Нора Робъртс
Победа на сърцето (12)

Дванадесета глава

През следващата седмица Фокси установи работната си програма. След като разгледа къщата, тя откри едно идеално място, подходящо за тъмна стаичка. Зае се да почисти мазето, да уреди доставката на оборудването й от Ню Йорк и да превърне помещението в подходящо за нейните цели.

Ланс прекарваше дните си в своя бостънски офис, докато дните на Фокси бяха ангажирани с пренасяне на техниката и подреждането на тъмната стаичка. През това време тя беше много благодарна на госпожа Трилби, че се грижеше за останалите три етажа нагоре. Икономката остави мазето на разположение на Фокси без никакви възражения и мърморене. Но Фокси не се съмняваше, че дребничката, спретната женичка, обута с безшумни домашни пантофи, би ръмжала като тигър, ако се опиташе да проникне на горните етажи и да се намеси по някакъв начин в почистването и подреждането на жилището. Затова тя остави лъскането на сребърните прибори на госпожа Трилби и се задоволи с подреждане на своите ванички и сушилни. Това разделение на периметрите изглежда напълно удовлетворяваше и двете.

Фокси редуваше подреждането на тъмната стаичка със самотни разходки из града. Засне купища филми, запечатващи впечатленията и чувствата й от Бостън. Откри, че самотата я потиска. Беше изненадана, че след толкова много години на безразсъдна независимост, можеше така силно да се нуждае от нечия компания. Тъй като знаеше, че работата на Ланс изисква особено внимание сега, след месеците, прекарани по пистите, тя успя да скрие оплакванията си дълбоко в себе си. Във всеки случай Фокси по начало рядко се оплакваше. Проблемите трябваше да се решават и тя беше свикнала да ги решава сама. А самотата изчезваше на минутата и биваше забравяна в мига, в който се съберяха заедно с Ланс. Или пък бе прогонвана от обаянието на града, който сега беше и неин дом. Когато обаче ставаше заплашителна, Фокси се бореше. Работата беше нейното най-добро лекарство и тя й се отдаваше с жар. За една седмица тъмната стаичка бе напълно подредена й снимките от състезанията през изминалия сезон бяха почти готови.

Докато гледаше част от вече изсъхналите снимки, Фокси се замисли за брат си. Нима са изминали само три седмици от катастрофата, зачуди се тя и отметна коси. Струваше й се, че бе минал цял век. Всъщност не беше ли точно така? По някакъв странен начин инцидентът с Кърк се превърна в катализатора, който промени целия й живот. Светът, в който живееше сега, беше на много години разстояние от света, който познаваше като Синтия Фокс. С привично движение тя докосна и завъртя пръстена на ръката си.

На въженцето висеше мокра и лъскава снимката на бяла състезателна кола. Фокси я бе осветила, бе направила фона като безформен пушек в различни цветове. Това беше неосъзнат опит да направи характеристика на брат си такъв, за какъвто го бе мислила навремето. Неразрушим. Неочаквано я заля вълна от носталгия и мъка по дома. Беше странно и ново усещане. Всъщност в живота си никога не бе имала истински дом, поне през последните петнадесет години. Ала съществуваше Кърк. Водена от импулса, тя остави работата и се качи на първия етаж. Чуваше шума на прахосмукачката на горния етаж. Фокси влезе в кабинета на Ланс.

Прекоси стаята, седна зад бюрото и вдигна телефона. За минута връзката между Масачузетс и Ню Йорк беше осъществена.

— Пам? — тя изпита удоволствие, когато чу спокойния глас с южняшко произношение. — Аз съм, Фокси.

— А, значи не е госпожа Матюз? Ами добре. Как са нещата в Бостън?

— Добре — машинално отговори Фокси. — Да, наистина добре — повтори тя и дори кимна с глава, сякаш Пам можеше да я види. После въздъхна и се облегна на стола със смях. — Но със сигурност различни. Как е Кърк?

— Поправя се — гласът на Пам беше спокоен. — Нетърпелив е, нервен е, естествено, и бърза да излезе от болницата. Страхувам се, че няма да можеш да го чуеш. В момента му правят рентгенова снимка.

— Аха — Фокси беше разочарована, ала прогони съжалението си. — А ти как си? Успяваш ли да се справиш с него и в същото време да останеш нормална?

— Едва-едва… — смехът на Пам беше лек и познат. Фокси се усмихна, когато го чу. — Той много ще съжалява, че не е бил тук.

— Някак си изведнъж почувствах нужда да позвъня — обясни Фокси и поклати глава. — Всичко стана много бързо през изминалите седмици. Нещата се променят просто светкавично и понякога ми се струва, че съм друг човек. Мисля, че се нуждая от Кърк, за да ми припомни, че все още съм същата — тя спря и отново се засмя. — Несвързано ли ти говоря?

— Не. Трябва да знаеш, че Кърк не само одобрява твоя брак, но е и много доволен от него. Мисли си, че е допринесъл за цялата работа и той с нещо по време на състезателния сезон — Пам изчака минута и продължи. — Щастлива ли си, Фокси?

Знаеше, че Пам съвсем сериозно й задава този въпрос и не го прави от задължение или празно любопитство. Затова за миг се замисли, преди да отговори. Помисли си за Ланс и на устните й заигра усмивка.

— Да, щастлива съм. Обичам Ланс и отгоре на всичко съм щастлива, че обичам и къщата в Бостън. Понякога се чувствам малко самотна, особено когато той е в офиса си в града. Тук всичко е различно. Струва ми се, че съм преминала през огледалото и съм влязла в света зад него.

— Предполагам, че обществото в Бостън е доста интересно — предположи Пам. — Как прекарваш свободното си време?

— Трудя се, скъпа приятелко — отвърна Фокси. — Тъмната ми стаичка вече е готова и работи с пълна пара. Ще ти изпратя снимките до една седмица. Ще ти изпратя работните копия, номерирани. Ако искаш повече или някои трябва да бъдат увеличени, намалени и тъй нататък, само ще ми кажеш номера на снимката.

— Звучи чудесно. Колко снимки си направила?

— Готови ли? — попита Фокси. — Няколкостотин, включително и тези, които в момента се сушат.

— Бре, бре — промърмори Пам. — Че ти много работа си свършила!

— Фотографията се превърна от моя кариера в мое спасение. Спасява ме от официалните обяди — в гласа на Фокси се чувстваше усмивка. — Отидох на първия и последен такъв обяд в началото на тази седмица. Никой и нищо повече не е в състояние да ме накара да се подложа на подобно мъчение отново. Просто не съм за тази работа. Не съм скроена така и не ставам.

— Аха! — цъкна с език Пам. — Те вероятно ще минат и без теб. Предполагам, че вече си се срещнала със семейството на Ланс.

— Да. Той има братовчедка, Мелиса, която е голяма сладурана. Много я харесвам. Баба му също е много мила с мен. За останалите… — Фокси направи пауза и смръщи нос. — Може да се каже, че отношението им варира от задължителна любезност до пълно неодобрение — Пам усети по гласа й, че Фокси сви пренебрежително рамене. — Приемам тези задължителни представяния и запознанства като нещо неизбежно. Но няма да им отделя повече от седмица. След като свърши, те вече ще ме познават, аз тях също и толкова — тя се намръщи. — Е, поне така се надявам.

— Майката на Ланс е страхотна дама — изкоментира Пам.

— Да — съгласи се Фокси изненадана. — Ти откъде знаеш?

— Моята майка и тя се познават. Слабо — обясни Пам. Фокси си спомни, че Пам бе родена и израснала в същия този свят, в който тя попадна след женитбата си. — Срещнахме се веднъж, когато правех статия за меценати — Пам си припомни впечатлението си за една елегантна и аристократична дама със студени сини очи и блестяща кожа. Ала не си спомни тази жена да бе излъчвала някаква топлинка. — Пази се, Фокси. След няколко месеца всичко ще си бъде на мястото.

Като си играеше с бронзовия модел на кола от „Формула 1“, която служеше на Ланс за преспапие, Фокси въздъхна.

— Опитвам се, Пам, но понякога ми се иска просто двамата с Ланс да заключим вратата. Нашият меден месец беше прекъснат, преди да започне. Достатъчно голяма егоистка съм да го искам само за себе си, за една-две седмици, поне докато свикна да бъде негова жена.

— Това звучи повече разумно, отколкото егоистично — поправи я Пам. — Може би ще успееш да го отвлечеш някъде, след като свърши новата кола за Кърк. Доколкото разбрах, тя е по-сложна заради новите приспособления за сигурност, които Ланс е измислил.

— Каква кола? — попита Фокси и почувства как кръвта й се смразява.

— Новата „Формула 1“, която Ланс конструира за Кърк. Не ти ли е казал за нея?

— Не, не ми е казал нищо — гласът на Фокси беше нормален, ала очите й бяха безизразни и изпразнени от живот, докато гледаше невиждащо лъскавата повърхност на бюрото. — Предполагам, че е за следващия сезон.

— Точно затова и двамата бързат да се съберат — потвърди Пам. — Всъщност Кърк само за това говори. Надява се, че ще може да лети за Бостън веднага, след като излезе оттук, така че да бъде там, преди да е завършен проектът. Докторите явно чувстват, че интересът му към колата е добра мотивация да се изправи колкото може по-скоро на крака и използват това — Пам говореше, а Фокси гледаше пред себе си, без да вижда. — Няма съмнение, че се е сдушил със своя терапевт, защото смята да излезе от болницата в началото на годината.

— Ако не може да върви — промълви бавно Фокси, те ще го сложат в инвалидна количка и пак ще го заведат в бокса — въпреки че й струваше страхотни усилия, тя успя да запази гласа си спокоен. — Сигурна съм, че Ланс няма да има нищо против.

— Не бих се учудила, ако Кърк се опита да го уреди — Пам издаде звук, който наподобяваше смях и въздишка. — Ах, да. Това, което бих искала от теб да направиш, са няколко снимки на новата кола. След като си съпруга на шефа, сигурно ще можеш да се доближиш повечко и да я щракнеш няколко пъти. Ще се радвам да имам няколко, особено от пробните изпитания.

Фокси затвори очи. В слепоочията й започна да пулсира болка.

— Ще направя каквото мога — „Господи, ще се измъкна ли някога от всичко това — зачуди се тя и стисна още по-силно очи. — Никога?“ — Трябва да се връщам да работя, Пам. Кажи на Кърк, че го обичам. И се пази.

— Бъди щастлива, Фокси, и много поздрави на Ланс.

— Да, ще му предам. Дочуване — тя остави бавно слушалката. Студената пот по кожата й остана, сякаш искаше да проникне до мозъка й. Имаше една празнина, която чувствата й не можеха да преодолеят. В нея се надигна гняв, после угасна. В главата й се въртяха картини от катастрофата на Кърк, не със забавеното действие на кинолентата, а бързо, светкавично, като прещракването на диапозитиви. Всяка снимка беше безпощадно ясна и ужасяваща.

В паметта й имаше безброй писти, безброй състезания, стартове, коли. Те се връщаха, и монтираха, и съставяха картина от автомобили, пилоти и механици, която се въртеше с шеметна скорост. Фокси седна и потъна в огромния стол на Ланс. И си спомни всички изминали десет години, докато светлината намаляваше с падането на вечерта. Навън започна да става студено. Слънцето залезе. Когато вратата на кабинета се отвори, тя обърна изненадана очи.

— Тук ли си била! — рече Ланс и влезе в стаята, като остави вратата зад себе си отворена. — Защо стоиш на тъмно, Фокси? Нима не ти стига тъмницата в твоята крепост долу в мазето? — той приближи до нея, вдигна лицето й и я целуна. Движението му беше обикновено, познато и някак си собственическо. Като на владетел. Тъй като не получи никакъв отговор, Ланс присви очи и я погледна по-внимателно. — Какво ти е?

Тя го погледна, но очите й бяха засенчени от тъмнината.

— Току-що говорих с Пам.

— Как е Кърк? — тревожно попита той и тревогата в гласа му сякаш разтопи ледената обвивка, която я беше загърнала. Под нея бушуваше буря от негодувание. Фокси се опита да остане обективна.

— Ти за здравето му ли се интересуваш? — попита, ала гневът се просмука в думите й и те прозвучаха остро.

Ланс се намръщи при този тон и прекара пръст по брадичката й. Усети, че бе напрегната.

— Разбира се. За какво друго. Има ли усложнения?

— Усложнения — повтори тя и заби нокти в дланта си. — Зависи от гледната точка. Пам ми каза за колата.

— Каква кола?

Досадното учудване и изненада в гласа му я извадиха от контрол. Фокси отхвърли ръката му от лицето си, стана и постави стола помежду им.

— Как можеш да започнеш да конструираш нова кола, когато той все още не е излязъл от болницата? Не можа ли да изчакаш поне да проходи?

Разбиране смени изненадата върху лицето на Ланс. Той не направи никакъв опит да се приближи до нея, но когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Фокс, за да се измисли и конструира една кола трябва доста време. Работата започна само преди месец.

— Защо не си ми казал? — извика тя, повече раздразнена, отколкото успокоена от спокойния му тон. — Защо криеш от мен?

— Първо — подзе той смръщен, като я гледаше, — конструирането на коли е моя работа и ти нямаш нищо общо с това. Правил съм коли за Кърк и преди и тогава ти пак нямаше нищо общо. Нито си знаела, нито си чувала. Каква е разликата сега?

— Той почти не умря преди по-малко от месец — извика Фокси и сграбчи с нокти меката кожа на стола.

— Кърк катастрофира — рече спокойно Ланс. — И преди се е случвало. И ти, и аз знаем, че винаги има вероятност да катастрофира. Това е рискът на професията.

— Рискът на професията! — ядосано повтори тя и в очите й отново заискри ярост. — О, колко ти прилича това обяснение! Прилича точно на теб, елегантно и чистичко! Сигурно е чудесно да бъдеш така безчовечно логичен!

— Внимавай, Фокси — равно каза той.

— Защо го окуражаваш да се завърне отново на пистата? — запита тя, без да обръща внимание на предупреждението. — Мисля, че му беше достатъчно този път. Сега има Пам и може…

— Почакай една минута — въпреки сенките в стаята, не й беше необходимо да види лицето му, за да различи ясно гнева, изписан върху него. — Кърк не се нуждае от ничие окуражаване. С или без катастрофата, той щеше да се върне пак на старта следващия сезон. Няма смисъл да се опитваш да се самозаблуждаваш, Фокси. Никаква пречка, препятствие, катастрофа или жена не биха спрели Кърк или биха го отдалечили от пистата.

— Ние никога не можем да бъдем сигурни, нали? — възрази му яростно тя. — Защото ти вече си му приготвил нова играчка. Готова за него. Как би могъл да устои?

— Ако не бях го направил аз, някой друг щеше да го стори — Ланс мушна ръце в джобовете си, ала гласът му продължи да бъде опасно спокоен. — Мислех, че го разбираш. Него и мен.

— Разбирам, че смяташ да го поставиш в една нова кола и че той дори не е в състояние да се противопостави — гласът й беше отчаян и Фокси прекара треперещата си ръка през косите си. — Разбирам, че би могъл да използваш влиянието си върху него и да го убедиш да не се връща, но вместо това ти…

— Не! — прекъсна я остро Ланс. — Аз не съм отговорен за това, което твоят брат ще избере да прави с живота си.

Тя преглътна мъчително и се опита да не се разплаче.

— Не, ти не искаш да бъдеш отговорен. Това също мога да го разбера — горчивина обагри думите й. В полутъмната стая очите й просветваха от гняв и отчаяние. — Всичко, което правиш, е да начертаеш няколко линии върху хартията, да направиш няколко изчисления, да вложиш парите си. Не се налага да рискуваш живота си, а само парите. Ала ти имаш достатъчно от тях за това — в ума й се въртяха мисли, заключения и обвинения. — Прилича на казиното в Монте Карло, само че на по-различно ниво — Фокси отново приглади с ръце косата си, сетне ги сплете, защото трепереха неудържимо. — Можеш да си седиш и да наблюдаваш действието като някой… Някой върховен господар. Парите не означават много за човек, който винаги ги е имал. Така ли получаваш удовлетворение? — попита тя, прекалено възбудена, за да забележи, че мълчанието му бе особено. — Като плащаш на някой друг да поеме риска да седне в колата, докато ти си седиш на сигурно място й само наблюдаваш шоуто?

— Достатъчно! — Ланс приближи бързо до нея, като светкавица, без да й даде никакъв шанс да се измъкне. За секунда я извади зад стола и я постави върху него. — Не очаквах такива думи от теб. Правя това, защото искам да го правя — в гласа му имаше гняв, пръстите му бяха твърди и я държаха здраво за раменете. — Оттеглих се, защото така реших. Ще започна да се състезавам отново, ако поискам. Нямам намерение да се оправдавам пред никого, нито да давам обяснения за живота си. И не плащам на никого да поема рискове вместо мен.

Страхът, че той може отново да започне да се състезава, надделя над гнева. Гласът й трепна, докато се мъчеше да изхвърли мисълта за подобна възможност от ума си. Страхът я сковаваше.

— Но ти няма да се състезаваш! Ти не си…

— Не ми казвай какво да правя! — думите бяха категорични и безкомпромисни.

Фокси преглътна топката ужас, заседнала в гърлото й. Отново се почувства захвърлена на задната седалка. Когато ставаше дума за брат й, приемаше това положение, без да се замисли, но сега беше обзета от гняв, обида и болка.

— Колко глупаво от моя страна да си мисля, че чувствата ми ще бъдат достатъчно важни за теб, че да се съобразяваш с тях — тя се опита да мине покрай него, ала Ланс я спря и сложи ръце на раменете й. Движението му беше толкова познато, че предизвика свиване и болка в стомаха й.

— Фокси, изслушай ме — гласът му беше търпелив, но той беше напрегнат. — Кърк е голям мъж, той взема своите собствени решения сам. Професията на брат ти няма нищо общо с теб. И с никого другиго. Моята професия няма нищо общо с нас.

— Не — тя бавно вдигна очи към него. — Това просто не е вярно, Ланс. Ала, тъй или иначе, Кърк ще кара твоята нова кола следващия сезон и ти ще направиш точно това, което искаш да направиш. И аз нищо не бих могла да сторя, за да променя нещата. Винаги е било така с Кърк. Сега ми стана ясно, че положението ми при теб ще бъде същото. Качвам се горе — рече бавно Фокси. — Изморена съм.

В стаята беше съвсем тъмно. За няколко минути Ланс я гледа в пълно мълчание, преди да свали ръце от раменете й. Тя безмълвно се отдръпна и излезе. Стъпките й бяха съвсем безшумни, когато се заизкачва по стълбите.