселините катализират хидролизните процеси. Струва ми се, че изясняването на дисоционните явления ще хвърли светлина върху каталитичното действие на киселините.

— Може би съществува известна връзка — каза живо Арениус.

Той беше буйна и мечтателна натура. Искаше всичко да обясни, затова веднага правеше хиляди предположения. Но Оствалд приемаше хипотезите критично, противопоставяше се на доводите му и в същност разговорът им се превръщаше в диспут, при който те постепенно изясняваха становищата си и стигаха до някакво правилно разрешение. Този начин на обсъждане на проблемите започна още на гарата в Упсала. Той продължи след това и по време на излетите в околностите на красивия шведски град. Това допадна и на двамата, защото ползата от такива спорове беше очевидна.

В Швеция Оствалд се срещна с най-изтъкнатите учени физици и химици. Те всички считаха теорията на Арениус за неправдоподобна и приеха с недоумение позицията на Оствалд, който застана изцяло в защита на новата теория.

„Съюзът на йонистите“ беше вече създаден. Засега членовете му бяха само двама. Няколко години след това те станаха трима.

Арениус получи стипендия и започна работа при Оствалд. Двамата толкова се сближиха, че Оствалд предложи гостоприемството си и скоро всички започнаха да приемат Арениус като член на семейството му. Двамата учени продължаваха да работят и в къщи. Оствалд обикновено четеше новите статии от последните броеве на научните списания. Една такава статия силно го развълнува. Той дръпна газената лампа по-близо и чете без прекъсване, докато я свърши. След това стана и дълго се разхожда из кабинета си. „Ето това е вторият ми конкурент, който навлиза в тази неразорана целина — физикохимията. Не, не, какъв ти конкурент! Той ще бъде сътрудник. Високо надарен и твърде оригинален ще да е този холандец.“ Писмото до Вант-Хоф написа веднага, а няколко месеца след това замина за Холандия, за да се срещне лично с него. Така дойде и третият „йонист“. Сега вече бяха триумвират. Можеха да излязат смело на бойното поле. Електролитната дисоциация имаше добри защитници.

Независимо от това, че почти всички изтъкнати химици и физици бяха против „йонистите“, постиженията на Оствалд и личното впечатление, което той остави при срещите си в Лайпциг, бяха оценени високо и той получи покана да заеме професорското място в Лайпцигския университет.

Да работи в Германия, в контакт с много изтъкнати учени — това беше съкровената му мечта. Затова, когато министърът на културата го попита съгласен ли е да приеме предложението, той отговори без колебание: „Това, което ме питате, е все едно да попитат един подофицер дали иска да стане генерал. Разбира се, да!“

Преместването от Рига беше свързано с много формалности. Трябваше да смени руското си поданство с немско, а за това бяха необходими много документи и разрешителни. Но всичко беше уредено и на 25 септември 1887 г. късно през нощта цялата фамилия пристигна в Лайпциг. Първите дни прекараха в хотел, а после се настаниха в просторното служебно жилище. Толкова много стаи! Отначало някои от тях останаха съвсем празни, но впоследствие едната от големите стаи се превърна в музикален салон и приемна, а другата — в столова. Тук веднъж в месеца Оствалд канеше студентите си на вечеря. Събираха се млади хора от различни нации — немци, французи, англичани, италианци, дори африканци и японци. Те носеха колорита на своите страни, но всички бяха дошли в Лайпциг, привлечени от големите успехи на Оствалд в областта на този нов клон на науката — физикохимията.

Наричаха го „руският професор“. Отнасяха се към него с уважение, но приятелите бяха сравнително малко. Може би завистта, това недостойно за хората чувство, беше успяла да завладее сърцата на много от колегите му. А имаше и на какво да се завижда. Броят на сътрудниците му нарасна необикновено бързо. Започна с двама асистенти — Сванте Арениус и Валтер Нернст, но скоро към тях се присъединиха Ернст Бекман, Джеймс Уолкър, М. Льо Блан, Георг Бредиг, Херберт Фройндлих и много други.

Сега някои от тях са вече професори, имат свои проблеми, обогатяват с изследванията си физикохимията. Арениус е в Швеция, Нернст — в Берлин, Уолкър — в Англия, Бредиг — в Карлсруе…

Какви славни времена бяха тогава в Лайпциг! При Оствалд идваха жадни за знания млади хора от цял свят. Всички работеха с ентусиазъм, с любов… Те бяха едно голямо семейство — фамилията на физикохимиците. Задружният им живот не се ограничаваше само с работата в лабораторията. Те бяха заедно и по време на неделните излети, и на веселите нощни пиршества. А коледните празници? Оствалд никога не можеше да забрави тези мили тържества. Въпреки че Коледа е семеен празник и всички фамилии прекарват вечерта около красивото, богато украсено коледно дърво, студентите решиха да празнуват заедно в лабораторията на института. Разбира се, при тях трябваше да бъде и Оствалд — патриархът на това голямо семейство. Но едно такова тържество не можеше да мине без грижите на Ханхен. Съпругата на професора беше в същност майка на това голямо семейство учени. Тя вложи цялото си майсторство и приготви купища от лакомства.

Лабораторията беше неузнаваема. Покрита с филтърна хартия, лабораторната маса блестеше в безупречна чистота. В чашите искреше пуншът, приготвен в голямата колба за дестилирана вода. А елхата светеше в разноцветни светлини.

Когато Оствалд, придружен от жена си и децата си, влезе в лабораторията, студентите станаха на крака и дружно запяха. После като по даден знак веригата се разкъса, те се втурнаха към своя любим професор и сърдечно го поздравиха.

— А сега, ето и моята изненада — заговори Оствалд и очите му заблестяха. — За да остане паметна тази вечер, ще ви направя един необикновен подарък. Ще ви подаря няколко часа, които ще прекарате в обществото на велики хора, посветили живота си на науката.

Студентите слушаха зашеметени от радост и изненада. Оствалд продължи:

— При мене са на гости моите близки приятели и сътрудници Уйлям Рамзей, Сванте Арениус и Якоб Хендрик Вант-Хоф.

— Ура! — викнаха студентите и заглушиха думите му с ръкопляскане. В това време Грете изтича към вратата и широко я разтвори.

— Моля, приятели! На масата!

В лабораторията влязоха Рамзей, Арениус и Вант-Хоф. Студентите запяха отново. После започна тържествената вечеря. А когато наситиха стомасите, дойде ред и на по-важното — да дадат храна на разума си. Насядаха около елхата.

— Предлагам нашите гости да ни разкажат по нещо интересно от своя живот — каза Оствалд, като се настани удобно на стола. — Да поканим първо проф. Рамзей.

Рамзей се загледа в трепкащия пламък на свещите и заговори на чист немски език. Разказваше историята за откриване на хелия и за изолирането му от минерала клевеит. После говориха Вант-Хоф и Арениус. Това бяха творците на новата наука, физикохимията. Творци щяха да станат и тези млади хора, който слушаха с такъв интерес разказите на великите люде, работили в сътрудничество с Оствалд.

Огънят на научното търсене гореше непрекъснато в лабораторията на. Оствалд. Този огън беше запален още в лабораторията в Рига. Той горя в Лайпциг, продължаваше да гори и сега, в Гросботен.

Изследванията в Лайпциг наистина имаха грандиозен замах. Още с преместването си от Рига той продължи заедно с Арениус редица опитни измервания във връзка с електролитната дисоциация. Киселини, основи, соли… Толкова много вещества-електролити. Трябваше да се изучат свойствата им, да се установят закономерностите, на които се подчиняват. Отделни задачи получаваха и студентите от последните курсове. Това бяха и дисертационните им работи. Някои проблеми Оствалд разрешаваше и съвсем самостоятелно. Така например проучванията върху електропроводността на киселините, започнати още в Рига, доведоха до установяване на закона за разреждането. В научните среди той стана известен като закон на Оствалд.

Още по-разнообразни и плодотворни бяха изследванията върху каталитичните процеси. Оствалд случайно беше разбрал при един разговор с министерството, че основен проблем за Германия е проблемът за селитрата.

— Чилската селитра е много скъпа, доставките са несигурни, а във военно време може да се случи така, че въобще да сме лишени от това незаменимо за експлозивните смеси вещество.

— Трябва да се организира производство на селитра у нас, в Германия.

— Засега науката е безсилна пред такава постановка — намеси се в разговора Оствалд.

— Трябва да се мобилизират всички сили, мисловни и материални, господин професоре, за да се изпълни тази повеля.

Да! Трябва! Поставя се една важна задача. Дали ще може да се реши? В същност нещата не са нови. Идеята да се използува въздухът като източник на азот вече съществуваше. Но как да се стигне от свободен азот до селитра? На първо място би трябвало да се потърси път за каталитичното съединяване на азота с водород.

И тогава започнаха многостранните изследвания. От една страна, трябваше да се намерят подходящи условия и катализатор за получаване на амоняк по единствената, най-просто осъществима синтеза — от азот и водород. От друга страна, трябваше да се проведат съответни изследвания и върху възможността за окисляване на амоняка до азотни окиси. Пътят от окисите през азотна киселина до селитра беше прост и осъществим, затова двете основни цели оставаха получаването на амоняк и на азотна киселина.

Докато изследванията върху амонячния синтез вървяха твърде бавно, окисляването на амоняка до азотна киселина се оказа много перспективно. Основните опити провеждаше Хари, тогава Оствалд още го наричаше д-р Еберхард Бауер. По-късно непрекъснатите контакти на този млад талантлив химик с Оствалд и семейството му доведоха до възникване на приятелство между него и Елизабет, което завърши със сватба. Д-р Бауер (сега вече като зет на Оствалд, той беше само Хари) приключи успешно и в кратък срок изследванията върху окисляването на амоняка. Катализаторът беше намерен още от самото начало на опитите — платино-иридиева сплав. После се намеси и „И. Г. Фарбениндустри“ и контактното окисляване на амоняка до азотни окиси намери своето индустриално осъществяване. Германия разполагаше със собствена азотна киселина. Можеше да има и собствена селитра, но синтезата на амоняка оставаше неосъществена.

А Оствалд беше уверен, че амонякът може да се синтезира направо от азот и водород. Това се виждаше ясно и от стойностите на равновесните константи, и от равновесните криви. Трябваше само да се намерят условията, да се подбере най-подходящият катализатор. Известни резултати вече бяха получени и в тази насока. Опитаха се дори да патентоват две от откритията, но работата с патентната служба им донесе само неприятности. Чиновниците се хващаха дребнаво за всяка подробност, искаха мненията на специалисти от различни химически фирми и след дълги преписки отказаха да дадат патент.

„Ех, да оставим милионите да си бъдат милиони“, беше казал тогава Оствалд. А в същото време условията на амонячната синтеза бяха изучени от проф. Фриц Хабер. След това Карл Бош осъществи индустриалното производство. В Леверкузен във високите кули и дебелите стоманени тръбопроводи на дело се извършва онзи толкова прост на вид процес, който даде не само на Германия, а на цялото човечество амоняка — свързания азот, носителя на плодородието и благоденствието.

Но тези успехи бяха възможни пак благодарение на многостранните изследвания на Оствалд върху каталитичните процеси. Вярно е, че явлението катализа е охарактеризирано за пръв път още от Берцелиус, но повече от половин век то не привлече вниманието на учените, докато той, Оствалд, не се зае с него. Усилията му и постиженията в тази област бяха високо оценени от световната научна общественост. За заслугите му в областта на катализата Оствалд беше награден през 1909 г. с най-високото отличие — Нобеловата награда по химия. Химията получи много не само от експерименталните и теоретичните изследвания на Оствалд, но и от литературната му дейност. Тя започна в Рига с подготовката на ръкописа „Учебник по обща химия“. Още в началото на преподавателската си дейност Оствалд почувствува нуждата от нов учебник по химия. Според него учебникът не трябва да се ограничава с основите на науката. Той трябва да бъде синтез на всички постижения, дори да очертава насоките за бъдещото развитие. За да може да напише такъв учебник, човек трябва да е прочел всички научни списания, да познава проблемите, поставени в отделните научни статии, а след това — да сложи ред в този безкраен океан от знания и факти.

Система и ред. От тях има нужда науката. Те трябва да бъдат ръководно начало в работата на всеки. Оствалд беше въвел система от строг ред в работата си. Сутрин започваше със занятията в университета, след това продължаваше с изследванията в лабораторията. Тук често се обсъждаха успехите или неуспехите на неговите сътрудници. Тези обсъждания ставаха пред всички. Успехите на един даваха импулс за работа и у другите и така у всеки гореше амбицията да постигне повече, да направи по-добре. Надвечер, ако нямаше други ангажименти, Оствалд продължаваше да работи в кабинета си. Трябваше да се прегледат научните списания, да се прочетат най-интересните статии. Тук всред книгите той оставаше до късно през нощта, за да усвои всичко и след това да го сложи в пълен ред. И този ред започна с ръкописа на учебника по обща химия. Вторият том излезе в 1887 г., годината, когато Оствалд зае професорското място в Лайпциг. После една след друга се родиха много други книги: „Ръководство и справочник за провеждане на физикохимични измервания“, „Научни основи на аналитичната химия“, „Електрохимия и нейната история“, „Основи на неорганичната химия“, „Школа по химия“…

Оствалд основа и „Списание по физическа химия“. То започна да излиза в Лайпциг от 1887 г. и първата му книжка беше посветена на теорията на електролитната дисоциация. В нея бяха публикувани по една статия от Оствалд, Арениус и Вант-Хоф — тримата „йонисти“, които официално излязоха срещу остарелите схващания. Колко битки преживяха те — списанието и авторите! Неприятели бяха всички останали. Но скоро победата беше завоювана. Едни от противниците се признаваха победени и станаха приятели, станаха „йонисти“, други не можаха да се примирят с поражението си и останаха открити врагове. Те създаваха неприятности в университета, те бяха за съжаление източници на много сплетни и раздори.

Оствалд махна с ръка. Това вече не засяга химията. Историята ще заличи дребните неща. Вдигна глава и спря поглед на „Горската вила“. Волфганг продължаваше делото му. Първите му успехи са радост за цялата фамилия Оствалд, но най-вече за него, стария Вилхелм Оствалд. Волфганг работи усилено в областта на един нов клон на химичната наука — колоидната химия. Възходът й е шеметен, плодовете изглежда ще бъдат богати.

Оствалд продължи разходката си. Недалеч от мястото, посветено на химията, до един романтичен кът, където каменният сипей се бореше със завоевателната мощ на плевелите и дивите цветя, го очакваше следващото посвещение „Философия“.

Системата и редът, въведени от него в химията, често го навеждаха на размисли, които граничеха с философията. И всичко започна още от Дорпат, когато работеше при проф. Йотинген. Тогава енергията беше само математическа формула. Но нима енергията не е реалност? Тя може да се измери, да се превърне в работа, дори да се „открадне“, макар че не може да се види. Това разбраха дори Волф и Гретхен, които бяха още малки тогава, но татко Вили нагледно им обясняваше:

— Защо върви часовникът? — попита той Волф и Гретхен, които често чуваха от него думата „енергия“ и го помолиха да им я обясни.

— Та нали всяка седмица го навиваме? — отговори Волф. — Часовникът има пружина и тя го движи.

— Да, но когато пружината се развие, часовникът не върви, въпреки че пак си има пружина — каза Оствалд. — Значи не пружината го движи, а нещо друго, което аз затварям в пружината. Това е енергията. Всяка седмица аз навивам часовника, зареждам пружината му с енергия, която след това го движи.

— Но как така може да има нещо, което не се вижда — запротестира русокосата Гретхен.

— Не се вижда, но се усеща. Дай си ръката, Грете. Ето сега поставям върху й линеала. Усещаш ли нещо?

Гретхен поклати отрицателно глава. После Оствалд повдигна линеала и леко я удари по ръката.

— А сега усещаш ли? Кой ти причини болка? Линеалът или аз?

— То се знае — ти.

— Не съм аз, а енергията, която предадох на линеала.

За Оствалд енергията беше началото на всичко, на цялата вселена. И тези нови идеи съставляваха основата, върху която той изгради философските си схващания. Пропагандираше ги в лекциите по натурфилософия, които започна да чете от 1900 г. Едновременно с това организира и издаването на ново научно списание „Летописи по натурфилософия“.

С философските си схващания за енергията като първоизточник на света Оствалд се обяви против атомно-молекулната теория и застана на позициите на идеализма. Идеите на Оствалд, залегнали в книгата му „Енергията и нейните превръщания“, бяха използувани от философите-идеалисти, които откриха яростна борба срещу материалистите. По-голямата част от учените-химици поради самата същност на химичното познание стояха на материалистически позиции, защото изграждаха схващанията си на основата на атомно-молекулната теория. Сега Оствалд беше подложен на жестока критика от почти цялата химическа общественост, от всички прогресивни научни среди. Това направи работата му в университета невъзможна.

— Не искам повече да влизам в университета. Не мога да работя там.

— Но ти направи толкова много за него. Специално за тебе построиха нова сграда. Всичко беше обзаведено по твое желание.

— И когато влязохме в новите помещения, те отново се оказаха тесни и недостатъчни.

— Също както в Рига. Помниш ли, Вили, докато още всичко беше в строеж, ти мечтаеше, че в новите помещения всичко ще бъде просторно и ще има достатъчно място за работа.

— Да, но докато строителните работи завършиха, и сътрудниците ми, и учениците се увеличиха неочаквано много.

— Това означава, че не си бил достатъчно предвидлив, мили.

— Може би си права, Ханхен. Не съм предполагал, че славата на моя институт ще бъде толкова голяма и ще привлече толкова много хора.

— И сега ти искащ да изоставиш всичко?

— Защо не? Ще се установя като частен учен. Ще се преместим изцяло в Гросботен, в нашата „Енергия“.

Някаква нервна сянка пробягна по лицето на жена му.

— Знаеш ли, Вили, когато преди години купихме вилата в Гросботен, започнаха да говорят, дори ми подмятаха, че ще се превърна на селянка. Тебе те наричаха „руски мужик“, а на мене предсказваха, че ще доя кравите.

— И ти се тревожиш от приказките им? Остави ги да говорят, каквото си искат! Важното е ние да се чувствуваме добре. Помниш ли, Ханхен, какво ти казах в онзи съдбовен за нас час?

— Че ще стана жертва на науката и ти ме считаш достойна за това.

— Нима да живееш в Гросботен е жертвоприношение? Там ще имаме красотата на природата, изобилието на нейните плодове и най-важното — свободата. Ще мога да работя, да пиша по собствено желание. Това ще бъде живот, който ще отговаря точно на моята формула за щастие.

Оствалд беше подложил сам себе си на наблюдение. Той изпълняваше едновременно ролята на експериментатор и на опитен екземпляр. Така постепенно у него назря идеята да напише книга за физиологическото и психическото развитие на учения. Това беше един дълбок психоанализ на неговото собствено „аз“. Това беше откровение за онези сложни чувства и преживявания, които изпълват живота на един учен, който, както всички хора, живее и се вълнува от обикновените човешки радости, но който същевременно има един втори свят, много по-важен, много по-обаятелен — светът на науката, преживяванията на научното търсене, емоциите на научното откритие. Решението да напусне университета беше категорично и той отправи молба към министерството на просветата да бъде освободен от професорските задължения. Беше 1905 г.

Точно тогава от Америка беше направено предложение за размяна на един професор. Министерството предложи на Оствалд и той прие.

Харвард! Да чете лекции в Харвард! Това беше голяма чест и спасение от неприятното напрежение в Лайпциг.

Настъпиха дни на трескава подготовка. Цялата къща кипеше от необикновено оживление. И макар че беше лято, приготвяха се зимни дрехи, подновяваха се кожусите, обувките… Заминаваха всички.

При непрекъснатите пътувания из чужбина Оствалд винаги вземаше някого от семейството си, така че всички бяха обиколили Европа. Но едно пътуване отвъд Атлантика беше необикновено събитие, затова и Ханхен, и децата бяха възбудени и го очакваха с нетърпение. Не забравиха да се погрижат и за музикалните инструменти — Волф и Гретхен за цигулките, виолончелото за Оствалд, а роял за Ханхен щяха да вземат оттам.

Харвард, 1906 г. Последни лекции на големия учен. Когато на другата година се завърнаха в Лайпциг, министерството удовлетвори желанието му и той се оттегли в Гросботен. Сега тук имаше всичко — и кабинет, и лаборатория, и тишина, и най-важното — свобода. Сега Оствалд можеше да изразходва силите си на учен най-рационално, а когато те се изчерпят — да ги възстанови. Най-ефикасното възстановително средство за него беше рисуването. Може би затова следващата изненада, която го очакваше, беше изящно табло, посветено на рисуването.

Оствалд рисуваше още от дете, но с течение на годините той усъвършенствува техниката си, разви се усетът му към цветовете. За него рисуването стана жизнена необходимост. Един ден скитане из гората или планината с кутия за бои и триножник през рамо, един ден, посветен на красотата на багрите, чието съчетание се превръщаше във великолепни пейзажи, беше достатъчен, за да го освежи и възстанови силите му за две седмици.

— Когато рисувам, аз работя с едната половина на мозъка си.

Другата в това време си почива. Постоянен негов спътник по време на тези творчески излети беше Грете. Тя също рисуваше и владееше техниката на маслените бои, на пастела, на акварела. Страстта и на двамата бяха пейзажите. Понякога, омаяни от вълшебните форми и багри на цветята, те грабваха четките и запечатваха завинаги тяхната неповторима красота върху платното.

Оствалд беше ненаситен. Понякога за един ден на рамките, приготвени саморъчно от него, опъваше по пет, дори по шест пейзажа, които после съхнеха цяла седмица, окачени по вратите и прозорците. Всяка нова картина беше радост не само за него, но и за цялото семейство. Дори работниците, които се грижеха за стопанството, намираха предлог да влязат, за да разгледат картините на професора.

Но като учен, който цял живот е измервал различни физични и химични величини, Оствалд не можеше да се примири с това, че няма мярка за измерване на цветовете. Каква е яркостта на даден цвят? А как да се дефинира и самият цвят? Да, наистина всички нюанси могат да се получат от комбинирането на трите основни цвята — червено, синьо и жълто. Но как да определим даден зелен цвят например? Той може да се получи от повече жълто и по-малко синьо и да бъде жълтозелен или синьозелен. И това се отнася за всички цветове. Ето една напълно изоставена област. Някога Шеврьол беше направил първите опити, но те не задоволяваха Оствалд — художника и учения. Затова сега, когато имаше пълна свобода, той реши да започне системно изследване върху багрите.

Лабораторията му заприлича на пъстроцветна панаирна барака. Тънки ленти филтърна хартия, напоени с багрила във всички цветове на дъгата, висеха по стативите, етажерките, по рамките на вратите и прозорците, за да съхнат. Всяка лента носеше номера на багрилната смес. После цветът й се сравняваше с цвета на подобни ленти, измерваше се на фотометър. Оствалд бръкна в малкия джоб на сакото си и стисна поставената там малка стъклена плочка. Ска̀ла на светлостта! Това е първият успех. Колко много опити трябваше да проведе, докато постигне задоволителни резултати. Кредата се оказа недостатъчно бяла, саждите образуват смеси, които лесно се разслояват.

Белотата на бариевия сулфат е отлична. Той може да се означи по скалата със светлост 100, но смесите му също се разслояват. Многобройните комбинации доведоха до най-подходящите вещества — литопон и франкфуртско черно. Смесите с различно количество от тези вещества са сиви, но с различна светлост. Най-светлото, бялото, Оствалд означи с a, най-тъмните смеси достигнаха до t. Последните букви от азбуката съответствуваха на черни смеси, които не могат да се различат нито с око, нито чрез фотометрично измерване. Оствалд използува тези смеси, размесени с безир и превърнати в блажни бои, за да приготви „ска̀лата на светлостта“. От всяка смес той нанесе по една ивица върху стъклената плочка, а между всеки две съседни ивици остави по малко разстояние. Така, като се постави плочката върху цвета, който трябва да се измери, може лесно да се прецени към коя степен на светлост е най-близък.

Оствалд знаеше наизуст номерата на различните степени по ска̀лата. Той можеше да определи силата на светлостта и без помощта на ска̀лата, но тази малка стъклена плочка, която стискаше между пръстите си, му доставяше необикновено удоволствие. Това беше система, създадена от него, с която се слагаше ред при определяне светлостта на даден цвят. Но имаше много още да се работи. Трябваше да се състави специална ска̀ла и за нюансите на багрите. Това беше бъдещата му задача.

Унесен в мисли по багрите, Оствалд не забеляза кога стигна до слънчевия кактусов път. Тук между камъни и пясък събираха слънчева енергия тези чудни бодливи растения. Точно между тях Грете беше оставила следващото табло: „Техника и индустрия“. „Умно го е измислила Гретхен — помисли Оствалд. — Не е лесно да се работи с техниката и индустрията. Бодливи са там резултатите както кактусите, но въпреки страшните си бодли те понякога цъфтят и цветовете им имат чудни багри и аромат. Ех, синтезата на амоняка излезе бодлив кактус, но каталитичното окисляване на амоняка даде азотната киселина. Не е ли това един от най-красивите и ароматни цветове, които са цъфнали в градината на химическата индустрия?“

Между камъните поклащаше жълтата си главичка една закъсняла арника. Оствалд се наведе и внимателно я откъсна. „За Ханхен“. Винаги, когато се връщаше от утринната си разходка, той донасяше на жена си някакво цвете. Ако нямаше цветя, откъсваше клонче от елите или просто някакъв лист от гората. Сега пътеката се изкачваше нагоре към малкото, обраснало с буйна трева възвишение, на което се издигаше вятърната турбина. Енергията можеше лесно да се превръща от една форма в друга и трябваше да се използува рационално. Нима можеше Оствалд да гледа как се пилее безцелно енергията на вятъра? Не! Тази енергия трябваше да се оползотворява! И Оствалд осъществи това. Сега колелото с перките се въртеше непрекъснато и превръщаше енергията на вятъра в електричество. Това електричество носеше светлина за цялото имение в Гросботен.

Бръмченето на вятърната турбина му приличаше на песен. Тя шумеше весело в ушите, отекваше в душата му. Там перките „хващат“ енергията. И това е дело на човека, на учения, на изобретателя. Колко много е постигнало човечеството! И колко много има още да прави! Оствалд се приближи бавно към брезовата горичка, зад която се гушеше всред високи дървета и цветни лехи „Енергия“.

Децата се втурнаха като вятър.

— Идва, идва.

Грете и Нели вече бяха на терасата пред лабораторията. Скоро там се събра цялата фамилия. Оствалд изкачи бавно каменната стълба. Посрещнаха го щастливите погледи и радостните усмивки на всички. Приближи се до жена си и й поднесе нежния стрък на арниката. После се заредиха поздравления и целувки. За всеки от петнайсетте члена на голямата фамилия Оствалд беше отредено място на празнично украсената трапеза — петима внуци, трима сина и две дъщери, две снахи и един зет — колко радост и щастие носеха усмивките им.

Закуската не беше завършила, когато започнаха да идват първите поздравления. Пощальонът пристигна със специална кола. Два огромни купа писма и телеграми бяха изсипани в работния кабинет на Оствалд. Огромна работа очакваше госпожа Нели Оствалд, за да подреди и класифицира всички писма. После Оствалд щеше да ги прегледа и да прочете тук и там — някъде бегло, другаде изцяло. Почти всички жители на Гросботен дойдоха да изкажат уважението си към почитания в цял свят професор. Те носеха кошници с яйца, масло, брашно и какво ли още не. Големият салон и трапезарията се превърнаха в огромен склад за подаръци. Най-много бяха цветята — букети, саксии, кошници… Голямата любов на Оствалд към цветята беше известна, затова всеки беше положил грижи да намери най-красивото, най-благоуханното цвете.

Към обед гостите изпълниха ливадата пред „Енергия“. Беше невъзможно да се поберат в къщи. Застлаха бели покривки на тревата и започнаха угощението.

Наздравици, поздравления…

Подаръци идваха и по пощата. Проф. Икеда от Токио изпрати на Оствалд един 200-годишен поднос. В писмото си той обясняваше, че 60-годишнината на Оствалд е чествувана тържествено и в Япония. „Това е може би така, защото числото 60 е общо кратно на числата 10 и 12. Те са основа на десетичната система, използувана в Европа, и на дванадесетичната система, чиято родина е Азия, но се използува дори и в Европа, например за часовете и минутите“ — пишеше между другото в писмото си проф. Икеда.

Гостите се разотидоха едва привечер. Оствалд се чувствуваше страшно изморен и побърза да се качи в спалнята, за да позволи на съня да възвърне изразходваните през този забележителен ден сили. Предстояха нови изследвания, нови книги щяха да излязат изпод перото му, нови статии щяха да обогатят науката.

Трябваше да продължи изследванията върху класификацията и степенуването на цветовете. Но удоволствието от постигнатите творчески резултати щеше да бъде помрачено от ужасите и лишенията на войната. Тази война, която донесе толкова нещастия за Германия, която пренесе омразата между държавите и в научните среди. Но Оствалд остана верен на принципа си: световна наука, световен мир. Той отказа да сложи своя подпис под изложението на група немски учени, които се отказваха от научните отличия, присъдени им от Англия.

„В Англия живеят мои приятели. В Англия живеят мои ученици. Те, както и ние, работят за науката, а науката принадлежи на цялото човечество.“ Това решително становище увеличи още повече броя на неприятелите на Оствалд. Те открито го хулеха по вестниците като „руски професор“, а сега това означаваше твърде много, защото там, в родината му, властта беше взета от работниците и селяните. Оствалд — ученият, не се боеше от обидите. Той беше създал твърде много, беше изградил целесъобразно и разумно свой собствен свят, който го извисяваше над дребните ограничения на ежедневието. И може би затова реши да напише своите „Пътища на живота“. Три години работи той над последното си най-голямо произведение — своята автобиография.

Пътят на Оствалд в живота се различаваше от обикновения ход — възход, апогей и залез. Не! Неговият път беше непрекъснат възход. Неговият път непрекъснато се разклоняваше и всеки клон водеше все по-нагоре, все по-нависоко. Той пишеше с истинско вдъхновение. Пишеше, защото считаше, че може да даде още нещо на човечеството, че може да бъде полезен с още нещо. И най-голямата награда, която някой можеше да му даде, това беше да го увери, че е научил нещо от книгите му. Щастие за големия учен донесе и последният миг от живота му.

Беше слънчев следобед. След продължителен и успокоителен сън Оствалд отвори очи и срещна загрижения поглед на хирурга Ервин Пайр. Зад него стояха медицинската сестра и Елизабет, която неотлъчно бдеше над леглото му в клиниката в Лайпциг.

— Надявам се, че скоро ще се върнете в Гросботен и ще можете да продължите работата си — каза д-р Пайр.

— Колко статии лежат недовършени — изстена Оствалд. — Добре, че поне за коректурите се грижи Гретхен.

— Вашите книги са забележителни. От тях съм научил твърде много — каза д-р Пайр. Той не предполагаше, че за Оствалд няма по-ощастливяващи думи от тези, които току-що изрече.

Очите на Оствалд заблестяха с необикновена синкава светлина. Той беше щастлив, че е дал нещо на човечеството! Сърцето му отслабваше бавно.

Априлската нощ нахлу в болничната стая. Уремията довършваше унищожителното си дело, което му донесе толкова страдания. По лицето на Оствалд бавно се изписваше печатът на смъртта. Елизабет и медицинската сестра стояха безмълвни и безпомощни.

Беше първият час на 4 април 1932 г.