Фабиан Ленк
Подпалвачът на Рим (3)

Преследвачът

Приятелите се озоваха върху една 5-метрова статуя в древния град Рим. Юлиан, Леон и Ким се спуснаха по гладкия мрамор, сякаш беше стена от светлина, и се озоваха на обширен площад. Никой не забеляза пристигането им, въпреки че в този ранен вечерен час наоколо бе доста оживено. Толкова топло беше, че не полъхваше и най-слаб ветрец. Над милионния град сякаш лежеше похлупак от тежка жега. Статуята изобразяваше мъж в елегантна, падаща на вълни тога^[1], който свири на лира.

— Но това е Нерон! — възкликна Юлиан, сещайки се за илюстрацията в книгата.

Ким погледна към краката си. Носеше обикновена туника^[2] и сандали, както впрочем и приятелите й.

— Е, не сме толкова шик, колкото императора — иронично отбеляза тя.

Приятелите всеки път се чудеха на смяната на облеклото по време на пътешествията си във времето. Друга загадка на Темпус, която вероятно никога няма да разгадаят, беше, че винаги разбираха езика на хората, независимо в коя страна се озовават.

Ким се огледа:

— Юлиан, имаш ли представа къде сме?

Момчето присви очи. Заобикаляха ги великолепни храмове, статуи, паметници и други изящни постройки от блестящ бял мрамор.

— На Форум Романум^[3], разбира се, в сърцето на Рим — възкликна той. — Сградата с многото колони е базилика Юлия^[4], ако добре си спомням. А това там е Курията^[5].

— Какво!?

— Курията — нетърпеливо повтори Юлиан. — Там се събират сенаторите, за да приемат закони.

— Ти наистина си ходеща енциклопедия — възхити се Ким, погледът й не спираше да се рее наоколо. — Какво великолепие!

Трима сенатори вървяха по Виа Сакра^[6] и оживено говореха, после се отправиха към голямата бронзова порта на Курията. Носеха червени обувки, украсени със сърп, одежди с широка пурпурна ивица и имаха златни пръстени на ръцете. Мъж с висяща на гърдите табла предлагаше ядки от пиния^[7] и други лакомства, но приятелите не му обърнаха внимание. Пред Курията стояха на пост двама стражи, въоръжени с копия и къси мечове, на главите си носеха шлемове с червени снопчета пера, имаха ризници и големи овални щитове. Легионерите^[8] зорко следяха какво става на форума.

След малко покрай тях мина някаква патрицианка^[9] — богата и знатна жена, която водеше със себе си двама роби, вероятно бяха личната й охрана. С грациозна походка тя се насочи към храма на Веста^[10].

— Какво великолепие! — повтори Ким. — Но трябва да разберем къде е Цирк Максимус. Там е избухнал пожарът. Някой има ли идея как да стигнем дотам?

— Не — отвърна Юлиан. — Но може да попитаме.

— Чакайте — прошепна Леон. — Мъжът отсреща през цялото време ни наблюдава.

— Кой? — също тихо попита Ким.

— Не се обръщайте — прошепна Леон. — Точно зад гърба на Ким е. Наполовина е скрит зад една колона на базиликата.

— Смяташ ли, че ни наблюдава? — попита Ким, затаила дъх. — Дано не е забелязал пристигането ни. Може да е някой от шпионите на Нерон.

— Да вървим — предложи Юлиан и попита една жена за пътя към цирка. Тя им посочи накъде да вървят и приятелите се отправиха натам, като от време на време хвърляха по някой поглед назад. Мъжът излезе от сянката на колоната и ги последва от разстояние.

— Този тип има дълъг белег на лицето — каза Леон. — Няма съмнение, че ни следва по петите. Трябва да се откачим някак. Броя до три и после изчезваме в покрития пазар отсреща.

Момчето преброи до три и приятелите се втурнаха да тичат. След няколко крачки бяха до пазара, където продаваха всевъзможни стоки. Навалицата беше толкова голяма, че не беше трудно човек да се загуби в нея.

— Изплъзнахме се — въздъхна Юлиан, след като се увери, че мъжът с белега е изгубил следите им.

 

 

Приятелите продължиха пътя си. Стигнаха до тясна уличка, където се разнасяше непоносима воня. Тук се намираха работилниците на кожарите и бояджиите. Ужасната миризма идваше от каците им.

Кия първа побягна и се озова на следващата улица, където обаче не беше много по-различно. Разкривените къщички се облягаха една на друга като болни зъби. Някои бяха полуразрушени, други позакърпени как да е. В канавката течеше гъста течност с неясен произход и миришеше на риба.

— Тук е много приятно, няма що — запуши нос Ким. Тя съзря някакъв мъж с протрита туника, който изпитателно ги оглеждаше. За момент си помисли дали да не го попитат за пътя, но се отказа. Мъжът не вдъхваше особено доверие. Къде се озоваха? В тази част на огромния град нямаше и следа от изискания римски форум, нито от великолепните храмове, разкошните терми^[11] и шикозните вили^[12]. В света, в който се намираха беше шумно, миришеше на нечистотии и гнилоч, а въздухът беше пълен с прах. От една кръчма се разнасяше протяжна пиянска песен.

— Трябва да изчезваме, колкото е възможно по-бързо — каза Ким. — Когато се стъмни, тук ще стане опасно.

— На всяка цена трябва да намерим Цирка, а това ще отнеме време — измърмори Юлиан.

Най-после едно дете им показа пътя, но вече беше станало доста тъмно. В този момент Юлиан извика:

— Ето го Цирка! — очите му заблестяха.

Знаменитият хиподрум, на който веднъж седмично водачите на колесници забавляваха стотици хиляди зрители и се провеждаха кървави дуели, беше разположен на три нива. Най-долното представляваше почти безкрайна редица от арки, простиращи се на около 800 метра по продължение на елипсовидна писта. Около външните стени на Цирка търговците бяха разположили дървените си дюкянчета, някои от които бяха отворени дори в този късен час.

— Някой има ли идея къде трябва да отидем? — обезсърчено попита Ким.

— Как мислите, дали да не се скрием в някое от дюкянчетата? — тихо попита Юлиан. — Само че, когато търговците си тръгнат.

— Добра идея — отвърна Ким. — Може поне да опитаме. Но първо да изчакаме, докато всички се изнесат.

Решиха да утолят жаждата си с вода от един кладенец наблизо. Приближиха се и чуха силни гласове. Двама търговци разговаряха от дюкянчетата си.

— Търговията върви зле, в името на Меркурий^[13] — оплакваше се дребен мъж, който продаваше мехлеми.

— На кого го казваш — въздъхна другият, който продаваше кожи. — Нерон вдига данъците, та да може да строи пищни сгради. Не е за чудене, че хората нямат пари да пазаруват.

Дребният кимна:

— Има надежда. Днес чух, че Сенатът роптае.

— Сенатът!? — Търговецът на кожи махна с ръка. — Какво ли могат да направят тези богати дърдорковци, че да се опълчат срещу Нерон? Те дрънкат по цял ден в Курията, а полза — никаква!

— Не съм сигурен. — Дребничкият мъж сниши глас. — Чух, че сенаторите са много ядосани, защото Нерон не ги брои за нищо и все ги обижда. Вече наистина прекали! Нещо се мъти, да знаеш. Може би някакъв заговор…

Търговецът на кожи се наведе от дюкянчето си:

— По-тихо — предупреди той. — Нерон има шпиони навсякъде.

— Добре, де — отвърна дребният. — Може би ще се появи още някой купувач…

— Да — въздъхна другият, — но едва ли…

— Честно казано и аз така мисля — добави дребничкият. — Освен това съм притиснат от дългове. Най-добре е целият магазин да изгори. Не може да събират дългове от някой, дето няма нищо, нали?

Приятелите се спогледаха. Дали пък дребният не е подпалвачът на Рим?

Един час по-късно търговците се предадоха. Натовариха стоката на колички и покриха сергиите с парчета плат.

След малко приятелите се втурнаха към едно дюкянче и се пъхнаха под покривалото.

Точно когато Леон се канеше отново да го пусне, видя човек да прибягва зад кладенеца. Дали има белег? Леон не беше сигурен, всичко стана много бързо.

— Какво има, Леон?

— Не знам — промърмори Леон. — Възможно е човекът с белега пак да е по петите ни.

Ким се огледа:

— Никого не виждам.

Леон повдигна рамене:

— Може да съм се заблудил…

— Вижте, тук има някакви стари чували — зарадва се Юлиан и бързо направи от тях нещо като дюшек. — Съвсем не е зле.

Леон и Ким последваха примера му и скоро вече разполагаха със скромен бивак.

— Кой ще дежури пръв? — попита Ким.

Леон и Юлиан вдигнаха рамене.

— Тогава аз ще съм първа — каза Ким. — Само че да стоиш на пост сам, е скучно.

В този момент котката се сгуши в нея.

— Е, добре — засмя се Ким, — сега вече не съм сама, Кия е с мен.

Бързо стана ясно, че Юлиан и Леон са твърде развълнувани, за да заспят.

Леон откри процеп в покривалото, през който можеха да наблюдават площада пред Цирка.

Зачакаха. Минутите се нижеха бавно. Навън, на осветения от пълната луна площад, не се случваше абсолютно нищо.

Когато си разказаха и последната история и разговорът замря, приятелите най-после заспаха.

Въобще не забелязаха как един мъж се промъкна в Цирка. Движеше се безшумно и леко.

Лицето му беше скрито от качулка на лацерна^[14]. Мъжът хвърли бърз поглед наоколо, после изчезна под покривалото на дюкянчето, непосредствено до това, където се бяха настанили приятелите. Малко по-късно пламна огнено зарево. Мъжът изскочи от дюкянчето и побягна. Зад него огънят бързо се разгаряше.