Нора Робъртс
Ледена страст (17)

Седемнайсета глава

Пътуването до „Ел Президенте“ не я успокои. Дори напротив, когато влязоха в стаята й, беше вбесена. Бе свикнала да потиска истинските си чувства, но сега не можеше да се овладее.

— По дяволите, Филип! От деня, в който се срещнахме, ти ми причиняваш само неприятности. Бъркаш се в чужди работи, пречиш, следиш ме. — Дръпна перуката и я запрати към канапето. Тя падна на килима.

— Това е благодарността, която получавам.

— Ако се опитваш да се правиш на герой, трябва да ти кажа, че мразя героите.

— Ще го имам предвид. — Внимателно затвори вратата след себе си. Изпитваше удоволствие да наблюдава ядосана жена.

Адриан откопча евтините позлатени халки от ушите си и ги запрати в стената.

— Мразя мъжете!

— Добре.

Кипеше от гняв. Започна да сваля изкуствения си маникюр.

— Теб особено!

— Винаги предпочитам да бъда набелязан от красиви жени.

— Не можеш ли да си намериш по-интересно занимание от това да се бъркаш в работата ми?

— Не, поне засега. — Наблюдаваше как тя тръсна косата си. Бенката, която бе нарисувала в ъгъла на устата си, не й подхождаше повече от лилавите сенки около очите. — Адриан, скъпа, какво си направила с лицето си?

Ядосана, Адриан се обърна и влезе в спалнята.

— Хайде, върви си! — каза тя, докато той крачеше бавно зад нея. — Имах тежък ден.

— Забелязах. — Усети парфюма на Роуз или на Лара. Усмихна се, когато тя направи жест, сякаш пропъждаше досадна муха.

— Твоя братовчедка ли е жената, с която бяхте на бара днес следобед?

Стиснала зъби, започна да почиства грима от лицето си.

— Ти си ме шпионирал. Не мога да си представя нещо по-низко от това.

— Тогава трябва да имаш по-богато въображение. Харесвам червените бикини, но не и сините на звездички.

— Ти си отвратителен! — Потопи пръстите си в крем и започна да го нанася на лицето си. — Но не съм изненадана. Какво си правил — седял си с бинокъл на прозореца? — Той се засмя, а тя започна да изтегля лигнинени кърпи една след друга. — Навярно обичаш работата си.

— Да, особено напоследък. Майсторски се гримираш — отбеляза той, когато Адриан отстрани и последните следи на Лара от лицето си.

— Радвам се, че мислиш така.

Умело махна електриковосините контактни лещи. Бе изненадан, че не са се разтопили от яростта, искряща от очите й.

— Извинявай, но искам да се преоблека.

— Скъпа, няма да те изпусна от очи, докато не приключим с бижуто на Сейнт Джон. — Седна върху облегалката на стола. — Препоръчвам ти да облечеш нещо черно. Връщането на скъпоценностите изисква същите предпазни мерки, както и вземането им.

— Няма да ги върна.

— Не, ти няма — съгласи се той. — Аз ще направя това, а ти ще дойдеш с мен.

Адриан се отпусна в креслото. Бе вбесена.

— Защо?

— По две причини. — На масата имаше букет от клюмнали оранжеви и алени цветя. Филип взе едно от тях и го подуши. Предпочиташе аромата на цветето пред евтиния одеколон, с който се бе поляла. — Първо, мога да направя така, че да изпаднеш в много неудобно положение, ако откажеш сътрудничеството си.

Тя измърмори:

— О, колко ужасно!

Погледна я. Усети, че трябва да се изправи, но вместо това предизвикателно протегна крака.

— Второ — продължи той, — ако тук стане кражба в същия стил, не само че няма да мога да те защитя от последствията, но и ще се злепоставя с това, че съм отклонил следите от теб.

— За какво говориш?

— Днес следобед изпратих шефа си за зелен хайвер в Париж.

Момичето се изправи.

— Защо?

Самият той непрекъснато си задаваше този въпрос. Подразни се, когато и тя попита същото.

— Исках да ти дам възможност да ми обясниш.

Адриан се взря в него, после погледна ръцете си.

— Не те разбирам.

Чудно нещо! Самият той не се разбираше. Нетърпеливо хвърли цветето.

— По-късно ще има време за това. А сега се поразмърдай. Искам да приключа тази работа.

Тя остана неподвижна за момент. Би било по-лесно, ако той крещеше, сипеше обиди и обвинения. Вместо това Филип бе спокоен, разсъждаваше логично и обясняваше какво трябва да се направи. И някак си я накара да почувства, че му е задължена.

— Не знаех, че си на острова.

— Все още не ме познаваш. Знам за теб повече, отколкото мислиш. Обикновено отсядаш в този хотел, когато имаш път насам. — Очите й блеснаха, но Филип не обърна внимание на това. — Хората в нашия бранш умеят да проучват, Ади. — Продължаваше да я наблюдава. Измъкна още едно цвете и потупа с него дланта си. — При създадените обстоятелства прецених, че е по-добре да пропусна тържествата в хотела на Сейнт Джон и да те проследя. Представи си как се зарадвах, когато открих, че си наела този апартамент.

Бе открил много повече. Тя имаше основание да го мрази за това.

— Винаги съм смятала, че шпионите са низши същества, като змиите и червеите.

— Що за отношение, след като направих опит да изиграя ролята на сър Галахад.

— Не съм те молила за услуга.

— Не, не си.

— И, разбира се, няма да ти благодаря за това.

— Сломен съм.

Адриан кръстоса крака.

— Ти си пъхаш носа там, където не е желателно и не е необходимо. Достатъчно добре се справях и без теб.

— Имате право, Ваше Височество. Обикновеният човек заслужава да му се хвърля прах в очите.

— Това няма нищо общо с ранга и няма да ме накараш да се почувствам виновна.

„Но аз вече те накарах“ — помисли Филип и се усмихна.

Адриан барабанеше с пръсти по облегалката на стола.

— Предполагам, че ако скъпоценностите не се върнат, ти ще изпаднеш в твърде деликатно положение.

— Защо мислиш така? Само заради това, че бях крадец почти петнайсет години и изпратих Интерпол на бърза ръка в Париж, докато под носа ми открадват половин милион долара в скъпоценности?

— Разбирам. — Стана, извади черна блуза и работни панталони от тоалетната масичка и го погледна.

Филип запали цигара.

— Ако се притесняваш, преоблечи се в гардероба.

— Изключителен джентълмен — промърмори тя, като се отдалечаваше.

— Същевременно можеш да ми дадеш плана.

Разклати закачалките, докато сваляше костюма на Лара.

— Нямам намерение сама да ти предложа уликите.

— Навярно аз трябва да вляза и да ти го подам, докато обсъждаме.

Тя счупи пластмасовата закачалка на две.

— Имат апартамент на горния етаж. Четири стаи и две бани. Сейфът е в стаята за обличане. Отваря се с ключ.

— Който ти имаш?

— Разбира се.

— Това е добре. Как влезе?

Адриан извади косата си над яката на блузата. „В случая са важни не бижутата, а парите“ — припомни си тя. И тъй като вече ги имаше, можеше да си позволи да сътрудничи.

— Тази вечер използвах план „Б“, защото исках да вечерям с моята братовчедка и семейството й. Влязох, преоблечена като камериерка. Семейство Сейнт Джон развличаха представителите на пресата.

Беше ги откраднала сама. Изненадан, Филип захвърли цветето и закрачи из стаята.

— Имаше ли проблеми?

— Нищо особено, с което не бих могла да се справя. Лорин влезе неочаквано, точно когато приключвах, но тя никога не поглежда два пъти към прислужник.

— Ти си хладнокръвна.

— Това комплимент ли е? — Адриан се подаде от гардероба.

— Факт. И тъй като камериерките не почистват по това време на нощта, твоят план „Б“ е неприложим. Какъв е план „А“?

Адриан бързо прибра косата си.

— През отдушниците. Тесни са, но напълно достатъчни. Има отвори на тавана на банята. — Енергично и безпристрастно огледа тялото му. — Ще бъде трудно за теб.

— Винаги съм предпочитал отдушниците. — Извади пистолета от джоба си.

— Какво правиш?

Забеляза, че не се страхува от оръжието, а според него пистолетът му бе доста противен за гледане. На лицето й нямаше ужас, какъвто много жени биха изпитали при вида на оръжието. Той си припомни колко точен и зашеметяващ бе нейният удар, когато „деловият й партньор“ се опита да промени правилата.

— Когато работя, не нося нищо, което да ми тежи. — Изтегли чекмеджето на една маса и сложи вътре пистолета.

— Умно — отбеляза тя и сви рамене. — Въоръженият грабеж утежнява положението.

— Никога не съм възнамерявал да ходя в затвора. Просто не искам да има кръв по моите камъни.

Огледа го с интерес.

„Изказването му не е проява на високомерие. Той вярва в това, което говори“ — реши Адриан.

— Ако ще връщаме скъпоценностите, бих искала да стане по-бързо. Не ми е приятно.

Той знаеше какво изпитва тя. Взе огърлицата. Камъните хвърляха червени отблясъци в ръката му.

— Красиви са, нали? Винаги съм имал слабост към диамантите, но има нещо елегантно в цветните камъни. Съгласна ли си?

— Естествено. — Поколеба се, след което последва инстинкта си. Знаеше какво изпитва човек, когато държи в ръцете си богатство. — Искаш ли да ги разгледаш? Имам лупа.

Изкушението бе твърде голямо.

— Нямаме време. — Със съжаление ги отмести и се зае с работата. — Ще ни трябват фенерче, допълнителни ръкавици и ключът естествено.

Адриан взе всичко необходимо.

— Не възнамерявах така да прекарам нощта — промълви тя.

— Мисли за това като за коледен подарък на семейство Сейнт Джон.

— Не заслужават. Той е глупак, а тя — сметкаджийка.

Филип пусна ключа в дълбоките джобове на панталоните си.

— Хора, които живеят в стъклени къщи — отбеляза той.

Хвана ръката й и я поведе.

„Ел Гранде“ имаше страничен вход. Към него слизаха бетонени стъпала и бе построен за удобство при работа. Бе безполезен за гостите. През него влизаха обслужващият персонал и екипите по поддръжката, без да минават през елегантното фоайе.

Помещението за боклук бе на няколко крачки. Макар че капакът бе затворен, наоколо се разнасяше отвратителна миризма.

— Съблазнителен аромат, почти като парфюма на Роуз — отбеляза Филип. — Ти имаш апартамент тук. Защо да не влезем в отдушниците на този хотел.

— Избрах този вариант, защото в „Ел Гранде“ сега има много джобове за обиране. Напълно възможно е да не сме единствените крадци. И ако има разследване, предпочитам да започнат оттук, а не отвътре.

— Предпазна мярка? — попита той и внимателно огледа инструментите, които Адриан извади. — Хубави са. От хирургична стомана ли са?

— Разбира се.

— Нека аз. — Избра един инструмент и умело се справи с ключалката. Адриан се увери в това, докато надзърташе през рамото му. Филип наведе ухо към бравата, пръстите му се движеха така, сякаш бе цигулар виртуоз, и я отвори. Смяташе, че тя отлично се справя с ключалките, но трябваше да признае неговото превъзходство.

— От колко време не си в занаята?

— Почти пет години. — Върна й инструмента и отвори вратата.

— Не си загубил сръчността си.

— Благодаря.

Влязоха във вътрешността на хотела. Беше влажно и миришеше на боклук. Адриан освети равния циментов под и стените. Някой бе заковал афиш, според нея на мексиканска поп звезда. Тук-там имаше няколко стола, но от това помещението не ставаше по-уютно. Разширенията над главите им бяха непокрити.

— Мислиш ли, че той ще вложи част от печалбите си да създаде по-добри условия за работа през двайсетия век? — Видя как един гущер се движи плахо по стената и премигна.

— Ще обсъдим обществения принос на Сейнт Джон по-късно. Сега накъде? — Тя направи знак и той премина през стаята в ниша, която се отваряше към голяма работна зала. Тук бръмчеше нагревателят за вода. Въртящият се огромен кондиционер го накара да помисли за заскрежените прозорци на неговата къща в Оксфордшир, където се усещаше, че е Рождество Христово. Намръщи се и огледа отдушника. Беше права, когато каза, че ще му е трудно.

— Добре, помогни ми да се покача, а аз ще те изтегля. — Протегна ръка да вземе фенерчето.

Адриан мислеше за мизерните условия в стаята оттатък. Мексиканската икономика бе объркана и хората се бореха. Тя можеше да препродаде скъпоценностите на Сейнт Джон и да вкара полученото в държавата чрез благотворителните фондове на католическата църква.

— Прецени отново. От тези камъни би могло да има по-голяма полза, отколкото да красят шията на Лорин. Ще ги разпределим помежду си на шейсет и четирийсет процента.

— Шейсет и четирийсет ли?

— Свърших цялата работа — подчерта тя. — Това е повече от честно разделяне.

Как искаше Филип тя да не прави такова предложение. Мъж, роден да краде, по-трудно връщаше взетото обратно. Същността на случая не бе в парите, а в принципа. За нещастие, през последните пет години той вече имаше други принципи. Мрачно признание. Помисли за Спенсър и си го представи как седи зад бюрото и дърпа лулата.

— Фенерчето! — повтори Филип.

Адриан сви рамене и му го подаде.

— Моето предложение е много по-добро, но нека бъде както ти искаш.

— Каза, че апартаментът е на последния етаж, коя стая?

— Крайната от западната страна, в ъгъла на сградата.

— Имаш ли компас?

— Не — усмихна се тя, — не знаеш ли къде е запад?

Трябваше да каже нещо, за да защити британското си достойнство.

— Винаги използвах компас.

Все още усмихната, тя преплете пръстите си.

— Хайде, хооп, скъпи! Ще те заведа.

Пренебрегна подигравката и стъпи в ръцете й. Преди още тя да почувства тежестта му, той се качи, извивайки се в отдушника. Успя да се придвижи малко и й подаде ръце. Тя се хвана. Пръстите им се вкопчиха и здраво се държаха. Погледите им се срещнаха. В следващия миг тя бе при него.

Филип насочваше светлината напред и назад. Чувстваше се като в метален ковчег.

— Добре, че не изядох коледния си пай.

— Тясно е на завоите — промълви Адриан развеселена. — Навярно трябваше да вземем някаква мас за теб.

Нямаше възможност да се обърне и да я изгледа навъсено.

— Ако имахме повече време, щях да се справя и с по-сложна ситуация.

— Цялото време на света е наше.

Филип пое дълбоко дъх.

— Мирувай, чака ни доста път!

Изкачването бе дълго и трудно. Често металният тунел се стесняваше така, че Филип трябваше да се извива и гърчи като змия под скала. Сантиметър по сантиметър се плъзгаха нагоре, като пренасяха центъра на тежестта си. Изкачваха се безмълвно. Когато преминаваха над отвори, чуваха гласове, смях или обичайния шум от плискането на вода в баните.

На четвъртия етаж на Адриан не й оставаше нищо друго, освен да се просне по очи, защото един от гостите на хотела влезе в банята да прави гаргара. И ако той бе отворил очи, докато отмяташе главата си назад и плакнеше устата си с ментова вода, щеше доста да се изненада.

Тя едва се сдържа да не се изхили при придвижването им до следващия етаж. Там, където проводите се разклоняваха, Адриан леко подръпваше крака на Филип, за да му покаже вярната посока. Мислено бе правила това изкачване много пъти. След тридесет изтощителни минути достигнаха отдушника на пастелно розовата тоалетна на Сейнт Джон.

— Сигурна ли си? — прошепна Филип.

— Разбира се, че съм сигурна.

— Ще бъде много непрофесионално, ако сложим бижутата в чужд сейф.

— Казах, че съм сигурна. Виждаш ли онзи халат с отвратителния паун, който е закачен на вратата?

Той трябваше да прегъне колене, така че да докосне с тях гръдния си кош, за да погледне.

— Е, и?

— Подарих го на Лорин за рождения й ден.

Филип го огледа.

— Въобще не я харесваш, нали?

— Тя тероризира прислужниците си, гони ги, когато реши, и за трите години, откакто я познавам, нито веднъж не остави бакшиши в ресторантите. — Подаде му малка отвертка и попита: — Искаш ли да го направиш?

За момент той просто седна. После като че ли му хрумна нещо друго, изтри бузата й от праха, който бяха събрали, докато се изкачваха по отдушника, и предложи:

— Защо не продължиш ти?

Тя сви рамене, бързо се справих болтовете и прибра отвертката в джоба си. Филип повдигна решетката. Все още обмисляше думите й. Какво значение имаше за Адриан как Лорин се държи със слугите си?

„Сега не е време да мисля за това“ — реши той и отмести капака.

— Чакай тук — нареди Филип.

— О, не, идвам с теб.

— Излишно е.

Адриан докосна ръката му.

— Сигурен ли си, че ще сложиш бижутата там, където са били?

— Вярно.

Той се плъзна през отвора. След секунди Адриан тихо го последва. Пресегна се и неволно я хвана през кръста. Щом ръцете му я обгърнаха, за момент помисли, че би предпочел да прекара вечерта другояче.

Пристъпиха напред, но внезапен шум ги накара да се отдръпнат рязко назад. Можеха да ги забележат. Адриан покри лицето си с ръце и се молеше да не се засмее.

Както изглеждаше, семейство Сейнт Джон бяха обзети от страст в първите часове на коледната сутрин. Пружините на леглото скърцаха. Лорин стенеше, а Чарли дишаше тежко.

— Да не ги безпокоим — промърмори Филип и сякаш се превърна на сянка в коридора.

Звуците в съседната стая ставаха ту по-силни, ту утихваха, докато Филип и Адриан пропълзяха до сейфа. Той помисли, че могат да проникнат в апартамента като морски пехотинци, да отворят сейфа и да се оттеглят, без да нарушават ритъма на Сейнт Джон. Не можеше да не се възхити от издръжливостта на Чарли, след като бе чул страстните желания на Лорин.

Ръцете на Филип започнаха да се потят в тънките хирургически ръкавици не от напрежение, а от завистта, която изпита, когато Лорин извика и продължи да стене. Адриан се тресеше от смях, а светлината от фенерчето в ръката й подскачаше. Филип го грабна и скръцна със зъби:

— Стегни се!

— Съжалявам. Представям си Чарли гол.

— Недей на празен стомах. — Той намери кутията за бижута и сложи в нея блестящите рубини и диаманти. Осъзнаваше, че е болезнено да ги връща. Това бе всичко, което можа да направи, за да не изохка, когато стоновете на Лорин прераснаха във виене, а бедрото на Адриан докосваше неговото.

Изправи се и я издърпа през коридора в банята.

— Горе! — Изрече го така рязко, че Адриан се изненада.

— Ти знаеш как да се абстрахираш от комичното. — Тя стъпи на тоалетната чиния и се промъкна през отвора на отдушника. Филип все още висеше наполовина от дупката, когато пред вратата се чуха стъпки. Успя да се вмъкне в отвора, точно когато вратата се отвори.

— Господи! — чу се изтощеният глас на Чарли, който се наведе над мивката и отметна от очи оредялата си коса. Филип и Адриан не можеха да направят нищо друго, освен да стоят безмълвни като статуи. Чарли наля вода и жадно я изпи. Филип гледаше как се подпря с едната ръка на стената и изпразни мехура си. Миризмите на секс и урина се издигнаха през отдушника. От спалнята се чу жаловитият глас на Лорин:

— Чарли, ела в леглото. Имам друг подарък за теб.

Гол, шкембелия, застаряващ, той поклати глава.

— Жена! Аз не съм бъзльо, я! — промърмори, загаси лампата и се върна при Лорин, за да направи най-доброто, на което бе способен.

Адриан се тресеше от смях. Донякъде си струваше връщането на бижутата!

— Дръжте се достойно, Ваше Височество — промълви Филип, докато слагаше решетката на място. — Да се махаме оттук.

Чувстваше се така, както когато извършваше някоя кражба. За пръв път действаше с партньор. Смехът, потискан по време на дългото им пътешествие обратно по отдушниците, се лееше, докато караха към „Ел Президенте“. Не спря дори тогава, когато Филип я последва в нейния апартамент.

— Невероятно, просто невероятно — тя се отпусна на един стол. Филип за пръв път я виждаше такава. Свали обувките си и му се усмихна. — Бе толкова невероятно, че вече не ме е яд на теб.

— Добре тогава, ще спя спокойно.

— Винаги ли си раздразнителен след работа?

Оказа се в капан. Сгреши, че й позволи да показва пътя в отдушниците. Трябваше да пълзи сам, измъчван и дразнен от нейната красива, прикрита същност. Не можеше да седи. Крачеше до прозореца и обратно.

— Пропуснах вечерята заради теб.

— Ау! — Долови леко съчувствие в гласа й. — Страхувам се, че по това време няма рум сервиз. Имам шоколад.

— И това е нещо.

Чувстваше се прекалено добре и не можеше да бъде неучтива в такъв момент. Измъкна от чантата си шоколад и му го подаде.

Филип разкъса обвивката на равния твърде тънък шоколад.

— Без бадеми е.

— Не обичам ядки.

— Доказа го, като ритна между краката приятеля си тази вечер.

— Не ставай вулгарен. — Наля вино в две чаши и му подаде едната. — Не трябва да се ядосвам, парите са у мен.

Хвана китката й, преди тя да се върне на стола си.

— Толкова ли са важни парите?

Помисли за центъра на малтретираните, за който бе решила да задели средства.

— Да, важни са.

Пусна я и продължи да крачи.

— Какво получаваш за това, Ади? Той ще ти подхвърли ли няколко хиляди? Дължиш ли му нещо или си влюбена в него? Само дългът или любовта могат да те накарат да постъпваш така? Доколкото виждам, той не носи никакъв риск, а ти непрекъснато поемаш отговорност.

Отпи от топлото вино и гледаше как Филип се движи из стаята. „Като пантера, която неуморно крачи в клетката си“ — помисли тя.

— Кой е той? — попита тихо момичето.

— Ти ми кажи. — Обърна се към нея. Никой от двамата не осъзнаваше, че самоконтролът и търпението му се изчерпваха. Ревността — грозна и гола — прозираше в поведението му. И щеше да е проклет, ако чака още един час, за да разбере от кого ревнува. — Искам да знам кой е той, защо си се обвързала и защо му помагаш да краде.

Внимателно го наблюдаваше.

Той намери цигарите си, извади една и захвърли кутията на масата.

— Не помагам на никого да краде.

— Не си играй с мен.

— Казах ти и преди, че правя всичко по собствено желание.

— Каза ми също, че го правиш заради някакъв мъж.

— Да, но не както ти мислиш. Никой мъж не ме изнудва, не ми плаща и не спи с мен. — Седна и се облегна назад. — Работя сама, за себе си. Нямам партньор, нито дълг за плащане.

Бавно издиша цигарения дим. Любопитството замени нетърпението му. Бе напрегнат.

— Опитваш се да ме накараш да повярвам, че сама си откраднала милиони в скъпоценности през последните девет-десет години?

— Не се опитвам да те карам да вярваш в нещо. Попита ме за истината и аз ти я казах. Всъщност това е без значение, защото нямаш никакво доказателство. Началниците ти ще те помислят за луд, а и аз вече бях решила, че това ще е последната кражба в моя живот.

— Това е смешно. Била си дете, когато е започнало всичко това.

— Бях шестнайсетгодишна, когато започнах, много млада, но бързо се научих.

Филип я погледна изпитателно.

— Защо започна?

Усмивката й се стопи. Тя шумно отмести чашата.

— Това не те интересува.

— Престани, Адриан!

— Това засяга само мен.

— Вече засяга и мен.

— Въобразяваш си, Филип. — Стана, вперила поглед в него. Когато се налагаше, можеше да се държи царствено, което съответстваше на нейната титла. — Вечерта бе забавна, но действително трябва да ти кажа „лека нощ“. Изтощена съм.

— Ще спиш до късно утре. Не сме свършили. — Погледна часовника си. — Трябва да позвъня, преди да продължим. Имам приятел в Париж, който може да ангажира Интерпол за ден-два. — Без да иска разрешение, той отиде в спалнята, за да се обади по телефона.

Когато се върна, тя спеше. Погледна я как лежи свита на канапето с едната ръка под глава. Косата й покриваше лицето и когато той я отмести, дишането й си остана бавно и равномерно. Сега тя не бе царствена и високомерна, а млада и уязвима. Знаеше, че трябва да я събуди и разпитва сега, когато е беззащитна. Вместо това изгаси лампата и я остави да спи.

 

 

Когато я чу, почти зазоряваше. Меката, сивкава светлина навън скоро щеше да стане бяла и блестяща с изгряването на слънцето. Филип се бе излегнал на леглото й, ризата и обувките му бяха захвърлени небрежно на пода. Бързо седна в леглото. Разбра, че се е събудил не от светлината, а от риданията.

Отиде в съседната стая и я видя свита на кълбо, сякаш се отбраняваше от някого или от силна болка. Когато се наведе над нея и погали мократа й буза, разбра, че тя все още спи.

— Ади! — Разтърси я леко, а след това по-силно, усещайки съпротивата й. — Ади, събуди се.

Тя яростно се дърпаше, сякаш очакваше той да я удари, и се сгуши във възглавниците с широко отворени ужасени очи. Филип продължи да й шепне, нещо го възпираше да се доближи до нея. Постепенно безжизненият поглед изчезна и в очите й се появи печал.

— Това е само лош сън — промълви Филип й взе ръката й. Пръстите й трепереха, тя се вкопчи в него и за момент остана така. — Ще ти донеса вода.

На плота стоеше бутилка. Той я отвори и наля в чаша, без да откъсва поглед от нея. Адриан се сви и опря чело на коленете си. Гадеше й се и започна да диша дълбоко, за да й олекне.

— Благодаря. — Пое чашата с две ръце. Чувстваше се унизена. Остана безмълвна и се молеше да бъде сама, за да се съвземе.

Когато Филип седна до нея, изпита желание да се сгуши в него и да отпусне глава на рамото му.

— Какво се е случило?

— Имах кошмари.

— Нещо те измъчва. — Той докосна бузата й. Този път тя не се отдръпна и затвори очи. — Ти говори, а аз ще слушам.

— Не се нуждая от никого.

— Няма да си отида, докато не ми кажеш.

Адриан се загледа в чашата с вода. Бе топла и безвкусна.

— Майка ми умря на Коледа. Сега, моля те, остави ме.

Взе чашата от ръката й и я отмести. Мълчаливо я притегли към себе си. Момичето се дръпна назад, но той не обърна внимание на това. И вместо да предизвиква презрението й със съчувствените си думи, я погали по косата. От гърдите й се изтръгна полуридание, полувъздишка и Адриан се отпусна в ръцете му.

— Защо правиш това?

— Това е доброто ми дело за деня. Разкажи ми.

Никога не бе разказвала за смъртта на майка си. Бе твърде мъчително. Но сега, когато се отпусна на рамото му със затворени очи, думите идваха сами…

— Намерих я призори. Не бе паднала. Като че ли е била много слаба, за да се изправи, и е полегнала. Изглеждаше така, сякаш се е опитвала да изпълзи навън за помощ. Може и да ме е викала, а аз да не съм я чула. — Адриан сложи ръка на рамото му. Пръстите й се свиваха и отпускаха. — Сигурно си чул версията за самоубийството й. — Почувства болка, когато произнесе тази дума. — Но аз знам, че не беше така. Тя се разболя от мъка. Търсила е малко спокойствие и облекчение през нощта. Никога не би посегнала на себе си, знаейки, че аз… знаейки, че ще я намеря.

Продължи да гали косата й. Помнеше какво писаха вестниците за случилото се тогава. От време на време отново се появяваха материали за смъртта й.

— Ти си я познавала най-добре.

Тя се отдръпна, погледна го и отново отпусна глава на рамото му.

— Да, аз действително най-добре я познавах. Тя бе внимателна и нежна. И естествена. Никой не разбираше, че блясъкът около нея е присъщ на актрисата, не на жената. Тя се довери на лоши хора. Това накрая я уби.

— На твоя баща ли? — Той уцели слабото й място така изкусно, че тя не усети болката, докато не започна да кърви.

— Той я съсипа. — Тя стана и закрачи из стаята. — Постепенно, ден след ден. И това му доставяше удоволствие. — Сега вече не бе слаба. Гласът й звучеше ясно като камбаните на площада, който радостно възвестяваха Коледа. — Той се ожени за най-красивата жена, модерна жена от Запада, актриса, която мъжете сравняваха с богиня. Заради любовта си към него тя се отказа от кариерата си, от страната и традициите си. Абду продължи да я съсипва, защото тя олицетворяваше всичко, което той желаеше, и всичко, което презираше.

Адриан отиде до прозореца. Слънцето грееше силно и пръскаше диаманти в чистата вода. Плажът бе безлюден.

— Фоуб не разбираше жестокостта, защото не бе такава. За много неща научих след години. В Джакир мама споделяше само с мен.

— Защо не го напусна по-рано?

— Трябва да познаваш техните традиции и моята майка. Тя го обичаше. Обичаше го, дори когато той се ожени за друга, защото го разочаровала, като му е родила момиче. Той я оскърбяваше и унижаваше, а тя не се отдръпна от него. Прекарваше дните си, затворена в харема заедно с втората му съпруга, която се перчеше със сина си, но продължаваше да го обича. Той я биеше и тя търпеливо понасяше всичко. Упрекваше се за това, че не може да има повече деца. Стоя почти десет години, забулена с фередже и оскърбявана, докато той унищожаваше нейната самоувереност, достойнство и самоуважение. Продължаваше да търпи заради мен. Могла е да избяга, но е останала заради мен.

Пое дълбоко дъх и машинално погледна към блесналия от слънцето пясък.

— Всичко, което е правила или не, е било за мое добро.

— Обичала те е.

— Навярно повече, отколкото е трябвало, повече, отколкото е било добре за нея. Стояла е там година след година, защото не е могла да ме изостави. Той я биеше, унижаваше, изнасилваше. Господ знае колко пъти я е изнасилвал. Веднъж неволно станах свидетел на това. Лежах свита под леглото с ръце на ушите, за да не слушам. Мразя го!

Филип отвори широко очи. Съчувствието му прерасна в гняв при мисълта какво е изстрадала като дете. Понечи да заговори, но разбра, че думите не можеха да облекчат такава болка.

— Не знам дали някога е щяла да се осмели да го напусне. Веднъж, когато съм била осемгодишна, Абду й е казал, че ще ме изпрати на училище далече. Щял да ме сгоди за сина на негов приятел.

— На осем години?!

— Женитбата щяла да почака, докато навърша петнайсет години, но годежът бил добър политически ход. По това време тя все още е била добра актриса. Приела решението му и дори се престорила, че е доволна. Уговорила го да ме вземат със себе си в Париж да ми покаже света. За да бъда добра съпруга, трябвало да знам как да се държа в обществото. Убедила го, че е доволна от заинтересоваността му за моето благополучие и че одобрява женитбата. В Джакир е обичайно момичето да бъде омъжено на петнайсет години.

— Без значение дали иска или не?

Тя се усмихна. Той разсъждаваше като британец.

— Там сватбите все още се уреждат и това важи както за дъщерята на бедняка, така и за тази на шейха. Смисълът на това е да се заздрави родът и да се узаконят сексуалните връзки. Любовта е без значение.

Отново погледна през прозореца. Млад мъж с пясък по тялото се клатушкаше по края на брега.

— В Париж успяла да се свърже със Селест, която уредила два билета за Ню Йорк. В чужбина Абду се представяше за прогресивен и затова ни разреши да обикаляме по магазините и да посетим някои музеи. Позволи на мама да пусне косата си и да не се покрива с фередже. В Лувъра успяхме да избягаме от телохранителите.

Закри очите си с ръце. Те бяха подути и я боляха от ярките слънчеви лъчи.

— След това вече никога не се възстанови и не престана да го обича. — Свали ръце от очите си и се обърна. — Това ме накара да разбера, че жената губи, когато става роб на чувствата си, че за да успееш, трябва да разчиташ единствено на себе си.

— Трябвало е да разбереш също, че понякога за любовта няма прегради.

Ръцете й изстинаха. Очите на Филип бяха сериозни. В тях имаше нещо, което тя не би искала да види, така както не искаше да мисли за това, че е споделила тайните си с него.

— Искам да взема душ — каза тя и тръгна към банята. Нещо я накара да постои пред вратата на банята, после решително я затвори след себе си.