Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (11)

11.

Два дни по-късно, рано сутринта, на Фиона й позвъниха за възрастен мъж, изчезнал, след като излязъл на разходка от дома на дъщеря си в Сан Хуан. Тя събра екипа си, провери раницата, взе необходимите карти, повика Нюман и тръгна към Диър Харбър и лодката на Чък. Докато Чък бе на руля, тя разказа подробностите на екипа.

— Търсим Уолтър Дийтс, на осемдесет и четири. Отскоро има диагноза Алцхаймер и живее при дъщеря си и семейството й край Траут Лейк. Не знаят по кое време е излязъл от къщата. Последно е бил видян предишната вечер, около десет, когато си лягал.

— Езерото е заобиколено с гори — вметна Джеймс.

— Имаме ли някаква информация с какво е облечен? — Лони почеса Пип по главата. — Днес е доста студено.

— Още не. Ще поговоря със семейството, когато пристигнем. Мей, ти ще работиш с шериф Тайсън.

— Добре. Работила съм с него и преди. За пръв път ли се случва старецът да изчезне?

— Все още не знам. Ще попитаме. Започнали са да го търсят след шест, а семейството е уведомило властите към шест и половина. Значи търсят от час и половина.

Мей кимна.

— Тайсън не си губи времето. Помня го от предишния път.

— Ще ни чакат двама доброволци, за да ни заведат на мястото.

Когато стигнаха до езерото, слънцето бе прогонило мъглата. Тайсън, рязък енергичен мъж, ги посрещна с думите:

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Здравейте д-р Фунаки. Кой ще бъде базата?

— Аз.

— Сал, покажи на д-р Фунаки къде да разположи лагера си. Зетят на изчезналия и внукът му продължават да го търсят. Вътре е дъщерята. Бил е облечен в кафяви панталони, синя риза, червено памучно яке и тъмносини маратонки „Адидас“, четирийсет и четвърти номер. Досега се е губил два пъти, но не се е отдалечавал много. Човекът се чувства объркан.

— Пие ли някакви лекарства? — попита го Фиона.

— Накарах дъщерята да ти напише списък. Физически е в добра форма. Приятен човек е, едно време умът му беше като бръснач. Преподавал е на татко в гимназията. История. Висок е метър и седемдесет, около седемдесет и пет килограма, бяла коса, сини очи.

Той я въведе в къщата, просторна, с великолепен изглед към езерото.

— Мериан, това е Фиона Бристоу. Тя ръководи отряда за спасителни операции с кучета.

— Бен… шериф Тайсън… каза, че ще имате нужда от някои от нещата на татко, за да могат да подушат кучетата. Приготвила съм чорапите му и пижамата, с която е спал.

— Много добре. Снощи, преди да си легне, как се чувстваше?

— Добре. Беше наистина добре — тя вдигна ръце, но отчаяно ги отпусна. Фиона забеляза, че едва сдържа сълзите си. — Прекара много хубав ден вчера. Просто не съм усетила кога е излязъл. Забравя, понякога е напълно объркан. Нямам представа кога е тръгнал. Обича да се разхожда. Казва, че така поддържал форма. Двамата с мама изминаваха километри всеки ден, преди тя да почине миналата година.

— Къде обичаха да се разхождат?

— Около езерото, понякога тръгваха бавно през гората. Друг път идваха до нас, за да се видим. Тази къща беше тяхна, но след като мама почина и откриха проблема на татко, се преместихме тук. А и къщата е по-голяма от нашата. Той много я обича. Не искахме да го караме да си напуска дома.

— Къде беше вашата къща?

— На около пет километра.

— Възможно ли е да се е объркал? Да не би да е тръгнал да ви търси?

— Не знам? — тя притисна устни със свит юмрук. — Живеем тук почти цяла година.

— Проверихме старата къща на Мериан — добави Тайсън.

— Двамата с майка ви имаха ли любим маршрут, място?

— Много. Допреди пет години той щеше да се ориентира през гората дори с вързани очи — сълзите й бликнаха. — Той научи Джарет — сина ни — как да си направи лагер и да лови риба. Въведе ден на риболова — ден, забранен за училище, когато двамата с Джарет ходеха… Господи, чакайте.

Тя се спусна нанякъде.

— Как е със слуха? — обърна се Фиона към Тайсън.

— Носи слухов апарат, но сега не го е взел. С очила е, но…

Той замълча, когато Мериан се втурна към тях.

— Риболовните му принадлежности! Взел си е въдицата, дори старата шапка. Не мислех… Как не се сетих досега?

 

 

Фиона предаде всичко, което беше разбрала, на екипа си и изготвиха стратегия.

— Има три любими места за риболов — тя посочи на картата, която Мей беше приготвила. — Но често ходи и на други, в зависимост от настроението си. Физически е здрав и издръжлив. Може да има проблеми с паметта, да се чувства объркан и дезориентиран, но физически проблеми няма. Пие лекарства за високо кръвно и според дъщерята му, става доста емоционален и започва да се дразни, когато не може да си спомни нещо, напоследък са зачестили проблемите и с равновесието. Има слухово апаратче, но в момента не го носи.

Проблемът, който Фиона обмисляше, докато разпределяше секторите, беше, че Уолтър, също като малките деца и повечето възрастни, може и да не тръгне по най-лесната пътека. Ще се пробва по стръмни склонове.

Сигурно е имал някаква цел, когато е тръгнал, разсъждаваше тя, докато даваше на Нюман да помирише чорапите му. Много вероятно бе по пътя да се е объркал.

Колко ли се е уплашил, когато по някое време се е огледал и не е забелязал нищо познато, макар навремето да е бил човек, който е познавал всяко дърво, всяка пътека, всеки завой?

Нюман беше нетърпелив и душеше около водосточната тръба. Мирисът щеше да се качи нагоре по хълма, а течението и дърветата, щяха да го разнесат в няколко посоки. Когато навлязоха сред гъстите шубраци, Фиона започна да се оглежда за издайнически знаци — скъсано облекло по драките, стъпкани или счупени клони.

Нюман застана нащрек, след това пое по пътека, която се оказа истинско изпитание за бедрените и мускули. Когато стана по-равно, тя даде на четириногия си партньор вода и също отпи няколко глътки.

Провери картата и компаса.

Възможно ли бе да е направил завой обратно, да се е върнал по стъпките си и да се е отдалечил от мястото, на което често ходел да лови риба, за да поеме към старата къща на дъщеря си? Може да е тръгнал да вземе внука си за любимия ден за риболов?

Тя спря и се опита да погледне скалите, небето и пътеките така, както Уолтър би ги видял.

За него да се изгуби тук, би било, като да се изгуби в собствения си дом — страшно и напълно объркващо преживяване. Ами ако се е ядосал или уплашил, ако се объркал още повече и е започнал да се върти в кръг?

Даде на Нюман да подуши отново.

— Това е Уолт. Търси Уолт.

Тя последва кучето, което тръгна да изкачва скалите. Направи завой към сектора на Чък, остави обозначение и се обади по радиостанцията, за да съобщи местонахождението си.

Когато заслизаха, Нюман отново застана нащрек, след това се втурна, към гъсталака.

Тя извади обозначителна лента, за да маркира мястото.

— Какво откри?

Използва фенерчето си и го насочи напред, за да разсее сенките.

Отначало забеляза отъпканата почва, следите от стъпки и си представи как старецът се е подхлъзнал, опитал се е да се спре, като се е опирал на дланите си, след това на коленете.

Сигурно се бе захващал за щръкналите клони на храстите. Усили фенерчето и забеляза няколко червени памучни нишки по драките.

— Добро момче. Браво на Нюман. База, тук е Фий. На петдесетина метра съм от западната граница. Има червени нишки по храстите и следи от падане. Край.

— База, Чък е. Току-що открихме шапката му. Фий, Куърк се насочва в твоята посока. Тръгваме на изток. Момчето е нанюхало нещо. Тръгвам към… Чакайте! Видях го! Паднал е. Тук е склон. Тръгваме към него. Не се движи. Край.

— Тръгвам към теб, Чък. Ще ти помогнем. Край. Нюман! Търси Уолт. Намери го!

Изобщо не слушаше какво говорят по радиостанцията, докато продължаваха на запад. Накрая чу съобщението на Чък.

— При него сме. В безсъзнание е. Неравномерен пулс. Рана на главата, издраскан е на много места — и по лицето, и по ръцете. Има още една рана на крака. Ще ми трябва помощ, за да го изнесем. Край.

— Разбрано — обади се Мей. — Пращам помощ.

 

 

Макар и уморена, Фиона си купи хотдог от Диър Харбър и потегли към къщи. Бяха си свършили работата, при тва забележително добре. Сега можеше единствено да се надява, че доброто физическо състояние на Уолт ще му помогне да се възстанови бързо от нараняванията.

— Направихме каквото можахме, нали? — тя се пресегна и погали Нюман. — Другото не зависи от нас. Трябва да те изкъпя след цялото търсене…

Замълча и удари спирачки. Втори дрян, изключително красив, бе посаден срещу първия?

— Опа — рече тя и сърцето й ускори ритъм. — Пряко попадение.

Бек и Богарт, радостни, че я виждат, се втурнаха към автомобила, след това хукнаха отново към къщата, сякаш я подканваха: „Хайде, прибирай се вкъщи!“.

Вместо това тя слезе и отвори задната врата.

— Хайде, да се повозим!

Кучетата не чакаха втора покана. Докато животните й се поздравяваха и двамата домашари проучваха възхитителните нови миризми, които Нюман беше донесъл от спасителната операция, тя обърна автомобила.

 

 

Саймън беше на верандата пред работилницата и лъскаше с шкурка една маса. Топлият ден и свежият въздух го бяха изкушили да излезе навън. Внимателно и прецизно, също като хирург, той заглаждаше краката от орехово дърво. Беше решил да запази естествения цвят и да мине повърхността с безцветен лак. Ако някой ден на някого му се приискаше промяна, просто щяха да я пребоядисат.

— Дори не си и помисляй — повиши глас той, когато Джос се примъкна към кутията с шкурката. — Не сега — нареди той, когато кучето побутна ръката му с нос. — После.

Джос слезе от верандата, за да си избере пръчка от купчината с топки, гумени играчки и камъни, които беше събрал през последните час и половина.

Саймън спря и поклати глава.

— Когато приключа.

Кучето размаха опашка и затанцува на място, стиснало здраво пръчката.

— Няма да стане.

Джос седна, вдигна лапа и наклони глава.

— Въпреки това няма да стане — измърмори Саймън, но усети, че се размеква.

Защо да не направи почивка и да не му хвърли няколко пъти проклетата пръчка. Проблемът беше, че ако я хвърли веднъж, кучето ще поиска да му я хвърля още половин милион пъти. Гадинката схващаше, че след като я донесе и я пусне, ще последва ново хвърляне.

— Добре, добре, но ще ти отделя само десет минути, а после… Чакай!

Подразни се, че след като вече бе решил да си поиграят, Джос хукна нанякъде. Няколко секунди по-късно, автомобилът на Фиона зави по алеята към къщата.

Когато тя слезе, Саймън изруга тихо. Джос заподскача. Нали се упражняваха цели два дни? Тя го накара да седне, след това взе пръчката, която той й подаде, и я метна надалече.

А щом отвори задната врата, настана кучешки хаос.

Саймън отново се зае с масата. Ако не друго, то поне можеше да разкара кучето от главата му, за да си довърши работата. Докато стигне до верандата, Джос беше пренесъл още три пръчки.

— Трупа съкровище — отбеляза тя.

— Цял ден се опитва да ме примами, като ги събира на купчина.

Тя се наведе, избра яркожълта топка за тенис и я хвърли високо и надалече.

Последва нова какофония.

— Купил си ми още един дрян.

— След като реши да насадиш първия на онова място, нямаше симетрия. Не можех да го допусна.

— И си ги покрил със слама.

— Обичам да докарвам нещата докрай.

— Благодаря, Саймън — рече искрено тя.

Той я погледна и забеляза, че очите й се смеят.

— Пак заповядай, Фиона.

— Щях да ти помогна, ако си бях вкъщи.

— Беше излязла рано.

Тя зачака, но той не попита нищо.

— Наложи се да издирваме човек от Сан Хуан.

Той спря и насочи вниманието си към нея.

— Как мина?

— Открихме го. Възрастен мъж, с начална фаза на Алцхаймер. Беше излязъл с риболовните си принадлежности. Изглежда се бе объркал и в представите си се бе отправил към едно от любимите си места за риболов. Последвало ново объркване, докато е вървял, затова сменил посоката и тръгнал към стария дом на дъщеря си, за да вземе внука си. Сега дъщеря му живее при него заедно със семейството си. Въртял се е в кръг, връщал се е, изминал е много километри. Бил е напълно изтощен и е паднал.

— Зле ли е ранен?

— Има контузии по главата и единия крак, сътресение на мозъка, фрактура на левия глезен и доста синини, шубраците са го издрали, беше дехидратиран и в шок.

— Ще се оправи ли?

— В добра физическа форма е, така че се надяват да се оправи, но как само му се накараха! Ние много се зарадвахме, че го открихме и екипът си свърши работата, защото се страхувахме да не сме закъснели — тя се наведе за нова пръчка. — Хубава маса. Какво ще кажеш да ти се отплатя за дървото, като си поиграя с кучето ти, докато приключиш?

Той прехвърли шкурката в другата си ръка и я погледна.

— Да не би да си дошла, за да си играеш с кучето ми.

— Дойдох, за да ти благодаря и тъй като Сил пое сутрешните ми часове, а следващият е чак в пет и половина, реших да ти благодаря лично.

— Колко е часът?

Тя изви вежди и погледна часовника си.

— Три и петнайсет.

— Ще стане — той хвърли шкурката на земята, след това слезе от верандата, хвана я за ръката и я поведе към къщата.

— Къде отиваме?

— Много добре знаеш, дяволите да го вземат.

— Някои хора поне биха опитали да ми обърнат малко внимание, преди…

Саймън я завъртя и притисна устни към нейните, докато ръцете му се плъзнаха надолу към дупето.

— Прав си, ще стане. Държа да подчертая, че обикновено не падам в ръцете на мъжете толкова лесно, но…

— Пет пари не давам — този път ръцете му се плъзнаха под якето и ризата и погалиха голия й гръб.

— Нито пък аз. Вън!

— Няма да правя нищо, докато наоколо търчат кучета.

— Не — разсмя се тя и се опита да запази равновесие, докато двамата разкопчаваха дрехите си. — Казах на кучетата да останат навън.

— Добре, че се сети — той я поведе към задната веранда.

Свали с един замах якето й и я притисна до стената. Фиона усети как желанието й се надига и на свой ред задърпа ризата му.

— Чакай.

— Няма.

— Сериозно… Знам, че се радваш да ме видиш, но си като ураган. Господи!

Той се отдръпна.

— Извинявай.

Разкопча колана с инструментите и го пусна на пода.

— Нека да… — тя разтвори разкопчаната му работна риза и вдигна тениската, която бе облякъл отдолу. — Ммм — измърка, докато прокарваше пръсти по гърдите му. — Твърде дълго чаках — успя да промълви, когато устата му се притисна към врата й. — Да побързаме.

— Добре — след тези думи той дръпна ризата й и копчетата се разхвърчаха по пода.

Трябваше да е шокирана, дори подразнена — ризата беше хубава — но звукът от съдрана тъкан, последван от загрубелите му ръце върху гърдите й, я разпали до крайност.

Тя потръпна, притисна се към него и в гърлото й занапира нетърпение, докато се опитваше да свали ципа му. Той дръпна нейния с бързо движение, пъхна ръце вътре и ги плъзна надолу. Наблюдаваше изражението й. Забеляза как спокойните й очи се превръщат в синьо стъкло, когато усети тръпките, които я разтърсиха. След това отново плени устните й и не я пусна, докато не усети, че се отпуска.

— А, не — прошепна той, когато Фиона започна да се плъзга надолу.

Най-лесно бе да я метне на рамо и да я отнесе до най-близката хоризонтална повърхност. Остави я върху масата на трапезарията и помете всичко отгоре с един замах. Щеше да подмени счупеното и повреденото.

Тъй като искаше да я види гола, съвсем свали ботушите й.

— Разкопчай си колана.

— Какво? А! — изпаднала в силен шок, тя заби поглед в тавана, докато го разкопчаваше. — На масата ли съм?

Смъкна панталоните й.

— Да не би да съм гола на масата?

— Все още не си съвсем гола.

Не съвсем, но почти. Искаше му се да докосне всеки сантиметър от нея. Справи се бързо със собствените си ботуши и с боксерките и се надвеси над нея.

— Много удобно — отбеляза той, когато видя, че сутиенът й е с предно закопчаване. Откопча го и не можа да откъсне очи.

— О, господи! — тя се изви и заби пръсти в гърба му. — Не спирай! Само не спирай…

Той я ухапа лекичко и на нея й се стори, че ще полудее. Прииждащата вълна на желание и удоволствие заплашваше да я помете. Тялото й обаче попиваше и желанието, и удоволствието и искаше още.

Чу, че нещо се разкъсва и разбра, че са бикините й.

Той я бе пленил напълно, докато се бореше за глътка въздух, а изненадата единствено допринасяше за очарованието на мига.

Опита се да изрече името му, да забави нещата, колкото да си поеме дъх или поне да откликне. Той обаче разтвори коленете й и навлезе в нея. Беше твърд като стомана и бърз като светкавица. Тя можа единствено да извика и да се остави да бъде понесена от бурята.

Притисна го с всички сили, когато стигна до оргазъм и се сви около него като юмрук. Усещането го разпали още повече. Беше я желал и желанието му бе станало нетърпимо през последните дни. Сега, докато изящното стегнато тяло тръпнеше под неговото, докато изненадващо силните и сексапилни мускули се напрягаха под ръцете му, желанието заплашваше да го взриви.

Изчака я да се отпусне, след това се отдаде на напора, който го изцеди до капка.

Причу й се музика. Ангели ли пееха, запита се тя замаяно. Странно е, че ангели пеят след секс на масата. Фиона успя да преглътне и да навлажни пресъхналото си гърло.

— Музика — промълви тя.

— Телефонът ми. В панталоните е. Не ме интересува.

— А, значи не са ангели.

— Не. „Деф Лепърд“ е.

— Добре — тя намери сили, за да вдигне ръка и да я плъзна по гърба му. — Трябва да ти благодаря още веднъж, Саймън.

— Няма защо.

Фиона се засмя с дрезгав глас.

— Добре, защото не свърших почти никаква работа.

— Да не би да се оплаквам?

Тя се усмихна, затвори очи и продължи да го гали по гърба.

— Къде сме всъщност?

— В трапезарията, която се използва и като офис. Поне засега.

— Значи сме правили секс върху масата в трапезарията?

— Точно така.

— Ти ли си правил тази маса?

— Аха.

— Много е гладка — тя се опита да потисне кикота си, но не успя. — И забележително здрава.

— Работя добре — едва след тези думи вдигна глава и я погледна. Усмихна се. — Черешово дърво с апликации от топола. Имах намерение да я продам, но сега май ще си я оставя.

— Ако решиш друго, предложи я първо на мен.

— Може. Очевидно ти отива.

Тя докосна бузата му.

— Може ли малко вода? Имам чувството, че съм изкачила Конститюшън^[2] без глътка вода.

— Сигурно.

Фиона изви вежди, когато той се дръпна от масата и излезе гол от стаята. Не се притесняваше от тялото си, но и никога не се разхождаше гола вкъщи.

На него обаче му отиваше ужасно много.

Надигна се, пое си въздух и се протегна, широко усмихната. След това спря шокирана. Двамата току-що бяха правили бурен секс на масата в трапезарията, без дори да дръпнат пердетата. Видя кучетата, алеята, собствената си кола.

Всеки можеше да дойде откъм брега или откъм гората.

Когато той се върна с бутилка вода, вече беше махнал капачката и изпил половината.

— Прозорците — посочи тя.

— Да, маса, прозорци, таван, под. Вземи — подаде й бутилката. — Аз я започнах, ти можеш да я допиеш.

— Само че прозорците… Дневна светлина, вижда се всичко.

— Не е ли малко късно да се притесняваш?

— Дори не бях забелязала — тя отпи дълга глътка, след нея още една. — Може пък да е за добро. Само че следващия път, стига да пожелаеш следващ път…

— Все още не съм приключил с теб.

— Типично в стила на Саймън — тя отпи нова глътка, този път по-бавно. — Какво ще кажеш следващия път да изберем по-уединено място?

— Не възразявам.

Усмихна й се отново.

— Страхотно изглеждаш в средата на масата. Трябва ми само една твоя снимка, както си седнала отгоре, косата ти блести на слънцето, разрошена около лицето, дългите ти крака, притиснати пред прекрасните гърди… Мога да изкарам цяло състояние от подобна маса.

— Нямаш никакъв шанс.

— Ще ти дам трийсет процента.

Тя се разсмя, макар да не беше съвсем сигурна, че се шегува.

— Отговорът си остава не. Никак не ми се иска, но трябва да се обличам.

Той взе ръката й и обърна китката, за да провери колко е часът.

— Имаме още цял час.

— През този час трябва да се прибера вкъщи, да почистя. Кучетата са… много чувствителни към миризми.

— Ще надушат миризмата на секс.

— Грубо казано, да. Тоест, трябва да взема душ. Освен това имам нужда от риза. Нали скъса моята.

— Ти се беше…

— Разбързала — тя се засмя и макар да знаеше, че през прозорците всичко се вижда, й се прииска да скочи и да затанцува върху масата. — Въпреки това трябва да те помоля да ми дадеш една от твоите назаем.

— Добре.

Когато той излезе от стаята — все така гол — тя поклати глава. Слезе от масата й си сложи сутиена.

След малко се появи и небрежно й подхвърли една риза.

— Благодаря.

Саймън си обу работните панталони, а тя нахлузи ботушите. Отново се размечта, пристъпи към него и докосна лицето му.

— Какво ще кажеш следващия път първо да вечеряме? — целуна го нежно. — Благодаря за дървото и за начина, по който използва масата.

Излезе, повика кучетата и почеса Джос за довиждане. С удоволствие забеляза Саймън да стои на верандата, без риза, пъхнал ръце в джобовете на смъкнатите си дънки, и да я гледа как се отдалечава.