Нора Робъртс
Ледена страст (19)

Деветнайсета глава

„Трудно е да се прецени какъв човек е Филип — мислеше Адриан. — В един момент е сериозен, в друг — лекомислен.“ По пътя към хотела той я забавляваше с разказите си за техни общи познати. За миг забрави за случилото се в ресторанта, когато хвана ръката й и я погледна в очите така, сякаш бе в състояние да я подчини на волята си само с един поглед. Но сега грееше луната и повяваше тропическият бриз, и тя не мислеше за огърлицата и за кръвта, пролята за нея.

Лесно разбра как се е промъкнал в кръга на богатите и на разглезените. Когато го погледнеше, не виждаше уличния джебчия от Челси, нито пресметливия ловък крадец, а образован, малко отегчен и очарователен безделник.

Всъщност не беше такъв. Макар и да знаеше това, бе спокойна. Част от силата му бе в умението да накара жената в един момент да трепери, а в следващия да се смее. Изпита съжаление, когато колата спря на паркинга. Вечерта щеше да свърши с това да я изпрати до вратата й.

— Ядосах се, когато разбрах, че си тук — промълви тя и бръкна в чантата си за ключа.

— Бе разярена. — Взе ключа от нея и го пъхна в бравата.

— Добре. — Бе развеселена и спокойна. — Не променям често решенията си, но компанията ти днес ми бе приятна.

— Радвам се да чуя това, защото възнамерявам да остана с теб. — Хвана я за лакътя и влезе с нея в стаята.

— Лъжеш се, ако мислиш, че мога да изтичам обратно и да взема бижуто на Сейнт Джон.

Метна ключа на гардероба, после взе вечерната й чанта и я запрати в същата посока.

— Присъствието ми тук сега няма нищо общо със скъпоценности.

Хвана я за раменете и много нежно плъзна ръце надолу. Пръстите му хванаха нейните.

— Не.

Вдигна едната й ръка и я целуна, а после и другата.

— Какво не?

Устните му изгаряха пръстите й. Едно нещо е да пренебрегне това, от което никога не се е нуждаела, и друго — да устои на появилото се изведнъж желание.

— Искам да си вървиш.

Продължаваше да държи едната й ръка, а с другата отмести косата от рамото й, при което пръстите му едва докоснаха кожата й.

— Бих си отишъл, ако ти вярвах. Знаеш ли, че те наричат „недостижима“?

Много добре го знаеше.

— Затова ли ме желаеш? Защото съм недостижима?

— Навярно е било достатъчно. Някога. — Той играеше с косата й.

— Това не ме интересува, Филип. Мисля, че съм ти обяснила.

— Дарбата ти да лъжеш е едно от нещата, които най-много ме очароват в теб.

Филип бе по-близо, отколкото трябва.

— Не знам какво друго мога да направя, за да те убедя, че си губиш времето.

— Не и когато нещата са истински. Ти, Ади, умееш така да погледнеш мъжа, че да превърнеш най-горещата кръв в лед. Сега не ме гледаш така. — Обхвана шията й с две ръце и макар че тя оставаше непреклонна, забеляза как устните й — червени като череши, сочни и пълни — потрепват отворени. Дори преситен мъж би закопнял за тях.

Сърцето й биеше лудо, когато почувства дъха му на устните си. Опита се да вдигне ръка и да го отблъсне. Но вместо да прояви инстинкта си за самосъхранение, сви пръсти върху ризата му и се хвана за нея. Това бе желанието.

Изненадващо бе обхваната от разкаяние.

— Не мога да ти дам това, което искаш. Аз не съм като другите жени.

— Не, не си. — Прокара пръсти по шията й, успокояваше я и й вдъхваше увереност, а устните й го правеха неспокоен. — И аз не искам повече, отколкото ти можеш да дадеш.

Когато целувката му стана по-чувствена, тя изстена. В стона се усещаше отчаяние и учудване едновременно. За момент само се отдаде на чувството. Тялото й се притисна към неговото, устните й се разтвориха и сърцето й го прие. Мимолетното усещане за красота и великодушие бе толкова поразително, че той потрепери.

Адриан се отдръпна и се обърна настрана.

— Филип, знам какъв е образът ми, но това е само образ. Това не е за мене. — Обхвана раменете си с ръце.

— Досега може да не е било за тебе. — Отново хвана раменете й.

Гордостта на Адриан я крепеше през годините на нестабилност и объркване. И тъй като гордостта й бе неоспорима, тя можеше да говори, без да се срамува.

— Никога не съм била с мъж. И никога не съм искала.

— Знам. — Както очакваше, тя се обърна с гръб към него. — Разбрах това тази сутрин, когато ми разказа за твоя баща и за това, че веднъж си видяла как е постъпил с майка ти. Думите са безсилни, за да заличат спомена или да променят свързаните с това чувства. Знам само, че никога не трябва да бъде така.

Отново докосна бузата й. Това бе изпитание и за двамата. Тя затвори очи и се наслади на усещането от пръстите му и на възбудата, която пораждаше. Бе жена, която знае съдбата си. Като че ли тази вечер Филип щеше да стане част от нея.

— Страхувам се.

Той измъкна от косата й двата гребена от слонова кост.

— Аз също.

Адриан отвори очи.

— Не ти вярвам. Защо да се страхуваш?

— Защото си много важна за мен. — Махна гребените, за да прокара пръсти в косата. — Защото това е важно. — Нежно я притегли към себе си, като мислеше за нейната крехкост, а не за силата й. Тези й качества го бяха привлекли от първия момент. — Можем да анализираме това цялата нощ, Ади. Или ти ще ми разрешиш да те обичам.

Нямаше място за избор. Адриан вярваше в съдбата. Бе й предопределено да напусне Джакир, както и да се върне. И бе предопределено да прекара тази нощ, макар и само една нощ, с Филип и да научи какво караше жените да отдават сърцата и свободата си на мъжете.

Тя очакваше страст. Разбираше я. Това бе дивото безумие, което караше мъжете да търсят начин да се отпуснат. Тя знаеше за секса от откритите разговори в харема и от изпълнените с копнеж романтични истории, разказвани на партитата. Жените жадуваха както мъжете, макар че невинаги можеха да задоволят копнежите си. Впечатлението за секса, останало от детството й, бе бъркотия от крайници, порой от звуци и движения, които се правят на тъмно.

Когато я докосна с устни, тя бе готова да му се отдаде.

Но целувката му не бе настойчива, само леко докосване с устни, сякаш я погали перце. Адриан изненадано видя, че той я наблюдава втренчено.

Филип почувства объркването и желанието й, което се засилваше, докато я целуваше нежно. Странно защо не изпитваше желание да я притежава. Тази нощ щеше да използва цялото си умение и търпение. Продължи да гали косата й, за да могат и двамата да се настроят.

Ето защо, когато я докосна, тя не се скова. Тялото й изглеждаше готово да бъде галено и откривано. Той свали сакото си и тя без колебание плъзна ръцете си по гърба му. Нетърпелива да опознае тялото му, тя смъкна ризата и докосна топлата му кожа.

При допира й той пое въздух. Устните му станаха по-настойчиви и пулсът му се ускори. Дочу шепота му, но не разбра молбата му да не бърза. Тя не знаеше колко усилия са му необходими, за да я съблече внимателно и да движи внимателно ръцете си, когато копнееше да я сграбчи. Адриан остана гола и потрепери. Шумоленето на роклята отекна като гръм ушите му.

Кожата й блестеше на лунната светлина, която посребряваше косата, падаща върху гърдите й. Той знаеше какво е желание, но нямаше представа, че то може така да го опияни, та ръцете му да треперят, докато сваляше ризата си, и да усеща болка в гърлото си, когато положи Адриан на леглото.

Тя също познаваше страстта. Но желанията й бяха винаги ясни и целенасочени — сигурност, репутация, отмъщение. Сега тя разбра, че страстта може да бъде опияняваща. Все още се страхуваше, но вече не от него. Плашеше се от себе си и от цената, която ще плати, за да продължи да се чувства така, както тази нощ.

Той й показа какво значи да гориш и все още да жадуваш за топлина. Чу трепетната си въздишка, когато тялото й, лишавано дълго време от това удоволствие, се напрягаше, тръпнеше и приемаше ласките. Бе страст, която отнемаше сетните й сили, чувственост, която възбужда, и познание, което сриваше всички бариери.

Филип вземаше, тя знаеше, че той ще постъпи така, но и даваше. И никаква болка. А бе толкова сигурна, че ще усети болка. Ръцете му нежно докосваха тялото й. Дори когато усети устните му на гърдите си и тялото й се изви, изпитваше само удоволствие, никаква болка.

Бе обгърната от тайнственост, подлудяваща всеки мъж. Докосванията й бяха леки перца. И въпреки че му се отдаваше всецяло, той усещаше, че още е напрегната. Тя едва ли осъзнаваше, че се стреми към върховния момент. Част от нея се въздържаше. Пълното отдаване прави човека уязвим. Прошепна нещо и я целуна. Устните й се разтвориха.

Усещанията бяха нови за нея и все пак… познати. Чувството, което изпитваше от движението на тялото му, плъзгащо се върху нейното, не бе чуждо и страшно, както очакваше. Тя не изпита неприятно чувство, за което се бе подготвила, когато той я докосна там, където никой не бе я докосвал.

Последва нещо повече от приятно усещане. Дишането й се учести, тя се задъхваше. При всяко погалване кожата й гореше и бризът, подухващ през отворените прозорци, не можеше да я облекчи. Безпомощност. Бе нещо, за което преди се кълнеше, че никога няма да изпита в ръцете на мъж. Съпротивляваше се на мъжа, докато топлината се събра на най-съкровеното й място.

Заболя я, но болката бе различна от тези, които познаваше. Бореше се срещу и за това, което изпитваше. Дращеше с нокти по чаршафите в стремежа си да се овладее.

Той бавно плъзна ръката си по бедрото й и усети потрепването на всеки мускул. Откри я — гореща и влажна. Имаше моментно съпротивление, сподавено дихание, докато усещането ставаше по-силно и напрегнато. Тялото й се сви и се отпусна, и тя изстена от удоволствие. От този момент бе хваната в капан, ненаситна за усещанията, които изпитваше, и безразсъдна. Кръвта й бушуваше, докато доверчиво се притискаше към него. Прегръщайки него, тя прегръщаше свободата.

Когато я облада, тя усети удоволствие и бе шокирана. Не можеше да й каже, че в този момент, докато тялото й се притискаше към неговото, бе много по-уязвим и готов да рискува.

 

 

По-късно Адриан лежеше кротко до него. Случилото се не биваше да значи твърде много за нея. Нищо не можеше да се промени. Знаеше, че е глупаво да се чувства по-различно. В родината й жена на нейната възраст отдавна бе омъжена и ако Господ желае, вече имаше деца. Това, което стана тази нощ, бе просто естествена функция. Жената е родена да създава удоволствие на мъжа.

Мислеше като жена от Джакир! Шокът, който изпита при осъзнаването на това, остави горчив вкус в устата й, по-силен от насладата, изпитала с мъжа до нея. Отдръпна се, за да избяга навярно, но той я прегърна.

Подпрян на лакът, внимателно изучаваше лицето й. В него имаше още тайни и под жарта на уталожените страсти имаше въздържаност, която той не разбираше.

— Заболя ли те? — Това не бе първата му мисъл, но и той като нея не бе готов да сподели своите тайни.

— Не, не разбира се.

Докосна лицето й. Макар че не се отмести, остана безразлична. Кожата й бе хладна и той я зави в очакване тя да каже нещо, да му покаже как се чувства или какво иска.

— Няма да ме забравиш — прошепна той. — Жената никога не забравя първия си любовник.

Имаше достатъчно болка в думите му, но тя не го разбра.

— Не, няма да те забравя.

Той я завъртя, така че тя легна върху него и косата й го покри. Погледите им се срещнаха. В тях имаше предизвикателство.

— Нека да се уверим в това — промълви той и докосна устните й.

 

 

Когато се събуди, слънцето бе вече високо. Тялото й усещаше тъпа и някак си приятна болка, която й напомняше за нощта. Изпитваше желание да се усмихне, да се сгуши в леглото и да притисне завивките като чанта, пълна с най-хубави диаманти. Но нещо дълбоко в нея я караше да се бои, че подчинението на жената в леглото означава пълно подчинение.

Филип спеше до нея. Не бе помислила, че той ще остане през нощта. Нито пък знаеше колко е успокоително да лежи в тъмнината и да слуша равномерното дишане.

Нежност. Усещаше я и й се съпротивляваше. Гореше от желание да го погали по бузата и косата. Искаше да се увери, че това, което се случи през нощта, не е било само сън.

Предпазливо протегна ръка. Едва го докосна и Филип отвори очи. Адриан отдръпна ръката си, но той бе по-бърз от нея. Хвана я и я целуна.

— Добро утро.

— Добро утро. — Чувстваше се глупаво и ужасно неловко. — Спахме повече, отколкото възнамерявах.

— Ваканциите са за това. — Той се обърна към нея и зарови лице в шията й. — И за други неща.

Адриан затвори очи. Не предполагаше, че ще бъде толкова трудно да се бори с желанието да се отдава. По-силно копнееше за Филип сега, отколкото през нощта. Жадуваше за любовта, както за всяко друго удоволствие повече, след като вкуси от нея.

— Като закуска ли? — попита тя. Опитваше се да говори непринудено.

Той я целуна леко по устните и се отдръпна.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Да поръчам ли?

— Да… не — отговори Адриан и съжали, че излъга. — Ще взема душ и ще се облека. Искам да отида с лодка до Паланкар.

— Наела ли си лодка?

— Още не.

Когато Филип седна, тя се отмести, така че телата им вече не се докосваха.

— Защо аз да не се погрижа за това? Ще отида да се изкъпя и ще те чакам в ресторанта след час. Ще закусим и ще отидем двамата.

— Чудесно. — Успя да се усмихне. — Ще се забавя малко, защото трябва да се обадя на Селест.

— Не закъснявай. — Целуна я. Адриан вече съжаляваше и отвърна страстно. Филип промърмори нещо и я притегли към себе си. — Човек може да издържи дни без храна.

Смехът й бе малко пресилен.

— Не и аз — отговори тя.

Когато остана сама, опря глава на коленете си. Не трябва да боли. Щом върши това, което е необходимо, не трябва да боли. Да, но я болеше. Отхвърли завивките, стана бързо и се раздвижи.

Чака я половин час повече от уговореното. Седеше до прозореца в ресторанта и наблюдаваше хората на плажа. Знаеше, че някои жени не ценят времето, но Адриан не бе такава. Филип не издаваше нетърпението си. Бавно пиеше второ кафе. Щом един мъж започне да брои минутите, значи не е в добро състояние на духа. Взе розата, оставена от него до чинията й. Бе ядосан.

Това, което преживя през изминалата нощ, бе много повече от изблик на силна страст. Всичко неизменно си дойде на мястото. Никога не потърси, дори не искаше да потърси човек, който така да му подхожда. Но нямаше връщане назад. „За нея също“ — помисли той, докато палеше цигара. Тя може да смята, че е по-добре да живее така, както е живяла, преди да го срещне, но той ще я убеди в противното.

Бе взел решение, навярно първото безкористно решение в живота му. И нямаше да я чака цяла сутрин, за да се убеди, че е прав.

Смачка цигарата си, оставяйки я да тлее до изстиващото кафе, и напусна ресторанта. Почувства се неловко, когато стигна до стаята й. „Чезнещ от любов глупак“ — помисли за себе си без никакво отвращение. Почука по-настойчиво, отколкото бе необходимо. Адриан не отговори и той се опита да отвори вратата. Бе заключена, но ключът от неговата стая бе в джоба му заедно с кредитна карта и една тънка монета. Залови се за работа, без да се огледа.

Когато отвори, знаеше какво се е случило. Веднага се насочи към гардероба и го отвори. Той бе празен. Бе останало само уханието на нейния парфюм. Бе разсипала малко пудра на тоалетката, но шишенцата и тубите не бяха там.

Затръшна вратата на гардероба и пъхна ръце в джобовете. За миг го обзе ярост и безсилие. И тогава той, който никога не избухваше, разбра какво значи да си готов да убиеш, за да отмъстиш. Овладя се, отиде до телефона и набра номера на рецепцията.

— Преди колко време Лора О’Конър освободи апартамента си? — Докато чакаше, мечтаеше за насилие и възмездие. — Четирийсет минути? Благодаря.

„Колкото и да се опитва, никога няма да избяга“ — помисли той и остави слушалката.

Докато Филип се заричаше да й отмъсти, Адриан закопчаваше предпазния си колан. Носеше тъмни очила. Очите й не бяха зачервени. Тя не заплака. Знаеше, че той ще се разсърди. После обаче ще продължи да върши работата си също както и тя. Не биваше да се поддава на чувствата си към този мъж. Докато не вземе „Слънцето и Луната“, трябва да мисли само за отмъщението.