Нора Робъртс
Ледена страст (1)

Първа глава

Ню Йорк, 1989

Стюарт Спенсър не понасяше хотелската стая. Единственото преимущество на пребиваването му в Ню Йорк бе, че жена му не го преследваше да спазва диета. Бе си поръчал огромен сандвич и се наслаждаваше на всяка хапка.

Беше внушителен, оплешивяващ мъж, без добродушния нрав на човек с неговата външност. Имаше пришка на петата и упорита хрема. Изпи половин чаша чай и с типичния си британски шовинизъм реши, че колкото и да се опитват, американците не могат да приготвят чай.

Мечтаеше за гореща вана, чаша чай „Ърл Грей“ и един час спокойствие, но се страхуваше, че неуморният мъж, който стоеше до прозореца, щеше да го принуди да отложи всичко това за… неопределено време.

— Е, слушам те. — Той гледаше намръщено как Филип Чембърлейн дърпа завесата.

— Хубав изглед. — Младият мъж се взираше в стената на сградата отсреща. — Кара те да се чувстваш приятно тук.

— Филип, принуден съм да ти припомня, че не обичам да летя над Атлантическия океан през зимата. А и в Лондон имам недовършена работа, по-голямата част от която е заради теб и твоите гафове. Ако имаш информация за мен, моля те да ми я предоставиш веднага.

Продължи да гледа през прозореца. Беше нервен заради резултата от неофициалната среща, която бе поискал, но нищо в поведението му не намекваше за обзелото го напрежение.

— Стюарт, непременно трябва да те заведа на мюзикъл. Ставаш кисел с възрастта.

— Карай нататък.

Филип пусна завесата и спокойно се приближи до мъжа, на когото даваше сведения през последните няколко години. Работата му изискваше да е самоуверен и строен като атлет. Беше трийсет и пет годишен, с четвърт век професионален опит зад гърба си. Макар и роден в лондонските бедни квартали, винаги можеше да си осигури покани за най-добрите приеми в обществото. Това не беше малко постижение по времето преди разпадането на безкомпромисното класово съзнание на британците под яростната атака на рокерите. Знаеше какво е да си гладен, така както и да се наядеш до насита с черен хайвер. Тъй като предпочиташе второто, си осигури начин на живот, в който хайверът бе нещо обичайно. Беше добър, много добър в това, което правеше, но успехът не дойде лесно.

— Очертава се работа за теб, Стюарт. — Той седна и си наля чай. — Искам да те попитам дали бях полезен през последните няколко години.

Спенсър отхапа от сандвича. Надяваше се, че храната и Филип няма да му причинят стомашно разстройство.

— Увеличение на заплатата ли искаш?

— Добра идея, но нямам предвид точно това. — Филип имаше чаровна усмивка, която използваше, щом искаше да получи нещо, и сега се усмихна. — Въпросът ми е дали за вас в Интерпол има крадец, на когото си струва да плащате?

Спенсър подсмръкна, извади носна кърпа и се издуха.

— От време на време.

Питаше се дали Стюарт е обърнал внимание, че не употреби определението „оттеглил се“ пред „крадец“ и че не го поправи за допуснатия пропуск.

— Скъпиш комплиментите си, без съмнение!

— Филип, не съм тук да те лаская, а да науча защо, по дяволите, мислиш нещо за толкова важно, че да ме караш да летя от Ню Йорк по средата на проклетата зима?

— Би ли искал двама?

— Двама?!

— Крадци, Стюарт. — Предложи му сандвич с триъгълна форма. — Опитай този с пълнозърнест хляб.

— Накъде биеш?

Следващите няколко мига бяха много важни. През целия си живот Филип винаги бе разчитал само на себе си. Беше крадец, превъзходен крадец, преследван от капитан Стюарт Спенсър и другите като него по задънени улици от Лондон до Париж, от Париж до Мароко, от Мароко до друг град, където чакаше следващата плячка. После неочаквано започна да работи за Спенсър и за Интерпол вместо против тях.

„Въпрос на бизнес — припомни си той, — въпрос на преценяване на шанса и на облагите. Това, което сега ще предложа, засяга само мен.“

— Да предположим, че познавам изключително ловък крадец, който в продължение на години е съумявал да подхлъзва Интерпол, но е решил да се оттегли от активна дейност и би предложил услугите си срещу „опрощаване на греховете“.

— Говориш за Сянката.

Филип педантично почисти трохите от пръстите си. Бе спретнат мъж по навик и по необходимост.

— Вероятно — отвърна той.

Сянката! Спенсър забрави за болката в петата и закъснението на самолета. Милиони долари в скъпоценности бяха откраднати от безликия крадец, известен само като Сянката. Той го бе следвал и изпускал в продължение на десет години. През последните осемнайсет месеца Интерпол засили издирванията си и стигна до там да възложи на крадец да залови друг крадец — Филип Чембърлейн — единственият, чиито подвизи надминаваха тези на Сянката.

„Човекът, на когото имах доверие!“ — помисли Спенсър с внезапна ярост.

— Знаеш кой е той. Знаел си и къде можем да го намерим. — Стюарт сключи ръцете си на масата. — Десет години. Десет години търсихме този човек. Да те вземат дяволите, от месеци ти плащаме да го намериш! Значи си ме будалкал? Знаел си самоличността и местонахождението му през цялото време!

— Може би съм знаел — Филип се загледа в дългите си изящни пръсти, — а може и да не съм.

— Ще ми се да те затворя в клетка и да хвърля ключа в Темза.

— Но няма да го направиш, защото съм като сина, който никога не си имал.

— Аз имам син, да те вземат дяволите!

— Не като мен. — Облегна се назад и продължи: — Това, което предлагам, е същото, направено от нас преди пет години. Тогава ти бе достатъчно проницателен да осъзнаеш, че е по-полезно да наемеш най-добрия, отколкото да го преследваш.

— Беше ти възложено да го заловиш, не да преговаряш с него. Ако знаеш името или разполагаш с описанието му, незабавно ми го съобщи. Факти, Филип, не предложения.

— След десетгодишно разследване отново си в задънена улица — рязко отговори Филип. — Ако изляза от тази стая, ще останеш с празни ръце.

— Ще имам теб! — Гласът на Спенсър беше глух, но така категоричен, че младият мъж присви очи. — За човек с твоя вкус затворът е много неприятно място.

— Заплашваш ли ме? — Филип потръпна. Скръсти ръце и не отмести поглед, уверен, че капитанът блъфира. — Имам твоята дума. Нали се споразумяхме?

— Ти си този, който промени правилата. Дай ми името и ме остави да си гледам работата!

— Мислиш на дребно, Стюарт. Ето защо успя да откриеш малко от откраднатите диаманти, а аз получих по-голямата част от тях. Ако вкараш Сянката в затвора, няма да вземеш дори частица от откраднатото през последните десет години?

— Въпрос на принцип.

— Да.

Спенсър усети промяната в гласа му и видя, че той за пръв път сведе очи. Но не от срам. Познаваше го твърде добре, за да повярва, че е смутен.

— Повтарям, че е въпрос на принципи. — Филип отново стана. Бе твърде неспокоен. — Заех се с възложения ми случай, защото този крадец ме интересуваше. И сега е така. Интересът ми даже се е увеличил. — Не би могъл да притиска Стюарт много. Въпреки че изпитваха взаимно уважение, все пак Спенсър бе представител на закона. — Да речем, че знам кой е Сянката и че разговорите ми с него са ме накарали да повярвам във възможността да използваш таланта му срещу незначителното възнаграждение да започне нов живот.

— Незначително възнаграждение?! Мръсникът е откраднал много повече от тебе.

Филип се намръщи и почисти троха от ръкава си.

— Трябва ли да се обиждаме? Никой не е откраднал скъпоценности с по-голяма стойност от мен.

— Горд си, нали? — Лицето на Спенсър почервеня от гняв. — Да си крадец, едва ли е достойно за похвала.

— Ето по какво се различаваме.

— Да се промъкваш през прозорци, да правиш сделки в тъмни улички.

— Моля те, ще ме разчувстваш. По-добре брой до десет. Не искам да съм виновен за покачването на кръвното ти налягане. — Младият мъж отново повдигна чайника. — Може би моментът е подходящ да ти кажа, че докато отварях брави, растеше уважението ми към теб. Все още щях да бъда дребен крадец, ако не успявах заради теб да се справя с всичко, което захващах. Не се разкайвам за начина си на живот.

Стюарт спокойно отпиваше от чая си.

— Това няма значение. — Беше му приятно от признанието на Филип. — Истината е, че сега работиш за мен.

— Не съм забравил. — Той извърна глава и погледна през прозореца. Денят бе ясен и мразовит и това го накара да закопнее за пролетта. — Да продължа. — Напрегнато погледна Стюарт. — Като предан служител се чувствам задължен да вербувам за теб всеки подходящ.

— Крадец?

— Да, при това изключително ловък. — Усмивката му разцъфна още веднъж. — Освен това, обзалагам се, че няма да имаш полза от истинската самоличност на този крадец. — Филип стана сериозен. — Нито сега, нито когато и да е, Стюарт.

— Той ще се премести отново.

— Няма да се мести повече.

— Как можеш да си сигурен?

Филип скръсти ръце. Годежният му пръстен проблесна.

— Ще се погрижа за това лично.

— Какъв е според теб?

— Трудно е да се каже. Слушай, Стюарт. От пет години работя за теб, работя заедно с теб. Повечето от аферите бяха мръсни и опасни. Не съм ти искал нещо, но сега те моля за снизхождение към моя вероятен крадец.

— Едва ли мога да гарантирам…

— Думата ти е достатъчна гаранция — прекъсна го той. — Срещу това ще ти върна Рубенс. Нещо повече, вярвам, че ще мога да ти осигуря печалба, с която да си политически значим в особено гореща ситуация.

— В Средния изток?

Сви рамене, допивайки чая си.

— Вероятно. — Възнамеряваше да заведе Стюарт до Рубенс и Абду. Никога не разкриваше картите си докрай. — Може да се каже, че с информацията, която ти давам, Англия ще упражнява натиск там, където ползата е най-голяма.

Спенсър строго го погледна. Неочаквано бяха стигнали до нещо много по-важно от диаманти и рубини, престъпление и наказание.

— Не е по възможностите ти, Филип.

— Оценявам важността. — Седна отново, защото долови промяната в гласа му. — Давам ти дума, че знам точно какво правя.

— Деликатна е играта, която играеш.

„Най-деликатната, най-важната“ — помисли Филип.

— Игра, която можем да спечелим двамата, Стюарт.

Спенсър изхриптя и стана да отвори бутилка скоч. Напълни една чаша, поколеба се, после наля в друга.

— Филип, кажи какво знаеш. Ще направя каквото мога.

— Поверявам ти единственото нещо, което има значение за мен. Запомни това, Стюарт. — Отмести чая си настрана и пое чашата. — Видях Рубенс в съкровищницата на шейх Абду в Джакир.

Очите на Спенсър се разшириха.

— По дяволите, какво си правил в съкровищницата на шейха?

— Дълга история. — Филип вдигна чашата си за тост и я изпразни. — Най-добре да започна от началото, от Фоуб Спринг…