Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (14)

14.

Когато Саймън се събуди, слънцето блестеше в очите му. В неговата къща беше като в пещера, той спускаше ролетката на прозореца на спалнята, за да се буди, когато си иска. Замисли се и си каза, че е същото като с храната — ядеше, когато и каквото му се приискаше — едно от предимствата да си възрастен и на свободна практика. Кучето, разбира се, промени това, тъй като искаше да излиза в странни часове, скачаше на леглото или ближеше онази част от тялото му, която стърчеше извън леглото. А пък най-новата му приумица бе да застане до леглото и да се вторачва в него.

Въпреки това двамата намериха начин да се оправят така, че всеки да е доволен. Той пускаше кучето и се затътряше обратно в леглото, за да поспи още, докато Джос не дойдеше да му досажда отново.

Къде, по дяволите, беше проклетото куче? А най-важният въпрос бе къде се беше дянала Фиона.

Реши, че тя е до него и завря глава под възглавницата, за да се скрие от светлината и да продължи да спи.

Но нямаше никакъв смисъл — разбра го след няколко минути.

Възглавницата миришеше на нея, а това направо го побъркваше. За кратко си достави удоволствие да вдъхне мириса и да си я представи. Нежната кожа, острите черти, елегантното силно тяло. Лунички и бистри, спокойни очи.

Помисли си, че ако си обясни какво у нея го привлича толкова силно, ще го преодолее или ще намери начин да се контролира.

Дори отчасти вече да знаеше, това още повече го объркваше. Тя привличаше хората със силата си — и физическа, и умствена — с упоритост, свежо чувство за хумор и безкрайно търпение, съчетани с вродена доброта и ненатрапчива самоувереност.

Това съчетание го опияняваше.

Отмести възглавницата и присви очи към светлината.

Спалнята й издаваше усет към цветовете. Стените блестяха в бледи оттенъци на жълтото и осигуряваха добра основа за произведения на местното изкуство — вероятно избрани от магазина на Сил. Леглото беше широко, с рамка от потъмнял бронз и високи странични подпори с топки накрая.

Обстановката не беше претрупана. Дори задължителните женски флакончета и бурканчета на тоалетката бяха подредени, а трите кучешки креватчета в други край на стаята говореха за хобито и професията й.

Лампите бяха съвсем семпли, имаше огромен стол, върху който беше метнала красиво плетено одеяло — най-вероятно също от магазина на Сил. Ниският шкаф беше пълен с книги, снимки и дребни фигурки.

Нямаше разхвърляни дрехи, нито пък изритани по пода обувки, нямаше и дреболии, пръснати по нощното шкафче.

Как бе възможно човек да живее по този начин?

Всъщност, забеляза той, дрехите, които беше свалил от нея снощи, не се виждаха никъде, а пък дрехите, които тя свали от него, бяха спретнато сгънати и оставени върху раклата под прозореца.

Той лежеше и преценяваше как е подредила стаята и очевидно нямаше повече да заспи.

Влезе под душа и откри, че налягането на струята е силно и имаше много гореща вода. Банята й, помисли си той, има нужда от сериозен ремонт. Всичко беше старо и трябваше да бъде сменено, включително и плочките, а начинът, по който бе подредено, заемаше прекалено много място.

Може и да не одобряваше разпределението на пространството, но и тук беше подредено и безупречно чисто.

Той пусна кърпата си на пода и се върна в спалнята, за да се облече. Размисли, обърна се отново към банята и отиде да я вдигне, след което я сложи на мястото й.

Облече се, допи му се кафе и тръгна надолу. Но изненадващо, се върна вдигна ядосано възглавницата от пода и я метна на леглото. Измърмори нещо под нос и натъпка вчерашните си грижливо сгънати дрехи в раницата. Доволен и успокоен най-сетне, той тръгна към вратата.

— По дяволите! Не можеше да се отърси от чувството за вина.

Върна се за пореден път, поизпъна чаршафите й метна отгоре синята кувертюра. Е, леглото вече бе оправено.

Докато слизаше надолу, имаше чувството, че му е заложен капан. Дано в кухнята наистина да имаше поне кафе.

Кафето наистина го чакаше горещо и ароматно и го приканваше да протегне ръка. След миг установи, че това кафе е най-хубавото, към което един мъж можеше да посегне рано сутрин.

Отпи, доля си и тръгна да потърси жената и кучето.

Бяха в слънчевата част на двора при тренировъчните съоръжения. Останалите три кучета се бяха проснали на тревата. Той се облегна на колоната на верандата, отпи кафе и впери очи в жената. Сивото й яке с качулка бе закопчано, за да я пази от утринния хлад, докато водеше кучето му напред-назад по една дъска за балансиране.

Дъската се наклони, когато Джос подмина центъра, но вместо да скочи, той продължи напред.

— Браво!

Кучето получи вкусна хапка и Фиона го погали, преди да го насочи през тунела.

— Върви напред — тя се предвижваше от външната страна, докато той пълзеше вътре. След малко се показа от далечния край.

Последва бисквитка и Фиона се обърна към платформата. Саймън наблюдаваше как кучето му скача по команда, очаква наградата, след това се спуска по рампата в другия край и се прехвърля върху стълбата на пързалката.

— Хоп!

Джос се качи без колебание и се спусна надолу.

Удивеният Саймън не смееше да отклони очи. Кучето се прехвърли на по-ниска платформа. По команда скочи на нея, след това на следващата и се заклатушка по редица пънове.

— Повикайте цирка! — подвикна Саймън.

Щом чу гласа му, Джос забрави за всичко останало и се втурна към стопанина си.

— Добро утро — Фиона даде знак на кучетата, че са свободни.

Беше направила нещо с косата си, забеляза той. Беше я сплела на двете плитки, които бе събрала отзад.

Откъде намираше време за подобни неща?

— Защо си станала толкова рано? За да си играеш?

— Имам сутрешни часове и частен урок с куче с проблеми в поведението.

Тя пристъпи към него както обикновено и го целуна, леко и нежно. Той много обичаше леките нежни целувки, но… я привлече към себе си в страстна ласка.

— Долу — тя вдигна ръка към Джос, който не спираше да подскача и кимна към другите кучета. — Косата ти е още мокра. Значи си открил душа и кафето.

— Да — тя мирише на пролет, помисли си той, готов отново да се изкуши. — Предпочитах да те заваря в леглото, но се примирих.

— Кучетата трябваше да излязат навън, а след като станахме, реших да потренирам с Джос. За трети път преминава препятствията тази сутрин. Беше му забавно и усвои няколко нови умения. Ако ми го оставиш днес, ще си поиграе с момчетата и ще поработя с него през свободното време между часовете.

— Ами…

— Ако предпочиташ да остане с теб, мини по-късно и ще направим отделен час.

Колко глупаво, помисли си Саймън. Дотолкова вече беше свикнал с кучето, че се поколеба дали да прекара цял един ден без него.

— Да остане, щом искаш. По кое време да се върна?

— Когато искаш. Ако си изиграеш картите както трябва, може дори да получиш пържоли за вечеря, стига да знам, че ще се върнеш. Ако вчера знаех, че ще дойдеш… Всъщност ти защо дойде вчера?

— Може да съм искал секс.

— Мисията е изпълнена.

Той се ухили и прокара пръст по странните й плитки.

— Сексът и пицата бяха бонус. Имах причина, но тя избледня покрай другото.

— А другото беше в изобилие. Радвам се, че дойде, независимо от причината.

— В джипа е. Ще го донеса. Дръж — той пъхна празната чаша в ръката й.

— Какво си качил в джипа?

— Причината — стиснал пръчка, Джос заподскача покрай него. — Още няма да се возим — за да не му изцапа панталоните и да не го тормози, той взе пръчката. — Пусни — хвърли я и цялата глутница хукна да я гони.

Саймън отвори багажника, качи се вътре и отметна покривалото от брезент.

— Господи, да не би да е за мен? Това моят стол ли е? — Фиона се втурна към него, докато той го качваше на верандата.

Тя буквално сияеше, сякаш й бе подарил диамант.

— Не, за мен е. Вече няма да седя на този боклук, когато съм навън.

— Много е красив. Какъв цвят само! Има ли си име? Да не би да е „Карибска ваканция“. Страхотно!

— Отива на къщата — той сви рамене, но истината бе, че реакцията й му достави необяснимо удоволствие. — Тук му е мястото.

— Толкова е гладък! — тя прокара ръка по страничната облегалка. В мига, в който той го остави на верандата, тя се настани. — И е удобен! — засмя се и се залюля. — Колко приятно! Кажи, отива ли ми?

— Да, много — той взе стария стол.

— Какво смяташ да правиш с… О, Саймън! — намръщи се тя, когато той отчупи единия подлакътник, което явно му достави неимоверно удоволствие. — Някой можеше да го използва.

— Пълен боклук.

— Да, но можех да го рециклирам, за да…

Той отчупи и другата.

— Така. Рециклирай го в камината. Или… — той метна подлакътника надалече и кучетата се втурнала след него като луди — … като кучешка играчка.

Трябваше да тръгва. След като беше станал толкова рано, най-добре беше да се заеме с работа.

— В колко е първият ти час?

— Първо е частният урок. Ще дойдат след около половин час.

— Ще пийна още малко кафе. Тук има ли нещо, което прилича на храна?

— Саймън, не е нужно да оставаш. Понякога искам да бъда сама.

— Не стига, че съм ти направил стол, ами и купичка овес не ти се откъсва от сърцето.

Тя стана и притисна длани към бузите си.

— Имам само корнфлейкс.

— Това не са овесени ядки.

— Нямам. Имам обаче овесени бисквити!

— Това вече е нещо.

 

 

Отне няколко дни, но по средата на последния й следобеден час, Фиона забеляза обикновен автомобил, американско производство, който пълзеше бавно по алеята. Веднага се сети — федералните!

— Продължавайте да повтаряте на кучетата да вървят редом. Астрид, колебаеш се и си напрегната. Покажи на Руфъс, че ти си водачът на глутницата.

Тя се отдалечи от групата и се обърна към автомобила. Усети как се напряга, когато забеляза, че шофьорът излиза.

Беше облечен в черен костюм, набит, а белите нишки в косата му бяха станали двойно повече от последния път, когато се видяха.

— Специален агент Тони! — Фиона подаде и двете си ръце. — Много се радвам, че сте вие.

— Искрено съжалявам, че трябва някой да дойде, но и аз се радвам да се видим. Това е партньорката ми, специален агент Ерин Манц.

Жената също беше в костюм, слаба и дребна. Русата й коса беше вързана на опашка и откриваше сериозното й лице.

— Госпожице Бристоу.

— Бихте ли изчакали? Остават ми около петнайсет минути от часа. Не се обиждайте, но не ми се иска да обяснявам пред курсистите си, че са дошли агенти от ФБР.

— Няма проблем — успокои я Тони. — Ще поседнем на верандата и ще наблюдаваме шоуто.

— Ще приключа колкото е възможно по-скоро.

Манц остана на мястото си.

— Много ти се зарадва. Не ни посрещнаха както сме свикнали.

— Бях с нея, след като избяга от Пери. Чувстваше се спокойна с мен, затова останах с нея и по време на процеса.

Манц огледа и прецени мястото и къщата иззад тъмните си очила.

— И сега пак се започва.

— Да, започва се. Не се съмнявам, че Пери има пръст в тази работа, Ерин. Ако има човек на този свят, който не е забравил нищичко, то това е Фиона Бристоу.

Манц наблюдаваше спокойно как Фиона инструктира кучетата.

— Това ли смяташ да й кажеш?

— Да се надяваме, че няма да се наложи.

Той се качи на верандата и като истински джентълмен остави люлеещия се стол на партньорката си.

— Тук е напълно изолирана — започна Манц, след това отскочи назад, когато Богарт припна при тях, за да ги поздрави.

— Махни се! Дръпни се.

Тони потупа крака си, за да повика Богарт.

— Добро куче. Какъв ти е проблемът, Ерин?

— Не обичам кучета.

Бяха партньори от няколко месеца и все още научаваха разни неща един за друг. Свикваха.

— Че защо не ги харесваш?

— Зловонен дъх, ръсят косми навсякъде, имат остри зъби — опашката на Богарт барабанеше по крака й, докато Тони го чешеше. Манц стана и се отдръпна.

Приближи се и Пек, погледна Манц, разбра посланието и побутна с нос коляното на Тони.

— Сигурно са нейните кучета. Нали чете досието й? — попита той Манц. — Тези кучета са обучени за спасителни операции. Три са. Обучава и тях. Създала е екип за издирване и спасителни операции.

— Говориш като горд татко.

Той вдигна поглед, изви едната си вежда, готов да пусне саркастична забележка.

— За мен тя е упорита млада жена, достойна за възхищение, която ни помогна да тикнем едно изчадие зад решетките, като се изправи в съда дори след като годеникът й беше убит.

— Добре де, извинявай. Просто кучетата ме притесняват, а когато се притесня, ставам заядлива. Четох досието на Грег Норуд. Бил е добро ченге. Истински бетон. Е, малко бил старичък за нея, не мислиш ли?

— Това вече си е било тяхна работа.

— Гордият татко, готов да брани със зъби и нокти щерката.

— Пак ли се заяждаш от притеснение?

— Просто отбелязвам. Господи, идва още едно!

Тя отстъпи още крачка, когато и Нюман се качи на верандата.

Фиона приключи с часа. Трите кучета се бяха изтегнали доволно в краката на Тони, а партньорката му беше застанала вдървено в другия край на верандата.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Сприятелихте ли се с момчетата?

— Аз да. Агент Манц не обича кучета.

— О, извинявайте. Не трябваше да им разрешавам да се качват на верандата. Искате ли да влезем? Те ще останат навън. Вън! — повтори тя и отвори вратата.

— Нямате ограда — отбеляза Манц. — Не се ли притеснявате, че ще избягат?

— Обучени са да не пресичат без мен определена граница. Заповядайте, седнете. Да ви направя ли кафе? Нервна съм — обясни тя, без да даде възможност на Тони да отговори. — Очаквах непознат човек, но много се радвам, че сте вие. Ще направя кафе и ще седна при вас.

— Да, ще пия кафе.

— Все още ли пиете с кофеин?

Той се усмихна.

— Все още.

— Ами вие, агент Манц?

— И за мен същото, благодаря.

— Готова съм след минутка.

— Хубава къща — отбеляза Манц, когато остана сама с партньора си. — Чиста. Тиха, ако обичаш тишината, разбира се. Аз лично ще се побъркам.

— И ние двамата с Деб обсъждахме да си намерим някое тихо местенце в провинцията, след като се пенсионираме.

Манц го погледна. Не бяха партньори отдавна, но вече го познаваше достатъчно добре.

— Направо ще превъртиш.

— Да. Деб смята, че ще ми е интересно, ако се занимавам с птици.

— Да ги отглеждаш или да ходиш на лов?

— Да ги отглеждам. Господи, Ерин, защо ми е да стрелям по птици?

— Ами защо ти е да ги отглеждаш?

Той се поизправи.

— Де да знам?

Фиона се върна. Носеше три чаша на поднос.

— Силвия е опекла сладки, което означава, че са замаскирана здравословна храна, така че не гарантирам за вкуса.

— Как е Силвия? — попита Тони.

— Добре. Магазинът й се развива чудесно. Помага ми, поема часовете, когато имаме спасителна операция. Полудяла е по отглеждането на органични култури, стана шефка на клуб „Приятели на книгата“, а напоследък си прави устата да организира курс по йога — иска да го води. О, не спирам да говоря. Все още съм нервна.

— Къщата ти е много хубава. Щастлива ли си?

— Да. Трябваше да се преместя, имах нужда от промяна и се оказа, че това е най-доброто, което някога съм правила за себе си. Обичам си работата и съм много добра. Отначало си мислех, че това е просто бягство, че се захващам с нещо, което ми дава причина да ставам сутрин. След това осъзнах, че не става въпрос за бягство, че съм открила мястото си.

— Тук клиентите ти стигат по-трудно, отколкото ако беше в Сатъл.

— Така е. Началото беше трудно, бавно. Интернет и разказите на клиентите ми помогнаха да се рекламирам, а откакто създадох екипа за спасителни операции, разчитам и на добра репутация. Все още съм дребна риба в бизнеса, но така ми е добре. В началото тук ми се струваше сравнително изолирано и през повечето време работех или сама, или с хора, които не познавах.

— Проверяваш ли хората, преди да ги запишеш в някой от курсовете си?

— Не. В значителна степен разчитам на препоръки. Приятели, хора от семейството, колеги. Предлагам и частни уроци, но те са незначителен процент от бизнеса. В повечето групи има по пет кучета, а в останалите не повече от дванайсет.

— Ами ако някой от курсистите ви създава проблеми? Ако не е доволен от резултата?

— Понякога се случва. Обикновено им връщам парите, защото така е по-добре. Недоволният клиент ще се жалва пред приятелите ти, пред хора от семейството, пред колеги, а това ще ми струва много повече, отколкото ако просто върна парите.

— Какво правиш, когато някой клиент те сваля? Ти си млада, привлекателна жена — продължи Манц. — Сигурна съм, че се е случвало.

Мразеше подобни въпроси, ненавиждаше някой да се рови във всяко кътче на личния й живот — въпросите, които задаваха както на жертвите, така и на заподозрените. Тя не беше нито едното, нито другото, напомни си Фиона.

Беше нещо съвсем различно.

— Ако клиентът е неженен и се интересувам, ще си помисля дали да не се виждам с него извън часовете — говореше бързо, почти незаинтересовано. — Не се случва често. Ако е обвързан или ако аз не се интересувам, винаги има начин да му откажа, без да му стане неприятно.

Фиона си взе бисквита и я завъртя между пръстите си.

— Честно казано, не мога да си представя, че човек, на когото съм отказала да изляза или някой недоволен от работата ми, ще ми изпрати ален шал по пощата. Жестоко е.

— Някой, с когото наскоро си скъсала? — продължи Манц. — Недоволните бивши гаджета също могат да проявяват жестокост.

— Нямам бивши гаджета. Не че съм наивна. След като изгубих Грег, след като и татко почина, не се интересувах нито от връзки, нито от ходене по срещи. Едва две години по-късно си позволих да изляза на вечеря с човек, който не беше близък приятел. До много скоро нямах сериозна връзка.

— А сега имаш ли?

— Да, виждам се с един човек.

— Откога?

Обзе я възмущение.

— От два месеца! Живее тук, на острова. Работя с кучето му. Той няма нищо общо с тази работа.

— Трябва ни името му, Фиона, просто за да го елиминираме.

Фиона погледна Тони и въздъхна.

— Саймън Дойл. Работи с дърво. Той направи люлеещия се стол на верандата.

— Хубав стол.

— Шалът е изпратен от Орегон. Саймън не е напускал острова. Агент Тони, знаем, че възможностите са две. Първата е някой да следи репортажите за убийствата и след като е прочел статията, в която ме споменават, да е изпратил шала като някаква извратена шега или просто за да си достави удоволствие. Ако е така, едва ли някога ще разберете кой е бил. Втората възможност е, че човекът, който копира методите на действие на Пери, ми го е изпратил като предупреждение. В този случай се надявам да откриете кой е и да го спрете. В противен случай по някое време ще довтаса тук и ще поправи грешката на Пери.

— Ти се справи добре преди. Ще трябва отново да се стегнеш. Шалът, който ти е изпратен, е същият като използваните при другите три жертви. Един производител, същият стил, същата партида боя.

— Значи — усети как студът пролазва по кожата й и тя изтръпва, — едва ли става въпрос за съвпадение.

— Проверихме и знаем, че този вид шалове, при които е използвана определена партида боя, са били пуснати в аутлетите в района на „Уола Уола“ през октомври миналата година.

— Близо до затвора — прошепна тя. — Близо до Пери. Защо му е да ги купува, ако не е живял или работил там? Надзирател в затвора — тя се стараеше да не повишава глас. — Затворник, който е бил пуснат или е член на семейството. Или…

— Фиона, повярвай ми, проверяваме всички възможности. Двамата с агент Манц разпитахме Пери. Той твърди, че не знаел абсолютно нищо за убийствата. И откъде да знае?

— Лъже.

— Да, знам, че лъже, че все още не сме измъкнали нищо от него. Претърсихме килията му неведнъж, анализирахме цялата му кореспонденция. Разпитахме служителите в затвора, затворниците, с които е говорил. Наблюдаваме сестра му и в момента издирваме всички бивши затворници, затворническия персонал, външни лектори и инструктори, с които е имал контакт, откакто е влязъл в затвора.

— Доста дълъг списък — остави бисквитата. Усещаше, че няма да има сили да я преглътне. — Мислите ли, че той насочва убиеца или просто е запалил искрата?

— В момента нямаме доказателство…

— Не ви искам доказателства — замълча, за да прикрие остротата в гласа си. — Питам ви какво мислите. Доверявам се на мнението ви.

— Ако не насочва убиеца или не е запалил искрата, както казваш, сигурно е побеснял. Той умее да контролира гнева си, но аз съм го виждал.

Тя кимна. Да, наистина го бяха виждали. Двамата с Тони добре познаваха Пери.

Твърде добре.

— В това беше силата му, постижението му — продължи Тони. — Ако някой друг се сдобие с тази сила и се опита да завоюва онова, което той е постигнал, докато е зад решетките, Пери ще бъде обиден, принизен. Но, ако одобрява действията на онзи, който върши задачата, която сам му е поставил, тогава ще се чувства горд, ще се радва. А докато го разпитвахме, забелязах у него и гордост, и радост. Той наистина умее да се контролира. Престори се, че не знае нищо, но определено беше горд.

— Ясно — Фиона кимна, след това стана и се приближи до прозореца, за да се успокои, докато наблюдава как кучетата й тичат из двора. — И аз си мислех за същото. И аз съм го проучвала. Налагаше се. Трябваше да опозная мъжа, който се опита да ме убие, който уби мъжа, когото обичах, защото не успя с мен. Четох книгите, гледах предаванията по телевизията, анализирах всички статии. След това прибрах всичко и приключих, защото не исках повече да живея по този начин. Той обаче никога не се е спирал — продължи тя и се обърна. — Не е, нали? Просто е изчаквал. Защо тогава не е изпратил чирака си първо при мен, когато със сигурност е щял да ме хване неподготвена? — тя поклати глава и замахна с ръка, сякаш отговорът бе пред очите й. — Защото съм голямата награда — аз съм гвоздея, основната причина. Това е истината. Сигурно ще ме попитате за останалите. Те са просто за загряване.

— Доста си крайна — отбеляза Манц.

— Може да съм крайна, но той така приема нещата. По този начин ще отвърне на удара. Миналия път спечелих аз. Сега той има намерение да изравни резултата. Може да действа от разстояние, с помощта на чирака си, но това е начинът да изравни резултата. А пък убийствата за загряване го зареждат с извратено чувство на задоволство, защото накрая го чака голямата награда. Той иска да събуди страха ми. Това е част от метода му на действие и значителна част от наградата.

— Можем да ти осигурим защита, да те скрием в обезопасена квартира, да те включим в програмата за защита на свидетелите.

— Нали преди го правихме това упражнение — напомни тя на Тони, — а той ме беше чакал през всичкото време. Чака дълго, след което уби Грег. Не мога отново да застопоря живота си, не искам да му доставям подобно удоволствие. И без това вече ми отне твърде много.

— Този път имаме повече следи — призна Манц. — Имитаторът не е нито толкова предпазлив, нито толкова умен като Пери. Постъпил е тъпо, като ти е изпратил шала. Това си е подигравка. Купил ги е на едро, от едно място, което е поредната му грешка. Ще го открием.

— Сигурна съм, че ще го хванете и се надявам да стане скоро, преди да умре още някой. Само че докато го търсите, не мога да се крия. Не се правя на смела, просто съм реалистка. Освен това, докато съм тук, имам предимство. Той трябва да дойде при мен. Трябва да се появи на острова.

— Хората от местната полиция не могат да следят всеки, който слиза от ферибота.

— Не могат наистина, но ако стигне дотук, няма да се изправи срещу двайсетгодишно момиче.

— Поне вземете повече охранителни мерки — посъветва я Манц. — Сменете бравите с по-сигурни. Помислете за аларма.

— Имам три. Не се правя на интересна — добави тя. — Кучетата са винаги край мен и хората от полицията и приятелите ми се отбиват по няколко пъти на ден. Вечер Саймън остава. Следващата седмица заминавам за два дни с една приятелка и мащехата ми. Един приятел ще остане вкъщи с кучето си, за да гледа моите и да се грижи за къщата.

— Споменаваш го в блога си.

Тя се усмихна на Тони.

— Четете блога ми?

— Следя какво правиш и как си, Фиона. Казваш, че си решила да направиш кратка почивка, за да заредиш батериите и да се поглезиш.

— Спа — уточни Манц.

— Да.

— Но не казваш къде точно отиваш.

— Не, защото не се знае кой чете блога. После ще ви разкажа, ако ви е интересно. Но повечето от написаното е свързано с кучета. Не съм небрежна и безотговорна, агент Тони.

— Знам, че не си. Независимо от това искам да ми кажеш къде ще бъдеш, датите и как ще пътуваш.

— Добре.

Телефонът му иззвъня и Тони вдигна пръст.

— Дай ги на агент Манц — рече той и излезе на верандата, за да говори оттам.

— Ще пътуваме с кола до Сноукуалми Фолс следващия вторник — започна Фиона. — Спа курорт. Връщаме се в петък.

— Браво. Да си прекарате хубаво.

— Надявам се. Решихме, че това ще бъде нашият дълъг уикенд; защото през уикендите и трите работим. Заминавам със Силвия и една приятелка. Казва се Мей Фунаки, ветеринарен лекар.

Манц си записа информацията, след това вдигна поглед към Тони.

— Трябва да тръгваме.

Фиона стана едновременно с Манц.

— Открили са още една?

— Още не са. Двайсет и една годишна е обявена за издирване. Към шест днес сутринта е излязла от кампуса пеша и е тръгнала е към университетския фитнес център. Така и не е стигнала.

— Къде? — попита Фиона. — Откъде е била отвлечена?

— От Медфорд, Орегон.

— Малко по-близо — прошепна тя. — Дано да е силна. Дано намери начин да се измъкне.

— Ще поддържаме връзка, Фиона — Тони извади визитка. — Можеш да ми се обаждаш по всяко време. Записал съм на гърба и домашния си телефон.

— Благодаря.

Фиона излезе с тях и кръстоса ръце на гърдите си. Сърцето й заплашваше да се пръсне. Кучетата приседнаха в краката й, когато агентите потеглиха.

— Късмет — прошепна тя.

След това влезе в къщата и извади пистолета.