Тони Морисън
Песента на Соломон (4)

Глава четвърта

И тази година той купи коледните подаръци от смесения магазин „Рексол“. Един ден преди Коледа беше закъснял, а и нямаше нито настроение, нито енергия да помисли какво да вземе и да пазарува по-рано. Отегчението, което започна като лека инфекция, го обзе изцяло. Нищо не си струваше да прави, за нищо не си струваше да говори. Трескавите приготовления в къщи му се виждаха неистински и безрадостни. Както всяка година, майка му се оплакваше от невероятните цени на елхите и маслото. Не че тяхната елха щеше да е по-различна от друг път — нещо голямо и сенчесто в ъгъла, отрупано с играчки от детството й. Не че ще могат да се ядат сладките й или пуйката щеше да е добре опечена. Баща му раздаде на всички пликове с различни суми. Не му идваше наум, че може да им се иска поне веднъж той да отиде в универсалния магазин и да им избере нещо.

Биберона имаше да купува малко подаръци и всичките ги взе от „Рексол“. Одеколон и пудра за Магдалена, наречена Лена. Пудриера за Коринтянката. Двукилограмова кутия с шоколади за майка си. И неща за бръснене на баща си. Единственият труден подарък беше за Хагар. Трудно можеше да й избере нещо набързо, защото тя харесваше всичко, но не предпочиташе нищо. По-важно беше, че той не знаеше дали да продължава. Да продължава да ходи с Хагар. Той рядко я водеше някъде, освен на кино, и никога на веселби, където хора от неговата среда танцуваха, забавляваха се и завързваха любовни връзки. Всичките му познати знаеха за Хагар, знаеха, че тя за него е „едно на ръка“, не истинска или законна приятелка, не жена, за която може да се ожени. И само една или две от „сериозните“ му приятелки му вдигнаха скандал заради нея, тъй като повечето не я смятаха за съперница.

Сега, след дванадесет-тринадесет години, тя започна да му омръзва. Странностите й вече не го предизвикваха, а зашеметяващата леснина, с която той се намести и остана между краката й, се превърна от страхотен късмет, както той си мислеше някога, в досада от нежеланието й да го накара да се бори за това, да се блъска, да направи нещо трудно. Дори не трябваше да си плаща. Тя му се отдаваше свободно и изцяло и той загуби целия си плам. Не се вълнуваше, кръвта му не кипваше на врата или в сърцето при мисълта за нея.

Тя беше третата бира. Не първата, която гърлото посреща с почти просълзена благодарност, не втората, която потвърждава и увеличава удоволствието от първата. А третата — нея я изпиваш, защото е пред тебе, защото не вреди, защото какво значение има.

Може би краят на годината беше добро време за скъсване. Тази връзка не водеше доникъде, а го правеше ленив, като разглезена мечка, която само си подава лапата и загребва от меда, загубила умението да се катери по дърветата и да се бори с пчелите — но не и спомена колко вълнуващо е всичко това.

Естествено ще й купи нещо за Коледа, нещо хубаво, с което да го помни, но не и да си въобрази, че ще се жени за нея. На витрината имаше бижута. Може да й харесат, но ще бледнеят пред диамантения пръстен, който Реба носеше в пазвата си. Часовник „Таймекс“? Няма да го погледне. Зазяпан в стъклената тръба с часовниците, той започна да се ядосва. Друга Коледа просто избираше (или караше сестрите си да избират) от многото неща, които Хагар беше споменавала. Все вещи, дето нямаха място в дом като нейния: атлазена хавлия в морскосиньо (за жена, живееща в къща без баня), диадема с кадифена панделка, гривна с фалшиви диаманти заедно с обеци, ниски обувки от лак, одеколон „Бели рамене“. Биберона понякога се чудеше на определения й избор и на желанието й за още и още, докато се сети, че Пилат и Реба не празнуват никакви празници. И все пак те бяха щедри от все сърце, до нехайство. Правеха всичко каквото можеха, за да задоволят всяка прищявка на Хагар. Когато той за пръв път я взе в прегръдките си, тя беше суетно и малко студено създание. Той предпочиташе да си спомня как я бе взел в прегръдките си, докато всъщност тя го викна в спалнята и започна с усмивка да разкопчава блузата си.

От първия миг, когато я видя — той беше на дванадесет години, а тя — на седемнадесет — Биберона се влюби дълбоко. В нейно присъствие беше ту смутен, ту остроумен. Тя се държеше с него като с дете, не му обръщаше внимание, дразнеше го. Правеше каквото си иска с него, а той беше благодарен само да я гледа как прави нещо или изпада в някакво настроение. Ако събираше с охота наемите на баща си, то беше, защото му оставаше време да отиде във винарската къща с надеждата, че Хагар ще е там. Можеше да наминава, когато иска, затова все гледаше да я види след училище.

Минаха години, а той все още се задъхваше в присъствието на Хагар. Задиша по-нормално едва когато Китарата го заведе на събиране в Саутсайд и той се хареса, без да се старае, на местните момичета на неговата възраст. Но макар и да не му спираше вече дъхът, Хагар все още можеше да раздвижва онова нещо в панталона му, когато той беше вече на седемнадесет, а тя — на двадесет и две години. Тя го направи в един съвсем скучен и равен ден, нищо и никакъв мартенски ден, в който Биберона дойде у тях за две бутилки вино с двуцветния форд на баща си. Всичките му непълнолетни приятели смятаха, че алкохолът е жизнено необходим за всяко събиране, търсеха все Биберона и разчитаха на него да го осигури. Като стигна до дома на Пилат, той намери там домашна буря.

Новият любовник на Реба й поискал малък заем, а тя му отговорила, че няма никакви пари. Тъй като вече получил два-три хубави подаръка от нея, без да си иска, решил, че тя го лъже и се опитва да го чупи. Караха се в задния двор, тоест той се караше. Реба плачеше и се опитваше да го убеди, че не го лъже. Тъкмо Биберона отвори вратата, и Хагар връхлетя от спалнята, където бе видяла всичко от прозореца. Тя изкрещя на Пилат:

— Мамо! Удря я! Видях го! С юмрук, мамо!

Пилат вдигна очи от географията за четвърти клас и я затвори. Отиде до етажерката над сухата мивка, сложи географията там и взе нож. На Биберона му се стори, че тя прави това много бавно. Все така бавно Пилат излезе през предната врата — задна врата нямаше — и в този момент Биберона чу писъците на Реба и псувните на мъжа.

Не му мина и през ум да спре Пилат — устните й не се движеха, а обецата й проблясваше като огнена, — но тръгна след нея, заедно с Хагар към двора. Приближавайки се изотзад, Пилат притисна гърлото на мъжа с дясната си ръка, а с лявата опря ножа до сърцето му. Изчака той да усети острието и умело го мушна на няколко милиметра в кожата под ризата му. Без да пуска врата му, така че той не я виждаше, но усещаше лепкавата кръв по ризата си, тя му заговори:

— Няма да те убия, миличък. Не бери страх. Само един миг ми стига, ей го сърцето ти, ама аз няма да натисна. Щото ако натисна, право в сърцето ти отива. Затуй трябва хич да не мърдаш, чу ли? Един сантиметър да мръднеш и няма да мога да се спра. Сега дупчицата е малка, миличък, все едно игла те е убола. Две лъжици кръв ще загубиш, не повече. Ако съвсем не мърдаш, мога да го извадя без грешка. Но преди това искам да си поговорим.

Мъжът затвори очи. По слепоочията му потече пот. Съседите, чули виковете на Реба, се струпаха в задния двор на Пилат. Те веднага разбраха, че този човек е новодошъл… Иначе щеше да знае това-онова за Реба — че тя раздава всичко, каквото има, и един петак да имаше в къщата, щеше да му го даде. И нещо по-важно — нямаше да си играе с човек на Пилат, която на никого не пречеше и помагаше на всички, но се славеше с това, че може да се измъква от кожата си, да запалва храст на петдесет ярда от нея и да превръща човека на зряла ряпа. И всичкото — защото няма пъп. Затова те не го жалеха, само изпъваха вратовете да чуят по-добре какво му казва Пилат.

— Тая, миличък, ми е единственото дете. Първото ми дете е тя, пък да можеше да се обърнеш и да ми видиш лицето, ама ти не можеш, щото току-виж ми се хлъзнала ръката, щеше да видиш, че ми е и последното. Глупави са жените, а пък майките са най-глупавите сред тях. Нали ги знаеш майките? Нали и ти си имаш майка? Как няма да имаш, знам аз какво говоря. Майките се ядосват, много ги боли, щом някой не им харесва децата. Най-нещастна бях, като разбрах, че едно момчурляче не ми харесвало момиченцето. Така се ядосах, че не знаех какво да сторя. Ние правим каквото можем, ама нямаме мъжката ви сила. Затуй ни е тъй мъчно, щом голям мъж почне да бие някоя от нас. Разбираш ли ме? Хич не ми се ще да го вадя този нож и ти друг път пак да ми мъчиш момиченцето. Щото за едно нещо съм сигурна — каквото и да е сторила тя, към тебе е била добра. А пък не ми се ще и да го натисна по-навътре и на майка ти да й стане мъчно, както на мен сега. Да ти кажа правичката, не зная какво да направя. Не можеш ли да ми помогнеш? Кажи какво да направя?

Мъжът се задъхваше и Пилат поотпусна гърлото му, но не и сърцето.

— Пусни ме — прошепна той.

— Ммм?

— Пусни ме. Вече няма… да й вдигам ръка. Обещавам.

— Вярно ли, миличък?

— Вярно. Обещавам. Повече няма да ме видите.

Реба седеше на земята, прегърнала колене, и зяпаше с подутото си око сцената, като на кино. Устата й беше разцепена, бузата — силно натъртена. Бе се опитвала да спре кръвта от носа си и си бе изцапала полата и ръцете, но една малка струйка продължаваше да се процежда.

Пилат измъкна ножа от ризата на мъжа и отпусна ръката си. Той позалитна, погледна първо кръвта по дрехите си, после Пилат, облиза устни и заотстъпва заднешком под нейния поглед. Устните й останаха неподвижни, докато той не хукна по пътя и не изчезна.

Сега цялото внимание се насочи към Реба, която едва-едва се изправи. Нещо се било счупило отвътре, там, където я бе ритал. Пилат опипа ребрата й и каза, че няма нищо счупено. Но Реба заяви, че иска да отиде в болница. (Тя отдавна мечтаеше да бъде пациентка в болница; все се опитваше да я приемат, защото във филмовото й въображение болницата беше хубав хотел. Все даваше кръв, дори не й позволяваха толкова често и тя престана, когато преместиха кръводарителното в някаква канцеларска клиника, далеч от „Мърси“.) Сега Реба настояваше и Пилат се принуди да й повярва, че е пострадала. Един съсед им предложи да ги закара и те тръгнаха, като оставиха Биберона да купи вино от Хагар.

Той остана много доволен от цялото представление и последва Хагар в къщата, за да се посмеят и да поговорят развълнувано за случката. Тя беше толкова спокойна, колкото той — възбуден, и отговаряше на брътвежа му с едносрични думи.

— Какво ще кажеш, а? Шест сантима по-висока от него, пък разправя, че била слаба.

— Ние сме слаби.

— В сравнение с какво? С Б-52 ли?

— Никоя жена не е толкова силна, колкото е.

— Дано. Стига й и половината на това.

— Силните мишци нищо не са, жените са слаби в друго.

— В какво? Кажи в какво? Ти къде си слаба?

— Не става дума за мене, а за другите жени.

— Ти нямаш ли слаби места?

— Досега не съм си открила.

— Сигурно си мислиш, че можеш да ми надвиеш.

Все това го занимаваше на седемнадесет години — кой може да му надвие.

— Може и да мога — каза Хагар.

— А! Я по-добре да не се опитвам, че Пилат сега ще дотърчи с ножа.

— Плаши ли те Пилат?

— Ъхъ. Теб не те ли плаши?

— Не, мене никой не ме плаши.

— Аха. Ти си опасна. Зная.

— Не съм опасна. Просто не давам друг да ми казва какво да правя. Правя каквото си искам.

— Пилат ти заповядва.

— Аз не я слушам, ако не искам.

— Да можех и аз така с мама…

— Майка ти командува ли те?

— Е, не че ме командува… — Биберона се помъчи да намери дума за вечното опяване на майка си, на което той се смяташе за жертва.

— На колко си години? — попита Хагар и повдигна вежди като жена, която пита малко дете на колко е години.

— На седемнадесет.

— Вече си мъж за женене — тя го каза с тон, който подчертаваше, че не трябва да оставя майка си да му казва какво да прави.

— Тебе чакам да взема — каза той, като се опитваше да си възвърне (или да придобие) някаква мъжка насмешливост.

— Бая ще чакаш.

— Що?

Хагар въздъхна, сякаш той злоупотребява с търпението й.

— Аз искам да съм влюбена в тоя, за когото се оженя.

— Пробвай мене. Може да се влюбиш, ако опиташ.

— Много си малък за мене.

— Въпрос на вкус.

— Ъхъ. Моят вкус.

— Ти си като всички жени. Чакаш Принца да дойде в тръс и да тури спирачка пред портата ти. После ти се спускаш леко по стълбите и о, чудо. Погледите ви се срещат, той те грабва на седлото и двамата се отнасяте с вятъра. Засвирват цигулки, а на конската задница се появява надписът „С разрешение на Метро Голдуин Майер“. Нали така?

— Така.

— А междувременно какво ще правиш?

— Ще гледам как расте буцата в панталоните на едно момченце.

Биберона се усмихна, но не му беше смешно. Хагар се засмя. Той скочи да я хване, но тя избяга в спалнята и затвори вратата. Той потърка опакото на дланта си по брадата, като гледаше към вратата. После вдигна рамене и си взе двете бутилки вино.

— Биберон — Хагар показа глава от спалнята. — Ела тук.

Той се обърна и сложи бутилките на масата. Вратата беше отворена, но Хагар не се виждаше, чуваше се само смехът й, тихият й смях, който беше само за нея, сякаш бе спечелила някакъв бас. Той се втурна така бързо, че не успя да избегне зелената торба, която висеше от тавана. Докато стигна до Хагар, на главата му вече се бе появила цицина.

— Какво сте сложили вътре? — попита я той.

— Нещо на Пилат. Тя го нарича „моето наследство“.

Хагар си разкопчаваше блузата.

— Какво е наследила? Тухли ли?

После видя гърдите й.

— Ето, това правя междувременно.

Волно и леко се мятаха и смяха тогава, а след това започнаха да прекарват толкова време в квартирата на Китарата, докато той беше на работа, колкото той самият, след като се върнеше. Тя стана уж тайна, но неотменима част от живота му. Кокетираше с него, понякога задоволяваше апетитите му, понякога му отказваше. Той никога не знаеше кога какво ще направи тя и защо. Биберона смяташе, че Пилат и Реба знаят, но те никога не намекнаха за промяната в отношенията му с Хагар. Макар че вече не я обожаваше така, както когато беше дванадесетгодишно дете, той бе във възторг, че спи с нея. Тя беше странна, капризна и чудата, разглезена, но някак си невинно и поради това по-приятна от повечето му връстнички. Понякога не искаше да го види по цели месеци, докато един ден той се появяваше и тя го посрещаше мила и усмихната.

След около три години на ту разпалваща се, ту угасваща страст, Хагар започна все по-малко да му отказва, а по времето, когато той удари баща си, вече го приемаше безусловно. Нещо повече, започна да го чака, и колкото по-зает ставаше той с другите, толкова по-голямо желание имаше тя да го види. Започна да се цупи, да се сърди, да го обвинява, че не я обича и не иска повече да я вижда. И макар че той почти не мислеше за възрастта си, тя не забравяше за своята. Биберона проточи безгрижното си детство до тридесет и една години. Хагар стана на тридесет и шест и започна да се изнервя. Тя категорично постави дълга в центъра на техните отношения; той започна да мисли как да се измъкне.

Когато плати на касата избраните подаръци и излезе от магазина, Биберона беше решил да скъса с нея.

Ще й напомня, че сме братовчеди, мислеше си той. Няма въобще да й купува подарък, вместо това ще й даде една хубава сума. Ще й обясни, че иска тя да си купи нещо много хубаво, но че неговите подаръци я компрометират. Че тя има нужда от друг човек, не от него. От солиден мъж, който да се ожени за нея. Той й пречи. И тъй като са роднини и така нататък, тя трябва да си потърси някой друг. Ще каже, че след всичките тези години него го боли за това, дълбоко го боли, но ако обичаш някого така, както я обича той, трябва да мислиш първо за него. Той не иска да бъде егоист към жената, която обича.

След като обмисли внимателно какво ще й каже, стори му се, че вече е водил разговора и уредил всичко. Върна се в канцеларията на баща си, взе пари от сейфа и написа на Хагар хубаво писмо, което завършваше с думите: „Искам също да ти благодаря. Благодаря ти за всичко, което си била за мене. За това, че ме направи щастлив през всичките тези години. Подписвам това писмо не само с любов, но и с нещо повече — с признателност“.

И наистина го подписа с любов, но думата „признателност“ и прямата хладина на „благодаря ти“ запратиха Хагар в някакво искрящо синьо пространство, където въздухът беше рядък и цареше тишина, където хората говореха шепнешком или въобще не издаваха звуци и където всичко бе мразовито, освен пламъка, който от време на време избухваше в гърдите й и загасваше с пукане, щом тя хукнеше по улиците да търси Биберона.

 

 

Биберона остана на бюрото на баща си дълго след като беше запечатал парите и писмото в плика. Прави сметки, събира по няколко пъти дълги колонки с цифри и все му излизаха осемдесет цента повече или по-малко. Все още беше объркан и раздразнен, но не заради Хагар, а защото преди време говори с Китарата за акцията на полицията. Убито беше шестнадесетгодишно момче. Връщало се от училище, намерили го удушено, вероятно с въже, а лицето му било обезобразено. На помощ на местните полицаи дойдоха хора от щатските парашутни части. Те заявиха, че убийството прилича на друго едно — през 1953-а, навръх Нова година, пак било убито момче, а през 1955-а — четирима мъже, все по същия начин — с удушване и обезобразяване на лицето. В билярдните и бръснарницата на Томи се говореше, че това пак е работа на Уини Рут Джуд. Правеха си шеги и повтаряха на новодошлите историята на Уини Рут — как през 1932-ра тя била изпратена в лудница за престъпници, защото убивала с брадва жертвите си, насичала ги на парчета и ги напъхвала в сандъци. Всяка година бягала от лудницата по два-три пъти.

Веднъж дори успяла да измине двеста мили и да прекоси два щата, преди да я хванат. Тъй като по това време, през декември, в града стана жестоко убийство, хората от Саутсайд решиха, че тя го е извършила. Оттогава насам, щом имаше някое много зверско убийство, негрите казваха, че е Уини Рут. Казваха го, защото и Уини Рут, и жертвите бяха бели. По такъв начин те обясняваха нещо, което според тях беше бяла лудост — престъпления, които се замислят и извършват сякаш от истински умопомрачени срещу напълно непознати хора. Такива убийства можеха да се извършат само от някой друг смахнат от тази умопобъркана раса, а Уини Рут напълно отговаряше на условията. Негрите бяха твърдо убедени, че при тях убийства стават само по сериозни причини: отнемане на чуждото (ако хванат някого с чужда жена), нарушаване на законите на гостоприемството (ако някой бръкне в чужда паница и отмъкне месото) или обидни думи, засягащи мъжествеността, честността, човещината или здравия разсъдък на другия. И нещо по-важно — те смятаха тези престъпления за законни, защото ги извършваха в изблик на ярост — от яд, ревност, унижение и така нататък. Необяснимите убийства ги забавляваха, освен ако жертвата не беше от техните, разбира се.

Сега размишляваха защо Уини Рут е извършила това последното убийство. Някой каза, че след толкова време в пандиза й се е поискал мъж и тя тръгнала да го търси. Ама знаела, че голям мъж няма да я погледне, затуй налетяла на момче. Друг каза, че сигурно никак не обичала плъстени обувки и като избягала от пандиза и извървяла на свобода четиристотин мили и пак видяла дете с плъстени обувки, не издържала и изпаднала в амок.

Но във всичките тези шеги се таеше скрит ужас. Полицията бе съобщила, че някой мярнал „рошав негър“ да бяга от училищния двор, където намерили трупа.

— Сам Шепърд като уби жена си с брадва, пак го видяха тоя рошав негър — каза Портър.

— С чук, мой човек — каза Китарата. — С двайсет и седем удара с чук.

— Боже господи. Защо са му трябвали двайсет и седем? Тежко убийство.

— Всяко убиване е тежко — каза Томи Цяра. — Мъчно се убива човек. По филмите показват как героят хваща някого за врата, жертвата покашля малко и издъхва. Не им вярвайте, приятели. Човешкото тяло е здраво. Идват му сили, когато е в смъртна опасност.

— Ти убивал ли си през войната, Томи?

— Минаха ми няколко през ръцете.

— С ръце ли ги уби?

— С щик, приятелче. В деветдесет и втора имахме щикове. Гората Бело беше блеснала от щикове. Направо блестеше.

— Е, и как беше?

— Неприятно. Изключително неприятно. Дори и да знаеш, че и той иска да ти направи същото, пак е много некрасиво.

Както винаги, всички се изсмяха на изисканата реч на Томи.

— То туй е, защото хич не ти се е искало да си във войската — каза някакъв дебел. — Какво ще кажеш, ако си вървиш по улицата и срещнеш Орвал Фобъс?

— Мале, как ще го претрепя — каза някакъв набит мъж.

— Повтаряй го това и скоро ще ти одерат кожата в полицията.

— На мен не ми е рошава косата.

— Ще ти я разрошат те.

— Ще ти ударят няколко пиринчени бокса. И ще ти разрошат главата, а не косата.

Само Емпайър Стейт се изкикоти от все сърце. На Биберона му се стори, че останалите се засмяха слабо и неспокойно. Всеки в този салон знаеше, че могат да го приберат, както си върви по улицата, и докато докаже кой е и къде е бил по време на убийството, доста зор ще види.

Имаше и друго нещо. От известно време насам Биберона усещаше, че едно или повече убийства наистина са били видени или извършени от негри. Някой нещо изпускаше, друг казваше някаква подробност за жертвата. Например, че Уини Рут не понасяла плъстени обувки. Било ли е момчето наистина с плъстени обувки. Имало ли го е това във вестника? Или просто някой шегаджия си бе изфантазирал някаква подробност?

Двете Томита вече метяха. „Затворено“, казаха те на някакъв човек, който се показа на вратата. „Затваряме.“ Разговорът замря, но на хората не им се тръгваше. На Китарата също, но най-накрая той си нахлузи сакото, размени на шега няколко боксови удара от разстояние с Емпайър Стейт и тръгна след Биберона към вратата. Гирляндите и светлинките на магазините в Саутсайд бяха едни никакви, особено в сравнение с коледните украшения и камбанки по електрическите стълбове в центъра. Само там светлините бяха големи, ярки, празнични и пълни с надежда.

Двамата тръгнаха по Десета улица към квартирата на Китарата.

— Ама шибана работа — каза Биберона.

— Шибан свят — каза Китарата. — Скапан, шибан свят.

Биберона кимна:

— Томи Жепето каза, че момчето било с плъстени обувки.

— Тъй ли? — попита Китарата.

— Какво тъй ли? Много добре знаеш. Нали и ти се смя.

Китарата го погледна:

— Какво току душиш?

— Знам кога ме будалкат.

— Добре, будалкам те. Е, и какво? Може да не ми се говори за това.

— Не ти се говори с мене. В бръснарницата целият се беше превърнал на разговор.

— Виж какво, Биберонче. Отдавна сме заедно, нали? Близки сме, но това не значи, че не сме различни. Не можем винаги да мислим по един и същи начин. Да оставим тая работа настрана, а? Какви ли не хора има по света — някои са любопитни, други не са, едни говорят, други крещят, едни ритат, други ги ритат. Да вземем баща ти например. Той е от тези, дето ритат. Първия път, когато го видях, той ни изритваше от дома ни. Още тогава сме били различни, но все пак станахме приятели…

Биберона спря, накара и Китарата да спре и да се обърне.

— Няма сега да ми четеш скапания си морал.

— Какъв морал бе, човек. Опитвам се да ти кажа нещо.

— Кажи ми тогава, не ми чети твоя скапан, шибан морал.

— Кое е морал, бе? — попита Китарата. — Когато две минути ти не можеш да кажеш нищо? Когато трябва да слушаш човека, вместо да говориш? Това ли е морал?

— Да четеш морал, е да говориш на тридесет и две годишен мъж като на десетгодишно дете.

— Искаш ли да говоря или не?

— Давай. Говори си, само не с този тон. Все едно ти си учителят, а пък аз — сополиво учениче.

— Там е работата, Биберон. Тебе по те интересува тона ми, отколкото това, което ти казвам. Опитвам се да ти втълпя, че няма нужда да мислим еднакво за всичко, че двамата сме различни, че…

— Искаш да кажеш, че имаш някаква скапана тайна и не ти се ще да я знам.

— Искам да кажа, че ме интересуват някои неща, от които ти не се интересуваш.

— Откъде знаеш, че не се интересувам?

— Познавам те. Отдавна се знаем. Имаш си изисканите приятели и пикниците на остров Оноре и можеш да изхабиш половината от мозъка си по хубавия задник на някоя. Имаш оная, червенокосата, имаш и една за Саутсайд и бог знае какво между тях.

— Не ти вярвам. След толкова години да ме подценяваш само заради хубавия ни квартал?

— Не заради хубавия ти квартал, а заради местата, които посещаваш. Защото ти никъде не живееш. Нито на улица „Недокторска“, нито в Саутсайд.

— Ти ми завиждаш…

— За нищо не ти завиждам.

— Можеш да идваш навсякъде с мен. Нали те карах да дойдеш на Оноре…

— По дяволите Оноре! Чу ли? В този негърски рай мога да отида само с кутия динамит и кибрит.

— Нали ти харесваше там.

— Никога не ми е харесвало. Идвах с тебе, но никога не ми е харесвало. Никога.

— Лошо ли е негрите да имат вили край плажа? Ти какво искаш бе, Китара? Сърдиш се на всеки негър, дето не търка подовете и не бере памук. Тука не е Монтгомъри, щат Алабама.

Китарата го погледна вбесен, но после се разсмя.

— Прав си, Биберон. През целия си живот не си казвал по-вярна приказка. Тук определено не е Монтгомъри, щат Алабама. Я ми кажи, какво щеше да правиш, ако беше? Ако се окаже, че тук е един друг Монтгомъри?

— Ще си купя билет за самолета.

— Точно така. Виж как научи нещо за себе си, дето не го знаеше досега — кой си и какъв си.

— Аха. Аз съм човек, който отказва да живее в Монтгомъри, щат Алабама.

— Не-е. Ти си човек, който не може да живее там. Ако стане горещо, ти ще се разтопиш. Не си сериозен човек, Биберон.

— Сериозен е друга дума за нещастен. Знам аз кой е сериозен. Моят старият е сериозен. Сестрите ми и те са сериозни. А никой не е по-сериозен от майка ми. Толкова е сериозна, че направо чезне. Онзи ден я гледах в задния двор. Толкова студено беше, че камъкът се пукаше, но тя трябвало да посее някакви луковици преди петнадесети декември. Така каза, излезе, коленичи и започна да прави дупки.

— Е, и какво искаш да ми кажеш?

— Ами там е работата, че тя държеше да ги посади. Не че точно тогава трябваше. Обича да сади цветя. Наистина обича. Ама да й беше видял лицето — най-нещастната жена на света, най-трагичната. И защо го прави, къде е удоволствието от това? Не съм чул през живота си майка ми да се смее. Понякога се усмихва и дори издава някакъв слаб звук. Но не ми се вярва да се е смяла с глас.

Без какъвто и да е преход и без да знае накъде е тръгнал, той започна да разказва на Китарата как сънувал майка си. Нарече го сън, защото не искаше да му каже, че наистина се е случило, че го бе видял с очите си.

Той седи в кухнята и излива в канала остатъка от кафето си. Поглежда през прозореца и вижда Рут да копае в градината. Прави дупчици и слага в тях нещо като лукче. Той стои и я гледа безучастно, а от дупчиците започват да растат лалета. Първо самотна зелена тръбичка, после две листа се отварят от стъблото, по едно от двете страни. Той разтърква очи и гледа пак. Вече няколко стъбла излизат от земята зад нея — или от посадените от нея луковици, или пък покълнали от дългото стоене в торбата. Те растат и се размножават, стават толкова гъсти, че се притискат помежду си и в роклята на майка му. А тя все не се обръща и не ги забелязва. Копае си. Някои стъбла пускат глави, кървавочервени глави, които се полюляват и я докосват по гърба. Накрая тя забелязва, че те растат, кимат и я докосват. Биберона я чака да подскочи от страх или поне от изненада. Не, тя се дърпа и дори ги потупва, но игриво, закачливо. Цветята растат ли, растат и накрая той вижда само раменете й и ръцете, които се размахват силно пред разпукващите се, разлюлени пъпки. Те я задушават, отнемат й дъха с меките си, неравни устни. А тя само се усмихва и ги отпъжда, сякаш са безвредни пеперуди.

Той знае, че са опасни, че скоро ще изсмучат всичкия въздух около нея и ще я оставят отпусната на земята. Но тя не се усеща. Накрая я покриват цялата и той вижда само купчина преплетени лалета, навели се ниско над тялото й, което рита в последната си тръпка.

Той описва всичко това на Китарата, сякаш сънят доказваше тезата му, че е опасно да си сериозен. Опита се да го разкаже безгрижно, но накрая Китарата го погледна право в очите и попита:

— Защо не отиде да й помогнеш?

— Какво?

— Да й помогнеш, да я измъкнеш оттам.

— Но на нея й харесваше, забавляваше се. Харесваше й.

— Сигурен ли си? — Китарата се усмихваше.

— Как да не съм? Сънят е мой, нали?

— И майката е твоя.

— А, виж какво, ти правиш от нищо нещо. Приемаш цялата работа свръхсериозно само за да бъде на твоето. Първо не съм прав, дето не живея в Алабама. После не съм прав, дето не съм се държал както трябва в съня си. Сега не съм прав, дето съм го сънувал. Разбираш ли? За тебе всяка дреболия е въпрос на живот и смърт. Почваш да ми приличаш на стария. Той ще иска да му се извиня, ако сложа някой кламер в друго чекмедже, а не там, където трябва. Какво ви става на вас всичките?

— Май всички са криви, само ти си на прав път.

Биберона преглътна. Спомни си онази вечер, когато удари баща си. Отдавна беше, тогава сънува как всички са се наблъскали от едната страна на улицата и вървят натам, откъдето той се връща. Никой не отиваше в неговата посока. Сякаш бе сънувал и Китарата сред тях.

— Може — каза той. — Но аз поне знам къде отивам.

— Къде?

— Където празнуват.

Китарата се усмихна. Зъбите му се бялнаха като снежинките, които се стелеха по сакото му.

— Весела Коледа — каза той. — И честита Нова година.

Той махна с ръка и зави към дома. Изчезна сред снежните сенки на Саутсайд, преди Биберона да го попита къде отива и да го спре.

 

 

Той се отказа от колонките със сметки и затвори счетоводната книга в магазина на Съни. Нещо ставаше с Китарата, нещо вече беше станало. Непрекъснато се заяждаше с Биберона за начина му на живот, а този разговор беше само още един пример за промяната в него. Биберона вече не можеше да изтича по стълбите и да го измъкне от стаята му, за да отидат на забава или в кръчмата. И не искаше да говори за момичета и пиянство. Само от спорта продължаваше да се интересува и от музика. Извън тях той беше само мрачно настроение и златни очи. И политика.

Но Китарата създаде дух на искреност и това караше Биберона да говори за семейството си повече от обичайното, както и да защищава насмешливо начина си на живот. Женски и забави на Оноре. Китарата знае, че той не се интересува само от това, нали? Знае, че Биберона има и други интереси. Например какви, попита се той. Е, той е много добър в бащиния си бизнес например. Всъщност дори отличен. Но трябваше веднага да признае, че недвижимите имоти не го интересуват истински. Ще се побърка, ако трябва цял живот да мисли за наеми и собственост. Но той така ще си прекара живота, нали? Така предполагаше баща му, а сигурно и той така е приел.

Китарата може и да е прав отчасти. Животът му наистина е безсмислен, безцелен и е вярно, че другите не го интересуват ужасно много. Нищо не желае толкова силно, че да поеме риск заради него, да си направи труда да го получи. И все пак, какво право има Китарата да говори така? И той не живее в Монтгомъри. Само работи в автомобилния завод, ходи потайно някъде, кой знае къде, и се навърта в бръснарницата на Томи. При него жена не се задържаше повече от няколко месеца — след този период започвала да намеква „да си уредят положението“.

Той трябва да се ожени, помисли си Биберона. Дали и аз да не се оженя? За кого? Около него се въртяха жени, беше подходящ кандидат за много момичета от обществото в Оноре. Да избере някоя — червенокосата. Да си вземе хубава къща. Баща му ще помогне да я намерят. Да стане истински партньор на баща си и… И какво? Не може да не го чака нещо по-добро от това. Не се настърви за пари. Никога не му се отказваха пари и не можеше да усети странния им чар. Политиката, поне политиката в бръснарницата, към каквато Китарата проявяваше интерес, го приспиваше. Отегчаваше го. Всички го отегчаваха. Целият град му беше скучен. А най-скучни бяха расовите проблеми, които така поглъщаха Китарата. Какво щяха да правят, ако не можеха да бистрят проблема с черните и белите. Кои щяха да са те, ако не можеха да описват обидите, насилието и гнета, от които се състоеше животът им (и новините по телевизията)? Ако нямаха Кенеди и Илайджа^[1], да се карат за тях? Намираха си извинения за всичко. За всяка несвършена работа, за всяка неплатена сметка, за всяка болест, за всяка смърт бе виновен Белият. И Китарата ставаше същият като тях — само дето не търсеше извинения за себе си, но се съгласяваше с всяко чуто оплакване.

Биберона отиде в банята, която беше и кухненски килер, и включи котлона, за да си направи нескафе. Отвътре чу припряно чукане по прозореца. Върна се в канцеларията и видя през изписаните букви очите на Фреди. Отключи вратата.

— Здрасти, Фреди. Какво има?

— Търся някъде да се сгрея. Тази вечер не се спрях, нали идва Коледа.

Фреди беше пазач в универсалния магазин, но разнасяше и покупки и бележки.

— Дадоха ли ти нов пикап? — попита Биберона.

— Ти луд ли си? Първо тоя да се разпадне на улицата, чак тогава ще ми дадат сносен пикап.

— Сложил съм вода за кафе. Искаш ли?

— Разгеле. Видях, че светиш и си мисля: не може да няма там чаша горещо кафе. Да ти се намира и нещо за добавка в кафето?

— Намира се.

— Браво.

Биберона отиде в банята, вдигна капака на тоалетното казанче и извади една четвъртинка, скрита там заради Мейкън, който не разрешаваше да се внася алкохол в канцеларията. Той донесе бутилката в стаята, сложи я на бюрото и отиде да направи кафето в банята. Като се върна, Фреди се опитваше да не му личи, че вече е надигнал шишето. Наля по малко в кафето и Биберона се огледа за цигари.

— Тежки времена, момче — каза Фреди разсеяно, като отпи. — Тежки времена — после, сякаш забеляза нещо да липсва, попита: — Къде ти е приятелчето?

— Китарата ли?

— Ъхъ, Китарата. Къде е той?

— Няколко дена не съм го виждал. Нали го знаеш Китарата. Вземе, че изведнъж изчезне. — Биберона забеляза колко бяла е косата на Фреди.

— На колко си години, Фреди?

— Кой знае. Сутринта са създали земята, а мене — следобеда — той се захили. — От доста време ме има.

— Тук ли си роден?

— Не-е. На юг. В Джаксънвил, Флорида. Лошо място, мойто момче, лошо място. В Джаксънвил дори нямат сиропиталище за черните сирачета. Затуй гледат да ги тикнат в затвора. Разправям им на тия, дето все за седящи стачки говорят, че съм раснал в пандиза и че от нищо не ми пука.

— Не знаех, че си сирак.

— Е, не съвсем. Имам роднини, но мама умря и никой не искаше да ме вземе. Щото така умря, затова не искаха.

— От какво умря?

— От духове.

— От духове?

— Не вярваш ли в духове?

— Е — усмихна се Биберона, — сигурно искам да вярвам.

— Не е лошо да повярваш, момче. Щото те са тука.

— Тука ли? — Биберона не се огледа, но му се искаше. Навън вятърът виеше в мрачината, а Фреди, същинско джудже, проблясваше със златните си зъби.

— Не искам да кажа точно в тази стая. Макар че може — той вдигна глава и се заослушва. — По света ги има.

— Ти виждал ли си ги?

— Много често. Духове убиха майка ми, това не съм видял, но оттогава насам…

— Кажи ми нещо за тях.

— Не-е. Няма да ти кажа за тези, дето съм виждал. Те не обичат.

— Ами кажи ми за този, който не си го видял. Дето убил майка ти.

— Е, добре, за него може. Та тя минавала по двора със съседката — приятелки били — и двете видели по пътя да идва някаква жена. Спрели да я видят коя е. Жената се приближила, съседката й казала здрасти и щом го казала, жената се превърнала на бял бик. Току пред очите им. Мама паднала на земята и веднага започнали родилни мъки. Щом съм се родил и ме показали на нея, тя изкрещяла и изпаднала в несвяст. Не се съвзела. Баща ми умрял два месеца, преди да се родя и никой, дори близките ми, не искал да вземе бебе, докарано на този свят от бял бик.

Биберона се разсмя. Не искаше да обиди Фреди, но не можа да се спре. Колкото повече се опитваше, толкова повече го напушваше.

Фреди изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото обиден.

— Май не ми вярваш?

Биберона не можеше да му отговори от смях.

— Добре — каза Фреди и вдигна ръце. — Смей си се. Ама има едни странни неща, дето нищо не знаеш за тях. Ще чуеш. Много странни неща. Чудни работи стават и в нашия град.

Биберона вече победи смеха си.

— Какво? Чудни работи в нашия град? Не съм виждал напоследък бели бикове.

— Отвори си очите. Питай твоето приятелче. Той знае.

— Какво приятелче?

— Китарата. Питай го какви чудни неща стават. Питай го как така изведнъж започнаха да шарят с Емпайър Стейт.

— Емпайър Стейт?

— Тъй, тъй. Емпайър Стейт.

— Никой не шари с Емпайър Стейт. Той е шантав. Мотае се с метлата, лигите му текат. Даже не може да говори.

— Вярно, че не говори. Но това не значи, че не може. Не говори, само защото преди години намери жена си в леглото с чужд мъж и оттогава няма какво да каже.

— А Китарата какво прави с него?

— Хубав въпрос. Полицията също иска да знае отговора.

— Как стигна от Емпайър Стейт до полицията?

— Ти не си ли чувал? Разправят, полицията търси черния, дето убил бялото момче в училищния двор.

— Зная. Това го знаем всички.

— Е, убиецът приличал на Стейт. И Китарата го води тук-там. Крие го май.

— Няма нищо чудно. Нали го знаеш Китарата? Щом законът преследва някого, той ще го скрие. Мрази белите, еле пък полицаите. Щом те гонят някого, Китарата ще му помогне.

— Нищо не разбираш. Не изглежда само да го крие, по-скоро го е направил.

— Ти да не си пийнал, Фреди?

— Ъхъ, пийнал съм малко, но това нищо не променя. Виж сега. Помниш ли кога убиха Емет Тил? През петдесет и трета. Е, точно след това убиха бяло момче в училищния двор.

— Не знам, не помня датите на убийствата, дето не съм ги извършил аз.

— Не знаеш ли? — на Фреди не му се вярваше.

— Не знам. Да не искаш да кажеш, че Стейт го е направил?

— Казвам само, че той така се държи, че Китарата знае за това и че в този град стават чудни работи. Това казвам.

Яд го е, че се смях за майка му и за тази история с белия бик, помисли си Биберона. Сега гледа да си върне.

— Дръж си очите на четири — продължи Фреди, — на четири.

Той погледна шишето, видя, че е празно, и тръгна да си отива.

— Ъхъ. Чудни неща стават тука. Ама не ми казвай името, ако научиш нещо. Същото беше, когато онзи, застрахователният, скочи от покрива. Чувал ли си ти за него?

— Чувал съм май.

— Трябва да си бил мъничко бебенце тогава. 1931-ва. Е, пак ставаха едни чудни работи…

Фреди си закопча палтото и смъкна ниско ушите на шапката си.

— Благодаря за кафето. Съвзех се, съвсем се съвзех.

Извади ръкавиците и тръгна към вратата.

— Моля, Фреди. Весела Коледа, ако не се видим дотогава.

— И на теб. И на вашите. Предай на господин Дед и на майка ти „Весела Коледа“.

Той пак се усмихваше. Стигна до вратата и си сложи ръкавиците. После се обърна бавно и застана с лице към Биберона.

— Да ти кажа, още някой може да знае какво става. Коринтянката. Нея питай.

Зъбите му проблеснаха весело и той изчезна.