Дженифър Ашли
Училище за пирати (7)

7

Седлото, на което Кристофър язди до Съри, с нищо не облекчи болката в задните му части. Не усети разранената си кожа при любенето с Хонория, но сега дразненето беше почти непоносимо.

Отляво яздеше Финли и очевидно се чувстваше неудобно на седлото колкото него. Кристофър обичаше морето и имаше сухопътния транспорт за необходимо зло. На теория конете бяха прекрасни животни и той нямаше нищо против да ги угощава с моркови и да ги тупа по топлите хълбоци.

Ала яхнеше ли ги човек, те се превръщаха в демони със собствено съзнание. Веднъж в Китай беше яздил в пронизващия студ един инатлив жребец, който все се дърпаше към ръба на пропастта. От време на време едното му копито запокитваше някой камък в бездната и се дърпаше назад, уж изненадан. Когато стигнаха ниското, Кристофър слезе от седлото, обърна коня към себе си и го напсува на майка за голямо забавление на китаеца, от когото го беше наел.

Пътят към Епсъм не бе осеян с опасни канари и лятното време беше топло, но този кон се развличаше, като се плашеше от всяка муха, пчела, водно конче, комар или пеперуда, прелетели покрай носа му. Кристофър ръмжеше недоволно, обаче конят криволичеше насам-натам, без да го е грижа за чувствата му.

Джентълменът Хендерсън, който носеше английското село в себе си, яздеше коня си с непринудена грация. Той беше от онези дразнещи англичани, които могат да яздят всичко, вероятно притежават жребци, кръстени Велзевул и Мефистофел, и ги карат кротко да се подчиняват на волята им. Хендерсън се фукаше, като с лекота заобикаляше калните дупки по пътя, през които конят на Кристофър изглеждаше решен да прецапа.

Зад тримата конници трополеше ландо, собственост на Грейсън Финли. На него се возеха Хонория и Александра.

Докато яздеха, Грейсън обясни на Кристофър, че двете жени ще използват възможността да направят цялостна дисекция на характерите им по време на пътуването. Беше изрекъл това с нежност.

Кристофър си представяше в какви краски Хонория ще обрисува нощта им пред Александра. Двете имаше да възклицават, че той е безчувствено животно, или, по-лошо, да му се смеят. Той отправи намръщен поглед към ландото тъкмо когато конят му хлътна в нова дупка.

Привидно петимата бяха просто приятели, които се разхождат сред природата. Къщата на Суитън се намираше близо до Епсъмските възвишения. Собственикът й беше отговорил на Хендерсън, че с радост ще му насрочи среща.

След протяжни обсъждания на етикета — главно от страна на Хендерсън и дамите — решиха, че Хендерсън ще проведе срещата сам. Финли, Кристофър и съпругите им щяха да се настанят в странноприемницата в съседното село и да се преструват, че се наслаждават на пикник по хълмовете.

Или поне Кристофър се преструваше. Останалите очевидно се забавляваха страхотно.

След като пикникът започна — с много момичешки кикот от страна на двете дами — Кристофър неспокойно се изкачи до върха на хълма. Оттам можеше наблюдава пътя, по който пое Хендерсън. Имението на Суитън не се виждаше, сгушено зад няколко по-ниски възвишения, заобиколени от потоци, покрай които растяха дървета. Плетове заграждаха нивите на селяните, които ги оряха с волове или коне. По зелените ливади пасяха овце, включително и на хълма, където стоеше Кристофър. На има-няма две крачки от него една овца си щипна трева и го погледна с благ интерес.

Долу баритоновият смях на Финли се смесваше с по-лекия кикот на Александра и Хонория. Двете дами бяха планирали излета до последната подробност — от подбирането на правилната храна до сдобиването с достатъчно голяма кошница, и това съпроводено с тревоги хубаво ли ще е времето. Докато се разполагаха в подножието на хълма, Александра и Хонория си бъбреха, смееха се, свели една към друга глави, покрити с дантелени бонета с панделки, които се вееха на вятъра.

Кристофър се зачуди дали и други мъже не са сключвали прибързан брак с прекрасни зеленооки представителки на женското съсловие, за които са давали сърце и душа, за да се събудят само за да открият, че са довели в къщите си педантки, изпадащи в див ужас, ако предложиш салфетки, които не се връзват по цвят с покривката за пикник.

Сигурно, и то твърде много на брой. Съдейки от начина, по който изпиваше с поглед жена си, Финли също бе готов да се удави в локвата на женските щуротии.

Хонория цяла сияеше, докато решаваше дали сосът от омари си върви с желирани миди. Ала уловеше ли погледа му върху себе си, смехът й затихваше и изражението й охладняваше. Още една причина той да се изкачи горе.

Беше толкова различна от всичко досега в живота му, крехка като жълтите цветчета, които се подаваха от жилавата трева, и все пак достатъчно силни, за да раснат тук. Единствено непрестанната мисъл за нея в течение на четири години го бе накарала да се завърне у дома.

А щом отново я намери, тя се втренчи в него, все едно бе някой побъркан. Кристофър веднага разбра, че тя се пита защо изобщо се е появил. Той самият се питаше същото.

— Изгледът е прелестен.

Мекият й южняшки акцент връхлетя сетивата му и той започна да си спомня защо.

Хонория спря до него. Носеше жълта лятна рокля от тънък муселин, под който не бе облечена много. За да го съблазни ли? Снощи ясно бе дала да се разбере, че го иска, независимо от чувствата си. Кристофър щеше да бъде глупак, ако не се възползва.

Щом направи онзи малък жест, когато той се готвеше да излезе, и тихичко попита „Желаеш ли ме?“ само ураган би го спрял.

— Александра казва — поде тя, все едно бяха най-обикновени познати, — че оттук можеш да наблюдаваш конните надбягвания в Дерби и да видиш всичко отлично, като си спестиш праха и шумотевицата.

Жената, която му беше крещяла да не спира, се притесняваше от праха и шумотевицата.

— Може би — продължи Хонория, — след като намериш сестра си, ще дойдем да гледаме състезанията. Ще си устроим друг прекрасен пикник.

— Пет пари не давам за конни надбягвания — озъби й се той. — Или пък за пикник.

Тя внимателно се взря в него. Овцата ги погледна и двамата, щипна си още тревичка и я задъвка, ослушвайки се.

— Днес си станал със задника нагоре — изкоментира Хонория и изражението й омекна. — Навярно си разтревожен за сестра си.

— И така може да се каже. — Той се вторачи в пътя, бесен, че дърветата му закриват гледката. Ако Хендерсън не се върнеше до един час, той щеше да нахлуе в имението и по дяволите, ако някой останеше шокиран.

Представата на Кристофър за договаряне беше да опре меч в гърлото на другия и да му нареди да се подчинява. Този метод винаги беше действал безотказно.

Хонория се усмихна — учтиво и неутрално, на Кристофър Рейн не му се полагаше топлота.

— Е, гледай Александра или мистър Хендерсън да не чуят, че пет пари не даваш за конни надбягвания. По всичко личи, че за англичаните това не е проява на добър тон. Ще бъдеш отлъчен от обществото.

— Аз съм само наполовина англичанин и то по една случайност. — Той подритна туфа мъртва трева. Вятърът поде стръкчетата и те се понесоха към овцата. Животното ги удостои с бледото си презрение и се завърна към хрупкането на свежа тревица. — Не ми е мястото тук, нито пък на теб.

— Зная. — Хонория зарея поглед по вечнозелените хълмове. — Казвам, че е прелестно, но не го харесвам истински. Цял живот съм виждала океана от прозореца на спалнята си и съм дишала бриза. Преструвах се, че ако се взра достатъчно силно, ще мога да видя чак до другия край на света. Тук се чувствам… окована.

Кристофър кимна.

— Аз също. Налага ми се да яздя вероломни коне, за да се придвижвам. Честно казано, тия животни са майстори на интригите.

Този път Хонория се усмихна истински и белите й зъбки го омаяха.

— Не са, Кристофър!

— Не ми казвай, че си им намерила цаката!

— Не съм, просто съм свикнала с тях.

— Не мога да ги управлявам с юздата. Тия проклетници минават откъдето си искат само за да ти правят напук.

— Стига си приказвал глупости. — Очите й, зелени като тревата, от която овцата сладко пасеше, искряха от веселие.

— Това е опасно, Хонория.

— Кое?

Тя изглеждаше толкова простодушна.

— Гълчиш ме нежно. — Гласът му притихна. — И се усмихваш невероятно.

Въпросната усмивка се изпари.

— Нямах желание да те гълча. Прощавай.

— Предпочитам да ми крещиш като селянка на пазара, отколкото да ми се правиш на учтива.

Изписаните й вежди се повдигнаха.

— Защо да бъда нелюбезна със собствения си съпруг?

— Не искам да ми любезничиш. — Той я улови за раменете. — Искам да се разтвориш за мен както снощи.

Тя се изчерви, ала отвърна на погледа му.

— Боя се, че снощи се държах страшно неприлично.

Може би и тя, като конете, нарочно се стремеше да го подлуди. Допря се до гърба й и с палци заописва кръгчета по ключицата й.

— Не ми е изтрябвала благопристойна съпруга.

— На всички мъже им е изтрябвала.

— Откъде знаеш, като си била омъжена само за мен?

— Чета книги.

Беше готов да се разсмее. Притисна ръката й към твърдата издутина в кожените си панталони.

— Как мислиш, аз искам ли твоето приличие?

Хонория му хвърли свенлив поглед и смъкна дланта си надолу. Той скръцна със зъби при изтръпването, което остана след докосването й.

— Искаш да се държа като безсрамница. — Тя се усмихна. — Обичам да съм безсрамница.

— Това ме устройва, жено моя.

— Когато за пръв път ме помилва, така те пожелах. — Тя се повдигна на пръсти и допря устни до ухото му, сякаш да прошепне тайна, която овцата не биваше да чуе. — Още те жадувам, Кристофър.

Той почувства топлината й, въпреки хладния ветрец.

— Чудесно.

— Всичко е с главата наопаки.

— Нямам нищо против, докато ме галиш така.

Тя зарови лице в рамото му и се подчини. Дълго стояха така. Хонория нежно го разтриваше нагоре-надолу и го докарваше до сигурна лудост.

— Кристофър, когато ти казах, че не те обичам — всъщност го мислех.

— Предположих.

Опряла буза на рамото му, тя вдигна поглед към очите му.

— Но ми харесва да те докосвам. Страшно се възбуждам, когато и ти ме докосваш.

— Виждам.

Той погали набъбналото зърно, което напираше под корсажа на роклята.

— Ала не е същото, нали?

Ръката й продължи танца си и на Кристофър му изчезна всяка свързана мисъл от главата. Положи целувка върху косите й.

— Точно сега не ме интересува.

Тя проследи очертанията на ерекцията му. Ставаше трудно да се диша.

— Обичам тялото ти, винаги съм го жадувала и понеже съм ти съпруга, позволено ми е да те задоволя.

— Радвам се, че си схванала същността на своите съпружески задължения.

— Ако не бяхме навън, като нищо щях да те доведа до върха само с ръка.

— Почти си ме завела там, миличка.

Той повдигна брадичката й и я целуна. Устните й бяха опитни, но само той я беше учил.

Дланите й спряха изкусителното си мъчение, обвиха се около врата му и го стиснаха здраво, както й се искаше. Тялото и се заизвива като змия у неговото. Той довърши целувката и я долепи до гърдите си. Погали я по гърба и зарови нос в дантеленото й боне, което ухаеше толкова хубаво.

Зад нея овцата ги зяпаше със стиска трева в муцуната.

— Какво си зяпнала, бе? — изръмжа Кристофър.

Хонория се обърна, съзря овцата и се разтресе от смях в прегръдката му. Животното ги изгледа отегчено, сведе глава и продължи обяда си.

Кристофър понечи да я прегърне отново, но Хонория се отдръпна и припряно си оправи бонето.

— Кристофър, държа да ти обясня защо казах, че не мога да те обичам.

Той завъртя театрално очи. Защо й беше да настоява за сърдечни изповеди, когато двамата бяха пияни от желание? Спокойно можеше да ги остави за някой скучен ден, когато щяха да са лишени от възможността да се наситят един на друг.

— Няма значение — грубо отсече той. — За теб беше шок. Ще свикнеш.

Тя поклати глава и самурените къдрици се разлюляха върху челото й.

— Моля те, нека ти обясня. Държа да разбереш. Когато казах, че не те обичам и няма да мога, имах предвид точно това — завинаги. Ти умря, Кристофър. Обичах те, а ти загина.

Той прокара опакото на дланта си по бузата й.

— Всъщност не умрях обаче.

— Все едно. — Тонът й стана суров. — Какво мислиш, че ми беше — да те имам и загубя в рамките на един ден? Толкова ме болеше, та си мислех, че аз самата ще умра.

Той отново я погали по косата, но тя се отдръпна, а очите й блеснаха като смарагди.

— Затова се отдадох на болката и те оплаквах. После те пуснах да си отидеш. Налагаше се, мъката щеше да ме умори. Оставих те зад себе си. Завързах с черна панделка кутията си за спомени и я избутах в дъното на чекмеджето. — Тя го изгледа яростно. — Разбираш ли, Кристофър? Свърших със скърбенето по теб. Нямах избор. Изгубих брата, когото обичах повече от живота си — той беше другото ми аз, а някакъв си пират го застреля в открито море. Загубих го, и теб загубих. Не мога да го преживея отново, не мога. — Тя се задъха и млъкна. — Ще ти бъда съпруга, защото изрекох клетвата и подписах брачното свидетелство. Ще деля леглото ти, но никога вече няма да те обикна.

Очите й сияеха, докато тя го чакаше да й се разкрещи, да я засипе с укори колко е отвратителна.

— Свърши ли?

Тя кимна.

— Засега. Просто проумей…

— О, ти беше пределно ясна. — Кристофър я хвана с два пръста за брадичката и завъртя лицето й към своето. — Щом си решила да ме обслужваш, но да не замесваш сърцето си, твоя воля. Но запомни какво ми каза тук: че си моя съпруга по тяло и по име. Ще го изисквам от теб по всички възможни начини. Проумя ли това?

— Искаш да ти се покорявам.

— На всяко мое нареждане. — Гласът му беше твърд. — Ако ти кажа да се съблечеш и да ме обслужиш точно тук, докато твоите приятели ни чакат долу, ще изпълняваш ли?

— Да. — Тя бе пребледняла, но го гледаше предизвикателно.

Кристофър свали бабешкото боне, което тутакси бе намразил, и го захвърли на вятъра.

— Само смей да ми се правиш на мъченица, Хонория, и ще има горчиво да се каеш. Не ми е притрябвала саможертвата ти. — Той яростно я награби и изтерза устните й в дивашка целувка.

Едно гласче винаги му бе нашепвало, че тя няма да го чака, но илюзията за обратното буквално го крепеше жив. Фактът, че тя открито му заяви колко не го обича пред някаква си овца, накара у него да се надигне бавен, смъртоносен гняв. Взривът предстоеше скоро.

Ала не сега. Трябваше да отиде при Хендерсън и да разтърси хубаво граф Суитън, докато оня не изпее каквото знае за Манда.

Кристофър прекрати целувката и рязко пусна Хонория. Тя го погледна с широко отворени очи. Разпуснатата й коса падаше безредно по челото й. Разрошена изглеждаше… апетитна мръвка.

Обзет от лошо настроение, той я стисна за китката и я помъкна към подножието, където ги чакаха Финли и Александра.

— Но аз мислех, че ти искаше…

— Щастливка си, че беше оная овца да те пази — изръмжа Кристофър.

 

 

Мистър Хендерсън се върна точно когато пикникът беше на приключване. Хонория не можа да сложи залък в устата си. Направи й впечатление, че Кристофър само побутва храната в чинията си.

Грейсън и Александра, изглежда, не забелязваха атмосферата, флиртуваха и се закачаха, а на Хонория й идеше да крещи. Трябваше да се досети, че Кристофър няма да разбере. Беше се разсърдил, приемайки думите й като лична обида.

В ландото Александра я беше предупредила, че да изясняваш чувствата си пред мъж винаги е мъчна задача. Според нея господата, толкова интелигентни в много други отношения, често закъсвали с емоциите. Просто не проумявали това, което на жените им идело отвътре.

Хонория не призна на Александра точната природа на чувствата си и не беше сигурна в правотата й. Беше объркала напълно Кристофър, но не по-малко и самата себе си.

Благодари на Александра за съвета да изтълкува много буквално заръката на Кристофър да накупи каквото си поиска. Идеята се оказа доста полезна. Приятелката й с усмивка беше обяснила, че същото нещо оказало сходен ефект върху Грейсън, докато двамата минавали през перипетиите на собственото си ухажване.

Мистър Хендерсън нагласи очилцата си и благодарно се възползва от предложението на Александра за вино и баница. Отпи от едното, хапна от другото и попи устата си със салфетка като съвършения английски джентълмен.

Кристофър го изчака изненадващо търпеливо да остави чинията си, да се прокашля и да докладва.

Граф Суитън се оказал подобаващо сърдечен. Бил поласкан да получи писмото му, с удоволствие удовлетворил искането му за визита и си побъбрили за отминалите времена. Да, обаче не знаел нищичко за жена на име Манда Рейн.

Кристофър сви юмруци, но изражението му не се промени, като се изключи пребледняването около устата.

Мистър Хендерсън продължи с поканата към цялата компания за градинско увеселение, устройвано от графа и съпругата му. Ако отидели, Кристофър лично можел да пита каквото го интересува.

Кристофър кимна еднократно. От него се излъчваше напрежение, но той не продума.

— Само че — заключи Хендерсън — според мен дамите не бива да отиват.

Разбира се, дамите шумно се възпротивиха и поискаха да узнаят защо. Хендерсън се смути.

— Графът е малко цапнат в устата. Обича да говори за жени, като нямам предвид дами.

— Съпругата му ще е там — вмъкна Александра. — Благоприличието ще бъде спазено.

— Да, но той изглежда малко смахнат. Не съм го виждал от момче и не го помня добре. — Хендерсън отпи от червеното си вино. — Не съм сигурен що за увеселение е намислил.

Александра сви вежди.

— Още една причина да присъстваме. Няма да чакам плахо, докато съпругът ми е въвлечен в разговор за леки жени.

Грейсън се ухили и чаровни бръчици се появиха около очите му.

— Недей се притеснява, гугутке. — Ръката му се плъзна около талията й.

— Всички отиваме — заяви Кристофър. Той седеше малко встрани от останалите, прегърнал коляно с мускулестата си ръка. В тази поза изглеждаше съблазнителен. Сакото му беше разкопчано, ризата — разгърдена. — Хонория и Александра могат да приклещят съпругата в някой ъгъл и да я разпитат, докато с Финли се занимаваме с графа.

— Как изглежда сестра ви? — поинтересува се Хендерсън. — В един коридор зърнах две дами, но не ги видях ясно.

— Висока — тросна му се Кристофър. — Стройна. С черна коса. Има вид, сякаш може с един шут да те запрати от тук до Ямайка.

— А негърка ли е?

Кристофър рязко извърна глава. Надигна се с едно плавно движение, като лъв, надушил плячка.

— Видял си я.