Нора Робъртс
Победа на сърцето (13)

Тринадесета глава

Утрото дойде като изненада за Фокси. Тя лежа будна часове наред, самотна и нещастна. Разговорът с Пам се въртеше в главата й, а кавгата с Ланс се завръщаше отново и отново и я измъчваше. Сега, когато се събуди, без да знае кога изобщо бе заспала, утринното слънце грееше върху леглото. То беше празно откъм страната на Ланс. Ръката й машинално посегна към мястото му. Чаршафите все още бяха топли, но това не й достави удоволствие. За пръв път от сватбената им нощ бяха спали поотделно. Не бяха се събудили заедно и не бяха посрещнали утрото заедно — така, както се отдаваха на нощта.

Тежестта, която я мъчеше, не бе предизвикана от съня, а от отпадналост. Да спори с Ланс не беше нещо ново и непознато за нея, ала този път чувстваше много по-дълбоко последиците. „Може би — мислеше си Фокси, загледана в тавана, — това бе, защото сега, когато имам повече, ще загубя повече. Той сигурно е долу. Мога да сляза и… Не! — тя сама прекъсна мисълта си с тръскане на главата. Не, това бяха прекалено важни неща, които трябваше да бъдат разрешени без постоянното надничане на госпожа Трилби зад раменете им. — Във всеки случай, мога да използвам деня, за да уредя нещата“ — реши накрая.

Фокси стана и взе един душ. После се облече, като сметна, че кадифените джинси и грубият пуловер са достатъчни. Докато се обличаше, начерта програмата си за деня. До единадесет щеше да се занимава със снимките, после щеше да отиде в градската градина и да продължи работата върху новия си проект. Доволна от програмата, тя слезе по стълбите. Нямаше и следа от Ланс и макар да си каза, че това може би беше за добро, Фокси се упъти към телефона да му позвъни, но спря. „Не — каза си твърдо тя. — Няма да му звъня. Не можем да обсъждаме нещо толкова важно по телефона — всъщност това обсъждане ли беше? Имаше ли нещо, за което трябваше да спорят, зачуди се тя и се намръщи на телефона, сякаш той я ядосваше. Ланс съвсем ясно обясни мнението и поведението си, както и позициите на двамата предната нощ. — Аз не го приемам — рече си Фокси, все още загледана в телефона. — И няма да го приема. Той няма да се състезава никога повече — тя преглътна железния вкус на страх в устата си, който бе заседнал на гърлото й. Дори не можеше да мисли за това. Стисна очи и яростно поклати глава. — Не мисли за това сега! Хайде на работа и никакви мисли повече“ — заповяда си твърдо Фокси. Пое си дълбоко въздух и обърна гръб на телефона.

Тя си взе чаша кафе от кухнята и се затвори в своята тъмна стаичка. Снимките все още висяха върху въженцето, така, както ги беше оставила вчера. Без да се замисли, Фокси взе снимката на колата на Кърк и я загледа. Комета, помисли си. Да, той бе като комета, ала дори кометите понякога изгарят, нали? Следващата година ще има други негови снимки, но някой друг ще ги направи. Може би Ланс ще наеме фотограф. От гърдите й се изтръгна звук. „Не бива да мисля повече за това!“ — тя свали изсъхналите снимки и започна да работи нов филм. Времето минаваше в пълна тишина. Фокси така беше потънала в работата си, че чак подскочи, когато някой почука на вратата. Намръщи се, че я прекъсват и отиде да отвори. Госпожа Трилби никога не престъпяше прага на нейната територия.

— Мелиса! — възкликна радостно Фокси и намръщената й гримаса се промени в усмивка. — Каква приятна изненада!

— Тук изобщо не е тъмно — рече Мелиса, мушна се покрай нея и влезе в стаята. — Защо тогава я наричат тъмна стаичка? Това е заблуда.

— Идваш в неподходящ момент — обясни Фокси. — Заклевам се, че само преди няколко часа тук беше тъмно като в рог.

— Предполагам, че ще трябва да ти повярвам — Мелиса обиколи бавно и спря пред новите снимки, които Фокси бе окачила да съхнат. — Виж ти! Ти наистина си била професионалистка!

— Приятно ми е, че мислиш така. Всъщност и аз така мисля.

— Толкова много уреди! — Мелиса удивено разглеждаше стаята, шишетата и таймерите. — Предполагам, че си изучила всичко това в колежа.

— Завърших фотография в „Ю Ес Си“. Не е „Смит“ — добави тя с крива усмивка, — нито „Редклиф“, нито „Васар“, а един малко известен щатски колеж.

— О, скъпа! — Мелиса прехапа устна и смехът изчезна от очите й. — Май някои от нашите дами са те обидили с нещо, а?

— Позна — намръщи се Фокси. — Ала всяко чудо за три дни. Ще ме забравят съвсем скоро.

— Колко си наивна! — промърмори Мелиса и потупа Фокси по бузата. — Ще те оставя да вярваш в тази си мечта известно време. Във всеки случай трябва да ти съобщя — продължи тя, като приглади бледосиния си пуловер от ангорска вълна, — че другата събота в клуба ще има танци. Ще дойдете с Ланс, нали?

— Да — Фокси не се помъчи дори да потисне въздишката си. — Ще дойдем.

— Горе главата, скъпа! Задълженията ще свършат след няколко месеца. Ланс не е от тези, дето се подчиняват на правилата на светския живот повече от необходимото. И освен това — усмихна се Мелиса с чаровната си, подкупваща усмивка, — имаме прекрасно извинение да излезем на покупки — тя огледа още веднъж тъмната стаичка. — Ти свърши ли вече тук?

— Да, току-що приключих — Фокси погледна часовника и кимна доволно. — И дори точно по програма.

— Ами тогава да вървим на пазар и да купим нещо изключително, което ще облечеш в събота вечер — тя обви с ръка раменете на Фокси и я изведе от стаята.

— О, не! — Фокси спря, колкото да затвори тъмната стаичка зад гърба си. — Бях с теб на едно от твоите пазарни сафарита миналата седмица. Ти превзе с щурм всеки магазин по „Нюбъри стрийт“. Все още имам мускулна треска, не съм си пила витамините днес, а и имам какво да облека в събота. Не се нуждая от нищо.

— Мили Боже! Трябва ли да се нуждаеш от нещо, за да го купиш? — Мелиса се обърна на половината път към стълбите и загледа изненадано Фокси. — Ти си купи само една малка блузка тогава. За какво мислиш, че Ланс притежава всички тези купища пари?

— За много и различни неща, предполагам — отговори Фокси сериозно, но в ъгълчетата на устните й се появи усмивка. — Ала аз не искам да харча пари за дрехи, от които нямам нужда. Освен това за лични вещи използвам собствените си пари.

Мелиса я прегърна и я заразглежда внимателно.

— Ти сериозно ли говориш, а, миличка? — изглеждаше изненадана и повдигна рамене. — Но Ланс наистина има купища пари.

— Знам. Често пъти съм искала да ги няма — когато започнаха да се изкачват по стълбите към първия етаж, Мелиса я хвана за ръката.

— Я чакай за малко — гласът й се промени и сега в него нямаше смях. Беше сериозен. — Те наистина са те обидили, онези кокошки, нали?

— Това няма значение — отвърна Фокси, като отклони отговора на въпроса.

— О, аз обаче не мисля така — ръката на Мелиса стисна рамото й. Тя я обърна към себе си и я погледна в очите. — Чуй ме сега. Този път съм абсолютно сериозна, за разлика от друг път. Тази работа, че си се оженила за Ланс заради парите му, е просто обикновена глупост. Не означава нищо. И никой не го е казал, нито го мисли. Е, има няколко досадни патки, които продължават да одумват общественото ти положение и родословното ти дърво, ала аз не обръщам внимание на подобни умствено недоразвити персони — Мелиса се усмихна, пое си въздух и продължи. Очите й обаче останаха сериозни. — Ти вече спечели много хора. Хора като баба, която не е никак лесен противник. И го направи просто защото беше самата себе си. Сигурно Ланс ти е казал колко много хора са очаровани от съпругата, която си е избрал.

— Ние не си говорим за тези неща — объркана, Фокси прекара ръка през непокорната си коса. — За да бъда по-точна, аз не обсъждам приятелските му връзки и срещи. Не ми изглежда много честно да го преследвам с обвинения.

— А честно ли е да стоиш неподвижна, докато някой те замеря с камъни? — контрира я Мелиса и вдигна вежди също като Ланс. — Мъченичеството е много потискащо, Фокси!

Фокси се намръщи при определението.

— Не се притеснявам кой знае колко за това — тя тръсна глава и се усмихна на Мелиса. — Предполагам, че съм прекалено чувствителна. Толкова много промени станаха изведнъж, че трудно мога да ги приема и преценя.

Мелиса я прегърна отново и те продължиха да се качват по стълбите.

— А сега? Какво се е случило?

— Нима ми личи?

— Аз съм много проницателна и наблюдателна — отвърна безгрижно Мелиса. — Не знаеше ли? Според мен ти и Ланс сте имали малък семеен скандал. Леко скарване.

— Определението ти е доста скромно — промърмори Фокси и отвори вратата на първия етаж. — Но ще се оправим.

— Кой беше виновен?

Фокси отвори уста да обвини Ланс и я затвори при мисълта, че би трябвало може би да обвини себе си. Тя въздъхна.

— Мисля, че никой.

— Винаги така става — рече Мелиса отривисто. — Най-доброто лекарство е да излезеш и да си купиш нещо, с което да повдигнеш самочувствието и да подобриш настроението си. После, ако искаш да го накараш да страда, трябва да бъдеш ледено учтива, когато се прибере вкъщи. Или… — тя направи изразителен жест с ръка. — Ако искаш, може да изпратиш госпожа Трилби да си върви по-рано и да го прелъстиш, когато се прибере.

— О, Мелиса! — разсмя се Фокси, докато гледаше как взема палтото и чантата си от масичката в антрето. — Колко чудесно опростяваш нещата!

— Това е талант — рече скромно Мелиса и се огледа в старинното огледало. — Е, идваш ли с мен на пазар и да се забавляваме, или оставаш непоносимо трудолюбива?

— Мисля — отвърна замислено Фокси, — че току-що ме оскърби — тя се наведе и целуна Мелиса по бузата. — Изкушаваш ме, ала аз имам твърда воля.

— Ти наистина ли смяташ да работиш следобед? — погледът, който отправи към Фокси, беше изпълнен с възхищение и учудване. — Нали вече си работила цяла сутрин!

— Хората обикновено работят по цял ден — отбеляза Фокси и се усмихна. — Може би ми е станало навик… Като да ядеш чипс. Започнах една серия от снимки на деца, затова трябва да отида в парка.

Мелиса се намръщи и облече късото си кожено палто.

— Караш ме да се чувствам изоставена. И непотребна.

— Ще го преживееш — успокои я Фокси и прекара пръсти през меката пухкава козина на бялото палто.

— Е, разбира се — Мелиса се обърна и я целуна. — Но за момент се почувствах виновна. Приятен ден, Фокси — пожела тя и излезе.

— На теб също — извика Фокси след нея. После взе собственото си велурено яке от гардероба. Преметна чантата на едното рамо, а фотоапарата на другото. Когато се обърна, едва не се сблъска с госпожа Трилби.

— О, извинете! — „Пантофите й наистина са безшумни като котешки лапички — отново си помисли Фокси с въздишка, която не издаде. — Трябва да бъдат забранени със закон.“

— Излизате ли, госпожо Матюз? — госпожа Трилби стоеше изпъната в сивата си униформена рокля и бяла престилка.

— Да, имам малко работа, която искам да свърша днес следобед. Ще се върна към три.

— Добре, госпожо — жената остана, докато Фокси отиде до външната врата.

— Госпожо Трилби, ако Ланс, искам да кажа, ако господин Матюз се обади, кажете му че… — тя се поколеба и за момент върху лицето й се изписа нещастно изражение и несигурност.

— Да? — попита госпожа Трилби и гласът й поомекна.

— Не, нищо. Не му казвайте нищо — Фокси тръсна глава. — Няма значение — изправи рамене и се усмихна на икономката. — Довиждане, госпожо Трилби.

— Приятен ден, госпожо Матюз.

Фокси излезе и вдъхна дълбоко свежия есенен въздух. Въпреки че нейната кола беше докарана от Индиана и сега стоеше в гаража тя предпочиташе да върви пеша. Небето беше идеално синьо, без нито едно облаче. На неговия фон голите дървета изпъкваха и протягаха клони като ръце на молител. Сухите листа се въртяха в бавния си танц, след което лягаха кротко на земята. Тук-там вятърът ги завяваше около глезените на Фокси, докато отново притихнат, за да бъдат стъпкани. Свежото съвършенство на деня повиши настроението й и тя започна да мисли за проекта, който се въртеше в ума й.

Тишината беше още по-красива в градската градина. Тук имаше много цветове, децата тичаха по пътеките с розови бузки и шарени дрешки, играеха, скачаха и се смееха. Следобедът беше свеж и спокоен. Майки или униформени детегледачки возеха бебетата в колички. Едва прохождащи малчугани се клатеха като малки патета и падаха по тревата.

Фокси се движеше сред тях, понякога ги снимаше, понякога завързваше разговор с родителите, които бяха очаровани от снимането й.

Беше научила от опита си като фотограф, че правенето на добри снимки не е само да знаеш да работиш с апарат и да определяш скоростта. То беше възможност да уловиш настроението и да направиш портрет на образа, на личността. Беше търпение, ловкост и късмет.

Тя легна по корем върху студената трева, насочила своя „Никон“ към едно двегодишно момиченце, което си играеше с малко кученце, бултериер. Розовата нежна красота на детето контрастираше силно с грозотата на кучето. Върху тях се изсипваше слънчева светлина и те се боричкаха, като намираха един в друг много по-интересни неща, отколкото в жената, която ги обикаляше и пълзеше около тях с апарат в ръка. Кучето скачаше и се въртеше в кръг, а детето се заливаше от смях и се опитваше да го хване. Животното се измъкваше и отново се оставяше да бъде хванато. Фокси седеше на колене и се усмихваше на моделите си. След кратък разговор с майката на детето, тя стана и се приготви да смени филма.

— Беше забележително представление.

Фокси вдигна очи и видя насреща си Джонатан Фицпатрик.

— О, здравейте — тя отметна коса и изчисти якето си от тревичките.

— Здравейте, госпожо Матюз. Хубав ден човек да се потъркаля по тревата.

Усмивката му беше ослепително чаровна и Фокси се засмя.

— Така е. Радвам се да ви видя, господин Фицпатрик.

— Джонатан — поправи я той и извади още една тревичка от косата й. — А аз ще ти казвам Фокси, като Мелиса. Името ти подхожда. Мога ли да попитам какво правиш, или е държавна тайна?

— Правя снимки — тя продължи да зарежда апарата си усмихната. — Станало ми е навик, защото съм фотограф.

— Ах, да, чух нещо такова — когато наведе глава, за да нагласи апарата, слънцето подпали пламъчета в косите й. Джонатан я наблюдаваше с възхищение. — Значи си професионален фотограф, нали?

— Това казвам на издателите — Фокси приключи, затвори апарата и обърна внимание на Джонатан. Приликата със сестра му беше голяма, ала с него тя не се чувстваше неудобно и потисната, както с Гуен. Той е, помисли си Фокси след един бърз поглед, пълна противоположност на Ланс. Светъл, спокоен и безобиден. Неочаквано развеселена от сравнението, тя му се усмихна с най-чаровната си усмивка.

— В момента работя по един проект с деца.

Джонатан я разглеждаше. Широката усмивка, големите синьо-зелени очи, лицето, което го привличаше все повече при всяка тяхна нова среща. Той обобщи наблюдението си за секунда и реши, че Ланс отново бе спечелил. Това не беше обикновена жена.

— Може ли да погледам за малко? — попита Джонатан, с което изненада и двамата. — Имам свободен следобед. Тъкмо отивах към колата си, когато те зърнах.

— Разбира се — Фокси се наведе да вземе калъфа на апарата. — Но се боя, че ще ти стане скучно — обърна се и тръгна по посока на Мил Понд.

— Съмнявам се. Рядко скучая в компанията на красиви жени — той я последва.

Тя го погледна през рамо. Имаше усмивката на съседското момче и профила на Адонис. Мелиса, спомня си тя, имаше намерение да го върже.

— С какво се занимаваш, Джонатан?

— С каквото си искам — отвърна той и пъхна ръце в джобовете на коженото си яке. — Теоретично съм изпълнителен директор на семейната фирма. Внос-износ. Всъщност съм един книжен плъх, който забавлява съпругите, когато се наложи, и изпраща дъщерите.

В очите на Фокси проблесна смях.

— Това задоволява ли те?

— Извънредно много — когато я погледна усмихнат, Фокси реши, че Джонатан и Мелиса много ще си подхождат.

— И моята работа ме задоволява — отвърна тя. — А сега стой настрана, когато си я върша.

Имаше пейка покрай езерото, където стара върба спускаше клони и се оглеждаше във водата. Една жена седеше и четеше, докато закръглено, бузесто детенце с червено яке хвърляше парченца кифла на патиците. Наблизо малко по-голямо дете се пързаляше с ролкови кънки в кръг. След като размени няколко думи с жената на пейката, Фокси се зае с работа. Тя внимаваше да не им пречи и направи хубава снимка на хлапето, докато то хвърляше трошичките високо във въздуха. Патиците се втурваха да търсят новата храна. Момченцето пищеше от възторг и отново хвърляше, от време на време отхапваше от кифлата, а патиците важно-важно плуваха и очакваха нова порция. Фокси запечата звука от смеха му върху лентата.

Като използва слънцето и сянката, тя успя да хване невинността на бузестото момченце. Промени ъглите, скоростта и филтрите, засили настроението и накрая, доволна от работата си, спря и пусна апарата си да виси на каишката.

— Много си напрегната, докато работиш — отбеляза Джонатан и се приближи към нея. Беше стоял мълчалив отстрани и я беше наблюдавал. — Изглеждаш уверена и компетентна.

— Това комплимент ли е, или просто наблюдение? — попита Фокси и сложи капачката на обектива.

— Комплимент в резултат от наблюдение — отговори той. Продължи да разглежда профила й, докато тя се занимаваше с апарата си. — Ти ме омагьоса, Фокси. Намирам още една причина, заради която да завиждам на Ланс.

— Така ли? — тя го погледна с интерес, който го учуди. — А има ли и други?

— Десетки — отвърна Джонатан двусмислено и взе ръката й. — Ала ти си първа в списъка. Вярно ли е, че Кърк Фокс ти е брат и че Ланс те е открил в света на състезанията?

— Вярно е — Фокси застана веднага нащрек. Тонът й охладня. — Израснах по пистите и боксовете на механиците. Сред груби мъжки разговори и бира.

Той повдигна вежди.

— Май бръкнах с пръст в раната. Извинявай — Джонатан прокара палец по горната част на ръката й. — Ще те успокои ли, ако ти кажа, че питам само от любопитство, а не със задни мисли? Кариерата на Ланс като състезател също винаги ме е впечатлявала, а следя и проявите на брат ти най-стриктно. Мислех, че може би ще ми разкажеш някоя интересна история.

Гласът му се различава от гласа на Гуен, помисли си Фокси. Беше искрен.

— Извинявай — въздъхна тя и сви рамене. — За втори път днес изтървавам нервите си. Малко ми е трудно да свикна с новото си положение на пусната от небето във вашите среди.

— Ти беше голяма изненада за нас — докосването му беше съвсем леко и Фокси бе забравила, че държи ръката й. — Особено за тези, които предварително планират и предвиждат всичко. Ланс явно обича уникалните неща.

— Аз ли съм уникална? — прошепна Фокси и погледна Джонатан. — Нямам нито пари, нито потекло. Прекарах юношеските си години в гаражи и сред механици. Не съм ходила в елитни училища и, каквото съм видяла от Европа, е онова, което можех да зърна в откраднато между две състезания време.

Като я гледаше, Джонатан забеляза следи от болка в очите й. Слънцето светеше през жълтите листа на върбата и косата й имаше бакърени отблясъци.

— Ще ти хареса ли една любовна връзка? — попита той неочаквано и със съвсем нормален тон.

Зашеметена, тя отстъпи назад и го изгледа с невярващи очи.

— Не!

— А някога возила ли си се на лодка? — най-равнодушно продължи Джонатан.

Устата й остана отворена. Сетне я затвори и отвори отново от изненада.

— Не — отвърна машинално Фокси.

— Добре — той отново хвана ръката й. — Тогава ще направим това вместо другото — усмихна се и стисна пръстите й. — Съгласна ли си?

Тя наблюдаваше лицето му. Без да го осъзнае, по устните й се плъзна усмивка.

— Добре — съгласи се Фокси. „Мелиса никога няма да скучае“ — помисли си развеселена и последва Джонатан.

— Обичаш ли балони? — гласът му беше съвсем равен.

— Да, благодаря. Може ли синият? — отвърна тя.

Следващите два часа бяха най-безгрижните, които бе прекарала в живота си като госпожа Ланс Матюз. Двамата с Джонатан се возиха по Мил Понд с корабче, пълно с туристи и ученици. После се разхождаха сред градините и ядоха сладолед, докато синият й балон се развяваше на връвчицата зад гърбовете им. Фокси откри, че Джонатан бе забавен, не бе нахален, беше много приятен събеседник и действаше благотворно на депресията й.

Когато спряха пред къщата на Ланс, настроението й все още беше приповдигнато.

— Ще влезеш ли? — попита тя и сложи апарата на рамото си. — Може би ще останеш за вечеря?

— Друг път. Имам среща с Мелиса. Ще вечеряме заедно.

— Поздрави я от мен — с усмивка Фокси отвори вратата. — Благодаря ти, Джонатан — импулсивно се наведе и го целуна по бузата. — Сигурна съм, че ни беше по-забавно от любовния роман и освен това е по-лесно и безболезнено.

— Определено е по-лесно — съгласи се той и закачи с пръст нослето й. — Ще ви видя с Ланс в събота.

— Да, разбира се — тя излезе от колата и се обърна. — О, кажи на Мелиса, че напълно одобрявам плановете й за май — при неговата изненадана и нищо неразбираща физиономия, Фокси се разсмя и му махна с ръка. — Тя ще се сети какво искам да кажа — затвори вратата и потръпна от студения въздух, преди да се отправи по пътеката към къщата. Входната врата се отвори в мига, в който натисна дръжката.

— Здравей — Ланс стоеше на прага. С един поглед обхвана усмивката на лицето й, светналите й очи и синия балон в ръцете. — Явно си прекарала много приятен следобед.

Повишеното й настроение не позволи на спомена за кавгата им от предната вечер да го помрачи. Можеха да говорят и да бъдат сериозни по-късно. Сега Фокси искаше да сподели удоволствието си.

— Ланс? Дошъл си си по-рано? — беше щастлива да го завари, че я очаква и отново се усмихна.

— Всъщност, мисля, че ти си закъсняла — отговори той и затвори вратата зад нея.

— Така ли? — тя погледна часовника си и видя, че бе почти пет часа. — Не съм осъзнала. Бях загубила представа за времето — като все още държеше балона, Фокси остави фотоапарата. — Отдавна ли си вкъщи?

— Достатъчно отдавна — Ланс разглеждаше бузите й, зачервени от есенното слънце. — Нещо за пиене? — попита и се обърна.

— Не, благодаря — студенината му започна да я притеснява. Тя го последва и се замисли за най-добрия начин да преодолее празнината помежду им, преди да се бе разширила още повече. — Нямахме някакви планове за тази вечер, нали?

— Не — той си наля голяма доза уиски и се обърна към нея. — Да не би да възнамеряваш да излизаш отново?

— Не. Аз… — Фокси спря, изненадана от леда в очите му. — Не.

Ланс отпи, като я наблюдаваше над ръба на чашата си. Напрежението, което беше изчезнало през следобеда, прекаран с Джонатан, отново се върна. Но тя все още не бе готова да говори за Кърк или за състезания.

— Сблъсках се с Джонатан Фицпатрик в градската градина — подзе Фокси и заразкопчава якето си, за да намери работа на ръцете си. — Той ме докара до тук.

— Забелязах — Ланс стоеше с гръб към голямата камина. Лицето му беше студено и безизразно.

— Прекарах много хубаво — продължи тя, като се чудеше какво да говори и как да поддържа разговора. Изненадана забеляза, че той си сипа втора чаша уиски. — Все още има много туристи, ала Джонатан каза, че ще намалеят през зимата.

— Не знаех, че Джонатан се интересува от броя на туристите в този град.

— Аз се интересувах, затова го попитах — поправи го Фокси и остави якето си на стола. — Корабчето беше препълнено.

— Возила си се на корабчето с Джонатан? — попита Ланс, преди да изпие чашата си. — Колко мило от негова страна.

— Е, никога преди не бях се качвала, затова той…

— Явно съм те пренебрегвал — прекъсна я Ланс.

Тя се намръщи, когато той вдигна бутилката с уиски за трети път.

— Не ставай смешен! — рече Фокси, усетила как в нея се надига гняв. — И не пий толкова много.

— Мило дете! Още не съм започнал да пия — Ланс си сипа следващата чаша. — А колкото до това, че съм смешен, има мъже, които биха набили здравата жена си, която е прекарала следобеда с друг мъж, когото целува на изпращане.

— Това са неандерталски нрави — прекъсна го Фокси. Взе якето си от стола и го загледа. — Беше абсолютно невинно. Ние през цялото време бяхме на публично място.

— Да, купувахте си балони и се возихте на лодка сред лебедите.

— И освен това ядохме сладолед — ядосано добави тя, пъхнала ръце в джобовете си.

— Само сладолед? Вкусовете ти са удивително прости — той я погледна отново през чашата, преди да я изпие — за жена с твоето сегашно обществено положение.

Въздишката, която напираше да излезе, спря в гърлото й. Фокси остана абсолютно неподвижна, а кръвта се отдръпна от лицето й. Очите й бяха тъмни и изпълнени с болка. Ланс произнесе едно проклятие и остави чашата си.

— Това беше непозволен удар, Фокс! Извинявай! — той посегна към нея, но тя отстъпи и простря ръце напред, сякаш да се предпази от него.

— Не, не ме докосвай! — пое си дълбоко въздух, за да овладее гласа си. — Трябваше да слушам недомлъвки и намеци, трябваше да изтърпявам усмивчици и да не обръщам внимание на презрението им, ала никога не съм го очаквала от теб. Предпочитам да ме беше набил, вместо да казваш това — Фокси бързо се обърна и тръгна по стълбите. Преди да успее да затвори вратата на спалнята, Ланс вече беше хванал китката й.

— Не ми обръщай гръб! — предупреди я той с нисък равен глас. — Никога не ми обръщай гръб!

— Остави ме! — извика тя и се опита да се освободи. Преди да помисли какво прави, замахна със свободната си ръка и го удари по лицето.

— Добре — процеди Ланс през зъби, хвана и двете й ръце и ги изви зад гърба й. — Заслужавах си го. Сега се успокой.

— Само пусни ръцете ми и ме остави сама — Фокси се бореше, за да се освободи, но това още повече затрудняваше положението й.

— Не и докато не оправим това. Има някои неща, които трябва да бъдат обяснени и уточнени.

— Няма какво да обяснявам — тя отметна глава, за да открие очите си от падналата коса. — Махни си ръцете, не мога да ги понасям.

— Не отивай толкова далеч, Фокси! — гласът му бе тъмен и застрашителен като очите му. — Едва се сдържам, особено след снощи. Сега се успокой и нека да поговорим.

— Няма какво да си говорим! — бясна, ала все пак владееща се, тя спря да се бори и го погледна. — Казах ти какво мисля вчера, а ти ми каза какво мислиш тази вечер. Значи се разбрахме достатъчно добре.

— Тогава наистина няма да говорим — рече той дрезгаво и устните му се наведоха над нея. С желязна прегръдка държеше китките й така, че Фокси изобщо не можеше да помръдне. Имаше нещо брутално и пресметливо в целувката му. Тя разпозна същата първобитна грубост и нетърпение, с които Ланс някога се състезаваше. Тъй като знаеше, че борбата е безсмислена, Фокси се опита да запази тялото си равнодушно и да не отговори на устните му.

— Ледът няма да ти помогне — прошепна той и я вдигна от пода. — Знам как да го разтопя.

Когато започна да я носи към леглото, пасивното й отношение изчезна.

— Не! — тя се опита да се освободи от ръцете му. — Ланс, недей, не така! — блъскаше се силно в гърдите му и чувстваше, че губи. Слабите й викове бяха задушени от устните му. Когато се опита да се изплъзне, той се озова върху нея.

Тялото му беше моделирано за нейното. Фокси обърна глава, ръката му я хвана и притегли към него, така че устните му отново я намериха. Бързо и без да обръща внимание на борбата й, Ланс започна да я съблича. В движенията му имаше повече решителност, отколкото страст. Той не търсеше съучастие или всеотдайност, просто искаше да я превземе. Тялото й се разгорещи от докосванията му, въпреки че се бореше срещу него. Пуловерът и джинсите й бяха на земята, а тънката блуза, която носеше отдолу, не беше никаква преграда за ръцете му. Зърната на гърдите й се втвърдиха под коприната, докато Ланс премина с устни и език по шията й. Тя продължи да се съпротивлява дори когато ръката му се мушна под ризата и погали гладкия й корем. Пръстите му стигнаха бедрата й, там, където ризата свършваше.

В тялото й се надигна желание. Желание, което изпълни дробовете й като огнен въздух. Знаеше, че трябва да се освободи не само от него, но и от себе си. Движенията й само още повече го възбуждаха. С езика си той премина по гърдите й през коприната на ризата, докато ръцете му я галеха. Нейните пръсти се забиха в раменете му. Ланс използваше слабостта й, използваше тайните, които знаеше за нея, докато я възбудеше и докараше до лудост. Фокси му отговаряше. Устните й жадно се впиха в неговите, а пръстите й нервно започнаха да разкопчават ризата му. Кожата му беше гореща под пръстите й, мускулите стегнати и напрегнати.

Неочаквано настроението му се промени. С едно рязко движение той дръпна ризата й и я скъса. Тя го чу как проклина, докато тежкото му дишане се сля с нейното.

Сега ръцете му бяха диви и неудържими и преминаваха по всеки милиметър от тялото й, докато устата му беше искаща и безкомпромисна. Самообладанието бе останало някъде далеч. Контролът беше напуснал и двамата. Имаше само усещане, само необходимост, жажда, тъмното удоволствие да слеят влажните си тела и устни. Ала дори когато Ланс я взе и тя му се отдаде безрезервно, Фокси знаеше, че никой от двамата не бе победител.