Линда Хауърд
Дръзка съдба (12)

Единайсета глава

Името, което Грейс си избра на гробището в Минеаполис, беше Луиза-Патриша Кроули. Този път не си извади акт за раждане. Въоръжена с уроците на Хармъни за нелегален живот, още същия следобед се снабди с номер на социална осигуровка, адрес и шофьорска книжка. Адресът и шофьорската книжка бяха фалшиви, но номерът беше редовен — на самата Луиза-Патриша Кроули. Лесно го взе, защото карта не й беше необходима.

На другия ден стана собственичка на пикап с открита каросерия — бежов, ръждясал додж, който въпреки това палеше безотказно и не оставяше след себе си облаци черен дим. Плащайки в брой, склони продавача да намали цената с четиристотин долара. С документ за собственост на нейното име — Луиза Кроули — Грейс се сдоби с кола.

Изпита мрачно задоволство, докато отиваше към колата. Вече беше моторизирана. Щеше да пътува, без да се притеснява за билети и дегизировка. Камионетката означаваше независимост.

Нае евтина квартира близо до центъра на града и след кратко проучване подаде молба за работа в службата, която осигуряваше чистачки за луксозните къщи в Уейзета. По-надежден канал за информация нямаше, защото никой не обръщаше внимание на чистачките. Знаеше, че Париш си има постоянен персонал за тази цел, както и други обитатели на селището, но имаше и такива, които смятаха за по-изгодно да наемат човек за работа на час. Парите не се плащаха на ръка, а чрез службата, така че доста висок процент от оборота отиваше в касата на фирмата. Наеха я веднага.

Същата вечер лежеше на изтърбушеното легло в неприветливата стая и размишляваше сънливо за събитията от превода, който току-що направи. През 1321 година някой си Морван от Хей се опитал да убие Черния Нийл, но вместо това неговата глава хвръкнала. Баща му — главатар на клан, чиито земи се простирали на изток, организирал своите хора и започнал истинска война с вероотстъпника от Крейг Ду. В една от битките заловили Нийл и го хвърлили в тъмница. Той избягал по необясним начин още същата нощ.

Нийл. Грейс размишляваше за него и за обратите в живота му. Страхуваше се умът й да не се отплесне, тъй като да живее в Минеаполис й беше много по-трудно, отколкото бе предполагала. Не заради опасността, а заради спомените с Форд и Брайънт. Двамата бяха погребани тук и копнееше да поседи на гробовете им, но знаеше, че е немислимо. И не само защото се излагаше на опасност, но и защото се страхуваше да не рухне. Колко време мина? Два месеца ли? Да, два месеца и три дни с точност до часове. Не беше достатъчно, никак даже.

Ще мисли за Нийл и така ще запази здравия си разум.

* * *

Той я прегръщаше и правеше любов с нея.

Грейс знаеше, че сънува, но образите продължаваха да живеят в съня. В другите й сънища с Нийл тя беше само в ролята на наблюдателка, но тази нощ действието се развиваше с нейно участие.

Сънят беше смътен, с бързо сменящи се картини, но знаеше, че е в леглото с него — огромно легло с много кожи върху него — и тя би се почувствала изгубена и съвсем мъничка в него, но той също лежеше там и изпълваше пространството. Нийл се преобърна върху нея и горещината на тялото му я разтърси. Осъзна с изненада, че са голи, и кожата му допираше нейната. Беше тежък, почти я смазваше, но толкова беше хубаво да усеща отново мъж върху себе си, че го прегърна силно. Всичко това й беше липсвало — мъжко тяло до нейното, ръцете, които я прегръщат, мирисът в ноздрите, вкусът на устните му.

Спусна ръка по гърба му и попипа яките мускули под гладката кожа. Буйната му черна коса беше влажна и тялото му лъщеше от пот. Мирисът му беше остър и горещ, и див, като на много мъже. Тя подклаждаше тази първична страст у него и това я опияни. Отдаде й се и закопня за всичко, което той можеше да й даде.

Тогава той проникна в нея и тя изкрещя в съня си от непоносимо удоволствие. Почувства се разпъната и обгорена. Тялото й се свиваше и изопваше и тя се понесе към върховното изживяване.

Събуди се и в първия миг почувства само вълните на чувствеността, после се усети, че диша дълбоко и трусовете в тялото й замират. Все още на границата на съня си помисли, че Нийл сигурно току-що я е оставил, защото слабините й тръпнеха от наслада. Искаше да се сгуши в прегръдките му, протегна ръка и докосна…

Но там нямаше никого!

Събуди се напълно за секунда. Седна и се вгледа тъмнината. Ужаси се от себе си и стисна зъби, за да възпре воя, който се надигаше у нея, отчаянието и яростното негодувание.

Не!

Мразеше се, мразеше своето глупаво, жадуващо тяло, което я съблазни да изживее въображаема наслада. Как не я беше срам да сънува Нийл, как не я беше срам да допусне този Нийл, плод на халюцинации, да посегне на тялото й, и не само това, но и да я дари с наслада! Само Форд я беше любил и само с него бяха изследвали нейната гореща сексуална природа. Само той познаваше голотата й, беше правила любов единствено с Форд и ето че няма и два месеца след смъртта му, бленуваше за друг мъж, мъртъв мъж, и изпита сексуално удоволствие насън.

Сви се на кълбо, изпитвайки дълбока скръб. Беше изневерила на Форд. Нямаше значение, че актът беше плод на нейното въображение, на нейното подсъзнание. Изневярата си беше изневяра. Би трябвало да сънува Форд, който умря, за да я защити.

Но ако в сънищата й се явяваше Форд, щеше да полудее. Неговата смърт и смъртта на Брайънт отвориха в душата й огромна рана, която не се осмеляваше да докосва, тъй като още кървеше и още беше мъчително болезнена. Нахвърли се върху ръкописите за Черния Нийл, понеже по друг начин нямаше да запази разума си и подсъзнанието й изигра шега, изтласквайки образа му в сънищата й.

Проклето да е тялото й, проклета да е природата й. Когато беше будна, чувствеността й бе умъртвена заедно с Форд; не изпитваше желание, нито неудовлетворение или привличане. Но щом заспеше, тялото й си спомняше и копнееше. Беше обичала да правят любов и всичко съпровождащо акта — миризмите, тихия шепот, деликатното докосване на неговото тяло до нейното, милувките му, докато тя се извиваше и простенваше, сладостния разтърсващ момент на проникването, когато телата им се съединяваха. По време на отсъствията на Форд заради разкопки се измъчваше от сексуален глад. Той винаги се прибираше щастлив, тъй като знаеше, че след пет минути ще се затворят в спалнята.

Грейс обгърна с ръце коленете си. Може би сега, след като се успокои, ще разбере защо сънува Нийл, за да не се случва втори път. Повече нямаше да мисли за ръкописите в леглото, вместо за тях щеше да мисли за Париш. Той по никакъв начин не я привличаше и под красивата му външност виждаше злото у него. Щеше да размишлява как да му отмъсти. Не искаше само смъртта му, а по-скоро да бъде изправен в съда, да бъде въздадена справедливост и светът да узнае истината за него. Искаше на висок глас да бъде изречено, че е убил двама прекрасни хора, както и защо. Но ако той се спасеше от правосъдието, щеше да отмъсти.

Най-накрая легна, леко изплашена да заспи отново, но трябваше да си наложи, понеже започваше работа в седем сутринта, а чистенето на къщи беше тежка работа. Имаше нужда от сън, да не забравя да се храни, имаше нужда от… о, господи, от Форд, и от Брайънт, и всичко да бъде както преди.

Но сънят не дойде и тя лежеше сама на тясното легло и се взираше в отминаващата нощ, замислена как да се възползва от документите срещу Париш.

* * *

Нийл се събуди и като ругаеше, се обърна по гръб, отмятайки завивките от възбудения си пенис, безсилен да спре изливането на семето си в леглото. Подобно нещо не му се беше случвало, откакто беше тринайсетгодишен неопитен хлапак, и даже през осемте години на сексуално въздържание в Ордена.

Беше сънувал жена и как потъва дълбоко в утробата й. Не проумяваше защо сънува жена, след като само преди няколко часа полудува добре с Джейн вдовицата, която потърси убежище зад стените на замъка и въртеше домакинството на Крейг Ду.

Не сънува Джейн, нито която и да е позната жена. И все пак познаваше онази в съня си, макар че се любиха на тъмно и не видя лицето й. Губеше се в прегръдките му, както повечето жени, но тя беше някак крехка и уязвима, което пробуди у него желание да я закриля. При все това тя не търсеше ласки, притискаше се към него страстно и необуздано, с желание почти така яростно като неговото. Повдигна ханша си да го приеме и щом влезе в нея, изстена, усещайки да го обгръща нежната, стегната плът, и в този миг тя се сгърчи в спазмите на удоволствието. Бурната й реакция го възбуди дотам, че щеше да изживее кулминацията заедно с нея, но се събуди рязко в празно легло сам и жестоко неудовлетворен.

Прецени, че скоро ще се зазори, твърде скоро, за да заспива пак. Намръщено заопипва, за да намери кремъка и да запали свещта, после разрови въглените в огнището и прибави наръч съчки, за да се разгори огънят. Въпреки голотата си не чувстваше студ. Беше се сгорещил от прекомерната възбуда. Пенисът му беше още в ерекция и го болеше от неудовлетворение. Усещаше нейната плът до своята така живо, сякаш наистина току-що се беше отдръпнала.

Тя миришеше… сладостно. Споменът му се изплъзваше и той разшири чувствителните си ноздри, като се помъчи инстинктивно да долови миризмата. Беше чиста и сладка, но не натрапчива и лепкава като аромата на цветя, а някак лека, събуждаща невъзможни желания, и най-накрая се долавяше мускусният дъх, който даваше знак за неговата екзалтация.

Ах, какъв чуден сън, въпреки разочарованието накрая. Рядко се смееше, защото животът не му даваше много поводи за радост, но сега се позасмя, загледан към белезите на своята мъжественост, неподатливи към покорство. Жената от неговото съновидение го възбуди повече от всяка друга реална жена, а се беше наслаждавал на не една и две. Ако му се случеше да вземе в ръце някоя като онази в съня, щеше да умре от удоволствие. Даже сега настръхна, като си спомни момента на проникването, топлината, влагата, как идеално прилегнаха един към друг…

Слабините му запулсираха и този път се захили безгрижно, така както никой от неговите хора не го беше виждал и както не се беше смял от шестнайсетгодишен. Смееше се на своята глупост и се радваше на припомненото удоволствие, независимо дали беше реално или не. Мислите му се зареяха към съня, който беше много чувствен, за да го забрави.

Огнени езичета подхванаха сухите съчки и той сложи една по-дебела цепеница, после облече ризата си. След като загърна около себе си полата и се препаса с колана, преметна през рамо добавката към типичното шотландско облекло, обу дълги вълнени чорапи и ботуши от мека кожа, които предпочиташе пред тежките, груби обувки, които носеха неговите хора. Никога не ходеше невъоръжен даже в своя замък, така че пъхна тънка кама в единия ботуш, в колана една по-голяма, после закопча и меча си.

Тъкмо се натъкми и на вратата се почука силно.

Сви черните си вежди. Още не се беше зазорило и ударите по вратата не предвещаваха нищо добро.

— Влез — изрева той.

Вратата се открехна и Айлиг Уишарт, началник на нощната стража, подаде грозната си глава. Сякаш се успокои, като видя Нийл облечен.

— Нападат ни — съобщи кратко на шотландски. Беше отцепник от клана Кийт, по своя воля или по присъда, а хората от низините говореха повече на шотландски, отколкото на келтски. Айлиг забравяше другите езици, когато беше разтревожен.

— Кои?

— Идват от изток. Сякаш са онези от Хей.

Нийл изсумтя и излезе от стаята.

— Вдигай мъжете — заповяда той.

Беше на едно мнение с Айлиг; с годините Хю от рода Хей беше намразил вероотстъпниците от Крейг Ду, тъй като надзираваха обширната област, която едно време смяташе за своя и я плячкосваше систематично. Много пъти хленчи пред Де Брус, че подобно сборище от отцепници от цяла Шотландия могат да докарат само бели. При едно от среднощните си посещения Робърт предупреди Нийл за съседите му на изток. Предупреждение не бе необходимо. Нийл беше бдителен към всички.

Сам нагледа дали конете са оседлани и дали храната за него и за войниците му е готова. Грамадни самуни черен хляб се печаха във фурните, а на огъня бълбукаше казан с овесена каша.

Отчупи къшей от вчерашния хляб и го прокара с глътка ейл. Докато се хранеше, издаваше заповеди. Джейн и другите слугини се суетяха наоколо, насипваха овеса в торби, увиваха хляб, сирене и пушена риба. Очите на жените бяха изплашени, но поглеждаха към него с вяра, че ще се справи както през изминалите четиринайсет години.

Когато слезе във вътрешния двор на замъка, свари селяни, на които им беше разрешено да се укрият зад стените на крепостта, факлите осветяваха ярко бъркотията, конниците се подготвяха да излизат и взимаха торбите със запаси. Ранените лежаха, където бяха паднали, около тях се лутаха хора и ги прескачаха. Яка възрастна жена се мъчеше да ги премести на едно място, за да се погрижи за тях. Мъжете проклинаха и роптаеха, жени оплакваха любими, съпрузи, деца или участта си в ръцете на враговете. Някои от тях стояха вцепенени, с разкъсани дрехи, които разказваха за насилие, което стиснатите устни отказваха да разкажат. Деца се гушеха до майките си, други бяха сами и плачеха неутешимо.

Започваше война. Нийл беше виждал много пъти образа й и беше обръгнал. Но това не означаваше, че ще остави ненаказано посегателството към онова, което бе негово. Отиде при възрастната жена, която се мъчеше да внесе някакъв ред. Хвана я за ръката и я дръпна встрани.

— Преди колко часа нападнаха? — попита той грубо. — Колко бяха по численост?

Тя зяпна към грамадния мъж, с дълга, буйна коса и с очи ледени и черни като вратите на Ада. Веднага се досети кой е.

— Не ще да е преди повече от час или два. Голям отряд беше — трийсетина, че и отгоре.

Трийсет души. Доста много за отряд, който действа по-добре, промъквайки се крадешком, за да нападне изневиделица. През тези четиринайсет години винаги оставяше на стража в Крейг Ду половината от своите войници, но ако ще преследва толкова много врагове, ще му бъде необходим по-голям въоръжен отряд.

Многочислените врагове бяха сериозна заплаха и явно оскърбление, което не можеше да бъде пренебрегнато. Хю от Хей сигурно беше наясно, че Нийл ще тръгне да си отмъщава незабавно, така че се е подготвил за подобен развой на събитията. По всяка вероятност даже беше обмислил план да подмами по този начин Нийл и неговите войници извън стените на крепостта.

Направи знак на Артеър да се приближи и той начаса се подчини, като остави коня си на един от момците. Двамата мъже се отдръпнаха встрани от шума и бъркотията. Артеър беше единственият от тамплиерите, останал в Крейг Ду, вглъбен и благочестив мъж, който не изгуби вярата си даже когато Великият магистър беше изгорен на кладата преди седем години. На четирийсет и седем години и с посивяла коса имаше изправена стойка и се упражняваше в бойни изкуства всеки ден като Нийл и както останалите мъже. Не беше забравил нищо от стратегическите умения, придобити в Ордена.

— Подозирам, че това е хитрост, за да подмамят повечето мъже извън укрепленията — каза Нийл тихо. Устните му бяха стиснати мрачно, очите — присвити и студени. — Хей ще нападне, щом реши, че сме далеч. Не е чак толкова наблизо, за да види колко сме, нито пък смятам, че тромавият глупак е чак толкова хитър. Взимам с мен петнайсетина, другите остават тук под твоя команда. Бъди предпазлив.

Артеър кимна, но погледът му беше тревожен.

— Само петнайсет! Чух жената да споменава трийсет…

— Да, но не обучихме ли тези момци? С двама срещу един превъзходството им не е кой знае какво, пък имаме и предимство.

Артеър се усмихна накриво. Планинците от клана на Хей всъщност щяха да се бият срещу неосъзнати и неположили клетва тамплиери, тъй като Нийл с негова помощ ги беше обучил превъзходно. Повечето шотландци влизаха в битка с ревове, като сечаха наляво и надясно, без да се замислят, докато безродниците от Крейг Ду атакуваха в пълен боен ред, достоен за римските легиони. Бяха обучени на стратегия и тактика, бяха тренирани от най-страховития воин на християнския свят, ако изобщо знаеха този факт. Знаеха само, че откакто се появи в шотландските планини, Черния Нийл не е побеждаван и те се гордееха да му служат. Верността им към клана и чувството за принадлежност към семейството и рода бяха прехвърлени върху Нийл и те щяха да се бият до смърт за него.

Той се успокои, че Крейг Ду ще бъде отбраняван добре, избра петнайсет от своите войници и ги поведе извън портите на замъка. Яздеха усилено. Пришпорваше и мъжете, и животните, за да застигнат враговете, защото предполагаше, че тяхното намерение е да го подмамят надалеч от Крейг Ду. Яздеше с мрачно и жестоко изражение. Мъжете от клана Хей си бяха направили много криво сметките, като безчинстваха и убиваха в земите, които смяташе за свои. Беше завладял Крейг Ду, укрепил го бе и го бе пригодил за своите цели. Съкровището беше надеждно укрито тук и никой нямаше да му го отнеме.

Хю беше глупак, но от опасните. Приличен на бик мъж, проклинащ и буйстваш, атакуваше бързо, но когато трябваше да признае, че някой го превъзхожда, проявяваше изключително дебелоглавие. Нийл беше войник и по душа, и по подготовка и презираше небрежността, която можеше да струва живота на хора от клана. Макар че се стараеше да не предизвиква безредици в планините, за да не поставя Робърт в неудобното положение на арбитър, търпението му се изчерпваше. Нападайки Крейг Ду, Хей заплашваше съкровището и щеше да умре заради своята глупост.

Един хубав кон можеше да наклони везните към победа или поражение и Нийл отгледа в конюшните си за своите мъже най-добрата порода за планински терен. Като спряха само да напоят яките животни и да им дадат малко отдих, застигна нападателите рано сутринта.

Яздеха в една долчинка, натоварени със заграбената плячка, и караха пред себе си стадо крави, също откраднати от селяните. Слънцето проблясваше в леката мъгла, която още се носеше като воал. Нямаше къде да се прикрият и щом Нийл и неговите хора излязоха от гората и се втурнаха към тях, се паникьосаха и започнаха да се щурат насам-натам.

Старата жена вярно беше видяла, прецени Нийл; неприятелят наброяваше повече от четирийсет души, при което съотношението ставаше трима срещу един, но повече от половината вървяха пеш. Усмихна се свирепо или по-скоро оголи зъби. Като осъзнаеха сравнително малкия брой на преследвачите, щяха да се обърнат и да ги посрещнат и само в този миг щяха да имат кратка секунда за разкаяние.

Както очакваше, се понесоха крясъци, хората се групираха и се спуснаха в атака, размахвайки най-различни оръжия — шотландски мечове с две остриета, секири, даже коси.

— Стойте! — заповяда Нийл. — Нека да се приближат.

Неговите хора се подредиха от двете му страни на разстояние един от друг, като по този начин пазеха фланговете си. Задържаха конете, които риеха с копита земята и вдигаха неспокойно глави, а в това време врагът с викове се понесе към тях в пронизаната от слънчеви лъчи мъглица.

Но цели триста метра деляха двете дружини, а триста метра бяха доста голямо разстояние за изморени мъже, особено след като цяла нощ бяха грабили и безчинствали, а после с най-голяма бързина се бяха движили, за да се изплъзнат от преследвачите. Онези без коне скоро забавиха крачка и някои се спряха.

Други продължаваха упорито напред, но виковете им скоро стихнаха.

И така ездачите, които атакуваха пред пешите войници, почти не надвишаваха хората на Нийл. Нийл заби поглед в набития млад мъж начело на шайката, чиято червеникава коса се развяваше подобно на грива. Сигурно беше Морван, по-големият злонравен и брутален син на Хей, пълно копие на баща си. Малките зли очи на Морван се впиха в Нийл.

Нийл вдигна меча си. Повечето мъже държаха грамадното оръжие с две ръце, но със своята сила и ръст той въртеше близо двуметровия меч с дясната ръка, а с лявата някое друго оръжие. Удържайки тръпнещия кон, стисна бойната секира. Когато Морван със своя отряд се приближи на около трийсет метра, Нийл поведе войниците си в атака.

Сблъсъкът беше бърз и шеметен. Някога носеше в битки щит и доспехи, но сега се биеше с лекота, диво и безжалостно, очите му пламтяха свирепо. Размахвайки бойната секира, отблъсна меча на първия попаднал в обсега му враг и после светкавично го промуши. Сражаваше се винаги мълчаливо, не както другите мъже с крясъци и сумтене, като същевременно усещаше инстинктивно кой се готви да го нападне.

Преди да освободи меча, се извърна и развъртя секирата, за да отблъсне друг удар. Звънна метал и от силния удар с нечий меч ръката му се разтресе. Конят му се завъртя и той застана лице с лице с нападателя. Грамадният Морван от Хей се опитваше да свали Нийл от коня.

Нийл отдръпна животното назад, за да не се стовари върху му Морван с цялата си тежест. Проклинайки, по-младият мъж оголи жълтите си зъби и замахна с меча.

— Копеле! — изсъска Морван.

Нийл не трепна от обидата. Само завъртя своя меч, за да парира удара, а след миг секирата му потъна в главата на дебелака, като я разцепи на две. Светкавично се извърна, за да посрещне друг нападател, но наблизо нямаше нито един. Неговите мъже се биеха също толкова резултатно и конниците от клана на Хей вече не пришпорваха конете си, а лежаха на земята с изпружени крайници, както ги беше застигнала позорната смърт, и кръвта им превръщаше благоуханната пръст в кал. Носеше се познатото зловоние на кръв и тлен.

Нийл огледа хората си. Двама бяха ранени, единият тежко.

— Кленан — обърна се рязко към ранения в бедрото. — Изтеглете се с Леод.

После с останалите мъже се втурнаха да посрещнат останалите войници от клана на Хей.

Последва безредно бягство и пълно поражение, тъй като в бой един конник има огромно предимство пред пеш неприятел. Самите животни бяха оръжие, като с тежките си подковани копита и огромна маса просто смазваха всеки изпречил се насреща. Нийл скочи от коня, кръвта му кипеше и въртеше секирата и меча, нанасяйки смъртоносни удари. Сякаш сам беше черно острие на смъртта, невъобразимо грациозен, като че ли изпълняваше танц. Повали петима, като единия обезглави само с един удар, без да усети кога мечът разсече костта.

Клането трая две минути, не повече. След това долината утихна и вместо звън на мечове долитаха стенания. Нийл направи бърз оглед на мъжете, без да очаква да са се отървали невредими. Младият Одар лежеше мъртъв до трупа на един от клана Хей. Ясните му сини очи се взираха безжизнено в небето. Сим беше ранен и ругаеше на провала, докато се мъчеше да спре бликащата от раната му кръв. Нийл прецени, че ще може да язди. Но Горад беше в безсъзнание, с кървящо чело. Всички имаха рани, той също, но бяха незначителни. С двамата пострадали при първата атака му бяха останали десет здрави мъже. И още двама трябваше да изостанат с ранените и да върнат конете в Крейг Ду.

— Муир и Краног остават със Сим и Кленан, за да им помогнат и да закарат животните в Крейг Ду.

На двамата, чиито имена назова, не им стана особено приятно, че ще се отцепят от отряда, но се подчиниха.

Нямаше да могат да яздят така бързо, понеже конете бяха уморени и Нийл ги поведе бавно, а воинското му сърце биеше лудо, в предчувствие на следващата битка. Вятърът развя дългата му коса и изсуши потта му. Беше притиснал с бедра силното животно под себе си — две горещи тела едно до друго. Дебелата вълнена фустанела и останалото леко облекло го караха да се чувства така, сякаш е свалил окови от себе си, и той ликуваше.

Захвърли рицарските доспехи, без да се замисли, пусна косата си дълга, обръсна брадата си и престана да носи ненавистните долни дрехи от овчи кожи. Макар че се беше превърнал в истински тамплиер, в душата си запази копнеж по Шотландия, по дивата пустош и свободата, планините и мъглите, по необузданата младост. Воинският живот му допадна и по-късно заедно със съзряването вникна в мисията на Ордена, прие бремето на истинската вяра, но Шотландия продължи да живее в сърцето му.

Беше си у дома и въпреки че се наслаждаваше на своята телесна свобода, носеше много по-тежко бреме, което предопределяше живота му далеч по-строго от преди. Защо Валкур избра него — верен рицар, но все пак попаднал в Ордена не по свое желание? Беше ли предполагал с каква радост ще се върне в родното си място и към предишния си живот, без по нищо да му проличи, че е бил тамплиер, и точно по тази причина да бъде най-сигурният пазител на съкровището? Валкур беше ли се досещал за тайното облекчение, с което Нийл се освободи от всички обети, с изключение на един? Но този единствен обет беше най-тежък, тъй като служеше на онези, които унищожиха Ордена.

Защо Артеър не бе избран? Той обръсна брадата си и пусна дълга коса по необходимост, защото в противен случай рискуваше живота си, но обетите си за целомъдрие и служене на Бога продължи да спазва. Артеър никога не изпита съмнения, никога не прокле Господ заради онова, което се случи, никога не се отказа от вярата. Ако в началото сърцето му се бе изпълнило с омраза, отдавна намери утеха в молитвите и битките, и душата му вече беше умиротворена и той не изпитваше повече омраза. Артеър беше добър войник и добър спътник.

Той нямаше да бъде добър Пазител.

Нийл не беше простил нито на църквата, нито на Бог. Мразеше, съмняваше се, проклинаше и себе си, и Валкур, и обета, който даде, но все пак той беше Пазителят. Валкур беше направил правилен избор.

За да запази съкровището, Нийл отиваше на бой с Хю от Хей с пълното съзнание, че през този ден ще се сложи начало на кръвна вражда и че живот щяха да загубят главно хората от клана на Хей. Война ли искаше Хю? Много добре, тогава щеше да я има.