Дженифър Ашли
Училище за пирати (11)

11

Даяна Ардмор дремеше в своята стая в бащината си къща на Маунт стрийт, изтощена от недоспиване, тревоги и сбогуването с Хонория тази сутрин.

Последното бе най-сърцераздирателно. Искаше й се Хонория да остане в Лондон, докато настане време за срещата с Джеймс, но Кристофър Рейн непреклонно бе заявил, че корабът му отплава незабавно. Даяна беше съгласна, че бракът му с Хонория е законен и виждаше, че той е влюбен в нея, но това не означаваше, че го счита подходящ за приятелката си. Не го познаваше. Същото важеше и за Хонория.

Даяна се помъчи да я убеди да остане, като може би замине при Кристофър по-късно, но Хонория я бе удостоила с упорития поглед на фамилията Ардмор и беше оповестила, че ще придружи съпруга си.

Александра намираше цялата история за страшно романтична, но при все че я обичаше много, Даяна я смяташе за малко наивна. В Грейсън Финли Александра бе открила човек с щедро сърце и вярваше, че приятелките й задължително ще намерят същото щастие, без значение какви са препятствията.

Кристофър и неговата доведена сестра-негърка изглеждаха двойка, на която никой не би дръзнал да пресече пътя. Даяна се кахъреше как Хонория ще се спогажда с тези двамата, пък и с целия пиратски екипаж.

Дори тя нямаше идея как ще постъпи Джеймс, когато научи за Хонория. Братът и сестрата изобщо не се разбираха. Джеймс като нищо можеше да се втурна да връща сестра си обратно у дома, или пък хладно да свие рамене и да каже, че на каквото си е постелела Хонория, на това ще легне — в най-буквалния смисъл.

Даяна продължи да се тревожи, докато юнското слънце сгряваше стаята с лъчите си. Опита се да остане будна, ала крайниците й натежаха и тялото й потъна в просъница. Най-сетне очите й се затвориха и тя видя острова на баща си, хладния въздух и необузданият океан, пещерите, където един зеленоок пират я бе притеглил в обятията си за целувка. Събуди се, когато една загрубяла ръка отметна косите, нападали по лицето й. Топлото докосване по слепоочието й се плъзна по цялото й тяло. Тя се усмихна сънливо, вдъхвайки познатия мирис на океан и дъхав мускус, който излъчваше мъжът й. Сънищата за него бяха толкова истински. Усети неговата топлина до себе си. Силната му десница обхвана корема й, гърдите й.

Даяна подскочи, напълно разбудена. Мъжът й лежеше до нея. Черната му коса бе развързана, зелените му очи гледаха хладно и преценяващо както в далечния ден на срещата им — тогава той я бе отвлякъл.

— Джеймс! — Тя го прегърна през врата, зарови лице в свивката на рамото му.

Той я залюля в силните си ръце, наклони главата й назад и я зацелува пламенно, до безкрайност. Бавно изследваше устата й, а Даяна се наслаждаваше на всеки миг.

Когато отново бе в състояние да говори, тя задъхано попита:

— Какво правиш тук? В Лондон? Посред бял ден?

Джеймс Ардмор беше издирван от английската полиция заради навика си да взема на абордаж британски кораби и да освобождава американците, принудително вербувани за моряци. Ако някой от Адмиралтейството зърнеше Джеймс Ардмор да се разхожда из Лондон, щяха да го арестуват на място. Даяна се съмняваше, че дори баща й или Грейсън ще го спасят от бесилото въпреки връзките си.

— Свърших си работата — отговори той, все едно бе най-обикновен съпруг, прибрал се вкъщи след най-обикновен ден. — Събери децата и Хонория и довечера отплаваме за Хейвън.

Типично в негов стил бе да променя плановете и мястото на срещите си както му дойде, без да каже думица на някого. Според него простото съобщение „Тръгваме“ бе достатъчен план.

Той плъзна ръка по корема й, а очите му помътняха от знойно обещание.

— Е, предполагам, че може да се позабавим минута-две.

Даяна пак го целуна и за няколко славни мига се потопи в неговите топлина и сила.

— Липсваше ми.

— Ти също ми липсваше, дива писанке. Нямаше кой да бълва огън и жупел по мен. Или пък да ме замеря с храна.

— Не те замерям с храна непрекъснато, Джеймс — опита се да звучи укорително тя.

— Така е. Обаче няма да възразя, ако намерим ягоди и сметана.

— Мога да си поговоря с готвачката. — Кръвта й кипна.

— По-нататък. — Той се облегна на горната табла на леглото и я намести в скута си. — Ако станеш, за да отидеш долу, ще си оправиш косата и ще си закопчаеш роклята, а ми допадаш, както си се поразхвърляла. Действаш ми подканващо.

Той го демонстрира, като бръкна в корсажа й и обхвана в шепа едната гърда. Очите на Даяна се премрежиха.

Ала съвестта не й даваше мира. Той заслужаваше да узнае, и то незабавно, без значение колко егоистично желаеше мигът да продължи. Повдигна клепачи и въздъхна.

— Джеймс, трябва да ти кажа за Хонория.

— Ммм? — Устните му милваха косите й. — За какво е намерила да роптае сега?

Даяна седна. Отметна коса, положи ръце в дланите му и дълбоко си пое дъх.

— Ами не съм сигурна как точно да ти обясня…

 

 

Далеч надолу по Темза един кораб на име „Звезден кръст“ зави зад един нос и навлезе в Ламанша. Денят бе хубав, спокоен. Приглушената зеленина на Англия се плъзгаше отдясно на борд. Моряците върху ноковете на рейките развиха големите платна, които уловиха вятъра и се изопнаха.

Хонория седеше на една пейка до планшира на кърмата и вдъхваше упойващия аромат на открито море. Колко хубаво, че оставиха миризливото пристанище зад гърба си. Край на смърдящата, кална река, край на рибата, стоварена на кейовете, край на претъпканите градове. Само океан и свеж вятър.

Моряците — по бричове и разгърдени ризи — се трудеха: развързваха платна, чистеха палубата, режеха зеленчуци за яхнията довечера; въобще изпълняваха каквото им бе наредено.

Силният бриз подхвана къдриците й и ги развя във всички посоки. Тя бе решила да остави косата си пусната, просто защото вятърът бездруго щеше да изтръгне фибите. Корабът бе започнал да набира скорост и сърцето й се издигаше с него. Морските пътешествия винаги й напомняха за щастливите времена, когато плаваше с Джеймс и Пол бе жив.

Това пътешествие обаче я водеше към нов живот. В действителност тя нямаше представа къде отиват. Кристофър така и не й бе казал категорично дали тяхната цел е Чарлстън. Прекият й въпрос остана без отговор. Мъжът й стоеше недалеч с гръб към нея, а палтото му се ветрееше като знаме. Той усмиряваше щурвала и говореше с Манда и Сен Сир за служебни работи. Манда, по бричове, риза и палто като на брат й, кръстоса ръце на гърдите си и закима при думите на Кристофър.

Тази сутрин Хонория се беше сбогувала с приятелите си и с Даяна, отсичайки връзката със семейство и дом, за да отплава един господ знае къде със съпруг, когото почти не познаваше. Колкото и да е странно, не беше уплашена. Беше се омъжила за пират и сега плаваше на неговия кораб. Въпреки това усети паника, когато брегът остана в далечината и излязоха в открито море.

Много се чудеше накъде се е запътил Кристофър и какво ще прави, когато стигнат там. На всичкото отгоре Англия и Америка бяха във война. Имаше блокирани пристанища и фрегати преброждаха моретата в търсене на плячка. Блокадите никога не бяха спирали Джеймс, който ги разглеждаше като предизвикателство, и тя подозираше, че отношението на Кристофър е същото. Американският флот беше жалък в сравнение с мощта на Англия, но водите бяха пълни с американски капери и търговци, щастливи да измъчват с постоянни нападения английски фрегати. Кристофър беше французин и англичанин, но Хонория предполагаше, че той няма да допусне фрегати от никаква националност да застанат на пътя му.

Явно същото се отнасяше и за жена му. Просто я изгледа енигматично, когато тя попита за крайната им цел, и отвърна, че няма да й каже, докато още са в пристанището. Е, сега бяха в Ламанша. Но какво от това, корабът щеше да я отведе, където Кристофър реши, независимо дали тя знаеше местоназначението им или не.

Той я погледна, метнал русата си плитка през рамо.

— Хонория, поеми щурвала.

Тя примигна на парцали.

— Извинявай, не те чух добре.

Той свъси вежди. Не я гледаше както мъж — бавно загряващата си съпруга, а както капитан — моряка, проявил неподчинение. Очевидно в ума му се въртеше дали да не я обеси на такелажа.

„На някои заповеди ще се подчиняваш безпрекословно“ — беше й казал. Би разбрала нареждане да се махне в каютата, за да спаси живота си, но да поеме кормилото? В синята си рокля, която вятърът надигаше опасно? Тъкмо за да затисне полите бе избрала да седне със свити крака.

Изправи се — вятърът оголи краката й — и измина ограниченото пространство на палубата. Кристофър държеше с една ръка щурвала и я гледаше нетърпеливо със сивите си очи.

— Не ми достига екипаж — рече той. — Знаеш ли как се кара кораб?

— Бегло.

Беше наблюдавала как работят Джеймс и неговия кормчия. Джеймс не й даваше да пипа нищо на кораба му, не след като тя и Пол събориха такелажа върху бушприта, докато се опитваха да извъртят някаква глупашки смела щуротия. След този случай Джеймс ги ограничи до каютите и палубата, където можеше да ги наблюдава през цялото време.

Тогава Хонория бе на шестнадесет. Но дори когато плава последния път на „Аргонавт“, Джеймс я наблюдаваше, все едно такелажът му бе постоянно застрашен от капризното й настроение.

Кристофър я побутна към щурвала.

— Ръцете тук и тук. — Той ги нагласи върху спиците. — Мерник към предната част на носа и курс ето толкова отляво на сушата. — Той й показа разстоянието между палеца и показалеца си, през което тя погледна и видя, че мерникът представлява голям отрязък вода между скалите на Англия и откритото море. — Просто дръж здраво.

Помъчи се да не се разсейва от топлото тяло, долепено до гърба й, от ръцете, които я обгръщаха, от дъха му в ухото си. Даде знак с глава, че е разбрала и той я пусна. Топлината бе заменена от студения вятър и разочарованието. Хонория прехвърли в ума си идеята да го помоли за повторно обяснение, но той вече си бе отишъл.

Манда й отправи ослепителна усмивка, сякаш за да й пожелае успех, и последва Кристофър и Сен Сир. Остави я сама. Да управлява целия кораб. Без чужда помощ.

— Кристофър!

Той се обърна. Слънцето блестеше върху русата коса и позлатяваше кожата му.

— Какво?

— Ами ако се натъкнем на друг кораб?

Безброй плавателни съдове кръстосваха водите между Англия и Франция, Англия и Испания, Англия и останалия свят.

— Не го блъсвай — отвърна Кристофър и си отиде.

Тя изскърца със зъби. Започна да го обижда шепнешком, ала за нейна изненада задачата скоро я увлече. Чрез румпела — ръчката на щурвала — тя чувстваше целия кораб — всяко потрепване на платната, всяко опъване на въжетата, всеки повей. Беше въодушевяващо. Корабът се превърна в живо, дишащо същество, което й предаваше всяко свое движение чрез руля горе, през палубите, до щурвала и оттам — в мускулите на ръцете й. Тя завърташе кормилото съвсем мъничко и корабът отговаряше със завъртане на носа наляво. Бързо изправи курса, преди Кристофър да е дошъл да я предупреди.

Наблюдаваше крайбрежната линия, за да е сигурна, че спазва координатите, зададени от Кристофър. Изпита ново уважение към Джеймс и екипажа му, че поддържат курса на „Аргонавт“ в открито море. Лесно беше да плаваш, когато ясно виждаш суша отдясно, но в океана, особено когато слънцето е забулено от облаци, да направляваш кораба си беше страховита задача. Компасът пред нея показваше, че държат курс запад — югозапад, но буквите на циферблата не изглеждаха реални като зелено-кафявото крайбрежие.

Слънцето я наведе на мисълта за друг проблем. Колкото и да обичаше да стои на палубата, изложена на лъчите и на вятъра, от това кожата й щеше да почернее и да загрубее. Една дама трябва да има нежна бяла кожа, а не да прилича на похабена чифликчийка. В Чарлстън хората знаеха как да се предпазват от слънцето, но за тази цел на Хонория й трябваше нещо повече от дантелени шалове и слънчобрани. Щеше да проведе разговор с мисис Колби.

Манда май не се интересуваше много от слънцето или от положението си на дама. Обличаше се като моряк, говореше като моряк, трудеше се като моряк. Кристофър не я щадеше. Изглежда приемаше за дадено, че сестра му се изкачва до скрипеца или развързва платна като най-простия член на екипажа.

Хонория се взря във високата негърка, любувайки се на силното лице и гъвкавата снага. Страхуваше се, че Манда ще гледа на нея с презрение или негодувание, но нямаше такова нещо. Вместо това Манда си правеше майтап с нея. Цветистите й шегички бяха показател, че според нея женитбата на Кристофър е най-смешната новина от много време насам. Кристофър понасяше закачките й без коментари и без да се сърди. Хонория, от друга страна, винаги се изчервяваше като домат, което още повече разсмиваше Манда.

Хонория искрено се надяваше, че Кристофър няма да очаква и от нея да се катери по рейките или да прибира платната. Погледна към главната мачта с платна, разперени високо-високо над палубата. Също както на „Аргонавт“, и на „Звезден кръст“ всеки вършеше всичко. Офицерите не бяха като тези на флотски кораб — началници по ранг, а вършеха определени дейности — навигиране, контрол над екипажа, попълване на морските карти, заместване на капитана, грижа за оръжията и топа.

При нужда тези офицери се събличаха и превиваха гръб над брашпила заедно с простите моряци и без да чакат нареждания изгребваха попадналата на борда вода или дърпаха въжетата. Даже тази сутрин мистър Хендерсън бе помогнал с вдигането на платната, защото Кристофър още не бе попълнил докрай екипажа.

Сега Хонория видя как Хендерсън излиза от долната палуба и подема разговор със Сен Сир. Англичанинът бе сменил модните си дрехи с бричове, ботуши и рубашка, по-пригодни за условията на кораба. Въпреки това успешно докарваше фасона на джентълмен, излязъл на разходка сред природата.

Все още я хвърляше в недоумение защо този човек бе избрал да се присъедини към тях. Онази сутрин се беше появил да пита дали Кристофър ще го качи. Искал да слезе в Танжер, където щял да се засече с „Аргонавт“. Когато Кристофър изрази насмешка, че го разглеждат като пътнически параход, той се сопна, че можели да го оставят, където и да е, безразлично му било. Кристофър очевидно се нуждаеше от допълнителен екипаж, а Хендерсън бе първокласен навигатор. Тогава Манда се беше обадила:

— О, Крис, нека дойде. Вероятно е забременил някоя богаташка щерка и бяга от татенцето й.

Мистър Хендерсън настръхна, но все пак се качи на борда.

Отначало Хонория мислеше, че е дошъл да я държи под око заради Джеймс, но докато го гледаше как се е запътил към Кристофър и Манда, рязко промени мнението си.

Погледът на англичанина се закова върху високата негърка, а на лицето му се изписа самоирония. Манда не го забеляза. Щом се обърна към него, Хендерсън настръхна и изражението му — не, цялото му поведение — стана предпазливо.

Хонория присви очи, забравила, че управлява кораба.

Както обикновено, негърката почна да го подкача. Хонория бе твърде далеч, за да чуе какви реплики си разменят, но Хендерсън се изчерви и съвсем настръхна.

Горкичкият. Хонория го намираше твърде коректен и високомерен, твърде англичанин за своя вкус, но докато го гледаше сега, за пръв път усети искрица съжаление към него.

Освен това я човъркаше любопитство. Определено щеше да следи с интерес развоя на нещата.

 

 

Кристофър освободи Хонория от дежурството, когато слънцето започна да хвърля пурпурни отблясъци на запад. Залезът окъпа разпилените облаци в златна светлина. Ръцете я боляха, лицето й бе обветрено, краката й бяха отмалели от усилието да се крепи въпреки люлеенето на кораба. Като цяло се чувстваше великолепно.

А дали Кристофър я похвали заради майсторското й боравене с румпела? Не, просто я предупреди с капитанския си тон, че младият Кару ще поеме смяната, а тя да върви да се приготви за вечеря.

Около двадесетгодишният Кару й смигна. Той плаваше с Кристофър от малък.

Хонория разпери ръце — или поне се опита. Едва успя да отдели пръстите си от щурвала и извика от болка.

Кристофър улови схванатите й длани и нежно ги разтвори. Пръстите не искаха да се изправят. От китките надолу всичко беше на червени и бели ивици.

— Гръм и мълнии, Хонория — той разтри дланите й, сгря ги.

— Не е бивало да стискате толкоз здраво, мадам — добродушно отбеляза Кару. — Просто слагате ръце ей така. — Той показа нагледно, като леко допря пръсти до спиците.

Хонория се опита да свие своите пръсти.

— Да, благодаря — тросна се тя. — Ще го запомня.

Недоволен, Кристофър я отведе.

Капитанът и офицерите се хранеха в стаята, отредена за картите; самите карти бяха навити на свитъци, които се съхраняваха в махагонови шкафчета. Светлината от свещите във фенерите караше махагона да блести в пищно червено. Стаята побираше маса и шест стола. Когато биваха издърпвани за сядане, столовете се допираха в стените и шкафчетата. Готвачката — нисичка чернокоса мексиканка с крачета, тънки като мотовилки, стоеше на прага, готова да подава блюдата.

Най-близо до вратата бе столът на Кристофър. Останалата част от масата бе заета, с изключение на стола в отсрещния ъгъл, който Хонория за нищо на света не би могла да достигне, освен ако не се покатереше на масата.

Поне Кристофър не я накара на такава саможертва. Ръгна с палец Манда, която ухилено се намести на празния стол. Колби, човекът канара, неприветливо освободи стола си на Хонория.

Щом капитанът седна, готвачката поднесе супник. Кристофър го постави на масата.

— Седни — нареди на Хонория с тон, който не търпеше възражения.

Краката й сами се подчиниха на командата. Тя поне успя да превърне движението в изящно и доста снизходително отпускане върху стола, стоплен от телесата на Колби.

Трапезата бе покрита с покривка — навлажнена, за да не се плъзгат чиниите. Тази оръфана покривка бе пожълтяла от времето. От другата страна на Кристофър седяха бледият Сен Сир и мисис Колби. Боядисаната в червено коса на госпожата сияеше в същия нюанс като махагона.

Кристофър сипа първо на Хонория, после на себе си. Големи бучки лой плуваха по повърхността на супата. Под тях се мяркаха едро накълцани моркови, грахчета и късчета месо. Въпреки непривлекателния си вид, супата ухаеше божествено. Кристофър бутна супника вляво и Сен Сир загреба с черпака. На свой ред той предаде супника нататък и леко кимна на Хонория.

— Bon appetite, Madame.

Девическото училище на Хонория си каза думата:

— Merci, monsieur. — Тя сведе глава, все едно се намираха на градинско увеселение и деляха един поднос препечени филийки с чер хайвер.

Колби се изхили подигравателно. Кристофър повдигна вежда и каза нещо доста грубо на съвършен разговорен френски.

Фразата попадаше сред онези, които една млада госпожица не би следвало да научи в девическо училище, но Хонория я знаеше точно оттам. Страните й пламнаха. Насмешливо пламъче озари очите на Кристофър.

За миг на Хонория й мина през ума да го залее със супата. Даяна й беше споделила, че веднъж замерила Джеймс с цял супник. Приятелката й тайно вярваше, че тъкмо тогава Джеймс се е влюбил в нея.

Хонория смяташе, че нейната ситуация е малко по-сложна. Брат й поне беше дал на Даяна време, преди да се ожени за нея.

Престори се, че не обръща внимание на Кристофър и поднесе лъжица с бульон към устните си. Лют, богат вкус изпълни устата й. Невероятно вкусно.

— Какъв е нейният дял? — неочаквано попита Колби.

— Какво те засяга? — попита Манда, сърбайки.

Колби почука с дръжката на лъжицата си по масата.

— Вече знаем как бяхме разпределили дяловете преди. Близко е до ума, че няма защо всички ние да взимаме по-малко само защото капитанът се е оженил. Би трябвало тя да вземе част от неговия пай.

Манда и мисис Колби се взряха в Кристофър. Сен Сир изтънчено ядеше супата си.

— Тя има собствен дял — заяви Кристофър.

— Но това ще рече, че ние взимаме по-малко.

— Сега екипажът ни е по-малък, Колби — изтъкна Манда. — Това ще рече повече за разпределяне.

— Мисис Колби има собствен дял — категоричен бе Кристофър. — Мисис Рейн също. Не подлежи на обсъждане.

Колби зина с уста, готова за спор, но като видя погледа на капитана си, така я затвори, че зъбите му изтракаха.

Готвачката подаде чиния с хляб. Кристофър си откъсна комат и подаде чинията на Хонория, точно когато корабът се наклони. Всички машинално закрепиха с ръце чиниите си и се притиснаха към стената. Като се изключи това, спокойно продължиха да се хранят. Корабът се надигна върху голяма вълна и се спусна отново. Злокобен вятър изплющя през коридора, когато готвачката пак излезе.

Хонория внимателно си отчупи късче хляб и подаде погачата на Колби. Той я пое, отчупи един крайщник с лапата си и подаде остатъка на Манда. Хлябът не беше много хубав. Беше от тъмно ръжено брашно и меласа и Хонория безпогрешно усети в пръстите си да скърцат песъчинки. Би могла да го остави на чинията си или да го предложи на французина, само че Кристофър я гледаше.

— Моят дял от какво? — попита тя.

— Ха! — изръмжа Колби. — По всяка вероятност от нищо.

Всички погледи се насочиха към Кристофър.

— Не — тихичко отвърна той. — Не съм преживял последните години за едното нищо.

— Ще повярвам, когато видя.

— Ще видиш — обеща Кристофър.

Те нарочно ли се държаха загадъчно, за да я подлудят?

— Какво има да се вижда? — настоя Хонория.

Другите се спогледаха. Явно знаеха какво става и не се нуждаеха от обяснения.

— Изяж си хляба, Хонория.

Тя му се намръщи. Много невъзпитано беше да се отнасят към нея така. Щом имаха нещо за обсъждане, редно беше да почакат тя да се оттегли, а не да си разменят намеци в нейно присъствие.

Хонория отхапа от хляба и между зъбите й изхруска. Тя спря да дъвче. Нито можеше да го изплюе, нито да го глътне.

— Проклети камъни! — изруга Колби и изплю едно камъче.

Сен Сир се наведе и то звучно рикошира в стената.

— Артър! — възмути се жена му. — Бива ли така да се държиш, особено пред една дама?

Корабът се наклони, бунтовно подет от нова вълна. Стомахът на Хонория също се разбунтува. Тя притисна ръка към устата си.

— О, не — извика Колби. — Сега ще се издрайфа!

Хонория скочи и насмалко да прекатури готвачката, която се връщаше с кана, ухаеща на алкохол. Несигурно премина по коридора, подпирайки се на стените при всяко полюшване. С мъка се довлече до палубата.

Студеният вятър я блъсна в лицето. Черната нощ бе погълнала залеза. Няколкото облака осейваха хоризонта с по-дълбока тъмнина, а звездите на небето блещукаха като диамантен прах. Кару още беше на щурвала. Фенерът в краката му пръскаше златни светлосенки по тялото му.

Хонория се наведе над парапета и изповръща гадния хляб. Бръснещият вятър издуха косата от челото й, а едновременно с това довя чистия лъх на море.

Тя бе глупачка. Знаеше защо толкова нетърпеливо е последвала Кристофър на този кораб с хора, които не разбираше. Залъгваше се, че е изпълнила дълга си, но дългът и здравият разум напоследък не участваха много-много във взимането на решенията й.

Не, тя бе тук заради него, заради тръпката, която дланите му изпращаха по снагата й, заради неутолимото си желание. Нищо не й пречеше да остане с Даяна и да намери юридическа вратичка за разтрогване на брака си — по всичко личеше, че адвокатите са всемогъщи.

Хонория последва Кристофър, защото изгаряше от копнеж по него, а сега си плащаше.

Чу стъпките му. Не беше готова точно сега да се изправи срещу него, но той я притисна до себе си и топлата му плът я защити от вятъра.

Безсмислено бе да се кори. Желанието бе нейната лудост — о, колко е чудесно да си луд! Хонория положи глава на рамото му. Кристофър я погали по косата и долепи устни до главата й. Ухаеше на самия див океан, миризмата му бе примесена с уиски.

Тя повдигна лице. Той се наведе и целуна устните й. Парещият вкус на уискито погали езика й.

— Дял от какво, Кристофър?

Усмивката му бе греховна, многозначителна, а отговорът — прошепнат в ухото й:

— От заровено съкровище, ангеле мой.