Фабиан Ленк
Скандал на Олимпиадата (14)

Победният венец

Юлиан се опита да разхлаби въжетата, но усилията му не дадоха резултат. Той погледна към Ким и Леон, които също безуспешно се опитваха да се освободят.

В този момент децата чуха познато мяукане. Сърцата им се изпълниха с надежда. С грациозен скок Кия се озова в двуколката и завря главичка в Ким.

Момичето протегна вързаните си ръце към нослето на котката, с мисълта, че Кия може да прегризе въжето. Но вместо това умното животинче се обърна, сякаш искаше да каже, че има по-добра идея.

Ким издаде някакъв неясен звук, приглушен от кърпата в устата й, но котката не обърна внимание. Тя местеше поглед от Ким към Леон, от Леон към Юлиан и от Юлиан към двете амфори, изправени в единия край на двуколката. После се плъзна към едната амфора, висока около метър, застина пред нея, готова за скок, след това се метна към глинения съд и той се заклати, но не падна.

Очите на Ким светнаха. Тя разбра какво е намислила умната котка. Последва още един опит, този път успешен. Като на забавен кадър амфората се стовари в двуколката и се пръсна на множество парчета. Кия побутна с лапичка едно от парчетата към Ким. Момичето се извъртя на една страна, така че да може да търка въжето върху острата страна на глиненото парче и яростно започна да движи ръцете си. Китките ужасно я заболяха, но Ким не се отказваше и най-после успя!

Ръцете й бяха свободни. Ким с облекчение извади кърпата от устата си, развърза краката си и освободи и приятелите си.

После радостно прегърна котката:

— Какво щяхме да правим без теб? — прошепна благодарно Ким и прегърна умната котка.

— Оставете прегръдките за после! — каза Леон. — Сега трябва да предупредим Милон за опасността, която го дебне.

В същия миг децата чуха звуци от флейта. Шествието на спортистите започваше.

 

 

Запъхтени, децата стигнаха до странноприемницата на Елипа. Но Милон, Диотимос и Филанор не бяха тук!

Приятелите се втурнаха към Алтиса. При портата имаше огромна тълпа. Децата едва-едва си пробиваха път. Ким носеше Кия на ръце, котката беше много неспокойна, не понасяше шума на тълпата. При Алтиса навалицата стана още по-голяма.

— Сигурно Диотимос и останалите са някъде напред! Ще те яхна на конче, за да погледна — каза Юлиан и се покатери на гърба на Леон.

— Виждам спортистите да се отправят към стадиона — извика той и заслони очите си с ръка. — И ако не се лъжа, Милон е сред тях. Толкова широки рамене има само той!

Децата почти не помръдваха — напорът на тълпата беше силен, никой не искаше да пропусне последното състезание от Олимпийските игри. Множеството едва-едва напредваше към стадиона.

Приятелите се мушнаха под таблата на един търговец на дребни сладки, заобиколиха една количка, натоварена с плодове и стигнаха до плътна стена от хора. Надигнаха се на пръсти и успяха да видят, че зад хората минава колоната на спортистите. Мярнаха последния спортист и един съдия.

— Милон! — извика Юлиан, въпреки че не виждаше бореца.

Никой не отвърна, а и никой не обръщаше внимание на трите деца и котката.

Юлиан стреснато се огледа. Страхуваше се, че няма да успеят да предупредят Милон. Но може би ще успеят да спрат Еполос! Къде ли се е спотаил?

Юлиан се концентрира единствено върху мисълта къде би могъл да се скрие Еполос. Очевидно се нуждае от удобна позиция за стрелба. Погледът на Юлиан се плъзна над главите на хората в посока към стадиона. В този момент косата му се изправи — съкровищниците! Шествието на спортистите щеше да мине точно край тях. Покривът на някоя съкровищница можеше да бъде отлична площадка за стрелба!

Юлиан веднага се посъветва с приятелите си и децата решиха да тръгнат в обратна посока. Колкото повече се отдалечаваха от центъра на Алтиса, толкова по-бързо напредваха. Заобиколиха тълпата и най-сетне стигнаха до колоните на позора. Атлетите също се бавеха заради тълпата, така че приятелите разполагаха с още малко време.

Юлиан погледна към покривите на съкровищниците. Не видя нищо подозрително! Дали не греши? Усети как кръвта пулсира в слепоочията му. Музиката приближаваше!

Но ето че върху един от покривите се мярна сянка! Юлиан се взря по-внимателно. Зад пиедестала на една от статуите на Зевс се беше свил някакъв човек! Човекът се скри зад статуята, но Юлиан успя да го зърне. Това със сигурност е Еполос! Момчето бързо го посочи на Ким и Леон:

— Тук горе има стрелец! — викнаха в един глас трите деца.

— Къде? Не виждам никого? — обади се един мъж.

Юлиан погледна към краката си и скоро откри това, което търсеше — камък. Взе го и бързо го хвърли към статуята на Зевс.

— Полудя ли? — кресна му мъжът.

Но Юлиан продължи да хвърля камъни. Леон и Ким веднага се досетиха какво цели Юлиан и се присъединиха към бомбардировката. Изведнъж се чу вик. Един от камъните беше улучил стрелеца. Иззад статуята се появи мъж с лък и стрели — Еполос! Той хвърли оръжието, за да не му пречи, и се опита да се спусне от покрива на съкровищницата.

— Хванете го! — извика Ким.

Вдигна се страхотна врява. Няколко яки мъже застанаха около мястото, където Еполос трябваше да слезе от покрива. Дойдоха и стражи.

— Какво става тук? — попита строго един от тях.

Юлиан, Ким и Леон излязоха напред и разказаха всичко. Щом Еполос зърна децата, очите му едва не изхвръкнаха от ужас. Той сведе глава и призна всичко.

— Но идеята не беше моя! — завърши той. — Телестас измисли всичко!

Пред входа на стадиона стражите спряха шествието на спортистите. Приятелите видяха как стражите арестуваха Телестас. Милон се опита да го защити, но приятелите му разказаха за двойната игра на лекаря. Не само Милон, но и Диотимос, и Филанор бяха потресени.

— Вярно ли е това? — попита тихо Милон.

Телестас едва забележимо кимна.

Милон скръцна със зъби и сви юмруци.

— Остави го! — твърдо каза баща му.

— Какво ще стане с надпреварата с колесници, Диотимос? — искаше да разбере Юлиан. — А с бягането на Филанор? Не трябва ли тези състезания да се повторят?

Диотимос въздъхна.

— Не — отвърна той. — Такава е била волята на боговете. Състезанията не могат да бъдат повтаряни. На следващите игри обаче ние ще победим! А имената на Телестас и Еполос ще бъдат изписани върху колоните на позора.

— Така да бъде, в името на Зевс! А сега искам да се бия! — изръмжа Милон.

Тълпата приветства думите на исполина. И докато стражите отвеждаха злосторниците, стадионът се изпълни до последното място. Приятелите седнаха на трибуната до Диотимос и Филанор. Бащата и синът не можеха да им се отблагодарят. После вниманието на всички се насочи към игрите.

Милон беше по-добър от всякога. Гневът от предателството на Телестас караше кръвта да кипи във вените му. Той се втурна като разярен бик към достойния за съжаление противник.

— Който успее да повали противника три пъти, печели — обясни Филанор на децата. — Всички средства са разрешени. Нямаш право единствено да чупиш кости или да хвърляш пръст в лицето му.

Юлиан преглътна.

Милон натръшка противниците си един след друг. За всеки от тях му бяха нужни не повече от няколко минути.

Но ето че дойдоха финалите.

— Сега на братчето ми няма да му е толкова лесно. Следващият му съперник е Колотес. А той е костелив орех — каза Филанор.

Беше прав. Двамата борци бяха еднакво високи. Голите им тела бяха леко приведени и блестящи от пот. Борците стояха един срещу друг и се дебнеха. Милон атакува пръв и посегна към лявото рамо на противника. Колотес избегна атаката и пренесе тежестта на тялото си върху десния крак. В този момент Милон ритна крака му и Колотес се стовари на земята. Еланодикът присъди точка за Милон. Филанор, Диотимос и децата скочиха на крака с радостни викове.

Колотес се изправи и стремително се втурна към Милон. Опита да го сграбчи за гърлото. С лекота и грациозност, която приятелите изобщо не бяха очаквали от исполин като него, Милон се извъртя, наведе се, хвана Колотес за раменете и за втори път го хвърли на земята. Отново му присъдиха точка!

Вече се виждаше, че Колотес е изтощен. Тежко, като мечок, той запристъпва към съперника си. Милон не изглеждаше притеснен — един ловък финт, една мнима атака, светкавично завъртане и докато Колотес се усети, Милон го хвърли през рамо и борецът за трети път се озова на земята. Състезанието завърши! Тълпата тропаше и крещеше в захлас: „Милон от Кротон“.

Диотимос и Филанор също не бяха на себе си от радост.

— Знаех си — радостно бъбреше Диотимос, — знаех си, че Милон и този път ще успее!

Под оглушителните възгласи на зрителите съдията връчи на сияещия Милон маслинова клонка.

След това всички победители в Олимпийските игри се събраха на стадиона и в тържествена процесия тръгнаха към храма на Зевс. Диотимос, Филанор и приятелите ги следваха.

— Хубаво е, че всичко свърши добре — каза Ким на приятелите си. Все още й беше трудно да осмисли преживяното. Допреди малко отчаяно преследваха коварния стрелец, а сега вървяха след щастливия победител. Всичко й се струваше някак нереално, като че ли внезапно се е събудила от кошмар.

Стигнаха до храма на Зевс. Пред него, на една маса бяха наредени клонки от свещеното маслиново дърво. Победителите застанаха в редица. Без да бързат, съдиите заеха местата си зад масата. Възцари се тържествена тишина. Тълпата със затаен дъх наблюдаваше заключителната церемония на Олимпийските игри.

Еланодиците свиха венци от клоните. После оповестиха едно по едно имената на победителите и сложиха венците върху главите им. Последва бурно ликуване. А когато дойде реда на Милон, тълпата направо полудя от радост. Малкият венец стоеше на главата на бореца като корона. Изпълнен с гордост, Милон погледна към близките си и към децата. Ким, Юлиан и Леон видяха, че от очите на великана се стичат сълзи. Милон, колосът от Кротон, плачеше от щастие!

По-късно всички седяха в странноприемницата на хубавата Елипа и празнуваха. Гостилничарката не пропусна възможността да ги обслужи с най-големи почести.

Борецът тъкмо беше свършил четвъртата порция овнешко, галеше Кия, свита в скута му, и внимателно слушаше разказа на приятелите. Те отново и отново трябваше да обясняват как са успели да разгадаят интригите на Телестас и Еполос. Децата предпочетоха да не споменават, че са подозирали и Елипа.

— Вие ми спасихте живота — каза Милон и отпи глътка вино. — Затова искам да ви подаря нещо!

Приятелите го погледнаха с любопитство.

Милон свали венеца от главата си, внимателно откъсна три листенца от него и подаде по едно на Ким, Леон и Юлиан.

— Не можем да приемем — развълнувано произнесе Юлиан.

— Разбира се, че можете — отсече Милон. — Трябва да ги вземете, защото част от победата си дължа на вас!

Беше дълга нощ. Едва призори всички отидоха да си легнат.

Почти всички, защото когато стигнаха до стаичката си, Ким се спря:

— Не мислите ли, че вече е време да потърсим кошарата, от която дойдохме? — каза тя и се прозя.

— Имаш предвид кошарата с овцата, където се озовахме в началото на приключението, нали? — отвърна Леон.

— Да — отвърна Ким. — Игрите свършиха.

Юлиан погледна надолу:

— Жалко, че няма да се сбогуваме с новите ни приятели.

Леон замислено въртеше листото в ръцете си:

— Да, така е, но какво да се прави…

Кия енергично измяука:

— И Кия е на мнение, че е време — настояваше Ким. — Да тръгваме, момчета!

И тя закрачи напред. Първите слънчеви лъчи ги завариха при паянтовата кошара. Влязоха в нея и се озоваха в шеметно тъмен тунел, през който Темпус ги пренесе обратно вкъщи, в Зибентан.

С тях бяха и трите листа от свещеното маслиново дърво.