Калоян Манолов
Велики химици (5) (Том четвърти)

Карл Бош
1874 • 1940

Госпожа Паула Бош прибра кърпата, с която бършеше чиниите, и седна на канапето. Много радост и приятни часове носеха празниците за многолюдното й семейство, но след това колко сили й трябваха, за да постави всичко в ред. Отмина Коледа, посрещнаха и Новата година. Дните се занизаха по стария път — с грижи за прехраната и облеклото. Съпругът й Карл Бош, известен и уважаван търговец в Кьолн и в цялата околност, печелеше достатъчно, но в техния дом никога не е имало домашна прислужница. Паула предпочиташе да се грижи за домакинството сама, всичко да минава през нейните ръце. Ето и сега тя почиваше, а мислите й вече се насочваха другаде. Колко дрехи са се натрупали за поправка! Трябва да прекрои остарелите ризи на Карл за децата. Паула извади голям вързоп с грижливо изпрани и изгладени стари дрехи и пъргаво се заизкачва по стълбите към горния етаж. Там, в коридора, тя държеше шевната машина.

„Господи! Машината я няма!“ Тя се спря за миг в недоумение, но изведнъж се досети: „Това е работа на Карл. Само той може да измисли такава лудория. Затова цял следобед децата са се умълчали, глас не се чува. Дано поне не са я счупили!“ Тя бързо изтича по стълбите към тавана. Намери тримата, коленичили на земята и така увлечени в заниманието си, че не усетиха присъствието й. Хванал отвертката, Карл сръчно развиваше винтовете, откачваше лостчетата и колелата на машината. До него стоеше отворено сандъчето с инструменти, подарък от баща му за Коледа. Шевната машина беше превърната в куп дребни железца. По-малките — Емил и Херман — наблюдаваха с възхищение сръчността на брат си Карл.

— Карл! — извика Паула. — Какво сте направили?

Децата погледнаха най-напред майка си с недоумение, но като разбраха колко е ядосана, почувствуваха, че са направили нещо много лошо.

— Отивай веднага да доведеш баща си! Мисля, че този път няма да ви се размине само с поучения. Развалили сте машината.

— Само е разглобена, мамо. Аз ей сега ще я сглобя отново.

Карл започна да събира разпилените части и да завинтва болтовете, но без успех. Много усилия употреби след това и баща му. Той цял ден мери, монтира, изпробва… И непрекъснато говореше, а малкият Карл стоеше до него и слушаше. Щом е разглобил машината, сега е длъжен да вземе участие в сглобяването й.

— Този винт е оттук, ето така трябва да се постави. А ти, Карл, като си искал да разглобиш машината, трябваше да запомниш коя част откъде се развива, за да можеш после лесно да я сглобиш. Колко време загубихме! И само време ли? Сега клиентите не ме намират в магазина и не могат да получат от мене необходимия им съвет. Утре пак трябва да ме търсят. Досега и майка ти щеше да ушие панталонките на Херман. Ето колко беди ни донесе една твоя необмислена постъпка.

Карл виновно мълчеше. Баща му не го наказваше и винаги обичаше да го съветва. А това не беше по-малко наказание.

— Подай ми клещите! Така. Сега вече машината е напълно готова. Ела да успокоиш майка си!

Паула прекрояваше някаква дреха и си мислеше за лудориите на сина си Карл. Вярно, че той е любознателен и много сръчен за възрастта си, но няма ли да имат край пакостите му?

— Не се сърди, Паула! — заговори съпругът й. — Можеш да отидеш при машината си. Сега шие по-добре. И прости на Карл. Той не го е направил с лошо намерение.

Карл от малък се научи как да си служи с различни дърводелски и железарски инструменти. За него най-голям интерес представляваха работилниците, разположени до магазина на баща му. Майсторите железари, монтьори и дърводелци обичаха малкия Карл, показваха му как се работи правилно с инструментите и с готовност му помагаха. Така сръчността и умението на малкия Карл постепенно се развиваха. Все по-сложни ставаха и задачите, които Карл сам си поставяше. Трябваше да изработи кутии, в които да подрежда стотиците насекоми, събирани из околностите на Кьолн. Необходими му бяха специални клетки, в които да отглежда различни животни — охлюви, жаби и гущери. За да могат да живеят и през зимата, животните се нуждаеха от топлина. Карл построи специален терариум, снабден с отопление. За целта монтира малък бойлер към кухненската печка и прекара до терариума водопровод за топлата вода. Още по-сложен беше проблемът с аквариумите. Най-големи трудности му създаваха тропическите рибки. За тях трябваше да осигури подходяща температура в аквариума и да приспособи инсталация за обогатяване на водата с въздух. И всичко правеше сам. Използуваше инструменти от работилниците и материали от магазина на баща си.

Карл Бош гледаше на заниманията на сина си, на неговата сръчност и технически умения с нескривано задоволство и надежди.

Карл ще стане голям майстор. Ще наследи професията на баща си и ще разшири още повече предприятието. Но момчето се развиваше по свой път, твърде различен от желанията на баща му. В училище Карл попадна под силното въздействие на химията — науката, която разкри пред него нови хоризонти и неподозирани дотогава тайни. Трябваше да разгадае тези тайни, да проникне до същността на сложните химични реакции. Към старите занимания на Карл се прибави още едно.

За да не навреди на животните, той обзаведе „химическата лаборатория“ в отделна стая. Къщата беше голяма и родителите му предоставиха целия трети етаж на разположение на Карл. Но да се обзаведе химическата лаборатория, се оказа не така просто, както да се направи бойлер или въздушна помпа за аквариумите. Сега бяха нужни пари: за стъклени прибори, за химикали… А баща му, въпреки че печелеше достатъчно, не позволяваше да се пилее нито стотинка. Още по-строга беше майка му. Тя вписваше грижливо в домакинската си книга и най-дребните разходи.

— За да успяваш, трябва да умееш да цениш парите — казваше баща му.

И Карл ги ценеше. Той събираше всеки пфениг, подарен му по случай някакво тържество. Понякога работеше в работилницата и баща му заплащаше положения от него труд, както и на другите работници. Но сумата растеше твърде бавно. Все пак Карл успя да събере три марки и като стисна радостно парите, тръгна тичешком към магазина на Лайболд. Какво ли нямаше там — стъклени и порцеланови съдове, метални прибори, химикали… Много неща бяха необходими за лабораторията на Карл и той ги посочваше без колебание. Господин Лайболд любезно изпълняваше желанията му, а Карл нареждаше внимателно покупките в кошницата.

— Струва ми се, че взехте твърде много, господин Карл — забеляза Лайболд.

За пръв път го наричаха „господин“. Нима толкова е пораснал и вдъхва респект? А може би защото покупката е толкова голяма?

— Моля, пригответе сметката!

Господин Лайболд пресметна сумата.

— Петнадесет марки и осемдесет пфенига.

Лицето на Карл побледня. Какво да направи? Нима трябва да се откаже от намеренията си? Той стисна още по-силно трите марки и, без да издава вълнението си, каза:

— Моля Ви, господин Лайболд, изпратете всичко в къщи заедно с фактурата. Майка ми ще я изплати.

— С удоволствие, господин Бош. И посетете ни пак!

Голямата сума ужаси госпожа Паула Бош. С толкова пари можеше да се изхрани цялото семейство почти два месеца! Но служителят от магазина на Лайболд й обясни, че това са специални и скъпи прибори и химикали и че с тях могат да се правят твърде интересни опити. За една голяма и богата фирма, каквато беше фирмата на господин Бош, тази фактура е дреболия. Госпожа Бош държеше на доброто име на фирмата и затова плати, но се закани този път да направи голям скандал.

Но когато синът й се върна и сините му очи засияха, като разбра, че сметката е уредена, гневът й се стопи. Карл хвана майка си под ръка и я поведе към лабораторията си.

— Ти си незаменима, мамо! Ела да ти покажа нещо необикновено. За такива чудеса не си чела нито в детските приказки, нито във фантастичните романи. Химията е наука на чудесата, които ще станат наше ежедневие.

— Добре, ще дойда, но предупреждавам те, че не искам да има гърмежи. Не мога да ги понасям.

Въпреки строгостта на госпожа Бош децата й се доверяваха и споделяха с нея мечтите и плановете си. Карл много обичаше разговорите с майка си. Той й разказваше за това, което беше прочел в химическите книги. Вълнуваше се от проблемите, които тази наука разрешава, радваше се, когато научеше, че някои открития в областта на химията са намерили приложение в индустрията. Карл сам мечтаеше да вземе участие в едно такова грандиозно дело.

Желанията на Карл не бяха съвсем по вкуса на баща му. Господин Бош се отнасяше към химията с известно недоверие. Съвсем друго мнение имаше той за металургията. Металите бяха основната стока в неговия магазин и господин Бош виждаше непосредствено огромното им значение за живота. Затова, когато трябваше да се решава бъдещето на сина му, той се съгласи с химията само при условие, че тя бъде свързана пряко с металургията.

— Преди да постъпиш в политехниката, не би било лошо да постажуваш в металургичен завод, Карл. Виж отблизо какво те очаква през целия ти живот и тогава решавай — посъветва го баща му.

— Съгласен съм, стига да ме приемат.

— Това остави на мене. Главен доставчик на метали за моя магазин е металургичният завод в Котценау. Познавам се лично с директора Хаазе и се надявам да уредя бързо приемането ти.

Карл постъпи в завода през лятото на 1893 г. За една година той трябваше да премине през всички отдели: да работи като формовчик, леяр, шлосер, дърводелец. Тези дейности той научи още в работилницата на баща си и затова работата му в завода тръгна много гладко. Майсторите, които обучаваха Карл, го обикнаха като собствен син, защото при тях рядко идваше да се учи такъв способен ученик. Карл изпълняваше възложените задания предсрочно, а през останалите свободни минути си изработваше някои дребни неща, необходими за заниманията му с насекомите и растенията. През зимата, когато дебелият сняг мамеше към пързалките, Карл получи разрешение да вземе две ясенови дъски от дърводелницата. Няколко дни той работи в извънработно време — оглажда ги, извива ги. Най-после ските бяха готови. В Силезия, където се намираше заводът, ските бяха непознати. Работниците не вярваха, че с такива две криви дъски ще може да се пързаля, затова, когато Карл беше готов и тръгна към близкия хълм, десетки любопитни наблюдатели го придружиха. Той не беше отличен скиор, но умееше добре да владее ските. Снегът блестеше с ослепителната си белота. Карл присви колене, даде тласък с ръце и полетя. „Момче на място е тоя Карл — развикаха се весело работниците. — Ей такива като него стават хора. Нищо не му се изплъзва от ръцете.“

Карл действително беше такъв. Започне ли нещо, ще го доведе докрай дори ако трябва да преживее триста мъки. Труден беше практическият изпит в края на едногодишния срок на обучение — да приготви калъп, сам да отлее и да шлайфа стоманен куб. Майсторите единодушно оцениха работата му за отличен и Карл се завърна в къщи с майсторско свидетелство за леярство и шлосерство.

Сега той познаваше по-отблизо част от сложните и трудни проблеми на металургията. Според Карл металите са бъдещето на човечеството. С тях той свързваше в мечтите си всички свои планове. Решението беше взето. През есента на 1894 г. Карл замина за Шарлотенбург, за да постъпи във Висшето политехническо училище в отдела по машинно дело и металургия.

Жаден за знания, с широки и разнообразни интереси, Карл слушаше освен лекциите по специалността си още и лекции по химия, ботаника, зоология, ентомология и др. Той за пръв път се срещна и с теорията на металообработването, познато му от практиката, но остана дълбоко разочарован.

— Наука ли е това статиката? — възмущаваше се той. — Изчислявам с часове по сложни формули и след като получа крайния резултат, го увеличавам пет пъти, за да съм сигурен, че материалът ще издържи.

— Може би така трябва да бъде — успокояваше го баща му.

— Нищо подобно. Този, който е извел формулата, не е убеден в нея. Моят майстор Хайнц без формула ще ти отлее зъбно колело, и то съвсем сигурно ще издържи.

— И все пак само с практика не може, нали?

— Не знам, татко. Не мога да кажа. Виж, по неорганична химия е друго. Това, което проф. Рюдорф говори на лекциите, може да се провери в лабораторията и опитът потвърждава теорията. А какво да кажа за спектралния анализ, за който слушах при проф. Фогел? Изискана, точна работа!

Двамата замълчаха, всеки зает с мислите си — бащата, разтревожен от разочарованието на сина си, а синът — търсещ пътя към бъдещето си.

— И все пак през лятото искам да постъпя в металургичен завод. Нека отблизо да се запозная с работата на доменната пещ.

— Това остави на мене. Ще потърся място в заводите на Круп, за да си по-близо до Кьолн.

Няколко седмици, прекарани в завода на Круп Хермансхюте, показаха още веднъж на ентусиазирания студент каква огромна разлика съществува между атмосферата на университетските аудитории и лаборатории и грандиозните съоръжения на индустрията. Там, в университета, получаването на чугун изглежда по-просто и по-лесно, а тук — стотици тонове руда, вагони кокс, цели грамади варовик и пясък, пещи с гигантски размери, стотици градуси температура… Десетки почернели ръце, заслепени от пламъците очи. А когато дългият железен лост отмести вратичката, от отвора на пещта потича като гъста огнена лава незаменяемият и тъй необходим чугун.

Индустрията! Това не е просто осъществяване постиженията на науката на практика. Индустрията е извънредно сложен механизъм, който има нужда от добри специалисти, от творци. Може би и той някога ще твори за нея!

С такова желание Карл се върна в Шарлотенбург и с удвоено усърдие продължи учението си. И колкото по-дълбоко навлизаше в проблемите на металургията и металознанието, толкова по-голямо ставаше разочарованието му от тези науки. Каква огромна разлика между теорията и практиката!

Не, няма смисъл да си губи времето с металургията. По-добре е да се посвети изцяло на химията. В политехниката в Шарлотенбург също се изучаваше химия, но истинска подготовка по химия можеше да получи само в университет. Стара традиция беше в германските университети да работят най-изтъкнатите учени, там да се правят най-големите открития. Изборът му се спря на Лайпцигския университет. От есента на 1896 г. Карл започна работа в първа химическа лаборатория под ръководството на проф. Йоханес Вислиценус. Скоро новият студент привлече вниманието на професора с трудолюбието, с изключителната си сръчност и големите знания. Той го посъветва да започне веднага работа над докторска тема.

Карл се зае с всичкото си усърдие да изучи веществото, което се получава при кондензацията на диетиловия естер на ацетондикарбоновата киселина с бромацетофенон. Според очакванията на проф. Вислиценус трябваше да се получи съединение със седематомен пръстен в молекулата си. В резултат на проведените изследвания Карл установи, че в молекулата на продукта на кондензацията се съдържа шестатомен пръстен, свързан със странична верига. Това самостоятелно откритие на младия изследовател показа способностите му да провежда сложни опити, да мисли обективно и да решава проблемите, без да се влияе от предварителни съображения.

Проф. Вислиценус не беше се излъгал. Младият Карл Бош показа големи възможности за научно творчество, затова веднага след полагане на докторския изпит професорът му предложи да остане при него като асистент. Да работи за науката — това е мечтата на всеки млад изследовател, но спокойната и тиха атмосфера в университетската лаборатория не се понрави на буйния, жаден за по-силни преживявания д-р Карл Бош. Влечеше го индустрията — тя също се нуждае от свои творци. Проф. Вислиценус не го задържа при себе си насила. Напротив, той дори го посъветва да постъпи в Баденската анилинова и содова фабрика (БАСФ). Това беше едно от най-големите химически предприятия в Германия. Името на тази фабрика се произнасяше с особено уважение, след като колективът й, съставен от десетки амбициозни и способни специалисти, от стотици майстори и работници, осъществи едно от най-големите постижения на науката — синтез на индиго, предложен от проф. Адолф Байер. Едно такова голямо предприятие винаги имаше нужда от нови специалисти и затова молбата на Карл Бош беше удовлетворена. През есента на 1899 г. той постъпи във фабриката в Лудвигсхафен.

Изпратиха го в централната химична лаборатория. Първата задача — да пречисти полупродуктите, необходими за синтеза на едно багрило, той изпълни отлично. Инженерите и началниците на цеховете гледаха благосклонно на Карл Бош и затова ръководителят на индиговия синтез д-р Рудолф Книч пожела да го вземат в цеха за получаване на фталов анхидрид. Тук за пръв път Бош се срещна лице с лице с химическата индустрия. Всички изходни вещества за синтеза на индигото се произвеждаха в самата фабрика. Цехът за сярна киселина, необходима за производството на фталов анхидрид, работеше по новия, контактния метод, разработен от д-р Р. Книч. В контактните апарати серният двуокис от пържилния газ се окисляваше до серен триокис под действието на платинов катализатор. Окисляването на нафталина до фталов анхидрид се осъществяваше пак под действието на катализатор, в този случай живак. Това беше заслуга на д-р Ойген Запер.

Д-р Книч — „Огнената глава“, както го наричаха във фабриката, беше истински образец за подражание. Той също беше учил в политехниката в Шарлотенбург и разбираше, както Бош, от металообработване и химия. Не случайно неговите знания бяха родили тези грандиозни контактни апарати и топлообменници, бяха дали на индустрията един нов метод. За кратко време Бош изучи тънкостите на производството, запозна се с „тесните места“, които все още създаваха трудности, и непрекъснато мислеше върху тях. Нима не може да се направи нещо? Едно предложение за нововъведение би се отразило твърде благоприятно и на положението му в завода.

Но събитията се развиха в друга насока, и то съвсем неочаквано. Извикаха Бош в кабинета на д-р Книч. Д-р Книч беше още възбуден от посещението си при главния директор на фабриката. Върху бюрото му лежаха куп листа.

— Току-що идвам от дирекцията, д-р Бош. При директора беше проф. Вилхелм Оствалд. Щом сте учили в Лайпциг, навярно го познавате лично.

— Отчасти. Аз работех в първа лаборатория, а проф. Оствалд ръководеше втора химична лаборатория. Основен проблем там в момента е катализата.

— Точно за това ви викам. Проф. Оствалд твърди, че е разработил метод за каталитичен синтез на амоняк от азот и водород. За да предостави метода си на фабриката, той иска един милион марки. Това е баснословна сума, но дирекцията е готова да я заплати, стига методът да е надежден. Нуждите от свързан в химични съединения азот са неимоверно големи. В Германия се внасят ежегодно стотици хиляди тонове чилска селитра. Ако успеем да получим амоняк, ние не само ще задоволяваме нуждите от селитра на селското стопанство в страната ни, но и ще изнасяме. А това са милиони, дори милиарди, д-р Бош.

Карл Бош все още не можеше да разбере какво означава този разговор с д-р Книч, какво ще иска той от него.

— Дирекцията ме натовари да проверя метода на проф. Оствалд. Тази задача възлагам на вас. Давам ви право да работите навсякъде, където намерите за най-подходящо — и в лабораторията, и в работилницата.

Бош пламна от вълнение. Това предложение беше не само голямо доверие, но и признание на способностите му. На всяка цена трябва да оправдае надеждите, които му възлагат.

За него не представляваше никаква трудност да конструира апаратурата. Той умееше да работи отлично, както на струга, така и със стъклодувната горелка. Всеки детайл беше изработен с най-голяма точност. Конструкцията, макар и примитивна, отговаряше на всички изисквания. За да осигури равномерен приток на газовете, Бош монтира към апаратурата помпата от велосипеда си. Желязната спирала, поставена в стъклена тръба, се загряваше отвън с помощта на няколко горелки. Нейното каталитично действие се проявяваше много добре по отношение разпадането на амоняка на азот и водород. Но за съжаление, когато над този катализатор той пропуснеше азотоводородна смес, амоняк не се получаваше въпреки многократното повтаряне на опитите. Резултатите бяха категорични. И колкото да бяха неприятни, трябваше да се докладват в дирекцията.

Научил за неуспешните опити, проф. Оствалд пристигна незабавно и пожела да извикат Бош, за да даде известни обяснения по синтеза на амоняка. Той беше уверен, че е допусната някаква грешка.

— Процесът е равновесен, д-р Бош — заговори с нескривано раздразнение проф. Оствалд. — Винаги след преминаване на газовете през катализаторната тръба получената смес съдържа 6% амоняк.

— Това зависи от скоростта, с която се движат газовете, проф. Оствалд — прекъсна го Бош. — При малка скорост амонякът се разлага почти изцяло на азот и водород, а ако пропускате над същия катализатор азотоводородна смес, синтез на амоняк не се извършва.

— С каква спирала работихте?

— От същата марка желязо, което вие препоръчахте.

— Но с моята спирала процесите протичаха нормално!

Проф. Оствалд замълча. Пръстите му нервно заиграха по бюрото. Той гледаше на Бош с подчертано недоверие и съмнение. После изведнъж се обърна твърде остро към директора.

— Щом сте поверили опитите на един току-що излюпен химик, от когото не се знае какво ще излезе, разбира се, че всичко ще се провали. Трябва да дойда сам да контролирам опитите, но за това нямам нито време, нито желание… Ако считате предложението ми за неприемливо, ще го оттегля, а може би ще го предложа другаде. За всеки случай ще изпратя моята спирала. Повторете опитите с нея.

Спиралата, която получиха от Лайпциг, даде в началото известен положителен ефект, но след няколко опита също престана да действува. С това въпросът беше приключен за дирекцията, но не и за Бош. Възможно ли е такъв изтъкнат професор, такъв голям ум като Оствалд да се е заблудил? Може би е пропусната някаква малка подробност, която води до отрицателен резултат от опитите? Трябва да се открие причината.

Дни наред Бош оставаше в библиотеката от сутрин до късно през нощта. Той проучи основно всички научни публикации, отнасящи се до разпадането на амоняка и до отнасянето на желязото спрямо амоняк, азот и др. Като сравни и систематизира многобройните факти, най-после той стигна до правилно обяснение на получения от Оствалд резултат. Бош трябваше да сподели с някого това и тръгна към кабинета на д-р Книч.

— Оствалд е работил с една и съща спирала — започна възбудено Бош. — Веднъж е прекарвал над нея амоняк, а след това азотоводородна смес. Но при висока температура в амонячна среда желязото образува нитриди. След това при пропускане на азотоводородната смес под действието на водорода железните нитриди се разпадат и се получава амоняк. Ето откъде идва заблудата.

— Доколкото си спомням, желязото може да образува нитриди и при загряване в азотна атмосфера — припомни д-р Книч.

— Това е другата идея, която искам да споделя с вас. Може би ще бъде възможно да се намерят подходящи условия, при който метален прах се превръща в нитрид, а след това при обработване с водород от него да се получава амоняк.

— Имате пълна възможност да проверите идеите си на практика, д-р Бош. Дирекцията има доверие във вас и ви предоставя пълна свобода на действие. Една от лабораториите в отдела за фталов анхидрид ще бъде изцяло на ваше разположение. Там в сутерена ще имате собствена работилница. В скоро време ще ви дадем и няколко сътрудници.

Бош не знаеше какво да отговори. Тези промени означаваха, че той получава и нова длъжност. Да попита или да изчака? Д-р Книч продължи:

— Директорът Брунк счита, че вие трябва да се заемете с усъвършенствуване на метода на Биркеланд и Ейде за получаване на азотна киселина. Проблемите са неизчерпаеми: да се снижи разходът на електрическа енергия, да се увеличи добивът на азотните окиси, да се увеличи степента на поглъщане на азотните окиси и т.н. Както виждате, въпросът за свързване на азота от въздуха остава централен.

Пред Бош се откриваха нови, широки и многообещаващи хоризонти. Трябваше само да даде простор на знанията и уменията си, на смелия полет на своята мисъл. Майстор Кранц се оказа прекрасен помощник на Бош. Работата му се отличаваше с изключителна точност, а прецизността е най-важното изискване при конструиране на химическа апаратура.

Успоредно с опитите в лабораторията, с грижите по построяване на нова по-съвършена апаратура Бош продължаваше научните си търсения. Съществуваха и други възможности за свързване на азота в амоняк. За едната, с междинен продукт нитридите, той вече беше говорил с д-р Книч. Другата възможност, цианамидният синтез, също изглеждаше надеждна. Но получаването на амоняк от калциев цианамид изискваше твърде големи разходи и не можеше да се използува за индустриални цели.

Човек на делото, с неизчерпаема енергия, Бош не можеше да остане нито за минута свободен. В завода той беше навсякъде — при апаратурата за получаване на азотна киселина по метода на Биркеланд и Ейде, в работилницата при майстор Кранц, за да провери всяка част на новата апаратура, в лабораторията, за да види как вървят изпитанията на различните варианти. А нови идеи, нови варианти проблясваха в съзнанието му непрекъснато и тяхното осъществяване изглеждаше по-приемливо, икономически по-изгодно. А когато работите не вървяха и главата му се зашеметяваше от напрежение, той грабваше тенекиените кутии, саковете и лопатките, сядаше на велосипеда и завърташе лудо педалите. Спираше едва когато стигнеше блатата край Мюлхайм или тревистите брегове на Рейн. Лесно се намираха бръмбари, охлюви или водни животни, които липсваха в сбирките му. Един познат за него охлюв или бръмбар му доставяше неописуема радост, която носеше отмора и вливаше сили за утрешния ден. А в общежитието го чакаха приятели. Те често се веселяха заедно до късно през нощта, а на другата сутрин ставаха рано и бодри отиваха във фабриката.

Времето като че ли беше спряло своя ход или по-точно Бош не забелязваше безвъзвратния му полет. Преметнал саковете и кутиите през рамо, той се чувствуваше малко момче както някога. Сякаш беше същият онзи Карл, който бягаше от къщи, за да се зарее по ливадите и мочурите на Линдентал, увлечен в преследване на някое красиво насекомо. Само когато се връщаше в къщи по време на Коледните празници, Бош усещаше, че времето на момчето Карл е отминало отдавна. Той забелязваше това по прошарените коси на своята майка, по вида на по-малката си сестра Паула. Тя не беше вече малкото момиченце, а стройна и красива госпожица. Още по-очебийна беше промяната у приятелката й Елзе. Вместо дребната чипоноса ученичка, която Карл дърпаше за плитките или плашеше с едри черни бръмбари, при сестра му идваше една нова Елзе — грациозна, разумна, изпълнена с достойнство — истинска дама. Елзе се отличаваше със свободолюбивите си и напредничави възгледи. Твърде самостоятелна в действията си, тя си купи велосипед и без да обръща внимание на възмутените погледи на минувачите, обикаляше спокойно из улиците на Кьолн. „Жена на велосипед! Това е повече от неприлично!“ — осъждаха я благоприличните дами, но скоро свикнаха с тази новост и дори се опитаха да й подражават. Бош сякаш я виждаше за пръв път. Това беше една друга, очарователна Елзе. Той започна да се връща по-често в Кьолн. Излизаха заедно на разходка с велосипедите, надпреварваха се в колоезденето, ловяха бръмбари.

Щом се върнеше в Лудвигсхафен, Бош разбираше, че Елзе му е необходима, че той не може да си представи живота без нея. Тя обичаше да го разпитва за работата му. Търпеливо слушаше дългите му обяснения, плановете му. Когато сложните химически проблеми й се стореха неясни, Елзе мило слагаше пръст на устните му и го молеше:

— Повтори ми го пак, но така, че да го разбера!

И Бош започваше отново.

Веднъж, когато минаваха по главната улица на Кьолн, Бош натисна внезапно спирачките. Елзе също спря и стъпи на един крак, опряла ръце на кормилото на велосипеда си. Погледна го въпросително.

— Аз ще реша азотния проблем! — извика Бош и отново завъртя педалите.

Елзе обикна този буен, пълен с амбиции и многостранни интереси мъж и с радост прие предложението му. Отпразнуваха сватбата в Кьолн и веднага след това заминаха за Лудвигсхафен.

За служители, заемащи по-отговорни длъжности, фабриката осигуряваше самостоятелни жилища. Младото семейство се настани в кокетна къща, разположена всред просторен двор. Намери се място и за аквариумите, и за терариума със земноводни. Една от стаите превърнаха в работилница — монтираха струг, поставиха и дърводелски тезгях. Когато не мислеше за работа, Бош се отдаваше на любимите си занимания — рибите, земноводните, насекомите, цветята. Щом му дотрябваше нещо, той отиваше в работилницата и скоро сръчните му ръце сглобяваха желания предмет.

Елзе бързо привикна с новия начин на живот. Тя чакаше с нетърпение завръщането на съпруга си. След вечеря те дълго стояха приведени над кутиите с току-що донесения улов. Сортираха находките, препарираха насекомите, възхищаваха се на красотата им.

А сутрин, събрал сили за работа, Бош подхващаше отново проблема за свързването на азота. Още при проучване на литературата стана ясно, че получаването на амоняк практически ще бъде по-лесно осъществимо, ако се мине през бариев цианамид. Във фабриката доставиха бариев карбонат, а майстор Кранц изработи преса, с която правеха брикети от бариев карбонат и въглища. Сега вече имаха и разработена технология. Опитите провеждаше д-р Алвин Миташ, извънредно трудолюбив, амбициозен и изпълнителен сътрудник, приет във фабриката по препоръка на проф. Боденщайн. С негова помощ бе разработен и новият метод за получаване да азот, необходим за синтеза. Старият метод — свързване на кислорода от въздуха с меден прах, беше много скъп. Отстраняването на кислорода от въздуха се оказа много по-евтино, когато въздухът се смеси с водород и сместа се възпламени. Всъщност пропускаха въздухът и водородът да преминават по отделни тръби и в момента на смесването на газовете възпламеняваха сместа. При тези условия кислородът на въздуха се свързва с водорода и се получава вода, а азотът остава свободен. Получения азот пропускаха в капсулите, запълнени с брикети. Реакцията протича при 1500°С, затова капсулите се загряваха в специална пещ. При нагряването уплътненията на тръбите, по който се движеше азотът, се разхлабваха, газът излизаше извън капсулите и често брикетите оставаха непроменени. Сместа от бариев цианид и бариев цианамид се поддаваше лесно на обработка, при която се получаваше амоняк и се възстановяваше бариевият карбонат. Отделеният карбонат смесваха с въглища и го подлагаха отново на брикетиране. Въпреки неимоверните трудности методът изглеждаше доста надежден. Няколкогодишният труд на двамата изследователи не отиде напразно. Проектът беше приет и дирекционният съвет реши да отпусне средства за построяване на цианамидна фабрика.

1906 г. беше щастлива година! Тогава започна строежът на цианамидната фабрика, в тази година се роди и синът му Карл. Традиция беше в тяхната фамилия първият син да носи името на баща си. Затова и дядо му, и баща му, и той самият, а сега и синът му носеха едно име — Карл. Заета с детето, Елзе не можеше да види строежа, но Бош й разказваше всичко с най-малки подробности. Тя беше така осведомена, сякаш е виждала ринговата пещ — 16 големи камери, 210 шамотни капсули във всяка камера, общо 5000 кг бариев карбонат. По пресмятанията на Бош ежедневният добив трябваше да възлиза на 500 кг амоняк. Но да се работи с 30 капсули е едно, а с 3000 — съвсем друго. Въпреки усилията ежедневният добив на амоняк не можа да надхвърли 350 кг. Този добив беше твърде малък, за да покрие разходите, и дирекционният съвет реши работата във фабриката да се преустанови. Беше юни 1908 г.

Неуспехът на цианамидната фабрика не отчая Бош. Сега вниманието му беше насочено към нитридите. Заедно с д-р Миташ започнаха да изучават възможността за свързване на атмосферния азот като нитрид. Използуваха титан, силиций, алуминиев окис. Резултатите от опитите не бяха безнадеждни, но се оказа, че вече има създадени подобни патенти във Франция, и съдебният спор принуди ръководството на БАСФ да се откаже от тези изследвания.

В същото време, когато цианамидната фабрика поглъщаше усилията на Бош и сътрудниците му, учените продължаваха да изследват възможността за пряко свързване на азота и водорода до амоняк. В тази насока работеше един от учениците на проф. Оствалд — Валтер Нернст. Това беше основният проблем, който вълнуваше и проф. Фриц Хабер от Карлсруе. Като изучи подробно равновесието между азота и амоняка, проф. Хабер стигна до извода, че при температура под 1000°С би трябвало да може да се синтезира тъй желаният амоняк. Изследванията на Бош приближиха успешния си край, след като Валтер Нернст го посъветва да работи с високи налягания.

— Необходими са поне 100 атмосфери налягане. А може би ще се наложи да се стигне и до 200 атмосфери.

— От какъв материал ще изработим апаратурата? — попита озадачено асистентът му Льо Росиньол.

— Дебелината на катализаторната тръба можем да увеличаваме произволно — каза проф. Хабер. — Ако резултатите са задоволителни, независимо от високата цена на катализатора методът ще представлява интерес.

От металите, доставени от берлинската фабрика за електрически крушки, най-силно се оказа каталитичното действие на прахообразния осмий. При 200 атмосфери налягане и температура 600°С апаратурата осигуряваше един постоянен добив от около 6% амоняк. Това вече можеше да се счита за успех. Проф. Хабер запозна с постиженията си проф. Карл Енглер, негов колега в Карлсруе и съветник към фабриката на БАСФ. Той го посъветва да изпрати незабавно предложение до фабриката в Лудвигсхафен. Същевременно със специално писмо проф. Енглер препоръча на дирекционния съвет да се заеме с проблема, защото го намира много надежден.

Двете писма лежаха на бюрото на директора Брунк. Той вече знаеше съдържанието им наизуст. Двеста атмосфери! Възможно ли е да се стигне до такова високо налягане? Автоклавите, монтирани в различните цехове, стигат най-много до пет атмосфери и въпреки това не са редки експлозиите. Материалите, от които са направени съоръженията и апаратите, не издържат на високата температура и налягане. Заслужава ли да се рискува с един такъв проект? Трябваше да се вземе мнението на специалистите.

Влезе Бош, приближи се до бюрото и застана в очакване. Замислен, Брунк го покани с жест да седне.

— Проф. Хабер предлага амонячна синтеза, но при 200 атмосфери налягане.

— А температурата? — попита Бош.

— 600°С.

— Това е температурата на червената жар! Достатъчно, за да направи и най-яката стомана безсилна пред такова високо налягане.

— Но при тях има апаратура, която работи и произвежда амоняк. Проф. Енглер е наблюдавал лично работата й.

— Трябва да я видим и ние — каза решително Бош. — Може би решението е оригинално. Заслужава да се похарчат известни средства, за да се запознаем по-отблизо с нея.

— Похарчихме твърде много с цианамидната фабрика.

Бош вдигна рязко глава. Никога досега не го бяха упреквали открито в разхищение. Брунк се усмихна и добави:

— Казвам това, не за да ви упрекна, д-р Бош. Знаете, че ценя високо вашите способности. Ако не беше така, нямаше да сте тук сега, но трябва да знаете, че след неуспеха на фабриката дирекционният съвет е много въздържан. Страхувам се, че ще откаже да осигури необходимите средства.

— Но ако методът успее, ние ще имаме най-голямото постижение на всички времена. Да „хванеш“ азота от въздуха и да го дадеш на растенията, да го превърнеш в храна за човечеството — това Надхвърля фантазията на приказките!

— Утре заминаваме за Карлсруе. Ще дойде и д-р Бернтсен.

Демонстрацията в лабораторията на проф. Хабер излезе не съвсем успешна и убедителна. Въпреки грижливата подготовка на апаратурата малко след започване на опита едно от уплътненията на крановете не издържа и газовата смес изби със застрашително свистене. Повредата беше отстранена бързо и след няколко часа директорът Брунк можа да види със собствените си очи прозрачните капки течен амоняк, изтичащи от крана на сепаратора. Случайният неуспех на опита беше едно сериозно предупреждение. Трябваше да се прояви изключителна прецизност при изработката на апаратурата, да се вземат предпазни мерки за избягване на нещастия при експлозиите. Експлозиите не бяха случайност. Те се очакваха като един от най-вероятните изходи на провежданите опити. И предвижданията се потвърдиха. Апаратурата на проф. Хабер експлодира още на втория ден и се превърна в куп ненужни железа. Малко след това експлодира и новопостроената катализаторна колона, заредена с почти цялото количество осмий, с което разполагаха. При контакт с въздуха осмият се възпламени и се превърна в ненужен осмиев окис.

— Така няма да стигнем до никъде. Трябва да се започне системна изследователска работа, и то едновременно в няколко направления — Бош стискаше и отпускаше нервно юмруци. — Нужен ни е евтин и леснодостъпен катализатор. Ако станат още две такива експлозии, ние въобще ще унищожим целия световен запас от осмий. Д-р Миташ, вие ще се заемете с катализаторите. Започнете незабавно работа — чрез смесване и комбиниране: желязо, хром, молибден, калций, алуминий. Майстор Кранц ще има грижата да организира изработването на малки апаратури за по-ниско налягане. Трябва да намерим ефикасен евтин катализатор! Инженер Лане, с вас ще се заемем с материалите за катализаторните пещи. Имате ли резултати от анализите?

Инженер Франц Лане, началник на механическата работилница, постави къс от експлодиралата колона пред Бош.

— Нито помен от изходната стомана. Водородът от газовата смес е проникнал в стоманата и е предизвикал коренни промени и в структурата, и в състава й.

Бош извади малка лупа от вътрешния джоб на престилката си, приближи я към черния метален къс и дълго го разглежда.

— Това никой не е очаквал! Водородът обезвъглеродява стоманата и я превръща в меко желязо. Ясно е, че трябва да се измени конструкцията.

Бош се замисли. Причините! Те са две — водородът и високата температура. Трябва да се отстрани една от тях. Но тогава синтезът няма да протича. Изведнъж очите му засияха.

— Ще преминем към вътрешно загряване.

Инженер Лайе се усмихна. Това наистина беше гениална идея.

— Ще разположим катализатора на няколко етажа, а в центъра ще монтираме тръба и в нея ще изгаряме газовете, за да се достигне необходимата температура.

Инженер Лане разтвори папката и скицира набързо новата катализаторна колона.

— Общата схема на входните и изходните кранове ще запазим, нали?

— Може би ще бъде по-добре входните газове да минават покрай външната стена — посъветва Бош. — Преместете крановете тук.

Настъпиха отново дни на напрежение. В работилницата струговете се въртяха, докато резците им се зачервят от голямата скорост. В северния край на големия фабричен двор, там, където изхвърляха сгурията и другите отпадъци, вече завършваха постройката, предназначена за монтиране на катализаторните колони. Тук експлозиите не можеха да нанесат вреда — всичко наоколо беше само купища сгурия. Бетонният бункер за Бош и сътрудниците му също беше готов. Да се чака и да се протакат работите, означаваше да се пилее време.

Бош почти не излизаше от фабриката. Сирените възвестяваха края на една смяна и началото на друга, на мястото на изморените работници идваха други, а той беше все там. Трябваше час по-скоро да се монтира новата колона. Може би това щеше да бъде разрешението?

Монтажът се ръководеше от майстор Кранц. Привикнал с прецизността, която Бош изискваше и за най-дребния детайл, Кранц следеше с най-голяма строгост изработването и монтирането на всяка част в общата апаратура. Още един ден и монтажът ще бъде готов. Днес Кранц работеше с още по-голямо внимание, защото Фридрих, един от работниците, имаше рожден ден и цялата бригада след свършване на смяната щеше да отпразнува това събитие. Настроението беше бодро, защото рече предвкусваха топлите закуски и пенливата бира.

Щом изсвири сирената, момчетата оставиха инструментите и започнаха да разкопчават сините работни дрехи. Бош ги погледна учудено.

— Какво? Бързаме ли?

— Днес Фридрих става на 22 — каза майстор Кранц.

— Така ли? Че това заслужава да се отпразнува! — Провикна се Бош. — Къде сте се разбързали? А колоната? Нима ще чакаме още един ден, докато я завършим? Я, момчета, на работа! А рождения ден на Фридрих ще чествуваме тук.

Бош излезе неочаквано. Момчетата погледнаха разочаровано майстор Кранц.

— Няма как, момчета, трябва да продължим. Знаете, че когато д-р Бош иска нещо, то непременно трябва да стане.

Закопчаха рубашките и се върнаха по местата си. Бяха изморени и гладни, а нямаше изгледи да свършат по-рано от полунощ. Тягостно мълчание цареше в полутъмната сграда.

След малко Бош се върна и продължи работата, като че ли нищо не се е случило. Малко след него влезе Уле, новият работник от другата бригада. Той носеше огромна кошница, покрита с вестник. Бош го погледна дяволито и весело извика:

— Елате сега да честитим на Фридрих!

Работниците се оживиха. Уле вече нареждаше върху вестника топлите кренвирши и меките бели хлебчета.

Майстор Кранц отваряше бирата. Насядаха край трапезата. Ядоха, пиха, дори пяха заедно с Бош. А той вдигаше наздравица за Фридрих, за Кранц, за всички… После грабнаха инструментите и продължиха работата. В зори монтажът беше завършен. Изморени, но доволни, работниците си тръгнаха. Имаха право да починат. За такъв човек като д-р Бош те и в огъня биха влезли. Само Бош не бързаше да си тръгва.

— Кранц, ние оставаме на пост, нали? Трябва да пуснем колоната незабавно.

Кранц обичаше да работи с този неуморим, ненаситен в работата човек. Имаше нещо необикновено красиво в напрежението, в очакването, което придружава всяка работа. А д-р Бош умееше след това щедро да се отблагодарява. Кранц изправи количката, с която пренасяха стоманените бутилки с азот и водород. Бош вече включваше нагревателите.

Циркулационната помпа работеше равномерно. Стрелките на измерителните уреди застанаха неподвижно на скалите. Процесът протичаше без смущения.

— Лягай да спиш, Кранц! Като съмне, ще те събудя, за да ме смениш.

Седемдесет и шест часа прекараха в бетонния бункер, откъдето следяха работата на новата катализаторна колона. Там ядяха, там спяха.

Пещта работеше безотказно. Може би това е разрешението? Не му се искаше да повярва. Да отиде ли да погледне? Бош стана, но в този миг оглушителен трясък разтърси бункера. Кранц скочи и разтърка очи.

— Край! Отново експлозия! — простена Бош и се тръшна изтощен върху дървения креват.

А разрешение трябваше да се намери. Индустрията е организирана наука, в нея всичко трябва да се подчинява на една цел. Нали така стана и с катализаторите. Колко бързо и колко неочаквано се получиха резултатите. Дори проф. Хабер побърза да изкаже възхищението си, след като директорът Брунк му съобщи за успеха. Бош помнеше наизуст някои фрази от писмото на проф. Хабер:

17.1.1910 г.

„Радвам се, че вашите сътрудници са постигнали такъв успех и ги поздравявам. Забележително е, че в тези неща винаги се откриват нови особености. Именно желязото, с което още Оствалд работи и което ние стократно изпробвахме в чисто състояние, действува само ако е онечистено! С това изразявам още веднъж радостта си от успеха на д-р Бош и се надявам, че в бъдеще ще мога да се поуча от него.“

Проф. Хабер пожела да се осведоми непосредствено за хода на изследванията в Лудвигсхафен. Досега сътрудниците на Бош само бяха чували името му, но не бяха го виждали. Посещението на проф. Хабер се очакваше с интерес от всички. Той се заинтересува преди всичко от работата на катализаторите, затова директорът Брунк и главният ръководител на изследванията Бош го отведоха най-напред в лабораторията на д-р Миташ. Тя беше разположена в голямо сутеренно помещение. Край двете й стени бяха монтирани 30 малки катализаторни колони. Дебели колкото човешка ръка и високи около метър, те приличаха на дулата на някакви старинни оръдия. Проф. Хабер инстинктивно се дръпна.

— Опасност от експлозия няма, проф. Хабер — посрещна ги д-р Миташ. — Можете да се приближите.

— Вашите колони съвсем не приличат на тази, която конструирахме в Карлсруе — каза Хабер и се наведе над една от колоните.

— Въведохме някои конструктивни промени, за да са удобни за работа — заговори д-р Миташ. — Всяка колона работи с около 2 грама катализатор. Той се поставя ето тук и може лесно да се сменя — д-р Миташ отви един болт и извади малка втулка, в която се намираше катализаторът.

— Вероятно опитите надхвърлят няколко хиляди? — попита Хабер.

— Вече са около 15 000, но работата продължава. Започнахме с други метали, после д-р Бош реши отново да се върнем на желязото.

— Кое ви накара да се насочите пак към желязото, след като всички го бяха отрекли? — обърна се проф. Хабер към Бош.

— Как да ви кажа, след като всички опити дадоха отрицателен резултат, трябваше да се търси изход. Търсех го навсякъде, четях всичко и ето че попаднах на спектралния атлас от Едер и Валента. Какъв сложен спектър има желязото! От елемент с такъв спектър може всичко да се очаква. И започнахме пак с него. После дойде откритието на фирмата Шеринг, че примеси от алкални метали повишават каталитичното действие на никела. Но всъщност по-добре е да продължи д-р Миташ.

Д-р Миташ пъхна ръце в джобовете на престилката си, може би за да прикрие вълнението си и продължи:

— Решителният етап в изследванията настъпи след опитите с една магнетитова руда, доставена от Швеция. При един от опитите получихме почти толкова амоняк, колкото с осмиев или уранов катализатор. Същият магнетит при други опити отказа да действува каталитично. Единственото обяснение можеше да се даде само като се има пред вид опитът на фирмата Шеринг — вероятно някакви примеси са активирали магнетита. Тогава доставихме химически чисто желязо и започнахме системни опити, като го примесвахме с различни вещества. За наше щастие още в началото една смес от желязо и глина се оказа равна по каталитична активност на осмия и урана. След това проведохме много опити с цел да намерим още по-активен катализатор, но досега надеждите ни остават неоправдани.

— Все пак изследванията имат важно практическо и теоретическо значение — намеси се Брунк. Възпитаник на Кекуле, той следеше отблизо развитието на изследователската дейност по амонячния синтез. Той беше негова мечта. — Д-р Миташ и д-р Бош изясниха, че има примеси, които въобще не влияят върху активността на катализатора желязо — продължи Брунк. — Такива са например медът и манганът. Те доказаха активиращото действие на глината и магнезиалната пръст върху желязото, но най-важното е, че откриха действието на трета група вещества — катализаторните отрови. Присъствието на минимални количества от тези вещества отравя катализатора и го прави напълно неактивен. Особено силно е отровното действие на сярата.

— Този факт веднага обяснява отрицателния резултат при опит да се използуват като катализатор железни руди. Те винаги съдържат в малки или по-големи количества железен сулфид — добави Бош.

Проф. Хабер слушаше, втренчил поглед в стройната редица на контактните колони. Какви забележителни успехи, постигнати с такива примитивни средства! Въпросът с катализатора беше решен. Намерен е евтин катализатор, който може да се приготвя в неограничени количества.

Но какво да се предприеме със стоманата за стените на колоните? Нима не може да се намери изход? Майстор Кранц донесе един къс от експлодиралата пещ. Бош го огледа внимателно с лупата и нареди:

— Отрежете няколко пластинки от тази част. Шлифовайте ги до огледален блясък и ми ги донесете.

Кранц едва не се сблъска с д-р Лане на излизане.

— Нося данните от анализите. Отново отрицателен резултат за азот.

— Значи железен нитрид не се образува — каза Бош замислено. Той премяташе между пръстите си тънка метална пластинка. — Погледнете тук, Лане. Вътрешната страна на колоната, която е била в контакт с азотоводородната смес, е съвсем бяла. От перлита, който е основната съставна част на стоманата, няма и следа. Но тази бяла маса със силен блясък не е чисто желязо, тя е много крехка. Нима желязото се съединява с водорода?

Бош стана енергично. „Може би е водородът?“

— Идете веднага при Кранц. Настържете стружки от вътрешната част на колоната и дайте в лабораторията да изследват за водород.

Предположенията бяха потвърдени от анализите. При висока температура водородът прониква в стоманата и я обезвъглеродява. С въглерода той образува метан, а с желязото — крехък железен хидрид.

— Както изглежда, трябва да се откажем от стоманата — едва чуто каза Франц Лане.

— А нима можете да ми посочите друг материал, който да я замести? — отговори разпалено Бош. — Изходът е в изменението на конструкцията. Катализаторната тръба изпълнява две роли — служи като съд, в който газовете реагират, и осигурява налягането. Не можем ли да разделим тези две функции?

— Може би някаква облицовка, която да изолира колоната от действието на газа — додаде нерешително Лане.

— Облицовка, не! Водородът дифундира и през най-фините пори, но една втора тръба може би ще реши въпроса. Лане, започваме отначало. Ще стругуваме медна тръба, която да влиза плътно в стоманената. Така ще отделим стоманата от действието на водорода, а якостта й ще се запази.

Надеждите бяха големи, но практиката донесе разочарование. Медта се оказа неподходяща. Сребърната изолационна тръба също не даде резултат. Може би отливка от бронз?

Всички се вълнуваха само от един проблем — как да се изолира стоманената тръба от действието на водорода. За това говореха дори на традиционните вечери всеки петък. А на производствените съвети, произвеждани всяка събота, се обсъждаше само един въпрос: как да се усъвършенствува катализаторната колона? И в тази студена февруарска събота настроението на съвета отново беше понижено. Въпреки всички нововъведения и усъвършенствувания колоните не издържаха повече от три дни. Ако успееха да изпреварят експлозията, демонтираха ги и ги изхвърляха на купа за отпадъчно желязо. В повечето случаи колоните експлодираха, но нещастни случаи нямаше. Те бяха монтирани в стария цианамиден цех. Около всяка колона имаше специална железобетонна капсула, оградена от високи ламаринени огради, които спираха свистящите пламъци от изгарящия водород. При контакт с въздуха водородът се самозапалва. Фабриката приличаше на военен полигон, в който експлозиите се редуваха със страшни пожари. Но никой не мислеше да се отказва. Напротив, на мястото на експлодиралата колона незабавно се монтираше нова и изследванията продължаваха. 400 кг амоняк на ден! За всеки килограм амоняк — килограм стомана на купа за отпадъци. И все пак производството носеше известна печалба, защото цената на амоняка беше висока. Но за да се организира едно производство за хиляди тонове амоняк годишно, е необходима катализаторна колона, която да работи не няколко дни, а месеци, дори години, без да съществува опасност от експлозия.

— Единствената надежда остава бронзовата тръба — каза инженер Лане. — Отливката ще бъде такава, че да легне плътно върху стоманената мантия. Опасност от спукване на бронзовата тръба не съществува, защото тя се опира на мантията.

Днес на съвещанието присъствуваше и Брунк. Думите на инж. Лане като че ли съдържаха последната възможност, единствения изход. Всички мълчаха. Само Бош свиваше нервно юмруци. Той стана, погледна загрижено през прозореца и излезе. Останалите не мръднаха от местата си. Съвещанието не беше свършило. Дори Брунк не намираше какво да каже, за да прогони неудобното мълчание. В този момент влезе Бош със сияещо лице.

— Ще изработим изолационната тръба от меко желязо. Ще изберем марка желязо с възможно най-ниско съдържание на въглерод. Щом въглеродът е причина за образуване на пукнатините при взаимодействието му с водорода до получаване на метан, тогава ще махнем въглерода, вместо да търсим друг материал.

С това проблемът изглеждаше решен. Отидоха си с облекчение и надежда за утрешния успех. Доволен беше и Бош от идеята, която проблесна така неочаквано в съзнанието му. Сега можеше да прекара един чудесен неделен ден. Още в зори заедно с приятеля си д-р Валтер Фойгтлендер стегнаха велосипедите и заминаха към заблатената област край Рейн. Трябваше да изпробват новия свредел, предназначен за лов на миди и охлюви от дълбоките тинести дъна, който Бош изработи в работилницата си.

Но мисълта за катализаторната колона не го напускаше. На другия ден, минавайки край новостроящата се сграда, той откъсна къс хартия от една торба за цимент и облегнат на скелята, започна да скицира новия вариант на конструкцията.

„Водородът ще премине и през мекото желязо. Рано или късно, стоманената мантия ще бъде атакувана и ще се напука. Но ако в нея предварително се направят микроскопични дупчици? Ще използуваме най-тънките бургии. От това здравината й няма да намалее, но преминалият водород ще може да излиза през дупчиците направо в околната атмосфера. Така стоманата ще остане извън обсега на действие на водорода.“

Бош почти тичаше към завода. Работниците го изглеждаха учудено и с тревога. Може би е станало някакво нещастие? Бош отиде направо в патентното отделение. Хвърли листа на бюрото и каза:

— Направете всичко необходимо за издаването на патент.

После се отправи към механичната работилница, за да даде нареждания на инж. Лане.

Новата катализаторна колона беше пусната в действие на 5 март 1911 г. Тя работи непрекъснато до края на април, без да се забележат и най-малки признаци за дефекти.

Проблемът беше решен! Можеше да се пристъпи към голямо строителство.

Започваше нов етап в живота на Бош. Изготвяне на проекти, преговори с машиностроителните и стоманодобивните предприятия. Настъпиха дни на усилен труд и свръхчовешко напрежение. Бош беше навсякъде: той ръководеше съвещанията, водеше сам преговорите с фирмите-доставчици, приемаше и лично проверяваше годността на доставените съоръжения, продължаваше да ръководи изследователската работа в лабораторията. Често се налагаше да пътува до Есен и Дюселдорф, за да даде указания на място как точно да бъде изработен един или друг детайл. Такива помпи и компресори се изработваха за пръв път, затова трябваше предварително да се обмисли и най-малката на пръв поглед подробност. За да се свържат 6000 т азот годишно, бяха необходими такива огромни количества азотоводородна смес, че всяка минута трябваше да се сгъстяват по 40 м³ газова смес от обикновено налягане до 200 атмосфери. За учените и техниците, които познаваха състоянието на науката и възможностите на машиностроенето и на техниката, това изглеждаше неосъществимо. Точно по това време в една книга по проблемите на азота беше писано: „Като имаме пред вид тези трудности, едва ли бихме очаквали някога свързването на атмосферния азот да добие практическо значение и да намери осъществяване в индустриалната практика.“

Но възможностите на човешкия гений са безкрайни. През септември 1913 г. заводът за синтетичен амоняк и азотни торове беше пуснат в действие. Извисиха огромни корпуси охладителните и поглъщателните кули, синтезните колони, свързани с безкрайна мрежа от дебели стоманени тръбопроводи. По своите мащаби и безброй съоръжения заводът представляваше нещо действително грандиозно. Собствена електроцентрала и фабрика за генераторен и воден газ, специални фабрики за преработване на тези газове до водород и въглероден двуокис, за втечняване на въздуха и получаване на азот за азотоводородната смес, за производство на катализатор, водна централа, складове за амоняк, силози за произвежданите торове, работилници и лаборатории. Едно огромно, невиждано дотогава чудовище, което гълташе стотици тонове въглища, вода и въздух, за да създаде белия ситен прах, наречен амониев сулфат, който осигурява плодородие и благоденствие на човечеството.

Но само няколко дни след като потече първият втечнен синтетичен амоняк, се явиха и първите неочаквани и непредвидени усложнения. Неутрализаторите — големи цилиндрични резервоари, в които амонякът взаимодействуваше със сярна киселина, предизвикаха едва ли не истински провал. Звънците, през които амонякът постъпваше в неутрализаторите, се разрушиха, въпреки че бяха покрити с олово. Циркулационните помпи също започнаха да се рушат и протекоха. Сярната киселина наводни помещенията, напълни избите, а амонякът излиташе свободен в атмосферата.

Същите помпи и апарати се използуваха успешно в коксовата индустрия при производството на амониев сулфат от амоняка на коксовите газове. Нима синтетичният амоняк има други свойства?

Разбира се, не! Един химик не може дори да помисли за това. Причината е другаде и тя трябва да се открие. А работниците отвориха каналите и пуснаха всичко да изтича в Рейн. Бош беше извън себе си от огромните загуби.

— Всички да се върнат по работните места! Ако се наложи, удвоете броя на хората, които трябва да наблюдават действието на апаратите. При най-малка повреда да се вземат незабавно мерки за отстраняването й. Да се подменят своевременно разрушените и негодни части на апаратите!

Началници на отдели, ръководители, монтьори, техници, лаборанти, научни сътрудници, всички в завода бяха мобилизирани. Трябваше да се намери изход от критичното положение в най-кратки срокове.

Скоро с усилията на огромната армия от изследователи, техници и работници трудностите бяха преодолени и заводът заработи нормално. Компресорите трещяха оглушително, транспортните ленти трупаха планини снежнобял амониев сулфат, тежко натоварени влакови композиции разнасяха скъпоценния тор до всички кътчета на страната.

Успехът на амонячната синтеза откри десетки нови проблеми, чието решаване се ръководеше от директора на амонячния завод Карл Бош.

Трябваше да се произведат нови видове торове. За това му беше писал проф. Хабер: „Би трябвало да насочите вниманието си и към други производства, например превръщане на амоняка в азотна киселина. Селскостопанският съюз намира, че приложението на селитрата е универсално, а на амониевия сулфат — ограничено“. Една от първите задачи беше да се организира производството на азотна киселина от амоняк. Окисляването на амоняка до азотни окиси трябваше да се осъществи с по-евтин катализатор. Скъпата платина, предложена от проф. Оствалд, е неподходяща за такова огромно производство. Това ще бъде новата задача на д-р Миташ. Предстоеше да се изучи системно и влиянието на различните видове изкуствени торове върху развитието на растенията. За целта трябваше да се построи селскостопанска опитна станция и резултатите от провежданите там изследвания да се популяризират между населението. Налагаше се и организирането на бюра из цялата страна, които да дават съвети на селските стопани как и кога да извършват наторяването на различните растения.

Замислеше ли нещо Бош, то ставаше действителност. Между Лудвигсхафен и Шпайер, в имението Лимбургерхоф изникнаха просторни оранжерии. Тук под ръководството на д-р Ханс Фресе се провеждаха важни за селскостопанската практика агрохимични опити. С тях се целеше да се докажат на практика предимствата на наторяването с изкуствени торове. Често в неделни дни Бош идваше тук заедно със семейството си, за да прекара няколко часа на приятна отмора. Инге беше още малка. Тя се роди през онзи съдбоносен ден на 1911 г., когато беше взето решението да се пристъпи към строеж на завода за амоняк, след като новата конструкция на катализаторната колона работи два месеца без смущение. Инге махаше с ръчички и посягаше да откъсне някое цветенце или зелено листче. Карл беше вече голямо момченце. Той слушаше обясненията на татко си и разбираше защо едни от растенията растат буйни и сочни, а други са пожълтели и анемични. После излизаха на откритите площи на станцията и дълго се разхождаха между лехите с цветя, зад които се простираха в далечината ниви с картофи, ръж, тютюн.

А производството на азотна киселина се оказа изведнъж от решаващо значение за Германия. Ръководено от завоевателни стремежи, правителството започна Първата световна война, която донесе големи нещастия на немския народ и запали пожара на унищожението в целия свят. Още в началото на войната запасите от чилска селитра бяха изчерпани, а военната машина се нуждаеше от експлозиви. Бош беше повикан спешно в Министерството на войната и получи заповед за няколко месеца да организира производството на азотна киселина. Трябваше да се разшири заводът в Опау до Лудвигсхафен или да се построи още един нов завод.

Предоставиха цялата организация и ръководство на Бош. Надделя мнението за построяване на нов завод. Бош предложи заводът да се построи край Лойна, малко селце до Мерсебург. Вода ще ползуват от пълноводната Зале, в близост са и мините за кафяви въглища, а разположението на Лойна на линията Франкфурт-Лайпциг-Берлин е изключително благоприятно. За една година тук трябваше да израсне завод-гигант, единствената надежда на немската армия. Срокът за пускане на завода в действие беше 1 февруари 1917 г. Започна отчаяна битка с бетона и стоманата, с летните горещини и непоносимия зимен мраз. Не достигаха материали, липсваха специалисти. Гладни и вкочанясали от студ, работниците умираха по скелите и бетонните площадки, но работеха. Неподчинението на военната заповед би означавало дезертьорство!

Срокът за пускане на завода в експлоатация не беше спазен. Невероятни арктически студове сковаха цяла Германия. Работите по отливането на бетона бяха напълно преустановени. Едва настъпилата късна пролет даде възможност да продължат.

Комините в Лойна запушиха на 27 април 1917 г. Заживя вторият гигант, дело на големия учен Карл Бош.

Но въпреки неимоверните усилия, себеотрицанието и нечовешките страдания Лойна не можеше да развърже примката, която Германия сама завърза около врата си и която сега се затягаше безмилостно. Гибелта беше неизбежна.

Капитулацията — също. В завода нахълтаха френски, английски и американски офицери и специалисти. Влизаха навсякъде, оглеждаха машините и апаратите. Трябваше да разкрият патентните тайни и да ги отнесат в своите страни. Германия нямаше право да запази монопола върху производството на синтетичен амоняк и азотна киселина.

А след това дойде разрухата. Пълен крах в стопанството, в душите на хората.

Изгладнелият и измъчен народ се нуждаеше от хляб, а това означаваше повече изкуствени торове — амониев сулфат, амониева селитра, чилска селитра… Компресорите гълтаха огромни количества въздух и ги превръщаха в синкава течност. От втечнения въздух отделяха азота, за да го сгъстят отново до онези високи налягания, при които той придобива свойството да се съединява с водорода и да се образува амоняк.

Уморен, Бош се прибираше вечер в имението си в Хайделберг и сядаше на терасата. Елзе беше поляла цветята, нахранила рибите. Особено приятни бяха тези прохладни вечери през сухото и горещо лято на 1921 г. Карл Бош беше доволен. Силозите бяха препълнени с изкуствени торове. С настъпване на сеитбения сезон се очакваше и усилено търсене на торове, затова ускориха работата в опаковъчното отделение. От горещините селитрата се беше сбила като камък. Работниците я разбиваха трудно с кирките и някой беше предложил да я разрушават с каменарски взрив. Досега хиляди пъти бяха правили това. И как никой не предвиди опасността. Амониевата селитра, макар и смесена с амониев сулфат, не губи напълно експлозивните си свойства. Нима той, Карл Бош, не можа да предвиди най-ужасното, което щеше да донесе гибел и разруха?

Утрото на 21 септември 1921 г. беше хладно и мъгливо. Бош закусваше, когато изведнъж ужасяващ гръм разтърси земята. Стъклата на прозорците още трепереха, когато се разнесе втори гръм — още по-силен, продължителен и страшен. Дъхът му замря. После скочи и се втурна към телефона.

— Това е Опау! Експлодирали са силозите!

Заводът не отговаряше. Телефонната линия беше прекъсната.

Бош изтича към автомобила. Натисна педала и полетя с бясна скорост към Лудвигсхафен.

Много късно. На мястото на силозите зееха два огромни кратера. Разкъсани тръбопроводи, разрушени кули и сгради, повече от 500 убити работници. А гледката в Опау беше потресаваща. Половината от жилищата в това малко градче бяха напълно разрушени. Повече от 7500 души останаха без подслон, а само след един-два месеца идваше зима.

Бош едва се промъкна до кабинета си. Подът беше затрупан с тухли от полуразрушената стена, а бюрото — обсипано с парчета от разбитите стъкла. Той се тръшна на стола и стисна глава между дланите си. „Как допуснах това? Как можах да пренебрегна опасността от експлозията?“

Място за отчаяние нямаше. То е за слабите. Силните се борят. Раните трябва да се лекуват!

Отново безсънни нощи, отново дни на нечовешки усилия и свръхнапрежения. Корпусите на завода се извисиха още по-мощни, още по-величествени. В Опау израсна нов модерен квартал. Остана само мъката по загиналите и онзи ужасен спомен за трагичната септемврийска утрин.

Изключителните заслуги на Карл Бош за развитието на немската химическа индустрия намериха заслужено признание. Той беше избран за почетен член на политехниката в Карлсруе и в Дармщат, на Висшето селскостопанско училище в Берлин. Много университети и научни общества го удостоиха с почетни медали и значки, а асоциацията на немските металурзи го награди с медала „Карл Люг“ за заслугите му в областта на стоманодобиването. Специалните изисквания на Бош към химическата апаратура бяха причина той не само да изявява претенции към качеството на стоманата. В заводските лаборатории, а после и в стоманодобивните заводи Бош проведе много опити, създаде нови високоустойчиви на различни въздействия стомани. И тази заслуга на Карл Бош към металургията беше оценена достойно.

Развитието и усъвършенствуването на индустриалната техника за работа при високо налягане не остана само в рамките на амонячния синтез. Под ръководството на Бош в завода се провеждаха опити за осъществяването и на други синтези при високо налягане и под действието на подходящи катализатори: получаване на метанол, на синтетичен бензин и др. Подобни изследвания и опити се правеха и в други научни лаборатории и институти. В химическата индустрия настъпваше ерата на високите налягания.

Нейният пръв създател получи най-високото световно признание — Нобеловата награда по химия за 1931 г. Тя беше присъдена едновременно на д-р Карл Бош и на д-р Фридрих Бергиус, който работеше в друг германски завод и успя да осъществи получаването на синтетичен бензин чрез хидрогениране на въглища при високо налягане. Във встъпителната си реч членът на Нобеловия комитет проф. Палмер представи двамата лауреати и изтъкна, че техните усилия са довели до развитието на химическата индустрия до невиждани успехи, с което са създали предпоставка за истинско благоденствие не само за немския народ, но и за цялото човечество.

Многостранните задълбочени познания на Бош в областта на химията и металургията бяха нужни на немската химическа индустрия. Той можеше и трябваше да работи за нейното развитие. Образувалият се индустриален тръст „ИГ-Фарбениндустри“ имаше нужда от такива висококвалифицирани специалисти като Бош. Още през 1925 г. той беше на едно от първите ръководни места в този тръст, а десет години след това — председател на дирекционния съвет. Въпреки напредналата възраст у Бош продължаваше да блика енергия, но неговият ентусиазъм започна да гасне под сянката на надигащата се опасност. Работил рамо до рамо с работниците по време на най-тежките моменти от строежа на завода за амоняк, Бош познаваше душата на работника, душата на простия народ. Не случайно през 1918 г. изпратиха него във Версай и го натовариха с мисията да води преговори с представителите на революционното работничество, за да се постигне единство при подписване на договора. Човек като Карл Бош не можеше да не види опасността от зараждащия се фашизъм. И много скоро опасенията му се потвърдиха.

Проф. Хабер, този, който даде на човечеството теоретичните основи на амонячната синтеза, беше принуден да напусне професорското място, защото имаше еврейски произход. Един голям учен, носител на Нобелова награда, беше изхвърлен на улицата и животът му поставен в опасност. Проф. Хабер потърси спасение зад граница и скоро след това, през 1934 г., почина в Базел. Вестниците премълчаха вестта за смъртта на проф. Хабер. Правителството забрани да се организира възпоменателно траурно чествуване на великия учен.

Нима това е наградата за мъките, лишенията, неимоверните напрежения на мисълта, огромния научен принос? Бош беше огорчен и разстроен до краен предел. А военната машина се надигаше отново. Сега заводите за азотна киселина работеха с пълна мощ. Състоянието на икономиката на Германия беше много по-различно от времето на Първата световна война. Нима немската армия се готви да повтори безумната авантюра?

Бош не доживя втората трагедия, предизвикана от немския фашизъм. Разочарован и огорчен, той почина след продължително боледуване на 26 април 1940 г.