Линзи Стивънс
Докосни ме нежно (6)

Шеста глава

Необичайният шум неизменно се усилваше и след малко се превърна в монотонно пърпорене на хеликоптер.

Тод и Крис стояха като вкаменели в обятията си, а хеликоптерът приближаваше, докато накрая увисна над техния малък изолиран свят. Ръцете на Крис все така обгръщаха голите рамене на Тод, а погледът й се опитваше да проникне в дълбините на сивите му очи. Тя в унес извърна глава по посока на звука.

Спасението. Спасени са!

Тази мисъл бавно стигна до съзнанието й и тутакси я смрази. Вече не бяха сами. Ще ги видят и какво ли ще си помислят от хеликоптера? Нима би могла да ги обвини?

Крис се опита да се отскубне от Тод, но той я задържа. Очите му останаха втренчени в нея още един безкрайно дълъг миг, след което ръцете му бавно се отпуснаха.

Крис веднага се втурна към снишаващия се хеликоптер и яростно замаха с ръце, макар че отдавна ги бяха забелязали. Гласът й потъна в грохота. Тя прикри лице срещу вихрушката сухи листа и прахоляк.

Перките все още се въртяха, когато вратата се разтвори и някакъв мъж скочи на земята и се затича приведен към тях, придържайки с ръка бейзболната си шапка.

Протегна другата си ръка и загорялото му лице се разтегна в широка усмивка.

— Крис Куейд, ако не се лъжа?

Все още не на себе си Крис кимна и двамата се здрависаха.

— И господин Тод Джеръм. Аз съм Рик Лоунергън. Измъчихте ни вие двамата! Радвам се да ви видя най-после.

— О, вие се радвате, така ли? — повтори развълнувано Крис, като не знаеше да плаче ли или да се смее. — Вече си мислехме, че светът се е отрекъл от нас и ще останем тук до края на дните си. Особено след като сутринта един самолет прелетя над нас и не ни обърна никакво внимание.

— Напротив, именно благодарение на него ви открихме. Уловили някакъв неясен сигнал от радиото ви и докато се опитвали да ви открият, забелязали сигнала с огледалото.

— А аз бях толкова отчаяна, че не ни видяха…

— Горивото им е било на свършване и не могли да ви дадат никакъв знак. И без това вече се връщали в базата, та предадоха координатите ви и ние веднага тръгнахме. — Рик Лоунергън махна с ръка към хеликоптера, от който слизаха двама мъже и чак тогава Крис се обърна натам. Лицето на единия бе скрито зад голям фотоапарат, който щракаше безспир.

Мъжът беше млад и представителен, като Тод, макар и доста по-нисък. Като приближи, огледа бързо Крис и се обърна ухилен към Тод.

— На този Тод все ще му излезе късметът!

Двамата се здрависаха и Тод сви рамене.

— Щом така казваш…

Другият преценяващо погледна Крис и едва тогава Тод се сети да ги запознае.

— Това е Мат Кейн, драскач в „Куриър Мейл“.

— Драскач, а? — престорено сърдито повтори той и пое ръката на Крис. Задържа я повече от необходимото и това естествено не убягна от изпитателния поглед на Тод.

— Доколкото разбирам, се познавате. — Крис издърпа ръката си и мъжът видимо се развесели.

— Познаваме се, да-а-а. Бяхме заедно в университета. Така че не обръщайте внимание за подмятанията му по мой адрес. Нищо не разбира от журналистика. Няма усет за сензации. Моите материали са горещи и читателите се избиват за тях. Тод много добре го знае, ама не ще да го признае.

— Да, щях да ти се обаждам да ти благодаря за онзи пасквил миналия месец.

Усмивката не слизаше от лицето на Мат и той вдигна пръст.

— Истински шедьовър! Пълен с драматизъм!

— Както и с поетически еквилибристики.

— О-о-о, не си чел репортажите ми за твоето изчезване. Два-три дни още и щеше да бъдеш обявен за мъченик. Да го беше гласил, да го беше планирал и организирал, нямаше да стане такава сензация. Единствено поради липса на доказателства приемам, че идеята не е била твоя. — Русите му вежди многозначително подскачаха нагоре.

— Нагласено ли? — смаяно възкликна Крис. — Вие наистина ли си мислите, че всичко това — тя махна към преобърнатата чесна — би могло да стане нарочно?

— Не, не, разбира се, че не, госпожице Куейд. Пошегувах се.

— При това доста неуместно — обади се Тод. — Освен това проучването ти пак е било отгоре-отгоре. Крис е госпожа Куейд.

Веждите на Мат отскочиха още по-нагоре и той заопипва с очи ту единия, ту другия.

— И как се вреди в хеликоптера? — подхвърли небрежно Тод. — Не че се учудвам да те видя…

Журналистът сви рамене.

— Рик ми дължеше една малка услуга.

В този момент пилотът се приближи.

— Няма да е зле да тръгваме вече — намеси се пилотът, който досега разглеждаше килнатия в рова самолет. — На летището ви чакат. Устроили са ви гала посрещане.

Крис погледна мазната си парцалива престилка.

— Ще ида да си обуя дънките. — Тя кимна с глава към хеликоптера. — В това чудо на техниката има ли душ?

— Уви, по този въпрос нищо не можем да направим — отвърна със смях Рик Лоунергън.

— О, не мисля, че престилката ще притесни някого — обади се Мат. — Много ви отива, но да си призная, не намирам, че е подходящо облекло за героиня.

— Ами аз просто не съм никаква героиня — засмя се Крис.

— Хм, не знам, не знам. Героините ги надушвам, още преди да ги видя. Занаят…

— Хайде да действаме, а? — прекъсна ги плътният глас на Тод и Мат го изгледа с подозрение.

— Да, да, времето лети — рече пилотът. — Но първо ще съобщя в базата, че сте здрави и читави.

Той тръгна към хеликоптера, а Крис се запъти към чесната.

— И аз ще дойда да си взема нещата — заяви Тод и я последва, като пътьом невъзмутимо се наведе и вдигна ризата си от земята. Крис отправи благодарности към всевишния, че репортерът не успя да зърне пламналото й лице.

Дали вече подозира? О, боже, колко е наивна! Ако той е истински ловец на сензации, а той безспорно е точно такъв, няма начин да не се е сетил. Нищо чудно и да ги е видял прегърнати.

Крис заобиколи преобърнатия самолет и отвори изметнатата врата.

— Това дали ще ти е необходимо? — разнесе се дълбокият му глас и тя ядосано се завъртя.

— Нищо не ми трябва… — Погледът й се закова върху ръката му и тя млъкна. На показалеца му безгрижно се полюляваше сутиенът й. Тя яростно стисна зъби.

Подигравателната му усмивка я вбеси още повече. Струваше й се, че ръцете никога не са я сърбели така. Пое дълбоко въздух, за да се овладее, и дръпна изобличителното веществено доказателство от ръката му.

— Благодаря — изсъска с нескрита омраза. — Вие сте бил голям кавалер, господин Джеръм!

— Такъв съм си, Бигълс. Нали ме знаеш? Но можеше да вложиш поне малко чувство в благодарността си… Представи си какви изводи щяха да си направят нашите спасители, ако бяха видели бельото ти да се въргаля из прахоляка. Можеха да си помислят, че е захвърлено тук в прилив на необуздана страст…

— Ако вече сте успели да се назлорадствате, предлагам ви, господине, поне да се оттеглите с достойнство. Преди да съм съобщила на вашия приятел страхотната новина за знаменития мъченик Тод Джеръм.

— Как да разбирам това, като заплаха?

— Напротив. Жалко, че го възприемате така… — Крис вдигна рамене. — Не мислиш ли, че е време да престанеш да се правиш на палячо и да се върнеш при другите, преди да е станало още по-съмнително. — Тод не помръдна и тя въздъхна шумно. — Нали сам каза, че това тук е един откраднат и случаен миг. Е, вече можем да се върнем към нормалния живот. Ти — в града, към политическото бъдеще, а аз във…

Къде да се върне? Нима можеше да бъде както преди? След всичко, което се случи… Ще може ли да бъде някога пак предишната Крис?

— Във фермата, далеч от мен — довърши вместо нея Тод.

— Искам да кажа…

Той я погледна подигравателно.

— Ами кажи го, Крис! „Трябва да съм колкото се може по-далеч от теб.“

Тя сведе очи.

— Можеш ли да го кажеш с ръка на сърцето, а, Крис? Няма какво да се залъгваме!

— Не те разбирам.

— Имаме да доизясним някои неща помежду си.

Погледите им се срещнаха и двамата останаха замръзнали един срещу друг.

— Не говори глупости. — Крис се овладя първа и направи опит да се засмее. — Между нас няма абсолютно нищо. Ние сме от два различни свята, на светлинни години разстояние. Това… — тя махна с разтреперана ръка към платото и групичката дървета с импровизираното ложе — беше само сън, кошмар по-скоро. Но ще избледнее. Всичко минава…

— Така ли мислиш? Защото лично аз се съмнявам.

— Ако позволим… Ако се постараем, можем да го принудим да избледнее — заяви твърдо Крис, сякаш за да убеди най-вече себе си. — А ако се притесняваш какво ще кажа на репортерите, бъди спокоен. От мен няма да излезе ни дума, дори и да ми предложат цяло състояние.

— Камък ми падна от сърцето, Бигълс! — отвърна той с целия сарказъм, на който бе способен. — Един път и моите целувки да останат в тайна…

— Целувки ли? Какви целувки? Не помня такова нещо.

— Извинявай, заблудил съм се. Преди малко ми се стори, че ме заплашваш с нашия приятел репортера.

— Заплашвала е твърде меко казано, искаше ми се да откъртя едно крило от тази купчина тенекии и да те…

Той премигна срещу нея и Крис си помисли, че поне веднъж е успяла да го смути, но в следващата секунда той избухна в смях и взе в ръце торбата и куфарчето си.

— Бива си те, Крис Куейд! — Рече той, поклащайки глава. — След всичките тия страховити закани май наистина ще е най-добре да тръгвам, иначе наистина ще се наложи да ти припомня за целувките, дето толкова настояваш, че си забравила.

Преди да успее да се осъзнае, Тод я целуна жадно. Когато Крис успя да си поеме дъх, той вече крачеше към хеликоптера.

Не можеше да се каже, че обратният път до Таунсвил бе от най-приятните преживявания за Крис, но затова пък продължи съвсем кратко. Неизвестно защо мозъкът й отказваше да работи. Просто се чувстваше неспособна да разсъждава, а имаше да обмисли твърде много неща. Какво ще обяснява за катастрофата, какво ще разкаже за тези два дни… И най-вече как да оцени отношенията си с Тод Джеръм?

Крис седеше в безмълвен унес, неспособна да усеща абсолютно нищо — нито друсането и шума, нито острия поглед на онзи хитрец — репортера. Единствено реална бе топлината на Тод, който седеше до нея.

Тод също се бе преоблякъл и изглеждаше преобразен. Никой не би предположил, че този изискан господин е преживял принудително кацане в пустинята и часове наред се е търкалял в прахоляка без нормална храна и без своя сутрешен и вечерен душ.

Наближаваха Таунсвил, хеликоптерът се приготви за кацане и Крис надникна през прозореца. Под тях беше летището, което бяха напуснали само преди два дни. Усети, че всичко се люшна пред очите й. Щом кацнаха, Мат Кейн скочи и отвори вратата. Помогна й да слезе на земята и тя буквално се отпусна в ръцете му.

— Ха, аз май трябва по-честичко да се включвам в спасителните отряди. Страшно обичам хубавите жени да ми се хвърлят на врата от благодарност.

Крис стъпи здраво на крака и направи опит да се усмихне.

— Ще можеш ли да идеш до сградата без чужда помощ? — внезапно се загрижи репортерът.

Тя кимна и той изръмжа:

— Жалко! Аз пък си помислих, че ще се появя пред камерите с принцесата на ръце.

— Ами навъртайте се наблизо — засмя се Крис, — я колко път е дотам! Всичко може да се случи…

— Предлагам да тръгваме. — Тод се отправи с уверена крачка към сградата на летището. Крис и Мат го последваха.

Минаха през входа и в миг настана неописуема суматоха. Щракаха фотоапарати, проблясваха светкавици, от всички страни валяха въпроси. Гласовете се сляха в един, телата се люшнаха като море и препречиха входа.

Крис се стегна ужасена. Устата й пресъхна, не можеше да си поеме въздух, пред очите й затанцуваха безброй лица. Изведнъж всичко бясно се завъртя.

За първи път в живота си Крис губеше съзнание. Нямаше как да усети възцарилата се тишина. Не видя как Тод Джеръм разбута тълпата, приклекна до нея, взе я на ръце, после я понесе към линейката, чакаща отвън.

Затова пък на летището не остана фотоапарат, който да не документира за поколенията тази сърцераздирателна сцена.