Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (15)

15.

Саймън резбоваше декоративен елемент за поръчания шкаф, докато „Фрей“ дънеха по радиото. Мег Грийн, жена, която уж знаеше какво иска, го беше молила вече четири пъти да променя дизайна, преди да реши най-сетне дали й харесва.

За да е сигурен, че няма отново да й хрумне нещо, той отложи останалата си работа и се зае с шкафа. Беше огромен красавец и щеше да стои великолепно в трапезарията на Мег. Още няколко дни, и щеше да приключи, а докато го патинираше и лакираше, щеше да поработи над основата за мивката. Може би щеше да направи нещичко за Сил и да й го занесе, когато тя се върнеше от спа центъра.

Ако отнесеше готовите изделия, докато нея я нямаше, тя нямаше да може да го представи на нови клиенти. Така че имаше мотив да действа по-бързо.

Когато започнеше деня рано, свършваше повече работа и приключваше по определено време, вместо да превива гръб, докато му дойде до гуша.

Не му се искаше да спира, когато бе набрал инерция, но като знаеше, че Фиона е сама, нямаше да може да работи качествено и съсредоточено.

Срещите им си имаха и хубава страна — не ставаше въпрос единствено за секса.

Беше му приятно да я слуша как говори, беше му интересно, когато разказваше как е прекарала деня. Нямаше представа по какъв начин успява да му вдъхва спокойствие. Поне през повечето време.

Не биваше да забравя и кучето. Малкият все още гонеше опашката си като луд и крадеше обувки, дори инструменти, когато успееше да се докопа до някой. Но пък беше толкова щастлив и се оказа значително по-умен, отколкото Саймън беше предполагал. Беше свикнал кучето да се навива на кълбо и да спи под работната му маса или да търчи като обезумяло навън. Малкият мърльо успяваше да намери хвърлената топка като магьосник.

Саймън отстъпи назад и огледа онова, което беше свършил.

Неусетно се беше обзавел с куче и жена, при това, без да иска нито него, нито нея. А ето че не можеше да си представи дните и нощите без тях.

Беше свършил повече работа, отколкото очакваше. Вдигна поглед към часовника на стената. Странно, имаше чувството, че са минали само два часа, откакто изяде набързо един сандвич и направи почивка с хвърляне на топка.

Намръщи се, извади телефона, погледна часа на дисплея и изруга.

— По дяволите! Защо не ми напомни да сменя батериите на това чудо? — попита той, когато видя Джос да пристига през отворената врата.

Джос размаха опашка и пусна на пода пръчката, която носеше.

— Нямаме време. Тръгваме!

Опитваше се да прецени времето, когато отива при Фиона, така че да е сигурен, че последният й час е свършил. Нямаше никакво желание да се натъква на вечните досадници, които не се сещаха да се разкарат. Ако ги срещнеше, тя започваше да го представя и щеше да има тъпи разговори. Той обаче преценяваше времето, така че тя да не остава сама за повече от петнайсет-двайсет минути.

Не му беше лесно да преценява.

Сега се оказа, че е закъснял с цели два часа.

Защо не му се беше обадила? Нали нормалните жени звънят, за да натякват: „Ехо, закъсня, какво става?“ Не че двамата имаха твърда уговорка. Всеки ден той й казваше до скоро и по-късно се връщаше.

Лесна работа. Не беше кой знае какво.

— Жените нормално звънят — обясни той на Джос, когато се качиха в джипа. — Натякват, жалват се. Така е. Само че се оказва различна. Никога не пита дали ще отида за вечеря, никога не ме моли да купя мляко, никога не настоява да изхвърля боклука — той поклати глава. — Дали не се опитва да ме впримчи, изчаква да се успокоя и тогава… Тогава така ще ме е вързала, че няма да има измъкване. Не е това. Но ето една от причините, поради които съм с нея и винаги изхвърлям боклука, защото това е мъжка работа.

Саймън забеляза, че кучето не го слушаше, защото бе изкарало глава през прозореца. Нямаше смисъл да си хаби приказките.

Не биваше да се чувства виновен, че идва два часа по-късно от обикновено, реши той. Имал е работа, тя също. Освен това, каза си той, когато зави по алеята към къщата й, ако му беше звъннала, нямаше да закъснее чак толкова.

Може пък да не е имала възможност да му позвъни. Усети как сърцето му се свива. Ами ако нещо й се е случило…

Чу изстрелите, докато минаваше по моста, където дрянът беше разцъфнал в снежнобяло.

Настъпи газта, но наби спирачки, когато кучетата на Фиона се втурнаха откъм къщата. Изстрелите разкъсаха страха, който замъгляваше мислите му, и той скочи от джипа. Завари вратата отворена и хукна в посоката, от която идваше звукът. Когато настъпи тишина, той чу ударите на сърцето си в ушите.

Пое си дълбоко въздух, готов да я извика. И тогава я видя.

Не беше просната на земята, цялата в кръв, ами с опитна ръка зареждаше пистолета с нов пълнител.

— Боже господи! — гневът му избухна с всичка сила и измести страха. Тя тъкмо се обръщаше, когато той я стисна за ръката и я завъртя рязко към себе си. — Какво, по дяволите, правиш?!

— Внимавай, зареден е — тя отпусна пистолета към земята.

— Знам, че е зареден. Чух те да гърмиш като скапаната Ани Оукли^[1]. Изкара ми акъла!

— Пусни ме — нареди тя. — Почти не те чувам. С тапи за уши съм! — той пусна ръката й и тя извади тапите. — Нали ти казах, че имам пистолет, казах ти, че ще се упражнявам. Защо си се разбеснял?

— Беснея заради петте години, с които скъси живота ми. Имах планове как да ги прекарам.

— Извинявай. Трябваше да сложа съобщение, че ще се упражнявам в стрелба — ядосана и рязка не по-малко от него, тя пъхна пистолета в кобура на колана си и тръгна да събере консервните кутии и пластмасовите бутилки, които очевидно бе „избила“, преди той да пристигне.

— Много добре знаеше, че ще дойда, а дори не си помислила как може да ми подейства.

— Откъде мога да знам? Ти просто се появяваш, когато решиш.

— Ако е проблем, трябваше да ми кажеш.

— Не е проблем — тя прокара ръце през косата си. — Наистина не е. Ако искаш, вкарай кучетата вътре. Няма да се бавя много.

— Ама теб какво те прихвана? Познавам това изражение, така че хич не ми разправяй, че не си бясна, след като много добре виждам, че има нещо.

— Няма нищо общо с теб. Просто вкарай Джос вътре. Моите кучета са свикнали с гърмежите, докато той не е.

— Тогава да видим как ще реагира.

— Както искаш.

Тя извади пистолета и зае поза също както ченгетата по телевизията. Докато стреляше, Джос се притисна към крака му, но наведе глава на една страна и остана да гледа — също като Саймън — как кутиите и бутилките се разхвърчават в различни посоки.

— Браво на момичето от Дивия запад.

Тя изобщо не се усмихна. Отиде и нагласи мишените отново. Високите кленови дървета зад нея бяха отрупани с цветове, които блестяха на слънцето.

Колко бе силен контрастът между спокойствието наоколо и неочаквано проехтелите изстрели.

— Искаш ли да постреляш?

— Защо?

— Някога стрелял ли си?

— Че защо ми е?

— По много причини. Лов, спорт, любопитство, самозащита.

— Не ходя на лов. Представата ми за спорт е по-скоро насочена към бейзбола и бокса. Не съм проявявал особено любопитство, поне досега, а при самозащита предпочитам да използвам юмруците си. Дай да го видя.

Тя спусна предпазителя, извади пълнителя и куршума от цевта и му подаде оръжието.

— Мислех, че е по-тежък.

— „Берета“ е. Сравнително лек и смъртоносен полуавтоматичен. Може да произведе петнайсет изстрела.

— Добре. Покажи ми.

Тя го зареди, отново извади пълнителя и му показа как се спуска предпазителя.

— Спусъкът е с двойно действие, така че стреля независимо дали ударникът е спуснат или не. Рита сравнително слабо, но се усеща. Краката, разкрачени на широчината на раменете. Разпредели равномерно тежестта си. Протегни ръце, стегни лакти, подпри пистолета с лявата ръка, за да имаш опора. Наведи горната част на тялото към мишената.

Говореше като инструктор, но не по обичайния начин. Всеки друг път беше ведра, очарователна и ентусиазирана, докато сега беше рязка и хладна.

— И ще си спомниш ли всичко това, когато куршумите засвистят покрай главата ти?

— Може и да не си го спомня, може да стрелям с една ръка или от различна поза, но така е най-удобно, когато стреляш по неподвижна мишена. Както и с останалите неща, ако тренираш достатъчно дълго, опитът се превръща в инстинкт. Главата трябва да е на една линия с мишената. Пробвай с двулитровата бутилка.

Той стреля и пропусна.

— Наведи рамене още малко, а краката ти трябва да сочат към мишената. Прицели се малко по-високо в бутилката.

Този път успя да я близне.

— Добре, раних празна бутилка от диетично пепси. Ще получа ли похвала и поощрение?

Тя най-сетне му отправи някакво подобие на усмивка, макар в очите й да ги нямаше обичайните весели пламъчета.

— Учиш бързо, а аз мога да ти предложа само бира. Пробвай още веднъж-дваж пъти.

Той реши, че е хванал цаката, но си каза, че тази работа не е за него.

— Много е шумен — спусна предпазителя и извади пълнителя, както му беше показала тя. — А сега се обзаведе с цяла сюрия „мъртви“ кутии и бутилки за рециклиране. Според мен обаче стрелянето по кутии и бутилки е коренно различно от стрелянето по жива плът. Ще можеш ли да насочиш това чудо по човек и да дръпнеш хладнокръвно спусъка.

— Да. Бях повалена с шоков пистолет, упоена, завързана, оставена със запушена уста и заключена в багажника на автомобил от човек, който искаше да ме убие, за да си достави удоволствие — спокойните сини очи пускаха искри също като куршуми. — Ако имах пистолет, щях да го използвам. Ако някой се опита отново да ми причини това, ще използвам оръжието, без да ми мигне окото.

За момент го бодна съжаление, че тя му каза онова, което искаше да чуе. Върна й беретата.

— Да се надяваме никога да не разбереш дали си права.

Фиона прибра пистолета в кобура, взе плик и започна да събира гилзите.

— И аз предпочитам да не ми се налага да доказвам подобно нещо, но сега се чувствам по-добре.

— И това е нещо.

— Извинявай, че те уплаших. Дори не помислих, че ще дойдеш и ще чуеш изстрелите — тя се наведе и почеса Джос. — Понесе шума, нали? Гърмежите не те стряскат. Кучетата за спасителни операции трябва да издържат на силни шумове и да не се плашат. Ще ти дам бира, след като събера мишените.

Странно, помисли си той, нали вече познаваше настроенията й. Наистина беше колкото странно, толкова и неловко.

— Имаш ли вино?

— Разбира се.

— Аз ще събера „телата“. Ти налей вино и използвай сексапилния си глас, за да ни доставят храна. Хапват ми се спагети.

— Гласът ми не е сексапилен.

— Напротив! — той пое торбата и тръгна към мишените.

Когато приключи, тя беше седнала на задната веранда и беше поставила на малката масичка две чаши червено вино.

— Ще им отнеме около четирийсет и пет минути. Имат много работа.

— Аз мога и да почакам — той седна и протегна ръка към виното. — Тук отзад имаш нужда от два прилични стола.

— Извинявай. Трябва ми една минутка — тя прегърна най-близкото куче, притисна лице в козината му и заплака.

Саймън се изправи, влезе вътре и донесе кутия със салфетки.

— Всичко беше наред, докато имах какво да върша — продължаваше тя да прегръща Пек. — Не трябваше да спирам.

— Кажи ми къде прибра пистолета и аз ще ти го донеса, за да постреляш още малко по консервни кутии от супа.

Тя поклати глава, пое си дълбоко дъх и се изправи.

— Не, приключих. Господи, как мразя подобни неща! Благодаря — измърмори Фиона, когато той пъхна няколко салфетки в ръката й.

— Не повече от мен. Какво ти стана?

— Идваха от ФБР. Специален агент Дон Тони. Той беше с мен по време на разследването на Пери. Навремето много ми помогна, така че сега ще ми бъде по-лесно с познат човек. Има нова партньорка. Невероятна е — като агент на ФБР от някой телевизионен сериал. Не обича кучета обаче — наведе се и целуна Пек между ушите. — Няма представа какво изпуска. Няма значение — тя взе виното и бавно отпи глътка. — Събудиха призраците от миналото, но аз бях готова. Проследили са шала, който ми беше изпратен. Съвпада с другите, вързани на трите жертви. Същият модел, същата партида боя. Купил е десет от магазин близо до затвора, в който лежи Пери. И така, надеждата, че може някой да си е направил гнусна шега, угасна завинаги.

Гневът запали болезнен огън в стомаха му.

— А те какво са предприели по въпроса?

— Търсят следи, ровят, разпитват. Както винаги. Наблюдават Пери, хората, с които разговаря, кореспонденцията му и предполагат, че познава новия убиец. Сигурно ще се свържат с теб, защото им казах, че вечер оставаш тук.

Фиона притисна колене към гърдите си.

— Хрумна ми, че в момента положението ми е твърде сложно, за да си позволи някой да има връзка с мен. Обикновено не е така, поне така си мисля. Не съм скъпо гадже, защото се справям сама и така ми е добре. Но в момента… Така че, ако прецениш, че е настъпил моментът да си починем един от друг, ще проявя разбиране.

— Нищо подобно.

— Наистина — тя се обърна към него и срещна погледа му. Едва сега той забеляза блясъка в очите й. — Ще реша, че си студенокръвен егоистичен гадняр, но ще те разбера.

— Аз наистина съм студенокръвен егоистичен гадняр, но в никакъв случай не съм страхливец.

— Не говори глупости. Е, може и да си гадняр понякога, но това е част от чара ти. Саймън, липсва още една жена. И при нея почеркът е същият.

— Къде?

— В южната част на Централен Орегон, на север от границата на Калифорния. Знам какво преживява в момента, колко я е страх, колко е объркана, как част от нея не иска — не може — да повярва, че това й се случва. Знам, че ако не открие начин, ако нещо не попречи на съдбата, след броени дни ще открият тялото й в някой плитък гроб с ален шал на врата и номер на ръката.

Тя трябваше да разбере още нещо, помисли си Саймън. Контролът означаваше да превърнеш емоциите в желязна логика.

— Защо Пери е избирал атлетични колежанки?

— Какво?

— Нали си мислила по този въпрос, а пък агентите от ФБР и психиатрите вече са се произнесли по въпроса.

— Да. Майка му е била спортен тип жена. Била е бегачка. За малко не е успяла да влезе в олимпийския отбор по времето, когато е учила в колеж. Забременяла и вместо да се насочи към онова, което я интересувало, тя се превърнала в огорчената нещастна майка на две деца, омъжена за силно религиозен човек. Тя ги напуснала — и съпруга, и децата. Просто един ден заминала.

— Разкарала се е.

— Може и така да се каже. Само че жената си е жива и здрава. ФБР я откриха, след като идентифицираха Пери. Живее — или по-точно живееше — извън Чикаго. Преподава физкултура в едно частно девическо училище.

— Откъде се е родила идеята за аления шал?

— Пери й подарил такъв, когато бил на седем. Тя ги напуснала два месеца по-късно.

— Значи той убива майка си.

— Убива момичето, което е била майка му, преди да забременее, преди да се омъжи за мъжа, който — според майката и хората, които са ги познавали — я е малтретирал. Той убива момичето, за което тя е говорила непрекъснато — щастливата колежанка, пред която е бил целият живот, преди да допусне грешката и да се озове с дете на ръце. Така разправят психиатрите.

— А според теб как е?

— Според мен това са пълни глупости, които служат за извинение, за да бъдат причинявани болка и страх. А онзи, който убива вместо Пери, използва същите простотии като извинение.

— Стигнала си дотук заради онова, което ти е причинил. Мотивацията има значение.

Тя остави чашата си.

— Да не би да мислиш…

— Ако млъкнеш поне за малко, ще ти обясня какво мисля. Мотивацията има огромно значение — повтори отново той, — защото причината, поради която вършиш нещо, е свързана с начина, по който го извършваш, с човека, върху когото го извършваш, и може би с крайния резултат, ако целиш такъв.

— Пет пари не давам защо е убил онези жени и Грег и защо се опита да убие мен. Просто не ме интересува.

— А трябва. Така ще разбереш какъв е мотивът му — той посочи кучето. — Погали, похвали, поощри и достави удоволствие на онези, които слушат. След като знаеш, след като направиш връзката, тогава вече ставаш добра в работата си.

— Просто не разбирам какво…

— Виж, той е бил добър в онова, което е извършвал. Когато обаче се заема с нещо различно, тогава са го спипали.

— Убил е Грег и Конг, без да му трепне окото! — тя скочи от стола. — На това ли му викаш да се заеме с нещо различно?

Той сви рамене и отпи глътка вино.

— Не разбирам какво намекваш.

— Защото предпочиташ да се ядосваш и да съскаш.

— Разбира се, че ще се ядосвам и ще съскам. Аз съм човек. Имам чувства. Обичах го. Ти никого ли не си обичал?

— Не и по този начин.

— Ами Нина Абът?

— Господи, не.

В гласа му се прокраднаха уплаха и недоумение, които издадоха, че казва истината.

— Просто попитах.

— Виж, тя беше страхотна, талантлива, сексапилна и умна.

— Мръсница.

— Ти попита. Аз я харесвах, освен в случаите, когато не я хванеше лудостта, което се случваше прекалено често. Обичаше да драматизира. Не, обожаваше да прави драми, докато аз ненавиждах. Това е.

— Мислех, че има нещо повече от…

— Няма нищо повече. А и сега не говорим за мен.

— Значи просто очакваш да мисля логично и обективно за Грег, за Пери и за всичко, което става в момента. Искаш да бъда аналитична, когато…

— Бъди каквато пожелаеш, дяволите да го вземат, но ако не разсъждаваш разумно, ако не погледнеш на нещата като съвкупност от елементи, можеш да гърмиш с пищова колкото си искаш и това няма да ти помогне. Да не би да имаш намерение да го носиш по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата? Ще бъде ли препасан на кръста ти, докато провеждаш часовете или отиваш в селото за бутилка мляко? По този начин ли смяташ да живееш?

— Ако се налага. Ти си адски ядосан — каза тя. — Много ми е трудно да преценя, защото невинаги го показваш. Вбесен си още откакто дойде, но го показа само на два пъти.

— Така е по-добре и за двамата.

— Да, защото иначе ще се превърнеш в Саймън, който обича да сритва задници. Идваш тук всяка вечер. В това определено се крие известен гняв — тя протегна замислено ръка към чашата си и се наведе към него. — Трябва да престанеш. Нахвърляш разни неща в сака и пристигаш. Никога не оставяш нищо, освен онова, което забравиш. Защото си разхвърлян. Това е нещо, за което трябва да отделяш време всеки ден.

Тя така извъртя нещата, сякаш той стоеше в дъното на всичко. Тази жена се оказваше много хитра.

— Не трябва да правя каквото и да било.

— Точно така — кимна тя и отпи отново. — Точно така. Получаваш вечеря и секс, но това не е причината, поради която го правиш. Не и единствената причина. Трябва да има нещо, което да те дразни, поне малко. Не се бях сетила да ти напиша червена точка.

— Не го правя заради червените точки.

— Не, точковата система не те интересува. Такива неща изобщо не те вълнуват. Ти правиш каквото искаш и ако случайно изникне нещо като задължение — куче, жена — измисляш как да се справиш и продължаваш да правиш каквото си наумил. Проблемите обаче трябва да бъдат решавани. Мериш, режеш и напасваш парчетата по начина, по който искаш да изглеждат.

Тя вдигна чашата и отпи отново.

— Нещо да кажеш за мотивацията?

— Не е зле, ако става въпрос само за мен.

— Отчасти става въпрос и за мен. Виж, всичко беше наред, докато отношенията ни бяха напълно необвързващи. Досега не бях имала такава връзка, затова всичко ми се струваше ново, възхитително, сексапилно, безпроблемно. Бях си намерила готин пич, който страшно ме кефеше. Харесвам го, може би защото е доста по-различен от мъжете, с които съм свикнала. Според мен и той изпитва същото към мен. Само че преди да се усетя, това се промени или може би просто не съм искала да го призная. Ето че необвързващите ни отношения вече прерастват във връзка — тя отпи отново и въздъхна. — Това е истината, Саймън. Двамата с теб имаме връзка, независимо дали сме я искали или не, независимо дали сме готови за нея или не. Може да е глупаво и погрешно, но аз имам чувството, че съм изневерила на Грег. Затова съм ядосана. Предпочитам да не признавам, че имам връзка с теб, а един безгрижен кратък флирт, чийто край може да настъпи всеки момент.

Проследи с поглед кучетата, които скочиха от верандата, сякаш някой бе дал сигнал за старт при надбягване и заобиколиха къщата.

— Налага се да премериш отново и да прекроиш всичко. Носят ни вечерята. Най-добре да вечеряме вътре. Навън е хладно.

Тя влезе в къщата и го остави в пълно недоумение да се чуди как бе станало така, че разговорът се бе насочил към него.

Фиона сложи пастата в микровълновата. Когато Саймън влезе, тя беше прехвърлила спагетите в купа, а чесновото хлебче в малка чиния и бе пренесла виното на масата.

Когато се върна с чиниите, той я стисна за раменете.

— Аз имам ли право на глас?

— Да, кажи.

— Ще те уведомя, когато разбера.

Тя зачака. Чака доста.

— Сега ли се опитваш да разбереш?

— Не.

— Тогава да сядаме на масата, докато пицата е още топла.

— Нямам никакво намерение да се сравнявам с един призрак.

— А, не. Това просто не е честно, Саймън. Той беше първият мъж в живота ми, при това във всяко отношение — тя остави чиниите и се върна до шкафа, за да извади прибори и салфетки. — Начинът, по който го изгубих, остави белези. Оттогава в живота ми не е имало друг, който да ме накара да погледна тези белези. Нямах представа, че ще ми се наложи да го направя, когато започнах да се увличам по теб. Мисля, че съм влюбена. Чувствата ми са съвсем различни от онова, което изпитвах към Грег, затова се чувствам объркана, но ми се струва, че е любов. В това е дилемата — тя доля вино. — Затова ще съм ти много, благодарна, ако ми кажеш какво става, когато го измислиш.

— Това ли било! — възкликна той. — Олеле, „имаме връзка и между другото мисля, че съм влюбена в теб“. „Кажи ми какво мислиш по въпроса.“

Тя седна и вдигна очи към него.

— Добро обобщение. Любовта винаги е била положителна сила в живота ми — сипа му спагети. — Тя отваря какви ли не възможности. Не съм глупачка й знам, че ако не изпитваш нищо към мен, ще ме заболи. Точно в това е дилемата. Също така знам, че не можеш да насилваш любовта или да изискваш от нея. Вече се справих с най-лошото. Ако не можеш да ме обичаш или не ме обичаш, ще ми е много мъчно, но ще го преживея. Но може и да греша — тя си сложи още паста. — Грешах, когато си помислих, че съм влюбена в Джош Клатърсън.

— Кой, по дяволите, е Джош Клатърсън?

— Спринтьор — тя нави спагети на вилицата си. — Страдах за него почти две години — в десети и единайсети клас и лятото между двата класа. Оказа се, че не е любов. Просто ми харесваше как изглежда на къс спринт. Може би и сега ми харесва как изглеждаш ти, Саймън, и как през повечето време миришеш на дървени стърготини.

— Още не си ме видяла на къс спринт.

— Така е. Може да хлътна по теб, ако те видя — когато той най-сетне седна, тя се усмихна. — Ще се постарая да разсъждавам логично и обективно.

— На мен ми се струва, че вече се справяш забележително добре.

— По отношение на нас с теб ли? Бих, казала, че това е някакъв защитен механизъм.

Той се намръщи и лапна първите навити спагети.

— Вече не е защитен, след като ми кажеш, че е защитен.

— Добре казано. Само че е твърде късно. Исках да разкажа логично и открито за Пери и за събитията в момента. В това отношение си прав. Важно е да се разбере мотивацията. Той не се е опитал да ме убие просто така. Аз съм представлявала нещо за него, също както и останалите. След като се е провалил при мен, има нужда да наложи наказание. Мислиш ли, че търси начин да ме накаже?

— Думата е подходяща.

— Сигурно иска да е по-жесток, отколкото с другите. Смъртта слага край, въпреки че на мен ми се струва, че ако не го бяха заловили, щеше да се пробва да ме хване отново. Сигурно изпитва нужда да приключи започнатото, за да може да сложи точка. Как се справям?

— Продължавай.

— Той разбира, че е трудно да се живее, когато знаеш, когато разбираш, че човекът, когато обичаш, е мъртъв, защото ти си оцелял. Знае го, разбира го и го използва, за да ме накара да страдам… задето съм му прекъснала серията, задето съм съсипала всичко. И какво друго? — попита тя, когато Саймън поклати глава.

— Задето си го изоставила.

Фиона се отпусна назад.

— Задето съм го изоставила — повтори тя. — Аз се измъкнах. Избягах. Не останах там, където той ме остави и не… приех дара му. Шалът. Да кажем, че това е истината, какво ми казва тя?

— Той не те е забравил. Ти си го изоставила, въпреки че той е успял да те нарани. Накрая наказаният е той. Не може да се добере до теб, не може да затвори кръга, не може да закърпи скъсаното място. Не и със собствените си ръце. Има нужда от човек, който да го направи вместо него. Има нужда от заместник. От имитатор. Как да си намери такъв човек?

— Значи е човек, когато познава. Друг затворник.

— Защо да не използва друг, след като вече се е провалил?

Сърцето й туптеше в основата на гърлото.

— Не би го направил. Той изчаква. Умее да изчаква. Значи изчаква, докато не открие достатъчно умен човек, на когото може да вярва. Жените, които е убил — говоря за заместника — са нещо като генерална репетиция за него. Това го разбирам. Те са били просто опитни зайчета.

— Освен това има и гордост. „Въпреки че ме тикнахте зад решетките, така и не успяхте да ме спрете.“

— Плашиш ме.

— Радвам се — за миг той забеляза гняв в светлокафявите й очи. — Стой си уплашена и мисли. Какъв е мотивът на заместника му?

— Откъде да знам?

— За бога, Фий! Достатъчно умна си. Защо му е на някой да тръгне по чужд път?

— Защото му се възхищава.

— Именно. Значи обучаваш някого да върши онова, което искаш, по начина, по който го искаш и когато го искаш.

— Нещо като „поощрявам“ и „награждавам“ ли? Значи имат контакт, но нали казаха, че са претърсили килията на Пери, че следят посетителите му и сестра му е единствената, която му ходи на свиждане.

— Значи никой никога не внася или изнася незаконно разни неща от затвора? Случвало ли се е Пери да изпрати шал, преди да отвлече някоя жена?

— Не.

— Значи новият се е отклонил от отъпканата пътека. Понякога следваш чужд път, защото искаш да направиш впечатление на човека пред теб или просто да го надминеш. Със сигурност става въпрос за човек, с когото се е срещал повече от веднъж. Имал е възможност да го прецени какво представлява, да му се довери и да говори с него насаме. Значи става въпрос или за адвокат, или за психиатър, или за съветник, или за надзирател. Новият е от поддръжката или от администрацията на затвора. Това е човек, който Пери е наблюдавал, изслушвал, проучвал и накрая е стигнал до извода, че в него има хляб. Въпросният човек му е напомнял за него самия.

— Добре. Значи говорим за човек, който е достатъчно млад, за да се поддава на манипулиране и моделиране, но същевременно достатъчно зрял, за да му се има доверие. Трябва да е достатъчно умен, за да следва инструкции, но да умее да се приспособява към всяка ситуация. Трябва да има възможност да пътува, без никой да задава въпроси къде е бил и какво е правил. Значи е неженен или живее сам. Също като Пери. ФБР със сигурност вече са изготвили профил.

— Трябва да има и физически сили, и издръжливост — продължи Саймън. — Собствената му кола е по всяка вероятност обикновена и невзрачна. Трябват му достатъчно пари, за да може да обикаля където пожелае. Трябва да плаща и за храна, и за бензин, и за хотели.

Да не забравяме, че трябва да е проучил предварително районите, откъдето отвлича жертвите, както и самите жертви. Сигурно разполага с карти и време, за да обмисли следващия си ход. Не трябва ли под всичко това да е скрито още нещо? Причината, поради която го прави. От възхищение към Пери ли е? Никой не би му се възхитил, освен ако не е като него. Какво е направило имитатора такъв тип човек?

— Или жена, или жени. Той не убива майката на Пери. Предполагам, че и неговата е същата като нея.

Да, така се връзваше, мислеше си тя, макар да нямаше представа това по какъв начин ще й помогне. Може би фактът, че нещата си идваха на мястото, бе повече от достатъчен. Тя имаше теория срещу какво се изправя или по-точно срещу кого.

Настойчивостта на Саймън я подтикна към разсъждения. Нямаше обещания, че нищо лошо няма да я сполети, или че той ще я пази от беди. Тя не би повярвала на подобни твърдения, докато се опитваше да прогони обхваналото я напрежение, като си вземаше гореща вана. Може би думите му щяха да я успокоят, но тя със сигурност нямаше да им повярва.

Саймън никога не обещаваше. Много внимаваше да не говори излишно. Небрежно подхвърляше „до скоро“, вместо да каже, че ще се върне. Но пък хората, които не обещаваха нищо, не нарушаваха и обещанията си.

Грег й бе обещавал много неща и ги спазваше, когато имаше възможност. Хрумна й, че никога не се беше притеснявала за Грег, никога не бе имала съмнения, не беше се двоумила. Той бе нейният любим преди отвличането, а след това и опора.

Но сега го нямаше. Може би беше време, крайно време, да приеме тази факт.

Увита в хавлията, Фиона влезе в спалнята тъкмо когато Саймън се показа в коридора.

— Кучетата искат да излязат — обясни той. Пристъпи към нея и прокара пръсти по косата й, събрана на темето като гнездо. — Нова прическа, а?

— Не исках да я мокря — тя вдигна ръка, за да извади фибите, но той отмести ръката й.

— Дай на мен. Прогони ли вече лошото настроение?

Тя се усмихна криво.

— То се появи за съвсем кратко.

— Денят ти е бил тежък — извади една фиба.

— Вече няма и следа от умората.

— Съмнявам се — извади следващата. — Мирисът е начинът, по който откриваш даден човек. Твоят е вече дълбоко вкоренен в мен. Ще те открия независимо дали искам или не, независимо дали ти искаш или не.

— Не съм се изгубила.

— Въпреки това аз те откривам всеки път — извади поредната фиба и косата й се разпиля по раменете. — Откъде се взема това очарование, когато косата на жената се стеле свободно? — той прокара пръсти през кичурите и я погледна в очите. — Какъв е този твой чар?

Преди да успее да отговори, устните му притискаха нейните бавно, нежно и търпеливо. Тя се отпусна на гърдите му и всеки неин мускул потръпна от удоволствие.

За момент, само за момент, просто я притискаше и галеше косата и гърба й. Това спокойствие — дарът на обичта, който не бе очаквала — я отпусна.

Той дръпна кърпата, пусна я на пода й отново я притисна.

— Какъв е този твой чар? — повтори той. — Защо се успокоявам в мига, в който те докосна, и същевременно пламвам целия? Искаш ли нещо от мен? Не, никога не искаш. Понякога се питам дали това не е номер — очите му не се откъсваха от нейните, докато двамата бавно отстъпваха към леглото. — Дали това не е начинът да ме уловиш в мрежите си? Не е, ти не си такава.

— Защо ми е да те оплитам в мрежа?

— Не ти трябва — той я взе на ръце и я положи на леглото. — Тогава ме улови на въдицата си и ме изтегли от водата. Накрая ще се окажа напълно изгубен.

Тя обхвана лицето му с ръце.

— Аз ще те открия.

Саймън не бе свикнал на нежности — нито да получава, нито да усеща как потребността от нея се настанява дълбоко в него. Не бе усещал и нуждата, и желанието да й даде онова, което тя така и не бе поискала. Беше по-лесно да остави бурята да се развихри и да ги помете и двамата. Тази вечер обаче щеше да се остави в прегръдките й и да се опита да потуши страховете, скрити зад сините му очи.

„Спокойно, отпусни се.“ Тя сякаш чуваше мислите му, което я накара да се предаде на целувката. Устните му вкусваха нейните бавно, подхождаха от различен ъгъл, задълбочаваха целувката и я прелъстяваха.

Едва сега осъзна грешката си. Беше изгубена. Носеше се над земята, в непознати висини, където чувствата се наслояваха и замъгляваха ума, омайваха тялото.

Предаде се докрай, остави се на милостта на устните му, които покоряваха нейните, докато ръцете му пълзяха по тялото й — нежни докосвания, които тешаха разбунената й душа. Стаята сякаш се промени до неузнаваемост. Вълшебна поляна, обгърната в зелени сенки, лунна светлина и наситеният със сладък аромат въздух. Тя не познаваше пътя и бе доволна да се скита, да изчаква, да бъде водена.

Устните му се спуснаха по гърлото й, по раменете, докато кожата й не потръпна от това безмълвно нашествие. Той вкуси гърдите й, вкуси ги търпеливо, докато тя не простена и не се изви към него.

Той се наслаждаваше, но с деликатна нежност.

Ръце и уста прокарваха пламнали пътеки, звучаха сподавени въздишки, усещаше се трепет, който напредваше като бавен изгрев, като позлатен планински връх, като пенлив водопад.

Той бе заедно с нея насред това вълшебство, притиснал я до себе си в проблясъка на мига. Беше прелъстен, докато я прелъстяваше, бе омаян от звука на собственото си име, което мълвяха устните й, от нежността на ръцете й, от вкуса на кожата й.

Тя го пое с желание, топла, влажна, пое го в ръцете си, в тялото си. Утоляването на жаждата им беше бавно, сладко, нежно, също като преливащо от обич сърце.