Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il grande ritratto, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Хубан Стойнов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дино Будзати. Големият портрет
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985
Библиотека „Галактика“, №62
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от италиански: Хубан Стойнов
Рецензент: Снежана Стоянова
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Паунка Камбурова
Италианска, I издание
Дадена за набор на 27.XI.1984 г. Подписана за печат на 18.I.1985 г.
Излязла от печат месец януари 1985 г. Формат 32/70×100 Изд. №1828. Цена 1 лв.
Печ. коли 9. Изд. коли 5,83. УИК 5,46
Страници: 144. ЕКП 95366 21231 5557–275–85
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч 850–31
© Хубан Стойнов, преводач, 1985
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985
c/o Jusautor, Sofia
Dino Buzzati. Il grande ritratto
© 1960 Arnoldo Mondadori Editore S.p.A., Milano
История
- — Добавяне
XVII
Скрита в сянката на храста, Олга чу Джанкарло да се отдалечава и гласовете да се губят надолу. От тичането се беше изпотила и сега в прохладната сянка потта й застина. Тя потрепера.
Остана само голямата обедна тишина на планината с шепота на живота в нейните недра, който тържествуваше там, над огрените от слънце млади и свежи ливади, в радостта на ранното лято.
Но примесен с това шептене на съвсем слаби гласове, имаше и друг звук. Също необятен, неопределен, съставен от безброй частици, които образуваха хор от ромолене, пухтене, щракане, туптене, потръпване, тътрене, тихи подсвирквания, глухи тупвания, ехтене от вибриращи далечни пещери, меко свистене на колела, бълбукане в тръби, провлачено триене, плавно превключване: гласът на робота, на Номер Едно, огромното изкуствено създание, легнало в долината.
Тогава жената се изправи и излезе от сянката, жадуваща да поеме в себе си слънцето, да усети как тази чудна топлина прониква в нея и буди сладостни желания.
В същия миг долови нов звук; към постоянния неопределен звук на изкуствения мозък се прибави внезапно едно по-отчетливо бръмчене, като че ли изведнъж нещо започна да се върти с шеметна бързина: задъхано, с надежда да намери облекчение, отчаян бяг на машината в стремежа й за освобождение. Като че ли стотици души, погребани във вътрешността на лабиринта, ридаеха, стенеха приглушено, умоляваха.
Олга се спря, ослушвайки се, и се усмихна. Видя й се смешно. Обърната към най-близкия павилион, разглеждаше проблясващите кръгли, изпъкнали отвори, които, разположени безредно по херметически затворените стени, придаваха на ниската постройка зловещо изражение. Стори й се, че тези огромни зеници се насочват към нея с жадно любопитство, че някакви погледи напират по бялата й плът, осеяна с лунички.
Воят на машината там вътре ускори още темпото, после внезапно се разпадна, замирайки в хълцания по незнайни канали надолу в утробата, като бълбукане на вода в тръба.
— Хей, Номер Едно — подвикна Олга закачливо с тих глас и се приближи, — виждаш ли ме?
Докосна с ръка стената и забеляза, че на това място в нея имаше лента от някаква мека и еластична материя, широка около един метър. Нагрята от слънцето, тя пареше.
Погледна нагоре към кръглите стъкла на илюминаторите, към разкривените отвори, отдушници, тайнствени процепи, разхвърляни тук-там по бялата стена. Микрофони, фотоклетки, фотообективи или високоговорители?
Но роботът беше замлъкнал.
Огледа се. Облени от слънцето, ливадите, дърветата и храстите сякаш бавно се унасяха в дрямка. „Джанкарло не искаше да се показвам гола — помисли си Олга. — Защо? Да не би наистина…?“ Колкото повече мислеше, толкова по-смешно и абсурдно й се струваше това. Възможно ли е да са построили машина, способна да…? Никой не я виждаше. Никой нямаше да научи. Защо да не опита? Може би лентата от еластична материя беше някакъв сетивен орган. Олга разпери ръце и безсрамно облегна гърдите си на топлата стена. Роботът щеше ли да даде някакъв знак, че я усеща?
Зад лентата, във вътрешностите на машината, предишното бръмчене — или беше само въображение? — се възобнови и засили. Чуха се две-три резки щракания като от пружини, които освобождават нови вълни енергия. После и стената започна да вибрира леко.
— Номер Едно — прошепна тя, — Номер Едно, усещаш ли ме?
Може би от някакъв високоговорител — Олга не можеше да разбере къде е, а вероятно от вътрешността на самия павилион се дочу неясно клокочене, гъргорене. He бяха разбираеми думи или определени звуци.
Продължавайки да притиска тялото си към робота, голата жена погледна нагоре. На върха на каземата, точно над нея, нещо се движеше бавно. Заинтригувана, тя се отдръпна, за да види по-добре. Това бяха антените във форма на пръти, ракети, кичури, мрежи, които, досега неподвижни, бяха започнали да се местят с едва доловими отскоци.
Но вдясно долу, почти на нивото на земята, нещо друго привлече вниманието й. В равната и гладка повърхност на стената видя една тъмна хоризонтална черта, която бавно се удължаваше.
Обзета от ужас, Олга се беше вцепенила и като продължаваше да гледа със затаен дъх, й се стори, че разбира: втикнат в своето легло в стената толкова прецизно, че се сливаше с нея, един орган, рамо, антена или нещо подобно започваше да се протяга. Какво ли беше? Имаше ли клещи, куки или някакъв инструмент за хващане?
С голямо усилие успя да се овладее, отскубна се от стената и заподскача надолу по ливадата, отдалечавайки се на около трийсетина метра. Този път я заболяха ходилата и й идеше да вика от болка.
Спря се задъхана, клекна в тревата и впери очи в робота.
Рамото — защото наистина беше металическо рамо, разчленено като пантограф — с коварно движение се протегна на трийсетина сантиметра и спря нерешително. Във вътрешността на робота се чу леко щракане. Струваше й се, че неподвижните очи на илюминаторите продължават да се впиват в нейното свито на тревата голо тяло. По гърба си усещаше топлото слънце. В тишината един стършел се приближаваше и отдалечаваше, птички писукаха по дърветата край реката. Но в тишината се чуваше и онова зловещо бръмчене от вътрешността на машината, която сякаш се задъхваше.
Рамото постоя неподвижно две-три минути. После с рязко щракане се върна в леглото си и външната му повърхност, боядисана в бяло, отново се сля със стената. Олга се засмя. Очевидно тя беше вече извън обсега му и Номер Едно трябваше да се откаже от намерението си. Ами ако я беше докопал? Каква ли сила притежаваше това металическо рамо? Щеше ли да й причини болка? Тя щеше ли да успее да се отскубне? Какви бяха намеренията на чудовището? Да я докосне? Да я притисне? Или да я удуши?
Бръмченото лека-полека замираше, погълнато от кухите глъбини на робота, докато накрая престана съвсем. — Номер Едно — викна тя високо, — ядоса ли се?
От каземата долетя слаб шум, напомнящ хриплив ропот, и бързо се разпадна.
Както слушаше напрегнато, изведнъж Олга подскочи от уплаха. Вдясно от нея — с крайчеца на окото долови само сянката — нещо беше помръднало. Обърна се рязко, сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Ах!
Досмеша я. Въздъхна с облекчение. Не беше друго рамо на робота, излязло изпод земята, за да я хване (защото най-напред това й мина през ума), а див заек. От храстите, които стигаха чак до горе, до основите на стената, животинчето беше изскочило на откритата поляна и се беше спряло на около пет метра от съоръжението.
Отскубна неохотно няколко стръка трева и замръзна неподвижно с щръкнали уши, като че ли предусещаше близка опасност. Само муцунката му се бърчеше бързо и нервно, душейки въздуха. Но очевидно не можеше да разбере.
Търсейки, повдигна глава нагоре, където три стъклени очи нарушаваха еднообразието на стената.
Тогава мигновено от основата на стената, като тласнато от пружина, изхвръкна с враждебно щракане тънко хоризонтално рамо. Заекът понечи да отскочи, за да се спаси, но, клетият, бе хванат в клещи. Металическото рамо, с двоен шарнир и много лека конструкция, се разтресе няколко пъти и започна да стиска животинчето, което се мяташе и издаваше кратки писъци. Клещите се впиваха все по-дълбоко в тялото му.
— Пусни го! Пусни го! — извика Олга ужасена, без да смее да се приближи. Скочи на крака, потърси камък, пръчка или каквото и да е. Но не намери нищо.
Животинчето продължаваше да пищи. В усилието си да го стисне по-силно рамото дори се изви на дъга.
— Пусни го! Пусни го! — продължаваше да вика Олга.
Антената се изправи, повдигайки заека от земята, завъртя се встрани на четиридесет и пет градуса и застана точно срещу жената. Клещите се разтвориха, животното тупна тихо на тревата. Тялото му потръпна за последен път. След това рамото се завъртя обратно, наведе се и бавно-бавно се прибра в стената.
Тогава най-сетне жената осъзна ужасяващата истина. Препъвайки се, побягна към брега, където бяха дрехите й.
— Ах, ти, ти! Бъди проклета! — викаше тя.
В самотата на слънцето ливадата опустя. Остана само малката купчинка тъмна козина, която не помръдваше.