Линда Хауърд
Дръзка съдба (8)

Седма глава

Нищо необичайно нямаше у жената, която слезе от автобуса в Чикаго. Никой не й обърна внимание, нито чиновникът, който й продаде билета, нито шофьорът, нито другите пътници, потънали в своите грижи и в своите причини да пътуват в същия автобус.

Имаше руса, много къдрава коса, която на никого не стои добре, но не изисква грижи. Дрехите й бяха чисти, но безлични, от онези, които можеха да се купят във всеки магазин за преоценени стоки — безформени джинси, евтини маратонки и морскосин пуловер. Багажът й също не правеше впечатление — обикновен кафяв сак с червен кант за разнообразие, който го правеше още по-грозен.

Може би малко необичайно бе, че не свали слънчевите си очила по време на цялото пътуване, най-вече защото стъклата на автобуса бяха тъмни, но имаше още един пътник със слънчеви очила, така че тя с нищо не привличаше внимание.

Когато автобусът спря на автогарата в Чикаго, Грейс прибра грозния кафяв сак.

Предпочиташе да държи лаптопа при себе си, но жена, която не се разделя с компютъра си, се запомняше.

Измина точно седмица, откакто животът й бе разбит.

Предишният й живот приключи и започна друго, различно съществуване. Не я вълнуваха същите чувства, не гледаше по същия начин, не мислеше както преди да изгуби всичко и да бъде принудена да бяга и да се крие. На колана под пуловера носеше остър нож в ножница. В чорапа си затъкна отвертката, която взе от градинската барака през онзи ужасен първи ден.

Прегледа всичко, което имаше за тамплиерите в библиотеката на О’Клер. Научи доста, в това число и многозначителната дата — петък 13, когато орденът е бил унищожен, а петък, 13, винаги е бил фатален. Интересно, но не това търсеше. Прочете историите за тамплиерите, както и шотландската история, но никъде не беше споменато името на Нийл от Шотландия.

Налагаше се да проучи въпроса още по-задълбочено, а чикагската библиотека с богати фондове по келтска история беше изключително подходяща в случая. Пък и беше опасно да остане още един ден в О’Клер. Хората на Париш щяха да я търсят извън града и като не я открият, ще се върнат, за да претърсят мотелите, за което всеки малоумен разбойник би се досетил. В края на краищата, въпреки маскировката щяха да я открият.

Чувстваше се по-силна сега, не се поддаваше на паниката, но същевременно беше постоянно нащрек. Наспа се и се насили поне веднъж на ден да яде хляб с фъстъчено масло. Все още й бе трудно да преглъща храната, а джинсите й станаха още по-широки. Стягаше ги с колан, купен от друг магазин. Ако отслабнеше повече и коланът нямаше да ги държи. Освен това нямаше намерение да харчи повече от скъпоценните си средства за нови дрехи.

Състави си план. Вместо да живее с готовите пари, да си намери работа. В Чикаго можеше да работи незаконно, като например да мие чинии или да чисти по къщите, което я устройваше идеално. Никой нямаше да се разтревожи, ако един ден изчезне. От друга страна, подобна работа беше зле платена и в скоро време парите нямаше да й достигат и щеше да бъде принудена да потърси нещо по-добро. Затова й бе необходима нова самоличност и нови документи.

И тъй като беше изследовател, веднага откри начин как да си създаде нова самоличност.

На пръв поглед изглеждаше сравнително лесно, въпреки че изискваше време. Първо трябваше да издири починало лице горе — долу на нейната възраст. След като се сдобиеше с името, изпращаше молба до съответната служба за копие от акта за раждане. С акт за раждане можеше да получи номер за социална осигуровка, а с него щеше да се сдобие с шофьорска книжка и да се превърне в нова личност.

Прибра сака в едно от отделенията за багаж и го заключи. Пъхна ключето дълбоко в джоба на джинсите си. После се огледа и намери телефонен указател. Прелисти го и се спря на раздела за гробища. След като си записа имената, попита един служител кое е най-близкото, а после друг за посоката.

Два часа по-късно, след като смени пет автобуса, се върна на автогарата.

Купи си вестник, седна, сложи си очилата и започна да преглежда обявите за квартири. Не й се искаше да бъде някоя съвсем долнопробна, но и не можеше да си позволи скъпа, затова се спря на два пансиона. След две обаждания по телефона вече имаше квартира, както и указания как да стигне до нея.

Докато отиваше към спирката на градската надземна железница, си мислеше, че най-хубавото на големите градове е широката им мрежа на градския транспорт. Без проблеми отиде до гробището. Лесно щеше да стигне и до пансиона. Преди седмица разстоянието щеше да я обезкуражи, но сега седем километра й се струваха кратко разстояние. Щеше да ги измине за час и половина, но защо да не вземе влак или автобус? След половин час се озова на улицата, посочена в адреса, и се оглеждаше за номерата на къщите.

Сградата беше триетажна, квадратна, и не беше виждала боя от доста години. Към стърчащата на дървени подпори веранда водеше изровена пътека. Порта нямаше. Грейс отиде до входната врата и натисна звънеца.

— Идвам. — Гласът беше същият, който отговори по телефона: дълбок и дрезгав, но женски.

— Обадих се за стаята под наем…

— Добре, добре — прекъсна я грубо гласът. Грейс чу тежки стъпки.

Беше си сложила отново слънчевите очила и слава богу, защото когато вратата се отвори, пред нея застана най-изумителното създание на света. Жената поне не забеляза изненадата й.

— Е, какво стърчиш там, влизай — подкани я нетърпеливо стопанката на пансиона и Грейс безмълвно пристъпи вътре. Без повече думи жената, ако беше жена, понеже Грейс вече съвсем не беше сигурна за пола, затвори, заключи и пак тръгна с маршова стъпка, а тя я последва със сака в ръка.

Жената беше много висока и дългокрака. Косата й стърчеше на кичури, обезцветена до лимоненожълто. Кожата й беше гладка и бледо кафеникава като много мляко с малко кафе, намеквайки за някой екзотичен прародител. Огромна обеца — слънчоглед се поклащаше на едното ухо, а другото беше обрамчено с кабарчета. Раменете й бяха широки и кокалести, а краката и ръцете — големи. Всъщност краката й изглеждаха много големи, понеже носеше туристически обувки и дебели чорапи. Тоалетът й се състоеше от черна тениска, върху която имаше жълта фланелка с презрамки, и черен клин за велосипед със зелени кантове отстрани. Изглеждаше едновременно зловещо и карнавално.

— Работещо момиче ли си?

Въпросът беше изстрелян, докато я въвеждаше в стаичка, толкова миниатюрна, че навярно преди е била килер, приспособен за кабинет. Беше обзаведен с издраскано бюро, стар канцеларски стол, шкафове с картотечни чекмеджета и още един стол, приличен на кухненски. Цареше педантичен ред. Две химикалки, регистърът за обитателите, телефонният указател бяха строени като войници на проверка. Жената седна зад бюрото.

— Още не — отговори Грейс и свали слънчевите очила, след като бе овладяла първоначалната си реакция. Предпочиташе да остане с тях, но щеше да изглежда подозрително. Седна на другия стол и остави сака на земята до себе си. — Току-що пристигам и утре ще си потърся работа.

Стопанката на пансиона запали дълга тънка цигара и хвърли поглед на Грейс през талазите синкав дим. Всеки неин пръст бе украсен с гравиран пръстен и Грейс се улови, че наблюдава тези големи и странно грациозни ръце.

Внезапно жената се разкиска.

— Едва ли — рече хитро. — Сладурче, работещото момиче означава проститутка. Не подхождаш на типажа, въпреки евтината перука. Не се гримираш и носиш брачна халка. Бягаш от благоверния, нали?

Грейс погледна ръцете си и завъртя нежно халката, която Форд сложи на пръста й в деня на сватбата им.

— Да не е умрял, а?

Грейс вдигна очи стреснато.

— Не си разведена, иначе щеше да махнеш халката. Когато се спасиш от някой кретен, първо махаш халката. — Зелените й очи оглеждаха дрехите на Грейс. — И дрехите ти са прекалено широки. Нещастието убива апетита, нали?

„На нея й е ясно“ — осъзна Грейс уплашено, но пък й олекна. За по-малко от две минути тази обезпокоително проницателна жена я беше преценила, отгатвайки подробности, които никой друг не бе забелязал.

— Да — каза, тъй като все пак се налагаше да отговори.

Каквото и да беше видяла в лицето на Грейс, каквито и заключения да си беше направила, жената като че ли внезапно си състави мнение.

— Казвам се Хармъни — подаде ръка през бюрото.

— Хармъни Джонсън. Знаеш ли, много повече хора се казват Джонсън, отколкото Смит или Браун, или Джонс?

Грейс стисна ръката й. Стори й се, че стиска голяма, груба мъжка лапа.

— Джулия Уайн. — Представи се с името, което взе от надгробната плоча на един неподдържан гроб. Момичето, родено пет години преди Грейс, беше умряло малко след единайсетия си рожден ден. Под името й бе написано: „Ангел небесен“.

— Стаите са по седемдесет на месец — обясни Хармъни. — Безумно чисти са. Не разрешавам дрога, купони, проституция. Минала съм през всичките и не ги искам в къщата си. Ще измиваш банята, след като се изкъпеш. Ще ти оправям стаята, но ще плащаш десет долара допълнително. Повечето наематели сами си чистят.

— И аз ще си чистя.

— Така си и знаех. Можеш да хапнеш нещо в стаята, имаш и кафе машина, но без готвене. Приготвям обилна закуска. Почти всички закусват при мен. Как се храниш през останалото време си е твой проблем. — Огледа критично Грейс още веднъж. — Не мисля, че точно в момента ти е до ядене, но времето ще оправи нещата.

— Има ли телефони в стаите?

— Я се стегни. Приличам ли ти на глупачка?

— Не — отговори Грейс и едва не се изсмя. Хармъни Джонсън приличаше на какво ли не, но не и на глупачка. — Имаш ли нещо против да инсталирам линия в моята стая? Работя с компютър и понякога използвам модем.

Хармъни сви рамене.

— Парите са си твои.

— Кога мога да се нанеса?

— Щом платиш депозита и завлечеш сака в стаята си.

— Обясни ми, Конрад — произнесе лениво Париш, — как е възможно Грейс Сейнт Джон, не друг, а точно тя, да ти се изплъзва цяла седмица? — Никак не му беше приятно. Конрад никога не го проваляше и макар че полицията на Минеаполис имаше заповед за ареста й, и най-усърдно я издирваше, никой не я откри. Книжен плъх, специалистка по древни езици, от всички хора точно тя успя да ги надхитри.

— Все ми е едно и пет пари не давам за Грейс, но у нея са документите и аз наистина ги искам, Конрад. Наистина!

Лицето на Конрад остана невъзмутимо.

— Успяла е да изпразни тяхната банкова сметка, значи има пари. Полицаите предполагат, че е разбила компютърната система на банката, но специалистите не са установили как го е направила.

Париш направи пренебрежителен жест.

— Не е важно как. Само едно е важно: да я намериш, а ти представа нямаш къде е.

„Глупак“ — помисли си, без да се ядосва Конрад. Това „как“ винаги е важно, защото ако веднъж се получи, хората го повтарят. По този начин се определят схемите на поведение, а те могат да се проследят.

— Придвижваше се нощем, но според мен е променила разписанието. Носела е сак, когато Пал я е засякъл в О’Клер, от което следва, че се е снабдила с дрехи и сега не знаем как е облечена. Жена, отговаряща на нейното описание, е купила червена перука в О’Клер.

— Червенокоса няма как да пропуснеш.

— Освен ако не е хитрост. — Конрад беше сигурен, че е точно така, и възхищението му от госпожица Сейнт Клер нарасна чувствително. Доказа, че е много интересна плячка. — Не срещнах червенокоси жени. Откраднала е друга, но продавачката не е забелязала. Възможно е също така да си е подстригала косата, да я е боядисала, има стотици начини да промени външността си.

— Ами тогава как, да те вземат мътните, възнамеряваш да я откриеш? — озъби се Париш, загубил търпение.

— Отправила се е към Чикаго по всяка вероятност. Големият град ще й даде чувство на сигурност. Въпреки че има пари, ще бъде предпазлива. Ще се опита да ги спести, ако й се наложи да бяга отново. Ще си намери работа, но нерегламентирана, защото няма да може да използва номера на социалната си осигуровка. Ще бъде неквалифицирана и ниско платена. Ще пратя хора да обикалят улиците, като обещая награда за информацията. Ще я открия.

— Постарай се.

Париш стана и отиде до прозореца, показвайки, че срещата е приключила. Конрад излезе абсолютно безшумно.

„Градината изглежда добре“ — помисли си Париш, хвърляйки бегъл поглед към изключително скъпите розови храсти под прозореца. Краткото застудяване не беше сурово и температурите останаха над нулата. Дните ставаха все по-топли с идването на пролетта, която този път дойде, без да подмамва. Студът сигурно е бил изпитание за горкичката малка Грейс, макар че имаше доста тлъстинки, които да я топлят. Колко мека изглеждаше! Мъж върху нея нямаше да се почувства легнал върху скелет.

„Какво странно привличане“ — помисли си. Предпочиташе лъскави жени, но въпреки килограмите малката Грейс излъчваше толкова неосъзната чувственост. И всъщност не беше дебела, само леко закръглена.

Може би трябваше да инструктира Конрад да я остави жива. Само за един ден, но достатъчен да задоволи фантазиите си.

Усмихна се, замислен по въпроса.