Дженифър Ашли
Училище за пирати (18)

18

Сен Сир ги осведоми, без да го питат:

— Мадам Ардмор и мадам Рейн изразиха желание да се изкъпят. Отидоха на езерата. Мистър Хендерсън ги придружава.

— Хендерсън ли? — изръмжа Ардмор. Загорялото му лице стана още по-тъмно и убийствено пламъче проблесна в очите му.

— За да ги предпази от беди — завърши Сен Сир.

Лицето му остана безизразно, но Кристофър се закле, че е видял палава искра в погледа на франсето.

Ардмор вече крачеше към пътечката за езерата. Кристофър се затича да го настигне. Без да разговарят, двамата си пробиваха път през гъсталаците. Ботушите им се пързаляха по влажните камъни.

Грохотът на падаща вода се чу по-близко. Кристофър зърна доказателства, че дамите са минали оттук — скършени клони и парче от парфюмираната с лавандула дантелена фуста на Хонория.

Кристофър знаеше наизуст всяка рокля на жена си и как изглежда тя в нея. Кремавият муселин изкусително обгръщаше бедрата й, а в коралово червения тя изглеждаше като зряла прасковка, която му идеше да захапе. Светлозелената рокля избутваше нагоре гърдите й, а корсажът беше със ситни черни копченца отпред. Често се забавляваше, като ги разкопчаваше мислено.

Най-много обичаше да сваля роклите от Хонория. Досега тя вероятно бе смъкнала лавандуловата рокля от снагата си и се плискаше в бистрото езеро. Водни капчици сигурно красяха миглите й, стичаха се по гърлото й, изпълзяваха в пролуката между гърдите. Сигурно жена му лениво плуваше в езерото и се припичаше на слънце. Чакаше го — сладка и мокра, кожата й — хлъзгава от водата…

А Хендерсън стоеше на стража. Стъпките на Кристофър се учестиха с пулса му.

Хладните пръски на водопада бяха обсипали растенията на мястото, където пътечката свършваше, препречена от огромен валчест камък. На него се облягаше мистър Хендерсън, вперил поглед в двамата капитани. Ардмор се опита да надзърне зад Хендерсън, но зад камъка не се виждаше друго, освен още растителност.

— Колко благородно, че си решил да пазиш неприкосновеността на дамите, Хендерсън — сухо се обади Кристофър.

Англичанинът обаче беше железен:

— Преди да си извадите прибързани заключения, вардя пътеката. Никой не може да стигне до езерата, без да се покатери край мен. Или предпочиташе моряците да зяпат тайно жените ви?

Храстът зад камъка се раздвижи и Даяна Ардмор се запъти към тях. Беше напълно облечена, с бричове и ботуши под роклята — подробност, забелязана от Кристофър, когато тя вдигна полата си за прескок. Хендерсън галантно й предложи ръка, която тя прие с благодарен поглед, преди да се приземи на земята до съпруга си.

— Джеймс! — заслепи го с усмивката си.

Сигурно бе единственият човек на света, щастлив да види Джеймс Ардмор.

— Мистър Хендерсън бе самата галантност — продължи тя с грейнали очи. — Така че остави го на мира!

— Мистър Хендерсън винаги е галантен — проточи Ардмор.

— Къде е жена ми? — попита я Кристофър.

— Каза, че иска да плува, докато е възможно.

Естествено. Хонория направо бе луда да се топне във водата. Гледала е да си навакса за баните, които тепърва щеше да пропусне на кораба.

— Можеш сега да си вървиш, Хендерсън — нареди Кристофър.

Даяна промуши ръка под мишницата на Ардмор и го поведе по обратния път. Хендерсън тръгна след тях, без да каже дума. Кристофър чу Даяна да пита за златото, преди шумът от водата да заглуши изсумтелия отговор на мъжа й.

Кристофър преодоля камъка й си проправи път към езерата. Водопадът громолеше от петстотин метра, запращайки бесни струи вода по осеяните с камъни бързеи. Потокът шуртеше надолу по хълма, но на едно място образуваше малко езерце, където течението се забавяше и човек можеше да плува без опасност за живота.

В това езерце завари жена си.

Не беше вдигнала косата си, само я бе вързала на опашка, която се носеше черна по водата. Тялото й — бяло, гъвкав и грациозно — блестеше в един откос светлина, докато тя плуваше.

Отначало не го видя. Кристофър стоеше на брега и се подпираше на един клон. Беше толкова прекрасна, толкова съвършена — като издяланата от дърво богиня, която красеше носа на кораба. Бялата й гръд се надигаше изпод водата, тъмните зърна стърчаха наострени. Туфичка черни косми покриваше мястото между бедрата. Тя се обърна по корем, разкривайки гладко бяло дупе, преди да се гмурне отново.

Когато изплува на повърхността, го видя и отмахна косата от очите си. Кичурите паднаха и скриха гърдите й.

— Здравей, Кристофър. Намерихте ли златото?

Пулсиращата му възбуда му нашепваше да разкъса дрехите си и да се гмурне при нея.

— Не. Утре отново ще го търсим.

Неговата прелъстителка се усмихна.

— Предполагам, че Джеймс е подивял от нетърпение.

— Струва ми се, че желанието му беше да доплува до брега, да открие огромна ракла с надпис „Мексиканско злато“ и да я помъкне със себе си.

Тя се засмя. Беше само като да я схрускаш. Водата се плискаше в хълбоците й, тъмният водопад на косите й страшно се къдреше от влагата.

Нямаше какво да се прави. Кристофър си съблече ризата и ботушите, бричовете му скоро ги последваха. Плъзна се в езерцето както майка го е родила, без да обръща внимание на щипещо студената вода.

Хонория го изчака, а зелените й очи попиваха всяко негово движение, докато плуваше. Той се възправи в пълната си височина.

Тя лесно се задържа на повърхността на водата. Кристофър вдъхна уханието й, свежо и чисто като самата вода. Тя обви крака около кръста му и се притисна в неговата коравина, но без да се нанизва на нея. Проклетница: отърка се в него, кой знае дали волно или неволно…

Там, долу, беше гореща въпреки ледената вода. Той затвори очи и я целуна, езикът му се потопи в устата й. Тя отговори на целувката му, вкусвайки го, както я беше учил.

А той я беше научил на толкова много неща от мига на първата им среща. Тогава тя бе невинна девойка, която ахна ужасено, щом устните му я докоснаха за пръв път. Беше й дал грамадна порция плътска чувственост онзи ден в градината в Чарлстън. Хонория бе останала изненадана, но в никакъв случай нещастна.

Сладкото момиче беше все тъй сладко и сега. Кристофър я остави да се насити на езика му, после наклони главата й назад и започна да обсипва с милувки шията й.

— Кристофър! — Очите й гледаха премрежено, сластно.

— Ммм?

— Все още имам чувството, че съм на кораба. Сякаш земята се люшка.

— Така ще бъде известно време, после ще свикнеш.

— После пак ще се кача на кораба и ще ми се наложи наново да свиквам с обратното.

Той вдигна усмихнатия си поглед.

— В такъв случай просто ще те лашкам нагоре-надолу през цялото време. Така ще свикнеш постоянно със състоянието.

Тя зарови лице в рамото му.

— Ще ми хареса.

— Така ли, малка безсрамнице?

— Обичам усещанията, които извикваш у мен. Това толкова грешно ли е?

— Нямам оплаквания. — Кристофър я погали по косата и изцеди кичурите. — С мен можеш да се държиш колкото си искаш безсрамно.

Тя надигна глава. Одухотворена искра заигра в очите й.

— Ние сме женени, Кристофър.

— Безсрамничеше с мен още преди да се оженим — напомни й той.

— Защото бях влюбена в теб.

Кристофър не възнамеряваше да подема нова дискусия дали я обича и дали тя — него. Целуна я, за да я накара да замълчи.

Прилепващото й мокро тяло правеше с него великолепни неща, но той отложи удоволствието от обладанието. Толкова рядко просто я държеше в обятията си. Даваше си сметка, че се е пръкнал обратно в живота й от небитието и вероятно адски я е уплашил. Не беше разполагал с време да изгради доверието й към него, вярата й.

— Недей да оставаш с мен, защото такъв е дългът ти, Хонория. Не искам това — тихо рече той. — Ако искаш дълг, върви у дома с брат си. Издължи се на него, а мен остави на мира.

Тя надигна глава и го погледна безмълвно.

— Винаги си ми повтарял, че трябва да ти се подчинявам.

— Различно е. — Студената вода не успокояваше ни най-малко ерекцията му. — Обичам да ти заповядвам — не че ти ме слушаш.

Ресниците й бяха обсипани с капчици.

— Никога не се подчинявам безпрекословно. Ами ако заповедите ти са безсмислени?

— Би трябвало да вярваш, че съпругът ти знае как е най-добре.

— Ама и ти си един, Кристофър! — изсумтя Хонория. — Такъв мъж!

Той положи ръката й върху възбудата си. Тя пулсираше дори още по-горещо и беше достигнала максималния си размер.

— Мисля, че последното можеш да го почувстваш.

Лицето й запламтя като божур. Той сключи пръсти около китката й, но си наложи да я пусне. Нека прави каквото й е угодно.

Хонория стисна малко, експериментирайки. Сякаш стисна сърцето му.

— Исках да кажа, че един мъж няма как да знае кое е най-добро за жената — продължи тя.

Кристофър затвори клепачи, оставяйки се на усещанията.

— Манда се подчинява безпрекословно на заповедите ми.

— Манда е свикнала с теб. Научила е кога да те слуша и кога да не ти се връзва.

— Истина си е.

Хонория се примъкна по-близо, а пръстите й се движеха по ствола му. Той загуби нишката на разговора. Чуваше единствено гласа й, тихия южняшки тон, който винаги го възбуждаше адски.

— Сигурно и аз ще се науча кога да те слушам и кога да те пращам по дяволите.

— Радвам се да го чуя — рече той пресипнало. Хонория го стисна толкова здраво, че се почувства както вътре в нея. — Стига да правиш това, можеш да останеш при мен колкото пожелаеш.

Светлозелените й очи искряха като изумруди.

— Не ми се прибира с Джеймс.

— Той мисли другояче.

Тя стисна шепа, за да подчертае мисълта си. Разкошно беше.

— Той не ме интересува. Законно съм омъжена за теб и брат ми не може да ме повлече, накъдето му се ще.

Значи се позоваваше на женитбата им, за да се измъкне от лапите на своя отвратителен брат, а? Е, стига да го… държеше… ох!

Слънцето бързо потъваше зад небосклона. Не си ли тръгнеха сега, щяха да се препъват по скалите в пълен мрак, но тази мисъл трудно проби в съзнанието на Кристофър. Интересуваше го само, че съпругата му е прелестна и току-що бе заявила, че ще остане с него в дни на радост и беда, независимо дали й харесва или не. Беше упорита, горда жена, която караше сърцето му да тръпне от наслада. Вдъхна аромата й на изворна вода и мед и някаква страхотна подправка. Никога нямаше да й се насити.

Тя караше не само сърцето му да тръпне. Възбудата му също тръпнеше — о, пресладка Хонория! Той изпъшка и отмести пръстите й от ствола си. Водата я задържаше на повърхността; колко му беше да я повдигне и да я нагласи върху себе си.

Там беше работата, двамата лесно се нагласяха един към друг. Телата им знаеха, че са създадени едно за друго. Понякога мислите и разговорите им пречеха на великолепното сливане, ала телата знаеха. Ето защо винаги се награбваха при всяка своя среща.

Кристофър беше чакал твърде дълго. Тя бе тъй прекрасна, тъй неуловима, тъй топла. Тласна в нея един-два пъти и семето му се изля. Хонория извика и той я целуна.

— Обичам те. — Гласът му бе дрезгав. — Не ми пука дали ми вярваш.

— Вярвам ти — прошепна тя с натежали клепачи.