Дино Будзати
Големият портрет (15)

XV

— Как ми хрумна идеята. Беше преди единайсет години. Тънех в мрак. Пълен мрак, денем и нощем. Тя си беше отишла. Разбирате ли ме, Елиза? Какво ми оставаше? Слънцето беше изгаснало. Блуждаех като лунатик. Чувствувах се нещастен. Но в действителност не бях разбрал нищо. Друго е истинското нещастие, отчаяние то, което ни гризе отвътре. Мислех, че с мен е свършено. А може би — ужасно е само като си го помисля, — може би бях най-после свободен!

Но човекът е обречен да се тормози, не вижда утешението, дори и да е досами него; чувствува нужда да си измисля все нови терзания. Поне с мен беше така. Сега — знам, че е трудно да ме разберете, — сега съжалявам за онова време, когато мислех, че с мен е свършено. Лаура беше мъртва. Аз бях сам. Но… После ще ви кажа, ще ви обясня. Мислех се за най-нещастния човек на света и търсех да се заловя за нещо. Науката. Отдадох се на науката. Работех денонощно, като обезумял. Аз, глупакът, не разбирах, че бях спасен, че кошмарът с Лаура беше свършил. Ах, ако можех да работя както едно време!

Тъкмо тогава ме извикаха в министерството за някаква строго поверителна работа. Прословутият проект. Проектът за… за Номер Едно, така да го наречем. Седем години беше лежал забравен в архивите, потънал в прах.

Викат ме и ми казват, че е настъпил часът. О, трябва да призная, онези от министерството имаха грандиозни идеи. Никакви ограничения на средствата, разбирате ли? На мое разположение предоставени милиарди за старата ми мечта. Но на мен… на мен вече всичко ми беше безразлично. Така сме устроени ние, хората, жалки създания.

Ендриаде и Елиза Измани бяха сами в гората. След като излязоха от цитаделата на робота, тръгнаха нагоре през ливадите, стигнаха до гората и влязоха вътре на сянка.

— С мен работеше Алоизи. Беше по-млад. Истински гений. Романтична личност повече и от мен. Познаваше Лаура. Познаваше я много добре, разбирате ли? Беше много хубав мъж. Приличаше на Зигфрид, на ангел. И аз усещах, че между него и Лаура… В известен смисъл беше неизбежно. Но както много други пъти, аз мълчах. И той мълчеше. После тя умря. Можех ли да го мразя още? — Ендриаде пое дълбоко дъх.

— Заловихме се да построим свръхчовека. Подобен на нас и по-съвършен. Огромен труд и търпение, докато стигнем донякъде. А така нареченото съзнание? Осъзнаването на чувствата и желанията? Центърът на душата?

Алоизи направи решителната крачка. Велико откритие. В едно много малко пространство да бъде затворена същината на създанието — характерът, онзи загадъчен белег, който ни прави различни един от друг. Като го гледаш, в сравнение с останалото ти се вижда смешно. Едно стъклено яйце, високо два метра. Ще го видите. И вътре в него е най-висшето достижение на науката. Сам аз не зная тайната. Алоизи я отнесе със себе си в гроба. Не успяхме да намерим неговите чертежи и бележки.

Спомням си деня, когато за пръв път ми заговори за това. „Какво да създадем? — ме попита той като на шега. — Мъж или жена? Завоевател или светец?“

Моята ужасна натрапчива мисъл, моят кошмар само това чакаше. Можеше ли да не се възползва от редкия случай? За пръв път в историята на света едно мъртво същество можеше да се създаде отново такова, каквото е било. Без предишното тяло. Но какво значение можеше да има тялото при такава дълбока скръб? И тогава му казах: „Можеш ли да пресъздадеш Лаура?“

Алоизи ме погледна. Никога не ще забравя как светнаха тези очи на архангел. В тях имаше съжаление, страх, надежда, същата надежда, макар моята да беше по-голяма.

Това бяха месеци на лудост. От една година се бях оженил повторно. Не бях влюбен в Лучана. Дълги години тя беше моя асистентка. Добра и предана. Без нея кой знае дали щях да оцелея след нещастието. Не искаше нищо от мен. Само да може да ме обожава. Дори не знам дали е щастлива, като се омъжи за мен. Всичко беше съвсем естествено и просто. Едно голямо сърце, трябва да кажа. Дали ме е ревнувала от моята скръб? Не знам. Може би винаги се е стараела да го прикрива.

Като ме виждаше отново потънал в работа, Лучана мислеше, че съм се успокоил. А аз работех, за да си възвърна Лаура. Каква подлост! Колко недостойно! Лъжа сто пъти по-лоша от лъжите, които измисляше Лаурета, за да… Лучана и сега не знае. Ще бъде ужасно, ако разбере.

Абсурдно е да се опитвам да ви обясня как е направен Номер Едно. Първата голяма трудност беше да организираме разсъдъчните способности така, че да въздействуват върху абстрактните стойности. Това беше основата и именно защото беше логична, конструкцията се оказа сравнително проста. По-трудно беше залагането на сетивните данни. И тогава всичко стана страшно сложно. Всяко едно от въздействията — зрителни, звукови и така нататък — трябваше да бъде не само регистрирано в архивите, но и свързано с всички останали сензитивни ядра, следователно асимилирано, преценено, подредено в една рационална схема и подложено на критическа преценка. И едва тогава можеше да се получи или да не се получи импулс за действие. Следите ли мисълта ми, Елиза? Опасявам се, че вие…

— Не, не, много е интересно.

— Освен това пред нас стоеше и проблемът за свободата. Щом искахме да създадем една самостоятелна мисъл, в даден момент трябваше да я оставим сама на себе си. Детерминизъм — да, но обусловеността не можеше да идва само от наша страна. Иначе какво щеше да се получи? Една робска и пасивна машина.

Впрочем в даден момент беше неизбежно да оставим творението само на себе си. След като му бяхме дали всички необходими органи, в даден момент трябваше да се откажем от контрола над всички следващи етапи. Независимо от главозамайващата сложност на съответните елементи, след известен предел се забелязваше, че роботът проявява нещо като каприз, своеволие, свободен избор. Или поне не бе възможно човешкият мозък да следва хода на неговите мисли. Още повече че ние в определен момент можем да мислим само за едно нещо, докато нашият звяр е в състояние да извършва едновременно седем мисловни операции, независими една от друга и при все това подредени в единно съзнание.

Изобщо нишката се губеше внезапно и не ни оставаше друго, освен да регистрираме поведението на машината. Както в карстова област, където реката изчезва в някоя пещера и се появява отново на повърхността няколко километра по-нататък, но какво е направила междувременно водата, никой не знае.

Вие, Елиза, запитвали ли сте се някога, къде се поражда нашето чувство за свобода? Кой е неговият първоизточник? Кое е първото и абсолютно необходимо условие, което дори и в затвора, дори и при смъртоносна болест ни кара да се чувствуваме господари на себе си и без което бихме полудели?

— Господи! — възкликна Елиза Измани. — За мен това са енигми, по които никога не съм мислила, признавам.

— Искам да кажа — продължи Ендриаде, — че животът дори и при най-благоприятни условия щеше да бъде непоносим, ако бяхме лишени от възможността за самоубийство. Никой не мисли за това, разбира се. Но представяте ли си какъв би станал светът, ако един ден се разбере, че никой не може да разполага със собствения си живот? Един ужасен затвор. Бихме полудели.

— Значи и на вашата машина…?

— И на нея. За да може да живее като нас, трябваше да има възможността да се самоунищожи.

— Но как?

— Много просто. Едно достатъчно количество експлозив, който тя може да възпламени.

— И й го дадохте? Ендриаде сниши гласа си:

— Накарахме я да повярва, че сме й го дали. Приспособлението съществува. Но вместо тротил има безопасно вещество. Стига тя да не разбере това. При своя темперамент Лаурета в изблик на гняв би била способна да…

След кратка пауза Ендриаде продължи: — И настъпи денят, настъпи решителният момент, в който сътвореното от нас същество щеше да заживее цялостно. Предоставено само на себе си. И ние не можехме повече да се намесваме. До този ден то беше купчина от механизми и проводници, един най-обикновен електронен мозък. А сега ядрото, измислено от Алоизи, клетката на индивидуалността, стъкленото яйце, за което ви говорих, интимната същност на създанието щеше да влезе в действие. Оттам посредством автоматично балансиране на инертните уравновесители щеше да се излъчи светлината на съзнанието заедно със способността да се радва и да страда. Но дали не беше допусната някоя грешка? Изчисленията точни ли бяха? Какво щеше да стане в действителност? Кой щеше да се появи на този свят? Лаура или някое непознато и непредвидено същество?

Оставаше само да се свали надолу лостът на един прекъсвач. Напрегнат момент. Всички бяхме притаили дъх.

— А другите знаеха ли за Лаура? — попита Елиза Измани.

— Знаехме само Алоизи и аз. За другите беше просто Номер Едно.

— Кой свали лоста?

— Аз. И си мислех: „Лаура, Лаура, след миг може би ще бъдеш отново между нас.“

— И после?

— Наглед нищо. По милионите вериги протече ток, намагнетизираните проводници започнаха да се навиват около бобините, като приемаха и даваха информация. Чу се само някакво бръмчене из цялата долина. Мислех, че няма да издържа, ужасно се вълнувах.

После се получи някаква засечка, бръмченето секна; за миг помислих, че всичко е пропаднало. Погледнах Алоизи. Той разбра, поклати глава и се усмихна. И в този момент бръмченето се чу отново. Беше като огромна въздишка. Роботът, съоръжението Номер Едно, създанието започваше да живее. Но Лаура ли беше, или някой друг?

Манунта ми донесе първите данни, предадени от робота. Много е дълго да се обясни, но представете си една лента с множество хоризонтални чертички с различна дължина и разположение. Това е графичното изображение на умствените дейности. Не е език, а самият отпечатък на мисълта. Всъщност един съвършен език. Сложна работа наистина. За да може да се разчете, е необходима дълга практика, засега поне. Утре може би ще се открие начин да бъде преведен автоматично на някакъв език. И тъкмо това бих искал да направи вашият съпруг.

Та да продължа. Прегледах тези първи ленти — нищо особено. Някои най-общи сведения; какво е времето; че е забелязан един самолет и някакъв орел; корекция на едно изчисление, направено два дни преди това. Защото Номер Едно работеше вече от известно време, но — така да се каже — лишен от съзнание, без едновременна връзка между всички дейности.

Междувременно се получи онова, на което не бяхме се и надявали: пълното потвърждение, а именно гласът. Това е до голяма степен необясним феномен. Ние не се бяхме погрижили да дадем на машината орган за говор; такъв можеше да бъде от значение, да речем, за широка публика, например при роботи за панаирите, и би бил въпрос на техническа виртуозност, нищо повече. Но за нашите цели не беше необходим.

Въпреки това — макар че и досега не знаем как — се получи глас. Вие го чухте, Елиза. Това не е неизбежният шум от хилядите механизми в движение. Това е нещо обособено, една самостоятелна вибрация, която се появява едновременно и с еднаква сила в различните участъци и се чува и тук, и там.

Отначало помислих, че има някаква повреда. После ми се стори, че тонът и тембърът са ми познати. Най-силното преживяване в моя живот. Нечленоразделни звуци. Нямах никаква представа какво означават. Но познах Лаура.

Нали сте чували, Елиза, електронна музика, където човешкият глас, думите са преобразени и думите не се разбират вече, но остава изразът, и то подчертан до максимум? Думи, изречения не съществуват и все пак музиката казва всичко. Не загатнатият и поливалентен изказ на класическата музика, а един изказ със съвършена точност и в известен смисъл дори по-точен от нормалната членоразделна реч.

С помощта на формулите на Чекатиев веднага съпоставих гласа с отраженията на мисълта по намагнетизирания проводник. И тогава се запитах: този неразбираем глас дали не отговаря случайно на тези импулси? Незабавно направихме проверка. Достатъчно беше да превърнем в звук намагнетизираната лента. Поразителен резултат: звукът беше идентичен.

Но онова, което постепенно се записваше по проводниците, не съвпадаше с модулациите на гласа. Гласът беше нещо самостоятелно. Не оставяше следи върху лентите за архива. Какво ли казваше?

Това беше преди десет месеца. Можете да си представите какъв упорит труд положих, докато разбера. Докато дешифрирам този глас. Убийствен труд. Най-напред трябваше да интерпретирам въз основа на нашия модул нормалните намагнетизирани проводници на робота. Дотук операцията беше предвидена. Като разбрах смисъла, трябваше да получа от самите проводници звуков ефект. Да поставя тези безформени звуци в съотношение с вече известния смисъл. Да намеря съответствията, да приуча ухото си да долавя и най-малките отсенки. Както при изучаване на английски език, където между написаната и произнесената дума привидно не съществува никаква връзка. После постепенно се привиква. Но беше сто пъти по-трудно и уплетено. Обаче успях.

— И сега вие разбирате всичко?

— Почти.

— Само вие ли? Никой друг ли не разбира?

— Манунта. Не колкото мен, но разбира. Манунта е способен човек. Обича ме. Никога няма да ми измени.

— А Стробеле?

— Стробеле… Вие вече трябва да сте забелязали: превъзходен техник. Без него нямаше да успеем. Съвършен плановик. Но колкото до останалото — кръгъл глупак. Как искате да разбира тия неща?

— А Алоизи?

— Убеден съм, че Алоизи разбираше гласа поне колкото мен. Но той никога не ми спомена за това. Нито пък аз го попитах. Не се смейте. Нас двамата, Алоизи и мен, ни разделяше отново Лаура. После Алоизи се преби в планината. Може би така е по-добре.

— А вие веднага ли познахте Лаура?

— Веднага. За мен, а вероятно и за Алоизи това беше най-силното преживяване. От тази ужасна крепост излизаше гласът на жена, създаден от цифри, гласът на онази жена, която години наред тровеше мислите ми.

В един момент се почувствувах, признавам, като бог. От нищото, от мъртвата материя да успееш да изтръгнеш едно създание! До мен стоеше Алоизи и ме гледаше. Без радост обаче, без израз на тържество. „Какво ти е? — попитах го. — Не я ли позна? Не е ли нейният глас?“ Той стоеше смутен. „Гласът е нейният, каза, но не е тя.“

Какво искаше да каже? Гласът беше на Лаура. Само гласът. Останалото, онова, което обикновено наричаме индивидуалност, беше на друго, непознато, недиференцирано същество. Или по-точно: общо взето, беше тя, но нещо й липсваше, онзи белег, онази тайнствена същност, която прави всеки от нас единствен на света.

Трябваше да се откажем ли? Или да започнем всичко отначало? Признавам, че ако не беше Алоизи, щях да се откажа. Но Алоизи познаваше Лаура като мен, а може би и по-добре. Затворихме се долу, в лабиринтите на робота, изключихме всички системи и Номер Едно стана отново безучастен и мъртъв.

Просто е невъзможно да ви обясня, мила Елиза, каква работа трябваше да извършим, как се коригира мозък, как се променя душа. Грешката беше, че възпроизведохме Лаура такава, каквато аз бих желал тя да бъде: добра, вярна, възторжена; следователно различна от нея самата. За да стане наистина Лаура, трябваше да вложим в нея жлъчта, лъжите, лукавството, суетата, надменността, лудите желания — всичко онова, което ме беше накарало да страдам толкова. Изобщо, за да получа отново моята Лаура, трябваше да започна отново да страдам.

Спомням си, беше една февруарска вечер, всичко беше покрито със сняг, започваше да се стъмва; бях у дома, в моя кабинет. Внезапно чух звука на чудовището, на нашето творение, което започваше да живее отново; и гласа, нейния глас, отново гласа на Лаура. И нещо ме прерязва тук, над стомаха. Едно неспокойствие, едно терзание, едно отчаяние: любовта.

Сега вече наистина беше тя, Лаура. Не можеше да съм сбъркал, защото бях започнал отново да страдам.

— Толкова много ли я обичахте?

— Още от първия ден. И вече нямах покой. Годежът, сватбата, съвместният живот — нищо не можа да ме избави от страданието. Не беше достатъчно да я виждам, да я докосвам, да я чувствувам до себе си всеки час на деня и нощта. Тя оставаше далечна, чужда, затворена в своите желания и мисли. Тя се смееше, шегуваше се, но аз не намирах покой. Защото аз я обичах, а тя мен не.

И сега отново започваше страданието. Отново я чувствувах близо до мен, тръпнеща, чужда и недостижима. Затворена в херметическата цитадела Номер Едно, тя не можеше да се движи, не можеше да избяга, не можеше да ми изменя освен с мисълта си. При все това тревогата ми беше същата, както едно време, когато Лаура беше от плът.

Вие, Елиза, вероятно не сте преживели такова нещо. Да загубите ума си по човек, който никога няма да бъде напълно ваш. И денем и нощем, без минута покой, да не мислите за нищо друго. С постоянно изопнати нерви. И съмненията, предположенията, всякакви подозрения да се забиват коварно в мозъка ви като игли. Дори и сега, в тази спокойна гора, докато ви говоря, чувствувам някаква тревога, сърцето ми е свито. Лаура е там, в долината, неподвижна, и аз съм нейният абсолютен господар. Но знам ли какво мисли тя? Какво мисли за мен? Научила се е да лъже. Толкова е хитра, че може да заблуди дори и магнитните самозаписващи уреди. Изплъзна се от нашия контрол. До нейните скрити мисли не ще можем да се доберем никога. И аз, както виждате, стоя тук като нещастник, роб, луд…

— Ендриаде, в цялата тази история не мога да разбера едно. Вашето съоръжение е построено за министерството на войната, нали? Не трябва ли да служи при война?

— Е, да. Надявахме се да създадем една изчислителна машина, и не само това, една интуитивна сила, която да превъзхожда човешкия ум. И по този начин да решаваме проблеми, които още са табу. Мога да ви изброя десетки такива. Например изкуствената дифракция на полето, посредством която покрай границата ще може да се издигне една неограничена по височина и невидима крепостна стена. Все нещо ще ни даде Номер Едно, бъдете сигурна.

— Но как е възможно? — попита Елиза. — Ако Номер Едно притежава такава ужасна способност да смята, тогава не може да бъде Лаура. Или ако е Лаура, трябва да ви кажа, че що се отнася до смятането, тя ще ви остави на сухо.

— Вие, Елиза, май мислите, че съм измамил отечеството? Могли сме да станем най-мощната страна в света, непобедима сила, а аз с моята любовна страст съм развалил всичко, така ли? Могли сме да имаме най-гениалния мозък на вселената, а вместо това — някакво подобие на жена, незначителна капризна жена. Така ли си мислите?

— Отчасти да.

— Всъщност това безпокоеше и нас. Съществуваше вероятността, искайки много, да не постигнем нито едното, нито другото — нито изключителния мозък, нито портрета на Лаура. За щастие успяхме. Разбирате ли, Елиза? Успяхме. Личността на Лаура съжителствува с нещо като висш математически гений. Успяхме. И представете си, един ден, като дойдат шефовете от министерството и кажат: „Хайде, Номер Едно, колко прави кубически корен от седем девет седем пет седем девет на двадесет и четвърта степен?“, Номер Едно ще им даде отговора с презрителна гримаса.

— Аз обаче не виждам Лаура като професор по висша математика — каза Елиза Измани.

— Мозъкът на Айнщайн в сравнение с нейния, това мога да гарантирам, е като кибритена кутийка. При все това тя е Лаура, жена до мозъка на… е, да, до основите на стените… Какво ме гледате? Да не ме мислите за луд?

— Прощавайте, Ендриаде, но всичко това е толкова фантастично.

Елиза седна под една ела. Наоколо имаше килим от борови иглици, сухи клонки, пътечки от мравки. И от време на време, при полъха на вятъра, се местеха светли слънчеви петна. В клоните над тях една птичка упорито чуруликаше. Кого ли зовеше? А оттам, отвъд гората, от долината идваше онова може би нейно тайнствено бръмчене, далечен шепот на млад живот.

Елиза вдигна глава и погледна Ендриаде, този необикновен и отчаян човек. Усмихна се:

— А сега? Все още ли сте нещастен? Той прокара ръка по челото си.

— Не знам. Понякога ми се струва, че отново съм започнал да живея. Но съм в постоянно напрежение. И после… страхувам се, страхувам се…

— От какво?

— От всичко. От неизвестни врагове. Мислите ли, че в чужбина не знаят за нашето откритие? Агенти, шпиони, наемни убийци… Струва ми се, че чувам тяхната глутница да обикаля наоколо. Като полкове от термити, които гризат, гризат, за да влязат. И да разрушат. Зидове, прегради, контролни постове, алармени инсталации, телени мрежи с високо напрежение — всичко това са глупости. Аз съм недоверчив. Но има и друго. Вкопчвам се в страха от посегателства, за да не мисля за другото.

— За какво?

Ендриаде тръсна глава, сивите му коси се разпиляха. Тупна ядосано с крак в земята.

— Ние се познаваме само от няколко дни. Не знаем нищо един за друг. Двама пътници в едно и също купе на влака, за няколко часа. Но ето, че аз, Елиза, ви разкривам най-съкровените тайни от моя живот, изповядвам ви моята гибелна участ. Ах, Лаура, Лаура, още не мога да повярвам, че си се върнала… И аз допринесох за това. Ако обаче…

— Считайте ме за ваша приятелка — каза ласкаво Елиза.

— Ако обаче… — бавно повтори Ендриаде замислен, — ако чудото се извърши докрай… ако в тази Лаура, пресъздадена от нас къс по къс, клетка по клетка, се настани душата на истинската Лаура, душата, която досега е блуждаела по земята и в небесата може би… Искам да кажа: ако тази наша Лаура, изтръгната от гроба с нашите математически трикове, тази изкуствена Лаура, която Алоизи и аз създадохме щастлива, весела, безгрижна, която излъчва наоколо — вярвам, че сте забелязали това — радост, жизненост, младост, ако тази Лаура стане докрай истинската Лаура, ако постепенно се върнат в нея спомените от предишния живот, желанията, съжаленията… и осъзнае ужасното състояние, в което се намира сега, превърната в електрическа централа, прикована към скалите, жена, но без тяло на жена, способна да обича, но без възможност да бъде обичана освен от един луд като мен, жена без уста за целуване, без тяло за прегръщане, без… Разбирате ли, Елиза, какъв ад ще бъде тогава нейният живот?

— Но това е абсурдно — опита се да го успокои Елиза. — Не бива да се отдавате на такива безсмислени фантазии. Вие върнахте на този свят едно създание. Никой никога не е извършвал такова нещо. Нито императори, нито светии. И това е вече твърде много. Кой е постигнал такъв успех?

Ендриаде седна до нея. Лицето му се просветли. Извади от джоба смачкано пакетче цигари.

— Пушите ли?

— Не, благодаря, никога не съм пушила. Слънчевите петна по земята угаснаха. Един облак минаваше пред слънцето. Ендриаде запали цигара.

— Но мисля си, че тази Лаура все малко трябва да ви обича.

Ендриаде впи поглед в нея:

— Мене ли да обича? — И поклати глава.

— А вие как й говорите?

— Как й говоря ли? С езика на числата. Или с мисловни графични знаци, както ги наричаме ние. Разбира се, не казвам нищо компрометиращо. Всичко се отпечатва върху лента за архив. Утре може да се възпроизведе съвсем лесно от една анкетна комисия например. Впрочем всеки ден очаквам такава.

— Следователно тази Лаура не знае нищо за вас, така ли?

— Кой знае. Не сме я научили на нашия език. Би било излишно. Дори опасно. Езикът и преди ви казах е клопка за човешката мисъл. Обаче от известно време насам… — И замълча.

— Кажете, кажете, Ендриаде?

— От известно време насам, но това може би е само една надежда, имам чувството, че когато ние говорим, тя разбира. Всъщност теоретически ние сме я снабдили с необходимите й в достатъчно количество разсъдъчни средства, за да може да дешифрира всяка реч на какъвто и да било език.

— Следователно тя може да разбира нашите разговори?

— Надявам се, че да. Страхувам се, че да.

— И какво казва Лаура?

— Лаура мисли за Стробеле. Влюбила се е в този глупак. И не можеше да бъде другояче. Лаура си е Лаура. Но този път да сме наясно, аз вече не съм съпругът. Аз съм бащата. Аз я създадох. На една и съща жена баща и съпруг, и влюбен в нея. Виждате ли в какво положение съм? — И хвърли цигарата, която продължи да дими бавно на земята. — Впрочем какво значение има, ако не ме обича? Ако не знае кой съм? Ако не знае дори, че съществувам? Какво значение има? Стига тя да е доволна…

— Толкова много ли я обичате?

— Уви, да.

— А Стробеле.

— Стробеле. Не ми говорете за този глупак. Какво разбира той от тези чудни тайни? Нов живота е така: обичай, ако искаш да не те обичат. Тя винаги ще си загубва ума по някой, който дори не я поглежда. — Ендриаде се изправи с усилие. — Горкият Стробеле. Обичан от първото човешко същество, създадено от човека! Но за щастие той не разбира.

Ендриаде погледна часовника си:

— Дванайсет и четвърт. Късно е. Лучана ще ме чака. Да вървим.

В този момент далечният шепот на омагьосаната долина, дотогава потънал в тишината на природата, се усили. В него започнаха да се редуват странни паузи, всяка една следвана от ускорение на ритъма, от задъхваме като на човек, комуто не достига въздух и го поема жадно, а в гърдите чувствува голяма тежест и започва да мисли за смъртта.

Ендриаде се вцепени, заприлича на избягал затворник, който — вече сигурен в свободата — чува внезапно стъпките на своите преследвачи.

— Какво има, Ендриаде? — разтревожи се Елиза.

Но цялото му внимание вече беше насочено другаде. Озърташе се нервно и уплашено.

— Господи! — простена той. — Не чувате ли? Какво са й сторили?

Тишина. И после внезапно нечий глас извика:

— Професор Ендриаде! Професоре!